Петър Бобев
Драконът от Луалаба (26)

26

Понесъл на гръб торбата със златото, Анри Льоблан следваше уверено дирята на мулата. Нямаше смисъл да бърза. Рано или късно щеше да го настигне. Защото беглецът нямаше оръжие. А без оръжие идва гладът. Гладният човек не може да бяга. Младият ловец беше не по-лош следотърсач от кой да е негър. Ненапразно целият му живот премина в джунглата и в саваната. Свикнал да открива следите на хитрите и предпазливи зверове, на пантери и лъвове, на питони и маймуни, за него, за неговата опитност отпечатъците на крака с обуща бяха ясни като шосе.

Отначало Жозеф е бягал назад, през гората, на стотина метра встрани от пътеката. После изведнъж свил косо надясно, проврял се с труд през бодливата завеса на окрайнината и излязъл на една мочурлива равнина, обрасла с острици и блатни храсти върху високи кокилести коренаци.

Анри се промуши пълзешком под шубраците, по същия път, по който бе минал мулатът, и погледна напред. Ясно, нямаше никаква възможност да се прекоси блатото. Врагът му бе опитал, но след като бе затънал в жилавата като размекнат асфалт тиня, се бе върнал назад.

Анри реши да тръгне обратно към джунглата, когато дочу рева на цератозавъра. Чудовището шляпаше тромаво върху патешките си лапи през тинята, клатушкаше се, спираше, отпускаше се уморено по корем, после отново се надигаше и изреваваше.

И чудо! След всеки негов рев от далечината долиташе отговор.

Младият ловец скоро си обясни всичко. На север, на около два километра оттук, се издигаше отвесна каменна стена, огромен разсед в земната кора. Гласът на динозавъра се удряше в тая преграда и се връщаше отразен назад като ясно, отчетливо ехо, примамваше нататък гиганта, който търсеше другарката си. Без да разбира, без да преценява, поддало се на своята мъка, слисано пред кошмара на самотата, чудовището се мъкнеше подир това измамно ехо задъхано, напечено от слънцето, с изсушена от жарта кожа. Спираше, овалваше се в дълбоките локви на пресъхващото блато, освежаваше кожата и устата си, надигаше ужасната си паст и проточваше зловещия си вой. После, дочуло коварния отглас, с удвоени сили се изправяше и помъкваше гигантското си туловище.

Анри махна с ръка. Това не го интересуваше сега. Друг път може би. Някога би се върнал пак, за да хване това страшилище. Ще бъде сензация! Навярно струва цяло състояние. Не по-малко от чувал злато. Но сега не. Не беше подготвен за такъв лов. Предстоеше му друго — да отмъсти! После да се прибере със златото. И чак тогава — експедицията за динозавъра! Добре организирана експедиция! Това не е пантера, не е лъв, не е крокодил, та да го вмести в една здрава дървена клетка. За него е нужен стоманен сандък колкото къща… При това не се знае дали конгоанското правителство ще разреши да бъде уловено, дали няма да го вземе под защита.

Обърна се и тръгна отново по следите. Интересно! Защо Жозеф се връщаше към езерото? Не видя ли изригването? Дали не търсеше палатката, която бе напуснал набързо, за да вземе нещо от нея — най-вероятно оръжие, а не знаеше, че врящите вълни на езерото я бяха отвлекли.

Вървя час, час и половина. През това време преваля редовният дъжд, кратък, проливен. Мъховете, смачкани от стъпките на Жозеф Симон, се изправиха, позаличиха се и отпечатъците по меката почва. Но той продължи, мокър до кости, сред подгизналата гора. Между гигантските стволове задими прозрачна мъгла. Уханията на цветовете високо горе в листния покрив се усилиха. Замириса по-силно гнилата дървесина на повалените дървета.

Анри спря. Беше изгубил следата! Ами сега? Как сбърка? Уж опитен ловец, а не предвиди най-вероятното — дъжда!

Напреде му шуртеше, препречил пътя му, широк мътен поток, обрасъл с тръстика, хвощове и папрати. На брега лежаха натрупани сухи дънери. При неговото приближаване един след друг дънерите попълзяваха към водата.

Какво беше това крокодилско сборище?

