Гай Гавриел Кай
Пътуване към Сарантион (12)

10.

В същия ден, в който творецът на мозайки Гай Крисп от Варена оцеля след две покушения върху живота му, в който за първи път видя увенчания с купол Храм на Святата Мъдрост на Джад в Сарантион и се запозна с мъже и жени, които щяха да оформят и предопределят бъдните му дни под божието слънце, далече на запад се състоя церемония извън стените на родния му град, в един много по-малък храм, който той бе украсявал със своя съдружник и техните занаятчии и чираци.

Сред горите на Саврадия народът на антите — наред с врачите, инициите и други примитивни племена в тази дива земя — беше почитал своите предци в Деня на мъртвите с кръвни ритуали. Но след като със сила се врязаха на запад и на юг до Батиара, докато Родийската империя се разпадаше, те бяха възприели вярата в Джад и много от обичаите и ритуалите на онези, които бяха завладели. Крал Хилдрик особено, по време на своето дълго и мъдро управление, бе направил значителни стъпки към обединението на своя народ на полуострова и към постигането на хармония с покорените, но все още горди родийци.

Смяташе се за изключително нещастие обстоятелството, че Хилдрик Велики не бе оставил нито един жив наследник, освен една дъщеря.

Антите можеше и да почитат вече Джад и храбрия Хеладик, можеше да носят слънчеви дискове, да строят и престрояват храмове, да посещават бани и дори театри, да се държат с могъщата Сарантийска империя като суверенна държава, а не сбирщина от племена… но си оставаха народ, прочут с несигурната власт на владетелите си и с това, че не искат да ги управляват жени. В някои среди тема на непрестанно удивление бе това, че кралица Гизел все още не е принудена да се омъжи или все още не е убита.

Според преценката на разсъдливи наблюдатели само крехкото равновесие на сили между враждуващите фракции бе довело до търпенето на това явно неприемливо положение до дългоочакваното освещаване на мемориала на Хилдрик край стените на Варена.

Церемонията бе извършена късно през есента, непосредствено след като свършиха трите дни на Дикания, когато родийците по стар обичай почитат своите предци. Тяхната вяра и общество бяха цивилизовани: палеха се свещи, мълвяха се молитви, не се проливаше никаква кръв.

Значителен брой от струпалите нагъсто в просторния и впечатляващо украсен храм обаче се чувстваха толкова зле след крайностите на Дикания, че почти съжаляваха, че те самите не са мъртви. От многото родийски празници и свещени дни, разхвърляни през цялата година, пиянските свади по време на Дикания бяха възприети от антите с предвидимо въодушевление.

Под смътната светлина на облачното утро, облечени в дебели кожени наметала, антските благородници, пропътували дълъг път, вече се събираха, смесени с родийски патриции и много духовници, по-висши или по-нисши. Имаше малко места, заделени за простосмъртния народ на Варена и околностите й, и съответно имаше дълги опашки още от предната вечер — на желаещите да влязат. Мнозина от тях бяха върнати, разбира се, но се задържаха навън в студа, купуваха топла храна, греяно вино и дрънкулки от набързо вдигнатите по моравата около храма сергии.

Все още голата могила пръст, покриваща мъртвите от последната чума, бе като някакво потискащо, неотвратимо присъствие в северната част на храмовия двор. Мъже и жени отиваха един по един и заставаха там мълчаливо под силния вятър.

Кръжеше настоятелен слух, че самият Върховен патриарх може би ще предприеме пътуване на север от Родиас, за да почете паметта на крал Хилдрик, но това едва ли щеше да стане. Приказките, както вътре, така и извън храма, бяха съвсем ясни относно причината.

Майсторите на мозайка — прочута двойка, родом от Варена — покорни на волята на младата кралица, бяха изобразили на купола Хеладик.

Атан, Върховният патриарх, който бе подписал — под натиска на Изтока, както бяха убедени повечето — общ Проглас, забраняващ изобразяването на смъртния син на Джад, не можеше да дойде в храм, където толкова дръзко е пренебрегната неговата воля. От друга страна, при реалната власт на антите над Батиарския полуостров не можеше и да пренебрегне такава церемония. Антите бяха приели вярата на Джад колкото заради бащата, толкова и заради сина и нямаше да изоставят Хеладик, каквото и да са казали двамата патриарси. Всичко това създаваше… затруднения.

Според очакваното двусмислено решение половин дузина висши духовници бяха извървели калния път от Родиас и преди два дни бяха дошли в разгара на Дикания.

Сега и шестимата седяха с мрачни, недоволни лица пред олтара на слънчевия диск и се стараеха да не поглеждат нагоре към купола, на който се открояваше ярко ликът на златния Джад и също толкова яркото запретено от канона изображение на неговия син, понесъл пламтяща факла в падащата си колесница.

Мозайката вече бе оценена като много хубава от хора, които разбираха от тези неща, макар някои да бяха недоволствали от качеството на използваните стъклени късчета. Може би по-важното беше, че новите образи бяха накарали благочестивото простолюдие на Варена, което беше чакало най-дълго и бе възнаградено с места най-отзад, да замърмори с искрена почуда и благоговение. Факелът на Хеладик, блещукащ на светлината на свещите, които кралицата бе повелила да се запалят в чест на могъщия й баща, сякаш примигваше и лумваше отново в своя собствена светлина, докато сияещият бог и обреченото му чедо гледаха над сбраните долу поклонници.

След време бяха направени няколко твърде явни аналогии и немалко сложни, противоречиви поуки бяха извлечени от жестоките събития през едно утро, започнало студено, ветровито и сиво, продължило в осветено пространство за свещи и молитви и завършило с кръв на олтара и слънчевия диск зад него.

 

Пардос вече бе решил, че това е най-важният ден в живота му. Дори наполовина бе решил, леко поуплашен от необятността на тази мисъл, че би могъл да се окаже завинаги най-важният ден в живота му. Че нищо, никога, няма да може да се сравни с тази сутрин.

Седеше с Радулф, Куври и другите — седяха, не стояха! — в отсека, заделен за занаятчии: дърводелци, каменоделци, зидари, майстори на метални изделия, на стенописи, стъклари, творци на мозайка и всякакви още.

През последните няколко дни, по нареждане на кралския двор, работници бяха донесли и грижливо бяха подредили дървени пейки из цялото светилище. Беше странно усещане — да седиш в място за преклонение. Облечен в нова кафява туника — Марциниан беше купил нови дрехи на всички за това утро, — Пардос отчаяно се мъчеше едновременно да изглежда спокоен и зрял и да вижда всичко, което става във всеки изтекъл момент.

Знаеше, че трябва да се постарае да изглежда сдържан: вече не беше чирак. Вчера следобед Марциниан бе подписал документите — неговите, на Радулф и на Куври. Те вече официално ги освидетелстваха като майстори, можеха да служат при всеки творец на мозайки, който ги наеме, и дори — макар че това щеше да е глупаво — сами да си търсят поръчки. Радулф се връщаше в родната си Баяна — винаги бе твърдял, че ще го направи. В този летен курорт щеше да си намери много работа. Беше родиец, семейството му се познаваше с разни хора. Пардос беше от антите и не познаваше никого извън Варена. Двамата с Куври щяха да продължат да работят с Марциниан — и с Криспин, стига някой ден да се върнеше от бляскавия и опасен Изток. Пардос не бе очаквал толкова остро да му липсва човек, който редовно го бе заплашвал, че ще му счупи ръцете и краката, но така си беше.

Марциниан ги беше учил на търпение, дисциплина, ред, на равновесието между въображаемо и възможно. Криспин го беше учил да вижда.

Сега той се стараеше да приложи тези уроци, като наблюдаваше цветовете на грубоватите антски първенци и на присъстващите тук знатни родийци, мъже и жени. Жената на Марциниан беше с шал с удивително тъмночервен цвят над тъмносивата роба. Приличаше на лятно вино. Майката на Криспин, от другата страна на Марциниан, бе облечена в дълго синьо наметало, толкова тъмно, че бялата й коса над него сякаш сияеше на светлината на свещите. Авита Криспина беше мъничка жена, сдържана, с изправен гръб, ухаеше на лавандулов цвят. Беше поздравила Пардос, Радулф и Куври по име, когато влязоха, и им беше поднесла благопожеланията си: никой от тях не беше имал и представа, че знае за съществуването им.

Вляво от високия олтар, там, където духовниците щяха да пеят литургиите за този ден и да извършат службата в памет на Хилдрик, бяха насядали най-изтъкнатите членове на кралския двор, около и зад своята кралица. Мъжете бяха брадати, строги, облечени в също така строги кафяви, червени и тъмнозелени одежди — ловни цветове, помисли си Пардос. Разпозна Юдрик, русокос и покрит с бойни белези — но чаровен, — бивш командир на северните кохорти, воювали с инициите, а сега канцлер на антските владения. Повечето други не познаваше. Стори му се, че някои от мъжете изглеждат леко недоволни от това, че са без мечовете си. Оръжията, разбира се, бяха забранени в храма и Пардос виждаше ръце, шарещи нервно по колани от злато и сребро, без да намерят там нищо.

Самата кралица седеше на висок стол, поставен между първия ред дървени пейки. Беше великолепна, но и малко плашеща в белите си сутрешни роби и с белия копринен воал, скриващ лицето й. Само полутронът, на който седеше, и пурпурната ивица на меката шапка, придържаща воала, я отличаваха днес като кралска особа. Марциниан им беше казвал, че жените, майките и дъщерите винаги са носили булото в славните дни на Родиас при погребението на мъж или в деня на помена му. Облечена и скрита така, кралицата се извисяваше над всички, изглеждаше в очите на Пардос като фигура, дошла от историята или пък от приказките за други, фантастични светове, разказвани край нощния огън.

Марциниан, разбира се, беше единственият от тях, който изобщо бе говорил с нея в двореца, когато двамата с Криспин бяха поканени, за да им се възложи храмът, и след това, когато трябваше да иска средства и да докладва как напредва работата. Радулф я беше видял веднъж отблизо, докато яздела през града на връщане от кралски лов извън стените. Пардос така и не я беше виждал. Била красива, уверяваше го Радулф.

По някакъв странен начин човек почти можеше да го разбере и сега, дори да не можеше да видя лицето й, помисли си Пардос. Хрумна му, че обличането в бяло сред всичките други, в тъмни есенни цветове, е въздействащ начин да се привлече окото. Замисли се как би могло да се използва и покрай това помисли отново за Криспин.

