Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (18)

17

Областна морга

Четвъртък, 22 юни, 22:00

В десет часа вечерта в приемната на областната болница почти нямаше хора. Единствените пациенти бяха двама пияници в спешното отделение, които се бяха сбили на улицата и сега им оказваха първа помощ пред отегчения поглед на един полицай. Ако не се броят обичайните случаи на насилие в малките часове, вероятно така щеше да продължи до края на нощта.

— Катрин, как си? — попита Дейв, докато се спускаха със скърцащия асансьор в подземния комплекс, наречен от Морган Нелсън „преддверието на ада“. Названието беше доста точно, макар и донякъде жестоко: години наред хиляди бедни души бяха поемали оттук към своя вечен сън и много от тях с голяма вероятност се бяха отправили в съответното направление. — Беше много мълчалива по пътя.

— Тази вечер нямам настроение за разговори — каза тя и сбърчи нос, когато вратата на асансьора се разтвори и я лъхна познатата прохлада и всепроникващата миризма на антисептични средства и смърт. Всеки път, когато идваше тук, не можеше да се освободи от чувството, че се е натрапила на чужда територия. От друга страна, това място притежаваше донякъде позната, макар и трудно определима атмосфера, която й напомняше за покритите с червени плочки коридори на градския плувен басейн, останал в спомените й от детството в Канзас Сити. В моргата витаеше специфична миризма — нещо средно между хлорирана вода и лизол, въздухът беше тежък и спарен, а боядисаните в неутрални цветове стени — леко хлъзгави, все едно бяха покрити с тънък слой влага или нещо още по-неприятно.

— О, стига, Катрин — усмихнато я упрекна Дейв. — Да не искаш да ми развалиш удоволствието?

— Копнея поне веднъж в живота си да се прибера вкъщи, преди Ема да е заспала — каза Катрин. Разбираше, че думите й прозвучаха като оплакване, но имаше нужда да го сподели с някого.

Най-голямата от трите зали за аутопсии се намираше вдясно от асансьора. Освен обичайния кантар, стоманени ключалки, мивки и звуконепроницаема кабина за диктуване на докладите, тук имаше и три напълно оборудвани операционни маси от неръждаема стомана. По-нататък по коридора, отдясно, се намираше помещението, наречено от Морган стая за ВИП, използвана за случаи, които изискваха специално или продължително изследване. Точно срещу ВИП беше изолаторът, където се провеждаха аутопсиите на трупове в напреднал стадий на разложение или при които бяха налице заразни болести. Вътре бяха монтирани мощни вентилатори, които поемаха опасните газове и ги насочваха към малък крематориум. Това помещение винаги предизвикваше у Катрин мрачни, смразяващи кръвта асоциации.

В края на коридора до просторната хладилна камера, където се съхраняваха труповете след аутопсия, се намираше т.нар. „етапна“, където труповете се подготвяха и снимаха, след което ги поставяха на колички и ги караха в съответната зала. Климатичната инсталация тук поддържаше толкова ниски температури, че стаята си бе спечелила името Сибир. Когато влизаше там, Катрин имаше чувството, че се намира във фризер, само дето прекарването на няколко часа във фризер сигурно бе много по-приятно.

— Е, поне утре няма да ходим в съда — утеши я Дейв. — Стори ми се, че спомена на Хал, че ще закъснееш?

— Имам малко работа в града — отвърна тя. В петък сутринта имаше час за мамография и ултразвук. „Сигурно затова съм толкова нервна“ — реши. При мисълта за това, което я очакваше, най-малко имаше желание да гледа как Морган Нелсън прави аутопсия на овъглен труп.

В тесния кабинет на Морган нямаше никого; един от асистентите му, Лес Дъфърти, им каза, че Нелсън ги чака в стаята за ВИП. Бързо продължиха по коридора, като минаха покрай заседателната зала, където се провеждаха редовни събрания на персонала, покрай рентгена, фотолабораторията, картотеката и склада, в който бяха наредени стъкленици с проби от вътрешните органи на всяко аутопсирано тяло.

В стаята за ВИП ги посрещна Морган и вдигна ръка за поздрав. Беше си сложил зелена хирургическа престилка и маска на лицето; носеше бледозелени гумени ботуши. На левия горен джоб на престилката имаше надпис с неравни букви: „Главен съдебен лекар на Санта Рита“. Очите му пакостливо блестяха зад очилата със златни рамки. Изглежда беше в прекрасно настроение.

— Тъкмо смятах да започвам без вас — жизнерадостно оповести той. — Пак закъсняхте.

— Задържаха ни в града, докторе — изръмжа Дейв и седна на високия стол в ъгъла. — Не вярвам нашият почетен гост да има нещо против малко да изчака.

