Петър Бобев
Драконът от Луалаба (6)

6

Небето избледня. От тъмносиньо преля в зелено. Но звездите не гаснеха. Едри и блестящи, те не преставаха да премигват в цялата си красота. После изведнъж, тъкмо на изток изригна вулкан от светлина. Навред задимяха розови мъгли. Дъждовните капки по листата заискриха като въгленчета в зелено огнище. От брега завиха маймуните. Зачирикаха птички. Чу се далечен рев на хипопотам.

Реката се мъкнеше лениво, някак недействително въздушна, под тънкото було на водните изпарения. И гладка като огледало. Само изрядко, когато подскочеше риба, върху полираната повърхност полазваха разтягащи се разискрени окръжности.

Анри Льоблан държеше уверено дръжката на задбордния мотор. Пред него, насядали в тясната лодка върху железните противовлажни сандъци, дремеха мълчаливо носачите. Льоблан четеше вече по лицата им разкайването, че са се съгласили да го последват.

Ала той все се надяваше, че както ги бе докарал дотук, ще успее да ги отведе й нататък — все с примамката за златото. Те бяха вкусили от цивилизацията. Известна им беше вече силата на този някога безполезен за тях метал.

Досега пътят му беше познат. След час-два щяха да стигнат полянката, където под старата сейба заедно с баща си бяха убили свирепия бял носорог.

Той не забравяше думите на стария Льоблан, предадени от негъра Лумба: „Оттам почва река с много блата. Все по нея. Към слънцето.“

Анри беше уверен, че предстоят тежки изпитания. Нагърбил се беше с нелека задача. Тук идваха само смелчаци. Благоразумните си стоят в града. Той трябваше да спечели там, където стотици храбреци бяха загинали… Но заслужаваше… Впрочем не само заради златото… Може би и заради друго — да довърши туй, що бе подхванал злополучният му баща…

И да отмъсти…

Той беше узнал от племената, през чиито владения минаваше, че двамата бандити са го преварили — червенокос юначага и мулат. Отлични стрелци. Но и Четириокият не беше по-слаб стрелец. При това имаше предимство — предупреден беше кои са, а те не го очакваха. Щеше да ги унищожи тъй, както те бяха унищожили умиращия му баща — хладнокръвно, пресметливо, тъй както се смазва скорпион…

Слънцето отскочи изведнъж над мъглата. Още с изгрева си напече. Лъчите му изсушиха бързо росата от листата, сякаш я изсмукаха с топли уста. По реката се разля огнено масло. Върху прибрежната тиня изпълзя крокодил и се прозина. Птиците крокодилови стражи прилетяха с крясък и се намъкнаха между челюстите му да ги почистят. Закъткаха токачки. Отговориха им франколини.

Джунглата се събуждаше. Почваше да диша с пълни гърди. В разноцветни орляци запрелитаха птици: розови фламинга, черни корморани, зелени папагали, диви патици, чайки, жерави. Безброй лястовички се стрелкаха ниско-ниско, докосвайки с гърди водната повърхност. Пеликаните пикираха направо във водата за риба. Шум, крясък. И толкова исполински чапли. Грозни, разкривени, високи цял човешки бой. При това опасни. Ако са ранени, нападат, целят се в очите. Анри познаваше един негър, ослепен от чапла, от острия й като щик клюн.

Слънцето бързо се надигна. Листата на дърветата заблестяха в очите като лакирани, отразили ослепителния му жар. Но нямаше избор. Трябваше да пътуват денем, защото нощем имаше опасност да се блъснат в някой плаващ остров от треви. А те, проклетниците, се срещаха често. Ето и сега един се мъкнеше право насреща им. Анри сви рязко и островчето премина безшумно край него.

Негрите извикаха, сочейки с ръце. Прикрита сред тревите, ги гледаше злобно хиена. Изглежда не бе усетила кога се е откъртил островът, а след това от страх пред водата и крокодилите бе останала върху него да го изчака, докато сам се прилепи към сушата.

Бреговете на реката бяха обрасли гъсто с пандануси, чиито кокилести корени, наполовина измити от водата, опитваха да задържат пръстта, да защитят брега от всепроникващата вода. Тук-там в тихите разливи, запълнили всяка крайречна падина, се жълтееха лотуси сред гъстите обраствания на дяволския орех и медунката. Под зеления свод на джунглата се губеше в мрачината пътека, издълбана в дълбок коловоз от неизброимите стъпки на хипопотамите, слоновете, носорозите и антилопите.

