Петър Бобев
Драконът от Луалаба (2)

2

Въртолетът се хлъзгаше ниско над джунглата. Стиснала здраво кинокамерата, Люба Наумова се навеждаше ту надясно, ту наляво, за да запечата на цветната лента замайващата красота на този океан от дървета. Гледаше очарована — сякаш не гора, а чудовищна мозайка от жълто, сиво и масленозелено, напръскана с ярките бели и червени петна на единични разцъфтели дървета. Отгоре гората наподобяваше безкрайна равнина, покрита с буйни храсти, над които се извишаваха отделни още по-високи дървета. Но кинооператорката знаеше, ниските храсти всъщност представляваха петдесетметрови дървета от долния етаж на джунглата, над които издигаха снаги отделни стометрови великани.

Внезапно земята сякаш се пропука. Зеленият масив се преполови, целият свят се разломи и пред пролуката надзърна сякаш празното небе.

Пилотът, мосьо Манзилала, се обърна и показа хубавите си зъби.

— Луалаба!

Люба и баща й, доктор Христо Наумов, кимнаха с глави. После отново прилепиха чела до стъклата, загледани в накъсаната лента на реката, отразила в спокойния си блясък целия огън на тропическото небе.

Постепенно, навлязла в някаква равнина, реката нарасна и се разля в пространно блато, осеяно с пръснати като зелен архипелаг блатни горички. Подплашени от хлъзналата се по водната повърхност сянка на машината, орляк фламинга литнаха като розов облак, последвани от розовото си отражение по водата.

В далечината, над мътната омара, се издигаше като бял остров сред морето на мъглите заснеженият масив на Рувензори, Лунната планина — някак блед, въздушен, сякаш не плътна земна форма, а мираж, бяла сянка, игра на светлината, най-много облачен конус, застинал неподвижно над сиво-лилавия хоризонт.

— Имаме щастие — рече Наумов. — Рядко се вижда Рувензори незабулен от облаци. Стенли успял да го види само два пъти.

Закръглено възвишение пресуши за малко блатата, но отвъд бухналия му зелен гръб блесна обширно езеро, обрасло с палми, тръстика и папирус. Сред тихите води стърчеше каменист остров като огромен бъбрек, дълъг няколко километра. Тук-там от пукнатините по стръмните му склонове се източваха струйки жълтеникави пари, които се свличаха надолу и замрежваха искрящата водна повърхност с копринена мъгла.

— Фумароли! — подметна Наумов. — В близост с вулканични области.

На север теренът се надигна бързо, превърна се в оголен, напечен от слънцето хълм, прорязан като с гигантски саблен удар от стар разсед в земната кора. В дъното на чудовищната пукнатина се провираше буен поток, подскачаше по натрошените скални отломъци и бързаше на запад, към Луалаба.

После като величествена изумрудена вълна напреде им отново се надигна джунглата и скри света под разкошната си монотонност.

И пак блата, и лъснала мрежа от речици и ръкави като безредно оплетени станиолови ивици.

Пилотът се обърна.

— Шипекве! Чували ли сте за него, за унищожителя на хипопотамите?

— Естествено! — усмихна се Наумов. — Кой естественик в Конго не е чувал?

Мосьо Манзилала добави:

— Има легенда, че живее тук някъде.

— Вярвате ли, че въобще съществува? — запита Люба, прибрала за малко камерата си.

Пилотът се усмихна.

— Който не вярва, нека провери! Да заповяда!

— Вярно! — потвърди Наумов. — Кой ще провери? Над този пущинак дори птиците прелитат с утроена скорост. Блата, москити, непроходими храсталаци. Трудно се прониква тук по суша…

— По-трудно се излиза — пошегува се Манзилала. — Затова всеки говори каквото му скимне. Кое е истина, кое лъжа? Шипекве, летяща смърт, снежни човечета…

— И още! — добави доктор Наумов. — Тигролъвът край Нигер, исполинската хиена, двадесетметровите питони, водният леопард…

Пилотът стана сериозен.

