Петър Бобев
Драконът от Луалаба (11)

11

Люба никога не можа да си спомни дали бе припаднала или само бе изгубила чувствителността си, отпусната в странно вцепенение, с притъпени сетива.

Само празнота — ни смелост, ни страх, ни безразличие! Едно безкрайно нищо, в което се бе разтворило съзнанието й.

После нищото взе да се разсейва. Първо се върна зрението. Сред избледняващата мъгла Люба видя как отстъпва назад ужасната горила, как се зъби злобно, удря се нерешително в гърдите, ръмжи, заканва се. Но отстъпва — крачка подир крачка. Достига дървото, на което се е свила самката с детето, изръмжава нещо нетърпеливо, изчаква я да се спусне надолу и я сподиря уплашено на четири крака. Обръща се още веднъж с ококорени очи и се шмугва в гъсталака.

Чак тогава слухът на Люба се върна. Тя чу. Опита да се придвижи. Но не можа. Ужасът от преживяното я бе обезсилил. Нейде съвсем наблизо ехтеше някакъв пронизителен рев.

Есамба!

Люба отново се разтрепера. Краката й залепнаха о земята. А ревът се усилваше, приближаваше, блъскаше в ушите й с осезаема настойчивост. После изведнъж замлъкна.

Девойката се обърна, готова да срещне новия ужас. Из храстите излезе лудият, полугол, мускулест като горилата, с разчорлена черна брада. Той свали биволския рог от устата си.

— Какво търсиш тук, Ирен?

— Махнете се! — изкрещя Люба.

— Защо напусна замъка си, Ирен? Не ти ли се иска да умреш?

— Не ме докосвайте!

Тя вдигна над главата си един чепат клон.

— Ще ви счупя главата, ако направите още една крачка!

Лудият се изкиска пресилено:

— Не, Ирен! Няма да го сториш. Нищо не можеш да ми сториш. Аз съм силен, непобедим, безсмъртен. Аз съм Маугли, аз съм Тарзан. Всичко живо ми прави път. Негрите се просват по очи, когато чуят моя рог. Лъвовете подвиват опашки и бягат като бити палета. Слоновете хукват назад. А горилата? Ха, ха! Видя ли я? Видя ли страшилището на джунглата? Колко скоро й омекна гласчето. Замърка… Ха, ха, ха… Само един, носорогът, проклетникът… Само той не отстъпва… Тъпа злоба…

— Не мърдай!

Люба замахна решително с кола. А лудият стоеше насреща, гледаше я с трескавите си очи и се усмихваше жестоко.

— Плашиш ме значи? Иска ти се да те пусна. Иска ти се да се върнеш при своя възлюбен, при червенокосия. Тъй ли? Да го доведеш в двореца ми, да отмъкнете съкровището ми…

Неочаквано той се промени. Отпусна се на колене, запълзя, протегна ръце.

— Ирен моя! Не ме отблъсквай! Знаеш ли какво съм преживял заради теб, Ирен… Ти нямаш представа колко е страшно да си сам… Дори демонът не устоял на самотата… Отказал се от всемогъществото си, от безсмъртието си… Аз имам цяла планина злато, аз съм най-богатият на света… Давам ти всичко, само не ме отблъсквай…

Успокоените папагали отново се подгониха с крясък. Премина стадо шимпанзета. Но като видяха хората, спряха, наклякаха по клоните и почнаха да ги одумват разгорещено. Приказваха, спориха, после заподскачаха като побеснели по лианите.

Люба отпусна отчупения клон. Насреща огромните листа на змиярника се отместиха и оттам надникна една изящна петниста глава. Два жълти ириса блеснаха с дива стръв в сянката.

Пантерата се измъкна, сви се към земята, опашката й затрептя нетърпеливо. Виждаше се как всяко мускулче на стоманеното й тяло се е изопнало за скока.

— Леопард! — изпищя Люба.

Лудият се обърна мигновено. Наду биволския рог. Грозният писък проряза въздуха като гръмотевица, изплющя, разтърси простора. Пантерата се изопна като разлютена котка, сви уши, изфуча ядно, но не нападна, отстъпи назад стъпка-две, после се извърна и с един скок изчезна в гъстака.

— Ха, ха, ха! — разкиска се лудият. — Виждаш ли моята мощ? Всички се боят от мен. Всички бягат. Аз съм свръхчовек, аз съм демон… Демон…

После се приведе напред, сякаш не виждаше оръжието в ръцете на девойката.