Изведнъж оттам се чу топуркане, пухтене и внезапно с плясък в реката нагази носорог. Легна в тинята, завъргаля се. После скочи. Освирепя. Заблъска с рога. Разплиска, замъти водата. Анри съгледа, вкопчан с челюсти в крака му, едър крокодил. Вместо да се дръпне назад и да извлече на сухо нападателя си, където можеше да го смаже лесно, носорогът както винаги се хвърли в атака напред, в дълбокото.

Тъп глупак! — изруга го мислено Анри. — Това е силата, това е и слабостта ти. Само туй знаеш — атака. Нищо друго.

А коварното влечуго неусетно го увличаше в дълбочината. После носорогът изчезна сред разпенен водовъртеж. Дали се бяха струпали и други влечуги в помощ на другаря си?

Анри се обърна настрана недоволен. Такава тъпа упоритост. Но всъщност дали и той, човекът Анри Льоблан, не постъпва като него? Къде е тръгнал, сам, с десет чернокожи, там, където не са успявали цели, отлично снабдени експедиции? Какво от това, че е роден, кажи-речи, в джунглата, че я познава, както малцина туземци я познават? Тя отмъщава, когато й падне, еднакво жестоко на всеки, който дръзне да оскверни покоя й, да надзърне в тайните й.

С дотегливо пухтене на мотора, плашейки птичите орляци, лодката се хлъзгаше напред. Разтревожени, маймуните от двата бряга ги следваха с подлудяващи крясъци. Глухо биеха тамтами. По реката звукът стига надалеч. Анри си представяше как го дебнат от лодките си, потулени зад лианените завеси, черните хора, как го изчакват да отмине, за да съобщят новината на съседите си.

Старшият на носачите се ослуша.

— Бвана — рече той. — Тукашните хора ударили с харпун хипопотам. Но се плашат от нас. Бягат. Оставили хипопотама. Два дни го гонят. Ти знаеш, мъчно се убива такова животно с копие. Хипопотам значи много месо, много ядене. И кожа за много щитове.

Да, той знаеше. Знаеше колко тежко се живее тук, сред враждебната природа. Би могъл да им помогне, да доубие раненото животно, ако го срещне, и да им го остави за подарък. Това предразполага.

От пътеката, която нагазваше в отсрещния речен залив, се спусна цяло стадо хипопотами. Връщаха се от нощната си паша и задъхани от горещината, бързаха да се разхладят. Малките подтичваха все пред главите на майките си, а когато навлязоха във водата, побързаха да се настанят на гърбовете им, на сигурно. Крокодилите не се осмеляват да нападнат възрастен хипопотам, който само с едно схрускване може да ги преполови.

Животните се отпуснаха във водата, подобни на заоблени подводни скали, които от време на време с шумно пръхтене изхвърляха бели водни фонтанчета. Намокрили се набързо, два самеца се сбиха с неочаквано настървение, раззинали огромни челюсти. Те се дръпваха крачка-две назад, засилваха се и се сблъскваха с глави и гърди, като опитваха да пречупят един на друг краката си. Блъскаха се с рев и пухтене като побеснели валяци. После, все тъй ненадейно, както се бяха счепкали, се разделиха и ни лук яли, ни лук мирисали, влязоха кротко във водата.

Моторната лодка привлече вниманието на цялото стадо. Хипопотамите са най-любопитните животни на Африка. Потъвайки безшумно под повърхността, те се бавеха по няколко минути долу, по дъното, после изплуваха, подали над водата по шест пъпки от всяка глава: две ноздри, две очи и две уши, оглеждаха неканените пришълци, разучаваха ги с учудени погледи.

Изведнъж грозен рев като гръмотевица стресна хората, които се бяха загледали в приближаващото откъм брега стадо. Анри Льоблан се извърна рязко. Чак тогава видя розовото небце на зиналата огромна уста. Лъхна го отвратителната воня на хипопотам. И преди да натисне спусъка, половинметровите зъби на водния кон захапаха борда. Всички се изсипаха във водата. Нямаше никаква надежда да спасят строшената лодка. Затова Анри извика на спътниците си да плуват към брега. Раздразнени от внезапното вмъкване на тези чужденци сред стадото им, хипопотамите се сбираха край тях, пулеха се насреща, обливаха ги с фонтаните си.