— В Либерия съществува тайното общество на водния леопард. Фетишът му „мафуе“ представлява каменна статуйка на крокодил без опашка. Африканците не фантазират в своето изкуство както китайците, индусите… Щом са го изобразили, значи са го видели.

Наумов беше учен. Не си позволяваше да се увлича в мечтания, поне когато ставаше дума за неговата наука. Вярваше само в това, което е доказано безспорно, проверено, потвърдено. Но нямаше намерение да спори. Не се опита дори да възрази на пилота. Защото нямаше навика и да отрича нещо, докато не разполага с достатъчно убедителни опровержения.

Той поклати глава.

— В тези гори са открити много непознати животни: окапи, гигантската горска свиня, планинската горила, безопашатият африкански паун. Наистина не динозаври като „шипекве“ и птеранодони като „летящата смърт“… Нашата наука е по-трудна, по-бавно се налага всяко ново откритие. Изисква повече проверки. За географа са напълно достатъчни няколко самолетни снимки, за да състави пълна карта на района. За зоолога обаче тепърва почва изследвателската работа. Той трябва да слезе долу, да се провре през шубраците, да нагази в блатата, да търси животните, които, естествено, искат да му избягат, да се скрият от него. А ние? Ние всъщност правим разходки. Прелетим стотина километра, кацнем, вземем два-три експоната и отново във въздуха… Два-три експоната, и то от тези видове, които са по-тромави, които поне умеят да се крият…

Люба отново насочи апарата. Вторият етаж на джунглата цъфтеше като грейнал розов облак.

— Да бих могла да го хвана в камерата.

— Кого? — запита баща й.

— Тоя шипекве! — отвърна Люба. — Да видиш тогава успех!

Наумов поклати глава.

— Често пътешествениците послъгват — понякога умишлено, за слава, понякога неволно, от незнание. Но много често са казвали истината, а хората не са им вярвали. В древността се е разправяло за хора с кучешки глави. Вече знаем, че това са павианите. Ами хора без глави, с очи на гърдите. Та това е танцът на магьосниците. Една голяма сламена качулка, под която се подават само краката. Когато първият очевидец описал птицечовката, сънародниците му го нарекли безсрамен лъжец. Теофраст писал в История на растенията така: „В горещите краища има дърво, подобно на гора. Опира се не на едно, а на много стъбла. Има и друго дърво, което спи нощем. Вечер свива перестите си листенца, а сутрин ги отваря като клепките на очите. Расте тръстика по-висока от дърветата. Има чудни плодове, с които можеш да заситиш глада си. Те висят на гроздове сред листа, подобни на птичи пера.“ Хората били убедени, че това са само красиви измислици.

Люба се обърна развеселена.

— Аз ще отгатна. Първото дърво е бананът от Индия, нали? Второто е мимозата, третото бамбукът, четвъртото бананът.

— Позна — усмихна се баща й. — Навярно и ние, когато заговорим за всичко, което сме видели в тая чудна страна, ще срещнем снизходителни усмивки. А някои могат направо да ни нарекат безсрамни лъжци…

Той замълча и добави:

— Има и друго. През 1919 година във вестниците се появило съобщение, че някакъв динозавър нападнал инженера на строящия се железен път. Все по тези места. Втурнали се глутници ловци на динозаври. Но скоро се върнали. Всичко излязло вестникарска сензация. Лов на лековерни читатели. Като чудовището от Лох Нес, морската змия и снежния човек…

— И все пак! — промълви Люба със светнали очи. — Ами ако съществува? И успея да го хвана в обектива…

Наумов не отговори. Това всъщност беше шега.

Той хвана дъщеря си за ръка.

— Я остави вече апарата да си почине! И да се връщаме! Че прегладнях.

Тя го погледна.

— Много скоро!

— Сутринта не закусих. Келнерът отказа да ми сервира.

