Гай Гавриел Кай
Пътуване към Сарантион (6)

4.

Иницият Варгос не беше роб.

Много от слугите под наем в пощенските ханове по главните имперски пътища бяха, разбира се, но Варгос бе избрал тази работа по своя воля и не пропускаше да го изтъкне на онези, които се обръщаха към него неправилно. Беше подписал втория си петгодишен договор с Имперската поща преди три години, носеше си копие от документа, макар да не можеше да чете, и прибираше заплатата си два пъти в годината, в добавка към гарантирания му подслон и храна. Не беше много, но през годините си беше купувал на два пъти нови ботуши, вълнено наметало, няколко туники и есперански нож и можеше да похарчи някой и друг меден фолис за блудница. Имперската поща предпочиташе роби естествено, но те не достигаха, след като император Апий бе предпочел да усмири северните варвари, вместо да ги покори, а яки мъже винаги се търсеха за свита по пътищата. Някои от тези яки мъже, включително Варгос, бяха северни варвари.

У дома баща му често изразяваше — обикновено с много разплискано пиво и блъскане с юмрук по масата — възгледите си за работенето или воюването за сарантийските дебелогъзи катамити, но Варгос не винаги се съгласяваше с него. Всъщност тъкмо след една такава дискусия беше напуснал селото, за да започне пътуването си на юг.

Не можеше вече да си спомни подробностите от онзи спор — нещо свързано със суеверие за оране под пълна синя луна, — но спорът беше завършил с това, че старият, от чийто череп капеше кръв, най-преднамерено дамгосваше едната буза на Варгос с ловджийски нож, докато братята и братовчедите на Варгос много въодушевено го държаха затиснат на земята. Варгос, въпреки цялата си яростна, дори оскърбителна съпротива по онова време, по-късно бе принуден да признае пред себе си, че може би си беше заслужил белега. Наистина, сред инициите не беше много прието син да пребие баща си почти до смърт с цепеница в хода на земеделски диспут.

Предпочел беше обаче да не се задържа за повече дебати или семейни наказания. Все пак извън селото им имаше цял един огромен свят — и твърде малко в самото село за най-малкия син. Същата пролетна нощ беше излязъл от къщата, двете почти пълни луни бяха високо над току-що засетите ниви и гъстите, добре познати му лесове, и беше понесъл нарязаното си лице към далечния юг, без да поглежда назад.

Очаквал беше, разбира се, да се включи в имперската армия, но някой в една крайпътна каупона спомена, че предлагали служба в пощенските ханове, и Варгос помисли, че може да я опита за някой и друг сезон.

Това беше преди осем лета. Удивително, като си помисли човек: как набързо взети решения се превръщат в живота, който живееш. Оттогава бе понатрупал още доста белези, защото пътищата си бяха опасни и в Сарандия гладни хора много лесно се превръщаха в разбойници, но работата го устройваше. Той обичаше откритите пространства, нямаше един-единствен господар, пред когото непрекъснато да чука чело с кокалчетата на пръстите си, а и не споделяше дълбоката до костите омраза на баща си към империите — било то сарантийската или старата в Батиара.

Макар да го знаеха като саможив човек, вече си беше завъдил познанства във всеки пощенски хан и крайпътна таверна от границата с Батиара до Тракезия. Това означаваше прилично чиста слама за спане или нар, място край огън понякога, храна и бира, а и някои от момичетата бяха достатъчно отстъпчиви, стига да не са им заповядали да свършат нещо друго. Помагаше това, че е от свободните и може да предложи някоя и друга монета. Никога не беше напускал Саврадия. Повечето слуги на Имперската поща се задържаха в своите провинции, а Варгос никога не беше изпитвал и най-малкото желание да се скита по-надалече от мястото, където вече се бе озовал преди осем години с плувнала в кръв буза.

До тази сутрин, в Деня на мъртвите, когато червенокосият родиец, който го беше наел от хана на Лаузен при границата, не пое в мъглата от хана на Моракс с момичето робиня, белязано за дъбовия бог. Варгос беше приел джадитската вяра преди години, ала това не значеше, че човек от северните краища на Елшовия лес не може да отгатне кой е нарочен за дървото. Тя самата беше от инициите, продадена на търговец на роби, навярно от някое село или ферма близо до неговото. В очите й, а и в погледите, хвърляни й от някои от мъжете и жените в хана на Моракс, Варгос беше разчел знаците предната нощ. Никой не беше казал и дума, но и не беше необходимо. Знаеше кой ден предстои.

Обръщането във вярата в бога на слънцето — наред със спорната вяра в светостта на Хеладик, смъртния божи син — за Варгос беше искрено, впрочем. Молеше се всяко утро и всяка вечер, палеше свещи в параклиси за Блажените жертви, постеше в дните, нарочени за пости. И дълбоко не одобряваше старите обичаи, които бе изостави: дъбовия бог, житната дева, безкрайната като че ли жажда за кръв и за сърца, изяждани сурови. Но никога не бе и сънувал да се намеси и определено не го беше направил в другите два случая, когато се беше оказал на същия ден у Моракс, близо до южното божие дърво.

Не е моя работа, казваше си, доколкото тази мисъл изобщо му хрумваше или ако някой друг повдигнеше въпроса. Един слуга не вика имперската армия или духовниците да прекратят езическо жертвоприношение. Не и ако държи да продължи да живее и работи на този път. А какво беше едно момиче за цяла година, при толкова много? Беше имало чума две лета поред. А и между тях смъртта властваше навсякъде.

Червенокосият батиарец не му беше споменал нищо. Просто беше купил момичето — или беше принудил друг да му го купи — и сега го отвеждаше, за да му спаси живота. Изборът му можеше да е случаен, съвпадение, но не беше така и Варгос го знаеше.

Бяха намислили да останат тук за две нощи, за да избегнат пътуването в този ден.

Така щеше да постъпи всеки що-годе благоразумен човек по пътищата на Саврадия в Деня на мъртвите. Но късно снощи, преди да се качи в стаята си след изключително странното залавяне на крадеца, Марциниан от Варена повика Варгос навън в коридора от постелята му в слугинската стая и му каза, че в края на краищата тръгват на другия ден преди разсъмване, с момичето.

Варгос, колкото и мълчалив да беше, не можа да се сдържи да не попита:

— Утре?

Родиецът, неочаквано трезвен въпреки всичкото вино, което шумно бяха изпили в другата стая, го изгледа продължително в смътно осветения коридор. Трудно беше да се види изражението му под буйната брада и в сенките.

— Не мисля, че е безопасно да се остава тук — отвърна той сдържано. — След това, което се случи.

Навън съвсем не беше безопасно, помисли Варгос, но не го каза. Решил беше, че червенобрадият може да го изпитва или да се опитва да му каже нещо, без да го облича в думи. Но не бе подготвен за онова, което последва.

— Утре е Денят на мъртвите — предпазливо продължи Марциниан. — Няма да те принуждавам да тръгнеш с нас. Не ми го дължиш. Ако предпочиташ да останеш, ще те освободя драговолно и ще си наема друг човек, когато мога.

Това нямаше да е утре, знаеше Варгос. Щяха да последват искрени съжаления, но утре никой нямаше да е свободен да замине с художника. Дори за цяла шепа сребърни солиди.

Никой нямаше да е длъжен.

Навремето Варгос беше взимал по някое и друго бързо решение. Поклати глава.

