Петър Бобев
Драконът от Луалаба (5)

5

На границата в чуждия ловен район носачите свалиха от главите си товарите, взеха пакетите тютюн и ножовете, обещани от Зигфрид Ерлих като възнаграждение за труда им, и бързо-бързо изчезнаха назад в храстите, които ограждаха широката поляна.

Нямаше гранични бариери, нямаше нито камък, нито какъв да е знак и все пак горските жители знаеха докъде могат да отиват.

Зигфрид Ерлих и Жозеф Симон заедно с десетте негри за охрана останаха на слонската пътека.

— А сега? — изпъшка, плувнал в пот, немецът.

Мулатът дигна рамене.

— Няма що! Трябва да се чака!

— Аман от тези носачи! Дотегнаха ми! И дали ще се покажат? Всеки път стават все по-диви.

Жозеф седна.

— Горският телеграф е разнесъл надлъж и шир вестта за минаването ни. Сигурен съм, че вече ни следят от храстите. Дебнат ни, разучават ни. Чудят се да се покажат ли или да не се показват.

— Проклети маймуни! — изруга Ерлих. — Ако не беше заради златото…

Жозеф се усмихна.

— В джунглата трябва да знаеш кога се бърза и кога не се бърза. Тя си има свои закони. Ако не изчакаме, ако тръгнем сами, ще ги разсърдим. То е все едно обявяване на война.

— Пфу!

— Е, да! Но няма кой да носи товарите. Наистина пигмеите вече не нападат чужденците с отровни стрели, но ако откажат да носят, какво ще правим?

И Зигфрид знаеше това — пигмеите са незаменими като приятели и непобедими като врагове. Стенли ненапразно ги е считал за най-сериозните си противници. Дори арабските роботърговци, които кръстосвали дръзко цяла Африка, заобикаляли областите, където са могли да срещнат малките опасни врагове.

Той също седна. Запали цигара. Това чакане почна да му додява съвсем. Да седи! Когато му предстои такава важна работа! Да чака! И то кого? Някакви си получовеци-полумаймуни! Да зависи от благоволението! Пфу!

Пред тях шумеше, разлюляна от тихия вятър гигант ската слонска трева. Тя не служи за храна на слоновете. Това беше известно и на Зигфрид, и на Жозеф. Наричат я така заради ръста й. Прилича не на трева, а на гъсто засята царевица.

В далечината се зеленееха две чадърести акации, сплели в едно гъстите си корони. Всъщност не. Когато насочи натам далекогледа си, Зигфрид позна в едното стъбло дългия врат на почиваща жирафа.

Внезапно жирафата се разтревожи, почна да подскача, да се мята, да рита. Върху гърба й се мярна някакво жълто тяло, но не успя да се задържи, а се свлече назад по полегатата й крупа. В следния миг, подхванат от силните жирафски копита, лъвът излетя във въздуха и се простря сред тревата. Зигфрид спря върху него далекогледа си. Зверът не шавваше. Беше мъртъв. Не бе преценил силите си. Тъй е тук, в това царство на грубата сила, на коварството, на острите нокти и отровните зъби. Който не може да измерва силите си, загива…

Когато отново погледна към акацията, немецът не видя повече жирафата. Тя бе побягнала по-далеч от жертвата си. А върху трупа се бяха нагласили вече орляк марабу, които чакаха да дойдат лешоядите, за да им накъсат царствената плячка.

Нещо тупна по гърба на Жозеф. Някакъв гнил плод се размаза в кално петно върху чистата му риза. Мулатът изруга гласно. На десетина метра височина върху един наведен клон в окрайнината на гората подскачаше шимпанзе, като се друсаше от възторг, че го е улучило. После, все тъй радостно възбудено, се спусна по една лиана, прехвърли се на друга, на трета, като правеше огромни скокове във въздуха, и изчезна в листака.

Мулатът свали ризата си и извади от сандъка друга. Не понасяше никакво петънце. Нагласи и вратовръзката. Чак тогава запуши.

