Петър Бобев
Драконът от Луалаба (4)

4

Рудахигва беше вожд, мвами. Не всеки става вожд. Нужна е смелост, много смелост. Само вождът носи пояс от леопард. Но тоя пояс е свлечен от гърба на леопард, когото той сам, без ничия помощ, е убил в единоборство.

Рудахигва беше силен. Единствен в цялото племе Рудахигва се е борил с горския човек — горилата, и го е убил. Сам. А горилата е по-страшна от леопарда, от носорога, от бивола дори.

Рудахигва тачеше заветите на дедите. Не бе пуснал никой чужденец да излезе жив от неговата страна, за да разправи за жълтия камък, за да домъкне пълчища бели хора, които полудяват, щом зърнат жълтия камък, сякаш са изпили цяла кратуна бананово вино, което племето му нарича „леопардово мляко“.

Рудахигва беше бдителен. Неговите воини пазеха зорко границите на страната и техните звънки тамтами, окачени по високите дървета, му съобщаваха за всичко, което ставаше край тях.

Сега Рудахигва стоеше пред своята инзу, кръгла колиба от тръстика, и слушаше гласа на тамтамите, който прелиташе на неравни вълни над гората. Повече от час ги слушаше, още оттогава, когато ревящата птица кацна на поляната.

Верните дървени барабани докладваха за всичко, разправяха му подробно, сякаш той самият беше там и гледаше със собствените си очи.

Рудахигва знаеше, че от корема на металната птица бяха излезли млада бяла жена, стар бял мъж и един чернокож, облечен като белите. Значи също враг.

Законът повелява всеки враг да бъде убит. Но тези бяха дошли с жена. А когато врагът идва с жена, не е враг. На война не се ходи с жени. Досега тук бяха достигали само мъже, които опитваха с оръжие да се доберат до Огнената пещера. Ако не ги избиеше на идване, Рудахигва ги изчакваше, за да ги изтреби до крак на връщане. Защото тогава те си отиваха болни, останали без сили. Типу Тип от Огнената пещера не прощаваше. Пазеше богатствата си.

Рудахигва беше смутен. По нещо тези, новите, не приличаха на другите, които бяха нахлували във владенията му. Да ги убие ли? Да убие ли чужденците, които идват с жена? Или пък това бе някоя нова подлост, ново коварство на белите дяволи?

Тамтамите му бяха съобщили, че идва и Типу Тип. Чули гласа му. А всеки жив човек при този глас ляга по очи, не се движи, не поглежда. Който види Типу Тип начаса отива в Страната на големия сън. А никой не иска толкова рано да иде там. Има време.

Когато заглъхнал ревът на Типу Тип, скритите воини на Рудахигва видели само двамата мъже, белия и черния. Без бялата жена. Типу Тип я отвлякъл със себе си.

Барабаните питаха настойчиво:

— Какво да правим с пленниците?

Рудахигва се обърна към боеца, който стоеше коленичил пред петметровия тамтам до колибата под палмовия навес.

— Да ги доведат живи! Мвами Рудахигва ще ги разпита.

Воинът заудря с ротанговите палки кънтящия дървен цилиндър. По-надясно, по-наляво! С по-ниски тонове, с по-високи! По-бързо, по-бавно! Звуците полетяха над листния покрив и предадоха заповедта на вожда.

От далечината долетя краткият отговор:

— Бойците на Рудахигва водят пленниците.

След половин час черните гиганти с Наумов и Манзилала влязоха в селището. Вождът ги посрещна седнал пред своята инзу, обграден от старейшините и най-смелите ловци. За отлика от вожда си те бяха препасали около бедрата си кожи от генета. В косите им стърчаха забити пера от птица носорог, на гърдите им се белееха огърлици от крокодилови зъби. Мълчаха с безстрастни изрази, стиснали копията и щитовете си.