— Поискахте човек, който да дойде с вас до тракезийската граница. Ще съм готов с мулето преди сутрешните молитви. Когато се съмне, светлината на Джад ще ни види на пътя.

Батиарецът не беше от онези, които лесно се усмихват, но се усмихна кратко и сложи ръка на рамото му, преди да тръгне нагоре по стъпалата. И пак преди да тръгне, каза:

— Благодаря ти, приятелю.

За осем години никой не му беше предлагал да го освободи така и никой не беше казвал „благодаря ти“ на нает за кратък срок слуга само защото изпълнява — или продължава да изпълнява — договорената служба.

Това означаваше две неща, реши накрая Варгос, легнал отново на тесния нар, след като сръга с лакът хъркащия до него тракезиес. Едното беше, че Марциниан беше знаел точно какво прави, когато бе накарал търговеца да му купи онова момиче. А другото беше, че Варгос вече бе негов човек.

Заговори му куражът. Куражът на Джад, в неговата колесница, воюващ със студа и мрака под света, куражът на Хеладик, подкарал конете си гибелно високо, за да отнесе на хората огъня на баща си, и куражът на един самотен пътник, рискувал живота си за едно момиче, нарочено за дивашка смърт на другия ден.

Варгос беше виждал немалко прочути мъже за осемгодишната си служба на този път. Богати търговци, аристократи от самия далечен Град, в бели и златоткани одежди, войници в бронзова броня и плащове с цветовете на различни легиони, строги, изключително властни особи на божия служба. Преди няколко години самият Леонт, върховният стратег на всички имперски армии, беше минал с отряд от своята отбрана гвардия на връщане на изток от Мегарион. Тръгнали бяха към военния лагер до Тракезия, за да се отправят след това на североизток, срещу неспокойните племена на Москав. Варгос, сред гъстата човешка гмеж от мъже и жени, едва беше зърнал златиста коса, непокрита с шлем, докато хората крещяха в екстаз от двете страни на пътя. Това беше в годината след великата победа срещу басанидите отвъд Евбулос и след триумфа, даден от императора в чест на Леонт на Хиподрума. Дори в Саврадия бяха чули за това. От Родиас насам никой император не беше удостоявал стратег с такава процесия.

Но този художник от Варена, потомък на легионите, на родийците, на кръвта, която Варгос от дете се беше научил да мрази, бе извършил най-храброто нещо, за което бе чувал, предната нощ, както и сега. И Варгос щеше да го последва.

Едва ли щяха да стигнат далече, мрачно си помисли той. „Светлината на Джад ще ни види“, беше казал в коридора предната нощ. Нямаше кой знае каква светлина, когато поведоха мулето извън двора в черната гъста предутринна мъгла. Есенното слънце скоро щеше да се издигне пред тях — а те дори нямаше как да го разберат.

Излязоха от двора на хана в неестествена, приглушена тишина. Мъже — или по-скоро замъглените им очертания — стояха наоколо и ги гледаха. Никой не им предложи помощ, макар Варгос да се познаваше с всички тук. Не бяха вкусили никаква храна или пиене — по заповед на Марциниан. Варгос знаеше защо. Не беше сигурен Марциниан откъде го знае.

Момичето беше босо, загърнато във второто наметало на художника, качулката скриваше лицето й. Никакви други пътници не се движеха, макар че мегарионските търговци бяха напуснали по-рано, в пълна тъмнина, подкарали ранения на носилка. Варгос, вече буден, ги беше видял на тръгване, докато товареше мулето на светлината на факела. Днес нямаше да пътуват далече, но нямаха кой знае какъв избор, освен да тръгнат. Там, откъдето бе дошъл Варгос, заловеният крадец щеше да е безспорен кандидат за бесене на дървото на Лудан.

Виж, за тук не беше сигурен. Момичето го бяха нарочили. Можеше да изберат друго или можеше да не я пуснат, от страх, че ще ги сполети зло, ако го сторят. Нещата на юг бяха различни. Други племена се бяха заселили тук, други истории бяха наложили своя отпечатък. Щяха ли да убият него и батиареца, за да си я върнат? Почти със сигурност, ако я поискаха и двамата окажеха съпротива. Това жертвоприношение беше най-святото за годината в старата религия; всяка намеса можеше да изложи човек на сигурна смърт.

Варгос беше съвсем сигурен, че Марциниан ще окаже съпротива.

Изненадваше го донякъде, че изпитва същата сигурност и за себе си, хладен гняв, надвиващ страха. На излизане от двора минаха покрай коняря, Фарус, смътна фигура в мъглата. Фарус ги гледаше без подобаващото се почитание и макар Варгос да го познаваше от години, не се поколеба. Спря пред него само колкото да замахне нагоре с края на кривака си, силно, и да удари Фарус точно между краката, без дума да каже. Конярят изпищя и се срина в калта, стиснал с ръце слабините си, и зарита. Варгос се наведе в мъглата и промълви тихо в ухото му:

— Предупреждение. Остави я на мира. Намерете си друга, Фарус.

Изправи се и продължи, без да поглежда назад. Никога не поглеждаше назад. Още откакто бе напуснал дома си. Видя, че Марциниан и момичето са го зяпнали, загърнати в сенките над почти невидимия път. Сви рамене, изплю се на земята и изсумтя:

— Имам да му връщам.

Не знаеше дали щяха да разберат, че е лъжа, но винаги беше чувствал, че някои неща е по-добре да не се казват на глас. Не им каза например, че очаква да умре преди пладне.

 

Майка й често я наричаше еримицу, „умничката ми“, на тяхната си реч. Сестра й беше каламицу, което значеше „красивата ми“. А брат й беше, разбира се, сангари, „любимият ми“. Брат й и баща й умряха предното лято, телата им бяха покрити с гнойни черни отоци, кръв бликна от устата им, когато се опитаха да закрещят накрая. Заровиха ги в ямата с всички други. Есента, пред лицето на идващата зима, неизбежния глад и с две дъщери, майка й беше продала едната на търговците на роби: едната, която може би беше достатъчно умна, за да оцелее в суровия далечен свят.

Кася вече си беше спечелила име, което я правеше негодна за невяста в родния й край. Прекалено умна и много по-тъничка, отколкото беше приемливо в едно племе, където жените се ценяха заради широките бедра и меките тела — обещание за утеха в дългия студ и за плодовитост. Майка й беше направила горчив, жесток избор, но не и необичаен в онази година, когато по планините над тях паднаха първите снегове. Карчитските търговци на роби си знаеха работата през този сезон, обикаляха бавно селата на север в Тракезия и Саврадия и опразваха тлъстите си кесии, та после да ги напълнят още повече.

Светът беше място за скръб, разбра Кася, когато надви сълзите си след първите две нощи на път на юг, с железни пранги на китките. Човек е роден, за да страда, и жените го знаеха най-вече. Лежеше на студената земя, извърнала глава и загледана в последните искри на гаснещия огън, когато изгуби девствеността си от двама от търговците на роби в тъмното.

Годината в хана на Моракс с нищо не беше променила мисленето й, макар да не беше гладувала и да се беше научила какво да прави, че да избягва честия бой. Беше жива. Майка й и сестра й можеше вече да са мъртви. Не знаеше. Нямаше как да го научи. Мъжете я нараняваха понякога на горния етаж, но не винаги и не повечето. Човек се учи, стига да е умен, да прикрива ума си и да се загръща с хладно и безразлично търпение като с наметало. Така минаваха нощи и дни, и нощи и дни. Първата зима в този чужд юг, пролет, лято, после — отново идващата зима със сменящите цвета си листа и със спомени, от които искаш да избягаш.