— Ирен, ще ти призная. Аз се боях много тогава, когато измряха всички. Сам, съвсем сам в цялата джунгла — сам сред леопардите, сред дивите гиганти, които доубиваха болните ми другари, сред чудовищата… Колко се боях… А колко съм бил глупав, като не съм познавал силата си…

Изведнъж той скочи напред, протегна ръце да я хване. Но Люба успя да замахне и стовари дървото върху темето му. После хукна да бяга. Лудият разтърси глава, застоя се за миг, но не падна. Задържа се. И все така, с прострени ръце, като залиташе, тръгна подире й.

Без да усети, Люба се мушна в копривата, спъна се, падна, пак скочи на крака. Стъпалото й се закачи в някакво коренище, тя усети остра болка в глезена, но не спря. Би бягала по ръце, би пълзяла като змия, само да се махне от тоя ужасен човек, от неговите протегнати като лапи на горила ръце, от неговия искрящ поглед… Способен на всичко, жесток…

Демон! Наистина демон, прокълнатият ангел, обречен на вечна самота… Мъка и омраза…

Лианите я оплетоха като метнато отгоре й гигантско сертме, затиснаха я, обезсилиха я. Едни с куките си, други с меките си ластуни, трети с безредните си примки — овързваха ръцете й, краката й, стягаха възлите си около гърлото й, шибаха я по лицето като гумени камшици, омазваха я с лепливия си сок.

А зад нея като голокожа горила настъпваше лудият, все още замаян от удара, но силен, издръжлив, настъпваше с ускорени крачки.

— Ирен, чакай! — мълвеше той. — Какво правиш, Ирен? Аз съм Пиер. Твоят Пиер. Сега съм богат, могъщ…

По лицето й пробяга огромен паяк, по-голям от човешка длан. Тя го удари с ръка и го хвърли на земята, после пак хукна, облепена с гъста, задавяща паяжина.

Но спря. Усети, че колената й се подкосяват. От препречения клон се хлъзна тънка колкото пръст змия, дълга три-четири метра, тъмна и лъскава. Нави се, изправи глава. Искрящите й очи засвяткаха злобно.

Черна мамба! Наричат я „сянка на смъртта“!

Люба се дръпна назад. Сянката на смъртта! Една от най-отровните змии. Девойката мигновено си припомни всички слушани страхотии за нея. Веднъж една черна мамба ухапала последователно шест кучета и те умрели. Друга нападнала четири вола — два от тях умрели същия ден, останалите се подули, но след време оживели… И още нещо — тя е може би единствената змия, която напада човека, без да бъде предизвикана. Напада, гони с издигната глава. Никой не е могъл да й избяга, когато го подгони. Никой.

Нима имаше смисъл да опитва? Никой не й е избягал. Тая единствена мисъл биеше зловещо в съзнанието й. Никой! Никой! Тя вече беше белязана. Сянката на смъртта се бе спуснала над нея.

А къде се губеше лудият сега?

Нима в ужаса си стигна дотам, та да чака спасение от него, който й вдъхваше такова отвращение?

Но Люба не посмя да се обърне, за да го види. Не посмя да извика. Всяко движение можеше да разлюти още повече съскащата смърт, която свиваше и разпускаше на пет крачки от нея люспестите си намотки, издигнала глава наравно с очите й.

Внезапно змията се хвърли напред. Преди Люба да отскочи, мамбата я клъвна. Но не улучи. Впи зъби в ръкава й.

Девойката тозчас я стисна за врата. Това беше най-бързо взетото решение в живота й. По-право не решение, а прост рефлекс, по-бърз от решението, по-целесъобразен от мисълта. Змията изплющя с цяло тяло, омота триметровата си спирала около тялото й, напрегна жилавата си мощ да се отскубне, заизвива глава да се изплъзне от стискащите пръсти.

Люба събра цялата си сила да удържи тази изплъзваща се неудържима лента. Стисна и с другата ръка. А гъвкавото тяло се увиваше около гърдите й, спъваше краката й, размотаваше се, сплиташе се пак, дирейки опора за ново усилие, за нов решителен опит да измъкне главата си, да даде свобода на своята смъртоносна мощ, да освободи ужасните си зъби.

Люба гледаше като хипнотизирана зловещата главица, която се въртеше, стегната между пръстите й; немигащите зелени очи, които се взираха в нейните очи с дива злоба; тръпнещото раздвоено езиче и двата закривени зъба, от които раздразнената отрова се оцеждаше на малки кристални капки.

Като роса! Росата на смъртта!

Тя усещаше как пръстите й почват да треперят от напрежение. Струваше й се, че студеното тяло бавно се изплъзва от тях, че всеки миг може да надделее, може да извие глава и да впие закривените зъби в ръката й. Хладна пот ороси челото й. Очите й се замрежиха от червена мъгла.

