Гай Гавриел Кай
Пътуване към Сарантион (5)

3.

Кася взе от кухнята каната бира — съвсем леко разредена, тъй като четиримата търговци на голямата маса бяха редовни клиенти, — и тръгна към гостилницата.

— Коте, като приключиш с това, можеш да погостуваш на стария ни приятел горе в стаята. Деана ще се оправи с масите ти. — Моракс посочи с палец тавана и се усмихна многозначително. Мразеше го, като се усмихваше така, когато беше толкова явно учтив. Това обикновено означаваше неприятност.

А този път почти със сигурност означаваше нещо по-лошо.

Стаята горе, точно над топлината на кухнята, се пазеше за най-благонадеждните — или щедри — посетители на хана. Тази нощ бе приютила един имперски куриер от Сарника, Загнес, от много години по пътищата, мъж с прилично поведение и известен с това, че се държеше добре с момичетата: понякога просто искаше топло тяло в леглото си за есенната или зимна нощ.

Кася бе най-новото и най-младо слугинче в хана, вечно нарочена за налитащите на бой клиенти, и никога досега не я бяха пращали при него. Деана, Сирена, Кафа — всичките се редуваха, когато той отседнеше тук, дори се биеха за възможността да изкарат една спокойна нощ със Загнес от Сарника.

На Кася се падаха грубите. С нежна бяла кожа, каквито бяха повечето иниции, тя лесно получаваше отоци и Моракс редовно изръсваше още пари от мъжете заради нанесените й щети. Това все пак беше имперски пощенски хан и гостите имаха да пазят пари или служби. Никой всъщност не се притесняваше за едно купено слугинче, но повечето гости — освен истинските аристократи, на които им беше съвсем все едно — не искаха да изглеждат недодялан или невъзпитани в очите на своите колеги. А Моракс бе опитен в заплахите, отправяше ги с гневно негодувание от името на цялата Имперска пощенска служба.

Щом я пращаха да изкара една нощ със Загнес, в най-хубавата стая, то бе, защото Моракс изпитваше притеснение за нещо, свързано с нея. Или — ново хрумване — защото не искаше да има синини точно сега.

Вече от доста дни беше виждала малки групички да се разпръскват или шепненето изведнъж да спре, щом влезеше в някоя стая, усещала беше да я следят очи, докато си вършеше работата. Дори Деана беше престанала да я тормози. Поне десет дни бяха изтекли, откак изляха онази помия на сламеника й. А и самият Моракс напоследък беше станал някак прекалено мил — след онова посещение късно една нощ, на няколко селяни, дошли по пътя до хана със запалени факли под светлината на студените звезди.

Кася отри потта от челото си, избута жълтата си коса от очите и понесе бирата за търговците. Двама от тях й посегнаха, отпред и отзад, дръпнаха туниката й нагоре, докато им наливаше, но тя беше свикнала с това и ги накара да се разсмеят, като се престори, че настъпва ботуша на най-близкия. Тези бяха от редовните, плащаха на Моракс порядъчна сума за личната му кесия срещу привилегията да отсядат тук без разрешително и с тях нямаше да си има неприятности, освен ако не удареха повече бира от обикновено.

Привърши с наливането, плесна ръката, която все още стискаше гърдата й — стараеше се да не престава да се усмихва, — и се обърна да си тръгне. Беше рано вечерта, имаше да се поднесат блюда и бутилки, да се почисти и измие, да се напалят печките. Освободили я бяха обаче от черната работа, пратили я бяха при мъж, с когото щеше да е леко, в топла спалня. Кася колебливо излезе от гостилницата и тръгна по тъмния студен коридор.

Внезапен, предизвикващ гадене страх я стисна за гърлото, щом се заизкачва по стълбището на мигащата светлина на свещта. Трябваше да спре и да се подпре на перилото, за да го овладее. Тук беше тихо, шумът от гостилницата бе приглушен. По челото и врата й изби студена пот. Тънка струйка потече по страната й. Преглътна. Усети в устата и гърлото си стипчив, кисел вкус. Сърцето й биеше много бързо, тя дишаше плитко; размитите сенки от дърветата зад незатворените кепенци на прозорците с мътни стъкла ваеха ужаси без име.

