Петър Бобев
Драконът от Луалаба (9)

9

Смазана от изтощение, Люба спа непробудно. Когато отвори очи, небето, което се провиждаше през отвора на кладенеца, беше избледняло пред настъпващия изгрев. Лудият беше изчезнал. Цареше тишина, гробна тишина.

Девойката опита да се покатери по стената. Каменните блокове бяха изгладени добре, а пролуките между тях тесни. Все още беше слаба. Не успяваше да се задържи нито с ръце, нито с крака. А не биваше да стои бездейна. Всеки миг лудият можеше да се завърне. Отде знаеше какво още щеше да измисли. Всъщност той го беше вече измислил — да я умори от жажда и глад, заслепен от лудостта си, отровен от ужасните преживявания и от мъката на несподелената любов, насочил омразата си срещу първата срещната жена.

Люба пак навлезе в тъмния проход, който отвеждаше надолу, към вонещото подземие. Запуши нос с ръка да понесе ужасната смрад. Някакъв закъснял прилеп се замота в косата й. Тя изпищя. В същия миг от невидимата далечина, от дъното на черната дупка, отново прокънтя зловещият рев на Есамба.

Тя се отдръпна бързо. Опря гръб о каменната стена. Трепереше цяла. Такъв вой! Такъв ужас! Нима какъв да е рог може да издаде подобен рев. Стори й се, че човешки дробове не биха могли да го надуят с такава пронизителна сила. Сякаш в него духаше не човек, а ковашки мях.

Трябваше да се измъкне, нямаше навика да се предава пред никаква трудност. Сега също. Защото сега се отнасяше за нещо много по-важно — за живота. Щом като беше здрава, щом не беше вързана, щом имаше свободата да се движи…

Тя отново попълзя по стената. Този път успя да се подеме. Закрепи крак в някаква издутина, придвижи още по-нагоре ръце. Опря и другия крак. Още малко! Още! Още! Нагоре зидарията ставаше по-груба, междините по-широки, по-неравни.

Люба доби увереност. Забърза. Внезапно кракът й изгуби опора. Тя се хлъзна надолу, издра дланите и колената си до кръв и се свлече на дъното. Полежа тъй само минута, докато разбере, че няма нищо счупено, и пак пое нагоре. Но тоя път по-внимателно, по-предпазливо, добила опит от първото изкачване. Никога не се бе смятала добра алпинистка, но сега, при нуждата постигна това, за което в обикновени условия не би мечтала. Залови се за ръба на кладенеца, прехвърли се отгоре и се простря по очи задъхана. Само че не остана легнала за дълго. Нямаше време. Лудият можеше да се върне всеки момент.

Скочи на крака и излезе вън. Слънцето току-що се бе подало над далечния хоризонт и мекият му руменец лизваше върховете на развалините.

Наистина като Зимбабве! Тайнствената крепост на тайнствената държава Луба, родината на най-способните търговци сред негрите. Същите високи стени, същата суха зидария, същата архитектура, същото разположение. Същият замък с високи десетметрови стени, сред които се издига Коничната кула над зловещия кладенец. А на юг, на височината — Акрополът, сурова уединена крепост. Наоколо — редици от кули и стени, полуразрушени, със затрупани от времето улици. Ето сринатият акведукт… Археологът Рендел-Макайвер казва, че в Зимбабве е вложен човешки труд повече от труда за постройката на пирамидите.

И никакъв човек! Само няколко павиана надничат от полуразрушения връх на замъка и разговарят на лаещия си език.