— Отказа! Как може?

— Бях облечен спортно. Без смокинг, без вратовръзка. Нали знаеш какви контета са африканците. Виж и нашия мосьо Манзилала. При тая жега не махва връзката. Не махва сакото. Стои с ръкавици. Може би имат основания. Най-леснодостъпната изява на цивилизацията е облеклото. Чрез елегантността си те бързат да убедят и себе си, и другите, че са станали цивилизовани. Пораства самочувствието им. И то по времето, когато европейците се чудят как повече да се разсъблекат.

Люба се изправи до прозореца.

— Виж! Виж! Долу!

Той се изправи до нея. Сред гората се показа не широка поляна, тесен процеп сред планината от листа, разсечен от рухнало гигантско дърво. На поляната вървеше някакво животно.

Наумов извика:

— Мосьо Манзилала, моля ви! Малко по-надолу!

Моторът запя един тон по-ниско. Машината се спусна, увисна над зеления кладенец.

— Окапи! — позна естественикът.

Фотокамерата в ръцете на дъщеря му тозчас забръмча.

— Ранена! — рече Наумов. — Едва се мъкне. Мосьо Манзилала, моля ви да кацнем.

— Нали знаете, забранено ми е изрично. Непозната местност, зверове, войнствени племена…

— Именно затова искам. Само в опасните пущинаци са могли да се запазят такива ценни животни. Допреди двадесетина години никой не допускаше съществуването на горския жираф окапи, по-право потомъка на жирафския прадядо. Затова се е запазил. Иначе щеше да изчезне както толкова много други животни: квагата, белия носорог, антилопата пирарга, съвсем рядката антилопа гну. В саваните се прониква лесно и пушката върши хубава работа. Ако не бяха създадени националните паркове, бурите щяха да изтребят до крак жирафите. И то с пълно основание. Трябвали им дълги бичове, за да достигат впрегнатите в колите им десетина чифта волове. А виж, кожата на жирафа с тая дълга шия сякаш нарочно била създадена от бога за бичовете на бурите. Да напомня ли за планинските козли? Нали само заради езиците им бурите са ги избивали по стотици наведнъж. Само заради езиците им, считани за деликатес, а труповете оставяли на хиените и лешоядите. Ами хипопотамите? Има ли по-евтин начин да се набави месо за многобройните строители на пътищата? Биволите пък намалели от докараната с европейските говеда чума по говедата.

Пилотът слушаше и клатеше глава. После го прекъсна:

— Разбирам ви. Но нямам право.

— Само за една снимка! — помоли се и Люба. — Слизам, щраквам и се връщам.

Манзилала, разколебан, спусна самолета на земята, без да угаси мотора. Люба отвори вратичката и скочи на поляната. Подире й слезе и баща и.

Нещастното животно, полужираф-полузебра, обляно в кръв, със забита в шията стрела, се мъкнеше, залитайки, по-далеч от ръмжащото чудовище, което се бе спуснало от небето. Естествено, то беше враг. Всеки в джунглата е враг.

Люба притича след него приведена, стиснала в ръка бръмчащата камера. Но окапи отново набра сили, за да прибегне още десетина крачки по тясната пътека, която бе превъртяла зелен тунел в джунглата.

Люба пошепна:

— Каква красота!

Наумов, видял през живота си толкова много и тъй прекрасни природни картини, сега стоеше като омагьосан. Поиска му се да свали шапка. Сякаш беше попаднал в някакъв тържествен храм — храм на красотата. Макаранги и капокови дървета простираха настрани чудовищните си корени подпори, подобни на езически олтари. Отвред се издигаха като колони от мрамор пъстрите дънери на великански железни дървета, сейби, акажу, абанос и акации, украсени в причудливи орнаменти от плетениците на лианите. Фикусите удушвачи усукваха в убийствените си спирали стъблата на дърветата, които им даваха опора, докато най-сетне ги умъртвят в коварната си неблагодарност. Диви лози и повет оплитаха в безредна мрежа като чудовищна омотана прежда цялата гора от корен до върха. Ротангови палми лиани, по-дебели от корабни въжета, се прехвърляха от дърво на дърво, стегнати в замайващи възли. По всеки дънер, по всяка вейка, по всяка лиана бяха избуяли мъхове, огромни лишеи, имели, бухнали папрати. Гигантски папрати провираха къдравите си листа сред лиановите завеси. Над тях издигаха перести кичури палмите — тъй различни и тъй подобни една на друга. Дивите банани стърчаха като боднати в земята китки гигантски зелени пера.