Зигфрид го изгледа съчувствено. В тоя задух — и вратовръзка. Конте! И едър, силен, хубав — колкото хубав може да бъде един мулат, като хубаво животно! Жалко, че трябва да умре! Жалко, че трябва да умрат и десетте негри, които беше повел със себе си с щедри обещания! Такъв им бил късметът! Ако не те — други. Нали все някои трябва да влязат в Огнената пещера, да поемат върху си проклятието и да изнесат златото, което ще принадлежи на Зигфрид Ерлих!

Напреде му застана първият пигмей. Стреснат от внезапната му поява, немецът едва се удържа да не извади револвера.

Проклети маймуни! — изруга той мислено. — Никой не умее да се прокрадва през гората по-тихо. Даже пантерата понякога изшумолява. А тия — като привидения.

След това изскочи вторият, третият, четвъртият — цялата орда, все такива ниски, до кръста му, подобни на човешки карикатури, като маскирани момченца с брадати глави. А най-отпред — един сух, дългорък момчурляк с издут корем и къдрава бяла брада. Те го гледаха смутено и се усмихваха добродушно. Това ли са те, страшилищата на Стенли? — помисли си Зигфрид, като гледаше кривите им крачета и малките лъкчета в ръцете, подобни на детски играчки. После стана и за запознаване даде всекиму по пакет тютюн. Надолу, по реката, носачите — банту и пигмеи, предпочитаха парите, бяха опознали силата им, но тук, в тоя пущинак, все още действуваше законът на размяната.

Момчурлякът с бялата брада протегна ръка.

— Херафу иска сол! И другарите на Херафу искат сол!

Жозеф им насипа по щипка сол. Всеки пигмей посоли тютюна си и почна да го дъвче с видимо удоволствие.

Преговорите, след такава подготовка, привършиха скоро. Пигмеите се съгласиха да отнесат багажа до страната на великаните, срещу което трябваше да получат още по един пакет тютюн и по един нож. Предвкусващи богатото възнаграждение, те вдигнаха товарите върху главите си и навлязоха в пътеката тунел.

Отгоре, от листата, се сипеше дъжд от водни капки — вечен, непресекващ дъжд, който барабанеше монотонно по плитката настилка от окапала шума. Дърветата тук не могат да изпаряват всмукнатата от корените вода, а я изливат обратно направо от листата. Затова пътешествениците я наричат гора сюнгер. И наистина, ако някоя гигантска ръка я стисне, ще рукнат порои като от чудовищна мийна гъба.

Зигфрид изпъшка тежко. Тази убийствена задуха и жар го довеждаха до лудост. Цялото му тяло плуваше в пот, която мигновено се изпаряваше, като оставяше върху тялото му корица сол. Такова отвратително усещане — все едно целият се изпаряваш и ако не се махнеш от тая проклета страна, нищо няма да остане от теб, освен купчинка сол.

Тъй разправяше Ханс Рихтер, преди да го убият там във Виетнам, при Диен-Биен-Фу: „Два щастливи мига преживява човек в джунглата — когато я види за пръв път, очарован от прелестите й, и когато я напусна с проклятие, смазан от ужасите й.“

Ще може ли и той някога да я напусне? Няма да я проклина като Ханс. Само да се махне, да не я вижда! Не ще ни красотата, ни страхотиите и!

Ще може ли пак да види своя роден кът, да заживее спокойно, сред културни хора? Кога ли ще дадат амнистия, кога ли ще отменят жестоката присъда, която му препречи пътя към родината? Дали ще види развалините на родния дом, дали ще се поклони пред гроба на родителите си?

Беше защищавал Германия, беше убивал заради Германия — и в боя, и в концлагерите. Нали и тия от бойното поле, и ония от лагерите бяха все врагове на Райха? А накрай като награда — смъртна присъда! Само понякога, съвсем нарядко, колебанието клъвваше страхливо сърцето му: заради родината или заради фюрера и тия около него? Но той бързаше да махне с ръка. Все едно. Родина и фюрер бяха едно…

Зеленият покрив изведнъж просветна. Огромно мъртво дърво, затиснато с планина от лиани, гъби, мъхове и папрати, бе полегнало настрана и открило пролука в мрачнозеления свод. На поляната бе избуяла гъста и висока трева.