Изглежда тук са се спасявали от гигантските динозаври проникналите до езерото крокодили. Поне тези, които са успявали да избягат. Може би тук се размножаваха, може би някои от тях отиваха в езерото, където загиваха, докато развъдникът им тук оставаше — един зловещ, вдъхващ трепет развъдник.

Отгоре, от нависналите над потока клони, се чу гласът на Жозеф:

— Слушай, момчето ми!

Анри вдигна пушката. Но преди да натисне спусъка, мулатът го предупреди:

— Ако ме удариш, девойката ще падне сред крокодилите!

Момъкът изруга гневно. Думите на мулата не бяха празна заплаха. Със запушена уста, вързана за ръцете, на два метра над водата висеше Люба. Краят на лианата, прехвърлен през един по-горен клон, се намираше в ръцете на Жозеф.

Мулатът не остави преследвача си да размисля много, а се провикна:

— Виждаш, не съм беззащитен. Ти имаш златото и пушката, аз — девойчето!

Анри не успя да сподави гнева си:

— Мръснико, как я отвлече?

— Това не е важно. По-важно е, че е в ръцете ми. И ти ще ме слушаш. Защото мога да правя с нея каквото си ща. Мога например ей сега да я дам на ония симпатични гущерчета, които чакат отдолу.

В потвърждение на заплахата си отпусна лианата. Тялото на девойката слезе метър надолу, доближи повърхността. Крокодилите се раздвижиха, струпаха се под нея, заотваряха нетърпеливо уста, защракаха челюсти.

Анри извика:

— Подлец! Вдигни я! Вдигни я по-скоро!

Мулатът се изкиска самодоволно:

— Знаех си аз, знаех, че ще се развълнуваш. Няма да останеш равнодушен пред такава гледка. Няма да позволиш на някакви си крокодили да закусят с една тъй мила девойка. Гледах те, подушвах това отдавна, знаех…

— Стига приказки! — извика му Анри. — И остави момичето! Не го замесвай в нашите сметки. Гоним се ние с теб. Който надвие. Момичето не е виновно. Остави го!

— Да го оставя, та да ми теглиш куршума. Не, моето момче. Няма да го бъде! Тя е сега моето оръжие, моята сила. По-голяма сила от пушка, от артилерия дори…

Младежът го прекъсна:

— Добре! Казвай какво искаш?

Жозеф Симон отговори самодоволно:

— Ето така искам да си поговорим! Кротко! Както подобава на разумни хора. Какво искам, нали?

Той замълча, после изведнъж отсече решително:

— Размяна!

— Каква размяна?

— Ето каква! Ти ще отнесеш на отсрещния бряг торбичката. Нашата скъпоценна торбичка! В замяна ще получиш момичето.

Анри усети, че се разтреперва от гняв. Не би допуснал, че ще се опитат да го изнудят така. Тъй подло! Защо замесва девойката? Какво общо има тя с това?

А не беше съгласен. Не беше дошъл тук, за да остави богатството си заради едно момиче — каквото и да е момиче, — било то най-хубавото, най-умното, най-доброто. Дошъл бе за злато, не за девойки.

Побеснял от възмущение, той измери набързо с поглед разстоянието до мулата, ширината на потока, дълбочината му, устойчивостта на бреговете.

Жозеф разбра намеренията му.

— Не се озъртай! Пресметнал съм точно. Ако изтърва лианата, мадемоазел Наумова ще цопне в средата.

Анри беснееше в безсилната си ярост. Не помнеше някога да е попадал в такава примка.

— Негоднико! — фучеше той. — Ако ти стиска, ела да се преборим като мъже! Не с подлост!

— Кой както може! — отвърна с ликуващ глас мулатът. — Всеки със своето оръжие — пантерата със зъби, биволът с рога, змията с отрова.

— Хиена! — не спираше да ругае Анри.

Жозеф го прекъсна:

— Хайде! Няма време. Казвай, съгласен ли си? Девойката за златото!

— Не съм съгласен! — изкрещя белгиецът. — Не ме интересува никой! Ще те убия! Ще си взема златото. Ето това е моето решение!