Нелсън широко се ухили.

— Той наистина разполага с неограничено време. Обаче аз бързам.

Нагласи масата под такъв ъгъл, че краката на черното като хлебарка тяло на жертвата да се наклонят към ваничката с постоянно течаща вода. Отстрани на метална стойка бяха наредени ножове с различни размери, които щяха да бъдат използвани на отделните етапи на аутопсията Морган взе един от тях и започна да го остри. Катрин беше виждала тези приготовления стотици пъти, ако не и повече, но неизвестно защо тази вечер кожата й настръхна от стържещия звук.

— Има ли нови сведения за взривното устройство, което избухна в съдебната зала? — попита Морган.

— Точно затова се забавихме — обясни Катрин. — Бяхме на среща с Пърингтън. Каза, че в лабораторията на Министерството на правосъдието са идентифицирали компонентите.

— Е, и? — поинтересува се Нелсън.

— В общи линии потвърждават твоите предположения — каза Дейв. — Самоцелна бомба. Не мога да разбера как са успели да я идентифицират по нищожните останки, които криминалистите успяха да изчегъркат от пода и стените на съдебната зала.

— Просто пускат всички частици, намерени на местопрестъплението — независимо колко са миниатюрни — през газов хромоспектрограф — обясни Морган. — Той разделя всеки елемент на сместа на компоненти. След това ги идентифицират, като сравняват техния спектър и спектъра на вече известни експлозиви. Всъщност целта е да се открият маркерите.

— Какви маркери?

— Микроскопични чипове с цветови код на осем или девет пигментни слоя. По принцип се смята, че маркерът се запазва след експлозията. Издадена е правителствена наредба всички търговски производители на експлозиви не само да поставят чипове в продукта, но и да докладват всеки код и всеки купувач в Националния център за регистрация на експлозивите — НЦРЕ. Така например в двеста грама динамит се съдържат средно по две хиляди маркера. Всеки следовател може да се свърже с НЦРЕ и по откритите на мястото на взрива маркери да определи къде и кога е бил произведен експлозивът и от кого е бил закупен.

— Но тогава…

— За разлика от търговските експлозиви самоделните взривни устройства нямат маркери — обясни Морган. — Най-често те са направени от най-обикновени компоненти, които всеки лесно може да си набави.

— Според Пърингтън по всяка вероятност имаме ръчно приготвен пластичен взрив, поставен в контейнер под налягане, например медна тръба, запечатана от двете страни, за да се подсили максимално енергията на разпадането — каза Катрин. — Сега се опитват да идентифицират тръбата. Пърингтън твърди, че по фрагментите понякога могат да определят дори къде е произведена.

— Понякога — изсумтя Морган, — но невинаги. Какво е предизвикало детонацията?

— Най-обикновена безопасна — поясни Катрин. — Знаеш ли как се приготвя? Разтваряш една безопасна, увиваш медни жици около всяка от двете игли и ги задържаш отворени с клечка. Свързваш едната жица с батерия, а втората — с устройството. После свързваш батерията и устройството. Когато някой отвори пакета или го размести при движение, клечката пада, безопасната се затваря и… бум!

— И всичко е приготвено при домашни условия — каза Дейв. — Дори кутията, в която пристигна. Според Пърингтън, който е направил това нещо, или е имал щур късмет, или много добре знае как да си прикрие следите. А Джордж не вярва особено на късмета.

— Имат ли някакви подозрения за кого е била предназначена бомбата?

— В момента правят проучване на клиентите на Белкър — обади се Катрин. — Той има зад гърба си доста дела — и спечелени, и загубени. Като се има предвид съставът на неговата клиентела, вероятно доста обвиняеми и жертви му имат зъб.

— Преглеждат списъци — възмутено изръмжа Дейв. — Ако ме питат, напразно си губят времето, докторе. Засега нищо не са намерили.

Морган вдигна рамене.

— И това се случва. Нали знаеш моя девиз: „Опитвай докрай и не спирай да се съмняваш; няма нещо, което да не можеш да намериш, ако не спираш да го търсиш“. Думи на Робърт Херик, живял от 1591 до 1674 година.

— Ще го предам на Джордж Пърингтън — засмя се Дейв.

— Ами какво ще кажеш за този човек, докторе. — Катрин с жест посочи тялото на масата. — Според тебе има ли нещо общо между взривното устройство в съда и това, което е причинило смъртта на Ханлън?

Морган рязко вдигна глава.

— Защо? Имаш ли някакво основание да мислиш, че двата случая са свързани?

— Използването на взривни устройства в разстояние от няколко дни ми изглежда като нещо повече от обикновено съвпадение. А нали знаеш, че съм скептик.