Опитваше се да не мисли за дома. Никога. Да не мисли какво е да си свободна да излезеш навън, щом работата е свършила, да тръгнеш нагоре покрай поточето до места, където можеш да си съвсем сама под кръжащи ястреби и сред малките бързи горски твари, които ястребите ловяха, вслушана в пулса на света, сънуваща посред бял ден, с отворени очи. Тук човек не сънуваше. Търпеше под наметалото си. Да не би някой да е казал, че съществуването предлага нещо повече?

До деня, в който не разбереш, че ще те убият, и не осъзнаеш — с искрено удивление, — че искаш да оцелееш. Че животът някак си вътре в теб продължава да гори, като тлееща жарава в гаснещия огън, по-силно от желание или от скръб.

На почти невидимия път, докато крачеше на изток с двамата мъже през сивата, поглъщаща звука мъгла в Деня на мъртвите, Кася гледаше как те се борят със своя страх и с усещането за опасността, която ги дебне, и не можеше да отрече радостта си. Мъчеше се да я скрие, както бе скривала всякакво чувство цяла година. Боеше се, че ако се усмихне, ще я помислят за проста или за луда, затова не се отделяше от мулето, с ръка на повода му, и се стараеше да не среща погледите им, когато мъглата се завихреше и откриеше лицата им. Можеше да ги преследват. Можеше да умрат тук, на пътя. Това беше ден за жертвоприношение, ден, в който мъртвите се надигаха. Демони можеше да има по пътя, да търсят смъртни души. Майка й вярваше в това. Но Кася си беше взела ножа в мъглата преди разсъмване, притичала беше в мъглата до ковачницата и го извади от скривалището. Можеше да убие някого — или себе си, преди да я вземат за Лудан.

Видяла беше Фарус на двора, когато минаха покрай него. Беше се привел, напрегнат, и продължаваше да я гледа както през последните два дни. И макар очите му да бяха почти скрити в обгърналата всичко сивота, беше усетила гнева му. Изведнъж се зачуди дали той не е дъбовият жрец тук, онзи, който поднася сърцето на жертвоприношението.

После Варгос — един от многото слуги по пътя, преспивал тук толкова нощи, без да е разменил и една дума с нея — спря пред Фарус и го удари с кривака си в слабините.

И веднага след като Фарус рухна и запъшка, Кася започна да се мъчи да прикрие неистовата си радост. С всяка стъпка, която взимаха по пътя след онзи удар — загърнати в мъглата като в утроба, без да могат да видят на повече от десет крачки напред и назад — се чувстваше като преродена, като сътворена отново.

Беше погрешно и тя го знаеше. Днес навсякъде навън имаше смърт и никой здравомислещ човек не биваше да е на път. Но смъртта беше призована и вече я очакваше в хана със сигурност, докато навън в мъглата можеше да я намери или да не я намери. Както и да го погледнеше човек, шансът беше по-добре от нищо. А си имаше и малкия нож.

Водеше Варгос, а родиецът беше отзад. Вървяха в пълна тишина, ако не се броеше приглушеното пръхтене на мулето и скърцането на товара на гърба му. Вслушваха се. Напред и назад. Светът се беше свил почти до пълна пустош. Движеха се, без да виждат, в безкрайно сиво по прав път, прокаран от родийците преди петстотин години, по времето на бляскавото величие на тяхната империя.

Кася се замисли за художника, който крачеше зад нея. Трябваше да е готова да умре за него след онова, което бе направил. Може би беше готова всъщност. Но тя беше еримицу и прекалено много мислеше, за да е добре за нея. Майка и често го беше казвала, както и баща й, роднините — почти всички.

Не разбираше защо не я беше докоснал предната нощ. Може би предпочиташе момчета или я намираше за много слаба, или просто беше уморен. Или пък може би просто беше добър. За добротата тя не знаеше много.

Посред нощ бе извикал някакво име. Самата тя беше задрямала на слугинския нар, облечена, и гласът му я беше стреснал и разбудил. Не можеше да си спомни името, а той така и не се беше събудил, макар да го изчака, вслушала.

Другото, което не разбираше, бе как се беше сетил да изтича на двора, вместо нагоре по стъпалата с всички други, когато тя изпищя. Иначе крадецът можеше да се измъкне. В стаята беше тъмно — нямаше да може да го разпознае. Докато крачеше до мулето, Кася ръфаше тази загадка като куче месо на кокал, но накрая се предаде. Загърна се още по-плътно в наметалото на Марциниан. Студът беше влажен, пронизващ. Нямаше обувки, но беше свикнала. Поглеждаше наляво и надясно, нищо не можеше да види отвъд пътя, самия път едва виждаше под краката си. Всъщност щеше да е много лесно да падне в канавките. Знаеше къде е гората, вляво от тях, знаеше, че ще се доближи още повече, когато стигнат по на изток.

Късно предобед — по предположение — стигнаха до един от малките крайпътни параклиси. Кася дори не го видя, но Варгос каза тихо нещо и спряха. Тя се взря в гъстата сивота и зърна очертанията на мъничкия храм. Сигурно щяха да го подминат, ако Варгос не знаеше къде е. Мартин нареди почивка. Нащрек за каквито и да било звуци от всички посоки, набързо хапнаха хляб с малко бира и си разделиха питка сирене — Варгос я беше прибрал от слугинската маса. Щом свършиха, Варгос погледна питащо Марциниан. Червенобрадият мъж се поколеба, после кимна и ги поведе вътре да се помолят на Джад. Слънцето вече беше изгряло някъде напред. Кася заслуша, докато двамата мъже редяха набързо думите, и се включи в последния зов, на който я бяха научили: „Нека има светлина за живота ни, господи, и Светлина вечна, когато дойдем при теб“.

Излязоха в мъглата, отвързаха мулето и тръгнаха. Нищичко не се виждаше. Светът пред нея свършваше до Варгос. Беше все едно, че върви насън, без времето да тече, без никакво усещане за движение, само каменните плочи на пътя, студени под ходилатай, все напред и напред.

Слухът й беше изключително добър. Чу гласовете преди двамата мъже.

Пресегна се, докосна Марциниан по ръката и посочи назад. В същия миг Варгос промълви, много тихо:

— Идат. Вляво, ей оттам. Да минем оттатък.

Къс коларски мост прехвърляше крайпътната канавка и водеше към полята. Кася и него нямаше да види. Преведоха мулето по него, нагазиха в разкаляната угар в гъстата, непроницаема мъгла и спряха. Сърцето на Кася биеше лудо. Дошли бяха за нея все пак. Не беше свършило. Не трябваше да се спират да се молят.

„Нека има светлина“. Нямаше светлина. Никаква.

Марциниан стоеше от другата страна на мулето, червеното на косата и брадата му бе притъпено от околната сивота. Кася го видя как се поколеба, после безшумно издърпа един стар тежък меч от връзките, с които го бе стегнал на хълбока на мулето. Варгос го наблюдаваше. Вече чуваха гласовете съвсем ясно — идеха от запад. Мъже — говореха високо, за да се окуражат. Вече и стъпки се чуваха по пътя — осем души? десет? — приглушени, но съвсем близо, от другата страна на канавката. Кася се взря, за да ги види, молеше се дано да не успее. Ако мъглата се вдигнеше дори само за миг, с тях беше свършено.

После чу ръмжене и рязък настойчив лай. Бяха взели кучетата. Разбира се. А кучетата познаваха миризмата й. Свършено беше с тях.

Кася сложи ръка на врата на мулето — усещаше безпокойството му и искаше да го успокои, за да не зареве. Бръкна за ножа си. Щеше да намери сили да умре, преди да я пленят, ако не за нещо повече. Кратката й, безумна радост си бе отишла, отлетяла бе като птица в сивотата.

Помисли за майка си преди година, самотна на една осеяна с листа пътека, с торбичка монети в ръцете, загледана след робския керван, отвеждащ дъщеря й. Беше чист, ясен ден, сняг блестеше по планинските ридове, птича песен, листата, червени и златни, капеха.

 

Криспин се смяташе за начетен човек и знаеше, че е прилично образован. Имал беше домашен учител дълги години, борил се беше с класическите автори по риторика и етика и с трагическите произведения от Арете, най-големия от градовете-държави в Тракезия: произведения за хилядата години сблъсъци между хора и богове, написани на вече почти забравената форма на езика, който днес наричаха сарантийски. Писания от друг свят, отпреди суровите родийци да създадат своята империя и тракезийските градове да се смалят до островчета на езическа философия, а после, в последно време, да се стопи и това, след като старите Школи бяха закрити. Сега Тракезия беше просто една от провинциите на Сарантион, с варвари в северните й краища и отвъд северните й граници, а Арете се бе превърнал в селце, сгушено под величието на древните си руини.

Но повече от образоваността, помисли си Криспин, петнадесетте години работа за, а после редом с Марциниан от Варена, биха изострили мисълта на всеки. Колкото и добросърдечен да беше по-старият му съдружник, той неумолимо и дори с радост следваше диалектиката, изкуството на диалогичния спор до окончателните заключения. Криспин по необходимост се беше научил да дава от себе си в диалога толкова, колкото получаваше, и да извлича определено удоволствие в нареждането на думи, водещи от предпоставки към изводи. Цветът, светлината и формата винаги бяха източникът му на радост в света, света на собствената му дарба, но изпитваше и немалка гордост от способността да подрежда и формулира мислите си.

Тъкмо поради това с истинско отчаяние по-рано тази сутрин разбра, че не може дори да се доближи до намирането на думи, с които да изрази колко неловко се чувства тук навън, сред тази непрогледна мъгла. Не можеше да изрази дори колко страстно му се иска да е навсякъде другаде, но не и тук, в Саврадия, на почти невидим път. Това чувство надхвърляше страха и съзнанието за опасност: беше отчаянието на душа, чувстваща, че се е озовала в един съвсем нелеп, погрешен свят.

И това беше дори преди да чуят мъжете и кучетата.

Сега стояха на мократа земя на голо поле, в пълна тишина. Виждаше Кася до себе си, ръката й бе на врата на мулето, да го успокои. Варгос беше смътна присвита фигура малко по-напред, стискаше кривака. Това го подсети и той се обърна и предпазливо измъкна меча си, пристегнат от едната страна на мулето. Чувстваше се непохватно с оръжието в ръце, като глупак — и бе наистина уплашен. Ако изобщо се стигнеше до боравенето с меча на Гай Крисп от Варена… Очакваше Линон на каишката на врата му да каже нещо жлъчно, но птицата се беше смълчала от мига, в който се събудиха тази сутрин.

Беше взел меча в последния момент, по импулс, и то само защото беше на баща му, а той напускаше дома си и тръгваше на далечен път. Майка му не каза нищо, но вдигнатите й вежди бяха — както винаги — безкрайно изразителни. Беше изпратила слуга за тежкия пехотински меч, който Хорий беше носил, когато го призоваха на служба в опълчението.

В къщата, където бе отраснал, Криспин го извади от ножницата и с изненада забеляза, че оръжието, както и ножницата, са смазани и поддържани, дори след четвърт век. Не коментира това, само на свой ред вдигна вежди и изпълни няколко показни, нелишени от самоирония стойки. Завърши с войнствена поза, изпънал меча към купата с ябълки на масата.

Авита Криспина потръпна и само промърмори:

— Гледай да не се порежеш, скъпи.

Криспин се засмя, прибра меча и с облекчение взе чашата си.

— Трябваше да ми кажеш да се върна у дома с него или върху него — промърмори уж възмутено.

— Това е за щита, скъпи — отвърна кротко майка му.

Щит нямаше, представа нямаше как да борави с меча, а сега съвсем наблизо имаше кучета и преследвачи. Дали мъглата щеше да ги заблуди, иди водата в канавката? Или кучетата щяха да последват познатата миризма на момичето по малкия мост и да доведат преследвачите право при тях? Лаят се усили. Някой извика, почти точно пред тях:

— Прехвърлили са се в полето! Хайде!

Един въпрос поне получи отговор. Криспин си пое дъх и надигна бащиния си меч. Не се помоли. Помисли за Иландра, както винаги, но не се помоли. Варгос се разкрачи и вдигна кривака си с две ръце.

„Той е тук! — изведнъж се обади Линон, с тон, какъвто Криспин никога не беше чувал от нея. — О, господи на световете, знаех си! Криспин, не мърдай! И другите да не мърдат“.

— Не мърдайте! — каза рязко, инстинктивно Криспин на Варгос и момичето.

И в същия момент няколко неща се случиха като че ли едновременно. Проклетото муле изрева силно и краката му се изпружиха като колци. Победоносният лай на псетата изведнъж се извиси пронизително и премина в жалко, изпълнено с паника скимтене. А мъжът, който беше извикал, изпищя от ужас и писъкът прониза мъглата.

А мъглата се завихри и за миг се раздвои.

И в този много кратък миг Криспин видя нещо невъзможно. Фигура, излязла сякаш от мъчителен сън, от кошмар. Умът му се смрази, отказваше да приеме онова, което виждаха очите. Чу как Варгос заграчи нещо, което трябваше да е молитва. После мъглата се затвори отново, като завеса. Гледката вече я нямаше. Писъците продължаваха да ехтят, пронизителни и изпълени с ужас, откъм изчезналия път. Вкочанените крака на мулето затрепериха. Криспин чу до себе си шуртене — животното пикаеше от страх. Кучетата скимтяха като набити с камшик палета. Чу ги, че побягнаха назад, на запад.

Последва глух тътен, сякаш от самата земя, и тя се разтърси под тях. Дъхът на Криспин секна. Пред тях, сред ловците, писъкът на първия мъж се извиси, остър и пронизителен, после изведнъж секна. Тътенът спря. Криспин чу стъпки на бягащи хора, крясъци на мъже и кучешко скимтене. Заглъхнаха бързо. Варгос беше рухнал на колене в студеното мокро поле, кривакът бе изпаднал от ръцете му. Момичето се беше вкопчило в разтрепераното муле, но още се мъчеше да го успокои. Мечът в ръцете на Криспин трепереше безпомощно.

„Какво става? Линон? Какво е това?“

Но преди птицата на врата му да успее да отвърне, мъглата пред тях отново се раздвои, този път повече от мигновено завихряне, отдръпна се и разкри пътя оттатък канавката — и Криспин съвсем ясно видя онова, което бе дошло. И разбирането му за света и полусвета се промени завинаги, докато и той рухваше на колене в калта. Бащиният му меч изпадна от пръстите му. Момичето остана изправено до мулето, замръзнало.

Щеше да запомни това.

 

Много далече на запад — в същия този момент — есенното слънце вече се беше издигнало над горите. Небето над Варена беше синьо и слънчевата светлина улавяше червеното на дъбовите листа и по последните ябълки на дърветата в една овощна градина край път, вливащ се в главния път за Родиас малко по на юг.

В двора на селската къща до тази овощна градина един старец седеше на каменна скамейка до вратата, загърнат във вълненото си наметало, и се радваше на светлината и цветовете. Държеше глинена купа с горещ билков чай. Слугата мърмореше из двора и хвърляше храна на пилците. Две кучета дремеха до отворената порта под слънцето. На пасището отсреща овцете си пасяха самички без овчар. Беше толкова ясно, че в далечината на североизток се открояваха кулите на Варена. Птица чуруликаше на покрива на къщата.

Зотик се изправи, рязко, и остави купата на пейката. Ако някой го гледаше, щеше да забележи, че ръцете му треперят. Слугата не гледаше. Алхимикът направи стъпка към външната порта, после извърна очи на изток. Лицето му бе напрегнато, свъсено.

— Какво става? Линон! — попита рязко. — Какво е това?

Не знаеше, че неволно повтаря въпроса на друг. Не получи и отговор. Разбира се. Едно от кучетата обаче се изправи и килна глава настрана, питащо.

Зотик дълго остана неподвижен, сякаш заслушан в нещо. Беше затворил очи. Слугата не му обърна внимание, свикнал беше с това.

Пилците бяха нахранени, после козата, след това той отиде да издои едната крава. Прибра яйцата. Шест тази сутрин. Отнесе ги вътре. През цялото това време алхимикът не помръдна. Кучето се поколеба, после бавно пристъпи към него и легна в краката му. Другото остана до портата.

Зотик чакаше. Но светът, или полусветът, не му донесе нищо повече. Нищо след онова рязко потръпване в душата му, в кръвта, дар — или наказание — за човек, навлизал и взирал се в сенки, за които повечето хора изобщо не знаеха.

— Линон — повтори той накрая, но този път тихо, почти без дъх. Отвори очи, взря се към далечния лес. Двете кучета се изправиха на предните си лапи и го загледаха. Той се наведе и потупа онова до крака си. После се прибра в къщата. Чаят на каменната пейка отдавна бе изстинал. Слънцето се издигаше все по-високо безоблачното синьо на есенното небе.

 

Два пъти в живота си Варгос бе помислял (без изобщо да е сигурен), че е видял зубир. Мимолетно зърване, само толкова, на саврадийския тур, господаря на Елшовия лес и на всички гори, символа на бога.

Веднъж, в един летен залез, докато работеше сам на бащината си нива, беше погледнал примижал и видя в края на леса огромно космато туловище. Светлината гаснеше, разстоянието бе голямо, но нещо много грамадно се бе появило на черния фон на дърветата — и после изчезна. Можеше да е елен, но трябваше да е огромен, той никога не беше виждал толкова дълги рога.

Баща му го наби с топоришката, след като вечерта намекна, че може да е видял един от свещените зверове на леса. Да видиш зубир бе нещо страховито, пазено само за жреци и святи воини, врекли се на Лудан. На четиринайсетгодишни момчета с непочтителна нагласа на ума не се полагаше такова блаженство в схемата на света, какъвто го виждаха инициите — и бащата на Варгос, разбира се.

Вторият път беше преди осемнайсет години, по време на самотното му пътуване на юг с дамгосана буза и затаен, клокочещ в гърдите му гняв. Беше заспал под вълчи вой и се беше събудил под лунна светлина от някакъв рев сред дърветата. В отговор чу още посаден рев, някъде от още по-близо. Варгос се взря в нощта, странно загадъчна от шумовете и синята луна, и отново зърна нещо огромно да се движи в края на леса и да изчезва. Остана да лежи буден и вслушан, но ревът не се повтори и нищо не се появи. Накрая синята луна се плъзна на запад след бялата и залезе, и остави след себе си небе, осеяно със звезди, и далечните вълци, и ромона на тъмния поток до него.

Два пъти, и двата пъти — несигурно.

Този път съмнение нямаше. Страхът го прониза като нож, забил се между ребрата му. В мъгла и влажен студ, в Деня на мъртвите, стоеше сред угарта между древния главен родийски път и безкрайно по-древната гора — и падна на колене пред онова, което видя на пътя, щом мъглата се раздвои.

На пътя имаше мъртвец. Другите вече бяха избягали, и кучетата с тях. Варгос видя, че е Фарус, главният коняр от хана на Моракс. Лежеше проснат по гръб, с разперени ръце и крака като захвърлена кукла. Можеше да се види — макар и отдалече, — че червата му са се изсипали. Кръвта се беше изляла на локва около него. Коремът и гърдите му бяха разпрани.

Но не това смъкна Варгос на колене все едно бе покосен от удар. И преди беше виждал хора да умират от лоша смърт. Беше другото на пътя. Съществото, причинило това на мъжа. Зубирът, който беше — в този момент Варгос го знаеше така, както знаеше собственото си име — не само символ, в края на краищата, колкото и страховито да бе това само по себе си. Представите му за вяра и сила рухнаха отведнъж в студеното мокро поле.

Беше приел учението за бога на слънцето, беше почитал и бе призовавал Джад и Хеладик, неговия син, почти откакто за първи път бе дошъл на юг, бе се отрекъл от боговете на племето си и от кървавите ритуали така, както ое беше отрекъл от родния си дом.

А тук, сега, пред него беше силата на Лудан, древния дъбов бог, в завихрящата се сивота на имперския главен път, в едно от своите познати превъплъшения. Зубир. Турът. Господарят на леса.

И това беше бог, който искаше кръв. А днес беше денят за жертвоприношение. Сърцето на Варгос туптеше неистово. Целият трепереше, но не изпитваше срам. Само страх. Смъртен, озовал се на място, където не трябва да бъде.

Мъглата отново се завихри, загърна пътя като плащ. Носещото гибел туловище на тура изчезна. И не изчезна. По някакъв неведом начин беше точно до него, огромно и черно, надмогваща всичко смазваща сила, воня на звяр и на кръв, на мокра козина и на гниеща пръст, оставила мъртвия сам на пустия път, разкъсан, с изтръгнато сърце, както и той бе изтръгнат от живота.

 

С ръка на врата на разтрепераното муле, Кася видя как мъглата се разтвори, видя онова, което се бе появило на пътя, и мигновено преодоля страха си, озова се далече отвъд него.

Останала без сетива, като в някакъв транс видя как мъглата отново се спусна и изобщо не се изненада, когато зубирът се въплъти сред полето до тях. Варгос беше паднал на колене.

Как, помисли тя, как би могъл човек изобщо да се изненада от това, което прави един бог? Изведнъж осъзна, че мулето до нея е престанало да трепери и стои съвсем спокойно, неестествено спокойно, като се имаше предвид миризмата и присъствието на чудовищното същество само на десетина крачки от тях. Но какво можеше да е странно, какво изобщо можеше да е странно, щом човек се е отклонил от познатия му път и е нагазил така дълбоко в света на силите? Пред тях стоеше тур, толкова голям, че щеше да затули от гледката й половината път, ако пътят не беше изчезнал. Трима души можеха да седнат между острите му рога. Видя кръв по рогата, ивици гъсти и лепкави, бавно капеха. Видя и коняря на пътя, с разпран корем.

Беше си помислила тази сутрин, глупаво, че може да се спаси.

Вече знаеше — О, знаеше! — че никой не може да избяга от Лудан. Не и така. Не и с помощта на един умен родиец, измислил план. Не и момиче, нарочено, колкото и нечестно да е, колкото и жестоко да е, за жертва на бога. Жестокостта бе… неуместна дума тук, насред полето. Това беше свят без смисъл, без контекст. Богът беше това, което беше, и правеше това, което правеше.

И в това замръзнало в спрялото време състояние на съвършен покой Кася се взря в очите на зубира, очи толкова тъмнокафяви, че чак черни, и ги видя съвсем ясно, макар и в непрогледната мъгла, и като ги видя, предаде тленната си воля и душата си на древния бог на своя народ. Кой човек, кой мъж или жена е неуязвим пред съдбата? Къде можеш да избягаш, когато името ти е знайно за един бог? Тукашните тайни езически жреци, шепнещите селяци, дебелата жена на Моракс с малките зли очи… всички те вече бяха без значение. Техните собствени съдби ги чакаха или вече ги бяха сполетели. Лудан беше важен сега — и беше тук.

Кася беше спокойна и ведра, смирена като човек, упоен от млякото на мака. Турът бавно закрачи към леса. Погледна през рамо към тях, извърна грамадната си космата глава бавно, съвсем бавно. Кася реши, че е разбрала. Беше нарочена. Той я знаеше. Нямаше път на света, който да не я доведе дотук. Босите й крака застъпваха уверено през угарта. Следваше го. Страхът бе останал зад нея, в друг свят. Зачуди се дали ще й остане време да се помоли за нещо важно, за далечните си майка и сестра, ако все още бяха живи, ако жертвоприношението й можеше да помогне. Разбра, без да поглежда назад, че двамата мъже вървят след нея. Тук избор нямаше — за никого.

Навлязоха в Елшовия лес в Деня на мъртвите, крачеха след зубира. Черните дървеса ги погълнаха още по-пълно и от мъглата допреди малко.

 

„Свръхестественото не може да бъде възприето пряко — писал бе преди деветстотин години философът Архилох от Арете. — Всъщност, ако боговете пожелаят да унищожат човек, достатъчно е само да му се покажат“.

Криспин се мъчеше да заслони душата си зад здравите стени на древното знание, зад отчаяно сътворения образ на мраморен портик, окъпан от слънчева светлина, на облечен в бяло белобрад учител, просветляващ с ведър глас света за усърдните ученици в най-прочутия от градовете-държави на Тракезия.

Не успя. Ужасът го погълна, наложи над него господство и власт, докато вървеше след момичето и изумителното същество, което бе… повече, отколкото умът му можеше да възприеме. Бог? Земният облик на някое божество? Свръхестественото? Вятърът духаше срещу тях и той усещаше ужасната воня на съществото. Някакви неща пълзяха в гъстата мръсна козина, провиснала от брадичката, врата, раменете и дори коленете на звяра, и капеха от нея. Турът беше невъзможно огромен, по-висок от Криспин, широк като къща, рогатата му глава бе грамадна и ужасяваща. И въпреки това, щом навлязоха в леса с извисяващите се като стражи първи черни дървета, с мокрите листа около тях и по тях, съществото стъпвеше леко, изящно, без да се обръща повече след онзи първи поглед назад — уверено, че го следват.

И те го следваха. Ако имаше избор, ако съществуваше каквато и да било възможност за свободна воля, то Гай Крисп от Варена, синът на Хорий Крисп зидаря, щеше да умре в мокрото студено поле и да се събере с жена си и дъщерите си в отвъдния свят — каквото и да се окажеше той, — вместо да влезе в Елшовия лес жив. Гората го беше плашила дори от разстояние и на слънчева светлина, гледана от безопасния път в Батиара. Тази сутрин, тази свръхестествена сутрин в Саврадия не съществуваше друго място на божията земя, където да не предпочиташе да се озове, вместо в тази влажна, нечовешка пустош, в която дори миризмите ужасяваха.

Божията земя. На кой бог? Коя сила властваше в света, какъвто го познаваше? Какъвто го беше познавал: защото това неестествено същество, появило се в мъглата на пътя, бе променило представата му завинаги. Криспин отново заговори в ума си на птицата, но Линон се беше смълчала, досущ като мъртвото творение от кожа и метал, увиснало на шията му, беше само амулет, носен по сантиментални причини.

Той инстинктивно вдигна ръка и стисна творението на алхимика. Примижа. Птицата беше гореща. И това, не по-малко от всичко останало — тази промяна тук, където никаква промяна не би трябвало да е възможна — го накара най-сетне да приеме, че е напуснал света, какъвто го знаеше, и че едва ли някога отново ще се върне в него. Предната нощ беше направил избор, беше се намесил. Линон го беше предупредила. Изведнъж съжали за Варгос — той не заслужаваше подобна участ, нает бе случайно в един пограничен хан, за да придружи някакъв си художник по пътя до Тракезия.

„Никой не заслужава тази участ“, помисли Криспин. Гърлото му беше пресъхнало; трудно му бе да преглъща. Мъглата се слягаше и завихряше, дърветата чезнеха и изникваха около тях, съвсем близо. Мокри листа и мокра пръст очертаваха безнадеждно извита пътека. Турът продължаваше да ги води напред; лесът ги поглъщаше като челюсти на живо и безжалостно същество. Времето се замъгли, също като замъгления околен свят; Криспин нямаше представа колко дълго вървят. Неспособен да се сдържи, изумен и уплашен, отново посегна и докосна птицата. И дръпна ръката си. Горещината вече проникваше през наметалото и туниката му. Чувстваше я на гърдите си като нажежен въглен.

„Линон?“, повтори той и чу само тишина в ума си.

Сам изненадан от себе си, започна да се моли безмълвно на Джад на Слънцето — за своята душа и за душата на майка си, и за душите на приятелите си, и за отнетите души на Иландра и дъщерите им, молеше Светлина и за тях, и за себе си.

Само преди малко повече от две седмици беше казал на Марциниан, че вече нищо не иска от живота, че няма никакви желания, не търси никакви пътешествия, никаква цел в този пуст и разрушен свят. Не трябваше толкова да трепери, да усеща така остро менливата тъкан на гората наоколо, и мъглата, вкопчила се като пръсти в лицето му, докато съществото ги водеше все по-навътре и навътре. Трябваше да е готов да умре тук, ако онова, което бе заявил, беше истина. Със силата на искрено, дълбоко откровение Криспин осъзна, че всъщност не е готов. И тази истина, като чук, стоварил се върху разтуптяното му сърце, разби всички илюзии, които бе трупал и подхранвал повече от година. Изглежда, все пак имаше недовършени неща в своята тленна обител. Беше му останало нещо все пак.

И при това знаеше какво е то. Докато вървеше сред свят, в който взорът почти се беше изгубил — тъмни стволове и изкривени клони в сивотата, тежко падащите мокри листа, черното туловище на тура пред него — успя да осъзнае какво иска, видя го все едно осветено от пламък. Твърде умен беше, макар и погълнат от страха, за да не оцени иронията. Всички видове ирония, събрани тук. Но вече знаеше какво иска да направи там, в сърцето си, и колкото и умен да беше, не можеше да го отрече тук, сред тези гори.