Чу се шумолене и той бързо извърна глава. Тримата духовници, които щяха да водят ритуалите — преподобният Сибард от Варена, от двора, и двама от този храм — пристъпиха напред иззад слънчевия диск и спряха, в жълто, синьо и жълто. Бръмченето на тълпата постепенно затихна и спря. Сред мигащите пламъчета на свети и маслени светилници, под бога и неговия син на малкия купол те вдигнаха ръце, шест длани, изпънати навън в благослова на Джад. Последвалото не беше свято.

По-късно Пардос щеше да разбере, че жестът на духовниците е бил избран за предварително уговорен сигнал. Че е бил нужен за координиране на действията, а всеки знаеше как ще започне тази церемония.

Мъжът с кафявата брада и широките рамене, който стана тъкмо когато духовниците щяха да започнат литургията, беше Агила, магистърът на конницата, макар че Пардос щеше да го научи едва по-късно. Едрият ант направи две широки крачки с тежките си ботуши към олтара, покрай кралицата, и отметна обшитото си с кожа наметало пред очите на всички в храма. Беше запотен, зачервен — и носеше меч. Ръцете на духовниците останаха вдигнати във въздуха като забравени. Други четирима мъже, видя Пардос с разтуптяно вече сърце, също станаха от задния ред на кралския отсек и закрачиха по пътеките между редиците пейки. Наметалата им също бяха отметнати; видяха се четири меча и миг след това изсвистяха от ножниците. Това беше ерес, насилие. По-лошо.

— Какво правите?! — извиси се пронизителен и гневен гласът на дворцовия свещеник. Кралица Гизел не помръдна на стола си, забеляза Пардос. Едрият брадат мъж стоеше почти пред нея, но с лице към множеството в храма.

Чу как Марциниан промълви с тиха въздишка:

— Джад да ни опази. Стражата й е отвън. Разбира се. Разбира се. Пардос знаеше за слуховете, страховете и заканите — всички ги знаеха. Знаеше, че младата кралица никога не поема храна или напитка, ако не са приготвени от доверените й хора и опитани първо от самите тях, че никога не излиза, дори вътре в двореца, без отряд въоръжена охрана. Освен тук. В храма: забулена в траур, в деня за помен на баща й, пред очите на хора, и знатни, и низши, на светите духовници и гледащия отгоре бог, в свято пространство, където оръжието бе запретено, където можеше да приеме, че е в безопасност.

Ала не можеше.

— Какво ще каже Батиара — изхриптя мускулестият потен мъж, без да обръща внимание на свещеника, — за измяната? Как постъпват антите с владетели, които им изменят? — Думите прокънтяха дрезгаво в святия храм, извисиха се към купола.

— Какво говориш? Как смеете да влезете с оръжие в храм? — Същият духовник. Смел човек, помисли Пардос. Твърдяха, че Сибард се опълчил на самия император на Сарантион по въпрос на вярата, писмено. Нямаше да се уплаши и тук, помисли Пардос. Собствените му ръце трепереха.

Брадатият ант бръкна в наметалото си и извади вързани на свитък пергаменти.

— Имам документи! — извика. — Документи, доказващи, че тази лъжлива кралица, лъжлива дъщеря, лъжлива блудница се е подготвяла да ни предаде всички на инициите!

— Това е нагла лъжа — със смайваща сдържаност заяви Сибард, докато ропотът на изуменото множество се надигаше в храма. — А дори и да не е, не тук е мястото за разпра.

— Млъкни, скопено пале на блудница! Антските воини са тези, които решават кога и къде една лъжлива кучка ще срещне съдбата си!

Пардос преглътна с усилие. Беше слисан. Думите звучаха дивашки, недопустимо. Тази, която описваше така, все пак беше кралицата.

А след това много бързо, почти едновременно се случиха две неща.

Брадатият мъж извади меча си, а един още по-грамаден мъж с бръсната глава зад кралицата се надигна, пристъпи напред и се озова точно пред нея. Лицето му беше безизразно.

— Отдръпни се встрани, ням, или ще бъдеш посечен — каза мъжът с меча. Хората из целия храм вече ставаха и започваха да напират към вратите. Чуваше се скърцане на пейки, припряна глъч.

Другият не помръдна от мястото си, заслонил кралицата само с тялото си. Оръжие нямаше.

— Прибери меча си! — извика отново духовникът от олтара. — Това е безумие, в свято място!

— Убий я вече! — чу след това Пардос равен и тих глас, но ясно откроим, от седящите около Гизел анти.

После някой изпищя. Светлината на свещите се разлюля от движението на човешки тела. Мозайката отгоре сякаш потръпна и се измести във вихъра от светлини.

Кралицата на антите се изправи.

С изпънат като копие гръб, тя вдигна ръце и отметна назад булото си, а после смъкна меката шапка с кралската пурпурна ивица и нежно я положи на високия стол тъй, че всички мъже и жени да могат да видят лицето й.

Не беше кралицата.

Кралицата беше млада, златокоса. Всички го знаеха. Тази жена вече не беше млада, а косата й бе тъмнокафява, посивяла на места. Но в очите й имаше хладен, царствен гняв, когато заговори на мъжа пред себе си, зад застаналия помежду им ням:

— Ти смъкна маската си на предател, Агила. Предай се сам на правосъдието.

Потният Агила изгуби и последните останки на самообладание. Пардос виждаше зяпналата му уста, широко отворените изумени очи, чу злостния, скверен и пълен с ярост вик.

Невъоръженият ням загина пръв. Мечът на Агила се завъртя в дивашки замах и го посече под ъгъл през горната част на гърдите, заби се дълбоко в шията. Агила изтръгна острието, докато мъжът падаше без звук, и Пардос видя как кръвта швирна из святия храм и оплиска духовниците, олтара и свещения диск. Агила прекрачи през рухналото тяло и заби меча си право в сърцето на жената, представила се за кралицата и осуетила деянието му.

Тя изкрещя в предсмъртна агония и рухна назад върху пейката до стола. Едната й ръка се вкопчи в острието, пронизало гърдите й, сякаш за да го забие още по-дълбоко в себе си. Агила го изтръгна дивашки, като направо преряза дланта й.

Навсякъде вече се разнасяха писъци. Хората в паника напираха към изхода, почти обезумели. Пардос видя как един познат чирак залитна, падна на пода и изчезна от погледа му. Видя как Марциниан стисна здраво жена си и майката на Криспин за лактите и как навлязоха в изпадналото в паника множество и се втурнаха към изхода с всички останали. Куври и Радулф бяха зад тях. Куври се пресегна напред и хвана другата ръка на Авита Криспина, за да я заслони.

Пардос остана на мястото си, прав и замръзнал.

След това така и не можеше да каже защо точно го направи. Стоеше и гледаше. Някой трябваше да гледа.

И докато наблюдаваше така — много съсредоточено всъщност, като замръзнала точка сред вихрещия се наоколо хаос — Пардос видя как канцлерът, Юдрик Златокосия, пристъпи напред от мястото си до падналата жена и изрече с глас, който отекна:

— Прибери меча си, Агила, или ще ти бъде отнет. Това, което направи тук, е нечестиво, вероломно и няма да ти се позволи нито да избягаш, нито да живееш.

Държеше се удивително спокойно, помисли си Пардос. Агила бързо се обърна към Юдрик. Пространството около тях се бе разчистило, хората бягаха от храма.

— Шибай се с камата си в задника, Юдрик! Шибана конска мършо! Направихме го заедно и няма да ми се отмяташ тепърва. Само едно хвърляне на зара избра кой от двама ни да застане тук. Да си предам меча? Тъпак! Да извикам ли войниците си да се разправят с теб тук на място?

— Извикай ги, лъжецо — отвърна другият с равен, почти гробовен тон. Стояха на по-малко от пет крачки един от друг. — Няма да ти отвърнат. Моите вече се оправиха с тях — в горите, където си мислеше, че ще можеш да ги скриеш.

— Какво?! Измамен кучи син!

— Колко забавно, че го казваш точно ти, след всичко, разиграло се тук — отвърна Юдрик и бързо отстъпи назад и добави, много настойчиво: — Винцерас! — защото побеснелият Агила скочи към него.

Отгоре имаше не особено висок пасаж: място, където да свирят музиканти, без да се виждат, за тихо усамотение на духовници или за тих приют от студения зимен или есенен дъжд. Стрелата, която уби Агила, магистъра на антската конница, дойде оттам. Той рухна като отсечено дърво и мечът издрънча на пода в нозете на Юдрик.

Пардос вдигна очи. По пасажа имаше половин дузина стрелци. Пред очите му четиримата мъже с извадени мечове — хората на Агила — бавно пуснаха оръжията си на земята: предаваха се.

И умряха, щом звъннаха още шест стрели.

Пардос осъзна, че стои съвсем сам в заделения за занаятчиите сектор. Чувстваше се съвсем беззащитен. Не побягна, а бавно седна на мястото си. Дланите му бяха овлажнели, коленете — омекнали.

— Искрено се извинявам — каза спокойно Юдрик, вдигнал очи от мъртвите към тримата свещеници, застанали безмълвно пред олтара. Лицата им бяха с цвета на суроватка, помисли Пардос. Юдрик оправи яката на туниката си и тежката златна верижка, която носеше на шията си. — Вече би трябвало да можем бързо да възстановим реда, да успокоим хората и да ги върнем. Това е политически въпрос, много неприятен. Изобщо не ви засяга. Вие, разбира се, ще продължите церемонията.

— Какво? Нищо няма да продължим! — отвърна, стиснал челюсти, дворцовият духовник, Сибард. — Самото допускане е нечестиво богохулство. Къде е кралицата? Какво е станало с нея?

— Мога да ви уверя, че съм по-загрижен да го науча и от вас — отвърна Юдрик Златокосия. Пардос гледаше напрегнато, а думите на Агила още кънтяха в главата му: „Направихме го заедно“.

— Смея да допусна — добави Юдрик невъзмутимо, към никого и към всички останали в храма, — че трябва да е била известена за злия заговор на Агила и е предпочела да се спаси, вместо да присъства на святата литургия в памет на баща й. Едва ли може една жена да бъде обвинена за това. Но случаят все пак повдига… някои въпроси. — Юдрик се усмихна.

Пардос щеше да запомни тази усмивка. След кратка пауза Юдрик продължи:

— Възнамерявам да възстановя реда тук, а след това да го наложа и в двореца — в името на кралицата, разбира се — докато не установим къде точно е тя. После — продължи русокосият канцлер — ще трябва да решим как да действаме тук във Варена, а и в цяла Батиара. Междувременно — добави с много хладен, не търпящ възражения глас, — струва ми се, че не ме разбрахте добре, ваши преосвещенства. Чуйте ме: не ви моля да направите нещо, казах да го направите. Тримата ще продължите церемонията с освещаването и траурния помен или вашата смърт ще последва смъртта на тези предатели. Повярвай ми, Сибард. Нямам пререкания с теб, но можеш да загинеш тук или да живееш, за да постигнеш целите, които си поставил пред себе си и пред нашия народ. Свети места са били освещавани с кръв и преди.