— Е, това вече променя нещата. Хайде да си сверим часовниците — каза Нелсън. — Устройството, което откъсна ръката на Джим Фийлд, беше бомба. Примитивна, но все пак бомба. И доколкото ни е известно, Фийлд не е бил набелязаната жертва. А този тук приятел, Ханлън, е бил убит напълно съзнателно от някого, който го е завързал за леглото и е поставил на тялото му запалително устройство. За моето неизкусено в криминалистиката око става въпрос за съвсем различен модус операнди или начин на действие.

— А какво представлява запалителното устройство? — попита Дейв.

— От химическите следи, които открих по тялото, предполагам, че става въпрос за парче от вътрешна велосипедна гума, запълнена със смес от термит, магнезий и желязо.

— И по-рано съм виждал обгорени хора, но не познавам устройство, което да причини толкова сериозни увреждания на тялото — забеляза Дейв. — Трябва да е развило адски висока температура.

— Не вярвам в ада да е чак толкова горещо — мрачно отбеляза Морган. — Термитът представлява смес от алуминий на прах и железен окис и излъчва топлина, при която се топят повечето метали. Сигурно сте чували, че престъпниците използват термитни скалпели за отваряне на метални каси. — Той посочи тялото на Патрик Ханлън. — Ето, сами можете да се убедите какво причинява тази смес на човешкото тяло.

Подхвърли им по една лабораторна престилка и хартиен плик с маска за лицето и те веднага си ги сложиха. Освен отвратителната смес от телесни флуиди, които щяха да бъдат освободени при аутопсията и можеха да ги изпръскат, винаги съществуваше опасност от заразяване с туберкулоза, хепатит или СПИН. Катрин се качи на друг висок стол до Дейв и безстрастно се приготви да наблюдава действията на Нелсън.

— Знаете ли нещо за степените на изгаряне?

— Имаш предвид първа, втора и трета степен? — попита Катрин.

— Скалата за степените на изгаряне официално е въведена от французина Гийом Дюпюйтрен, главен хирург в болницата „Отел Дьо“ в Париж. Той определя шест степени. По-късно един швейцарски дерматолог на име Фердинанд Ритер фон Хебра намалил неговите шест степени до три и тази класификация била приета. В случая имаме силно разрушена подкожна тъкан и мускули, дори костите са засегнати, а това са изгаряния трета степен по скалата на Хебра и шеста по Дюпюйтрен. Предполагам, че дихателните пътища ще бъдат пълни с кръв, а в трахеята и белите дробове ще има голямо количество слуз и сажди.

— Какво означава това? — попита Катрин.

Без да вдига глава от работата си, Нелсън отговори:

— Означава, че е бил жив и е дишал, когато запалителното устройство е разкъсало тялото му. Той е чувал, усещал е болката и миризмата на изгоряла плът. Поне докато е бил в съзнание.

— Господи — въздъхна Дейв.

— Какви са тези следи по краката и тялото, Морган? — попита Катрин. — Приличат на наранявания.

— Не, това са топлинни следи, Кейти — обясни той. — Получават се при разпадането на меката тъкан… Като при варенето. Всъщност това е най-точното определение за това, което се е случило с нещастника. Той просто се е сварил в собствената си мазнина.

— Морган, нека се върнем малко назад — замислено каза Катрин. — Ти току-що спомена, че е била използвана запалителна смес от термит, магнезий и железни стърготини. Не всеки го знае, нали? Не мислиш ли, че този, който е направил запалителното устройство, е притежавал някакви специални познания?

Патологът поклати глава.

— Опасявам се, че не е съвсем така, Кейти. Всеки гимназист, който е учил химия, би могъл да се справи с тази формула. Не е необходимо кой знае какво специално образование. Добре, хайде да започваме…

Той взе големия нож и задъхвайки се от усилие, направи огромен V-образен разрез в гръдния кош на трупа, като започна от раменете и завърши при зеещата дупка на корема. Изгорялата плът се пропукваше под скалпела му и на масата започнаха да падат овъглени парчета. След това той отстрани тъканта от горната част на разреза и я премести върху лицето на мъртвеца. Тънка струйка черна кръв бе потекла по бузата към лявото ухо.

Нелсън хвана двете големи парчета кожа при дълбоките коремни разрези, като едновременно дърпаше и режеше, после отдели плътта от гръдния кош и я разтвори.

— Не е зле малко да се отместите — промърмори той и извади миниатюрната електрическа пила, с която отделяше гръдната кост и ребрата. Във въздуха се издигнаха овъглени стружки и се спуснаха върху тялото като странен черен сняг. Когато Нелсън се изправи, вече се бяха показали лъскавите, плътно наредени вътрешни органи на трупа.