Неволно той погледна към Люба. Устата й, запушена с кърпа, не можеше да продума нищо. Но очите й говореха по-изразително от всяка реч. В тях той прочете и ужас, и разочарование, и презрение…

— Добре! — рече мулатът, като отслаби лианата. — Ще броя до три. На три ще пусна. Ето — едно… две…

— Стой, куче! — изкрещя Анри.

Жозеф издърпа лианата.

— Сигурен бях, че ще се погодим. Всъщност на теб много не ти трябва злато. Ти си чисто бял… Нямаш кожа за избелване…

Анри стоеше с прехапани устни. Какво беше станало с него? Как така се отказа от съкровището си? И то заради едно момиче! Впрочем какво го интересуваше това момиче? Защо трябваше да жертвува цялото си бъдеще заради него?

И още нещо — заради всяко момиче ли щеше да се откаже от златото… Или само заради това?

Толкова ли струваше Люба за него — повече от златото? Някаква чужденка, която не бе виждал преди няколко дни… И изведнъж заради нея…

— Казвай! — изкрещя той озлобен към мулата, още по-озлобен към себе си. — Какво искаш?

— Ето какво! Хвърли пушката в потока!

Анри се разтрепера от гняв. Да хвърли пушката! Да остане обезоръжен! Това значи да се откаже от разплатата… А ако не приемеше, мулатът щеше да изпълни заканата си… Безсъмнено…

— Добре! А после?

— След това по този дънер, дето е паднал върху потока, ще донесеш златото на моя бряг. Когато аз пусна момичето на твоя бряг, ти ще оставиш торбата… И ще изтичаш назад… Защото крокодилите…

— Не! Само това не!

Мулатът го изслуша търпеливо. После каза:

— Това е първото условие. Не го ли изпълниш, госпожицата ще нахрани крокодилите.

— Подлец! — изхриптя Анри.

Но тръгна. Хвърли пушката. Стъпи върху първобитния мост. Тръгна по него. Няколко крокодила се строиха отдолу, под дънера. Проследиха го с алчните си зеници. Достигна отсрещния бряг. Остави торбата.

— Хайде!

Жозеф Симон отпусна лианата. Люба опря с крака в брега. Не можа да се задържи права. Политна. Падна по очи. Опита да се изправи, ала не успя да се надигне на свързаните си ръце и повторно се захлупи по лице.

Крокодилите заплуваха към нея, изпълзяха върху тинята, забързаха.

Анри остави скъпоценната торба и притича обратно. Но преди да достигне другия бряг, мулатът скочи на земята, пъргав като маймуна, на два скока се озова до дънера, дръпна един клон. Дънерът се завъртя. Анри падна във водата. И там, едва подал глава над повърхността, чу подигравателния кикот на мулата.

— Анри Льоблан познава животните, не познава хората. А Жозеф Симон познава хората. Това му стига.

Момъкът загреба към брега. Ето добра се до него. Хвана се за един оголен корен. И вече смяташе, че се е спасил, когато страшна, непоносима болка стисна глезена му. Той напрегна последни сили. Опита да се измъкне. Не можа. Крокодилът стискаше здраво. Не пускаше.

Оттатък, на двадесетина крачки от него, кръвожадната глутница приближаваше с раззинати челюсти към безпомощната овързана девойка. Малки, два-триметрови хищничета, а редом с тях — огромни, шест-седемметрови чудовища, покрити с рогови брони, които се блъскаха една в друга със зловещо тракане.

Още малко! Още секунда-две!

Тогава Анри се обърна. Много мъчно може да се обърне човек, когато го държи за глезена яка крокодилска челюст, когато го дърпа назад, за да го завлече в дълбокото, за да го удави там и после да го изнесе на брега, за да го разкъса. Но опитният ловец успя. Натисна с палци изпъкналите очи на хищника. Натисна ги с все сила. Крокодилът изрева от болка. Замята се яростно. Зашиба с опашка. После отпусна челюсти. Анри чакаше само този миг. С един скок се измъкна на брега, докато ослепеното чудовище продължаваше да се тръшка в плитчината и да стене.

Макар и с окървавен, осакатен крак, той достигна крокодилската купчина, притича по плочестите гърбове, грабна вързаната девойка и я повлече към гората. Излъгани, слисани, грозните влечуги не опитаха да го последват, поколебаха се, не посмяха да се отдалечат от потока, от стихията си.