Дългокракият, дълговрат Сибард от Варена го изгледа за миг.

— Няма цели, които бих могъл да постигна, ако ти се подчиня. Заупокой ме чака на загиналите тук и утешение, което да дам на близките им. — Обърна се, слезе от платформата пред олтара и излезе през страничната врата. Пардос видя как Юдрик присви очи, но не отвърна нищо. Друг антски благородник, по-дребен и с гладка брадичка, но с дълги кафяви мустаци, застана до него и Пардос видя как стисна здраво канцлера за рамото, докато Сибард минаваше покрай тях.

Загледан право напред, Юдрик вдиша дълбоко. Този, който вече редеше отривисти заповеди, беше по-дребният мъж. Стражи започнаха да бършат с наметалата си кръвта там, където бяха загинали жената и немият. Беше много. Изнесоха телата им през страничния изход, а после — и това на Агила и убитите му хора.

Други войници излязоха на двора, откъдето още се чуваха виковете на изплашената тълпа. Бяха им наредили да заповядат на множеството да се върне. Да съобщят, че церемонията ще продължи.

По-късно, докато го премисляше, Пардос щеше да се удиви, но повечето от онези, които се бяха втурнали навън, тъпчейки се едни други в паниката, наистина се върнаха. Не знаеше какво говори това за хората, какво значи то за света, в който живееха. Курви се върна, Радулф също. Марциниан и двете жени — не, за радост на Пардос.

Самият той остана на мястото си. Погледът му се местеше от Юдрик и мъжа до него към двамата останали пред олтара духовници. Единият се обърна, погледна слънчевия диск, после пристъпи и с крайчеца на расото си изтри кръвта по него, а сетне и кръвта на олтара. Когато отново се обърна и се върна на мястото си, Пардос видя тъмните петна съсухрена кръв на жълтото расо — и видя, че мъжът плаче.

Юдрик и другият до него заеха местата си, точно където седяха и преди. Двамата свещеници се озърнаха боязливо към тях, вдигнаха отново ръце, четири длани навън, и замълвиха в безупречно ритуално съзвучие:

— Святи Джад! Нека бъде Светлина за всички сбрани тук твои чеда, сега и в бъдните дни.

А хората в храма заотвръщаха, разпокъсано отначало, после — все по единно и ясно. Отново заговориха свещениците — и вярващите се отзоваха.

Щом литургията започна, Пардос стана тихо, мина покрай Куври и Радулф, и седящите зад тях към източния проход, после тръгна към струпалите се хора под мозайката на Джад и Хеладик, с неговия дар — огъня, и излезе през вратите на студения двор, по пътеката и през портата, далече.

 

В мига, в който един мъж и една жена, които бе обичала от детството си, загиваха в посветения на баща й храм, кралицата на антите стоеше, загърната в кожено наметало, на кърмовото перило на кораб, изпънал платна на изток от Миласия през бурното море. Взираше се назад, към брега на северозапад, където трябваше да е Варена, някъде там, далече зад поля и гори. В очите й нямаше сълзи. Имало беше преди, но тук не беше сама, а за да прояви една кралица видима скръб, е нужна самота.

Горе, на главната мачта на гладкия лъскав кораб, подмятан от силния вятър, се вееше пурпурен лъв и слънчев диск на синьо поле: знамето на Сарантийската империя.

Шепата имперски пасажери — куриери, военни, данъчни служители, инженери — щяха да слязат в Мегарион и да благодарят на Джад за безопасното пътуване през вятър и пенести вълни. Твърде късно беше за плаване, макар и на късото разстояние през залива.

Гизел нямаше да е сред напускащите кораба. Тя плаваше по-надалече. Отплаваше към Сарантион.

Почти всички други на борда бяха като параван, маска, която да заблуди антските пристанищни служители в Миласия. Ако този кораб го нямаше в залива, другите пътници щяха да поемат по имперския път на северозапад до Саврадия и после отново на юг до Мегарион. Или пък щяха да вземат някой друг, не толкова луксозен, ако преценяха, че морето е безопасно за бърз преход през залива.

Този кораб, снабден с опитен екипаж, беше стоял на котва пред Миласия в очакване само на един пасажер — стига тя да реши да отплава.

Валерий Втори, Святият на Джад император на Сарантион, беше изпратил строго поверителна лична покана на кралицата на антите в Батиара, в която й предлагаше да посети великия Град, седалище на империята, славата на света, за да бъде удостоена там с високи почести и може би да обсъдят въпроси, засягащи жизнено Батиара и Сарантион в света на Джад — такъв, какъвто бе той в онази година. Кралицата беше предала — дискретно — преди шест дни на капитана на кораба в залива на Миласия, че приема.

В противен случай щеше да бъде убита.

Навярно бездруго щеше да умре, мислеше си Гизел, загледана назад над увенчаното с бели гребени море към отдалечаващия се роден бряг, и избърса сълзите, причинени от вятъра при кърмата, но само от вятъра. Сърцето я болеше като рана и мрачният, строг лик на баща й беше в ума й, защото знаеше какво щеше да помисли и да каже той за това бягство. Беше скръбно. Скръбно като всички други неща в живота й.

Качулката й се отвя назад от порива на соления вятър и откри лицето й за стихиите и за хорските очи, косата й се развя. Все едно. Хората на борда знаеха коя е. Нуждата от пълна предпазливост бе приключила, щом корабът вдигна котва с утринния отлив и я отнесе далече от трона, от народа й, от живота й.

Имаше ли път за връщане? Имаше ли спасителен курс между скалите на жестокия бунт у дома и тези на изток, където почти със сигурност чакаше армия, готова да си възвърне Родиас? И ако имаше такъв курс, ако той съществуваше в божия свят, щеше ли да е достатъчно мъдра, за да го открие? И щяха ли да й позволят да живее толкова дълго?

Чу стъпки на палубата зад себе си. Придружителките й бяха долу, и двете изнемощели от морската болест. Тук тя разполагаше с шестима от телохранителите си. Само шестима, които да я придружат и без Фарус, безмълвният, който толкова искаше да е до нея — но той винаги беше стоял до нея и заблудата щеше да се провали, ако не бе останал в двореца.

Този, който се приближи сега, не беше от охраната й, нито корабният капитан, мъж вежлив и почтителен в нужната мяра. Беше другият, онзи, когото бе поканила в двореца, за да й помогне да осъществи това бягство, мъжът, който й бе обяснил защо Фарус трябва да остане във Варена. Спомни си как заплака тогава.

Тя извърна глава и го погледна. Среден ръст, дълга сиво-бяла коса и брада, грубовато лице и дълбоко хлътнали сини очи, носеше кривак от ясеново дърво. Беше езичник. Трябваше да е — заради всичко друго, което беше.

— Вятърът е добър, казаха ми — заговори й Зотик, алхимикът. Гласът му бе дълбок и напевен. — Бързо ще ни отнесе до Мегарион, ваше величество.

— И там ще ме оставиш?

Грубо, но нямаше голям избор. Нуждаеше се отчаяно от някои неща; точно сега не можеше да говори за попътни ветрове. Всичко, всеки, който можеше да се окаже интрумент, трябваше да го превърне в свой инструмент, стига да може.

Алхимикът с обруленото, набръчкано от възрастта лице спря до перилото, на почтително разстояние от нея. Потръпна и се загърна още по-плътно в наметалото си, преди да кимне.

— Съжалявам. Както казах на тръгване, трябва да уредя някои свои неща в Саврадия. Благодарен съм за това пътуване. Освен ако вятърът не се усили много, в който случай стомахът ми ще поуталожи благодарността. — Усмихна й се.

Тя не му отговори. Можеше да накара войниците си да го вържат, да не го пуснат да слезе в Мегарион; съмняваше се, че моряците на императора ще се намесят. Но какъв смисъл щеше да има от това? Можеше да овърже тялото му с въжета, но не и сърцето и ума му към себе си, а точно това й бе нужно от него. От някого.

— Но не толкова благодарен, че да останеш със своята кралица, която се нуждае от теб?

Не прикри упрека си. Бе научила, че на младини се е увличал по жени. Зачуди се дали не би могла да измисли нещо, за да го задържи. Девствеността й можеше ли да се окаже примамка? Сигурно бе лягал с девици, но едва ли беше спал с кралица, помисли си Гизел с горчивина. Болеше я, докато гледаше как сивият бряг се смалява и се слива със сивото море. Там сега, в родния град, всички щяха да са в храма, щеше да започва поменът на баща й, под свещи и светилници.

Алхимикът не извърна очи, макар погледът й да беше леденостуден. Дали това не беше първата цена, която плащаше, първата от многото, които й предстоеше да плати, помисли си Гизел… това, че кралица, отплавала на кораба на друг владетел, само с шепа войници и изоставила трона си, за да се домогват други до него, не може повече да внуши покорство и дълг?

Или беше просто от човека? Нямаше непочтителност у него, честно казано, само откровена прямота. Той отвърна сериозно и малко навъсено:

— Аз ви служих, ваше величество. По всякакъв възможен начин тук. Стар човек съм. Сарантион е много далече. Не разполагам със сили, които може да са ви от помощ там.

— Но имаш мъдрост. Тайни изкуства и вярност… все още го вярвам.

— И сте права да вярвате в последното. Желая не повече от вас Батиара отново да затъне във война.

Тя прибра с ръка един развят кичур. Вятърът плющеше безмилостно в лицето й.

— Значи разбираш защо съм тук? Не заради собственото си спасение. Това не е… бягство.

— Разбирам — отвърна Зотик.

— Въпросът не е кой управлява във Варена. Важен е Сарантион. Никой от онези в двореца няма и най-малко разбиране за това.

— Знам — отвърна Зотик. — Ще се унищожат взаимно и ще се отворят за Изтока. — Помълча. — Мога ли да попитам какво се надявате да постигнете в Сарантион? Споменахте за връщане у дома… как бихте могла, без армия?

Труден въпрос. Не знаеше отговора.

— Има армии… и армии. Има различни нива на подчиняване. Знаеш какво представлява днес Родиас. Знаеш какво… сме му причинили, когато сме го завладели. Възможно е да успея да направя така, че и Варена, и целият полуостров да не бъдат съсипани. — Замълча. — Възможно е дори да успея да ги спра. Все някак.

Той не се усмихна, нито го отхвърли. Каза само:

— Все някак. Но тогава и вие няма да се върнете, нали?