Макар и зашеметен от тревога, Наумов успя да разгледа селото, в което беше попаднал. Голямо село от стотина хижи, оградено с набити в земята слонски бивни, зад които се издигаше гора от маслени палми и храсти кола. По пътеката между жилищата се бяха подредили в мълчалив шпалир жените, зад които надзъртаха страхливо децата. Пред една колиба женско шимпанзе люлееше чернокожо бебе. Наумов беше слушал за това, но сега го виждаше за пръв път — шимпанзе бавачка. Разправят, че африканките поверявали спокойно децата си на маймуни, които се оказвали много грижливи бавачки, по-грижливи от истинските майки.

Наумов и Манзилала пристъпваха бавно сред този кордон от нескрита враждебност, оглеждаха се смутени, уплашени.

— Ватуси, безсъмнено! — промълви естественикът.

Сив от страх, Манзилала само поклати глава.

Наумов добави:

— Тяхната цивилизация може би е по-стара от европейската. Ала тези тук, макар и от същото племе, са различни. Ватусите в Руанда-Урунди не ходят полуголи. Носят тоги като римски сенатори. Как ли са попаднали тук? В такъв пущинак, където най-издръжливите хора, пигмеите, едва са оцелели?

Един пазач го бутна с дръжката на копието си, без да каже нищо. Сякаш беше ням. Сякаш цялото село принадлежеше на глухонеми.

Най-сетне групата спря пред колибата на вожда. Наумов го позна веднага. Леопардовата кожа във всички племена е знак на царско достойнство. През входа се виждаха рогозките, които постилаха пода, пъстрите кошници, пълни с плодове, и окачените по стените копия, лъкове и щитове. А наблизо, под навеса от палмови листа, лежеше кралският тамтам. Наумов си спомни. Наричаха го калинга — символ на върховна власт. Който отнеме на ватуския крал тамтама, отнема и властта му. Украсен беше с чудна резба и окичен с гри-гри, дървените фетиши. С това име, гри-гри, европейците наричат всички непонятни за тях вещи на африканците.

Наумов се обърна към другаря си:

— Питайте къде е дъщеря ми! Питайте, моля ви!

— Не знам езика им — отвърна Манзилала с пресъхнали устни.

Естественикът вдигна рамене:

— Тогава аз ще опитам на кингвана.

Кингвана е диалект на езика суахили, почти интернационален език — есперанто, на племената от Централна Африка.

И се обърна към седналия вожд, който все още не ги поглеждаше, а стоеше с насочени към земята очи, сякаш пред него нямаше никой.

— Вожде, отговори на един нещастен баща! Къде е дъщеря ми?

Рудахигва мълчеше, все едно не чул нищо. Само чертаеше с дръжката на копието си някакви фигури в праха.

Наумов отново заговори развълнуван, треперещ от вълнение:

— Къде е дъщеря ми? Недей да мълчиш! Ние не сме врагове. Не ви желаем злото. Затова трябва да ни освободиш, да пуснеш и дъщеря ми. Ще ти се отплатим богато. Имаме хинин, горчивото лекарство против треската. Имаме и други лекарства. Ще ти дадем ножове…

Рудахигва се изправи. Наумов неволно замлъкна, смаян от гигантския му ръст. Войниците му бяха високи, едри мъже, но вождът им беше истински великан. На височина може би достигаше два метра и половина. С широки плещи и изящна глава, от която гледаха две големи, умни, но сурови очи.

— Ти си стар — каза той. — Не знаеш ли поговорката: който приказва — сее, който мълчи — жъне? Пред мвами Рудахигва се говори малко. Отговаряш, когато те запитат. Който говори излишно, отива при прадедите…

Макар и смутен от тази недвусмислена заплаха, Наумов не спря да говори. Сега се отнасяше за нещо повече от неговия живот, отнасяше се за живота на дъщеря му.

— Не разбирам защо ни заплашваш така — рече той. — Казах, ние не сме врагове. Манзилала е конгоанец, а аз съм приятел на черните хора.

