Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (42)

41

Санта Рита, областен затвор

Петък, 30 юни, 16:45

Стаята за разпити бе все така задушна и смърдяща на цигари и пот. Стените бяха нашарени с цинични надписи. Също като предния ден Катрин и Дейв Гранц, който още не беше съвсем на себе си, седяха на масата срещу адвоката Мартин Белкър и неговия клиент Ричард Хъдсън. Слухът за покушението срещу Дейв доста бързо беше достигнал до затвора и Катрин забеляза, че арестантът беше изплашен. И то много изплашен.

— Предполагам, не е необходимо да ви обяснявам, че след последния ни разговор ситуацията донякъде се промени, господин Хъдсън — каза тя. — Някой е поставил взривно устройство в колата на инспектор Гранц. Сигурна съм, че когато получим резултат от отдела по бомбени атентати, предположенията ни ще се потвърдят, а именно, че автор на атентата отново е Ейнджъл Флорес.

Дейв сложи на масата касетофона, който им бяха предоставили от затвора, и го включи.

— Говори, Хъдсън — каза той. — Времето ти изтича.

Мартин Белкър вдигна ръка, за да го спре, и се обърна към Катрин:

— Клиентът ми си спомни известна информация, която може да ви бъде от полза в разследването на бомбените атентати — започна той. — Господин Хъдсън има желание да сътрудничи според възможностите си, но в замяна бихме искали да получим известни отстъпки.

Започваше стандартната процедура. „Услуга за услуга — помисли си Катрин. — Колкото повече получаваш, толкова повече имаш желание да дадеш.“

— Конкретно какво имате предвид? — попита тя. — Не вярвам вашият клиент да се ръководи единствено от желанието да бъде добър гражданин.

— Свалете всички обвинения — заяви Белкър. — И без това ще загубите делото. Откажете се и от трите точки на обвинението, и ние ще се опитаме да помогнем.

Тя се изправи.

— Доста си откровен, Марти, затова и аз ще бъда откровена с тебе. Идването ни тук се оказа чиста загуба на време. Хайде, Дейв, тръгваме си. — Започна да прибира документите в чантата си.

Дейв погледна Хъдсън и поклати глава.

— Нещастник — каза той.

— Чакайте малко — обади се Хъдсън.

С поглед Белкър отново го накара да замълчи.

— Добре — бързо каза. — Извади от сметката Соренсен. Ако осъдят клиента ми по другите две точки, искам да потвърдиш, че си съгласна да препоръчаме на съда срокът на присъдите да тече едновременно.

Катрин прикри радостта си, защото усещаше, че има още нещо.

— Марти, нали знаеш, че не мога да приема никакви условия без личното одобрение на областния прокурор — заяви тя.

— Това е предложението ми — каза Белкър. — Или приемаш, или няма да разговаряме повече.

— Първо да чуем информацията. — Катрин се обърна и погледна Хъдсън. — Вие какво ще кажете, господин Хъдсън?

— Исках да попитам нещо. Става въпрос за… тези експлозии. Споменахте, че според вас… той може отново да се опита да ме убие?

— След случилото се преди половин час с инспектор Гранц бих казала, че вероятността се е превърнала в сигурност — кимна Катрин.

— Тогава смятам, че от този момент трябва да ми осигурите двайсет и четири часова защита.

— Ще направим всичко възможно, за да осигурим вашата безопасност — съгласи се Катрин. — Но и вие трябва да ни помогнете.

Белкър поклати глава и посочи касетофона.

— Той нищо няма да ви каже, докато не приемете предложението ни и това не е записано на този апарат.

Катрин провери дали касетофонът работи. Не искаше впоследствие да възникнат спорове относно това, което беше казано и обещано. След това погледна Хъдсън право в очите.

— Добре, хайде да се договорим за следното. Вие започвате да говорите, а ние ще ви изслушаме. Ако съобщите нещо, което ще ни помогне да идентифицираме атентатора — но нещо сериозно, не просто догадки — аз ще разговарям с шефа си. Ще предложа да се откажем от обвинението за Соренсен и да поискаме едновременно протичане на присъдите по останалите две точки. Нищо не мога да гарантирам със сигурност. Ако главният прокурор не се съгласи, сделката се разваля.

Хъдсън погледна към Белкър. На лицето му беше изписано съмнение.

— Приемете условията, преди да съм се отказала — предупреди Катрин. — И то веднага, иначе си тръгваме. И няма да се върнем повече.

Белкър я изгледа преценяващо, след което се обърна към клиента си.

— Искаме да останем за няколко минути насаме — каза той.

Катрин грабна куфарчето си и стана.

— Пет минути, не повече. И, господин Хъдсън, докато се чудите дали да приемете, не забравяйте, че именно вие сте били набелязаната жертва при експлозията в съдебната зала. Според нас Ейнджъл желае смъртта ви.

Дейв повика по вътрешния телефон охраната, за да ги пуснат да излязат от стаята за разпити. Когато вратата зад тях се затвори, Гранц се обърна към Катрин и въпросително повдигна вежди.

— Започнала си да омекваш. Сигурно е от възрастта. Очаквах, че ще си твърда като скала.

— Просто разсъждавам прагматично — възрази тя. — Резултатите от пробата за СПИН на Соренсен са отрицателни и съдебните заседатели могат както да го оправдаят, така и да го признаят за виновен по тази точка на обвинението. А що се отнася до едновременното или последователно излежаване на присъдата, това се определя единствено от съдията, който не е длъжен да приеме препоръката ми. Но дори ако признаят Хъдсън за виновен само по две точки на обвинението, а съдията му определи минималния срок, жестоката истина е, че като болен от СПИН той може никога да не излезе от затвора.

След малко Марти Белкър отвори вратата и направи жест на Катрин да влезе.

— Има ли шанс Бентън да се съобрази с препоръките ти? — попита той.

Катрин не беше много сигурна, но реши да не го споделя с Белкър.

— Досега не е отказвал да ме подкрепи. Освен това той много държи атентаторът да бъде заловен. Мисля, че ще се съгласи, но не мога нищо да обещая. Ако откаже, сделката отпада, независимо колко ни е помогнал твоят клиент.

— Доста е съмнително — колебливо отбеляза Белкър.

— Марти, или приемаш, или не — сряза го Катрин. — Няма да ни разиграва. Ако клиентът ти има какво да ни каже, нека първо го чуем.

Отначало Белкър като че ли имаше намерение да изкаже възмущението си, но накрая философски сви рамене.

— Добре. Приемаме условията. Ричард, разбираш ли какво означава това?

— Да.

— Добре тогава, разкажи им това, което ми каза преди малко — подкани го Белкър.

Хъдсън кимна и се обърна към Катрин и Дейв.

— Вчера ви излъгах — започна той.

Дейв вдигна поглед.

— Без майтап?! — подигравателно изрече той.

Катрин лекичко го ритна под масата. Информацията им трябваше и тя нямаше да допусне Дейв с неговия сарказъм да накара Хъдсън да размисли.

— Искате да кажете, че познавате някои от убитите — Ханлън, Валенсуела или Картър? — попита тя.

— Не, това беше истина. Не познавам нито един от тези мъже. — Хъдсън беше нервен като човек, хванат натясно. Замълча за известно време, но всички търпеливо го изчакаха да продължи. — Навремето… познавах един човек, който се казваше Ейнджъл. Запознахме се чрез… общ приятел — продължи той. — Не съм сигурен, че е същият, за когото говорите, но си помислих, че може да е той. Беше преди доста време.

— Общият ви приятел мъж ли беше или жена? — попита Катрин.

— Мъж.

— Как се казваше? — попита Дейв.

Хъдсън поклати глава; стойката му беше напрегната, очите неспокойно шареха из стаята.

— Това не влиза в сделката — каза. — Името на моя приятел няма да ви помогне да заловите престъпника. Единствената причина, поради която ви разказвам всичко това е, че ако наистина Ейнджъл е атентаторът, приятелят ми се намира в опасност. Ако продължавате да настоявате да го назова по име, повече няма да говоря.