И за това беше мислила.

— Може би. Бих платила тази цена всъщност. Алхимико, ако знаех всички пътища към онова, което ще бъде, нямаше да те моля за съвет. Остани с мен. Знаеш какво се опитвам да спася.

Той отвърна с поклон, но отклони подновената молба.

— Знам, ваше величество. За мен беше висока чест, и си остава, че ме поканихте.

Преди десет дни беше това. Заповядала бе да го доведат при нея под невинния претекст да й предложи още веднъж заклинанията си от полусвета, които да утешат душите на мъртвите в гробната могила от чумата — и духа на баща й също, с приближаването на деня на помена. За първи път той бе дошъл в двореца преди повече от година, когато бе вдигната могилата.

Помнеше го от тогава: не млад мъж, но проницателен, сдържан и вдъхващ доверие. Никакви хвалби, никакви обещания за чудеса. Езичеството му означаваше малко за нея. До не толкова отдавна самите анти бяха езичници в тъмните лесове на Саврадия и просмуканите с кръв поля край тях.

Разправяха, че Зотик разговарял с духовете на мъртвите. Затова го беше поканила преди две лета. Беше по времето на всеобщ страх и скръб: чума, дивашкото нахлуване на инициите след нея, кратка кървава гражданска война, когато баща й умря. Нуждата от изцерение беше отчаяна, и от утеха, навсякъде, където можеше да бъде намерена.

Гизел потърси всякаква форма на помощ в онези първи дни на трона, за да усмири живите и мъртвите. Заповяда на този човек да добави и своя глас към онези, които трябваше да утешат духовете в гробната могила зад храма. Беше се присъединил към хейромантите с техните островърхи, изписани с тайнствени знаци шапки и пилешки вътрешности в двора една привечер, след като клириците бяха изрекли молитвите и благочестиво се бяха прибрали. Не знаеше какво бе извършил или казал там, но й донесоха, че последен напуснал двора под двете изгрели луни.

Отново се беше сетила за него преди десет дни, след като Фарус й бе донесъл вест, ужасяваща, но всъщност не съвсем неочаквана. Алхимикът дойде, пуснаха го, поклони й се официално, остана прав, подпрян на тоягата си. Бяха сами, освен Фарус.

Тя носеше короната си, нещо, което рядко правеше в покоите си. Беше й се сторило важно, по някакъв начин. Беше кралицата. Все още беше кралицата. Помнеше собствените си първи думи. Мислеше си, че тук, на корабната палуба, той също си ги спомня.

— Готвят се да ме убият в храма — каза му. — В деня на помена на баща ми. Решението е взето от Юдрик и Агила, и Кердас, змията. Всички заедно, в края на краищата. Не бях допускала, че могат да се съюзят. Съобщиха ми, че се готвят да управляват като триумвират, след като бъда премахната. Ще заявят, че водя тайни преговори с инициите.

— Жалка лъжа — отвърна Зотик. Стоеше съвсем спокойно, сините му очи бяха кротки и будни над сивата брада. Това, че животът й е застрашен, не можеше да изненада никого във Варена, тя го знаеше.

— Като такава е замислена. Повод, нищо повече. Разбираш ли какво ще последва?

— Искате да се опитам да отгатна? Бих казал, че до една година Юдрик ще премахне другите от пътя си.

Тя сви рамене.

— Възможно е. Не подценявай Кердас, но едва ли е важно.

— Аха — отвърна той тихо. Проницателен мъж. — Валерий?

— Разбира се, Валерий. Валерий Сарантийски. Докато нашият народ е раздвоен и се самоизбива в гражданска война, какво смяташ, че ще го спре?

— Някои неща биха могли — отвърна той. — Но отначало — не. Стратегът, както и да се казва, до лятото ще е тук.

— Леонт. Да. До лятото. Трябва да замина, да спра това. Не искам Батиара да падне, не искам отново да бъде удавена в кръв.

— Никой, мъж или жена, не може да иска последното, ваше величество.

— Тогава ще ми помогнеш — каза тя. Държеше се опасно откровено, вече беше решила, че няма почти никакъв избор. — В този двор няма никой, на когото да се доверя. Не мога да арестувам и тримата наведнъж, всеки от тях ходи с цяла малка войска, където и да тръгне. Ако обявя някого от тях за свой годеник, другите ще се вдигнат на бунт още на следващия ден.

— И ще бъдете стъпкана, ще ви лишат от всякаква власт в мига, в който го обявите. Ще се избиват взаимно по улиците на всеки град и по полетата извън всички стени.

Тя го погледна със свито сърце и уплашена, мъчеше се да не се надява на много.

— Значи го разбираш?

— Естествено — отвърна той с усмивка. — Трябваше да сте мъж, ваше величество. Кралят, който ни трябва… макар че в друго отношение щяхте да ни направите много по-бедни, разбира се.

Ласкателство. На мъж към жена. Нямаше време за това.

— Как да се измъкна оттук? — попита го рязко. — Трябва да се махна и да остана жива, за да мога да се върна. Помогни ми.

Той отново се поклони.

— За мен е висока чест. — И попита: — Къде?

— В Сарантион — отвърна тя открито. — Има кораб.

И разбра, че най-сетне го е изненадала. Изпита някакво дребно задоволство, наред с дълбоката до костите тревога, която не я напускаше, съпътстваше я като сянка или дух от полусвета всеки ден и всяка нощ.

Беше го питала дали може да убие заради нея. Само веднъж, преди, когато бяха вдигнали чумната могила. Тогава бе задала въпроса небрежно, просто за сведение. Този път не беше така, но отговорът му бе почти същият.

— С оръжие — разбира се, макар че не притежавам голямо умение. С отрови също, но не с такава готовност, с каквато биха го направили мнозина, които можете да призовете. Алхимията превръща нещата, ваше величество, няма претенции за силите, които й приписват шарлатани и хейроманти.

— Смъртта също е превращение на живота, нали? — каза тя.

Помнеше усмивката му, сините очи, спрели се на лицето й, неочаквано нежни. Трябваше да е бил красив мъж някога; всъщност все още беше. Хрумна й, че алхимикът може би е обременен с някакво свое бреме. Можеше да го разбере, но нямаше да го признае по никакъв начин. Кой в света на Джад не живееше със своите скърби?

Той каза:

— Може и така да се погледне, и иначе, ваше величество. Може да се погледне като на едно и също пътуване в различно наметало. Трябва ви — промълви с променен тон — поне един ден и една нощ извън тези стени, преди да открият, че ви няма, ако искате да стигнете до Миласия невредима. Ваше величество, това налага някой, комуто вярвате, просто да се престори на кралицата в деня на церемонията.

Беше умен. Точно умен човек й трябваше. Продължи. Тя го слушаше.

Щеше да може предрешена да напусне града на втората нощ на Дикания, когато градските порти стоят отворени за празненствата. В светилището щеше да е тежко забулена в бялото на пълния родийски траур, което щеше да позволи някоя друга да заеме мястото й. Можеше да заяви намерение да се оттегли от публични срещи в покоите си в деня преди освещаването, за да се моли за душата на баща си. Охраната й — малка, грижливо подбрана група — щеше да я чака извън стените и да се събере с нея на пътя. Една-две от придворните й можели да чакат с тях, каза й. Все пак щели да й трябват една-две слугини, нали? Двама други слуги биха могли, самите те предрешени в празнично облекло, да минат през крепостните стени с нея сред нощната суматоха на Дикания и да се присъединят към останалите отвън. Можели дори да се съберат, каза й, в неговата крайградска къща, стига това да било приемливо за нея. След това трябвало да препуснат към Миласия като фурии. Можело да стане за една нощ, един ден и една вечер. Половин дузина стражи щели да могат да я опазят невредима по пътя. Можела ли да язди така, попита я.

Можеше. Беше от народа на антите. Бе на седлото от малко момиче.

Не толкова отдавна.

Накара го да повтори плана. Той добавяше подробности, стъпка по стъпка. Самата тя промени някои неща, вмъкна други. Налагаше се — той не познаваше достатъчно добре реда в двореца. Добави и женско оплакване, като още едно извинение за оттеглянето си преди храмовата церемония. Сред антите съществуваше древен страх от женската месечна кръв. Никой нямаше да я възпрепятства.

Накара Фарус да сипе вино на алхимика и го покани да седне, докато накрая обмисляше коя би могла да я замести. Ужасен въпрос. Коя можеше да го направи? Коя би пожелала? Нито тя, нито сивобрадият мъж, отпиващ от виното си, не го каза, но и двамата знаеха, че жената почти със сигурност ще загине.

Всъщност имаше само едно име. При мисълта за Аниса, дойката й, Гизел насмалко да се разплаче, но устоя. Тогава Зотик погледна към Фарус и промълви:

— Той също трябва да остане, за да брани жената, предрешена като вас. Дори аз знам, че никога не се отделя от вас.

Тъкмо Фарус й бе съобщил за тройния заговор срещу нея. Сега той погледна другия мъж от прага, тръсна решително глава, пристъпи и застана до Гизел. Стената, винаги до нея. Щитът. През целия й живот. Тя вдигна очи към него, обърна се отново към алхимика, отвори уста да възрази и ги затвори, съкрушена от болка, без да може да проговори.

Това, което каза старият мъж, беше самата истина. Убийствено вярно. Фарус никога не я беше оставял, нито прага на покоите й, докато е вътре. Трябваше да го виждат в двореца, а след това и в храма, докато тя бяга, за да може да избяга. И тя вдигна ръка и я положи на ръката на немия обръснат великан, който бе убивал заради нея и бе готов да загине за нея, готов беше душата си да загуби за нея, ако се наложи. Тогава вече дойдоха сълзите, но тя извърна глава и ги изтри. Бяха лукс, който не можеше да си позволи.

Явно не беше родена на този свят за мир, за радост или за сигурна власт… нито дори за да опази малцината, които я обичаха.

 

И стана така, че кралицата на антите бе почти сама, когато тръгна предрешена на втората нощ на Дикания, извън двореца и през града, покрай лумналите по площадите празнични огньове и треперливата светлина на факли, през зейналите порти и навън, сред буйната пияна тълпа, а сетне, две утрини по-късно, под сиви, понесли заплаха за дъжд небеса, остави зад себе си единствената земя, която бе познавала, и пое през морето и света, на изток.

Алхимикът, отзовал се на призива й и замислил бягството й, я чакаше в Миласия. Преди да напусне покоите й преди десет дни, бе помолил за превоз до Саврадия на имперския кораб. Уреждане на някакви негови си сметки, бе обяснил. Работа, недовършена преди много време.

 

Едва ли някога щеше да разбере колко дълбоко го беше трогнала.