Чудна страна! — помисли си отново Люба. Помисли го за стотен път може би, откак бе дошла в Африка. — Толкова тайни, неразкрити загадки! Непонятни и неизяснени, те все пак хвърлят някаква, макар и бледа светлинна, загатват за богато минало, за някогашна слава, за своеобразна цивилизация. Времето и враждебният на всяка култура климат са постигнали своето — заличили са повечето следи. Но все пак тук-там е останало нещо, някое зрънце от пълната някога житница. Сега те са пръснати безредно, привидно без никаква връзка помежду им. Скалните рисунки в Ташлин-Аджер, и в Ливия, и в Калахари, много от които се виждат само при залез. Гротескните теракотови фигурки в Нигерия на загадъчния народ сао. Бронзовите статуетки и смъртните маски от град Ифе на йорубите, тези същите йоруби, които познавали царевицата много преди откриването на Америка от Колумб. Легендарните африкански империи: Мономотапа, Конго, Гана. Особено империята Конго със столица Мбаджи, наречена от португалците Сан-Салвадор. И император — Маниконго, наследяван по майчина линия, явна следа от матриархата. Португалците проникнали лесно в тая държава с хитрост. Запазили владетелите, дори им създали по-голяма власт. Успели да ги покръстят. Въвели своята дворцова етикеция. Провъзгласили черни графове, херцози и маркизи. Маниконго Хенрих през XVI век ходил в Рим. Бил ръкоположен от папата за пръв черен епископ. Държавата му била призната равноправна с европейските държави. Тя водила много войни и вземала роби, които работели в мините за злато, диаманти и мед. А в съседната държава Луанда са открити първите високи пещи в Африка — използували направо яките постройки на термитниците. Там, както понякога в Египет, владетелите са били брат и сестра. И редки, бледи следи: някоя маска, срината крепост, гоблен или резба върху слонова кост, която се мъдри в музея само с едно пояснение: „Намерена край р. Касаи“ или от брега на Танганайка… А толкова много хипотези: може би строителите на Зимбабве наистина са дравиди от Индия, може би финикийци, атланти, а може би самите банту — отдавна, в робската неволя забравили предишната си слава, тъй както днешните мавританци не допускат, че само преди няколко века прадедите им в Испания са били носителите на най-високата тогавашна култура… Може би и тези развалини тук са построени от същите „макалонги“ — загадъчните рудари, които са добивали злато в Зимбабве… Кой знае?

Някога, а може би много наскоро, ще се намери ученият, който ще свърже разпръснатите по целия континент брънки в едно неделимо цяло, за да покаже на този народ истината, да му върне самоуважението…

Пред краката и пробягна змия усойница. Люба отстъпи назад. Влечугото не я нападна, а продължи да се извива сред камънаците. Не успя да стигне далеч. От небето се спусна като камък някаква птица и го сграбчи с нокти. Чудна птица — като орел, а с дълги щъркелови крака. Всеки в Африка я познава. Птица секретар! Набол като старовремски писар няколко пачи пера над ухото си, той простря напред като щит крило и когато разярената змия посегна да клъвне перата му, той смаза с клюн главата й. Вдигна я във въздуха и я отнесе някъде.

Незаменим змиеубиец! — спомни си Люба думите на баща си. Ненапразно в Южна Африка го отглеждат като домашна птица, да претърсва дворовете, да ги чисти от змии и мишки.

Девойката изтича извън развалините. Никой! Само пробягващи гущери. Още по-добре! Така ценностите ще се запазят повече. Няма да бъдат разпилявани с лека ръка, както развалините в Зимбабве, които служат за кошара; тъй както са били стопанисвани паметниците на Великденския остров, даден в аренда на някаква овцевъдна ферма.

Напред, ниско под краката й, лъсна обширно езеро, в което се оглеждаше блесналият изгрев и го превръщаше в мляко. Градът беше построен върху каменист остров, подобен на огромен каменен бъбрек.

Тя се сети. Бяха видели и езерото, и острова от въртолета. Ето и фумаролите. Димят. Едва сега тя подуши мириса на сяра. Вулканична местност. Люба погледна към върха. Приличаше на нащърбен от вековете кратер. Серните пари се свличаха надолу в лениви прозрачни кълбета, сливаха се с блатните изпарения. Мъглата се хлъзгаше над тихата повърхност, заплиташе се в избуялата тръстика и крайбрежните палми. Слънчевите езици облизваха розовите мъгли, както дете облизва с наслада бухналия захарен памук.

Изведнъж Люба изтръпна. През мъглата тя съзря своя похитител, който газеше направо през езерото. Водата едва достигаше до коленете му. Но не. Не вървеше направо. Спираше се, после кривваше встрани и чак тогава продължаваше. Ясно. Знаеше някаква криволичеща плитчина.

Девойката съобрази. Трябваше да го проследи, да запомни пътя му, за да избяга след него. Тя затича бързо надолу, към брега.

Внезапно грозният рев на Есамба отново проехтя. Люба се обърна. Значи не само лудият има такъв рог. И някой друг. И може би този друг я следи, ще я догони.

