Петър Бобев
Драконът от Луалаба (18)

18

В първия момент Жозеф Симон понечи да се върне. Тъй нетърпима беше вонята, която го лъхна от вътрешността. Но устоя. Не бе дошъл дотук, за да се върне; не бе преодолял всички лишения и опасности, за да го спре някаква миризма, та била тя и най-отвратителната. Той не се бе поколебал пред убийството, та сега ли — сега, когато насреща, през воала на вулканичните газове прозираха златните друзи по стените, когато мекият им блясък хипнотизираше погледа.

Той стисна носа си и решително навлезе в пещерата. Нагази в купчината струпани по пода кости, които хрущяха, чупеха се, потъваха под краката му като странно торфище от гнили кости. И милиони червеи, големи и малки! Гъмжило от бръмбари гробари! Облаци лъскаво сини мухи!

То беше нещо неописуемо — грандиозно гробище, невиждана братска могила на различни животни. Тук-там сред общата неразличима маса се подаваха единични запазени слонски бивни, хипопотамски зъби, крокодилски брони, оцелели бедрени кости. Това бяха останките на животните, които в търсене на нови места, подгонени от съперниците си на сушата, се бяха осмелили да нагазят във водите на езерото, без да подозират съществуването на безпощадните му властелини.

От дъното на пещерата изригна плътен задушлив облак. Задавен от кашлица, Жозеф избяга навън на чист въздух. Когато кашлицата стихна, той намокри носната си кърпа в езерото и я нагласи като противогаз пред устата си. Тъй един път бе преминал през запалената от племето балуба савана.

Отсреща, от скалистата площадка, се провикна Анри Льоблан. А до него — девойката! Навярно го убеждаваше да дойде със сала и да застреля чудовищата.

Но Жозеф се направи, че не ги вижда. Да рискува! И то тъкмо сега, когато е в Огнената пещера, когато богатството е в краката му! Да отървава кого? Този, когото после трябва да убие! А как е попаднала там девойката? Виж, нея би опитал да спаси. Разбира се, не сега. Не когато е при златото. Със злато може да има много бели девойки. Златото е магически камък — избелва всяка кожа. Колкото повече злато — толкова по-бяла…

Пред площадката, откъдето продължаваше да му маха с ръка белгиецът, двата дракона се премятаха безгрижно сред кипналата пяна. По едно време единият, по-пъстрият, се отдели, заплува към брега, към онова място, откъдето Жозеф и Анри бяха тръгнали със сала. Разцепи с острия си рог атлазената повърхност на езерото. Другият остана. Дори пак опита да се покатери на площадката.

Жозеф изтръпна. Ами ако го види? Ако остави ония и дойде тук да нападне него, да потопи сала му!

Трябваше да се скрие вътре веднага! Нямаше време. Кашлицата се бе успокоила напълно. Той натисна пред устата си мократа кърпа и повторно навлезе във вътрешността. Димът се бе поразсеял. Виждаше се цялата пещера — огромна каменна зала, висока десетина метра и дълбока тридесет-четиридесет метра, като някакъв приказен храм, от чиито кристални сводове висяха златни полилеи. Толкова блясък, замайващ огън, просветващи искри като ослепителни фойерверки! Злато, злато, злато! Навред! В безформени висулки, в единични лъснали кубове, в сблъскани кристални друзи, откроени с цялото си великолепие върху зелената мозайка на бакърените руди! Тонове злато! Пръснатите сред него турмалинови кристали с черния си огън още повече подчертаваха меката сладост на златните сияния. По стените се стичаха замръзнали златни водопади, за да попият сред зловещата костна хекатомба. А на някои места като островчета сред езерото на гнилите кости се подаваха цели златни скали.