Дощя й се да заплаче за майка си — детинска паника, неосъзната и първична — но майка й бе на три седмици път на север, в пустошта на Елшовите гори, и тъкмо майка й я беше продала предната есен.

Не можеше да се помоли. Най-малкото на Джад, въпреки че набързо я бяха приобщили към вярата му в един крайпътен параклис по заповед на карчитския търговец на роби, който ги беше купил и отвел на юг. А молитвите към далечния горски бог Лудан щяха да са безнадеждно ненужни предвид това, което скоро щеше да я сполети.

Трябваше уж да е девица — и беше доскоро, но светът се бе променил. Саврадия официално беше джадитска, плащаше данъци на Сарантийската империя, поддържаше два военни лагера и войски, настанени в Мегарион, и макар все още без много шум да се спазваха някои древни племенни ритуали, които джадитските духовници се правеха, че не забелязват, стига да не ги принудеха да ги забележат, никой не смяташе за нужно вече да принася в жертва девствените си дъщери.

Не и след като една блудница от пощенски хан можеше да свърши работа.

Това беше, помисли си Кася, вкопчила се в перилото и загледана през прозорчето навън в нощта. Чувстваше се безпомощна и изпитваше гняв от това. Имаше си нож, скрит в ковачницата, но какво можеше да й помогне един нож? Не можеше дори да се опита да избяга. Вече я наблюдаваха, а и все едно, къде можеше да отиде една робиня? В горите? По пътя, за да я хванат с кучетата?

Не можеше да види гората през зацапаните прозорци, ала усещаше там, в тъмното, присъствието й, съвсем близо. Не можеше да се заблуждава. Това шепнене, погледите, тази необяснима доброта, никога невижданата досега милозливост в очите на онази кучка Деана, влажният глад на лицето на тлъстата жена на Моракс, господарката, която толкова бързо извръщаше очи всеки път, щом Кася срещнеше погледа й в кухнята. Щяха да я убият след две сутрини, в Деня на мъртвите.

 

Криспин беше използвал разрешителното, за да си наеме слуга в първия пощенски хан в Саврадия, малко след пограничните камъни на междата с Батиара. Вече беше в Сарантийската империя, за първи път в живота си. Помисли дали да не вземе второ муле за себе си, но всъщност не обичаше да язди, а краката му се държаха изненадващо добре в хубавите ботуши, които си беше купил. Можеше да наеме двуколка и кон или муле, което да я тегли, но това щеше да означава разход много над позволеното му от разрешителното, а и все едно, двуколките бяха изключително неудобни.

Варгос, наетият слуга, се случи едър мълчалив мъж, чернокос — необичайно за инициите, — с пресен кръстовиден белег високо на едната буза и с тояга, по-тежка и от тази на Криспин. Белегът приличаше на някакъв езически символ; Криспин не изпитваше желание да научи повече за него.

Въпреки настояванията на Марциниан беше отказал да вземе със себе си някой от чираците. Щом трябваше да тръгне на това безумно пътуване под чуждо име, за да промени изцяло живота си или нещо такова, нямаше да го направи в компанията на момче от родния дом. С достатъчно много неща му предстоеше да се справи, че да поеме и отговорността за един млад живот по опасни пътища към още по-несигурна цел.

От друга страна, нямаше и да се прави на идиот — или имбецил, както Линон много обичаше да го нарича — като пътува сам. Не обичаше да е извън градските стени, а този път през Западна Саврадия, покрай мрачния лес с обрулените от ветровете планински върхове на юг, изобщо не можеше да се сравни с гъсто населената и пълна с оживени пътища Батиара. Беше се уверил, че Варгос познава пътя до тракезийската граница, преценил беше явната му сила и опит и го поиска по правото, което му даваше имперското разрешително. Службата на канцелара щеше да заплати наема на Имперската поща. Всичко това беше много ефикасно. Само дето хич не му харесваше колко черна е гората на север от пътя.

Търговците на вино бяха свърнали по разклонението на юг много преди границата, по пътя на Масина Баладия, на половин ден път пред тях. Клирикът — свестен добросърдечен човек — отиваше само до една свята обител малко навътре в Саврадия. Бяха се помолили заедно и се разделиха рано една сутрин, преди клирикът да свърне от главния път. