Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (20)

19

Мъжете се интересуваха само от тялото; никой от тях не се замисляше какво се криеше в главата. Но Ейнджъл вярваше, че разумът е много по-важен от физическата красота. Нали интелектът беше този, който поставяше граница между обикновените сплави и златото.

Ето защо, погледнато отстрани, беше напълно логично да се присъедини към някоя от организациите за свръхнадарени личности, например МЕНСА. За да станеш член на тази организация, трябваше да имаш коефициент на интелигентност поне 132, като се има предвид, че според статистиката коефициент 121 притежаваха надарените, а 143 вече се смяташе за ниво на гениите. Може би именно в тези среди би могъл да се открие човек, който мечтае за онази среща на умовете, толкова рядка в света на простосмъртните.

Но срещите в МЕНСА бързо омръзваха. Около четирийсет най-обикновени мъже и жени се събираха на закуска в тясната трапезария на един от членовете на дружеството, носеха вафли, плодове или плодов сок и седнали на неудобни столове, водеха безкрайни разговори за ситуацията в Босна. Всички изглеждаха безкрайно самодоволни, дори онези, които надали идваха, за да задоволят своето самочувствие. Разменяха се бързи, остроумни реплики, но и това не спасяваше от непоносимата скука. Очевидно интелектът не се определяше само от високия коефициент на интелигентност.

Съществуваха, освен това Интертел, където изискването бе да издържиш теста с 99,99 перцентила, или групата „Прометей“ с още по-висок резултат — 99,997. Но безспорно най-високо положение заемаше обществото „Мега“, в което приемаха един на милион кандидати, притежаващ квалификация от 99,999. Приемният изпит в „Мега“ беше най-трудният в целия свят и за да се наредиш сред неговите двайсет и шестима членове, наистина трябва да притежаваш уникални способности.

Разбира се, високият коефициент на интелигентност беше не само благословия, но и проклятие. Геният възприемаше повечето хора, с които се сблъскваше в ежедневието, за тромави и бавноразвиващи се. Ограниченият им свят се въртеше около телевизионното предаване от предишната вечер, а мненията им се определяха в зависимост от това какво е написал във вестника някой брадат перко. За тях изкуството се ограничаваше до репродукция, поставена в рамка, музиката — до оглушителен рок, литературата — до стихосбирка, издадена от някоя застаряваща филмова звезда.

Истинската интелигентност се състоеше в това да останеш извън и над елементарния общ знаменател. Да се научиш да бъдеш това, което Ницше нарича свръхчовек — извисена личност, която притежава изключителна власт и поведението й свободно преминава отвъд границите на обичайните понятия за добро или зло; личност, която притежава достатъчно гордост и сила, за да диктува правилата или да ги нарушава, да отхвърля еснафските морални структури, да действа и да води съществувание на ниво, за което затънелите маси дори не биха могли да мечтаят.

— Разбираш ли, Питър? Разбираш ли за какво ти говоря?

В затъмнената стая се усещаше тежък аромат, подобен на тамян. На тесния прозорец, който гледаше към малкото пристанище за яхти Лагуна дел Мар, бяха спуснати тежки завеси, препречващи пътя на вечерния здрач. Отдалечени шумове на уличното движение по Йист Лагуна Драйв се смесваха с музиката на Вивалди, която тихо се носеше от стереоуредбата.

— Стига сме говорили, Ейнджъл — дрезгаво прошепна Питър Валенсуела. — Хайде да започваме играта.

— Много си лош. Исках само да си поприказваме малко.

— После. Когато свършим.

— Ммм — промърмори Ейнджъл и отметна назад дългите си руси коси. — На какво искаш да играем тази вечер?

— Много добре знаеш какво обичам. Искам луната, Ейнджъл.

— Ето какво било. Беше ли лошо момче?

— Да. Не исках да го направя, не беше нарочно… Но да, пак правих онези лоши неща.

— Ти ми обеща, че ще престанеш.

— Зная. Но не можах да устоя.

— Много добре. Тогава трябва да бъдеш наказан.

— Да — изхлипа Валенсуела. — Точно това искам, Ейнджъл. Да ме накажеш. Бях толкова лош.

— Първо ми донеси чаша шампанско — строго каза Ейнджъл — и ще видим.

Докато сипваше шампанското, ръката на Валенсуела трепереше толкова силно, че гърлото на бутилката затрака по ръба на чашата. Подаде я на Ейнджъл, след което падна на колене и целуна лакираните нокти.

— Ейнджъл, моля те — каза той. — Моля те, хайде да го направим, и то веднага.

— Искаш ли да започна?

— Да, да.

— Искаш луната?

Питър Валенсуела погледна нагоре и замечтано се усмихна. Това беше тяхната тайна дума за неговата еротична фантазия: накарай ме да полетя към луната.

— Да, искам луната, Ейнджъл.

— Шшшт — каза Ейнджъл и го погали по косата. — Не е необходимо да бързаме. Имаме на разположение цялата нощ.