Анри стъпи на брега. Един след друг подире му се измъкнаха и негрите. Обърнаха се назад. Едва сега видяха нападателя си. Зарязал обърнатата лодка, той се бе спуснал подир съплеменниците си, смятайки тях виновни за страданията си. В гърба му стърчаха забити два харпуна.

Подплашен от него, един друг хипопотам изскочи на брега и с яростно пръхтене се спусна срещу хората, мокър, окалян, подобен на оживяла камара глина. Обезоръжените негри се пръснаха уплашени на всички страни. Само Анри не отстъпи, а излезе насреща му с разперени ръце и изкрещя:

— Ехей! Накъде?

Дебелакът се сепна, закова се на място пред тая решителност, сякаш имаше спирачки и на четирите си крака, после се врътна обратно в реката.

Негрите се измъкнаха гузни. Не казаха нищо. Не бяха дори учудени. Те си знаеха. Белият с четирите очи е неуязвим. Неговата е лесна. Той прави с животните каквото си ще.

Тогава някой видя човека върху дъното на обърнатата лодка. Всички се развикаха тревожно. Когато погледна натам, Анри изтръпна. Нещастникът изглежда се бе изплашил и бе предпочел да се хване за дъното, потопен наполовина във водата. Право към него бързаха два крокодила. Само два се виждаха. А колко приближаваха невидими отдолу?

— Хвърляйте камъни! — заповяда решително Анри. — Шибайте с клони! Вдигайте шум! Повече шум!

Негрите го послушаха начаса. Знаеха — каквото каже белият човек с четирите очи, все е добро. Тъй трябва да се прави. Тъй постъпват и магьосниците, преди да се гмурнат, за да убият осъдените на смърт крокодили.

И наистина грозните влечуги се скриха под водата. Анри се успокои. Сега те лежаха неподвижно на дъното, престорили се на мъртви. Този рефлекс използуват магьосниците, когато се спускат с копия под водата и ги пронизват безнаказано. Сега и той трябваше да се възползува от това знание.

— Кой ще доплува до лодката с една лиана? — запита Анри. — Кой ще спаси другаря си?

Всички наведоха очи.

— Четириокият ви уверява, че няма да ви се случи нищо.

Пак мълчание. Вековният ужас пред хищните влечуги ги бе сковал.

Тогава той хвана единия край на лианата и нагази във водата.

— Шумете! Пляскайте! Не спирайте!

С виновен изглед те зашибаха водата с удесеторено усърдие.

Анри доплува до лодката, улови се за нея и даде знак да го издърпат. Скоро опря в тинестото дъно. Спасеният негър прецапа плитчината и се простря по очи върху изсъхналата, нацепена тиня, задъхан, разтреперан от страх.

Тогава Анри откри застаналите на пътеката негри с насочени напред пушки.

— Я свалете тези тояги! — викна им той. — И елате да помагате.

— Кои сте вие? — запита все още с пръст на спусъка водачът на негрите.

— Не виждате ли? Ловци. Хипопотам натроши лодката ни тъй, че едва се спасихме. А вие?

Негрите се заозъртаха уплашени. Заговориха вкупом. От техните отговори Анри нищо не разбра. Разговорът им се водеше горе-долу тъй:

— О, ние!

— Не питай!

— О, о, о! Страшно!

— Връщай се!

Анри вдигна рамена.

— Защо да се връщам?

Най-сетне другите млъкнаха. Взе думата водачът им.

— Ние бягаме, бвана! Там, в джунглата, страшно, много страшно! Там Есамба! Бедните негри бягат от Есамба.

— Ха, ха! — засмя се Анри. — Бедни негри. А с пушки. И бягат от Есамба. Защо не му гръмнахте?

— Белите гърмяха. Но Есамба е дух. Куршум не го лови. Той отвлече бялата жена.

— Каква бяла жена? Тук, в тоя пущинак? Я обясни по-подробно.

— Бедните негри тръгнаха с Червенокосия бвана и с бвана Мулат. За пари. Много пари.

— Носачи.

— Не носачи. Охрана. Носачи бяха пигмеи.

— А къде са сега пигмеите?

— Избягаха. Преди нас. Те казват шипекве. Ние Есамба. Кой прав — не знам…

— А бялата жена?

— Тя дойде с баща си, старият бвана и един негър. Паднали от небето.

Анри се сети. И досега туземците означаваха с този израз кацането на самолет. Той се замисли. Не забеляза смущението и на своите носачи. Тъй значи. Бандата се увеличава. Утежнява се и неговата работа. Вече пет души. И със самолет. Дали няма да дойдат нови? Изглежда този немец си урежда добре предприятието.