— Не се интересуваме от името на приятеля ви. Продължавайте, ако обичате — каза Катрин. Засега беше необходимо да научат единствено самоличността на Ейнджъл Флорес. Знаеше, че по-късно Хъдсън сигурно ще издаде и името на приятеля си.

— Свързваха ни особени отношения — моя приятел и мене.

— Сексуални? — попита Катрин.

Той отново отправи към нея дълъг, замислен поглед и накрая вдигна рамене.

— Да, сексуални отношения.

— Искате да кажете, че сте бисексуален?

Той мълча известно време. После я погледна почти умоляващо.

— Онова, което казахте за мене в съда. За мотивите ми. Не е това… причината. Не обвинявам жените.

— Ричард — остро изрече Белкър, — като твой адвокат те съветвам да не обсъждаш този въпрос с госпожа Маккей.

Той вдигна рамене.

— Вече няма значение. Всичко зависи от съдебните заседатели.

— Продължавайте — тихо го подкани Катрин. — Кажете ми защо го направихте. Бих искала да знам.

— Не съм сигурен, че ще успея да го обясня така, че да ме разберете.

— Защо поне не опитате?

— През всичките тези години — започна той, — когато бях дете. Всичко онова… което те ми причиниха. А ми бяха родители. Имам чувството, че в душата ми нещо изгоря. Не само… към жените. Отнася се за всички. За всеки. Вътре в мен има само пустота. Сърцето ми е отровено от злоба.

— Не можете да наказвате целия свят за нещо, което са ви причинили двама души — каза Катрин.

Той вдигна рамене.

— Просто реших да ви кажа. Стори ми се… че ще разберете.

— Хайде да се върнем на приятеля ти — сряза го Белкър.

— Колко сериозни бяха отношенията ви? — попита Дейв.

— Не беше само той. Никога не съм имал постоянна връзка. Но се познавахме отдавна. Той обичаше секс на тройки. Понякога канеше някого у тях и ме викаше по телефона да се присъединя към тях. Освен това се интересуваше от садомазохизъм. Нали разбирате какво имам предвид? Обичаше преди секса да го завързват за леглото и да го бият с камшик. Аз не си падах по тези неща и когато изпадаше в подобно настроение, той беше принуден да си търси някой друг.

— Продължавайте — окуражи го Катрин.

— За последен път го видях преди повече от година. Вероятно беше краят на март или началото на април миналата година. Там някъде. Обади се и ме покани у тях. Каза, че искал да ме запознае с много интересен човек. Беше вече късно, минаваше девет вечерта, но въпреки това отидох. Той сам ми отвори вратата. Беше по копринен халат, бос, държеше бутилка шампанско в едната ръка и две чаши в другата. По това разбрах, че онзи вече беше там.

— Как така разбрахте?

— Приятелят ми пиеше алкохол само преди „специален секс“, както го наричаше той. И то винаги шампанско, скъпо шампанско, и никога не пиеше сам.

— Добре, значи вие влязохте. И после? — попита Дейв.

— Влязохме в хола или както той го наричаше в „неговото убежище“. Представлява голяма стая с истинска камина, меки дивани и разхвърлени навсякъде възглавници. Вяха запалени свещи — нямаше друго осветление — и се усещаше странен аромат, нещо като тамян. Тогава той каза: „Имам изненада за теб. Ела да се запознаеш с Ейнджъл“.

— Ейнджъл? — Гласът на Дейв беше напрегнат.

Катрин леко го докосна по ръката и той се поотпусна.

— Видях, че на леглото седи жена. С руси коси, черна копринена рокля и страхотно тяло. Поздрави с тих, леко дрезгав и много съблазнителен глас. Зачудих се какво, по дяволите, става. Приятелят ми никога не беше водил жени. Каза, че тази вечер Ейнджъл щяла да ни покаже нещо специално. Пихме шампанско… Всъщност изпихме доста шампанско и започнахме. След малко всички се оказахме на дивана и — нали разбирате — доста се бяхме разгорещили. И тогава започнах да разбирам какво става, защото има неща, които няма как да скриеш, нали така?