В този миг заехтя честа стрелба. Два крокодила подскочиха, улучени от куршумите, и паднаха неподвижни върху тинята. Трети се повлече към водата, като бележеше пътя си с алена диря. Останалите се измъкнаха бързо-бързо, потънаха към дъното.

Наумов и Манзилала престанаха да стрелят. Естественикът притича по дървото, което служеше за мост, и прегърна дъщеря си. Анри вече беше измъкнал кърпата от устата й, бе развързал ръцете й.

— Люба! — запита бащата. — Как попадна тук?

— Слонът ме блъсна. И толкова! Повече не помня. Събудих се, увиснала над крокодилите, а на клона стоеше мулатът и държеше края на лианата. И ако не беше Анри…

Тя се поправи бързо:

— Ако не беше господин Льоблан…

Поддържан от Манзилала, по примитивното мостче до куца и ватусът. Седна до тях.

— Сега Рудахигва може да си почине — рече той. — Щом като приятелите му са заедно. Тук ще почака своите воини.

Наумов превърза глезена на Анри. Зъбите на крокодила едва бяха пробили яката кожа на обувките и раздрали крака му. Кракът на Рудахигва беше пострадал повече, изкълчен, с посиняла, подпухнала става. Един компрес можеше да облекчи болката, да намали отока. Но се налагаше почивка. Не биваше да ходи.

През стиснати от болка устни Рудахигва рече:

— Изворът на мъдростта умее да поправя изместени стави. Налага ги с някакви листа. И след два дни човек може да тича.

Само след няколко минути на отсрещния бряг изникнаха безшумно като сенки, сякаш изплували от зеления сумрак, няколко черни гиганта. Вождът им ги повика с поглед. Каза им нещо. Те сплетоха от клони и лиани една носилка и го положиха върху нея.

Анри се надигна.

— Дайте ми една пушка!

Манзилала побърза да се отърве от своето оръжие. Вече имаше кой да се грижи за безопасността му.

— Ще настигна мулата! — добави младият ловец. — Ще си разчистя сметките с него!

Рудахигва запита:

— Носи ли жълт камък?

— Да, цяла торба.

— Тогава и Рудахигва идва с Четириокия. От страната на Рудахигва не бива да излезе нито една бучица дяволски камък. За да няма роби. Да няма сила, която лови роби. Всичкият жълт камък трябва да остане тук!

Той даде знак и войниците му го понесоха. До него, куцукайки, тръгна Анри. Манзилала, Наумов и Люба поеха най-отзад. Не биваше да се делят.

Жозеф не можеше да избяга от тези опитни следотърсачи. Дирите му ставаха все по-свежи, все по-ясни, по-пресни.

Водачът спря. Посочи с пръст.

— Беглецът е близо. Скоро ще го видим. Разбрал е, че го гоним. Свил вдясно. Към блатото. Върви бавно. Все по-бавно. Изморен. Залита. Товарът му тежи. Тук е паднал. Станал. Ходил по ръце и крака. Пак се изправил. Люлее се. Подпира се в дърветата…

— Напред! — изкомандува Рудахигва. — Да го настигнем, преди да навлезе в мочура! Там е опасно!

Скоро листният покрив се спусна надолу, легна върху земята, затисна я с буйната си зеленина, препречи им пътя като планина от клони и листа. И бодли! И само един тесен тунел, един малък проход — пътечка на носорози, може би единствени способни да си пробият път през тази трънлива крепост.

Приведени на две, преследвачите навлязоха в тунела, оплитани от жилавите лиани, разкървавявани от шиповете им, облепвани от гъстите паяжини, по които пробягваха едри като юмруци, космати паяци. А вездесъщите кърлежи и пиявици валяха върху им като жив, хапещ дъжд — дъжд от ненаситни кръвопийци, които мигновено се впиваха в кожата и се издуваха, преяли с кръв.

Водачът ватус посегна да отмести с ръка една зелена вейка. И в същия миг вейката оживя, отпусна се, засъска. Ако следващият воин не беше я разсякъл с един замах на ножа си, водачът вече щеше да се гърчи в предсмъртните си мъки. Зелената мамба, не по-малко опасна от черната си братовчедка, щеше да впие в него зъбчетата си, щеше да изпълни сатанинското си дело.

