Петър Бобев
Драконът от Луалаба (12)

12

Сред своя ескорт от гигантски ватуси пилотът Манзилала се чувствуваше по-уверен. При това наближаваха хеликоптера му. Може би още час и щяха да го достигнат. И тогава…

Но дотогава…

Отгоре продължаваше да тежи плътният листен покрив. Манзилала сякаш се провираше не през жива гора, а пъплеше в минна галерия, прокопана сред чудна зелена руда, едва удържана от безредните минни подпори — колонадата на безбройните дънери. И същата влага, и същият задух като в рудник. Само че там има релси, вагонетки, електричество — има галерии, прокопани от разума на човека, има карти, планове, чертежи, а тук пътеките са утъпкани от дивите зверове за техните нужди, а не за удобството на човека. И Манзилала е напълно безпомощен, напълно зависим от мълчаливите си спътници, които крачат край него със скъсени крачки, за да не го изпреварват.

Единствен той си знаеше как стигна сам до селото след бягството си от групата. Нямаше сила да продължи напред към тайнствените опасности, накъдето се бяха втурнали тези алчни хора и този злочест баща.

Неговата сила, силата на пилота Манзилала, се криеше в машината му, само върху машината си той можеше да им помогне — като се прибере в летището и прати помощ. Иначе щеше да им бъде в тежест, щеше да пречи. Знаеше, че постъпва като страхливец, но нямаше сили да се противи на обхваналия го ужас. Безсилен беше пред безграничността на джунглата, която го обграждаше, непозната и зла.

Беше ден. А тъмно, винаги тъмно. Постоянна зелена тъмнина. Колкото навлизаха по-навътре в гората, толкова тая чудна тъмнина се сгъстяваше, надигаше се, обгръщаше ги във влажните си недра като страхотен зелен прилив, който искаше да ги удави.

Досега той мислеше, че само не обича джунглата. Едва сега откри, че се бои от нея. И това откритие го подтисна още повече. Всъщност защо се страхуваше толкова? Та къде не е опасно? Как живееха тук тези хора, въоръжени само с копия и стрели? Може би защото бяха гиганти. А пигмеите? Как още съществуваха, как не бяха загинали? Те, които имаха само едно оръжие — мъжеството си.

И все пак друго е в самолета. Той знаеше всяко негово лостче, всяко педалче, всяка негова възможност, предугаждаше следващата му постъпка. А тук — пълна неизвестност. Неизвестната заплаха е по-непоносима. Тук всеки шум, всеки вик, всяко скръцване му беше непознато.

Не би трябвало да става и летец. Та тук, в Конго, винаги се лети над джунгла, винаги с риск да попадне в нея. А какво друго можеше да стане? Влюбен беше в своето поприще. Откак за пръв път зърна самолет на летището в Лео, това желание пороби цялото му съзнание. Защо само белите да летят? Защо да не опита и негър? Как можеха американските негри да бъдат отлични пилоти? И така стана. Баща му имаше връзки. Успя да го изпрати в Белгия, в авиационно училище. Когато за пръв път хвана лоста за управление, изтръпна. Но волята му беше толкова силна, че притъпи страха му. Дали не е винаги така? Старият естественик търси дъщеря си. Дали И Манзилала не би влязъл не в джунглата, а в ада, за да намери детето си?

Но не само това. Манзилала въобще не обичаше джунглата. Чувствуваше в нея някаква обида, намек за първобитност. Той търсеше цивилизация, културен живот, удобство. Мечтаеше Африка да стане като Европа, да се обнови, да се цивилизова; джунглата да отстъпи пред фабриката и плодородното поле; да се изкоренят треската, сънната болест, проказата, дизентерията, ужасната детска смъртност; черният човек да стане истински човек, а не фауна. Веднъж един грубиян в лицея му рече: „Вие сте част от африканската фауна“. Тази обида създаде целта в живота му — културна Африка, не резерват на диви животни и екзотика!

Смрачаваше се, Манзилала забърза. Но не му спореше. Хлъзгаше се в мократа шума, спъваше се в нагънатите коренища, в пълзящите лиани, в падналите клони.

Изведнъж грозен кикот прониза притихналата гора. Смях на луд, несдържан, проточен в бясно изстъпление, в който звучеше и злоба, и тържество, и злорадство, а може би още нещо — и болка.

Хиена!

Манзилала знаеше. Хиените често следват лъва. Къде ли се спотайваше сега страшният им спътник?