Огнената пещера! Такова невероятно смесване, замайваща амалгама от богатство, блясък и разложение! И някак странно, символично разложението побеждаваше, надигаше се, заливаше със смрадливата си настилка несметното съкровище…

Внезапно Жозеф трепна. В живота си беше видял много ужас, много смърт. И все пак тук, сред това зловещо гробище, дори неговите притъпени нерви не издържаха. Отсреща, високо горе в една ниша между две златни колони лежеше човешки скелет. Лежеше в мрака и излъчваше призрачна светлина, като че ли намазан с фосфор. Беше застинал в напрегната поза, сякаш и мъртъв се стремеше все по-нагоре, към тавана, по-далеч от някаква страшна заплаха. В ръцете му грееше къс чисто злато, което не бе изпуснал и след смъртта. Лежеше и гледаше напред с мъртвешкия си поглед — зло и предупреждаващо.

От дъното отново избликна серният облак, затъркаля се като жълта вълна по пода, забули пещерата. Жозеф пак отстъпи назад. Все по-назад. До изхода. Но не излезе вън. Беше предпазлив. Боеше се да не го види динозавърът. Изчака няколко минути да се разсее отровният дим, намокри кърпата и тогава влезе.

Сега вече не погледна ни хрускащите под краката му гнили кости, ни дебнещия от нишата си скелет, ни задушливите пари. Спусна се към най-големия къс, който се подаваше сред вонещото гробище. И не само най-големият! И най-червеният, най-тъмният, като съсирена кръв! Чисто злато! Двадесет и четири карата може би! Жозеф знаеше за какво е дошъл тук. Нямаше да мъкне пирит или сребро.

Напъна се алчно — златният къс се поразклати. Натисна още по-силно. Неволно острият ръб на един кристал поряза палеца му. Мулатът не разбра какво можеше да означава това леко порязване тук, в тая смрадлива бърлога, сред гниещия леш. За пръв път ли се порязваше? Облиза кръвта от пръста си и посегна отново към златната буца. Най-сетне я измъкна. Натика я в кожения чувал. Добре го беше измислил Зигфрид. В чувала. Да не се вижда, да не привлича погледи. После посегна към друг къс. Изкърти и него. Напъха го в торбата. И още един… И още…

Опита да я дигне. Едва успя. Златото тежи. Почти двойно по-тежко от оловото. Но той не върна ни зрънце обратно. Не можеше да върне. Дори би натъпкал още, ако имаше място. Изтътрузи я до изхода. Задиша дълбоко да проветри дробовете си от смъртната смрад.

Цялото му лице грееше в доволство. Ето го! Златото му! Негово! Само негово! Мечтите се сбъдваха. Бялата жена изглеждаше напълно достижима. И децата, които ще бъдат квартерони, повече бели, отколкото негри. Най-напред щеше да си накупи дрехи: стотици костюми, най-елегантни вратовръзки, ризи, обуща. Щеше да опразни цял магазин. Всеки час щеше да сменява костюма си… Щеше да наеме само бели слуги. Да ги унижава. Известно му беше, че белите не познават честолюбие, когато става дума за пари. Но той щеше да им покаже, че ги унижава. Да го разберат, да почувствуват унижението. Щеше да ги обижда така, както бяха обиждали него в училището, на улицата, в трамвая — навред.

Още днес, щом стъпи на брега, преди да покаже златото, щеше да убие Зигфрид. Преди това щеше да го излъже, че пещерата е празна. Да го разстрои, да обърка намеренията му. Немецът го бе довел тук. Повече не му трябваше. Ако Жозеф не го превареше, оня щеше да му свети маслото. Ясно му беше какво търсеха и двамата.

Не би допуснал, че другият не замисля същото, което замисляше той самият.

Мулатът прекъсна сладкото си бленуване. Взе втория чувал и отново навлезе в пещерата. Започна да го пълни трескаво със скъпоценните късове. Внезапно дочу приглушен стон. Той трепна, остави торбата, изправи се. Тъй ли му се бе сторило.

Ослуша се тревожно. И чу:

— Помощ!

Жозеф настръхна. Кой ли виеше така? Духове? Или светещият скелет? Но не! Викът идваше от друга посока. Не беше скелетът. Тогава кой?

От пукнатината в дъното на пещерата отново долетя същият глас:

— Драги Симон, помогнете ми!

Мулатът се овладя.

