Петър Бобев
Драконът от Луалаба (21)

21

Земята отново забоботи. Този път грохотът й не затихна тъй бързо, както преди. Напротив, усили се, надигна се, заглуши всичко — глъчката на животните, бумтежа на тамтамите. Езерото се огъна в едри дипли, лъскави и блестящи, сякаш някой великан бе притиснал огромна ламарина. После вълните се сблъскаха в шумни водовъртежи, отдръпнаха се назад и се втурнаха към бреговете. Водните птици се разлетяха в гъст тъмен облак. Сред рева на разгневената земя крясъците им заглъхнаха, удавиха се.

Но не само водата. Земята също. Сякаш я бяха погледнали през неравно стъкло. Скалистата повърхност се развълнува, надипли се. Няколко последователни гънки полазиха по гърба й. Така се люшка морето в мъртво вълнение или избуяла нива при всеки повей на вятъра.

Първи се сринаха развалините. Коничната кула се наведе, застоя се така няколко мига като кулата в Пиза, после се преполови. Долната половина остана на мястото си, а горната още във въздуха, преди да докосне земята, се натроши, разпадна се на отделни каменни блокове. Една след друга се срутваха стените, натрупваха се в неравни каменни грамади, които заличаваха улици и площади, изравняваха всичко в своята разрушителна стихия. Само след няколко секунди вече не можеше да се разбере, че тук е имало град, строежи, следи от загадъчна цивилизация. Остана едно разорано каменно поле, някаква безлюдна камениста хамада.

После се откърти скалният навес над Огнената пещера.

Сякаш времето беше спряло лудия си бяг, часовниковата стрелка се колебаеше да се премести. Като бавно завъртян филм каменният отломък се отлепи от скалата, застоя се така, сякаш привързан с невидими въжета, после въжетата се разтегнаха, скалата падна плавно надолу, докосна водата, измести я, изплиска я встрани леко, неусетно потъна. Чак тогава водните пръски изригнаха нагоре като гигантски кристали, от които във въздуха се разлетяха безброй диамантени пеперуди. Най-сетне кристалите се нацепиха. Водните отломъци се спуснаха обратно върху водната повърхност. Плясъкът не се чу, заглушен от засиленото подземно бучене.

Обезумели от страх, животните се мятаха в безреден бяг по острова, блъскаха се, пищяха. От развалините се измъкна хиената, окървавена, изранена, и търти да се спасява към брода.

Ето заогъва се и джунглата като разлюляна нива. А нямаше никакъв вятър. Едно огромно изсъхнало памуково дърво, отрупано с гора от лиани, не издържа, политна и все така мудно премаза папирусите под себе си.

От върха на острова се проточи тънка струйка дим. Нови струйки избликнаха от пукнатините под него. А земята не преставаше да ръмжи и да се тръшка.

— Към брода! — заповяда Наумов и всички тръгнаха подире му.

Рудахигва препречи пътя им с копието си.

— Стой! Жив никой няма да напусне острова!

— Остави, вожде! — рече кротко естественикът. — Нека по-напред да се спасим! После ще говорим. Ще се убедиш, че ни осъждаш несправедливо.

Ватусът не отстъпи. Изправен като статуя, издялана от черен мрамор, студен и суров, той стоеше насреща им с насочено острие.

Изведнъж Анри скочи напред и преди Рудахигва да се усети, увисна на копието му. Счупи го на две. После хвърли половината с острието в езерото.

Ватусът не трепна. Остана все тъй неподвижен, невъзмутим.

— И все пак ще умрете! — изрече бавно той. — Дори ако ме застреляте с гърмящата тръба. Племето на Рудахигва чака белите, които са видели дяволския камък. То ще…

Не довърши. Отпреде им, по пътя за брода, по земята полази нагънато черно змийче, което се източи напред, взе да надебелява. Змийчето затлъстя, превърна се в питон, в някакво чудовище, на чието място зина дълбока, бездънна пропаст. Отдолу изригнаха облаци лютив дим. Водата от езерото се втурна в пукнатината.