В същия миг царственият му рев проехтя като далечна гръмотевица или по-право като тътен на земетресение. Гората се смълча. Чу се топуркането на бягащата хиена. Нейните стъпки не са безшумни като стъпките на другите твари. Не й е нужно. Мършата няма да я чуе, няма да й избяга.

Манзилала беше виждал как реве лъв в зоопарка — с ниско приведена глава, при което гласът му се блъска в земята и се отразява в нея. Къде ли се провираше сега, готов за скок, предупредил жертвите си, че иде, за да разтупти от страх сърцата им.

Манзилала отново усети досадното чувство, че краката му омекват — като газела. А не биваше. Той беше цивилизован човек. С разум. Не с инстинкти. И все пак защо не можеше и той като Анри Льоблан да прогони лъв с юмрук…

Ватусите стиснаха копията, приближиха се един до друг, скриха зад щитовете си уплашения пилот. Забързаха и те. Но скоро се успокоиха. Хиените изчезнаха, не се чу повече и лъвският рев.

Групата се измъкна от гъстака, поспря се пред тясна речица. Ватусите опитаха с копия дълбочината й, за да открият брод, а Манзилала остана до стръмния бряг под мрежата на подронените коренаци.

Внезапно той трепна. Някакво люспесто тяло шавна в сянката, стрелнаха го две огнени зеници и в следния миг животното се хлъзна надолу между краката му.

— Крокодил! — извика той, като отскочи назад.

Едва успя да го разгледа — дълъг два метра, със сплескана опашка, зелен и напъстрен с черни петна. Най-близкият воин обясни безучастно:

— Варан! Крокодилът лежи на пясъка, не се качва горе. А варанът се крие из корените, по клоните…

Манзилала въздъхна. Значи това е той — безобидният гущер, за когото някои говорят, че е най-върлият враг на крокодилите, че изяжда яйцата им…

Спътниците му го подканиха да тръгва. Прегазиха до колене реката и изскочиха на другия бряг, една равна поляна, заела стотина декара площ с тревистата си покривка, сред която стърчаха няколко нискостъблени акации.

И в по-далечния й край — стадо биволи. Двадесет-тридесет глави.

— По-опасни от лъва! — пошушна съседът му.

Цялата група спря разколебана. Водачът дори сви бавно настрани, към гората. Но биволите вече ги бяха усетили. Техният водач, едно огромно животно, настръхнало от яростна мощ, се отдели от стадото и направи няколко крачки напред, като пръхтеше сърдито. Почна да рови с крак земята. Пристъпи още малко. Останалите животни продължаваха да пасат. Виждаха, че водачът им е достатъчен срещу такъв враг.

Манзилала вдигна пушката си. А знаеше, че трудно може да се улучи смъртоносно бивол. И то от стрелец като него. Основата на рогата му закрива черепа отпред като непробиваем шлем. Но нямаше какво друго да предприеме. Трябваше да действува, да не стои напразно…

Ватусът го докосна по рамото:

— Само ще го ядосаш. А така, ако не го закачаме, може сам да се откаже.

Ала биволът не се отказа. Не нападаше, но и не си отиваше. Следваше ги, отдалечаваше се от другарите си. Пръхтеше, тупаше с крак.

И изведнъж с предизвикателно измучаване той се хвърли напред с устрема на излитащ самолет.

„Дръж се като Анри Льоблан!“ — мярна се в съзнанието на Манзилала спасителната мисъл.

Макар че му струваше много усилия, той се овладя, уверен, че от това зависи животът му. Изчака бивола на пет крачки и чак тогава отскочи встрани. Побеснялата грамада профуча напразно край него, Манзилала стреля в гърба й, но както изглежда, не я улучи. Приготви се за повторното нападение.

Тогава стана нещо съвсем неочаквано. Иззад гъстата папрат се мярна едро жълто тяло, стовари се върху гърба на бивола, но не успя да се задържи, а се прекатури пред главата му. Биволът побесня. Пое го върху острите си рога, подхвърли го във въздуха, изчака го да падне и отново го намушка. Лъвът докопа врата му, увисна на него със зъби. Побеснял от ярост, биволът го повлече през поляната.

Сега пред новия враг цялото стадо се развълнува: И когато при едно рязко подскачане на бивола лъвът се озова на земята, отгоре му връхлетяха още няколко рогати глави. Той се вкопчи в първата попаднала муцуна, задра гърдите на врага със задните си лапи.