Негърът продължи:

— Бащата търси дъщеря си… Няма я… Той падна. Удари си главата. И сега лежи. Не чува. Не вижда.

Анри реши веднага.

— Добре! Връщайте се! То си е ваша работа. Но ми продайте пушките си! С патроните.

Негрите се заозъртаха.

— За вас е все едно. Ще си направите сал и след десет дни ще бъдете по домовете си. А на нас ни трябват. Загубихме ги в реката.

Водачът на неговите спътници поклати глава.

— Ние не щем пушки.

Той го изгледа под вежди.

— Ние се връщаме! — повтори водачът.

— Как тъй се връщате? Какво се бяхме уговорили?

— Никой не е говорил за Есамба.

Анри ги изруга:

— Страхливци!

— Не, Четириоки! Ти знаеш. Твоите носачи не се боят от пантера, от лъв, от слон. Но Есамба. Това е друго. Есамба значи сигурна смърт.

— Ще ви дам много-много пари.

— Не, Четириоки. Умрял негър няма нужда от пари. По-добре да се върне и белият мъж. Умрял бял мъж също няма нужда от пари.

Анри ги изгледа поред. Познаваше черните хора, сред които се бе родил и живял. Нямаше да го последват. За нищо на света. Нямаше по-страшно нещо от Есамба.

— Добре! — въздъхна той и се обърна към водача на чуждите негри. — Продай ми само една пушка!

Извади две банкноти от непромокаемия си портфейл, подаде му ги и тръгна сам по пътеката. Отначало — край реката. Тя изглеждаше като тъмен тунел, издълбан в зелената скала на буйната растителност. Дървесните стволове не можеха да се видят под нацъфтелите направо по тях безброй цветове и под гъстата мрежа на ротанговите палми, каучуковите лиани ландолфия, фикусите удушвачи, имелите и безбройните диви лози. От клоните се ронеха редки капки като пенест дъжд. Анри не се учудваше. Това бяха личинките на цикади, които изсмукваха сока от листата, разпенваха го и се зариваха в тая пяна, за да се скрият от враговете си. Пълзяха насекоми, гущери, змии, изпърхваха папагали. От близката вейка го стрелна с едно око плосък като изсушен в хербарий хамелеон. Африканците се боят от него повече от всеки звяр. Вярват, че носи нещастие. Срещнат ли го, тозчас се връщат назад. Дано пък този да донесе щастие…

Анри се усмихна. Наистина човек трябва да бъде изключителен оптимист или глупак без никакво въображение, за да очаква тъкмо сега успех — сам, в чужда местност, срещу една безсърдечна банда, сред непознати заплахи… Впрочем защо ли не се върне? Нима все тъй, като носорога при битката му с крокодила? Само от инат.

Той отскочи встрани. Съвсем навреме. На сантиметър от лицето му прелетя струйка течност. Кобрата стрелец тоя път бе намерила по-пъргав противник. В следния миг главата й лежеше на земята, а тялото й се шибаше като оживял камшик в храстите.

Анри продължи напред. Проклета гадина. Може да улучва безпогрешно с отровната си плюнка до пет метра далечина. Винаги се мери в окото. Но дори да не попадне в него, опасността не е по-малка. В тропиците кожата на човека е винаги изпръхнала и напукана. През нейните пори отровата прониква лесно в кръвта.

Евтино се отърва и тоя път. Хамелеонът му помогна. Дали и нататък ще му върви все така?

След двадесетина крачки някой изкряка над главата му: Ток-ток! Без да погледне, Анри знаеше кой е. Птицата носорог. Представи си и какво става сега из гората. Антилопи, газели, дамани, птички — всичко бяга, крие се. Птицата носорог е стражът на безобидните твари в джунглата. Предупреждава за появата на човек, на змия, на пантера.

Ето и самата птица. Едра, тромава, покрита със сиви и бели пера, с огромен червен клюн, тя прелетя непохватно като кълвач и се настани на отсрещното дърво, на най-високия клон, като не преставаше да вика: Ток, ток, ток! Видът и не издаваше колко интересен е животът и. Птица — грозна, безлична. Къде можеше да се мери по богатство на багри с папагалите, бананоядите, нектарниците? И все пак всички я знаят. Мъжкият зазидва другарката си в хралупа, като оставя само едно тясно отвърстие, през което я храни. Прислужва й така два-три месеца, докато тя измъти яйцата и докато малките заякнат. Наистина нелека задача. Съпругът толкова отслабва от работа, че понякога загива при първия дъжд. Но потомството се запазва. В хралупата не може да проникне никакъв враг. А това е най-важното.