Дребните носачи я избиколиха предпазливо. Знаеха, че там, на припек, обича да се грее на слънце петнистият ужас — леопардът. После отново забързаха, като се пресягаха пътем да откъснат някой орех кола, чийто остър бадемов мирис се носеше подире им на тежки вълни.

Снежанка и седемте джуджета — усмихна се Зигфрид, като се сравни с кривокраките човечета, които едва достигаха до гърдите му. Или не! По-право Зигфрид, легендарният германски герой, чието име носеше и той, победителят на дракона от Шварцвалд, сред нибелунгите, на път да отмъкне приказното им съкровище.

И топло, сладостно чувство се прокрадна в гърдите му, изгони умората и погнусата от вонящата гора, вдъхна му нова вяра, радост и гордост, че ето на, вижте — това е той, потомъкът на оня, легендарния Зигфрид, преследван, гонен, но все победител, винаги победител…

Внезапно първият носач спря. Посочи с крак някаква диря на пътеката. Момчурлякът с бялата брада остави товара си и се просна по корем на земята. След няколко секунди стана.

— Не оттук, бвана! — рече той твърдо. — Има дявол! Дяволът от храсталаците! Скоро лежал тук. Наблизо сега.

— Носорог! — преведе Жозеф.

Но и Зигфрид знаеше, че туземците наричат така този див, жесток и глупав звяр. Той поклати глава.

— Виж ти, дарба! Опре гърди в земята там, където е лежало животното, и по останалата топлина познае кога си е отишло. Това се казва следотърсач.

— Хм! — мулатът сви надменно устни. — Кучето е още по-добър следотърсач.

Немецът сякаш не забеляза мулатското високомерие. Беше свикнал. Само каза:

— Но ще послушаме съвета им, нали? Ще им се доверим, както се доверяваме на кучето.

Скоро вляво от тях, там, където се намираше напуснатата пътека, се чу топуркане, грухтене, трясък на пречупени клонки. Всички се спогледаха доволни. Ако не се бяха отбили, носорогът щеше да връхлети отгоре им с цялата си тъпа мощ. А в такава тясна, обрасла с лиани пътека пушката може да измени.

След още половин час носачите пак спряха. Белобрадото момче отново се обади:

— Иде дъжд! Голям дъжд!

Зигфрид се засмя.

— Всеки знае, че тук по това време всеки ден вали дъжд.

— Не, бвана! Сега не малък дъжд, а голям! Всичко говори така на Херафу: и птичките, и мухите, и бръмбарите, и мравките. Всичко казва: иде голям дъжд! Трябва на високо!

— Добре! — съгласи се Зигфрид и носачите свиха наляво. Стражите банту разсичаха по пътя им преплетените храсти и лиани, но това като че ли беше нужно не толкова за носачите пигмеи, които се провираха като змии през шубраците, колкото за тромавите пътешественици. Скоро достигнаха един малък хълм, оставиха железните сандъци и набързо си стъкмиха колиби от палмови листа. Зигфрид и Жозеф разпънаха палатката си.

Пигмеите разпалиха огън, на който сложиха да се пече донесеното в бананови листа месо. Но какво месо! Зигфрид избяга на петдесет крачки от огнището, за да не се задави от миризмата му.

— Как можете да го ядете? — провикна се той отдалеч. — Нямате ли носове?

Водачът го погледна, поклати голямата си беловласа глава и отговори философски:

— Херафу яде месото, бвана, не вонята. Вонята излита.

Тогава тресна първата мълния. Притъмня. Черна мътилка като облак от сажди замени синия здрач. Задухата стана нетърпима. Гръмотевиците зачестиха, докато накрай се сляха в едно непрестанно бумтене, което ту се засилваше, ту отслабваше, за да се стовари в следния миг с трясък току над главите им. Дъждът плисна като лавина от вода. С първия порив смаза палатката, напълни я, омокри до кости обитателите й. И добре че сандъците, в които носеха дрехите и провизиите, бяха железни. Иначе нищо не би останало сухо.