Духовете не искат помощ. Те могат всичко. Мъртвите също. Те пък нямат нужда от нищо.

— Кой е там? — запита Жозеф.

Отговорът долетя, задавен от някакво подземно бучене:

— Христо Наумов, естественикът.

— Че къде сте, дявол ви взел?

— Насам! — упъти го с надежда в гласа Наумов. — Тук! В дъното. И по-скоро! Задушавам се!

Жозеф прецени. След гибелта на белгиеца остана без помощник. Нямаше кой да отнесе съкровището до плантацията на братовчеда. А в гибелта на Анри Жозеф не се съмняваше. Нито сам можеше да се измъкне, нито някой, дори да се престрашеше, би могъл да му помогне.

Той пристъпи към дъното.

— Но къде сте за бога?

Наумов запали фенерчето си. През задушливата мъгла мулатът едва различи светлината му. Той навлезе в пукнатината. Но скоро спря. Срутените каменни отломъци му препречиха пътя. Опита да измести един. Насилва се няколко минути. Откърти го с мъка. Но под него се подаде друг. И друг. И друг. Цял ден да се трепеше, надали би сварил да разчисти това срутване. А димът го задавяше, ослепяваше го.

— Как се завряхте тук? — запита той.

С отпаднал глас Наумов отговори:

— Отгоре, от острова. През един кладенец. Някакъв луд ни затисна с каменна плоча. Ватуският вожд успя да излезе, но след това той пък ме захлупи с плочата.

— Захлупи ви! Защо?

— Защото видях златото. Който го видел, трябвало да умре.

Жозеф запита неспокойно:

— Къде е сега ватусът?

— Не знам.

Мулатът отпусна хванатия камък, убеден, че не е в състояние да му помогне. Нямаше смисъл да си губи времето. Трябваше да продължи своята работа. И да бърза. Отде да знае какво му крои негърският главатар? Да се измъкне, преди черната горила да стигне селото си и да вдигне в тревога рошавите си поданици, да удари тамтамите, да насъска подире му своите главорези с техните тежки като копия стрели.

Без да каже, мълчаливо, със стиснати зъби той се обърна назад. Наумов, разбрал решението му, промълви с последни сили:

— Тогава, ако видите дъщеря ми, кажете й…

Може би той самият не довърши, може би Жозеф не чу докрай молбата му… Всъщност това нямаше значение. Дъщерята, дори да научеше желанието му, не можеше да му помогне.

Жозеф се върна при чувала, продължи да го пълни. Впрочем в случая губеше само той. Наумов и без това беше обречен. Дали щеше да свърши тук, под земята, или в плантацията на братовчеда, след като отнесе дотам златото — за него беше все едно. Но за Жозеф значеше много — значеше тридесет-четиридесет кила по-малко…

Той трепна. Едра сянка затули входа. Едновременно с настъпилия здрач лумна сиянието на гнилите кости, заблещука със студени пламъчета като чудновата хладна жарава. Синкави въглени замъждукаха навред, от входа до димящата пукнатина.

Жозеф се обърна рязко. Косата му настръхна. Кръвта изстина. Дъхът му спря. Той изпусна торбата, отстъпи назад крачка, две.

От водата се измъкна бавно, с присъщата му тромавост, женският динозавър, зафуча, заклати се тежко. Ето еднорогата глава, зъбатите челюсти, жестоките жълтеникави очи, сякаш изковани от същия метал, който изпълваше пещерата, вторачени в него със същия метален блясък, със същата хипнотична мощ. Ето огненият, опипващ въздуха език като неспокоен пламък. Ето кобалтовосинята гуша, златистият корем, сякаш напудрен със златния прах на блестящите кристали, върху които бе лежал. Ето уродливите предни лапички, търбухът, мощните колене, които се подадоха от разплисканата вода.