В този миг нещо тежко плясна шумно във водата и потъна към дъното сред голям запенен водовъртеж. Какво беше това — откъртена скала, хипопотам или…

Никакъв хипопотам не е в състояние да причини такъв въртоп, освен ако е голям колкото двадесет хипопотама… Дали пък…

Но тя не посмя да помисли името му. Толкова ли бе изтощила нервите си, та да повярва на всяка легенда? Това беше само скала, откъртена скала. Нищо друго.

До брега растеше самотна маслена палма, върху която птичките обществени тъкачи бяха изградили чудесната си кооперация. Цялото жилище приличаше на огромна праханова гъба, обкръжила палмовия дънер. Отдолу, под общия сламен покрив, се гушеха двеста-триста гнезда, наредени като килийките на пчелна пита. Всяка година строителите бяха притурили нови и нови гнезда и сега общежитието им, подобно на сламена купа, едва се удържаше на мястото си. Цял рой тъкачи като чудовищни пчели влитаха и излитаха от гнездата.

Люба достигна водата, нагази с боязън, като поглеждаше ту към отсрещния бряг, където бе изчезнал лудият, ту към черната дупка в основата на острова, откъдето се бе откъртила преди малко скалата. Тежка миризма я задави — от серните пари на фумаролите, от блатните газове, които избликваха в едри мехури под краката й, от гниещата растителност по крайбрежието.

После продължи да навлиза по подводната пътека. Първо — направо до голямото струпване на лотосите. После — надясно до самотно израслата върху дългите си корени кокили уапака. След това сви наляво. Водата, наръсена с водна леща като зелени конфети, не надминаваше колената й.

В плитчината до брега растеше папирус, подобен на чудовищен копър, и тръстики, оплетени във влачещите се лиани на тиквените растения. При нейното приближаване излетяха хиляди диви патици, гъски, чапли, жерави, чайки. Сред тръстиката стоеше неподвижно с вдигната нагоре човка и той самият подобен на тръстика, воден бик. Пъстра зимородка се гмуркаше често-често, но все излизаше с празен клюн. Недалеч плуваше под вода червена змиешийка, подала над повърхността само главата си. Оглеждаше се и отново се спускаше в дълбочините.

На двеста-триста метра вдясно се пощеха с карикатурните си клюнове ята пеликани, като покрити със сняг островчета. Корморани пикираха от въздуха за риба. Фламинга крачеха важно в плиткото, като огъваха гъвкавите си шии, сякаш ги свързваха в причудливи възли. И свещени ибиси. Ято до ято. Млечнобели с червени вратове и крака. Когато ибисите прилитат в Египет, Нил почва да се разлива. Донася плодородието. Затова египтяните боготворели тези птици. Смятали, че освен това предпазват селищата от дракони и змии. Мойсей носел със себе си ибис, да го пази от змии.

Изведнъж Люба отскочи назад, усетила неприятна тръпка по цялото си тяло, сякаш бе докоснала галванична машина, И в следния миг пред краката й се стрелна едра риба. Електрически сом! Девойката знаеше, че неговият ток е опасен не само за дребните животни, че може да повали дори човек. За щастие рибата беше изплашена не по-малко от нея и потъна в дълбочините.

Люба продължи напред, като опитваше с крак къде стъпва, следвайки мислено пътя, по който бе прегазил лудият. Ту хлътваше в тежка миризлива тиня, леплива като разтопена гума, ту се оплиташе в купчините сбити едно в друго водни растения, наричани нилско зеле. По краката й полепнаха безброй пиявици, които увисваха по кожата й като черни пашкулчета. И толкова много жаби — гъмжило. Накацали по листата на лотосите, по тревните островчета, по легналите дървета. И костенурки. И водни змии. Никъде не бе виждала такова множество.

Тя изтръпна. Ако имаше толкова крокодили, колкото се полагаха на тукашните жаби, беше загубена. Не би могла да се спаси. За щастие наоколо не се мяркаше никакъв крокодил — ни върху брега, ни във водата. В плиткото те не могат да нападат тъй внезапно изпод водата. Трябва да се приближат, плувайки до повърхността. А тогава всеки може да ги види.