Хората отстъпиха назад, по-далеч от зловещата рана на земята, която продължаваше да бълва облаци задушливи пари. Но спряха. Нова цепнатина отсече отстъплението им. Нарасна, удълбочи се, намножи се в безброй малки змийчета, които плъзнаха във всички посоки. Главната пукнатина се разклони, раздвои се, срещна се с първата, пресече я и се източи нагоре, към островния връх.

Четиримата се озоваха върху едно малко островче от двадесетина квадратни метра, което се люлееше, тресеше се, тръшкаше се лудо като див кон, решил да отхвърли от гърба си ездача. Те се сбраха в куп, легнали сред разлудуваната скала, едва удържащи се върху й. Преследвани и преследвач забравиха всичко друго пред ужаса, който ги обкръжаваше. Земята раззиваше все нови и нови черни уста, готови да ги погълнат.

После трусовете попрестанаха. Рудахигва се надигна грозен и решителен. В гъстата жълта мъгла неговата мощна фигура едва се различаваше.

— Никой да не се противи — изкрещя той, — Рудахигва е силен! Той ще ви изблъска в пропастта. За да умрете. Рудахигва ще скочи заедно с вас. За да умре и той. За наказание. Сам се наказва. Защото не можа да запази тая, която спаси живота на сина му. Защото не може да се бори със закона на своето племе. Защото е длъжен да изпълни волята на Извора на мъдростта.

Наумов прецени. Наистина и тримата заедно нямаха сила да устоят срещу тоя гигант. Щеше да изпълни фанатичната си закана. Щеше да ги погуби, щеше да погуби и себе си. Нямаше място за съмнение.

Тогава?

Той измъкна незабелязано пушката, сложи пръст на спусъка. Никога не бе стрелял по човек. Рудахигва беше прав за себе си. Примитивна, безразсъдна правота. Ето това е то — крайната необходимост. Не когато се отнася за твоя живот, а за живота на другите, за живота на детето ти.

Нов трус като замах на гигантска сабя разполови островчето, върху което се бяха закрепили. Ватусът и Анри се оказаха върху едната половина, Люба и баща й върху другата.

Щом успя да се задържи на крака, Рудахигва пристъпи към Анри. Сграбчи го и го понесе към края на скалата, където се блъскаха безредните вълни на разплисканото езеро.

Наумов извика:

— Остави го! Та той не е видял жълтия камък. Значи не трябва да умре.

Ватусът спря озадачен. Замисли се. Това беше вярно. Щом не го е видял… Но пък искаше да го види, искаше да го вземе. Затова беше дошъл… И все пак законът казва: Ако го види…

Той се отпусна. Дръпна се. Седна на другия край. Подпря глава с ръце. Замисли се. Никога по-рано не беше мислил така. Животът му доскоро течеше просто. Знаеше какво се прави при всеки случай. Доскоро, докато дойдоха тези бели. Дойдоха да объркат живота му.

Трусовете престанаха. Заглъхна и подземният тътен. Развълнуваното езеро се уталожи. Заглади се. Само задушливите пари все още се стелеха над повърхността му като жълта мъгла. Настана тишина. Но тишина не успокоителна, а друга — настръхнала в зло напрежение, дебнеща, заплашваща, както притихва лъв пред скок. Какви ли нови ужаси им готвеше титаничната стихия?

Последните птичи ята отлитаха над джунглата. Отсреща на големия остров се гушеха между камъните обезумелите животни. Заразени от това мълчание, четиримата нещастници стояха безмълвни върху двата каменни отломъка сред езерото.

— Трябва да преплуваме до брега — каза Наумов на дъщеря си. — Имаш ли сила? Сега, след всичко изживяно…

Тя се изправи.

— Нямаме друг избор.

Внезапно като предупреждение през мъглата проехтя ревът на търсещия цератозавър. Проехтя тъй ясно, отчетливо, сякаш се намираше на десет крачки от скалата.

— Само това ни липсваше! — изруга Анри и сложи пръст върху устните си. — Мълчете! Той търси самката си. Мулатът я уби. Оттогава я вика. Побеснял е.