Чудовището се заклати бавно напред, като щракаше със зъби и сумтеше тежко. Бавно, непохватно. Една крачка. Почивка. Втора крачка. Почивка. Трета…

Жозеф продължи да отстъпва уплашен и недоволен. Само това нямаше да си прости. Всичко друго може! Но това! Как не съобрази, как така пропусна? За пръв път! Замаян от съкровището, бе забравил пушката си вън на сала. Впрочем дали и тя би му помогнала? Имаше ли сила, която да пробие тази рогова броня, да улучи някой важен орган, да срази тоя колос от груба мощ?

Динозавърът се провлече навътре, втренчил огромните си очища в набелязаната отстъпваща жертва. Още една четириметрова крачка. Наведе се, раззина уста.

Жозеф се покатери по полегатата стена, забрави богатството. Още по-нагоре! Но чудовището го беше видяло, не го изпущаше из поглед. Мъкнеше се подир него, пръхтеше. Патешките му лапи се препъваха в скъпоценните буци, затъваха в гробната постеля, която хруптеше под тях като мачкан папур. Но не се отказваше от плячката си. Виждаше, че няма къде да му избяга. Все по-често протягаше напред озъбена морда. Жозеф отскачаше уплашен на педя пред щракналите челюсти. Лазеше, дереше дланите си в ръбестите кристали на кварцовата стена.

Ръката му натисна нещо меко, което хлътна, смачка се като яйчна черупка. Той погледна и се дръпна като опарен. Беше се подпрял на човешкия череп.

Стисна зъби. Значи тъй! Значи и той като този нещастник… Да остави тук костите си, за да засветят и те така като зловещи привидения…

Не… Жозеф Симон не е дошъл тук, за да остави костите си, за да украсява с тях стените на Огнената пещера… Не… Друга цел има той — голяма… Има и сила, има и смелост… Когато трябва, знае да бъде смел… Сега също…

Той вече бе сглобил плана си, беше преценил шансовете на врага си, неговата сила и неговите слаби страни…

Беше се изкачил високо, наравно с главата му.

Жозеф го изчака хладнокръвно и когато чудовището проточи към него зиналата си паст, той се метна на челото му, залови се с две ръце за острия рог колкото да се задържи и преди гигантът да се опомни, преди мудната му нервна система да реагира, притича по люспестия му гръб десетина крачки, хлъзна се по опашката и скочи на пода.

Смаяният хищник завъртя безпомощно глава, заудря с опашка, затъпка на място. Какво стана, къде изчезна плячката, къде се дяна месото?

И додето той се суетеше нерешителен и объркан, Жозеф притича до сала, метна до пушката торбата със златото, хвана папирусния прът. Заработи лудо, трескаво. Салът взе да се отдалечава от острова.

Устремил уплашен поглед към зиналия отвор, откъдето всеки миг можеше да се покаже великанът, Жозеф продължаваше да изтласква сала. Буташе, блъскаше. Ръцете му затрепериха от изтощение.

Вдясно под стръмната скала, на която стояха Анри и Люба, продължаваше да дебне другият динозавър. Не се обръщаше, не поглеждаше назад. Чакаше тях, не ги изпускаше. Но кой можеше да потвърди, че в следния миг няма да му хрумне друго, няма да свие насам, да нападне отново както първия път — изненадващо, отдолу.

А отсреща, отвъд просеката на папирусовата стена, на брега, чакаше Зигфрид Ерлих, махаше му с ръка, насочваше го. По-право чакаше златото. Но щеше да дочака друг метал — олово в гърдите си. Не допускаше какво му е скроил Жозеф. Ако можеше да си го представи, трябваше тозчас да свие назад, да потъне в джунглата, да изчезне.

Мулатът не го погледна. Зигфрид сега не значеше нищо. Съществуваше едно — драконът, който бе успял да се обърне в пещерата и стъпил здраво на разкрачените си лапи и масивната опашка като изумрудена скала, се взираше насам, оглеждаше, търсеше.

Изведнъж той изрева. Беше го видял. Беше открил избягалото месо. Гигантският гущер премести бавно едната си лапа, отпусна се на нея, вдигна другата. Потопи се във водата, заплува. Вдървеността му мигновено изчезна. Мигновено се превърна във вдъхваща ужас водна страхотия, която се понесе лудо насам, подала над повърхността рогата глава и разпенила водата след себе си с размаханата шестметрова опашка.