След стотина метра листните грамади се вдигнаха нагоре към върховете, оголиха стъблата. Гората се превърна в грандиозен храм с мрачнозелен потон, под който се извършваха жестоки тайнства, безброй кървави жертвоприношения — храм на непрестанната борба и безпощадността. Извишаваха се хиляди колони с широки дъсковидни подпори, тънки, дебели, прави като свещи или нагънати причудливо — тъй различни и в същото време неотличими едно от друго. Затова дърварите за сигурност правят нарези по кората, за да ги разпознават по миризмата на дървесината — да открият кое дърво е желязно, кое червено, тик, мускатно, памучно — това зелено злато на Конго, което ей тъй се пропилява, изгнива безполезно…

Пътеката сега се следеше по-трудно, защото върху мократа шума не остават видими следи. Анри се оправяше повече по разкъртените от слоновете фиданки, по разкъсаните врежове на лианите и по оставените нарези върху дънерите от ножовете на миналия керван.

Навярно скоро щеше да настигне бандитите. Как щяха да го посрещнат? Как щеше да постъпи той? И тоя шипекве? Дали наистина съществува?

Като всички родени в Конго, Анри беше слушал безброй легенди за него, една от друга по-невероятни. Но още не беше срещал човек, който го е видял. Дали съществува?

Над главата му прелетя с крясък малка птица. Медоуказвач. Тъй прави тя винаги. Открие ли пчели, търси хора. И крещи. Докато тръгнат подире и. Спира пред кошера и чака. Негрите изваждат меда, а на водачката си от благодарност оставят питите с пилото. Но сега сгреши. Анри нямаше време да се занимава с пчели. Нека дири други. Махна с ръце, извика й да я пропъди. Но птицата не го разбра, а продължи да го следва с настойчивите си кресливи покани.

Така неусетно Анри достигна поляната, където бе разположил лагера си Зигфрид Ерлих. Новодошлият видя палатките със седналите под навесите хора и се упъти насреща им решително.

Ясно, този е Червенокосия, Зигфрид Ерлих; този наконтен мулат е Жозеф Симон, двамата убийци един до друг; а третият безспорно е Манзилала, пилотът. Липсва старият човек от небето, доктор Наумов. И естествено, отвлечената дъщеря.

— Добър ден! — поклони се той, като се изправи пред тях.

— Здравей! — отвърна Зигфрид.

Жозеф Симон го изгледа недружелюбно. Само Манзилала се усмихна. Пристигането на още един цивилизован човек му вдъхваше малко повече смелост.

— Какво така насам? — обърна се направо Зигфрид.

Анри вече беше решил. Щеше да постъпи така, както те не очакваха; щеше да ги изненада, както изненадваше дивите зверове.

— Ще ви кажа всичко. Нямам избор. Затова. Бях тръгнал с дузина негри. Но се уплашиха. Вашите носачи им разправиха куп страхотии и моите ме изоставиха. А не мога да продължа сам…

Настъпи веднага:

— Вие къде отивате?

— На лов — смутолеви Зигфрид. — Дирим…

Разбрал, че немецът иска да го заблуждава, Анри го прекъсна.

— Искате ли да забогатеете? Тъй изведнъж! Да не скитате цял живот из джунглата. Да заживеете охолно, човешки…

Така се бе изправил и пред побеснелия хипопотам. Така успяваше да смути зверовете. Как ли щяха да постъпят хората зверове?

Немецът присви очи, измери го с поглед. Жозеф неволно премести ръка към кобура. Но и Анри беше готов. И той умееше да вади мигновено пистолета.

— Ще ви открия тайната си — добави той поверително. — Казах ви. Нямам друг изход. Срещнах един умиращ негър. Той ми обади къде е Огнената пещера. Чували ли сте за нея? Никой друг не я знае. Само аз. Станете ми другари. Ще делим по равно.

Зигфрид го разучваше недоверчиво. Какво му кроеше? Всъщност можеше ли да бъде толкова глупав, че да предлага дялба на злато с първите срещнати…

— Отде знаеше този негър пътя за пещерата?

— Научил я от един бял, който се върнал оттам болен. И умрял.