Наумов прибави шепнешком:

— Не мърдайте! Стойте съвсем неподвижни! Той е гущер. Гущерите не забелязват неподвижни предмети. Само геко прави изключение. Дано динозаврите не приличат на геко.

После посегна към пушката си, единственото оръжие сега. Но къде е тя? Огледа се. Няма я. Надзърна във водата. Мярна му се на дълбочина един-два метра. Все едно напълно загубена. Дори да я извадеше. Тя беше мокра. И тя, и патроните…

Тогава?

— Никакво движение! — повтори той, като се прилепи върху скалата.

Тогава Рудахигва се надигна. Големите му очи се бяха разширили още повече, окръглили се, сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Бронзовото му лице бе посивяло. Устните се свиха в решителна, отчаяна гънка.

— Вече всички ще умрат!

Той пое дълбоко въздух, напълни мощния си гръден кош и изрева гръмогласно. Викът му наподоби рева на динозавъра, макар и не тъй мощен, макар и различен от него. После отново извика. Анри скочи отгоре му, увисна върху тялото му, мъничък и слаб в сравнение с гигантския си противник, опита да му запуши устата, удари го с юмрук под ухото, върху сънната артерия. Но не успя да го зашемети. Сякаш не усетил нищо, гигантът го отхвърли във водата. С две гребвания Анри достигна скалата и се изкатери при Люба и баща й. Не можа да каже нищо. Млъкнал беше отсреща и ватусът, занемял пред настъпващото страшилище. Защото за него това не беше само един гигантски гущер, някакъв непознат хищник. То беше Типу Тип, злият дух, мистичният враг на цялото му племе.

Динозавърът се подаде от мъглата, достигна подводните скали, стъпи върху тях, наближи. Изтощени от всичко преживяно досега, смазани физически и душевно, нещастниците сякаш не можеха повече да схванат целия ужас. Бяха затъпели от ужас.

Наумов пак извика:

— Не мърдайте!

Като чу този съвет, Рудахигва скочи и размаха ръце.

Цератозавърът го видя. Затътри се към него по ръбестите подводни камънаци. А за да го достигне, трябваше да прегази тримата бели, които се бяха прилепили върху първата скала. Отвори чудовищната си паст, в която лъснаха като ограда от бели колове зъбите му, и отново изрева. Изрева още по-нетърпеливо, с още по-яростна мъка и отчаяние. Къде беше другарката му? Защо не се обаждаше? А кой тогава викаше така? Не беше ли тя?

И сякаш ревът на това разтревожено чудовище разбуди другото чудовище в земните недра. Отново забуча подземната гръмотевица, като ту се усилваше, ту отслабваше, без да затихне напълно.

Духна вятър. Изплющя като невидима лавина от сриващ се въздух. Джунглата зашумя тревожно под тоя удар, огъна се. Затрещяха прекършените дървета. После земята пак изрева. Изрева като ранен звяр, сгърчи се от непоносимата болка в утробата си. Забоботи. Титанична треска обхвана снагата й. Ревът се усилваше, превръщаше се в гръм, в неописуем трясък и вой. Парните струйки от пукнатините се умножиха, запищяха като локомотивни свирки.

Какво ставаше сега? В съзнанието на хората се запечатваха само отделни накъсани моменти като прелистван албум със снимки… Разпуканият като мека торта остров… Отлетелият нагоре скалист връх като тапа от бутилка шампанско… Изригналият черен облак като чудовищна коралова гъба… Огнената мрежа на светкавиците… Блъвналият от кратера пламък като гигантска оксиженова горелка…

И изведнъж плисна дъждът, грозен, мръсен дъжд, увлякъл в едрите си капки вулканичната пепел. Джунглата посивя. По острова рукнаха кални порои, които се втурнаха с мътна пяна на гръб към разбунтуваното езеро, размътиха и него, помъкнаха начупените от урагана клонаци.

Динозавърът се смути. Надигна се върху някаква скала в цялата си свирепа мощ, изрева, предизвика на бой стихията.

В дивия си екстаз Рудахигва продължаваше да скача по скалата, за да го примамва.