По-предпазливо, но не по-бавно, групата продължи пътя си. Измъкна се от задушаващата прегръдка на бухналата окрайнина, навлезе сред ниските папрати. Ето мочурището се ширна отпред, обрасло с туфи папрати и мъхове, сред които лъщяха отделни накъсани локвички, нашарено като мозайка от натрошени огледалца и чудновати буци изумрудена брекчия.

Улучил някаква по-здрава почва, невидима пътечка сред лабиринта на коварните ями от тиня и подгизнали от вода мъхове, вървеше човек.

Жозеф Симон!

По-право не вървеше, а креташе, мъкнеше се, падаше, ставаше, за да поеме отново напред, залитайки като пиян, свалян в тиня. Това ли беше елегантният, винаги спретнат и чист Жозеф Симон?

— Проклятието! — рече Рудахигва. — Ние сме излишни. Проклятието няма да го изпусне.

Наумов прехапа устни.

— Тайнствената болест! Сигурен ли си, вожде?

— Рудахигва е сигурен. Той е видял как умират много хора, достигнати от проклятието на Огнената пещера.

— Тъй скоро!

— Да, много скоро! Те вървят, бързат. Внезапно спират. Разбират, че са уморени. Тялото боли. Краката почват да се огъват. Падат, стават. Най-после лягат — и вече не стават. Едни по-рано, други по-късно. Но никой не оздравява. Проклятието не прощава…

Хората спряха. Не посмяха да навлязат в тресавището. Загледаха потресени нещастника, който опитваше да се спаси. Жозеф продължаваше да се мъкне напред спираше, застояваше се няколко мига на място, като едва запазваше равновесие, и отново тръгваше. Личеше каква мъка му струва всяко движение, всяка крачка. Вървеше, докато кракът му потънеше в някоя дупка. Той се сгромолясваше сред тинята, полежаваше секунда-две, изправяше се на ръце, надигаше се отново. Ала не изпускаше чувала. Винаги, след всяко падане го измъкваше от тинята, за да го метне на рамо, да го понесе. Останал беше един нагон — напред, където и да е! Напред, но само със златото! Сякаш бе решил — дори ако трябва да умре, да умре със златото!

Внезапно грозен рев стресна застаналите в окрайнината хора. Загледани в бягащия нещастник, те не бяха забелязали динозавъра.

— Типу Тип! — изкрещяха ужасени ватусите и се захлупиха по очи.

Останаха прави само белите с Манзилала и Рудахигва, устремили погледи нататък, накъдето се бе запътило чудовището. Чул го бе и Жозеф Симон. Хората видяха как той се опита да избърза. Дори затича, прегънат под товара си. Силите му издържаха съвсем малко. Той се спъна. Торбата натисна главата му в тинята. Остана така неподвижен. Умря ли вече?

Но не! Пак се изправи. Не намери сили да вдигне златото. Ала не го остави. Повлече го подире си. Падна, запълзя на колене. Обърна се да види преследвача си. Пак забърза.

Напразно! Цератозавърът го беше видял! Следваше го упорито. Наистина и той тук, в тези мочури, се придвижваше бавно. И той беше уморен от непривичното пътешествие по сушата. И неговите крака се полюляваха, претоварени от исполинската тежест на туловището му. Все по-често спираше задъхан, отпускаше се по корем върху тинята, като дишаше дълбоко. Но огромните му очи не преставаха да следят набелязаната жертва, не се откъсваха, сякаш привързани към нея. След някоя секунда чудовището пак се надигаше и почваше да шляпа с плоските си лапи напред, повлякло огромната си сплесната опашка.

Обезумял от ужас, мулатът се опитваше да избяга. Но силите му отпадаха бързо. Той вече не можеше да се изправи. Пълзеше по колене. Все по-често спираше, изтървал товара си, обръщаше се, напипваше го с ръце и, го помъкваше подире си. Не се решаваше да го остави, не помисляше дори да го пожертвува. Ето падна в някаква яма, потъна до шия. И все пак намери сила да се измъкне. След това вече не можа да се изправи дори и на колене, запълзя по ръце и крака като влечуго. Провлече се, овалян в тиня. И все пак със златото!

