Петър Бобев
Драконът от Луалаба (22)

22

Жозеф се задъха под тежестта на товара си. Не беше малко — шестдесет-седемдесет килограма злато! Уж неголям чувал, а как тежи! И ръбовете на златните буци убиват, натъртват рамената.

Но той не го остави. Затова ли беше дошъл? Тежи! Още по-добре! Колкото по̀ тежи, толкова по-добре! Толкова по-достижима ставаше бялата жена, толкова повече бели слуги, повече дрехи, по-луксозна къща, автомобили…

Защо нямаше още? И него щеше да носи. Кой се отказва от богатство? Особено сега, когато вулканът засипва пещерата, когато няма друго злато… Само това на рамото му…

Калният дъжд спря, но вулканичната пепел продължаваше да се стеле. Мълниите раздираха черния облак, който забулваше половината небе. Под дърветата беше тъмно, влажно, задушно. Пепелта не достигаше долу, полепваше по мокрите листа на многоетажните листнати корони като гигантски филтър. И само когато вятърът разлюлееше дървесните върхове, надолу се изръсваха недооцедените кални капки. Все по-рядко пробиваха листния похлупак нажежените вулканични бомби. Падаха сред локвите, където дълго цвърчаха и изригваха като гейзери стълбове от пара. Земята бучеше, стенеше, ръмжеше, заканваше се. Сякаш всеки миг можеше да се продъни, черният облак да се срине като тежка скала.

Жозеф се движеше по някаква животинска пътечка, тиха и безлюдна. Само той. Никакъв живот — ни звяр, ни птица. Безмълвие върху фона на непрекъснатия приглушен тътен на мълниите и вулкана.

Още по-добре! Зверовете избягали, диваците, уплашени, свити в колибите си, молят демоните да ги пощадят. Какво по-хубаво! Само тъй би могъл да се измъкне безнаказано, бързо, без да се крие. Сега имаше само една грижа — да отнесе златото, да го отмъкне по-скоро до реката. Пътеките винаги водят до реките. Той ще си направи нов сал. Тук всеки ручей, всеки поток, всяка речица води към Луалаба, а тя надолу — в Конго. Няма да се заблуди. Веднъж да се отскубне от черните великани, да навлезе сред пигмеите! От тях ще вземе всичко, което му е необходимо. Знае как да ги спечели. Та нали е половин банту. Познава детинските им душички… Или ако не сал, то някой дънер. Толкова дънери влачи реката, дънери и плаващи острови от трева. Нали така стигна до плантацията на братовчеда му оня нещастник, който им даде картата, който ги упъти насам, към Огнената пещера…

Веднъж да стигне до реката!

Стана по-светло. Почнаха да се чуват отделни несмели птичи гласове, да се мяркат антилопи, дървесни дамани, зайци. Страхливо се заобаждаха маймуни. Значи черният облак се бе поотдръпнал или пък Жозеф бе излязъл от сянката му, бе избягал далеч от вулкана. Вече не падаха и вулканични бомби.

Можеше да поспре, да поседне, да си отпочине малко. Чудно защо се изморява тъй скоро? Друг път издържаше повече. Защо болеше така раната от одраскването му в златото? Защо се бе зачервила толкова?

Той седна на един дъсковиден корен. Остави и торбата. Сложи ръка отгоре й да я чувствува до себе си, на сигурно. Избърса с кърпа лицето си.

Някой ахна отсреща в шумата. Жозеф трепна. Взря се нататък с уплашени очи. На височина три-четири метра се бе прилепила към тънкия ствол малка маймуна колобус. Стоеше неподвижна и трепереше. Очите, облещени от ужас, се взираха в една невидима точка сред зеленината.

Жозеф знаеше. Само змия може да изплаши така маймуните. Каквато и да е змия — отровна, безвредна, малка или голяма. Дори гущер. Всяко влечуго. Бягат и крещят. Но пред питона се вцепеняват. Замръзват. Изгубват волята си.

И наистина на метър пред треперещото същество из хаоса на вейките и листата изплува острата муцуна на питон. Езикът му трептеше като електрическа искра, зениците се взираха със зла настойчивост, а главата леко, едва полюлявайки се, се протягаше напред, после отново се връщаше назад.