Дете-кралица, сама и свръхестествено сериозна, недоверчива към сенки, към думи, към самия вятър. И кой можеше да я вини за това? Обсадена и застрашена от всички страни. В града открито се правеха облози за сезона, в който щеше да умре. И въпреки това достатъчно мъдра — единствената в целия дворец навярно, — за да разбира, че вечните племенни вражди сред антите трябва вече да спрат в един по-голям свят, иначе антите пак щяха да станат само едно племе, прогонено от полуострова, който бяха завоювали, избиващи се взаимно, борещи се със зъби и нокти за място и препитание сред другите варварски съюзи. Сега той стоеше на кея в пристанището на Мегарион, загърнат заради биещия косо студен дъжд и гледаше как сарантийският кораб бавно се плъзга назад по вълните, понесъл кралицата на антите към свят, който щеше — някои истини са тежки — почти със сигурност да се окаже прекалено опасен и двойствен дори за проницателен ум като нейния.

Щеше да стигне там, смяташе той; беше преценил кораба и неговия капитан. Пътувал беше навремето, познаваше и пътищата, и морето. Някой търговски съд, широк, тромав, с дълбок търбух, щеше да е пагубен риск толкова късно през годината. Един търговски кораб нямаше да заплава изобщо в това време. Но този бе изпратен специално за кралицата.

Тя щеше да стигне до Сарантион — да види Града, който той самият така и не бе видял — ала това едва ли щеше да й донесе радост. Но пък у дома я чакаше само сигурна смърт, а тя бе съвсем млада — беше ужасно млада — и се вкопчваше в живота и във всяка надежда, която можеше да й предложи той пред лицето на чакащия мрак или светлината на нейния бог.

Неговите богове бяха различни. Той беше много по-стар. Човек не е длъжен винаги да се бои от дългия мрак, мислеше си. Живеенето не е абсолютно добро. Има равновесия, хармонии, към които да се стремиш. Всяко нещо си има своето време. Същото пътуване — с друго наметало. Бе есен, не само в буквалния смисъл.

Имаше един момент на борда, докато гледаше как Батиара чезне в сивотата зад кърмата, когато я видя, че преценява дали да се опита да го съблазни, или не. Беше отекнало в сърцето му. Заради Гизел в този момент, заради тази млада кралица на народ, който не беше негов, можеше дори да надмогне всички свои вътрешни неща, всички осъзнати истини в душата си, и да продължи към Сарантион.

Но в света има сили много по-могъщи от властта човешка и сега той пътуваше, за да се срещне с една, на много познато му място. Работите му бяха в ред. Двамата с един нотариус бяха съставяли нужните документи. Сърцето му понякога се беше свивало от страх, след като стигна до това решение — само някой глупав и суетен би го отрекъл, — но нямаше ни най-малка сянка на съмнение у него какво трябва да стори.

По-рано същата тази есен беше чул в ума си един зов, познат глас от далечния, невъобразимо далечен изток. А после, малко по-късно, едно писмо бе пристигнало от приятеля на Марциниан, художника, комуто бе дал една птица. Линон. И докато четеше грижливо подбраните думи, докато извличаше смисъла под двусмислените, забулени фрази, бе разбрал този зов. Линон. Първата, мъничката. Наистина беше сбогуване, и нещо повече от това.

Сън не го споходи в нощта, когато пристигна това писмо. От леглото се бе преместил на стола, от него — на вратата на селската си къща и стоя там, загърнат в одеялото и взрян навън под светлината на есенните луни и звездите, в ясната нощ. Всички неща в света на формите — стаите му, градината, плодните дръвчета по-натам, каменният зид, нивите и горите отвъд лентата на пътя, двете издигащи се все по-високо луни и после — залязващи, докато той стоеше на прага на отворената врата, светлият изгрев, когато най-сетне се появи — всички неща тогава му се сториха непоносимо скъпи, благоговейни и съвършени, окъпани в блясъка на богове и богини, които ги имаше, все още ги имаше.

В онова утро той взе решението си, или по-точно — осъзна, че е взето за него. Трябваше да замине, трябваше отново да напълни пътната си торба — изтърканото зацапано зебло с есперанския ремък, купено преди трийсет години — с пътните вещи и другите неща, които трябваше да отнесе, и да започне дългото си пътуване до Саврадия за първи път от почти двайсет години.

Но в същото онова утро — по начин, по който незримите сили на полусвета понякога показват вярното разбиране на човек, стигнал до вярното място — от Варена дойде пратеник, от двореца, от младата кралица, и той трябваше да отиде при нея.

Изслуша я спокойно и без да се изненада, но накрая все пак беше малко изненадан. Размислил беше възможно най-грижливо за Гизел — по-млада от така и невидените от него дъщери и синове, но също тъй по-възрастна, отколкото щяха да станат някога те — и след като я съжали, надмогна собствените си вълнения и страхове, нарастващото осъзнаване за стореното преди много време и за онова, което му предстоеше тепърва, и й поднесе плана за бягството й като дар.

После я попита дали може да отплава с нея до Мегарион.

 

И ето, че вече беше тук, отдалечаващият се кораб вече възвиваше на юг сред белите гребени на вълните, студеният дъжд биеше в лицето му. Държеше каишката на пътната торба в краката си с благоразумието на човек, стоял неведнъж на бурен пристан. Не беше млад; бреговете бяха трудни места навсякъде. Но не изпитваше страх — не и от света.

Светът цял се беше разгънал пред него, макар и под есенния дъжд: моряци, гларуси, продавачи на храна, униформени митнически служители, просяци, ранобудни блудници, подирили подслон на портиците, мъже, мятащи въдици по кея, пристанищни хлапета, връзващи корабни въжета за някоя подхвърлена пара. През лятото щяха да се гмуркат във водата. Сега беше много студено. Идвал беше тук много пъти. Друг човек беше тогава. Млад, горд, търсеше безсмъртие в загадки и тайни, които могат да се разтворят като раковина, за да му предложат своя бисер.

Мина му през ума, че почти сигурно има свои живи деца тук. Не помисли да ги потърси. Нямаше смисъл вече. Щеше да е непочтено. Гнила сантименталност. Застарелият баща, поел по сетния си път, дошъл да прегърне милите си деца.

Не и той. Не и мъж като него. Вместо тях той вече бе прегърнал полусвета.

„Замина ли?“ — каза Тиреса от пътната торба. И седемте бяха вътре, незрящи, но несмълчани. Никога не ги смълчаваше.

„Корабът ли? Да, замина. Далече на юг“.

„А ние?“ Тиреса обикновено говореше от името на другите, когато се държаха прилично: привилегия на сокола.

„Ние също сме далече, мили мои. Далече, дори и сега“.

„Под дъжда?“ „И преди сме вървели под дъжда“.

Наведе се и вдигна торбата, гладкият дебел кожен ремък лепна хубаво на рамото му. Не беше тежка, дори за годините му. Нямаше и защо да е тежка, помисли си той. Имаше само един кат дрехи вътре, малко храна и пиене, нож, една книга и птиците. Всички птици, всички изваяни от ръцете му и пленени птици-души на бляскав кураж, мрачното деяние на живота му.

Някакво момче, осемгодишно навярно, седеше на един камък и го гледаше, докато той гледаше кораба. Зотик се усмихна, бръкна в кесията на колана си, подхвърли му сребърник. Момчето го улови ловко и като видя, че е сребро, се ококори.

— Защо?

— За късмет. Запали свещ за мен, дете.

После тръгна, торбата се полюшваше на рамото му, докато газеше през дъжда, вдигнал високо глава, с изправен гръб, на североизток през града, за да хване разклонението на имперския път и портата откъм сушата, както го беше правил много пъти преди време, но този път — за да направи нещо много по-различно: да сложи край на трийсетгодишната приказка, историята на един живот, която не можеше да бъде разказана, да върне птиците у дома, там, където можеха да се освободят призованите им и пленени души.

Онзи далечен зов беше изпратено послание. Помислил бе, като млад, докато четеше Древните, докато оформяше онзи чудовищен, ужасяващ алхимичен ритуал, че важното в леса на Саврадия е самото жертвоприношение, акта на преклонение към силата, която почитаха в онези гори. Че душите на поднесените на горския бог са нещо нищожно, маловажно, достъпни да бъдат отнети, стига черното изкуство да успее да го направи.

Не беше така. Съвсем иначе беше.

Той наистина бе открил, че разполага с това познание, ужасната и възбуждаща дарба да постигне прехвърляне на души, но по-рано тази есен, докато стоеше на двора една утрин, чу в ума си глас, които го зовеше от Елшовия лес. Линон, с нейния си женски глас — онзи, който беше чул само веднъж, когато я убиха в леса — и разбра вече стар, в какво е сбъркал преди толкова време.

Онова, което обитаваше леса, в края на краищата искаше душите. Душите не бяха за взимане от смъртни.

Последва и една безсънна нощ, и едно осъзнаване, съзряващо като бавно разсъмване. Вече не беше млад. Кой знае колко още сезона или години щяха да му дадат да види блажените богове? А след писмото дойде убедеността. Разбираше за какво го молят и нямаше да поеме по пътя след захвърленото наметало на тленния живот с тези грешно отнети души, опетнили името му.

Една все пак си бе отишла от него — първата. Беше върната. Другите бяха в торбата му, докато крачеше в дъжда, понесъл ги към дома.

Не знаеше какво очаква него самия сред дърветата, макар да бе отнел нещо, което не му принадлежеше, а равновесието и отплатата лежаха в сърцевината на собственото му изкуство и знанията, които бе изучил. Само глупак отрича страха си. Каквото беше, щеше да бъде. Времето бягаше, винаги бягаше. Дарът на прорицанието не беше негов занаят. По-могъщи сили от властта човешка имаше на света.

Помисли си за младата отплавала кралица. Помисли за Линон: за онзи първи път, за ужаса, стегнал вътрешностите му, за силата, за благоговейния трепет. Така отдавна. Студеният дъжд сега биеше като камшик в лицето му, вързал го за света.

Мина през Мегарион и стигна до стените, и видя пътя напред през зейналите порти, и зърна Елшовия лес в сивата далечина.

И спря, само за миг, загледан напред, усети силния туптеж на тленното си сърце. Някой го блъсна отзад, изруга на сарантийски, подмина го.

„Какво има?“ — попита Тиреса. Умна. Сокол. „Нищо, мила. Спомен“. „Защо един спомен е нищо?“

Защо наистина? Не отвърна, продължи, с тоягата в ръка, през портите. Изчака при рова да мине група търговци на коне, с натоварените им мулета, после закрачи отново. Толкова много есенни утрини тук, спомни си като в просъница, и той крачи сам, в търсене на слава, на познание, на скритите тайни на света. На полусвета.