Биволите побесняха. Блъскаха, удряха. Най-сетне злополучният хищник се отпусна. Вече не скачаше той сам, а летеше, подмятан от рогата на враговете си като кървава дрипа.

Дълго рогатите сприхавци изливаха ненавистта си върху безформената каша, която бе останала от величествения звяр. После го оставиха и захванаха да хвърлят с копита пръст и трева отгоре му.

Манзилала гледаше изумен страховитата битка. Толкова стръв и жестокост! Законът на джунглата! А той стоеше и гледаше. Не припадна. Дори не изпита страх. Гледаше, можеше да бяга, да стреля. Значи страхът е преди опасността, страхът е в очакването на опасността. После, когато потрябва, нервите се стягат, свършват си работата.

Случайно той погледна колената си. Но защо треперят те? Нали не го е страх? Или това е смелостта — да стоиш, дори когато краката ти треперят…

Биволите продължаваха да зариват мъртвия си враг с кал и треви, без да се успокоят, все тъй усърдни и настървени.

— Погребват го — рече някой до ухото му. — Да бягаме, докато са заети!

И цялата група бързо се източи през поляната към джунглата, отначало тихо, предпазливо, а накрая бегом, без да се обръща.

Когато се отдалечиха достатъчно, водачът каза:

— Гладният мисли глупаво. Лъвът беше много гладен, затова сглупи да нападне бивол. Няма по-страшно животно от бивол. Само Типу Тип. Но той не е животно. Той е зъл дух ад!

Тогава от далечината долетя приглушеното стакато на тамтамите. Ватусите спряха, докато ги разчетат.

— Подире ни идва Червенокосия — преведе водачът. — Гони Манзилала.

— Тогава бързо! — реши, задъхан от уплаха нещастният пилот, и побягна напред, забравил умората си.

Трябваше да го превари, да стигне до машината си, да излети. Защото ако го настигнеше немецът, щеше да го спре, да го върне назад, сред ужаса, който Манзилала вече беше изживял, пред непознатия ужас, който го очакваше. От сегашното напрежение, от издръжливостта му щеше да зависи животът му, от това щеше да зависи дали ще се прибере в летището си, в цивилизацията, дали щеше да се измъкне от суровите закони на джунглата…

Ето мястото, където бе паднала ранената окапи, от която сега бяха останали оглозгани кости! Ето полянката с орхидеите! Ето самия хеликоптер!

Радостта преля в душата му, задави го. Той изтича натам задъхан. От полуотворената врата на кабинката излетя с кресливи писъци стадо мандрили — най-отпред един едър мъжкар с най-колоритното лице, което може да се види, и с още по-колоритно седалище, като абстракционистки шедьовър. А след него с гневен лай се източи цялото стадо.

Манзилала прехапа устни. Какви ли поразии са нанесли вътре проклетниците? Нима трябваше да му се случи и това — да му попречат някакви вонещи твари, най-противните братовчеди на човешкия род…

Той влетя вътре. Безредието спря дъха му. Разхвърлени чанти, карти, кинокамери, обективи, ленти. Хаос, какъвто може да създаде само орда маймуни! Върху командното табло стоеше пъстър гущер агама и кимаше насмешливо с червената си глава. После с рязък скок се метна навън. Подире му изпълзя дълга зелена змия. Някаква бамбукова издънка, израсла за едно денонощие цял метър, препречваше полуотворената врата. Напъхали се бяха и няколко бананови листа; удължили се за това време с цял човешки ръст. Ластарът на дива тиква бе пропълзял дълбоко навътре. Бодлива лиана се бе откачила от близкото дърво и се бе омотала в пропелера. Джунглата като чудовищна зелена хидра протягаше пипала да го задържи, не мислеше да изпусне плячката си.

Манзилала се покатери върху кабинката, изхвърли лианите, после се спусна долу, отсече бамбуковата издънка и банановите листа, скъса тиквения ластун. Чак тогава из храстите се измъкнаха ватусите.

— Мандрили! — рече първият ватус. — Бесни дяволи! Манзилала, ти си смел човек. Не се плашиш от мандрилите. Ватусите не ходят там, където има мандрили. А ти — сам…

Пилотът усети, че гърлото му пресъхва от срам. Значи тъй — толкова страшни! А той не допускаше. Познаваше ги само от зоопарка — най-грозните, най-отвратителните маймуни. Ако му бе известно, че са опасни, не би припарил до самолета си. Незнанието му го бе увенчало с ореола на храбростта пред храбрите ватуси. Има и такава храброст — от глупост, от непознаване на опасността. Най-честата, най-евтината храброст.

Манзилала влезе отново в кабинката, наведе се над командното табло. Нямаше повреди в главните апарати. Можеше да излети. Той се надигна, за да затвори вратата, преди да включи мотора.

Изведнъж Манзилала се хвърли към оставената на пода пушка, готов да стреля, да убива в правото си да защити живота и свободата си. Но Зигфрид Ерлих я настъпи с крак.

— Мосьо Манзилала — рече той, като поглеждаше ту посивелия негър, ту пистолета в дясната си ръка. — Защо бягате? Не сте лош човек, а замисляте зло. Знаете ли от какво бягате, а? Знаете ли?

Пилотът заговори бързо:

— Не ме интересуват вашите работи. Искам да се прибера, да се махам оттук… И ще ви пратя помощ…

Зигфрид седна на едното кресло:

— Тъкмо туй няма да направите! И вредно, и глупаво. За нас, пък и за вас. Да говорим направо! Предлагам ви да станете наш съдружник.

— Не ща! — отсече негърът.

— Чакайте де! Та отде знаете какво ще ви предложа? Като разберете, ще си помислите. Ще поумнеете. Тук, съвсем наблизо, има злато. Вие сте цивилизован човек. Известно ви е какво значи злато, каква сила дава. Цял хълм от злато! И той ще бъде наш. Вие сте ни нужен. Затова съм хукнал подире ви. С вашата машина по-лесно ще изнесем златото…

— Къде ще го изнасяме? Вън от Конго ли?

Зигфрид излъга лесно:

— Вън от блатата! За да го натоварим на камиони. Представяте ли си — камиони със злато! Като Банк ъф Ингланд. И то наше.

Манзилала поклати глава:

— Не! Не е наше! Всички подземни богатства в Конго принадлежат на държавата.

— Ех, пък и вие! Ще остане и за държавата. Казах ви, цяла планина злато!

— Но това е кражба!

Зигфрид сви устни:

— Това е интелигентност! Да помислиш и за себе си. Защото ако ти не мислиш за себе си, друг няма да се замисли за теб. Всеки за себе си. Вие имате дете. Погрижете се поне за него!

— Аз имам каквото ми трябва! — дръпна се Манзилала. — Не ща повече! Не ща злато! Искам само да се махна оттук!

— Имате! Какво имате? Заплата, нали? И за тая заплата рискувате главата си. Сега се добрахте до самолета си. Може и да се върнете в летището. А утре? А вдругиден? Всичко може да се случи. Кой ще се грижи за детето ви?

Пред търпеливото убеждаване на немеца Манзилала доби увереност. Значи не го заплашваше насилие. Опитваха да го склонят. Той нямаше да се поддаде. Беше честен. Затова отвърна твърдо:

— Детето ми ще има почтено име! Няма да казват: „Сия на крадец!“

„Твърдоглав дивак! — стисна устни Зигфрид. — Бих те очистил, без да ми мигне окото! Но си ми нужен. Много нужен!“

— И друго! — добави той търпеливо. — Да приемем, че не сте съгласен с мене, че не искате богатства. Своеобразна глупост! А ще зарежете ли така, без да помогнете, нещастния баща? Подчертавам, той не е кой да е — той е ваш пасажер. И вие го изоставяте в джунглата. Нямате ли някаква етика? Нямате ли сърце? Толкова ли сте безучастен към чуждата мъка?

Изглежда улучил бе някаква струничка в сърцето му.

Манзилала помълча. После отговори с въздишка:

— Аз не мога да помогна. Нямам тая сила. Но ще пратя други. Начаса ще долети ескадра хеликоптери, ще разчешат гората, блатата, ще я открият. Ще докарат опитни следотърсачи, кучета, припаси… Безполезно е да остана… Не само безполезно… Ще преча… Трябва да ме пуснете…

Тогава нападнаха мандрилите. Какво ли им бе хрумнало, та се върнаха повторно, след като така мирно и тихо бяха напуснали самолета? Те изскочиха от джунглата с вой и връхлетяха върху ватусите. Скачаха, впиваха се със зъби и лапи в протегнатите копия, в хипопотамските щитове, обезвреждаха бойците, хапеха ги като зли кучета. Гигантите се отбраняваха твърдо. Измъкваха копията си от вкопчаните зверове, мушкаха, удряха, душаха и те.

Водачът самец скочи в самолета. Облещи синьо-червеното си лице, оголи огромните си кучешки зъби, готов да ги забие в гърлото на първия, който му се изпречи.

Зигфрид не се поколеба. Изстрел, два, три. Павианът се метна отгоре му с трите куршума в тялото. Сграбчи го в мощната си хватка. Двамата се отърколиха на пода.

Манзилала грабна пушката си. Но не се реши да натисне спусъка. Можеше да засегне неволно човека. Стоеше и чакаше.

Но Зигфрид успя да тикне цевта в устата на маймуната. Изстрелът прокънтя глухо. Мандрилът се метна назад по гръб и повече не мръдна.

Друга маймуна се изправи на вратата. Манзилала я простреля още на прага. До него застана немецът и двамата откриха честа стрелба срещу нападателите.

Битката свърши скоро. Без водач, оставили на полесражението половината си другари, свирепите маймуни побягнаха с писък към гората. Взеха да се оправят и ватусите. Ранените наложиха на раните си лековити листа. За щастие никой не бе пострадал тежко.

Пилотът и немецът се върнаха в кабината.

Зигфрид, още задъхан от борбата, но не забравил целта си, изведнъж насочи пистолета към Манзилала.

— Горе ръцете!

Манзилала го изгледа слисан, не очаквал този изход на разговора им.

— С какво право? — прошепна той.

— Горе ръцете! Хвърли пушката! Така! Сядай на мястото си! Пали мотора!

С ръце върху лоста за управление, пилотът се обърна възмутен:

— Какво искате от мен?

— Щом не щеш с добро — със сила! Насила ще те направя богат. После ще ме благославяш. Но сега да не си посмял да опиташ някаква подлост. Ще те нанижа с куршуми.

И за потвърждение го бутна с цевта в гърба.

— Пали! Към блатото!

Усетил твърдостта на студеното дуло в гърба си, Манзилала се подчини. Запали мотора. Четириделната носеща перка се раздвижи като крилото на вятърна мелница, завъртя се по-бързо, още по-бързо, зарева. Корпусът се разтърси, после неусетно се отлепи от земята, увисна във въздуха.

Пилотът погледна надолу. Ватусите бягаха в ужас кой където види. Трима-четирима се бяха проснали по очи в тревата.

„Аз се плаша от джунглата — помисли Манзилала. — Те от машината. Всеки се бои от нещо. Всеки от туй, което не познава.“ И тая мисъл при гледката на уплашените гиганти някак го освежи, вдъхна му вяра в себе си, в своите сили, изличи тягостното чувство от преживените страхове. Той беше пак в своята среда, която познаваше, в която беше силен. Вече и опреният пистолет под плешката не изглеждаше тъй опасен.

Хеликоптерът се надигна в зеления кладенец на джунглата, измъкна се над високата листна стена, която ограждаше малката полянка, и без да спре, продължи да се носи все по-нависоко.

Нагоре! Още по-нагоре!

Грубата къдравост на бухналите корони се заглади, превърна се в нежно кадифе, огряно от сиянията на залеза. Слънцето се скри зад хоризонта, угасна в зеления океан от листа.

Опиянен от радост, че се отскубва от жестокия плен на гората, че е пак свободен, далеч от нейните ужаси, Манзилала неочаквано насочи машината си на запад, към летището.

Зигфрид разбра намерението му. Натисна пистолета в гърба му. Изкрещя до ухото му:

— Назад! Към езерото! Иначе ще те напълня с олово!

Черният пилот обърна глава. В очите му немецът прочете такава дива решителност и дързост, каквито не бе подозирал.

— Ако ме убиете, машината ще падне и вие ще загинете заедно с мен.

А на ум си помисли: „Дано не е чувал, че хеликоптер не пада като самолет, че перката му продължава да се върти и да го спуска като парашут, както яворова Крилатка…“

Зигфрид Ерлих преценяваше трескаво. Новото положение се оказа неизгодно за него. Един неудачен ход в играта. Трябваше да измисли друг. Само че по-бързо. Машината се носеше над зеления океан, отвличаше го по-далеч от Вонещата вода, от Огнената пещера, от богатствата — и от родния Майнц…

И измисли.

— Мосьо Манзилала — почна той отново, но сега кротко, върнал се към предишния любезен, възпитан тон. — Да се разберем като културни хора. Да помогнем на другите културни хора. Добре, не искате. Всъщност това си е ваша работа. Жалко. И все пак… Защо ме отвличате? Та това е престъпление. А аз мога да бъда полезен на Наумов, на дъщеря му. Трябва да се върна при тях, длъжен съм. Сега за тях всеки човек е ценен. Върнете ме назад. Свалете ме до езерото. И тогава, щом сте решили, идете си…

Манзилала мълчеше, без да се отклони от курса.

— Или може би омразата. Мразите белите, затова ги изоставяте на произвола на съдбата. Но аз не мога. Разберете ме. Не мога. Аз съм бял. Моята етика ме задължава да се върна, за да помогна на хората от моята раса. Заради това опитах да ви заплаша с револвера. За друго не бих дръзнал. Не мога да оставя своите подобни в беда. Повтарям — това ми налага простата етика на цивилизования човек.

Манзилала се поколеба пред този поток от красноречие. Погледна дали има достатъчно бензин. И реши:

— Добре, ще ви върна! Заради мосьо Наумов и дъщеря му!

Зигфрид се усмихна: глупак!

Пилотът обърна машината назад, по посока на светлеещия в далечината като бледен лунен диск снежен връх на Рувензори. Затова може би го наричат така — Лунната планина. След малко и истинската луна изплува в мастилото на нощта, ниско над кръгозора, като златна лодка, и просна върху къдравата гора недействителния си болнав светлик. Целият свят засия в призрачна синева.

Ето джунглата се разкъса и в безредните й пробойни лъсна смолистата повърхност на езерото, по която рукна сребристият поток на лунното отражение, заигра в милиарди студени искри.

Зигфрид избра нарочно по-отдалечено място за кацане, за да не чуят спътниците му. Посочи го с пръст. И Манзилала спусна отвесно машината си върху една камениста площадка. Разбудени от връхлетялото ревящо чудовище, задрямалите птици се разлетяха наоколо, разлюляха успокоената вода. Лунната пътека се разигра, сякаш някой раздуха с огромен мях загасналото огнище.

Хеликоптерът опря леко на земята.

Зигфрид Ерлих се изправи.

— Благодаря ви, мосьо Манзилала! — каза той. — Съжалявам, че ви напускате. Сигурен съм, че и вие ще съжалявате. Впрочем това е ваша работа. Остава само да ви пожелая приятен път.

Той протегна добродушно ръка.

Подозиращ опасността, щом моторът спря, Манзилала хвана пистолета си. За по-сигурно. Но при вида на протегнатата дружеска ръка, измамен от сърдечния тон, той премести оръжието си в лявата ръка.

В този миг Зигфрид замахна. Ръбът на дланта му удари пилота в гръкляна. Манзилала изхърка и се строполи на пода безчувствен. Немецът се хвърли отгоре му, овърза с каиши ръцете и краката му, прибра оръжията, които намери, и изскочи навън.

Джунглата го посрещна с глъчката на разбудените си обитатели. Маймуни, папагали, пеликани, корморани, жаби — всяко живо същество изявяваше правото си на живот, всяко на своя език.

Зигфрид погледна недоволно простряното тяло. Защо все така? Защо винаги животът го принуждаваше да употребява сила? Защо никога не му се удаде да постигне целта си с добро? И това глупаво черно момче! Съжалява го, а трябва да го бие, трябва после, когато стане излишен, да го унищожи. Ако знаеха колко мрази да убива! Как му се искаше да се прибере в родния град, да стане мирен гражданин, да седне отново пред органа и да се понесе върху крилата на музиката си, надалеч, по-далеч от всичко, което е бил, по-далеч от войната, от джунглата, от нейната сурова настървеност. Толкова мразеше, а все го принуждаваха да убива — както лъвът, пантерата, змията!

Сега Манзилала щеше да стои вързан и да чака, докато Анри и Жозеф, тия дебнещи хитреци, извадят златото, докато тайнствената болест ги обезвреди. Зигфрид все се надяваше, че те са побързали да се възползуват от отсъствието му, за да разучат околностите; че са открили Огнената пещера и златото. Сега оставаше да дойде той, последният, по-умният, за да го прибере. Болестта поразява бързо. Ако ли пък се забави, той ще й помогне. Борбата с болни противници няма да бъде особено тежка.

Зигфрид Ерлих не беше играч на дребно, не рискуваше главата си на дребно.

Той хлопна вратичката на въртолета и натоварен с прибраното оръжие, нагази в джунглата.