А по земята безброй млади кълнове, надпреварващи се към светлината издънки, треви, ниски безхлорофилни храстчета, селагинели, плауни. И мъхове — губер, дебел половин метър, който застилаше всяка пролука на земята, лазеше по стволовете на дърветата и се издигаше с тях нагоре, докъдето стига поглед.

И цветове — накъдето се обърнеш: по земята, по лианите, по тънките вейки високо горе, особено по дебелите дънери. Толкова много цветове. Тъй пъстри: лютичета, теменуги, маргаритки, гигантски лобелии. Но всички се губят, бледнеят, затъмнени от красотата на орхидеите. Бели, розови, жълти, червени, тъмноморави, даже черни, с най-невероятни, смайващи форми и багри. Цвят до цвят — някаква приказна, скъпоценна оранжерия.

Отгоре прелитаха дребни пъстри птички с гласове като звънчета на новогодишна елха, бръмчаха едри жълти пчели. Пърхаха орляци папагали, въплътили жизнерадостта на света. Нашарени, като немирни дъги, с криви оранжеви клюнове и дълги опашки, те се люлееха по клоните, бърбореха, гонеха се, като си подсвиркваха весело.

— А ето и нашите земляци! — възкликна Наумов. — Прелетните птички, напуснали за малко родината, докато преминат зимните виелици. Мухоловки, авлиги, сини гарги, пчелояди, папуняци!

В гласа му Люба прочете такава нежност, такава тъга по родината, че и нейните очи неволно овлажняха.

Родината! Сега там вилнее зимата, вали сняг. По заледените улици бързат премръзнали минувачи. Бързат към топлите стаи.

Върху стъблото на отсрещната дървовидна папрат се бе спрял гущер агама. Истински красавец. Жива скъпоценност. С червена глава, жълта гуша, син гръб, разделен на две с тънка бяла ивица, и червена опашка, той поклащаше глава, сякаш им кимаше приветливо за добре дошли.

— А това е жако — каза Наумов, сочейки с пръст един едър сив папагал с червена опашка.

Люба се усмихна:

— Познах го. Гениалният зубрач. Папагалът с феноменалната памет. Не папагал, а същински оратор.

Естественикът продължи мисълта й:

— В древния Рим говорещите папагали стрували по-скъпо от робите. За образованието на хората не се полагали толкова грижи, колкото за папагалите. Имало специални училища, в които приучвали тези пъстри зубрачи да говорят. И то се знае, първата дума, която трябвало научат, е била: „Цезар!“ Всеки папагал трябвало да слави своя император: „Цезар! Цезар! Цезар!“ А най-скъпото ястие, което се предлагало на патрицианските пиршества, естествено, било глави на папагали… Люба откъсна с мъка поглед от очарователната гледка, за да се спусне по тясната пътечка подир ранената окапи. Баща й я последва. И изведнъж се озоваха в някаква мрачна изба, влажна и студена. Безжизнена и заплашителна. Само голи стволове, гигантски дънери и замайваща плетеница от безлистни лиани. Животът изведнъж се бе вдигнал горе, високо, в листния покрив. Зад гъстата дървена драперия не се виждаше нищо. Нищо — дори на пет крачки напред. И зад тая безжизнена непрозрачност сякаш дебнеха страшни, неподозирани заплахи. Сред тънката настилка от гниещи листа на земята се подаваха гуглите на безброй гъби. Хиляди други гъби висяха по гигантските стъбла и по преплетените лиани, нависнали в невероятни стрехи, корнизи и къдрави буци.