Ясно! Нямаше крокодили. Не биха закъснели да я нападнат.

Радост, а в същото време неоправдана уплаха разтуптя сърцето й. Защо няма крокодили? Защо няма хипопотами? Слонове?

Всяко езеро в Африка гъмжи от хипопотами. Освен няколко: Бангвеоло, Дилоло… Все езера, за които съществуват легенди, странни легенди…

Шипекве — това е убиецът на хипопотами, на слонове и крокодили. Където се говори за шипекве, няма едри водни животни.

В този миг от далечината долетя викът на Есамба. Отговори му друг рев от отсрещния край на езерото, някъде зад тънкия воал на жълтата мъгла. Това стигаше. Люба ускори крачките си, спъна се, падна във водата, но бързо стана и така измокрена продължи напред, като накуцваше болезнено. При падането се бе убола в острите плодове на дяволските орехи.

Внезапно притъмня. Слънцето се скри зад спусналия се странен облак. Милиони, милиарди черни пеперуди, размахали безредно крила, връхлетяха като траурна виелица. Едни пеперуди накапваха по тръстиките, други падаха отмалели върху водната повърхност за радост на безбройните жаби, а облакът, без да намалява от това, продължаваше пътя си на изток, към отсрещния бряг. Пеперудите се заплитаха в косата й, завираха се в очите й, пълзяха по цялото й тяло, като с всяко докосване причиняваха по кожата й нетърпим сърбеж. Сякаш не пеперуди, а литнали листа от коприва.

Най-сетне Люба достигна брега, ограден от плътната стена на папируса. Гъвкава, разлюляна стена, висока пет-шест метра. Провря се по следите на лудия през тясната пътечка, като каньонче сред зеленината, и стъпи на твърда земя. Зад папируса започваше поясът на палмите рафия.

Девойката познаваше добре тази палма. Та кой пътешественик из Африка не я познава? Познаваше грапавия й дънер, огромните й листа, дълги до петнадесет метра, по които са наредени двуметрови странични листчета. Познаваше шишарковидните й плодове, събрани в триметрови гроздове. Известно й беше, че ликото на листата й представлява познатата на лозарите рафия. Известно й беше още нещо — че тук, в Африка, от сока и получават вино. Затова я наричат винена палма.

Палмата рафия е едро растение. Но тия тук бяха просто чудовищни, избуяли, сплели се в някакъв неправдоподобен допотопен лес, пред който измъчената девойка се почувствува още по-самотна, по-безпомощна, по-изоставена.

Бурята връхлетя изведнъж. Затрещя. Гръм подир гръм. Без спиране, непрекъснато. Ярките избухвания на мълниите се сливаха в гълъбов огън, който пламтеше над джунглата. Животните се размърдаха. Едва сега Люба разбра какво гъмжило се е спотаявало край нея. Запрелитаха блатни птици, закъткаха африкански пауни, закрещяха маймуни, някъде протръби слон, завиха хиени, съвсем наблизо изръмжа пантера. Обезумели от страх антилопи се заблъскаха из храстите. Профуча с яростно грухтене горска свиня, разкъса плътния обръч на гигантските хвощове и изчезна. Вятърът духна рязко, изпищя. Огромните листа на рафията зашумяха зловещо. Папирусите запрегъваха до водата кичурите си. После плисна дъждът. Люба се закова неподвижно на място. И без това не се виждаше нищо. Не знаеше накъде да върви. А всеки миг можеше да налети върху някой стаен звяр. Сякаш се бе приютила под грамаден водопад, който я шибаше настървено с водните си камшици.

Бурята отмина скоро. Вятърът утихна. Облаците се стопиха. Папирусите вдигнаха високо къдравите си глави. Когато погледна случайно назад към маслената палма на острова, Люба видя, че кооперацията на тъкачите се бе срутила и нещастните й строители прехвъркаха над жалките й развалини с тъжен писък. Прекалено тежка я бяха изградили, не бе издържала. Сметени от дъжда или скрити под листата, бяха изчезнали и пеперудите.

Девойката се провря през гъсталака и само след няколко секунди джунглата я затисна с изумрудения си похлупак. Обзе я предишното чувство, което я подтисваше при всяко навлизане в тия мрачни усои. Сякаш не гора, а море. По-право мокра, хлъзгава палуба на потънал кораб, обрасъл с корали, по чиито неизгнили още мачти висяха накъсаните му въжета, отрупани с водорасли.