По земята рукнаха червени порои, които се втурнаха надолу, намножиха се, кръстосаха се. Кърваво езеро набъбна в основата на хълма, надигна се, запълзя нагоре. А дъждът не преставаше. Плющеше, плющеше.

Час, два, три…

Наводнението не можа да ги достигне. Когато най-сетне валежът престана и гората просветна, а между гигантските стволове се проточиха като дим влажните изпарения, пътешествениците отново тръгнаха на път подир отстъпващата кървава вода. Бързаха да се отдалечат, колкото може повече, за да не ги изненада втори порой.

Свечеряваше се, когато излязоха от гората. Напреде им се ширна нова поляна, обрасла с полегнала от дъжда трева и редки храсти. Тогава видяха малката група, която идваше насреща им.

Жозеф сбута с лакът другаря си.

— Идват откъм Огнената пещера! Да ги очистим ли веднага?

Зигфрид се замисли.

— Има време! Нека по-напред ги поразпитаме!

Наумов, Люба и Манзилала тичаха насреща им с радостни възгласи.

Зигфрид възкликна:

— Охо! И жена! Тук! При това хубава!

Той свали тропическия шлем.

— Драго ми е! С кого имам чест?

Наумов им разказа откровено накратко какво се бе случило.

— Бързаме да стигнем до въртолета — довърши той. — Но дъждът ни забави. А ватусите, които ни придружаваха дотук, ни оставиха, когато ви видяха. Бяха изпълнили задачата си. Бяха ни отвели до други бели хора.

Очите на Зигфрид светеха.

— Въртолет, казвате! И искате да ви придружим дотам?

А мисълта му работеше трескаво, преценяваше. Един въртолет може да се окаже незаменим сега, както при търсенето на пещерата, така и после, когато трябва да се измъква оттук, когато всички измрат, а той остане сам. Но как да го завладее? Да избие ли притежателите му още сега или да използува и тях като носачи, докато им дойде редът? Виж, девойката няма да пусне в пещерата. Такава хубост губи ли се? А и пилота ще пощади. Додето дойде и неговият ред…

После внезапно запита:

— Кога напуснахте Огнената пещера?

Целеше да ги изненада. Така някога с такива неочаквани въпроси объркваше пленниците, преди да ги разстреля.

Без да подозира капана, Наумов отговори с въпрос:

— Впрочем каква е тая тайнствена пещера? За нея загатна и вождът на ватусите.

— Легенда — отвърна уклончиво Зигфрид. — Африка е страната на най-нелепите легенди.

И си помисли: дори ако не знаят, все още не е време да им разкрива плана си. Дори ако не са тръгнали и те като него за златото на Огнената пещера…

Манзилала губеше търпение.

— Няма време! — прекъсна ги той. — Скоро ще мръкне! Да бързаме към въртолета!

Всички бяха готови. И щяха да тръгнат, ако не беше дошъл белобрадият Херафу.

— Бвана — рече той. — Другарите на Херафу ще си ходят.

Зигфрид се учуди.

— Защо? Какво ви скимна?

— Херафу щеше да пътува и утре. Но сега не ще. Отсреща, в гората има хора слонове. Със стрели, големи като копия. Херафу не ще да ходи при тях. Не ще стрела копие в корема.

— Я не се плашете! — опита да го успокои Зигфрид. — Белите хора имат пушки огнени тръби.

— Огнените тръби са хубави на открито, на поляна. В джунглата огнените тръби са слепи. Стрелата вижда по-добре отблизо. И не дига шум. Не издава стрелеца… Херафу ще си ходи.

Зигфрид кипеше, но се мъчеше да изглежда спокоен. При това беше толкова доволен от срещата си с пътешествениците, от очаквания въртолет, че целият свят му изглеждаше розов. Дълги години беше прекарал в Африка. Изучил я бе. Туземците имат доверие в този, който не губи дух, който не избухва и умее да се шегува. А тъй му се искаше да стовари един юмрук, поне един юмрук, в тази сбръчкана черна муцуна, която опитваше да му се противопоставя. Но се овладя. Уверен беше, че барабанният телеграф ще разнесе и тази вест.

— Добре, Херафу! — каза той. — Остарял съм. Мислех, че съм тръгнал с мъжете от племето на Херафу. Но съм сбъркал. Вече не виждам хубаво. Не различавам мъжете от жените. Повел съм жените. А мъжете останали в селото да готвят храна… Но няма на сила… Няма… Ето подаръка на белия човек!

Жозеф го спря. Заговори му на френски, да не ги разберат чернокожите:

— Защо ги пускаш? Кой ще носи нататък товара? Ако ме оставиш да действувам както знам, ще накарам да затанцуват тия мръсни маймуни.

— Няма нужда! — усмихна се самоуверено немецът и му пошепна на ухото. — Сега ще имаме въртолет. Въртолет! Знаеш ли какво струва той?

Когато пигмеите получиха дела си от тютюна и ножовете, белобрадият момчурляк приближи до Зигфрид.

— Бвана! — рече той тайнствено. — Ти беше добър към Херафу. Затова Херафу ще ти каже. Не ходи нататък! Хората слонове са лоши. Убиват всеки, който влезе в земята им. А сред земята им омагьосано езеро. Там живее зъл дух. Влезеш да се окъпеш — умираш. Дойдеш нощем за вода — умираш. Злият дух излиза, влече към дъното.

Нощта настъпи изведнъж, както става на екватора, плисна се върху света като черен прилив. Звездите покълнаха като златни цветчета върху тъмносиня нива.

Колко много звезди! — помисли си очарована Люба. — У нас те са малко, много по-малко. Северното полукълбо е обърнато към окрайнината на нашата галактика, а Южното гледа навътре, към центъра й. Прекрасно, пищно звездно небе! Но все пак — чуждо…

Сепнати от това вечно чудо, с което все не можеха да свикнат, изтръпнали пред ужаса на новата нощ, маймуните почваха да се ругаят пронизително, папагалите се разкрякваха, сякаш се задавяха от някаква страшна кашлица, заквакваха жабите… Когато най-сетне тези, на които природата е отредила да служат за храна на други, замлъкнаха, тогава заговориха хищниците. Чу се ревът на леопарда — като че ли някъде режат дърва. Наблизо изгрухтя крокодил. Провикна се малката хищница генетата. Тъжно зарида сова. Чу се змийско съскане и в следния миг един негър отсече с големия си нож главата на спусналия се от дървото питон.

— Няма що! — рече Зигфрид. — Тези малки дяволи ни попречиха. Щем не щем, утре ще дирим машината ви. И без това сега няма да я намерим.

От съседното дърво проехтя грозен смях.

Люба се притисна до баща си.

— Лемури! — успокои я той. — Смеят се като демони, движат се безшумно като привидения. Затова ги наричат така — призраците на мъртвите! Иначе — безобидни зверчета!

— Знам! — отвърна Люба. — И все пак…

Нещастният Манзилала, доведен до полуда от писъка на лемура, не искаше да помисли за втора нощ в джунглата.

— Не! Не! — задъха се той от вълнение. — Няма защо да чакаме! Кой знае какво още може да се случи…

Но преди той да довърши, грозен рев процепи нощта. Като гръмотевица. Сякаш наблизо протръби рог на исполин. Или не! По-право като че ли измуча с цяло гърло някаква чудовищна крава, търсеща изгубеното си теле. Този рев проехтя, извиси се, затрептя, сякаш увисна във въздуха като плътна, осезаема заплаха — див, неудържим рев, свръхестествен и неправдоподобен.

Никое живо същество няма такъв глас — помисли си неволно Наумов.

В този миг пигмеите, които се тъкмяха за път, в безумен ужас се втурнаха назад и се струпаха в куп като подплашено стадо. Зариха глави в земята, притихнаха. Мигновено се проснаха по очи и негрите банту от охраната. Белите, мулатът и пилотът, измъкнаха пистолетите.