Наумов пошепна:

— Гъбна пустиня! Тъй нарекъл тази страна Стенли, когато я прекосил за пръв път.

В плътната сянка на джунглата не можеха да виреят никакви растения. Долу беше царството на гнилостта и разложението. Животът бягаше нагоре, към светлината, опрян върху оголените стъбла. Кои бяха живи, кои мъртви, пронизани от убийствените нишки на прахановите гъби и от безкрайните ходове на дървесните термити, чиито кълбести гнезда висяха тук-там по клоните.

И задавящ дъх на мухъл.

Манзилала се втурна към близкия храст с пистолет в ръка. Мярна му се някаква сянка. Отмести бързо завесата на лианите. Нищо. И все пак. Той беше градски жител. Но въпреки това забеляза. На това място преди миг беше стоял някой. Стъпканият мъх се изправяше бавно.

— Връщайте се! — извика пилотът тревожно.

В този миг Люба отскочи назад с вик на уплаха. Насреща й се изправи една змийска глава, засъска заплашително, замята се яростно.

„Отровна!“ — помисли си Люба, като видя шарките й, и бавно отстъпи. Но змията продължи да я догонва, като не спираше да фучи настървено. Девойката замахна с кинокамерата. Това раздразни още повече влечугото.

— Не бой се! — извика Наумов. — Не е отровна. Даже няма зъби.

Все още не повярвала, Люба запита:

— А окраската? А съскането?

— Подражава на отровните. Така се спасява горката. Иначе е напълно безвредна.

Щом ги пропъди, успокоена, змията отпусна глава на земята.

— Змия яйцеяд! — рече Наумов. — Ето и плячката й. Пускай камерата! Рядка снимка.

На земята лежеше едно яйце, кой знае от кое гнездо отмъкнато. Змията отвори уста и опита да го налапа. То се оказа по-голямо. Но тя не се отчая. Раззина още повече беззъбите си челюсти.

На няколко метра от нея жужеше кинокамерата.

— Лошо осветление! — сърдеше се младата операторка. — Дали ще излезе нещо?

Змията успя да нагълта яйцето, но то застана в гърлото й, изпъна го в неестествена подутина. После глътката се сви рязко, а след миг изплю натрошената черупка.

— Връщайте се! — извика отново Манзилала.

— Само една минутка! — отвърна Люба, като не сваляше обектива.

В дъното на пътеката стоеше с треперещи нозе ранената окапи. Обезсилена, тя вече не правеше опит да бяга.

Девойката насочи към нея апарата.

— Не може ли да махнем стрелата? — запита тя.

— Да опитаме! — съгласи се бащата, като навлезе след нея в гората.

Манзилала се разтревожи съвсем. Да ги последва ли или да остане при машината си? А и нейният мотор затихна, угасна.

В този миг се чу писъкът на Люба, писък на ужас, който прекъсна внезапно със задавено хъркане.

Пилотът изтича на помощ. Провря се под лианената завеса.

А сега?

Насреща му се изпречи мрачната колонада на горските великани, бездушна и заплашителна.

И нищо! Никаква следа.

— Мосьо Наумов! Мадемоазел!

Гласът му заглъхна, удавен от плътната растителност. Никакъв отговор.

Стори му се, че вдясно пропука съчка. Той се втурна натам, насочил цевта на пистолета. Нищо. Извика пак. Още веднъж. Още.

Безчувствената гора сякаш го затисна с безкрайността си. Притъпяваше гласа му. Омагьосана, дяволска гора. Къде бяха? Къде изчезнаха?