Към пладне вече беше на главния път, проточил се право на изток, а огромният лес продължи с него, от север и много близо.

Остана си там през последвалите дни вървене — в дъжд и под бледа, грейнала за малко слънчева светлина, с мокрите натежали листа, всички почти окапали, многоцветни, с дима, вдигащ се от въглищарски ями, с далечния кънтеж на брадви, с ромона на поток, чут и невидян, овце и кози на юг, самотен пастир. Глиган изскочи веднъж от горите, а после — стъписан от внезапната светлина, щом облак разголи слънцето — отново се шмугна в тъмното и изчезна.

Гората си бе все там и в нощите, зад заслонените с кепенци прозорци на ханове, в чиито гостилници никой не го помнеше и никой не го знаеше след толкова време, където ядеше сам и не взимаше момичета на горния кат като някога, и тръгваше отново с изгрева на новия ден.

И там, на хвърлей място от пътя, привечер в сетния ден, когато следобедният дъждец затихна и тънещото на запад слънце полегна червено и ниско, мина през селцето, което помнеше — вече спуснало кепенци в края на деня, без жива душа по единствената уличка — и стигна, не много след него, воден от собствената си дълга сянка, до хана, в който беше отсядал винаги, преди да стори в нощта онова, което вършеше в Деня на мъртвите.

Спря на пътя пред хана, обзет от нерешителност. Чуваше звуците от двора зад зидовете. Коне, скърцане на кола, ударите на чук в налбантницата, гласове на ратаи в конюшнята. Излая куче. Отекна смях. Подножията на планините, преграждащи достъпа към брега и морето, се издигаха зад хана, кози бяха осеяли загърнатата в здрач поляна. Вятърът бе стихнал. Той погледна през рамо назад към червеното слънце и зачервените облаци по хоризонта. Утрешният ден щеше да е по-добър — това обещаваха облаците. В хана щяха да горят огньове, греяно вино щеше да има, за топлина.

„Страх ни е“, чу в ума си.

Не беше Тиреса. Беше Мирел, която никога не говореше. Беше я направил червеношийка, с медна гръд, мъничка като Линон. Имаше същия глас, който имаха всички, киселите, малко превзети нотки на съдията, край чийто пресен гроб бе извършил своя тъмен последен ритуал. В това се криеше неочаквана ирония — девет души на саврадийски момичета, принесени в жертва на поляната в Елшовия лес, да говорят като един нагъл родийски съдия, убит от двама пияници. Гласът бе един, но той различаваше тембъра на всяка от душите.

„О, мои скъпи — отвърна с нежност. — Не се бойте“.

„Не за нас. — Тиреса този път. Нетърпелива нотка. — Знаем къде сме. За теб ни е страх“.

Не беше очаквал това. Откри, че не може да измисли какво да отвърне. Погледна отново назад по пътя, после — напред, на изток. Жив човек нямаше, нито на кон, нито пеш. Всеки здравомислещ смъртен щеше да се е приютил между стени в края на деня, зад залостени прозорци, под покриви, с огън срещу студа и почти падналия мрак. Сянката му се бе проточила по имперския път, сянката на тоягата му. Заек се сепна в полето и затича на зигзаг, пленен от дългия лъч светлина към влажния ров край пътя. Слънцето и облаците на запад бяха червени като огън. Като сетния огън.

Наистина, нямаше причина да чака до утрото, колкото и хубаво да можеше да се окаже.

Продължи по пътя и скоро стигна до малко мостче над северния крайпътен ров. Мина по него, както беше правил години наред, и пое през мократа, тъмна есенна трева на това поле, а щом стигна до черния край на леса, не спря, а навлезе в натежалото, затаено в очакване тъмнило на древните дървеса, със седем души — и със своята.

Зад него, в света, слънцето угасна.

 

Мракът бе вечен в Елшовия лес, нощта не го носеше, само го правеше по-дълбок. Утрото беше нещо далечно, смътно, а не промяна в пространството и светлината. Луните тук бяха притегляне, а не блясък, макар понякога да можеше да се зърнат, а понякога звезда можеше да се появи между черните клони и тръпнещите листа над вдигащата се мъгла.

На поляната, където всяка есен се проливаше кръв от маскирани жреци на ритуал, толкова стар, че никой не помнеше как е възникнал, тези истини бяха променени — но много малко. Дърветата тук отстъпваха достатъчно, за да пада светлина, когато белите пипала на мъглата не са надвиснали във въздуха. Обедното слънце можеше да накара листата да покажат зелено напролет или лете, червено-златно, щом ги пленят есенните слани. Вялата луна можеше да придаде хладна, пестелива прелест на черните клони посред зима, синята — да им върне странността на полусвета. Можеше да се видят неща.

Неща, като омачканата трева и окапали листа, и хлътнали чимове под дирите от копита, които трябваше да са били много тежки за пръстта, където са стъпвали току-що, за да потънат отново сред дървесата. Като седемте птици, лежащи на коравата земя, птици, сътворени от човешка ръка. Като човека до тях. По-скоро онова, което бе останало от този човек. Лицето му бе непокътнато. Изражението под утринния светлик, който точно сега беше синкав — ведро, приемащо, загърнато в покой.

Беше се върнал по своя собствена воля: тежест някаква бе вложена в това, търпеливо разбиране, съдбовност. Тялото отдолу беше окървавено, разпрано от слабините до гръдната кост. Кръв и плът се точеха на дълга диря през тревата, където продължаваха дирите от копита.

Стара изтъркана пътна торба лежеше малко встрани. Имаше широк кожен ремък, есперански, лъскав и гладък.

Тихо беше на поляната. Времето бягаше. Синята луна се хлъзгаше по празната шир горе и подминаваше онова, което бе зърнала долу. Нито вятър, нито звук сред голите клони, нито шепот на окапали листа. Зов на бухал не се чуваше в Елшовия лес, нито песен на славей, не ръмжеше тук звяр, нито бог се връщаше. Не и сега. Това бе станало — и бе отминало. Щеше да е пак, и отново, но не тази нощ.

После, в това безмълвие сред студената нощ, се чу реч. Птиците на тревата, но и не те. Гласове на жени се чуха във въздуха, в тъмното, тихи като листа. Жени, които бяха издъхнали тук, отдавна. „Мразиш ли го?“

„Сега? Виж какво му направиха“.

„Не само сега. Изобщо. Преди. Аз — никога“.

Отново тишина, временно. Времето тук не означаваше много, трудно беше да се обхване, освен по звездите, изплъзващи се от взора по своя път, когато могат да се съзрат.

„Аз също“.

„И аз. Трябваше ли?“

„Как?“

„Вярно. Как?“

„И само вижте — каза Линон. Това бяха първите й думи; тя, която първа от тях бе пленена и върната първа. — Вижте как му се плати“.

„Не беше уплашен, нали?“ Тиреса.

„Беше — отвърна Линон. Въздишка в безмълвието. — Вече не е“.

„Къде е той?“ Мирел.

Никоя не отвърна.

„Къде трябва да идем?“ — попита Мирел.

„Ах. Това го знам. Ние вече сме там. Отишли сме. Само да кажем довиждане, и сме отишли“ — отвърна Линон.

„Довиждане тогава“. Тиреса. Сокол.

„Довиждане“ — изшепна Мирел.

Една по една, сбогуваха се — слова, като шумолене на листа в черния въздух, докато душите си отиваха. Накрая остана само Линон, първата от всички, и в тишината сред поляната каза сетните думи на мъжа, лежащ до нея в тревата, макар той да не можеше вече да я чуе, а след това изрече още нещо в тъмното, нещо по-нежно от сбогуване, а после последната обвързана душа прие свободата си, тъй дълго отказвана.

И тъй, скритото познание и преселените души преминаха от сътворения свят, в който мъже и жени живеят и умират, и повече никой не видя птиците на Зотик алхимика, нито знаеше за тях под слънцето и луните. Освен една.

 

Когато есента се върна във вече много променения свят на смъртните, дошлите на разсъмване в Деня на мъртвите, за да извършат древния, запретен ритуал не намериха нито мъртвец, нито сътворени от човешка ръка птици в тревата. Имаше една тояга и празна торба с кожен ремък и те се почудиха. Един взе тоягата, друг — торбата, след като свършиха онова, заради което бяха дошли.

Тези двамата, прочие, щяха да се радват на добра съдба до края на дните си, а и техните деца, които взеха тоягата и торбата след тяхната смърт, а и децата на техните деца.

По-могъщи сили от властта човешка има на света.

 

— Ще съм изключително благодарен — заяви клирик Максимий, главен съветник на Източния патриарх, — ако някой благоволи да ни обясни защо една толкова нелепо голяма крава трябва да се постави на купола на Храма на Святата Мъдрост на Джад. Какво все пак си е наумил този родиец?

Последва кратко мълчание, подобаващо за високите кисели нотки, с които бе подхвърлен този коментар.

— Според мен — мрачно отвърна архитектът Артибасос, след като погледна към императора, — животното по-скоро е бик всъщност.

Максимий изсумтя.

— Аз, разбира се, с удоволствие ще се съобразя с познанията ви в говедарството. Но въпросът все пак си остава.

Патриархът в мекия стол с висок гръб си позволи тънка усмивка под дългата бяла брада. Лицето на императора остана безизразно.

— Съобразяването ви става втора природа — отби съвсем невъзмутимо Артибасос. — Може би си струва да го култивирате. Обичайно е — освен може би сред духовниците — мнението да предшества знанието.

Този път се усмихна Валерий. Беше късно през нощта. Всички знаеха навиците на императора и Закарий, Източният патриарх, отдавна се беше нагодил към тях. Двамата бяха установили връзка, основаваща се на неочаквана лична симпатия и на реалното напрежение между длъжностите и ролите си. Последното обикновено се отиграваше в действията и думите на техните подчинени съмишленици. С годините това също се беше развило. И двамата го съзнаваха.

С изключение на слугите и на двама прозяващи се имперски писари, скрити в сенките, в помещението — зала в по-малкия Траверситски палат — бяха петима и всеки от тях в един или друг момент бе отделил време да огледа рисунките, които им бяха донесли. Творецът на мозайки не присъстваше. Не беше редно да присъства. Петият мъж, Пертений от Евбулус, секретар на върховния стратег, си водеше бележки, докато разглеждаше рисунките. Не беше изненадващо: задължението на историка бе да хроникира строителните планове на императора, а Великият храм беше бижуто в короната сред тях.

А това придаваше изключителна важност на първоначалните скици за предлаганата мозайка на купола, както естетическа, така и теологична.