Ясно! Не можеше да избяга. Макар и мудно, динозавърът го настигаше. Ето оставаха още двадесетина крачки, още десет, още пет…

Мулатът видя над себе си нависналата скала от мускули и алчна стръв. Изкрещя. Викът му проехтя над мочурището, изпълнен с отчаяние, гняв срещу живота, безнадеждност. Последен вик!

Наумов дигна пушката.

— Не мога да издържа! Какъвто и да е, той е човек. Не ние ще го съдим. Има съдилища.

Примери се и стреля.

Може би от вълнение, може би поради неопитност, куршумът не улучи. Или улучи леко. Може би само одраска, може би само рикошира в роговата броня.

Без да покаже, че е усетил някаква болка, гигантският хищник се наведе, раззина челюсти.

Хората неволно наведоха очи, потресени от ужасното зрелище. Когато след няколко секунди се чу ревът му, Жозеф Симон вече не съществуваше. Мястото му беше празно. Не се виждаше никъде и торбата със злато, заради която бе дошъл тук, заради която бе загинал тъй жестоко в това вонещо тресавище.

Динозавърът преглътна веднъж, после от окървавената му паст се откърти мощният му рев. Екът на скалите отсреща отговори два-три пъти. Зверът отново се провикна. И отново ехото отговори. Заситило глада си, подмамено от коварното ехо, чудовището отново тръгна напред към отвесната скала, където очакваше да срещне себеподобния си, който отвръщаше тъй горещо на призива му.

Рудахигва рече:

— Няма вече дяволски камък! Няма какво да чакат приятелите на Рудахигва! Хайде към селището на ватусите!

Всички се приготвиха да тръгнат назад. Единствен Наумов се поколеба.

— Доста време загубихме. Нека се забавим още малко, още час-два! Искам да видя къде ще отиде цератозавърът, да открия новия му район. Да знам къде да го дирим следния път, когато дойдем повторно тук, за да търсим други подобни на него живи вкаменелости, за да разкрием някоя нова тайна на Конго.

Очите на Манзилала потъмняха. Не особено охотно се съгласи и Рудахигва. Анри мълчеше, едновременно доволен и разочарован, че възмездието бе слетяло враговете му без негова намеса. Само Люба изрази живо съгласието си:

— Да го видим, моля ви! А следващия път няма да изпускам камерата си. Какъв вълнуващ филм ще стане!

При тази молба спътниците им най-сетне склониха. Всички тръгнаха покрай гората, без да изпускат из поглед измореното, препъващо се из блатото страшилище. На мястото си останаха ватусите, легнали, несмеещи да вдигнат лица от земята, и Рудахигва, който не се опита да ги разубеждава. Съзнаваше, че няма смисъл да променя разбиранията им. Наистина той беше гледал Типу Тип очи в очи, бе се борил с него. И не бе загинал. Но дали защото Типу Тип беше изгубил магическата си власт или пък защото магията на белите се бе оказала по-силна? Дали тяхната магия, която запазваше него, имаше сила да защити воините му? Затова нека останат така, както знаят от бащи и деди.

Четиримата пътешественици наближиха гигантския разсед. Тогава видяха, че мочурливото плато постепенно пресъхна. Надигна се, превърна се в обгорял от засуха склон, който изведнъж свърши с широка пукнатина, цяла пропаст, от другия край на която се надигаше каменната стена.

Приближиха. Надникнаха. Долу, на дълбочина тридесет-четиридесет метра, бумтеше буен поток, забързан на запад, към Луалаба.

Накъде отиваше чудовището?

Ето го! Достигна ръба. Нависна над пропастта. Поколеба се само миг. Отново изрева. Близкото ехо се обади веднага. Още веднъж се провикна гигантът и още веднъж екът отговори — усилено, мамещо, непреодолимо.

Чудовището не се двоуми повече. Увлечено от коварното ехо, омагьосано от неговата мощ, забравило инстинкта за самосъхранение пред нагона за дружба, то вдигна лапа и прекрачи. Огромното туловище изгуби равновесие, политна напред, застоя се за миг над бездната, сякаш увисна във въздуха. После полетя надолу. Удари се в една каменна тераса, отскочи и се сгромоляса върху натрошените, настръхнали скали край потока. Не мръдна повече, превърнато в могила от смачкани кости, мускули и рогови плочи. Зловещият дракон от Луалаба вече не съществуваше.