Наумов преценяваше бързо. Какво да прави? Какъв рефлекс на чудовището да използува? Като че ли оставаше единственото — да скочи сам в устата му, да я запълни с тялото си, да спаси дъщеря си и младия мъж. Но дали неговата саможертва щеше да помогне, щеше ли да утоли ненаситната му лакомия?

Анри скочи във водата, измъкна пушката, натисна спусъка. Гръм, то се знае, не последва. Наумов я грабна от ръцете му. Хрумна му друго. Щеше да издебне динозавъра, когато посегне да го захапе. Тогава щеше да я пъхне напреки между челюстите му, щеше да ги подпре с нея. Ако му се удадеше, разбира се, и ако желязната цев не се огънеше. Така, със заострен кол в ръка, малакските ловци на бисери се пазят от акули. И с успех. Защо да не опита и той… Особено когато не остава нищо друго…

Из въздуха запрехвърчаха капки лава, лапили. Префучаха първите вулканични бомби. После гигантската горелка затихна. Престанаха да пищят отделяните газове. В новия кратер се надигна като кипнало мляко стопената магма, откърти най-близкия му ръб и рукна надолу, потече, както се излива от високите пещи чугунът. Огнената река се разклони, удвои се, после се утрои, разкъса се на няколко езика, които се проточиха по склона, опожарявайки всичко по своя път. Рядката гора под върха пламна, притури своята жарава към подземния огън. Изведнъж от кратера, през лавовото му езеро, изригна стълб нажежени газове, изригна втори път, трети път, сякаш вулканът се бе задъхал от напрежение. С всяка негова въздишка, която трещеше като залп от хиляди оръдия, към облаците излитаха гигантски фонтани лава, които се пръсваха във въздуха като фантастични бенгалски огньове. А земята продължаваше да се тресе в своите родилни болки. Огнените потоци се свличаха по стръмния склон в невиждани, грейнали с пурпурни сияния, лавопади. Магмата, тая тайнствена маса, от която се състои земята, преливаше във всички цветове на дъгата, плискаше се от камък на камък, от праг на праг, свличаше се все по-надолу. А кратерът бълваше нови и нови вълни лава, заченати дълбоко в земните недра. Пламтящите реки се свличаха към езерото, наближаваха. Парещото им дихание се усещаше дори оттук, от километри далечина. Виждаше се как в тях се отделят големи газови мехури, които надигат застиващата корица, пукат я, ръсят наоколо искрящи гейзери. Понякога сред огнените им талвези се мярваха, понесени като нажежени морени, големи скални късове.

Хората стояха сковани, изгубили представа за действителността, раздвоени пред настъпващия ужас: отпред — озъбената паст на допотопното страшилище, отзад — връхлитащият огнен потоп. Накрай този бунт на стихиите, тази невиждана първична ярост на земята смути другата първична ярост. Динозавърът забави ход. Погледна назад.

Лавата достигна Мъртвия град, покри го с пламналото си наметало и продължи да се спуска към Огнената пещера. Заля и нея, запълни я. Все нови и нови разжарени вълни попълзяваха отгоре й, уплътняваха се, скриваха от човешките очи несметното съкровище, правеха го недосегаемо.

Анри се взираше нататък с обезумели очи, забравил ужаса. Останало беше само едно — разочарованието, възпрепятствуваната алчност, яростта пред неуспеха.

— Значи тъй! — шепнеха напуканите му устни. — Значи няма злато! Край! Само това, което отмъкна мулатът!