Ревът пресекна изведнъж. Настана тишина, такава тишина, каквато никога преди не бяха слушали в джунглата. Спотаи се пантерата, млъкнаха лемурите, изчезна генетата. И сред тази угнетителна тишина бръмченето на милиардите комари заприлича на вой от сирени. Във всяка светулка те виждаха око на звяр, който дебне отвред: от храстите, от клоните, от лианите, от гъстата трева.

Най-сетне негрите се надигнаха. Очите им се бяха окръглили от страх. Устните им трепереха.

— Есамба! — промълви някой.

Люба запита:

— Какво е това?

— Есамба, това е смърт — отвърна негърът. — Където броди Есамба, там е смъртта. Който види Есамба, умира. Когато се покаже Есамба, увяхват дори дърветата, а ручеите изсъхват. Когато броди Есамба, всички крият лицата си, за да не го видят, за да не умрат.

Зигфрид се опомни бързо. Не можеше да го уплаши толкова лесно някакво си туземско суеверие.

— Запалете огньовете! — нареди той. — Ще нощуваме тук!

Разтреперани от страх, хората се раздвижиха да изпълнят заповедта му. Знаеха, до огнището всяка заплаха изглежда по-малка. Тъмнината е непоносима. Нека има огън, нека има светлина!

Макар и пребледняла от уплаха, Люба промълви:

— Ех, що не беше тук магнетофонът ми! Да запишех този глас… Впрочем какво е това Есамба? От негрите не разбрах нищо…

Жозеф се обади с пресъхнали устни:

— Казват — дух, зъл дух, който наказва непокорните.

Наумов допълни:

— В стадия, когато се формират класите, вождовете и магьосниците създават тайни общества, с които плашат народа, с които наказват непокорните, както казва мосьо Симон, утвърждават властта си.

И все пак, макар че му беше ясно това, макар че опитваше да го обясни на другите така, както го разбираше той самият, макар че беше напълно убеден в липсата на всякаква свръхестествена причина, Наумов изпитваше някакво противно чувство. Отвратително чувство! Такъв зловещ, сърцераздирателен рев! Що за инструмент го издаваше? Какво въздействие оказваше и върху животните? Защо замлъкваха всички?

Люба запита шепнешком:

— Това е човек, нали?

Наумов отвърна колебливо:

— Казват, рог. Броди магьосникът и надува рога. Всички падат по очи, не гледат, не слушат, докато той си свърши работата. А когато си отиде и хората се озърнат, виждат, че някой от тях е мъртъв. Това значи погледнал е Есамба, престъпил е закона. И не се замислят, че жертвата може би вчера или онзи ден е отказала да плати данъка си или е говорила против главатаря.

— Какво може да иска от нас този Есамба? — недоумяваше девойката.

— Не знам. Но сме длъжни да държим готови пистолетите.

До тях застана малкият Херафу.

— Не, бвана! Това не е Есамба.

— А какво?

— Шипекве! — отвърна с шепот пигмеят.

— Шипекве! — възкликнаха бащата и дъщерята едновременно. — Има ли тук шипекве?

— Има. Но негрите пазачи не го знаят. Не са тукашни. Затова казват Есамба.

Наумов, с разбудено любопитство, запита:

— Какво представлява шипекве?

Херафу поклати глава.

— Никой жив не го е видял. Шипекве като Есамба убива с поглед. Затова, когато го чуят, хората крият глави, да не го зърнат случайно. Шипекве е голям, силен, зъл.

— Крокодил ли е? — не спираше да разпитва Наумов.

— Не. Старите казват по-голям. Баща — слон, майка — крокодил, брат — щраус.

Внезапно духна вятър, зави високо в клоните, зашумя грозно. Червивите плодове затопуркаха като градушка. Пламъците на огъня се разлюляха.

— Диша шипекве! — рече полугласно Херафу. А всички негри и пигмеи се скупчиха още по-близо до кладата.