Намеси се боязливо и Манзилала:

— Вярно е! Белият мъж е приятел, голям приятел на африканците.

Рудахигва го прекъсна грубо:

— Я, мълчи ти, слуга на белите!

Манзилала тоя път не можа да се сдържи, не премълча пред тая обида:

— Аз не съм слуга. Конгоанците вече са свободни. А тези бели, доктор Наумов и дъщеря му, са наши искрени приятели…

— Няма приятелство между бели и черни. Черните или са роби на белите дяволи, или ги убиват. Рудахигва не иска да бъде роб. Затова убива белите дяволи. А приятел на белите, значи враг на черните. Такъв враг също трябва да умре.

Изведнъж той замълча.

Над гората ехтеше, като ту се засилваше, ту заглъхваше бумтежът на тамтамите. Черните воини разбираха какво известяваше безжичният телеграф на Африка. И слушаха със затаен дъх. Само Наумов и Манзилала бяха глухи за този чуден език. За тях това непреставащо думкане издаваше само някаква непозната заплаха, предупреждаваше, че цялата гора е пълна с врагове, които дебнат безжалостни и зорки, изопваше нервите им, подлудяваше ги. Тамтамите ехтяха, сякаш пулсираха, отмерваха с неравния си ритъм дивия пулс на някакво незнайно, огромно и неизмеримо чудовище, сляло в едно ужасяващо единство замайващата, задушаващата зеленина на джунглата и многообразието на хилядите й невидими обитатели, настръхнали и зли, безмилостни, жадни за кръв.

Внезапно главатарят се обърна към Манзилала:

— Чуваш ли поне ти, продажнико? Не разбираш ли гласа на джунглата? Родният глас! Непонятен ли ти е?

Смазан под яростния поглед на великана, Манзилала се сви още повече.

Рудахигва добави:

— Тамтамите разказват. Типу Тип минава през гората. Реве. Всичко живо бяга от неговия път. Моите воини затварят очи, за да не го видят. Но чуват рева му. Типу Тип бърза назад към Вонещата вода.

Наумов запита нетърпеливо:

— А дъщеря ми? Къде е тя?

— Типу Тип я носи към Вонещата вода — отвърна черният гигант.

Когато чу отговора му, Наумов извика:

— Вожде, моля те! Пусни ме! Да настигна тоя Типу Тип! Който и да бъде. Да спася детето си…

Без да се обърне, Рудахигва каза:

— Никой не може да го настигне. Никой не може да върне това, което Типу Тип е взел. Той не е човек. Той е дух, лош дух, най-лошият дух.

Наумов възрази живо:

— Ние не се боим от духове. Само ме пусни!

Но Рудахигва отново направи знак с ръка, знак за тишина.

— Из гората броди носорог кали. Зло животно. Само носорог кали не се бои от Типу Тип. Носорогът е прогонил бойците ми. Изгубили са Типу Тип. Гората вече е тиха. Няма носорог кали, няма Типу Тип.

Наумов промълви тихо:

— Вожде, имаш ли дете?

Рудахигва отговори:

— Имам.

— Какво би правил ти, ако някой отвлече детето ти?

— Рудахигва е мъж — отвърна надменно гигантът. — Той няма да позволи да отвлекат детето му.

После добави:

— И друго. Рудахигва не е на чужда земя. Рудахигва пази земята на дедите. А вие? Какво дирехте в страната на Рудахигва?

Наумов отговори:

— Търсим животни.

— Ловци значи. А знаете ли, че почтеният ловец не навлиза в ловния район на съседа си?

— Но ние не убиваме животните.

— Защо ви са тогава?

— Заради образите им. Вземаме образите им.

— Значи магьосници! Правите магии, та да изчезне дивечът ни!

След кратко замисляне Наумов отговори:

— Може би си прав. Ние сме магьосници. Но за добро. Не да изчезне, а да се намножи дивечът.