Изведнъж с обичайната си бързина — такава бързина, каквато човешкото око не може да долови — питонът изхвърли мордата си напред, вкопчи със зъби плячката си и се омота около нея.

„Така е! — помисли с умора Жозеф. — Загина! Защо? Защото не бяга. Защото е глупава. Глупавият трябва да загине. Няма място за него. Такъв е законът. Или нападай, или бягай! Както умееш. Но не чакай, не трепери само…“

Изведнъж мулатът трепна. Стори му се, че чу настъпена вейка. Скочи, притича назад, надзърна зад завоя на пътеката. Нима беше възможно това? Отдолу идваше зачервен от гняв и бързане, с пистолет в ръка Зигфрид Ерлих. Ясно, вече не като приятел. Не се опитваше дори да се преструва на приятел. Идваше като враг, догонваше го с едри решителни крачки.

Що трябваше да стори Жозеф? Да излезе в открита схватка? Така, с голи ръце? А нямаше сила да му избяга с този товар. Оня проклетник щеше да го настигне лесно, да му отнеме съкровището. Налагаше му се да измисли друго, да го измами, да го отклони, да го отвлече в лъжлива посока…

Мулатът се озърна тревожно. Къде да го скрие? Зад някое дърво? Не! Не бива! Ще го види. Тогава в храстите? А после? Как ще го намери после самият Жозеф?

Той видя едно повалено от бурята червено дърво. Изскубнатите му корени бяха изрили широка яма, запълнена с мътна вода. Виж, това става. Няма да забрави този знак, няма да го загуби. Не изгнива лесно цяло червено дърво.

Мулатът свърна от пътеката, пусна торбата във водата. Дръпна се назад, оправи с ръка смачкания мъх, заличи следите си. Един белокож никога не би допуснал, че тук е минал човек. После доволен търти по пътеката. Но спря. С лек скок пресече пътя му едър леопард, понесъл в уста малка антилопа. Погледна го с кървясали очи, застоя се насред пътеката, посегна да остави жертвата си на земята, за да се метне върху човека, но се разколеба, изръмжа недоволно и се шмугна отсреща в папратите.

Леопардът го забави малко, само няколко секунди, но тези секунди решиха всичко. Зигфрид го видя.

— Стой! — извика немецът.

Жозеф, то се знае, не го послуша. Хукна лудо. Зигфрид гръмна подире му и се втурна да го догони. Гонитбата не трая дълго. Мулатът се задъха. Неприятно задъхване! Толкова ли го бе изморило златото! Преследвачът му взе да го настига. Гръмна още веднъж. Не го улучи.

Жозеф се препъна в една провиснала лиана и се простря по очи. Преди да стане, усети, че немецът се стовари върху гърба му. После дръжката на пистолета тресна по темето му и той изгуби съзнание.

Опомни се скоро. Лежеше по гръб. Над него се бе надвесил Зигфрид със сурова усмивка.

— Искаше да ограбиш приятеля си, а? Остави ме в ръцете на лудия и избяга. Едва се отървах.

Мулатът не отговори. Поиска да стане. Не му се удаде. Разбра, че е омотан в лиани. Връзките стягаха глезените му, срязваха до болка китките му. Бяха тъй притегнати, че спираха кръвообращението му. Крайниците му изтръпваха. В слепите му очи кръвта блъскаше усилено, ушите му бучаха.

— Къде е чувалът? — изхриптя Зигфрид.

Жозеф и тоя път не отговори. Мълчеше. Опитваше да скъса връзките, поне да измъкне някой крак или ръка от дървените бримки. Напразно. Зигфрид беше добър жандармерист. Знаеше да връзва.

Немецът кипна:

— Казвай! Не ми губи времето! Къде остави златото?

— Намери го сам! — изръмжа мулатът.

— Няма да го търся! Ще ми го посочиш ти, защото си ми в ръцете. Ако искам, мога да те убия. Да ограбиш приятеля си! Заслужаваш да те очистя тозчас. Но няма! Да разбереш какъв съм. Кажи къде е златото и да си ходим! Няма да взема всичко. Ще делим братски, както сме се уговорили.