Манзилала хвана ръката на естественика.

— Шипекве! Тук наблизо! И може всеки миг да се появи. Вярно ли е?

— Смятам, че не съществува никакъв шипекве. Че е легенда. Толкова много измислици са създали вашите сънародници.

А в същото време си помисли: ами ако е вярно? Не току-тъй в най-различни райони на Африка се говоря за всевъзможни неизвестни животни. На едно място шипекве, другаде мокеле-но-мбембе, в Ангола кое-да-мения, в Камерун яго-нини, в езерото Виктория луквата. Разни имена, едно общо качество — всички те са водни животни. Така ги и наричат — водни лъвове. Нападат хипопотами, слонове, носорози, ламантини. Ханс Шомбурк забелязал, че в езерото Бангвеоло няма хипопотами. Обяснили му, че там живее „убиецът на хипопотами“. Но не само в Африка. Ами Шотландското чудовище от езерото Лох Нес? Ами бунип от Австралия, рау от Нова Гвинея, големият змей в езерото Манитоба в Канада? В Якутия в езерото Лабинхир в ледената покривка остават някакви необясними дупки, дяволски прозорци, където, според местното население, живеел дяволът. Разстоянието между очите му било два метра…

Колко истина има в това? Дали всички, които са видели тези страшилища, са жертва на халюцинации? Или пък са измамници? Толкова много измамници по всички краища…

Допустимо ли е пък и другото — да са оцелели до днес някакви потомци на древните гигантски рептилии? Да не са загинали тогава, в края на Креда, когато изчезват следите им в земните пластове?

Ето какво каза старият пигмей: „Баща — слон, майка — крокодил, брат — щраус“. Та това е точният портрет на динозавър, истински динозавър — ръст на слон, общ вид на крокодил, походка на щраус. Съвпадение ли е? Как иначе да се обясни? Та пигмеят безспорно никога не е чувал за динозаври.

Ами ако става дума за бозайник, нещо подобно на легендарния нанди-бер? В Тропическа Африка няма мечки. Но за керита, гигантската мечка, наричана „разкъсвач на мозъка“, често се говори. И все пак досега европеец не го е видял, не е видял негови кости, както никой европеец още не е видял шипекве…

Но трябваше да успокои другите, каквото и да си мислеше.

— Не вярвам в съществуването на шипекве — рече той.

Зигфрид го прекъсна недоверчиво:

— Ами змейовете от легендите? Ами китайският дракон?

Намеси се и Люба:

— Спомням си загадъчния сируш — блестящата змия от вратата на богиня Иштар във Вавилон. Нали тогава се чудехме как е попаднал този образ сред барелефите на другите животни: лъвове, диви бикове турове… И само сирушът непознат. С всички белези на динозавър — птичи крака, змийска глава, гущерски люспи. Кой би допуснал, че непознатият вавилонски ваятел в своето реалистично изкуство, сред съществуващите животни, изведнъж, по някакво хрумване е вмъкнал и една нелепа измислица? Не е ли видял някъде това животно, не му ли е било поне разказвано за него? А пещерните рисунки на бушмените? Нали си спомняш „властелина на водите“ в тръстиката, с рог на челото? Това пък всеки знае: бушмените са реалисти в своето изкуство… Не фантазират…

Наумов също си бе задавал тези въпроси. И може би щеше да си ги задава още. Но не сега. Не сред черната джунгла, залутани в пустошта, обкръжени от тази тайнствена заплаха, с изпънати нерви. Сега трябваше да говори не фантазьорът, не създателят на хипотези, търсещият, питащият, а трезвият учен.

Той промълви:

— Наистина много се е говорило за змейове и дракони. Още Геснер в XVII век дава изчерпателно описание на драконите. Прекалено описателно. Те изглеждали в сравнение със змиите, както китовете спрямо рибите. Преди да излязат на лов, пасели отровни билки. Причаквали вечер стадата и налапвали кравите с пастирите заедно, а когато нямало крави и пастири, вдигали високо глави и вдишвали силно. Заедно с въздуха поглъщали летящите птици. Тъй или иначе, не оставали гладни…

Зигфрид направи недоволен жест с ръка.