Далечен тамтам отново запълни простора с дивия си ритъм.

— Моите хора са намерили дъщеря ти — съобщи равнодушно Рудахигва.

После се обърна към барабанчика си:

— Да я донесат тук!

Естественикът пристъпи напред, разтреперан от вълнение.

— Ти си добър човек, вожде. Благодаря ти!

Гигантът го изгледа студено.

— Тя ще дойде тук, за да умре с вас.

Наумов пребледня.

— Да умре! Защо? Какво сме ти сторили?

Рудахигва помълча, заслушан в нестихващия бумтеж на дървените барабани. После каза:

— Рудахигва знае защо белите дяволи идват в неговата страна. Идват за Огнената пещера.

Наумов вдигна рамене в недоумение.

— Дори не съм слушал името й.

Сякаш не го чул, вождът добави:

— Богатството на Типу Тип води белите насам, както вонята на леш примамва хиените. Затова народът на Рудахигва изтребва хиените.

Наумов заговори разгорещено:

— Не търся богатства! Искам да ни пуснеш, за да си върнем там, отдето сме дошли. Да се върнем с детето. Дъщеря ми е най-голямото ми богатство.

Великанът го изгледа мълчаливо. После вдигна ръка. Пазачите се нахвърлиха мигновено върху пленниците си, свалиха ги на земята, свързаха им и краката и ги отнесоха в най-близката хижа, където ги захвърлиха на глинения под, а пред входа поставиха двама пазачи.

Тогава селото оживя. Жените и децата, които се бяха скрили из колибите си додето траеше разпитът, изпълниха улиците с шумна глъчка. Подтисканото любопитство най-сетне се отприщи. Всички разговаряха възбудено, обсъждаха събитието, препираха се тревожни, неспокойни.

А тътенът не пресекваше. Селото не прекъсваше връзката със своите жители. Макар и пръснати в дивия лес, всеки от тях се чувствуваше свързан с племето. Този див бумтеж, който за всеки от тях издаваше връзката му с цялото, който му показваше, че не е сам, а сред своите близки, за двамата обречени означаваше само едно — враждебна, смъртна закана.

— Кой е Типу Тип? — запита Наумов, ала другарят му не отговори. Лежеше, захлупен по очи, и дишаше тежко.

Естественикът не го закачи повече. Разбираше го. Съчувствуваше му. Знаеше какво става с човек, когато се срещне за пръв път със суровия закон на джунглата. Наумов беше европеец, гост в тая страна, но я познаваше по-добре от Манзилала, от нейния роден син. Наумов вече две години кръстосваше джунглите, а Манзилала, градски жител, прекарал детството си в столицата Леополдвил и свършил авиационно училище в Белгия, за пръв път попадаше в сърцето на своята родина. Той може би не беше страхлив по душа. Страхливец не става летец, но сега беше друго. И най-смелият не устоява пред непознатата опасност. Преди много години, през войната, при една бомбардировка на София Наумов беше попаднал в скривалището заедно с един летец. Тогава се учуди много, като го видя как трепере. След отбоя летецът обясни виновно: „Щом като видях какво изживявате вие долу, съм готов да се откажа от ордена си за храброст. Може би не вярвате, но имам. Разбрах, горе е по-лесно. Имаш самолет, картечница, оръдие. Можеш да се защищаваш. Или ти, или той? Наравно. А тук? Тук стоиш като агне в кланица. И чакаш. Ще те улучи ли или няма да те улучи? Поне един пистолет да имаш, дето се вика, един камък, та да го метнеш нагоре. А то… Пълна безпомощност, то е най-страшното…“

Така и сега. Пълна безпомощност. И също такава непозната опасност…

Внезапно плисна дъждът, връхлетя ненадейно както обикновено. Затрещя. Тамтамите заглъхнаха, изчезнаха. Водните капки заплющяха по покрива. Сякаш бяха попаднали в каменотрошачка. Пред входа трептяха като стъклени ресни дъждовните струи. На сушина в хижата нахълтаха безброй гадини: скорпиони, огромни стоноги, бръмбари, едри паяци.

Наумов се озърна. В романите при такива случаи винаги се оказва под ръка я нож, я остър камък, я някой услужлив пазач, недоволен от главатаря. В романите. В действителност колибата беше съвсем пуста. Нищо, с което да претрие въжетата от рафия, омотани около китките и около глезените му.

А трябваше. Животът им наистина се намираше в опасност. Бяха попаднали в друг свят — суров, безпощаден, чужд, който въобще не искаше, а и да искаше, не можеше да ги разбере. Добре или зле, той поне беше изживял донякъде живота си… Но Люба, Люба! Затова ли я доведе тук, да й покаже други страни, други хора, други нрави. Да разшири мирогледа й? Какво да стори, за да я спаси? Нямаше право да очаква бездеен решението на дивия гигант.

— Манзилала, опитай да прегризеш със зъби вървите на ръцете ми!

В неволята беше преминал на „ти“, забравил чувствителността на африканците към изискванията на етикета. Манзилала, който също ги беше забравил, се превъртя на една страна и запълзя към него.

В този миг едно копие се заби точно между двамата. Пазачът предупреждаваше, подозрял, че кроят нещо. Манзилала се отърколи начаса назад.

Дъждът престана тъкмо пред свечеряване. Облаците се изтеглиха нанякъде, а на мястото им останаха да сияят златните повлекла на перестите облаци. Късчето небе, което прозираше през отвора на колибата, изсивя, пожълтя, след това кипна в някаква кървава пяна.

Омокрените покриви задимиха с розова пара, сякаш в следния миг щяха да пламнат. Топла мъгла се запровира под гигантските дървета. Заквакаха жаби, зацвърчаха цикади, разприказваха се маймуни. Тамтамите отново подеха подлудяващия си ритъм.

Тогава настъпи нощта. Притъмня. Заплашителни сенки проточиха от шубраците черните си пипала. Залезът продължи да тлее още няколко минути, после изведнъж угасна. От мътнотеменужено, бродирано със златните пера на облачните слоеве, небето преля в тъмно индиго. Накацаха и звездите, ярки и светли, и тъй близки, сякаш, ако се изкатериш до върховете на палмите, ще ги достигнеш.

Селото притихна. От това шумът на джунглата стана още по-отчетлив. Всички обитатели искаха да заявят, че съществуват. Те цвърчаха, бръмчаха, пръхтяха, крещяха, виеха, лаеха — наблизо и отдалеч, едните забързани да се скрият в леговищата си за през нощта, а другите тъкмо сега тръгнали на лов. Над върхарите прелитаха едри сови. Летящи катерички скимтяха: О, о, о! Долитаха жалните стонове на дамана. Наблизо шумолеше с иглите си бодливо свинче. Отнякъде изплуваха цял облак светулки, завъртяха се, замрежиха света в огнената плетеница на вихрената си игра. Толкова много — сякаш от звездното небе валеше тих огнен сняг.

После настъпи тишината. Целият свят се умълча. Само изрядко някой едър хищник дръзваше да издаде присъствието си със сподавено изръмжаване. Слабите, както навсякъде, мълчаха.

Луната, призрачно синя, простря над затаения свят светлата си мрежа, която заблестя с искрите на брилянта в неоцедените дъждовни капки по листата.

— Манзилала, трябва да измислим нещо! Или да избягаме, или да убедим великана, че не сме врагове.

— Не може! — промълви унило негърът. — Няма спасение! Чувал съм за такива племена. Никого не пускат, убиват всеки чужденец.

— Но аз не мога да стоя бездеен! Не съм свикнал така! Ще се боря! От всяко положение има изход.

— Тъй било писано! — въздъхна Манзилала.