На някой купол, със стъкло и камък, и полускъпоценни камъни, под снопове лъчи, пронизали прозорците, или под блясъка на свещите долу, Криспин знаеше, че иска да постигне нещо с ненадмината красота, което да трае дълговечно.

Творение, което да съхрани посланието, че той — майсторът на мозайки Гай Крисп от Варена — се е родил, живял е и е успял да разбере част от естеството на света, на онова, което е просмукано в делата на жени и мъже, в красотата и болката на краткото им тленно битие под слънцето.

Искаше да сътвори мозайка, която да устои на времето, тъй че живеещите в бъдните дни да знаят, че е създадена от него, и да го почитат. И това, помисли си той под черните капещи дървета, докато крачеше по мокрите гниещи листа в гората, щеше да означава, че е оставил следа на света, че е бил, че го е имало, че е съществувал.

Странно му бе да осъзнае, че едва на този ръб на пропастта, на прага между вечния мрак и святата божия светлина, човек може да се домогне до копнежа на сърцето си не само за света. За живот.

Осъзна, че ужасът му е изчезнал. Нова странност. Гледаше гъстите сенки на леса наоколо и те вече не го плашеха. Каквото и да се таеше там, извън погледа му, не можеше да е и наполовина толкова изумително, колкото крачещото пред него създание. Вместо страх вече изпитваше неописуема тъга. Сякаш всички, които се бяха раждали на този свят, за да умрат, крачеха редом до тях по тази сумрачна пътека, всеки със своя копнеж към нещо, което така и нямаше да познае. Докосна отново птицата. Тази топлина, като от живот в мокрия сив студ. Без блясък. Линон бе тъмна и сива както винаги. Нямаше блясък в Елшовия лес.

Имаше го само страховитото същество, което ги водеше — изящно въпреки огромното си туловище — през високите смълчани дървеса неизмеримо дълго, докато не излязоха на широка поляна един по един. И без ни една изречена дума или звук Криспин разбра, че това е мястото на жертвоприношението. „Архилох от Арете — помисли си — не е бил още роден, когато мъже и жени са умирали на тази поляна за Лудан“.

Турът се обърна.

Стояха с лице към него, в редица, Кася беше между двамата. Криспин си пое дъх. Погледна над Кася към Варгос. Очите им се срещнаха. Мъглата се беше вдигнала. Беше сиво и студено, но тук човек можеше да вижда ясно. Видя страха в очите на Варгос, но също така видя, че той се бори да го надвие. Възхити му се, много.

— Съжалявам — отрони той, думи, които отекнаха в леса. Стори му се важно да го каже. Нещо… признание… от света отвъд тази поляна, от тези обкръжили ги дървета, където мокрите листа падаха безмълвно по мократа студена трева.

Варгос кимна.

Момичето се смъкна на колене. Изглеждаше много малко, почти дете, сгушено в наметалото му. Жал стисна сърцето на Криспин. Той погледна съществото пред тях, взря се в тъмните огромни стари очи и каза тихо:

— Ти вече взе кръв и живот на пътя. Трябва ли и нейния да вземеш? Нашия?

Не беше знаел дали ще намери сили да го каже. Чу как Варгос затаи дъх — и се приготви да приеме смъртта. Тътнещата земя, като преди. Двата рога, разкъсващи плътта му. Продължи да се взира в очите на тура — може би по-храбър от всякога през живота си.

А това, което видя там безпогрешно, не беше страх, нито заплаха, а тъга.

И точно в този миг Линон най-сетне проговори.

„Той не иска момичето — много кротко, почти нежно каза птицата в ума му. — Той дойде за мен. Сложи ме на земята, Криспин“.

— Какво? — Каза го на глас, изумен и объркан.

Турът остана неподвижен, взрян в него. Или всъщност — не в него. В малката птица под гърлото му, на изтърканата каишка.

„Направи го, мили. Така е било писано. Отдавна, изглежда. Ти не си първият мъж от Запада, опитал се да отнеме жертва от Лудан“.

„Какво? Зотик? Какво…“

Замаян, Криспин си спомни нещо и се вкопчи в него като удавник за сламка. Онзи дълъг разговор в къщата на алхимика, с чашата билков чай в ръцете, заслушан в гласа на стареца: „Открих… нещо, което вярвам, че е единственият достъп до определен вид сила. Открих го по време на своите пътувания в едно… много грижливо охранявано място и с цената на голям риск“.

Нещо започна — само започна — да му се изяснява. Друга някаква мъгла взе да се спуска. Усещаше пулса на сърцето си, на живота си.

„Зотик, разбира се — промълви Линон, все така нежно. — Помисли, скъпи. Как иначе щях да знам ритуалите? Няма време, Криспин. Макар да не е сигурно, все още е възможно. Той чака, но това е място на кръв. Свали ме от врата си. Положи ме на земята. После си иди. Отведи другите. Ти ме върна. Вярвам, че ще ви остави да си идете“.

Устата на Криспин отново беше пресъхнала все едно беше пълна с пепел. Никой не бе помръднал, откакто момичето се смъкна на колене. Осъзна, че на поляната не духа вятър. Мъглата бе увиснала в клоните на дърветата. Видя облачета бяло от дъха на тура в студения въздух.

„А ти? — попита той безмълвно. — Да спася нея и да оставя тебе?“

Вълна от смях го заля отвътре. Удивително.

„О, скъпи, благодаря ти за това. Криспин, моето тяло свърши тук, когато ти още си бил дете на този свят. Той си помисли, че освободената душа може да бъде взета свободно, след като е направено жертвоприношението. В мига на онази сила. Изглежда, е бил и прав, и не. Не ме съжалявай. Но кажи на Зотик. И му кажи също за мен…“

Вътрешна тишина, също като тишината на сивата безмълвна поляна. А после: „Не е нужно. Той ще разбере онова, което щях да кажа. Кажи му сбогом. Остави ме долу, скъпи. Трябва да си отидеш или завинаги да останеш тук“.

Криспин погледна към тура. Все още не бе помръднал. Дори и сега умът му не можеше да го обхване, това тъй огромно, невъобразимо присъствие и сурова сила. Кафявите очи не се бяха променили, древната скръб в сивкавата светлина — но по рогата имаше кръв. Вдиша треперливо и бавно вдигна ръце и свали малката птица от врата си. Коленичи — стори му се редно да коленичи — и нежно я положи върху студената земя. Усети, че тя вече не пари, а беше топла, топла като живо същество. Жертва. Имаше болка у него; беше мислил, че никога вече няма да е податлив на такава скръб, след Иландра, след момичетата.

И когато я сложи на земята, птицата каза с глас, който Криспин никога не бе чувал наяве, с глас на жена, спокоен и пълен с тъга:

— Твоя съм, господи, както бях от мига, в който бях доведена тук.

Тишина, сурова като замръзналото време. После главата на тура помръдна, надолу и нагоре, в мълчаливо съгласие, и времето потече отново. Момичето, Кася, проплака тихо. Варгос затисна устата си с длан — странен, детински жест.