Напреде и застана лудият.

— Помощ! — изхлипа Люба.

Той сви устни високомерно.

— Ще удряш, а? Това е благодарността ти. За теб постигнах всичко, да те направя най-богатата жена на света, най-облажаваната жена. А ти? Ирен, Ирен!

Люба изкрещя:

— Оставете най-сетне тази ваша Ирен! Убийте змията!

Лудият стоеше настрана и не помръдваше. Нито опитваше да помогне, нито си отиваше. Наслаждаваше се на отчаяните й опити да удържи неуморимата жива тел, която се усукваше в ръцете й.

— И ти ме мъчиш така! — изръмжа той. — Точно тъй! Уж аз те държа, стискам те за гърлото, а ти дебнеш как да ме клъвнеш с отровните си зъбки. Неблагодарница! Ти, Ирен — черна мамба!

Люба вече не го слушаше, не можеше да го чуе от напрежение, от ужаса пред извиващата се между дланите й смърт.

— Убийте я, де!

В този миг наблизо затрещяха вейки, чу се грухтене и от избуялите папрати се подаде огромен бял сталактит, изострен като щик, а след него главата и цялото тяло на белия носорог.

Лудият се залови за първата лиана и запълзя нагоре. Люба не опита да мръдне. Беше затъпяла от ужас, изгубила способност да мисли.

Но гигантът този път не нападна. Застоя се на място, като грухтеше мъчително, пристъпи с олюляване крачка-две, после бавно се свлече на земята, полегна настрана. Зарита с огромните си дънери крака.

Чак тогава, през безучастността на преумората, Люба някак се досети защо се е укротила тая дива стихия. От устата на звера капеше алена пяна. Огромни кървави нарези разсичаха гърба му. От хълбока висяха вътрешностите му. Цели ручеи кръв се стичаха надолу, сливаха се в алено езерце, сред което потръпваше умиращият исполин.

Кой беше нанесъл тези чудовищни рани? Дали ватусите? Нима имаше острие, годно да накълца така двусантиметровия гьон, който покриваше тялото му; нима съществуваха човешки мускули, способни да нанесат такива удари?

Лудият слезе от лианата. Скочи върху гърба на носорога и се заудря в гърдите.

— Ха, ха, ха! Чудесно го е наредил! Чудесно!

Той притича до девойката, която продължаваше жестоката си борба, и заговори радостно възбудено:

— Знаеш ли кой? Церберът! Моят Цербер! Триглавият пес, който пази входа за задгробното царство на елините. Пуска само навътре. Дойдеш ли веднъж при Огнената пещера, няма връщане. Само аз мога да си ида… Както Херкулес… Само Херкулес победил Цербера със сила. А Орфей с музиката си. Аз също — едновременно Херкулес и Орфей.

Той реши изведнъж:

— Хайде да го видиш! Церберът на Огнената пещера…

Лудият счупи две клонки, надяна ги върху главата на мамбата и стисна с железните си пръсти. Това просто менгеме в миг смаза змийското черепче. Люспестото тяло се отпусна, разплете се и се заизвива в безвредни гърчове.

— Пускай! — заповяда той.

Но Люба не можеше. Пръстите й се бяха вцепенили, залепнали в студеното змийско тяло. Тя виждаше. Усещаше. Мамбата беше мъртва. Тялото й се гънеше, това бяха следсмъртни тръпки.

Спасена!

Червените облачета пред очите й нараснаха, приближиха и се сляха в непрогледна огнена мъгла. Тялото й омекна, свлече се надолу.

Но не падна. Усети как някой я пое на ръце. Колко ли я бе носил, къде я бе отнесъл?

Когато очите й отново се избистриха, девойката усети странна неподвижност, болка в цялото тяло. Озърна се. Стоеше омотана с жилави лиани към някакъв прекършен от бурите дънер. Опита да се освободи. Напразно. Лудият знаеше да връзва здраво. Никой възел не се поддаде. Напротив, затегнаха се повече, врязаха се в ръцете и краката й.

През утъпканата като с валяк просека във високата стена на папируса блестеше езерото, а в далечината, зад воала на серните пари, който се вееше лениво над стихналата повърхност, прозираше скалистият остров с тайнствените развалини. Мръкваше се. Като огромна лакмусова хартия, потопена в основата на езерото, небето порозовяваше, попиваше чудодейния реактив, който бързо пъплеше нагоре в размазани жълти, розови и виолетови повлекла. Влюбено в него, езерото мигновено се обагряше в пъстрите му багри с покорството на всеотдайността, леките атлазени гънки заискриха с огнени блясъци. Езерото пламна. Сякаш някой бе плиснал отгоре му бензин и го бе запалил. Газовете, които се източваха от пукнатините, се вееха, обагрени в розово от заника, като загасено от дъжд огнище.