Пътеката на лудия личеше по утъпканата шума, по разкъсаните с нож лиани, които са препречвали пътя му. Люба тръпнеше от страх да не го срещне, да не се сблъска случайно с него. Но нямаше друг начин да се измъкне, да не се заблуди в този зловещ безпосочен свят, където няма слънце, няма дори звезда, по която да се ориентира.

Още няколко пъти тя дочу рева на Есамба, все потих, все по-заглъхващ. Значи вървеше, не стоеше на едно място, не се въртеше в кръг в тази страховита зелена пустиня, отдалечаваше се от езерото.

Беше прегладняла, но какво да яде? Дори да имаше плодове, те бяха високо горе сред зеления таван. А не различаваше кои са за ядене и кои — отровни.

Ако стигнеше до някоя река, можеше да се надява на нещо — поне няколко диви банана, поне тези, които познава, макар и жилави, със семки.

Там, в просеката на гората, и листата, и цветовете, и плодовете слизат ниско, може да ги достигне и човек, не само маймуните.

Внезапно Люба дочу топуркане, яростно грухтене. Съобразила мигновено, тя се покатери по една лиана. Дървеното въже беше наръсено с бодли (затова ли го наричат „дяволско въже“?), но тя не се пусна, а продължи да се катери с окървавени длани.

Подаде се стадо антилопи. Значи наблизо имаше открито пространство, тревиста поляна. После — носорог, тромав, привидно непохватен, с присвити зли очички отстрани на заплашително изшиления рог. Антилопите не се боят от носорога. Затова го оставиха безгрижно да ги доближи, без да забележат това, което видя от високото Люба. От другата му страна се прокрадваше лъвица. Сприхавият гигант не се бои от лъвове. Не го интересуват. Той сумтеше и се взираше напред с късогледите си очи. Беше подушил миризмата на човек. Лъвицата пък бързаше да се прикрие зад гърба му и незабелязано да връхлети върху неподозиращите антилопи. Но носорогът й обърка плановете. Не можа да се сдържи повече. Изгрухтя и се втурна бясно напред. Подплашените антилопи изчезнаха като мълнии, а разочарованата лъвица се върна назад с подвита опашка и недоволно изръмжаване.

Дълго време стоя Люба на лианата, додето набере смелост да се спусне долу. Накрай слезе. Нямаше избор. Ръцете й отмаляха. Нима щеше да остане тук вечно? Трябваше да върви! Напред! Къде да е! Но да не стои!

Свлече се омаломощена на земята и отново закрета по пътеката. След час достигна някаква река. Достигна слезлия ниско живот — листа, плодове, птици. Достигна слънцето. Ето и дивите банани!

Запъти се към най-близкия кичур. Но се закова на място вцепенена. Ужасът стисна гърлото й. Тъкмо зад нея проехтя гръмотевичен рев. Не! Не беше Есамба! Този път не! Нещо друго!

Люба се обърна пребледняла.

Очите й изскочиха от орбитите. Насреща пристъпваше на два крака огромна горила с широки плещи и чудовищни ръце. Пристъпваше озъбена и се бъхтеше с юмруци в гърдите, които кънтяха като дървен тамтам.

Такава мощ и ярост, и злост!

Люба видя на съседното дърво, под чадър от листа, една женска горила с малкото си на ръце, която се взираше уплашена насам. Ясно! Самецът, който е караулил долу, под дървото, мислеше, че е заплашен животът на семейството му, затова бързаше да пресрещне опасността по-далеч от дома си, да я отстрани навреме. Всъщност горилата няма много врагове. Тя живее в мир с повечето животни. Малцина се осмеляват да изпитат силата на мускулите й. Само с леопарда и човека е във вечна война.

Люба хукна да бяга, сподирена по петите от ревящия самец. Бодливите храсти протягаха към нея острите си нокти, разкъсваха дрехите и кожата й. Избуялата коприва гореше ръцете и краката й. Мокрите листа на папратите я пляскаха по лицето. Примките на лианите се обвиваха около тялото й като пипала на зелени октоподи.

Горилата я настигна, цяла космата скала, посегна към врата й с мощната си черна ръка.