Жозеф напрегна последните си сили. Натисна пръта. Не! Нямаше да достигне брега преди него! Как можеше да се мери с тоя ненадминат плувец? Тогава да скочи в езерото? Все е по-бързо, отколкото със сала! Но не скочи. Съобрази вярно — и с плуване не би се отървал. Нямаше никаква надежда. Май че щеше да бъде по-добре, ако бе останал в пещерата. На сушата все е по-сигурно, има някакво предимство пред тая водна твар. Неволно завидя на Анри и девойката. Те поне бяха на брега, поне засега недосегаеми. Можеха да мислят. Имаха време да измислят нещо, най-малко да се надяват на нещо, имаха зрънце надежда. А той?

Жозеф остави пръта. Ако не знаеше друго, знаеше поне това. Знаеше да убива други хора, знаеше, ако се наложи, как да умре той самият. Цял живот се бе сражавал. Още от дете, когато трябваше да се брани и от белите, и от черните момчета. И после. До днес. Животът го научи само това. Или побеждавай, или загивай! Досега бе побеждавал. Нямаше да загине и тоя път. И то тъкмо сега, когато имаше злато. Злато, което превръща дявола в ангел, убиеца в благодетел, развратника в светец. Злато, което измива много по-черни петна, отколкото е черна кожата на един мулат.

Той се наведе уверено. Пое пушката. Добре че не я бе изтървал някъде. Провери пълнителя. Патроните не се бяха намокрили. Суха беше и цевта. Чудесни патрони — взривни. Пръсват се в тялото, убиват сигурно. Поразяват биволи, лъвове, крокодили. Но тоя път… Дали можеха да поразят тъй точно и тази забързана през вълните страхотия. Злост и рогови плочи. Същинска рицарска броня. Каква ли беше здравината й?

Жозеф отмести предпазителя. Нагласи приклада до рамото си. Опря показалеца в спусъка. Ала не натисна. Рано беше. Той знаеше как се стреля, знаеше кога се стреля. Мушката кацна върху мерника, после се надигна към пръхтящата драконова глава. Залепна за нея. Придвижи се подир нея.

Чудовищната морда нарасна бързо, приближи като подводница, вирнала острия си рог като перископ. Вдигнатите пред нея вълни разклатиха сала.

Жозеф разкрачи нозе, но не отлепи върха на мушката от избрания прицел. Анри каза — в окото! Изглежда само там би могъл да успее. Както пигмеите поразяват слона със стрела.

Окото на дракона е добра мишена. Голяма, цяла паница. Не като малкото оченце на слона. Ще го улучи. Няма да изпусне.

Ето главата наближи съвсем. Петнадесет метра, десет метра. Огромните искрящи зеници гледаха с дива настойчивост — леденостудени като метал и в същото време пламтящи от свирепа злост.

Време беше. Опитният ловец прецени. Натисна спусъка. Пушката изтрещя. Жозеф видя как се опразни в миг очната яма на гиганта, как се превърна в кървава дупка. Но чудовището не спря. Продължи със същия устрем, вторачило в него другата си зеница със същата дива ярост.

Жозеф притежаваше здрави нерви. Вдигна отново дулото. Натисна. И второто око се превърна в кървава рана.

Цератозавърът трепна, повдигна муцуна. Из зиналата зъбата уста се проточи последният му рев, изпълнен с болка и безсилна свирепост. Огромното му туловище се подхвърли над вълните като изригната скала и плесна обратно. Завъртя се на място, завъргаля се сред порозовялата от кръвта му вода. Мощната опашка зашиба в безредни конвулсии водата. Лапите запляскаха обезсилено като заклана гигантска патица.

Салът се разлюшка. Жозеф легна отгоре му, за да се удържи, прегърнал с една ръка празната пушка, а с другата — златния чувал.

И се удържа. Най-сетне страшната агония свърши. Драконът се подхвърли още веднъж над вълните, преди да потъне като залята от наводнение скала. Изчезна.