— Остави тази философия на слабите! — сопна се Наумов. — Научил си я от мисионерите.

Манзилала мълчеше. Така беше с него, с хилядите млади конгоанци. Гордееха се с културата си и в същото време се срамуваха, задето я бяха получили от колонизаторите.

После пошепна тихо:

— Ех, ако беше тук самолетът ми! Защо? Защо го напуснахме?

В селото се чу нова глъчка. Хората пак наизлязоха от хижите си и се стекоха към входа на селището, до оградата от слонски бивни. Наумов се надигна. Видя, че се задава голяма група бойци с факли в ръце, размахали копия и щитове.

И сред тях…

— Люба! — извика той.

Девойката, преуморена от тревогите и дългия път, подобна на дете сред гигантския си ескорт, се обърна.

— Татко! Къде си?

— Тук! Вързан. В колибата, пред която стоят двама пазачи.

Люба се спусна нататък, но охраната я настигна бързо. Преди да я дръпнат назад, тя видя как пазачите на баща й влязоха вътре и запушиха устата му с трева.

Люба се дърпаше, риташе, хапеше. После разбра! Глупаво! Така няма да помогне. Само ще навреди. Затова се примири. Остави се да я издърпат назад.

Пазачите я отведоха в съседната хижа и я блъснаха вътре. Не я вързаха. Тя се надигна на лакът. Сега можеше да обмисли спокойно какво да прави. Още по-добре, че не й взеха револвера. Дали не го бяха забелязали или не знаеха предназначението му, а може би не допускаха, че жена ще носи оръжие.

Тя се изправи и пристъпи към изхода. В този миг четири ръце я дръпнаха назад в тъмнината. Девойката викна от уплаха. Обърна се. Две стари негърки, на които достигаше едва до гърдите, я вмъкнаха във вътрешността на хижата.

— Не може! — закани се едната, после отново седна до другарката си.

Ясно че не може — помисли си Люба. — Тъй не може. А трябва да измисли нещо, някакъв по-разумен план да не събужда напразно подозренията им. Когато започне да го изведе докрай. Пистолетът на кръста й даваше сила, повече увереност. Не трябваше да проиграе глупаво случая. От нея сега зависеше всичко — не само нейното спасение, но и животът на баща й.

Смазана от умора, тя неволно се унесе.

Всъщност какво бе станало?

Люба помнеше само, че тъкмо когато насочваше камерата към окапи, нещо я бе ударило в тила. И толкова! Когато се бе свестила, бе разбрала, че някакъв силен мъж я носи на гръб… После пак бе загубила съзнание…

Девойката трепна. Спомни си изведнъж. Ръката, която я стискаше, беше бяла. Бял мъж я беше отвлякъл. Силен бял мъж. Бял дивак… Тарзан — каква нелепост! Или пък — кошмар! Тежък кошмар!

Когато се бе свестила повторно, тя се бе видяла легнала на земята, оградена от десетина черни великани, които пристъпваха към нея с насочени копия. Искаше, а не можеше да стане. Лежеше и гледаше в полусън. После те я бяха вдигнали и понесли на ръце.

И ето сега — селото, хижата, баща й вързан, със запушена уста.

Люба се обърна към пазачките си на езика кингвана:

— Защо ни измъчвате? Какво ще ни правите?

Двете старици зашушукаха нещо, после едната отговори:

— Мвами Рудахигва отиде при Извора на мъдростта. Изворът на мъдростта ще реши.

— Какъв извор?

— Той е човек, стар, най-старият в племето. Родил се е преди всички и ще умре след всички. Видял много, знае много. Мвами Рудахигва е ръката, Изворът на мъдростта — главата. Каквото реши той…

Тогава се чу писък. После се дигна страшна глъчка. Завикаха мъже, разпищяха се жени и деца. Двете негърки хлътнаха в дъното на колибата.

— Пантера! — зафъфлиха те. — Черният ужас!