Жозеф стискаше зъби. Преценяваше искрен ли беше Зигфрид. Можеше ли въобще да бъде някога искрен? Как би постъпил в такъв случай самият Жозеф? Би ли оставил съперника си жив, след като пипнеше златото? Как тогава да му вярва? Като всеки нехранимайко съдеше за другите по себе си. Как би постъпил той?

На пътеката изскочиха с тъжно блеене две възрастни антилопи, мъжка и женска. Подушиха следата на леопарда, по която личаха кървавите капки от малката антилопа, и тръгнаха по нея, подир хищника. При мъката от загубената си рожба бяха забравили ужаса от страшния враг. Жалното им блеене най-сетне затихна в далечината.

Зигфрид губеше търпение:

— Хайде, приятелю, казвай къде е торбичката! Не ме ядосвай!

— Златото е само мое! — сопна се мулатът. — Да не би ти да си го взел? Аз го измъкнах. Аз убих единия гущер, аз едва се отървах от другия. Живота си рискувах. Няма да го дам…

Вече беше убеден. Покажеше ли скривалището, в същия момент щеше да умре. Сивите очи на немеца издаваха това. Въпреки кроткия му глас.

— Няма! Който иска злато, да отиде сам! Да си го вземе. Живота си бях заложил…

Зигфрид се наведе. Преметна пистолета в ръка.

— Ако не кажеш, ще те очистя! Чуваш ли, черна муцуно?

— Тъй значи! — озъби се Жозеф. — Сега изведнъж — черна муцуна! Но знам къде е златото, а ти, бяла муцуно, не го знаеш.

Зигфрид опря цевта в сляпото му око.

— Ще ми го кажеш! Веднага ще ми го кажеш! Иначе…

Мулатът усети досадна тръпка от допира на студения метал. Но устоя. Отговори дръзко:

— Аз единствен знам къде е торбата. Умра ли — кой ще ти я покаже? А ти сам никога няма да я намериш. Никога!

Зигфрид опря пръст в спусъка.

— Ще броя до три. Ако няма злато, по-добре да те няма и теб! Едно… Две…

Жозеф неволно притвори очи. Зъбите му изскърцаха от напрежение. Потта избликна върху челото му на едри капки. Ами ако изпълни заканата си? Значи край! Ей тъй ще си загине, ще изгние тук като всяка друга мърша… Без да е постигнал мечтата си. Бялата жена с белите слуги изведнъж се дръпнаха назад в мисълта му, издребняха, стопиха се в празното… Изчезна без следа вилата… Остана само джунглата… И сред нея един презрян мулат — ни бял, ни черен, по гръб, с вързани ръце и крака… Тъй както негрите свързват пленените маймуни…

А в същото време богат! Със злато! Достатъчно и за бяла жена, и за бели слуги. Достатъчно да избели всяко черно лице. Да преобрази презрения мулат в почтена, уважавана особа.

И когато Зигфрид натисне докрай спусъка, когато вече няма да съществува никакъв Жозеф, златото ще остана там, в калната яма. Никой няма да го открие. Джунглата ще се затвори, ще го погълне… Жозеф ще изчезне, както изчезва всичко, попаднало в нейните унищожителни обятия.

И все пак има една надежда за спасение. Да не казва! Докато немецът не знае къде е съкровището, все има надежда. Зрънце надежда… Песъчинка… Но има… Издаде ли тайната си, това значи край…

Жозеф изчака страшното „три“ с вледенено сърце. Изчака го навярно само секунда. Но тя беше най-дългата секунда през живота му.

Зигфрид се разколеба. Не произнесе решителната дума. Дръпна пистолета. Изправи се.

— Катър проклети! — изръмжа той.

Но бързо овладя гнева си. Дори се усмихна жестоко.

— Има безброй начини да предразположиш събеседника си към откровен разговор… Към сърдечен разговор… Всеки се разприказва, ако знаеш как да го запиташ… Не исках с тебе така… Уж приятели… Но няма как…

Жозеф изтръпна. Припомни си мъченията, на които двама с немеца бяха подлагали нещастните арестанти. И никога не бе допускал, че същата участ може да сполети и него. Никога…

Зигфрид добави:

— Аз съм специалист в тия работи. Ти поне знаеш…

Седна на един дънер. Загледа вързания си съдружник.