Закарий вдигна дебелите си къси пръсти пред лицето си и поклати глава, щом слугата му предложи вино.

— Бик или крава — отрони той — е необичайно… Много неща в проекта са необичайни. Не сте ли съгласен, ваше величество? — Придърпа над ухото си периферията на меката си шапка. Знаеше, че това необичайно покривало на главата му с полюшващите се връзки не придава особен чар на външността му, но бе оставил далече зад себе си възрастта, в която тези неща имат значение, и много повече го безпокоеше фактът, че все още не е зима, а непрекъснато му е студено, дори вътре.

— Човек трудно би могъл да възрази на това — промърмори Валерий. Беше облечен в тъмносиня вълнена туника и новата мода панталони, стегнати с колан и затъкнати в черни ботуши. Работно облекло, без корона, без драгоценности. От всички в залата той като че ли единствен не забелязваше късния час. Синята луна отдавна се беше спуснала на запад, над морето. — Смятате ли, че трябва да предпочетем по-… обичаен проект за този Храм?

— Куполът служи на свята цел — твърдо заяви патриархът. — Образите по него — на самия връх на Храма — трябва да вдъхват на вярващите благочестиви мисли. Това не е светски палат, ваше величество, това е изобразяване на палата на Джад.

— И вие смятате, че проектът на родиеца е несъвършен в това отношение? Наистина ли? — Въпросът прозвуча натъртено.

Патриархът се поколеба. Императорът имаше смущаващия навик да поставя такива откровени въпроси, да цепи през детайлите към по-същественото. Факт беше, че нахвърляните с креда скици бяха нещо изумително. Наистина не съществуваше друга, по-простичка дума за това, или поне такава не идваше наум на патриарха в този късен час.

Е, добре, имаше още една дума: смиряващо. — А това беше добре, помисли си той. Нали? Куполът бе короната на храма — на дом — и трябваше да вдъхва почит към бога, тъй както дворец приютява и величае един тленен владетел. Божията възхвала трябваше да е по-силна, защото императорът бе само божият Наместник на земята. Пратеникът на Джад бе последният глас, който чуваха императорите, преди да умрат: „Слез от престола, Богът на императорите вече те чака“.

За да изпитат вярващите благоговение към величавото, неимоверно могъщество над тях…

— Замисълът е забележителен — каза откровено Закарий — рисковано беше да не е откровен пред Валерий. Сплете пръсти в скута си. — Също така обаче е… смущаващ. Искаме ли вярващите да се чувстват притеснени в божия дом?

— Аз дори не знам къде се намирам, докато гледам това — оплака се Максимий и се приближи отново до широката маса, до която Пертений от Евбул стоеше, загледан в рисунките.

— В Траверситския палат — подсети го дребният архитект Артибасос и Максимий го изгледа раздразнено.

— В какъв смисъл? — попита Закарий. Главният съветник беше строг, наежен, прозаичен човек, но добър в работата си.

— Ами, вижте. Трябва да си представим, че стоим под този купол вътре в Храма. Но покрай… предполагам източната дъга, родиецът очевидно ни показва Града… и показва самия Храм, видян от разстояние…

— Все едно откъм морето, да — промълви Валерий.

— … и тъй, ние ще сме вътре в Храма, но трябва да си представяме, че го гледаме сякаш от разстояние. Това… ми причинява главоболие — заключи твърдо Максимий и се пипна по челото, като за да натърти на болката. Пертений го изгледа накриво.

Отново последва кратко мълчание. Императорът погледна към Артибасос. Архитектът заговори, с неочаквана за него търпеливост:

— Той ни показва града в един по-широк смисъл. Сарантион, Царицата на градовете, славата на света, и в такъв един образ присъства и Храмът, както трябва да бъде, редом с Хиподрума, дворците на Прецинкта, сухоземните стени, пристанището, корабът в пристанището…

— Но — прекъсна го с вдигнат пръст Максимий, — при цялата ми почит към нашия славен император, Сарантион е славата на този свят, докато божият дом почита световете над света… или би трябвало. — Погледна към патриарха, сякаш търсеше одобрение.

— Какво е над него? — попита тихо императорът.

Максимий бързо се обърна.

— Ваше величество? Моля?… Над него?!

— Над града, отче. Какво е там?

— Джад е там, ваше величество — намеси се Пертений. Тонът на секретаря беше неутрален, помисли си патриархът, все едно предпочиташе да не се замесва в това обсъждане. А само да го опише в хрониките си. Все пак казаното от него бе истина.

Закарий гледаше рисунките. Богът наистина бе над Сарантион, величествен и могъщ в своята слънчева колесница, подкарал я нагоре като слънчевия изгрев, право напред, безукорно брадат според източната традиция. Закарий почти бе очаквал да види красивия златен божи лик на Запада и бе готов да възрази, но родиецът не бе направил това. Джад на този купол беше мрачен и строг, какъвто го познаваха вярващите от Изтока, изпълващ едната страна на купола почти до короната му. Щеше да е истинско великолепие, ако можеше да се осъществи.

— Джад, да — каза император Валерий, — Родиецът ни показва нашия Град в неговото величие — Новия Родиас, както го е нарекъл Сараний в началото и в какъвто е възнамерявал да го превърне — а над него, там, където трябва да бъде и винаги е — художникът ни представя бога. — Обърна се към Закарий. — Ваше преосвещенство, какво смущаващо послание има в това? Какво ще поеме в сърцето си един тъкач, обущар или войник, когато зяпне нагоре?

— Има и нещо друго, господарю — добави кротко Артибасос. — Погледнете към западната дъга на купола, където той ни показва Родиас в руини — напомняне колко крехки са достиженията на тленните хора. И вижте как по цялата северна извивка ще имаме света, който бог е създал в цялото му великолепие и разнообразие: мъже и жени, села и ниви, пътища, деца, всякакви животни, птици, хълмове, гори. Представете си тези бегло скицирани дървета като есенна гора, ваши благородия, както подсказват бележките. Представете си обагрените листа горе, огрени от светилници или от слънцето. Този бик е част от това, част от сътвореното от Джад, също като морето, понесло се по южната страна на купола към Града. Ваше величество, ваше преосвещенство, родиецът предлага да ни поднесе, в мозайка, на купола, толкова много от света, от божия свят, че аз го намирам за… изумително, признавам.

Гласът му заглъхна. Пертений, историкът, го погледна с любопитство. За миг никой не проговори. Дори Максимий стоеше вцепенен. Закарий поглади брадата си и вдигна очи към императора. Познаваха се от много време.

— Изумително — повтори патриархът с убеденост, все едно описанието бе негово. — Не е ли прекалено амбициозно?

И забеляза, че е напипал болезнено място. Валерий го погледна за миг право в очите и сви рамене.

— Той го е скицирал, наема се да го постигне, стига да му дадем хората и материалите. — Сви отново рамене. — Мога да му отсека ръцете и да го ослепя, ако се провали.

При тези думи Пертений хвърли кратък поглед към императора — лицето му беше безизразно — и отново се наведе над наброските. После каза:

— Един въпрос, ако позволите? Не е ля… небалансирано? Богът винаги е в центъра на един купол. Но тук Джад и Градът са на изток, богът се извисява от тази страна към върха… но на запад няма нищо, което да ги уравновеси. Все едно на проекта… му трябва някаква противостояща фигура.

— Той ще ни даде небе — заговори Артибасос. — Земя, море и небе. Бележките описват залез, на запад, над Родиас. Представете си това с цветове.

— Все пак съзирам тук трудност — каза писарят на Леонт и опря лакирания нокът на показалеца си в скицата с креда. — При цялата ми почит, преблагородни господа, би могло да се предложи да постави нещо тук. Нещо по-голямо. Баланс. Защото, както всички знаем, балансът е всичко за добродетелния човек. — Погледна ги благочестиво, присвил тънките си устни.

„Някой езически философ сигурно е казал това“, помисли си кисело Закарий. Не обичаше историка. Този човак като че ли се месеше във всичко, все нащрек, никога не отстъпваше.

— Може и така да е — заяви малко прекалено сприхаво Максимий, — но това с нищо не облекчава главоболието ми, уверявам ви.

— Много сме благодарни, че ни го казвате, отче — отвърна тихо императорът.

Максимий се изчерви под черната си брада а след това, като видя ледената физиономия на Валерий, съвсем несъзвучна с кроткия му тон, пребледня. Много лесно беше човек понякога да забрави, покрай благия и открит нрав на императора, как Валерий беше качил чичо си на трона и как след това самият той се бе качил на него, помисли си Закарий, дори изпита съчувствие към съветника си.

Патриархът се намеси:

— Готов съм да заявя, че съм доволен. Тук не намираме нищо еретично. Богът е почетен и земната слава на Града е показана подобаващо, как лежи под закрилата на Джад. Ако императорът и неговите съветници са доволни, ще одобрим този проект от името на духовенството и ще благословим неговото осъществяване.

— Благодаря ви — отвърна Валерий и кимна. — Разчитахме, че ще заявите това. Това е гледка, достойна за Храма, по наша преценка.

— Стига да може да се осъществи — каза Закарий.

— Това винаги го има — отвърна Валерий. — Много хорски стремежи са се проваляли при осъществяването им. Желаете ли още вино?

Наистина беше много късно. Още по-късно беше, когато двамата духовници, архитектът и историкът си тръгнаха. Докато напускаха малката зала, Закарий видя как Валерий даде знак на един от секретарите си. Мъжът бавно пристъпи напред от сенките до стената. Императорът започна да му диктува още преди вратата да се затвори.

Закарий щеше да запомни този образ, а също и усещането в дълбините на същата тази нощ, когато се събуди стреснат от един сън.

Рядко сънуваше, но в този сън стоеше под сътворения от родиеца купол. Беше изпълнен, осъществен — и загледан нагоре, на светлината от висящите канделабри, светилници и хиляди свещи, Закарий го разбра в целостта му, като нещо единно, и осъзна какво става на западната страна, където срещу бога се простираше само залез.

Залез, докато Джад се издига? Срещу бога? Тук все пак имаше ерес, помисли си той, след като, сепнат от съня, се бе надигнал в леглото, полубуден и замаян. Но не можа да си спомни каква е тя и отново заспа неспокойно. На заранта беше забравил всичко освен мига, в който седеше вцепенен в тъмното, и един сън с огряна от свещи мозайка се бе оттекъл от него в нощта като вода в устремен бързей, като гаснещи летни звезди, като милувка на любими, умрели и отишли си.