— Ейнджъл не е била жена — каза Дейв.

В първия момент Хъдсън като че ли се изненада от думите му. След това потвърди с кимване.

— Точно така — отвърна. — Но при онова осветление, с онези дрехи… никога не бих предположил.

— Според вас на каква възраст беше Ейнджъл? — попита Дейв.

Хъдсън замислено издаде напред долната си устна.

— Някъде между двайсет и осем — трийсет и пет години.

— Очи?

— Зелени.

— Цветът на косата естествен ли беше?

— Нямам представа.

— Височина, тегло?

— Между един и шейсет и пет и един и шейсет и осем и около петдесет и пет килограма.

— Забелязахте ли дали приятелят ви не използваше и друго име освен Ейнджъл?

— Не, винаги я наричаше Ейнджъл.

— Добре, продължавайте. Какво стана после?

— Както ви казах, постепенно играта се задълбочаваше и в един момент двамата с приятеля ми се оказахме приковани за леглото с белезници. Ейнджъл извади от чантата си кожен камшик, а ние…

— Не е необходимо да споделяте с нас всички подробности от сексуалния си живот — любезно го прекъсна Катрин. Обърна се към Мартин Белкър: — Само това ли имате да ни кажете, Марти? — попита тя, без да крие разочарованието си. — Трябва да призная, че не е достатъчно.

— Не, чакай, има още — нетърпеливо възрази той. — Разкажи им как си проследил Ейнджъл до дома й — обърна се към Хъдсън.

— След като… Беше станало доста късно. Когато тя излезе от дома на приятеля ми и тръгна с колата си към града, аз реших да я проследя. Да си призная, направих го от чисто любопитство. И то защото… бях заинтригуван, разбирате ли? Помислих си, че и аз бих могъл да я поканя някой път.

— Каква беше колата й? — попита Катрин.

— Бяла „Нисан сентра“, последен модел. Най-много на една или две години.

— Спомняте ли си номера?

Хъдсън поклати глава.

— Не обърнах внимание. Исках само да разбера къде живее.

— Ние знаем къде живее Ейнджъл — спокойно каза Катрин. — На Мишън Хилс, след Хайленд Вели Драйв. Интересува ни обаче защо тя… той никога не си е у дома?

— Добре, може би ще успея да ви помогна. Беше ми интересно кой се криеше зад тази Ейнджъл. След като я проследих до дома й, погледнах пощенските кутии. На една от тях видях името А. Флорес и реших, че това е тя. Натиснах звънеца, но никой не отговори. Стори ми се странно. Върнах се в колата и зачаках. Минаха около петнайсет-двайсет минути. Вече бях решил да си тръгвам, когато от сградата излезе някакъв мъж. Валеше дъжд и той беше с дълъг до коленете тъмен шлифер и шапка. Стори ми се обаче, че носеше шапка не толкова, за да се предпази от дъжда, а за да скрие лицето си. Периферията беше спусната над очите му, а шлиферът беше закопчан догоре и яката беше вдигната. Изглеждаше адски странно, особено в Санта Рита, където и при най-силния порой рядко ще видиш човек с шлифер. Въпреки това, едва когато се качи в колата на Ейнджъл, аз разбрах, че това беше тя. И я последвах.

— Знаете ли кой беше този човек? — Дейв вече не се и опитваше да прикрие напрежението в гласа си.

— Не, така и не видях лицето му. Но видях къде отиде. Смятах един ден да го потърся, но така и не успях. Арестуваха ме. Както ви обясних, не си падам по садомазохизъм, но онази вечер прекарах доста добре. Непременно щях да събера смелост и да му се обадя някой ден.

— Добре, къде отиде Ейнджъл? Помните ли адреса?

— Да. Саут Сайд, Двайсет и осмо Авеню, №2828.

Само с едно рязко движение Дейв скочи на крака.

— Хайде, тръгваме си — каза той на Катрин. — Искам да говоря с Уолт Ърхарт. И то веднага.