Манзилала усети как се разтреперват краката му. Разтресе се в ръката му и пистолетът. Нима можеше да се пази с него в тази грозна заплашителна пустош. Смъртта надзърташе отвред, зад всеки ствол, зад всеки възел на лианите — отгоре, отзад, отвред. Щеше ли да има сила да натисне спусъка, ако се наложеше?

Къде да ги търси сега? Дали не бе по-добре да се върне, да прати цяла експедиция? Така трябваше да постъпи. Сам не можеше да направи нищо. Той не познаваше гората. Страхуваше се от нея. Ужасяваше се. Непознатата опасност е по-страшна, по-непоносима.

Манзилала отстъпи заднишком към въртолета. Но спря. Дъхът му пресекна. Точно зад гърба си чу болезнен стон. Извърна се като вцепенен.

Стонът се повтори. Човек или хищник?

Всъщност стон ли беше или ръмжене? Ръмжене на звяр пред скок. Или бойният призив на диво племе?

Нещастникът пристъпи още една крачка и видя. Зад храста се подаваха два крака, обути в спортни обувки. А след това и целия човек. Доктор Наумов лежеше проснат по гръб и опитваше да се дигне на лакът.

Пилотът се спусна към него обезпокоен и в същото време зарадван. Каквато и да е, нали вече не е сам. Подкрепи го, надигна го, поведе го назад към машината.

— Какво стана? — запита той полугласно.

Старият естественик промълви с отпаднал глас:

— Не знам. Някой ме удари по главата отзад.

Изведнъж той се извърна, зашари наоколо с още неизбистрения си поглед.

— А Люба?

Негърът заекна:

— Аз… Аз… Не знам… Няма я…

При този отговор Наумов изведнъж се свести.

— Как така я няма? Къде може да бъде?

И със залитащи стъпки закрачи обратно към гората.

— Мосьо Наумов! — извика след него Манзилала — Върнете се! Ще я потърсим с машината. Не така.

Ала разтревоженият баща дори не се обърна.

Внезапно в далечината забиха тамтамите. Шумът им се понесе отдалеч като притъпен грохот на гръмотевица, която бързо наближи. Ударите станаха по-отчетливи, кънтящи. Все по-близо и по-близо. Нови и нови дървени барабани, които заехтяваха ту тук, ту там из гората.

Там! Там! Там!

Сякаш удряха с чукове по главите им. Сякаш набиваха в мозъците им огромни меки гвоздеи.

— Какво сигнализират? — запита Наумов.

Манзилала вдигна рамене, посивял от уплаха.

— Аз съм гражданин. Не знам езика на тамтамите. Но не е хубаво. Не бият за хубаво…

Не се доизказа. Очите му се окръглиха още повече. Ръката с безполезния револвер увисна безсилно.

Отсреща, иззад гигантския дънер на сейбата, като изпод земята израсна огромен черен воин с щит от опъната кожа на хипопотам в лявата ръка и копие с връх от рог на антилопа в дясната. Височината му достигаше повече от два метра. Гърдите му широки, украсени с пъстри бойни шарки, главата малка, триъгълна, с бронзов цвят и големи очи, вторачени напред с жестока упоритост.

Манзилала, с прехапана до кръв устна, забравил оръжието си, отскочи назад. Но спря, усетил в гърба си допира на друго копие. Насреща му изникна нов боец, още по-висок от първия. И още един. И още, и още…

Вдигнали високо копия, бойците свиваха обръча, обграждаха ги мълчаливо. А от далечината продължаваше тътенът на сигналните барабани, вече не така тревожно, а спокойно, решително, вдъхващ ужас с настойчивата си самоуверена монотонност.

Манзилала пошепна с пресъхнали устни:

— Приятели!

Враговете сякаш не го чуха.

Няколко гиганта оставиха щитовете и копията си и в миг свързаха с въжета двамата пътешественици. После ги поведоха през гората.

— Люба! — извика отчаян бащата.

Никой не му отговори. Само нейде отвисоко, горе, в зеления покрив, се разкискаха маймуни.