Люба опита пак да се освободи. Накрай се разплака в безсилието си. А не бе свикнала да плаче. Какво ли изтезание бе изобретил отново болният му мозък? Какво ли още я очакваше?

Ето го, той стоеше до нея с разкрачени нозе и скръстени на гърдите ръце, със святкащи в бясна ненавист очи; стоеше и я гледаше втренчено и упорито. Какво ли мислеше и мислеше ли нещо въобще?

Из короните на палмите прехвърчаха птици. Целият свят ехтеше от безгрижното им чирикане. Подсвиркаха тъкачи, дрезгаво крещяха папагали, хихикаха с тънките си гласчета малките пъстри нектарници. Над главите им прелетяха с шума на самолет ято яребици. Някъде се обади гъгниво жаба. Но млъкна. Подранила бе. Щурците започнаха да настройват цигулките от невидимите си естради.

Лудият пристъпи. Заговори тихо, с едва стаена болка:

— Ирен, ти виждаш! В ръцете ми си. Напълно в моя власт. Кажи ми ще ме обикнеш ли! Моля те, Ирен…

Въпреки обхваналия я гняв към своя мъчител Люба неволно помисли: какво ли е преживял нещастникът, та е тъй озлобен, та не го е забравил досега, дори зад дебелия зид на безумието?

Изведнъж, изгубила всяка сила, тя изплака:

— Опомнете се най-сетне! Разгледайте ме хубаво! Вижте, че не съм вашата Ирен…

Той стисна юмруци. Очите му се наляха с кръв. Задиша дълбоко. Сякаш израсна, отново се превърна в свирепа безкосместа горила.

— Тъй значи! — изхриптя той. — Все тъй! Каквато на сцената, такава и в живота. Винаги, във всяка роля различна Ирен — и винаги, във всяка роля една и съща. Жестока Ирен… Но няма вече… Край… Край…

Той вдигна рога, който висеше привързан за врата му, и го наду. Наду го с цялото настървение на обидената лудост, с цялата болка на незабравеното унижение, с цялата ярост на злополучния си живот. Страхотният звук проехтя, надигна се, разтърси гората, сякаш я удави в порой от гняв и безнадеждно отчаяние.

— Аз ти казах! — задъха се той от злоба. — Помниш ли? Андромеда! Участта на Андромеда! Но Персей го няма. Няма кой да спаси вързаната Андромеда. Ирен — Андромеда! Сега ще разбереш кого си отблъсквала. Сега ще видиш мощта на Пиер Совен. Ще почувствуваш. Няма го Персей.

Той пак докосна с устни рога. Наду го с пълни гърди. И когато го свали, когато пронизителният му рев най-сетне заглъхна, попил в буйната шума, от далечината, през жълтите пари долетя друг рев, съвсем същият, еднакъв по сила и ярост.

— Ето го! Иде! Чуваш ли, Андромеда? Иде драконът! Послушен като кученце. Където го повикам… По-право, не едно, а две кученца…

Той пак изсвири с рога. И пак от мъглата долетя зловещият отговор като гръмотевично ехо.

Огънят на залеза затихваше бързо. Загасваше и жаравата върху водната повърхност, сякаш се покриваше със седефена пепел. Но ето отново се разгоря. Няколко едри вълни, понесли на заоблените си гърбове цели шепи раздухани въглени, прошумоляха през папирусовото обрастване и се плиснаха върху крайбрежната тиня. Чу се шумно пръхтене, бълбукане. Вълните се разбъркаха. Жабите се смълчаха. Само щурците и цикадите не спираха да скрибуцат дотегливо като бурмички, които се навиват в мозъка.

Воалът на мъглата се поразкъса и Люба съгледа някакво странно същество, което приближаваше бързо, раздираше блесналата като блестяща коприна повърхност.

Лудият надуваше рога, после почваше да скача, да маха с ръце, да пляска с едно папирусово стъбло във водата.

— Тук! — крещеше той прегракнал, изпаднал в неистовство. — Тук! Тук!

После се обръщаше към нещастната девойка, за да й обясни два, три, пет пъти поред:

— Той не вижда хубаво. Късоглед е. Не забелязва неподвижни предмети. Затова го примамвам така. „Виж моят Цербер как служи“?

И пак се развикваше диво:

— Насам, Цербере! Насам!

Чудовището достигна плитчината. Главата му постепенно почна да се издига над водата. Люба стоеше примряла от ужас и нямаше сила да откъсне очи, вцепенена, хипнотизирана от това, което виждаше.