— А негърът? — намеси се Жозеф.

— Той също умря. В ръцете ми. Беше ранен. От някакви бели… Сега само аз знам пътя.

Двамата бандити се спогледаха. Да го очистят ли веднага? Знаеше премного. Анри настръхна. Приготви се за скок. Но Зигфрид реши друго. Направи знак на съучастника си.

Ето още един глупак, който ще влезе в пещерата да изнася злато. Още един самоубиец, който при това идва сам да моли. Още един обречен на смърт…

— Добре! — склони той накрая. — Кой Нормален човек ще се откаже от злато? Аз отговарям за себе си — идвам.

— И аз! — добави мулатът. Само Манзилала се възпротиви:

— Аз няма! Нищо не ща! Ни злато, нищо! Само ме отведете до въртолета! Да си ида, да се махна оттук!

— А мосьо Наумов? — запита Зигфрид.

— Ще го откарам до летището.

— Без дъщеря му?

Пилотът се смути. Задъха се. Опита да се извинява:

— После ще дойдем с цяла експедиция. Ще я търсим. Ще я намерим тогава.

Внезапно в палатката се чу някакво изпъшкване и отвътре се подаде Христо Наумов, пребледнял, отпаднал, кървава превръзка на челото.

— Мосьо Манзилала — промълви той. — Вие си идете! Няма да ви задържам. Нямам това право. Всичко стана по моя вина. Но аз не. Тръгвам да диря дъщеря си. Няма да напусна джунглата, преди да я намеря. Или въобще няма да се върна.

— Защо да не потърсим от въздуха? — запита виновно пилотът.

Наумов го пресече нетърпеливо:

— От горе? Какво се вижда? Само върхове на дървета.

Зигфрид мислеше трескаво. Да тръгнат ли към въртолета? И ако отидат, как да попречи на този уплашен пилот да не отлети, да не раздрънка на цял свят за всичко, що е чул? По-добре друго. Несравнено по-добре. Никакво отиване до машината, преди Зигфрид да си е свършил цялата работа, преди да са останали само те двамата — Зигфрид и пилотът, който ще го отведе от този пущинак…

— Трябва да помогнем на нещастния баща — реши той. — Ние сме културни хора и няма да се изостави в нужда.

Жозеф го подкрепи начаса.

Анри запита:

— Впрочем какво е станало с младата госпожица?

Чак тогава Наумов го забеляза.

— Вие кой сте?

— Ловец! — отвърна белгиецът.

— Чували ли сте за Есамба?

— Да! Фокусничество на магьосниците.

— А за шипекве?

— Чувал съм.

— Е, какво мислите? Възможно ли е?

Анри се поколеба.

— Не знам. Но защо пък не? Тук, в джунглата на Конго, нищо не е в състояние да ме учуди. Тук всичко е възможно. Ето учените не признават, че се среща керита. Но туземците се кълнат, че съществува. Те казват: няма звяр по-ужасен от керита, по-силен от керита. Приличал на мечка, но не е мечка. Не прескача оградите, а ги разрушава. Събаря и стените на къщите, за да влезе и най-първо да изяде мозъка на жертвата си. Мозъкоядец го наричат с ужас всички. Веднъж заедно с ловци на лъвове — масаи, попаднах на диря от керита. Като мечка. Масаите прекъснаха лова и се върнаха в селището. Ловците на лъвове се разтрепераха от страх… Вярвам още, че съществуват и снежните човечета, потомците на австралопитеките, и нундата — котката с ръст на магаре, и птеранодоните — летящите гущери, наречени „сенки на смъртта“. Ако ми кажат, че има и марсианци, ще го повярвам…

— Тогава елате!

Олюлявайки се, Наумов го хвана за ръка.

— Според вас, може ли наоколо да е бродил шипекве? Той да е смазал така палатката и да се е отдалечил в тази посока?

Анри Льоблан обиколи внимателно околността. Няколко пъти коленичва, навежда се, взира се. Най-сетне се върна при групата, която го очакваше мълчаливо.

— Разбира се, никакъв шипекве! Шипекве според описанията е огромно чудовище, което трябва да остави ясни отпечатъци. Видях друго — стъпки на бос човек. Но не пигмей. Техните следи се познават лесно. Вашите негри бяха обути. Не са и ватуси. Техните стъпки не могат да се сбъркат, толкова са големи… Идвал е бос бял човек. Европеец е отвлякъл дъщеря ви.