В същата посока гледаше и Рудахигва. Но други мисли се блъскаха в главата му, други чувства, сложни и противоречиви. Няма Огнената пещера, няма и жълтия камък. Белите губят силата си да ловят роби. Загубват алчността си. А тогава и законът на ватусите пада. Какво от това, че някой е видял нещо, което вече го няма. Все едно не е видял нищо. Тогава пък няма защо да умира. Не трябва да умрат Малката бяла жена и баща й. Рудахигва ги е осъдил неправилно. Не трябва да умре и Рудахигва. Може да се върне сред племето, при децата си. Напразно повика Типу Тип. Сгреши… Сгреши… Сгреши…

А земята продължаваше да се тресе. Черният дъжд плющеше проливно. Мълниите не спираха да тъкат огнената си мрежа. Лавата се свличаше надолу в грейнали ручеи, които се разделяха, сливаха се отново, натрупваха нови и нови слоеве стопен базалт върху пещерата. Ето крайният език досегна езерото. Една по-висока вълна се плисна отгоре му, но в миг се превърна в облак пара. Изпари се втора вълна, трета… Но лавовият език не спря. Продължи да лази напред. Вля се в езерото, което закипя като котел. Стълбовете пара се издигаха нагоре като колони от памук. Водните пръски се разлетяха в кипнали гейзери.

Рудахигва се надигна. Беше пак старият Рудахигва, преди да го промени законът, преди белите хора да видят дяволския камък. Вече нямаше законът на Извора на мъдростта. Беше останал само законът на Рудахигва. Малката бяла жена спаси сина му. Рудахигва нямаше свой живот. Неговият живот принадлежеше на Малката бяла жена… Пак беше неин… Рудахигва повика Типу Тип. Рудахигва трябва да го прогони, да го примами другаде… Рудахигва щеше да го отвлече… Дори ако загинеше… Нямаше свой живот… Щеше да скочи във водата, да мине незабелязан край него, да стигне брега и да го извика оттам, да го махне от скалата, където стояха приятелите му. Само това му оставаше. Нищо друго…

Нови потоци магма се свличаха в езерото, скриваха се под облаци бяла пара, скриваха нарастващия пурпурен хълм, под който лежеше погребана Огнената пещера.

По-добре! По-добре! Няма вече дяволски камък! Няма да идват белите, няма да ловят роби! Няма!

Рудахигва се изправи. Трябваше да скочи, защото скоро цялото езеро щеше да заври. Щеше да свари всички: и Типу Тип, и приятелите му, и него самия… Ето той виждаше как върху езерната повърхност се хлъзват врящите слоеве като малки ручейчета, над които се виеха тънки воалчета пара. Те щяха да се умножат, да нараснат, цялата повърхност щеше да кипне…

Той се приготви за скок. Но внезапно се разколеба. Добре де. Ще го извика. Ами ако Типу Тип този път не го послуша, не рачи да изпусне трите си жертви на скалата, почти в устата му? Тогава?

Тогава саможертвата му щеше да се превърне в бягство. Няма нищо по-срамно от това — да изоставиш другаря си в опасност. Нищо по-срамно. За всеки воин, за най-обикновения воин. А Рудахигва не е само воин. Той е вожд…

Трябваше друго. Те да се спасят, да отплават назад през плитчината, където Типу Тип по-трудно може да ги догони, а той да остане, за да улисва Типу Тип, да отвлече вниманието му, докато те се спасят… Да се спасят, преди цялото езеро да възври. А после… После ще види…

Край скалата се подмяташе домъкнат от пороя кол. Рудахигва се пресегна и го грабна. С един овчарски скок се намери на скалата до приятелите си. Обърна се и из вика:

— Бягайте! Оттам, през плиткото!

Наумов запита:

— А Рудахигва?

— Рудахигва повика Типу Тип. Той ще…

Не се доизказа. Протегна напред кола си и го храсна с цялата си сила в глътката на чудовището. Динозавърът изръмжа от изненада и болка. Подхлъзна се върху един неравен блок и падна по корем във водата. Но скоро се опомни. Надигна се пак. Пак се изкатери върху подводния трошляк. Наистина за неговите патешки крака, пригодени към меката тиня, това каменно натрупване представляваше тежка преграда, забавяше и без това тромавия му ход на сушата, но сега вече бързината нямаше значение. Плячката стоеше. Не бягаше.

Беше паднал. Нищо. Пак щеше да стане. Онова дръзко дребосъче, което навираше пръчката в устата му, щеше да плати първо.

Цератозавърът щракна челюсти. Хората изтръпнаха, смаяни от тяхната мощ. Върхът на кола отхвръкна прерязан.