Люба не се колеба дълго. Не биваше да пропусне случая. С няколко скока изтича до хижата на баща си, без някой да я спре. Пътем измъкна пистолета, дръпна предпазителя, готова на всичко.

Внезапно някакво безшумно тяло, като сянка, пресече пътя й.

Пантерата!

Поддала се на първия порив, девойката натисна спусъка. Чу се трясък. Зверът пусна плячката си, за да се метне срещу неочаквания нападател. Люба отскочи и стреля повторно. Трети, четвърти, пети изстрел! Изпразни пълнителя. В същия миг с последен рев хищникът се строполи на земята.

А Люба продължаваше да стои, стиснала празния пистолет, още неопомнила се от последното преживяване на този тежък ден. Ватусите я заобиколиха, заговориха възбудено вкупом. Една жена се хвърли върху проснатото детско тяло, прегърна го и го отнесе в някаква колиба.

Обградили мъртвия звяр и едва удържащата се на крака девойка, хората обсъждаха оживено произшествието.

Под светлината на факлите Люба разгледа ловния си трофей. Леопардът обикновено е светъл с тъмни петна, затова всички го наричат така „петнист ужас“. Горският леопард е по-тъмен. Още по-тъмни били, твърдят ловците, леопардите людоеди. А този в краката й беше почти черен.

Внезапно тълпата млъкна, отдръпна се. С невъзмутимо лице пристъпи мвами Рудахигва и като сложи ръка на широката си гръд, заговори бавно и отчетливо:

— Черният ужас е мъртъв! Черният ужас донесе много сълзи в племето на Рудахигва. Мнозина бойци опитваха да се преборят с Черния ужас и загиваха, а той след време се връщаше още по-настървен да отмъсти за раните си. Другите зверове убиват от глад. Черният ужас убива от жестокост и когато не е гладен. Малката бяла жена победи Черния ужас. Тя е по-силна от бойците на мвами Рудахигва. По-смела…

Той се обърна към множеството:

— Изведете стария бял мъж! Изведете и малкия черен човек! Отвържете ги! Нека дойдат! Нека чуят и те!

Само след една минута Наумов и Манзилала още със схванати от въжетата крака излязоха на площада. Зарадваният баща прегърна дъщеря си. Не можа да каже нищо от вълнение. Само я притискаше до себе си. Очите му бяха влажни.

Черният гигант продължи:

— Ватусите уважават храбростта. Човек без смелост не е човек, а хиена, преродена в човек. Малката бяла жена е лъвица, преродена в човек. Тя спаси сина на мвами Рудахигва. Когато някой спаси живота ти, ти нямаш повече твой живот. Негов е. Когато спаси детето ти, дължиш му два живота: твоя и на детето си. Принадлежиш му като роб — с тялото и с душата си.

Той вдигна ръка. Тълпата стихна.

— Какво иска господарката на Рудахигва, Малката бяла жена, която уби Черния ужас? Рудахигва ще помоли Извора на мъдростта, най-стария, бащата на племето, да изпълни желанието й.

Успяла най-сетне да се съвземе, Люба промълви:

— Пусни ни да си идем!

Рудахигва запита:

— А не искате ли жълт камък?

Люба го изгледа учудена. Злато! Размени поглед с баща си и отговори:

— Ние не дирим жълт камък. Искаме само да ни пуснеш, за да си ходим!

Черният вожд заговори тежко, със съзнание за собственото си достойнство:

— Изворът на мъдростта обича Рудахигва. Слуша го. Гой ще изпълни желанието на Малката бяла жена. И нека тя знае. Тя поиска от Рудахигва и малко, и много. Досега бял човек не е напускал жив страната на Рудахигва. Добре че Малката бяла жена не иска жълт камък… Много добре… Жълтият камък носи смърт…

Наумов неволно си помисли: значи все пак много често и в живота става като в романите. По-често отколкото може да се допусне.