 

Всичко е до виждането, винаги беше твърдял Марциниан, а Криспин учеше на същото всички техни чираци през годините, защото го вярваше страстно. Виждаш с умствения си взор, гледаш със страстно внимание света и онова, което той ти показва, избираш грижливо от тесерите и камъчетата и — ако ги има подръка — полускъпоценните камъни, които са ти дали. Стоиш или седиш в дворцовата зала или храм, или спалнята, или в трапезната зала, където работиш, и наблюдаваш цял ден как се променя светлината, а после отново през нощта, на горящите свещи и светилници, като сам плащаш за тях, ако потрябва.

Приближаваш се до повърхността, по която ще работиш, докосваш я — както той правеше сега на едно скеле, замайващо високо над лъскавите мраморни подове на Храма на Артибасос в Сарантион — а очите и пръстите ти бавно обхождат повърхността, която са ти дали. Никоя стена никога няма да е идеално гладка, никоя извивка на купол не може да добие съвършенство. Чедата на Джад не са създадени за съвършенство. Но можеш да използваш несъвършенствата. Да ги компенсираш и дори да ги превърнеш в сила… ако ги познаваш и ако знаеш къде са.

Криспин възнамеряваше да запомни наизуст тази повърхност, на вид и на допир, преди изобщо да разреши да бъде положен най-долният пласт груба замазка. Вече бе спечелил първия си спор с Артибасос, с неочакваната подкрепа на гилдията на зидарите. Влагата беше врагът на мозайката. Върху всички тухли най-напред щеше да се положи предпазващ слой смола, веднага щом той свършеше огледа си. След това дърводелците щяха да набият хиляди пирони с плоски глави през този слой и между тухлите, като оставят главите леко да стърчат, за да помогнат първият пласт замазка — груб зърнест пясък и тухлена прах — да прихване. В Батиара това го правеха почти винаги. Тук в Изтока буквално бе непознато и Криспин пламенно бе защитил убедеността си, че пироните ще помогнат много, за да се стегне плътно замазката, особено по извивките на купола. Щеше да ги накара да направят същото и по стените, макар все още да не го беше казал на Артибасос и дърводелците. За стените имаше и още няколко идеи. Тях също все още не беше споделил.

След първия пласт замазка щеше да има още два, както се бяха споразумели, фина и още по-фина. А върху последната той щеше да свърши своята работа, с майсторите и чираците, които бе избрал, според проекта, който бе поднесъл и който вече бе одобрен от двора и духовенството. И в тази работа щеше да се постарае да изобрази тук толкова от познатия му свят, колкото може да се побере в една творба. Не по-малко.

Защото истината беше, че двамата с Марциниан бяха грешили през всичките тези години. Или поне не бяха изцяло прави.

Това бе една от най-тежките истини, които бе научил в пътуването си, напуснал дома с горчивина и стигнал до състояние, което все още не можеше да определи. Виждането наистина беше в сърцевината на това изкуство от светлина и цвят — така трябваше и да бъде, — но не беше всичко. Човек трябваше да гледа, но и да има страст, потребност, визия в основата на това виждане. Ако изобщо искаше да постигне нещо, което поне малко да се доближи до незабравимия образ, който бе видял в онзи малък крайпътен храм, трябваше да намери у себе си дълбочина на чувство, което — някак — да се доближава до онова, което бяха изпитали неизвестните, страстно благочестиви мъже, изобразили там бога.

Никога нямаше да притежава тяхната чиста, непоклатима убеденост, но му се струваше, че вече, като по чудо, има у себе си нещо, което може да се сравни с това. Беше излязъл иззад стените на град някъде там, в гаснещия запад, понесъл три мъртви души в ограденото си със стена сърце и една птица-душа на шията си, и бе пътувал до по-величавите стени на изток. От един град — до Града, през пустош и мъгла, и през вдъхващ ужас лес… и беше излязъл от него, жив. С живот, подарен — или по-вярно може би — с неговия, на Варгос и на Кася живот, откупен с душата на Линон, оставена там на тревата по нейна изрична воля.

Видял беше в Елшовия лес същество, което винаги щеше да носи в себе си. Също както Иландра щеше да е с него, и дъщерите му, разкъсващата сърцето мъка. Човек се движи през времето, оставя зад себе си неща, и все пак те остават с него. Такъв бе животът на тленните хора. Бе искал да го избегне, да се скрие от това. Не беше възможно.

— Не ги почиташ, като живееш все едно, че и ти самият си умрял — казваше му Марциниан с яд, почти на ръба на гнева. За миг очите на Криспин се насълзиха от прилив на обич към далечния му приятел. Точно сега, високо над сарантийската суматоха, сякаш толкова много неща му се искаше да почете или да възхвали, да ги превърне в своя жизнена съдба, ако потрябва, защото не биваше, не беше справедливо да умират деца от чума или млади момичета да ги посичат в жертва в леса, или да ги продават в скръб за зимно жито.

Ако това бе светът, какъвто бог — или боговете — са сътворили, то смъртният човек, този смъртен човек, можеше да го признае и да почете силата и необятното величие, вложено в него, но нямаше да каже, че е справедливо, нито да се преклони, все едно е шепа прах или сухо трошливо листо, отвяно от есенно дърво и безпомощно пред вятъра.

Можеше и да е, всички мъже и жени можеше да са точно толкова безпомощни като въпросното листо, но той нямаше да го признае и тук, на купола, щеше да създаде нещо, което да заяви — или да се опита да заяви — тези неща, и още.

Дошъл бе тук заради това. Бе предприел своето пътуване и все още пътуваше навярно, и щеше да изрази в мозайката на този Храм толкова от пътуването на живота си и всичко, което побираше то в себе си, колкото изкуството и страстта му можеха да обхванат.

Щеше да впише тук — макар да знаеше, че може да го ослепят за това — дори Хеладик. Макар и само забулен, намекнат, в някой залезен лъч светлина и пустота. Някой взрян нагоре, някой настроен по определен начин да откроява образи, щеше да постави сина на Джад там, където го поставяше замисълът му, пропадащ в падналия Запад, с факела в ръка. Факелът щеше да е там, лъч светлина от ниските облаци над залеза, изстрелян нагоре в небето, или от снишения над земята небесен свод, земята, където обитаваха смъртните.

Щеше да я има и Иландра тук, и момичетата, майка му, лицата на неговия живот, защото имаше къде да постави тези ликове и те принадлежаха, част бяха от пътуването, неговото и на всички смъртни пътуване. Ликовете на живите бяха същината на живота. Онова, което си открил, обичал, оставил зад себе си — или отнето ти.

Неговият Джад щеше да е брадатият източен бог от онзи храм в Саврадия, но езическият зубир също щеше да е тук на купола, щеше да го изобрази като звяр сред всякакви други зверове. Но и не съвсем: само той щеше да е изпълнен с черен и бял камък, според старата родийска традиция на първите мозайки. И Криспин знаеше — макар одобрилите скиците му с креда да не можеха да го знаят — как щеше да се открои този образ на саврадийски тур сред всички цветове, които щеше да използва. А Линон, с блесналите драгоценни камъни за очи, щеше да лежи в тревата до него — и нека хората да се дивят на това. Нека наричат зубира бик, ако искат, да се удивляват на една птица в тревата. Чудото и загадката са част от вярата, нали? Това щеше да отвърне, ако го запитаха.

Стоеше на скелето, високо и сам, не откъсваше очи от тухления зид, опипваше с длани като слепец — съзнаваше иронията в това при всеки жест, — даваше от време на време знак на чираците долу да навият скрипеца. Скелето се поклащаше с всяко движение и той трябваше да се вкопчва в перилото, но повечето си живот бе прекарал на платформа като тази и не изпитваше страх от височината. Височината беше убежище всъщност. Високо над света, над живеещи и умиращи, над дворцови интриги, над мъже и жени, над държави и племена, и фракции, и над човешкото сърце, оковано във времето и копнеещо за повече, отколкото му е дадено, Криспин жадуваше да не го повлече отново надолу объркващият кипеж на всички тези неща, жадуваше вече да живее — както го бе подтиквал Марциниан, — но далече от мъгливата суета, да се домогне до ясната визия за света на купола. Всичко друго бе преходно, тленно. Той беше майстор на мозайки, както беше казвал и казваше, и това отдалечаващо извисяване бе неговият рай и източник на предопределеност, всичко в едно. И с късмет и с божия благословия можеше тук да сътвори нещо, което да остане трайно и да остави име.

Така си помисли. Така си мислеше в мига, в който погледна надолу от толкова високо над света, за да подвикне отново на чираците, и видя как една жена влезе през сребърните врати в храма.

Тя погледна нагоре към него и без да е изречена дума, без да е направен жест, Криспин отново изпита притеглянето на света като нещо страстно и осезаемо, властно и заповедно, надсмиващо се над илюзиите за аскетизъм. Не бе създаден да изживее живота си като светец в недосегаема обител. По-добре бе да го признае още сега. Съвършенството е недостижимо за смъртните, така бе помислил преди малко. Несъвършенството може да се превърне в сила. Навярно.

Застанал на скелето, той още веднъж опря за миг длани на студения зид на купола и затвори очи. Тук високо бе изключително тихо, ведро, усамотено. Свят сам за себе си, свят, който сам да сътвориш. Трябваше да е достатъчно. Защо не беше? Отпусна ръце. После сви рамене — жест, който знаеше майка му, и приятелите му, и мъртвата му жена — и като махна на чираците долу, започна дългото си спускане.

Беше сред света. Нито над него, нито ограден повече със стени от него. Ако бе допътувал до нещо, то беше тази истина. Щеше да свърши тази работа или щеше да се провали в нея, като човек, живеещ в своето време, сред приятели, врагове и навярно любими, и навярно с любов, във Варена при антите или тук, в Сарантион, Града на градовете, око на света, при царуването на великия и славен, трижди въздигнат император Валерий Втори, Наместник на Джад на земята, и императрица Аликсана.

Дълго и бавно беше спускането, педя по педя, стъпка подир стъпка, познатите движения, отново и отново. По навик грижливо прочисти ума си от мислите, докато се спускаше надолу: хората умират, ако не са предпазливи, а този купол бе по-висок от всичко познато му. Но усещаше притеглянето, докато слизаше: светът го притегляше към себе си.

Стигна до дървената основа на подвижната платформа, стъпила на колелета на мраморния под. Прехвърли се и за миг застана на основата, онова малко разстояние все още над земята. После кимна на стоящата долу жена, която нито бе проговорила, нито му беше махнала, но бе дошла тук и го бе повикала — при всички. Зачуди се дали е разбрала по някакъв начин, че го прави. Сигурно го беше разбрала. Щеше да отива на всичко онова, което вече знаеше за нея.

Пое си дълбоко дъх и слезе от скелето. Тя се усмихна.