— Да знаеш как мразя да убивам! Защо и ти ме мъчиш сега? С твоите мъки и аз ще страдам. Защо ме принуждаваш? Защо не кажеш? И пак да станем приятели. Ти се страхуваш, виждам, че може да те убия, щом науча скривалището. Как да те убедя, че нямам подобни намерения? Да ти се закълна ли? Кажи в какво да ти се закълна!

И наистина той не възнамеряваше да го убива. Нямаше нужда. Мулатът и без това беше обречен. Вече не се нуждаеше от златото. От нищо. Защо се бе вкопчил тъй стръвно в него? Зигфрид щеше да раздели честно плячката на две, щеше да му даде половината да я носи, додето падне… Но да падне сам… Нямаше той да го убие… Как да му обясни? Такива твърдоглави низши твари не разбират и от обяснения. Знаят само своето. А и нервната им система по-груба, като расата им. Усещат по-слабо болката. Докато за цивилизования човек достига едно най-обикновено изтезание, при диваците и най-префинените инквизиции не помагат. Сякаш не усещат болка. Стискат зъби. Мълчат. И умират. А този не бива да умре… Докато не издаде златото…

В това време и Жозеф премисляше трескаво. Можеше ли да му се довери? Да му се довери, когато го познаваше тъй добре!

— Хайде, чуруликай! — подкани го немецът, но Жозеф дори не го погледна. Сякаш бе оглушал, онемял.

Внезапно Зигфрид трепна. Ухото му долови далечно топуркане, приближаваща врява. Какво беше това?

Дивите гиганти?

Той се превърна в слух.

Вулканът боботеше в далечината. Ала не както преди. Бе позатихнал. Не беше той. Нещо друго. Но какво?

Ето на десетина метра зад зелената завеса, която отделяше пътеката от джунглата, изтрополи цяло стадо лекокраки животни. Навярно газели.

Над главите им прелетяха с писък, като ломяха градушка от вейки, стадо маймуни. Преминаха ниско, без да виждат хората, забравили реда си — най-отпред силните, а след тях, кой както свари, по-старите и по-слабите. Последна се мъкнеше майка с две деца, едното на гърдите, другото на гърба, и плачеше подире им сърцераздирателно. Но никой не се обърна, никой не помогна, никой не я изчака.

Леопардът се върна по обратния път с бързи, неспокойни скокове, без да ги погледне. Изчезна като вятър. Осиротелите антилопи притичаха след него, но вече не като безпомощни обвинители. Бягаха да спасяват собствения си живот.

Зигфрид гледаше изумен.

Пожар? Лавата е запалила гората?

Но не! Саваната гори, не и джунглата. Тя е подгизнала във вода. Гори ли сюнгер?

Случайно той съгледа лицето на мулата, посивяло, с ококорени от уплаха очи. Ясно, досещаше се какво става. Та той беше полудивак, все едно полумаймуна. Как няма да се досеща?

— Казвай какво има?

Жозеф мълчеше. Мислеше, мислеше. Да каже ли? А какво ще си помогне? Нека по-добре загинат двамата — и жертвата, и мъчителят!

Стисна устни. Онемя.

С оглушителен крясък изпърхаха ято папагали. Изпърхаха, сякаш не летяха, а се гмуркаха из сочната зеленина. С тънък писък пробягнаха през гъстия мъх цяла шайка едри плъхове. Разлетяха се пеперуди, бръмбари, скакалци. Замрежиха ниския свод. Толкова много! Къде ли се бяха спотайвали досега? После изтопурка заек, замалко щеше да се блъсне в Жозеф, зърна го с късогледите си очи в последната секунда, преметна се, но не спря, прескочи го и продължи напред.

— Кажи! — извика немецът, изгубил самообладание пред тая непозната заплаха. — От какво бягат?

Мулатът се ухили пресилено.

— Ако ме отвържеш.

— Няма да го бъде!