Каква глава! По-право не глава, а само уста, подобна на багер! И в нея безброй остри зъби като бели кинжали, сплескани и напилени като триони.

Ето кой бе успял да накълца така белия носорог. Ето ножиците, нарязали непробиваемия гьон на кожата му. Над устата стърчеше огромен рог като рога на белия носорог, а отстрани, върху ниското полегато чело, святкаха очите.

Очите! Златистожълти, топли като огън и в същото време неописуемо жестоки. На какво се дължеше това — дали на змийската им втренченост или на контраста с черната им хоризонтална зеница. Огромни, като две нажежени чинии, попили свирепостта на всички векове в някаква невероятна еволюция на злоба.

Безобразната глава се подаде изцяло над водата, покрита със зеленикави люспи като броня от ахатови копчета, които блестяха с оттенъците на закалена стомана. Два реда кафяви люспи, оградени от два реда жълти люспи, се спускаха надолу по шията към подаващото се от водата туловище. Долната му челюст лъщеше в синьо-виолетово, което неусетно преливаше в жълтата окраска на корема. Между огромните му челюсти се източваше оранжево-червеният език, подобен на гумена двурога вила.

„Като пламък! — помисли си скована от ужас Люба. — Огнедишащият дракон!“

А лудият, изпаднал в изстъпление, подскачаше диво, кривеше се и крещеше:

— Тук, при Андромеда! Идвай! Няма го Персей.

Чудовището приближаваше бавно, като се подаваше все повече над водата. Ето раменете му, ето уродливо малките му предни краченца, които се мятаха някак безпомощно над надигащия се жълт търбух. Малки, но снабдени с огромни нокти, както месарски куки, сякаш предназначени само за това — да се закачват в месо… И да не пускат…

Гигантският звяр пръхтеше, ръмжеше и тракаше страхотните си зъби с шума на затваряща се кофа на багер. Пристъпваше бавно, надигаше се — гърба, корема, колосалните задни крайници като крака на тлъст исполински щраус. Извишаваше се все по-нагоре — четири, пет, шест, седем метра, като оживяла канара от тромава сила и злост. Измъкна се на брега върху патешките си стъпала, а подире му, все още скрита под водата, се източваше мощната опашка, на която се опираше като кенгуру.

Цератозавър!

Най-страшният хищник, живял някога на сушата.

Впрочем будна ли е тя? Не сънува ли? Не е ли жертва на кошмар, изстискан от пристъп на треската… Не е възможно да бъде истина… Нито лудият, нито цератозавърът…

Тя стисна очи. После ги отвори широко, тръсна глава.

Не! Не сънуваше. Уви! Не беше кошмар.

Чудовището пристъпваше тромаво, преместваше бавно щраусовите си лапи, поклащаше се, едва удържащо върху тях гигантското си туловище. Сумтеше и фучеше, настръхнало от свирепа алчност. Отвори уста и от нея прогърмя същият зловещ рев, който Люба чуваше тъй често напоследък. Главата й забуча от неговата ядна мощ. Когато той най-сетне затихна, от насрещния бряг долетя друг рев, като точно ехо. Повтори по-ярко, по-отблизо.

Малко ли й беше единият, та сега и втори?

Девойката отново напрегна мускули в неудържим ужас, дано успее да скъса лианите, поне да измъкне едната си ръка. Поне едната.

— Прогонете го! — изпищя Люба. — Вразумете се най-сетне!

Лудият мълчеше. Само гледаше с безумните си очи, в които се сменяваха ту огънят на омразата, ту сянката на мъката. Двоумеше се. Гърдите му се надигаха често под загорялата кожа.

Мълчеше раздвоен, жалък.

В този миг през стъпканата тръстика той съгледа в далечината Наумов и Рудахигва, които се взираха в следите му там, откъдето почваше неговият брод през езерото.

— Златото ми! — изкрещя той. — Ще ми грабнат златото!

И се втурна нататък с див вой, забравил чудовището, нещастната си жертва, отмъщението си. Забравил всичко пред заплахата да загуби златото си — златото, заради което бе дошъл тук, заради което бе изгубил другарите си, разума си, заради което беше останал да живее край страшните чудовища, изравнил се с тях в своята неутолима алчност.

Гигантският гущер преместваше с мудност крака, приближаваше, раззинал еднометровите ся челюсти.

Люба вече не виждаше нищо друго, освен разширените в мрака зеници, които просветваха в огнени сияния. Сатанински зеници и ужасна уста — като пещера, осеяна с острите бели зъби, като сталактити и сталагмити.