„Сега си идете бързо. Вземи ги и си иди. Помни ме“. И този път, в ума му, гласът на Линон бе същият спокоен женски глас. Глас на момиче, принесено в жертва преди много време, с разтворена гръд и изтръгнато сърце, с одрана кожа, докато алхимикът бе наблюдавал всичко това от скривалището си, а после беше извършил акт, или изкуство, каквото Криспин изобщо не можеше да си въобрази. Зло? Добро? Какво значеха тук думите? „Едното в другото. Смъртта в живот. Движението на души“. Помисли си за Зотик. За кураж, какъвто почти не можеше да си представи, и за невероятна дързост.

Изправи се с мъка. Поколеба се, в пълно неведение за правила и ритуали в този полусвят, в който беше навлязъл, но после се поклони на огромното, ужасяващо, вонящо същество пред себе си — горски бог или живия символ на бог. Сложи ръка на рамото на Кася и я дръпна да стане. Тя го погледна стъписана. Криспин извърна очи към Варгос и кимна. Варгос го зяпна объркано.

— Води — каза му Криспин и се окашля. Гласът му прозвуча чужд, треперещ. — Към пътя. — Сам щеше да се изгуби на десет крачки в гората.

Турът бе все така неподвижен. Малката птица лежеше в тревата.

Струйки мъгла се виеха в затаения въздух. Падна лист, после друг. „Сбогом — каза безмълвно Криспин. — Ще те помня“. Плачеше. Плачеше за първи път от повече от година.

Варгос поведе. Турът бавно извърна огромната си глава и се загледа след тях с очи, станали вече невъобразимо тъмни, мокрите кървави рога лъщяха под окръжилите го дървета. Никакво движение повече не направи. Още няколко залитащи стъпки — и го изгубиха от поглед.

Варгос намери пътеката и нищо в Елшовия лес не ги спря по нея. Никакъв горски хищник, нито демон или дух на въздуха или на мрака. Мъглата се върна, а с нея и чувството за движение, без времето да тече. Излязоха на същото място и намериха мулето — не бе помръднало оттам, където го бяха оставили. Криспин се наведе и си взе меча, Варгос си взе кривака. Върнаха се на пътя по мостчето и спряха над тялото на мъртвия. Гърдите му бяха разпрани и отворени, сърцето го нямаше. Кася се преви и повърна в канавката. Варгос й подаде манерката си, ръцете му трепереха. Тя пи, избърса лицето си, кимна.

Тръгнаха отново по пътя, в сивия свят.

След известно време мъглата почна да се вдига. После през изтънелите облаци се появи бледото немощно слънце. Спряха, без дума да си кажат, и вдигнаха очи към него. А от леса на север в същия миг отекна звук — висок, ясен, безсловесен, просто изпята нота. Женски глас.

„Линон? — извика неволно, с копнеж Криспин. — Линон?“

Отговор нямаше. Вътрешната тишина бе пълна. Дългата, неземна нота сякаш увисна във въздуха между лес и поле, земя и небе, а после заглъхна и се стопи, като мъглата.

 

По-късно, вече по залез и далече на запад, един сивокос сивобрад мъж се возеше в подрусваща се селска кола към стените на Варена.

Селянинът с радост се съгласяваше, щом пътникът му го помолеше понякога да го закара до града — нали редовно му цереше животните. За пътника обаче в този момент не можеше да се каже, че изглежда щастлив или доволен, или нещо друго освен умислен.

Щом приближиха стените и се вляха в оживения поток, влизащ в и напускащ Варена, преди портите да се затворят след залез-слънце, самотният пътник бе разпознат от немалко хора. Някои го поздравяваха с почтително благоговение, други бързо се дръпваха встрани от пътя или изоставаха и правеха знака на слънчевия диск, щом колата с алхимика ги подминеше. Зотик впрочем отдавна беше привикнал и с двете реакции и знаеше как да се справя с тях. Този път обаче почти не ги забелязваше.

Тази сутрин беше преживял шок, който до голяма степен бе подкопал скептичното отчуждение, с което предпочиташе да гледа на света и на нещата, ставащи в него. И все още се мъчеше да се справи — не съвсем успешно — с това.

„Мисля, че трябва да идеш в града — каза соколицата по обед. Беше я нарекъл Тиреса, когато взе душата й. — Мисля, че ще е добре за теб“.

„Иди при Марциниан и Кариса — добави мъничката Мирел. — Можеш да си поговориш с тях“.

Другите замърмориха в съгласие, като шумолене на листа в ума му.

— Мога да си говоря с вас — заяви той раздразнено. Обиждаше го, когато птиците ставаха така внимателни и грижовни, все едно че възрастта го правеше уязвим и се нуждаеше от опека. Скоро току-виж щяха да започнат да му напомнят да се облича по-топло.

„Не е същото — заяви отривисто Тиреса. — Знаеш, че не е“.

Което беше вярно, но все пак не му харесваше.

Опитал се беше да почете — Архилох, между другото — но не успя да се съсредоточи и се предаде, и вместо това излезе да се поразходи в овощната градина. Чувстваше се изключително странно, изпитваше някаква необяснима пустота. Линон беше изчезнала. Някак. Нямаше я, разбира се, откакто я беше дал да я отнесат далече, но сега беше… различно. Така и не бе престанал да съжалява за импулса, който го тласна да предложи птицата като дар на запътилия се на изток майстор на мозайки. Или не просто на изток: към Сарантион. Града, който той самият никога не бе видял и който нямаше да види. Беше намерил сила в живота си, взел си беше своя дар, своите птици. Но, изглежда, те бяха нещо друго, на което нямаше право.

Всъщност птиците не бяха негови, нали? Но щом не бяха, какво можеше да се каже, че са? И къде беше Линон, и как беше чул той гласа й тази сутрин, от толкова далече?

И какво търсеше той, разтреперан в овощната си градина, без наметало, дори без тояга в този ветровит студен есенен ден?

Прибра се и изпрати мърморещия Кловис да повика Силавин да го откара до града — в края на краищата прие общия съвет на птиците.

Не можеше да говори с приятелите си за това, което го безпокоеше, но понякога говоренето за други неща, за всякакви други неща, самият тембър на човешки гласове, усмивката на Кариса, милото остроумие на Марциниан, споделената топлина на огъня, постелята, която щяха да му предложат за нощта, ранното отиване на оживения пазар…

Философията можеше да е утешение, опит да се обясни и разбере мястото на човека в божието творение. Но не винаги можеше да успее. Имаше моменти, в които утехата можеше да се намери само в женски смях, в познатото лице и глас на приятел, в споделените слухове за двора на антите, дори и в нещо толкова простичко като димяща купа грахова супа на маса с други хора.

Понякога, когато сенките на полусвета го притиснат неумолимо, човек се нуждае от реалния свят.

Остави Силавин при градските порти с благодарности и се запъти в късния ден към дома на Марциниан. Посрещнаха го с радост — знаеше, че ще е така. Гостуванията му бяха редки — все пак живееше извън градските стени. Поканиха го да пренощува и му дадоха да разбере, че ще им окаже голяма чест, ако приеме. Сигурно разбираха, че нещо го безпокои, но — като приятели — така и не настояха да го каже, просто му предложиха каквото можеха, което точно в този момент беше съвсем добре.

В нощта се събуди в чуждо легло, в тъмнина, и отиде до прозореца. В двореца горяха светлини, по горните етажи, където трябваше да е една обсадена млада кралица. Още някой освен него беше буден, явно. Не беше негова грижа. Погледът му се зарея на изток. Звезди имаше над Варена — нощта беше ясна. Замъглиха се пред взора му, докато стоеше и си спомняше за едно време, когато беше дете…