В небето почнаха да се вият лешояди и марабу. Довечера пък хиените щяха да дооглозгат кокалите му. Щеше да остане само споменът за него, зловещата легенда… И нищо повече…

Хората стояха потресени. Дори жестоката гибел на мулата не ги бе покъртила така.

Наумов въздъхна:

— Не понесе самотата. И той търсеше нежност, близост със себеподобен… Съвсем самотен… Никой друг, никой, който разбира неговия рев; никой, пред когото може да се отпусне… Само чужди… Навред…

Изглежда, макар и развълнуван, само Манзилала беше доволен.

— Хайде! Чудовището е мъртво. Да си ходим!

— Да си ходим! — промълви унило Наумов. — Няма що! И може би по-добре… За него…

Огромното зелено туловище лежеше върху камънаците, заприщило водите на потока, които се набираха в малко язовирче, порозовяло от изтеклата кръв.

Хората хвърлиха отгоре последен поглед и поеха обратно към чакащите ватуси.

— Типу Тип е мъртъв! — каза им Наумов. — Разби се в скалата.

Бойците мигновено наскачаха, затанцуваха радостно.

— Типу Тип умря! Типу Тип умря!

После по знак на вожда си вдигнаха носилката му и поеха по обратния път.

Наумов хвана под ръка Анри.

— Люба ми разправи какво сте пожертвували, за да я спасите. Благодаря ви!

— Това не беше жертва! — отвърна момъкът.

Естественикът го погледна.

— Едва сега разбрах — добави Анри, — че някой може да струва за мен много повече от торба злато.

Наумов замълча. Това признание го смути. За да наруши неловката тишина, той запита:

— А сега, какво възнамерявате да правите?

Анри Льоблан помисли само миг и отговори:

— Не знам. Разколебан съм. До днес вярвах в едно, вярвах, че златото е щастието, смисълът в живота. Сега виждам, че съм се мамил. Жестоко съм се мамил. Не е леко да признаеш това. Но трябва! Какво ще правя? Аз не мога да отида в Белгия. Нямам какво да търся там — нито роднини, нито капитали в банката. Нищо! Каква родина ми е тя, щом не съм я виждал? Родих се и израснах в Конго. За мен моята родина е Конго.

Манзилала се намеси със светнали очи:

— Конго има нужда от такива бели — от бели, които смятат Конго за своя родина, а не златна мина за ограбване…

Разчувствуван, момъкът добави:

— Изглежда ще се вслушам в съвета ви. Впрочем нямам друг избор. Не умея нищо друго. Ще открия училище за ловци. Ще направя филм. Ще кажа всичко, което зная…

Той се обърна към девойката. Внезапно лицето му почервеня. Наумов неволно се усмихна. Човекът, който прогони лъва с удар в носа, почервеня.

— Ако Люба… Извинете! Ако госпожица Наумова се съгласи да ми помогне. Боксьорите изучават противниците си по филмите от мачовете на тези противници. Представяте ли си каква полза може да извлече един ловец от такъв кадър, завъртян бавно, за да му даде възможност да разчлени отделните моменти от скока на хищника и да се възползува от тях…

Люба се усмихна:

— Добре, ще работим заедно.

И му подаде ръка. Само Наумов забеляза, че момъкът задържа много дълго ръката й. Но не му стана неприятно. Неусетно беше обикнал този млад човек, обикнал го като син — не само като смел ловец, който събужда възхищение със своите подвизи.

Преди да потънат отново в джунглата, пътешествениците хвърлиха последен поглед към езерото. Сред бялата пелена от пара, която го застилаше от край до край, се извишаваше новият вулкан. Кратерът му вече не бълваше огън. През нащърбения му ръб се изливаше спокойно, както тече стопеният чугун, пламтящата лава и се свличаше надолу, през прагове и натрошени скали към езерото, където доскоро зееше зловещият отвор на Огнената пещера. Свличаше се и трупаше слой след слой върху проклетия дяволски камък, заличаваше с огнения си дъх следите на безброй страдания и кървави престъпления.