— Виждам, че се шегувате. Всички сериозни учени, които съм срещал, се шегуват. Но туземците твърдят упорито…

Наумов опита да се усмихне.

— Сериозните учени не отричат. Само искат да се уверят. Додето не се уверят, мълчат. И ето какво са обяснили учените. Само това е положително, доказано. Има една рисунка, на която е изобразено как рицарят Винкелрид се бие с дракон. Някъде в околностите на селото Вилер в Швейцария. А като го погледнеш, ще разбереш веднага, че драконът е истински плезиозавър. Не планински змей, а изключително морски гущер, реставриран отдавна от учените по намерените скелети. Няма никакво съмнение, че художникът е видял в някоя палеонтологическа сбирка тази реставрация и я поставил срещу драконобореца си. Втора рисунка показва друг герой Деодатус от Родос. Неговият дракон направо е безсрамно увеличение на летящото гущерче от Ява. В Европа дълго време са продавали такива гущерчета като новородени дракончета, които след години щели да израснат в големи огнедишащи змейове…

В този миг грозният тръбен звук отново прокънтя. Прокънтя съвсем наблизо, до самите им уши. Извиси се, набъбна, забоботи, зави като побесняла сирена. Оглуши ги.

Зигфрид гръмна напосоки в гъсталака. Негрите банту, обезумели от уплаха, дръпнаха пушката му и отново се захлупиха по очи.

— Не стреляй! Не гневи Есамба! Ще избие всички!

Струпани един връз друг, пигмеите завиха ужасени. Немецът грабна друга пушка и отправи още няколко куршума в тъмнината. Загърмя и Жозеф. Манзилала се строполи сред легналите си сънародници. Наумов, настръхнал, забравил, че е цивилизован човек, че е нещо повече — учен, усети как трепери. Зловещият вой не преставаше, ехтеше, усилваше се, сякаш блъскаше в гърдите му, сякаш го задушаваше.

Можеше ли живо същество да издава такъв рев? Шипекве или керита? А ако не е живо същество? Тогава…

Нима и той като тия непросветени хора, които се гърчат от страх на земята… Той, който смяташе за своя първа задача тук да им помогне, да ги освободи от не по-малко опасното робство, от робството на безбройните им суеверия…

Няма ли да спре най-сетне този вой, да престане, да не пронизва повече съзнанието му като свредел от уплътнени режещи звуци? Да се махне най-сетне, да се запилее. Какво цели, какво преследва? Кого всъщност преследва?

Внезапно той настръхна. Стори му се, че чу някакъв писък. Женски писък.

Люба!

Той се обърна назад. Палатката й лежеше смазана, разкъсана. С вик на отчаяние Наумов се хвърли натам, размята платнището. Нямаше я.

— Люба! — извика нещастният баща. — Люба!

От джунглата долетя последният й вик:

— Помощ!

Без да мисли, обезумял от скръб, той се втурна натам, откъдето бе долетял писъкът. Удари се в някакъв корен подпора, падна, скочи веднага. После някаква бодлива лиана се уви около врата му. Наумов се отърва от нея и продължи да тича в мрака, блъскан и драскан от храстите, като не преставаше да вика:

— Люба! Люба!

Нищо!

Някакво тънко тяло се уви около крака му. Змия! Нямаше време да се занимава с нея. Той ритна с крак, изтръска я на земята и продължи да тича.

— Люба! Люба!

А сега? Накъде?

Обграждаше го непроходима стена от бодливи храсти, в които той се мяташе като пленен звяр, раздран от шиповете им, обезсилен от жилавите им примки. Не можеше да проникне ни крачка напред. А наоколо тишината тежеше като черна смола, която натискаше гърдите му, смазваше рамената му, нахлуваше в дробовете му и го задавяше с убийствената отрова на безнадеждността.

— Люба!

Главата му се блъсна о нещо, в някакъв препречен клон може би. Той залитна.