— Така, сега можем да видим какво точно е станало тук — каза той. — Вижте, центърът на коремната рана е разположен почти на равно разстояние от основата на пениса и пъпа. Непрекъснато се питам защо този човек не е направил нищо, за да се спаси? Например да се повдигне на мускулите на гърба и да се извие встрани. Защо не се е опитал да се отърве от това проклето нещо?

— Предавам се. Защо не го е направил? — попита Катрин.

— Защото е знаел, че няма смисъл.

— Откъде знаеш?

— Направих някои изследвания — каза Морган. — В коремната кухина имаше следи от цианоакрилат. Много силно лепило.

— Искаш да кажеш, че устройството е било залепено за тялото му? И той не е имал възможност да се освободи от него?

— Точно така.

— Господи Исусе! Докторе, значи той е бил принуден да лежи и да наблюдава как проклетият фитил изгаря? — възкликна Дейв. — Що за звяр е бил онзи, който е причинил подобно нещо на друго човешко същество?

— Някой, който е изпитвал непреодолима омраза — тихо отговори Морган. — Някой, който е искал да го накара да страда, и то много. Не само докато е лежал и е чакал устройството да се запали, но и след това. Знаел е, че са необходими няколко минути, докато запалителното вещество прогори епидермиса и подкожните тлъстини, преди да достигне до коремната аорта и поддиафрагмените артерии и да го убие.

— Божичко — въздъхна Дейв. — Значи той не само е бил жив, но и в съзнание, и е наблюдавал как огънят поглъща собственото му тяло?

Нелсън кимна.

— Нали видя кървавата пяна около устата? Това ме навежда на мисълта, че ларинксът е разкъсан от виковете му.

За известно време настъпи пълна тишина. Грозната овъглена купчина на масата за аутопсии някога е била човек. Не беше необходимо кой знае какво въображение, за да си представиш как са протекли последните му минути на този свят.

— Морган, минавала ли ти е мисълта, че смъртта на този човек може да е настъпила от нещо друго, а не от бомбата… от запалителното устройство? — попита Катрин.

— Не, изобщо — отвърна той. — Само го погледни. Бих се усъмнил само ако открия куршум в мозъка или половин кило арсеник в бъбреците. Всяко десетгодишно дете може да ти каже от какво е умрял. Даже вътрешностите му са сварени.

— Тогава ако нямаш нищо против, аз си тръгвам — заяви тя. — Дейв, нали ще останеш да правиш компания на Морган?

— По дяволите, нямам нужда от неговото присъствие. Аутопсията на толкова обгорял труп е бавна работа. Трябва да се направи дисекция чак до костите. Не вярвам да свърша преди три или четири сутринта.

— Тук ли ще спиш пак? — Катрин знаеше, че понякога от преумора Морган няма сили да се прибере и остава да спи на кушетката в кабинета си, но така и не можа да свикне с тази мисъл.

— Естествено — ухили се той. — По това време на нощта е много по-безопасно тук, при труповете, отколкото при бандитите на улицата.

— Е, може и да си прав — засмя се Дейв. — Добре. Ако не възразяваш, утре сутринта по някое време ще мина за протокола.

— Ще го пусна с предимство — обеща Морган. — Внимавайте по пътя.

Навън въздухът им се стори топъл и много приятен след мъртвешкия хлад на моргата. На южната магистрала почти нямаше движение. От океана към шосето се надигаше мъгла и пътните знаци просветваха и изчезваха като призрачни галеони в някакво странно, мъртвешки неподвижно море. След известно време Дейв пръв наруши мълчанието:

— Какво ти е, Катрин? Нещо не е наред.

— Така ли? — попита тя и се засрами от начина, по който прозвуча гласът й. „По дяволите, преигравам“ — помисли си.

— За пръв път си тръгваш по средата на аутопсия — каза Дейв. — Досега никога не си го правила.

— Не е заради аутопсията, Дейв.

— А защо тогава?

Катрин поклати глава.

— Не мога да ти кажа сега. Просто… имам нужда от малко време да се съвзема.

Искаше да сподели тревогите си с него, но усещаше, че още не е дошъл подходящият момент. Протегна се и сложи ръка на рамото му.

— Остани до мене, Дейв, моля те. Много неща ме притесняват.

— Процеса ли имаш предвид?

Тя отново поклати глава и не отговори. Дейв сви рамене и погледна през прозореца.

— Знаеш ли, Катрин — тихо каза той, — освен това за пръв път искаш помощ от мен.

Тя отново нищо не отговори. Пътуваха мълчаливо, а от двете страни на пътя просветваха призрачните силуети на дърветата, огрени от бледата лунна светлина.