— Тогава и тебе няма да те бъде! Още по-добре! Ще загинеш с мен. Заедно тръгнахме, заедно ще отидем на оня свят.

Тогава Зигфрид видя блестящия поток, който шуртеше през мъховете като бакърена река. Тогава чу монотонното шумолене на милиардите крачета. В носа го лъхна рязката, лютива миризма на мравчена киселина.

Когато ужасните насекоми полазиха по ръцете и по врата му, мулатът обезумя.

— Отвържи ме! Не виждаш ли? Това са сиафу — царете на джунглата!

И Зигфрид вече ги бе познал. Хищни мравки пътешественици! Царете на джунглата! Всичко бяга от пътя им. Всичко, което може да върви и да лети. Дори слонът, гигантът, най-силният, като подуши мириса им, вирва хобот и хуква обезумял, без да вижда, без да чува. Защото тежко на тоя слон, който ги пропусне близко до себе си, който им позволи да се намъкнат в ноздрите му. Почват да жилят, да ръфат. От болка той удря хобота си в дърветата, разкъсва го, кръвта му изтича…

Значи сиафу!

Разузнавачите подушиха вързания Жозеф. От лъскавия поток се разклони малка вадичка, насочи се право към него.

Зигфрид не се съмняваше. Ако не го отвърже, ще го оглозгат, както оглозгваха в момента настигнатия плъх, както изгризваха за секунда всеки мярнал се на пътя им бръмбар, гъсеница, охлюв, паяк, стоножка, скорпион.

Питонът, който преди малко бе нагълтал маймунката колобус, опитваше да се покатери с лениви движения до най-ниския клон. Но преялото му тяло тежеше, грозната подутина на корема му го свличаше при всеки опит долу, сред гъмжащото множество.

Зигфрид не се тревожеше много. Не можеха да му навредят. Само няколко болезнени ужилвания. Ужилвания като оси. Заради златото беше готов да понесе много по-тежки изпитания.

Изведнъж той цъкна с език. Как не се сети по-рано? Сега вече Жозеф ще се разприказва. Ще загука.

— Ей, глупак! — извика той. — Чувал ли си нещичко за ацтеките? Ха, ха! Че откъде ли ще чуеш? От маймуните ли? Ей това значи да си цивилизован, да знаеш много, да се ползуваш от всяко знание. Та така. Ацтеките в Мексико някога оставяли на хищните мравки живи хора. Жертвоприношения. Досещаш ли се какво искам да кажа, а? Да те подсетя ли? Ако не издадеш скривалището, ще те оставя да те оглозгат… Като плъх, чуваш ли, като мръсен плъх…

Безпощадните убийци вече пълзяха върху мулата и впиваха в тялото му челюсти. А то? Не челюсти, направо огнени щипци! Те горят, ръфат жива плът.

Жозеф изстена от болка. Почна да се мята така, както беше вързан, като тромава гигантска гъсеница. Запълзя по теме и по пети… Да се маха, да се отхвърли от пътя им… Напразно! Безпощадните дребосъци го бяха уловили в миризливите си пътечки и не го изпускаха. Все нови и нови пълчища връхлитаха отгоре му. Не се бавеха, не разучаваха, това бяха свършили другите преди тях, а направо забиваха ужасните си клещи, сякаш всяко ухапване беше удар със стрела или печат с нажежено желязо. Сякаш лежеше върху жарава. Хиляди въглени пареха тялото му, скачаха по лицето му, опитваха да се намъкнат в очите, в устата му.

— Ще кажа! — изкрещя той накрая, полудял от болки. — Отвързвай!

Зигфрид го хвана за краката и го изтегли на десетина крачки настрана от мравешката колона. Избърса мравките от лицето му.

— Е?

— Отвържи ме!

От болка Жозеф се сгърчи, присви колена към брадата си. Целият замря в тази скована, мъчителна поза.

— Бързо! Бързо!

Зигфрид се наведе. Хвана края на едната лиана. Разплете възела.

— Значи омекна! Ще се сприятелим пак. Чудесно! Одобрени другарчета! Но няма всичко. Само краката ще развържа. Ръцете после, когато се уверя, че не си ме излъгал.

Ето едната лиана се свлече, освободи глезените му. После падна и втората от колената.

В същия миг Жозеф се изпъна с цялата си сила, удари с крака немеца в корема и го отхвърли назад, премалял от болка, като труп. Тогава, убеден вече, че го е обезвредил, се метна отгоре му, измъкна му ножа с уста и сряза лианите на ръцете си.

— Искаше да ме дадеш на мравките! — ухили се той доволно. — Хайде сега ги нахрани ти! Око за око, зъб за зъб! Катър, а? Мръсен плъх! Да видя сега тебе, господаря, бвана, как ще затанцуваш, като те заръфат малките дяволи?

Отсече няколко лиани и омота по същия начин мъчителя си. Свърза ръцете и краката му и го отмъкна на същото място, сред разтревожения мравешки поток. Хищниците в миг го покриха.

От страшните ухапвания Зигфрид се свести бързо. Отвори очи. В тях пламна ужасът. В искрящите черни ириси на съдружника си той прочете своята присъда. И да молеше, нямаше да получи пощада. Знаеше, но не можеше да се въздържи.

— Жозеф, моля те! Отвържи ме! Приятели сме. Не ме оставяй! Пощади ме! Само не на тях. Моля те!

Мулатът вирна глава.

— Ти ме отвърза, защото ти бях нужен. Аз няма да те отвържа, защото ти пък не си ми нужен.

Зигфрид не преставаше да стене:

— Тогава ме застреляй поне! Да не ме мъчат! Не мога да издържа! Застреляй ме!

Жозеф се сети. Да! Пистолетът! Нямаше го в ръцете на немеца. Беше паднал. Но къде? Озърна се. На пътеката? Сред мъховете? В папратите? Няма го! А щеше да му свърши хубава работа. Щеше…

Сега нямаше време. Мравките го бяха уловили в своя сляп капан, изтъкан от нишките на миризмите, и бързаха към него. Трябваше да бяга така, обезоръжен… Както досега…

Жозеф плю настрана, после притича надолу, прескочи мравешката лавина и продължи по пътеката. Достигна познатата яма до поваленото червено дърво. Измъкна чувала, понесе го обратно.

Когато минаваше край гъмжащата лъскавочервена купчина, под която личаха очертанията на едно сгърчено тяло, той чу последните задавени думи на Зигфрид:

— Куче! Знай! И ти ще умреш! Всеки, който е влизал в Огнената пещера, умира! Умира… като оня… Когото убихме… С теб… Помни — и ти като него…

Ледена тръпка полази по тила на мулата. Значи проклятието… Истина или безумно бълнуване? Или пък само от злоба? Но и лудият… И той казваше същото…

Забърза, олюлян под тежестта на товара си. Изгуби се в мрака на зеления тунел.

Зигфрид остана сам под ръфащия жив порой. Или не. Не порой! Лавина! Нещо по-страшно. Свличащ се от планината ледник, безчувствен и ужасен, подтикван от своя неутолим и всепоглъщащ глад. Така пари и студът, когато докоснеш с голи ръце измръзналата цев. Парещ лед. А върху него сега се свличаше цял парещ ледник.

Зигфрид чувствуваше как се стопява под неговия натиск, как се разтваря в него. Човекът, висшето създание, се разтваря в низшия мравуняк.

Последното нещо, което видя Зигфрид, беше оголеният скелет на преялия питон, настигнат от мравките под ниския клон. И още — ствола отсреща, по който се суетяха впаничени стоноги, бръмбари и скорпиони. Но не можеха да избягат. Падаха под гроздове ненаситни хищници.

Само един паяк се спаси. Спусна се по паяжината си и увисна във въздуха. Преследвачите му се посуетиха малко отгоре, ала скоро го оставиха и се прехвърлиха на друг клон, подир по-достъпна плячка.

Ех, ако можеше като него…

После Зигфрид престана да вижда.

Тогава чу далечна музика. Свиреше орган. Някаква чудна, никога нечута музика. Може би свиреше той самият… Там, в родния Майнц… Преди да стане това, което бе… Ако не беше фюрерът, ако не беше войната… Последната музика…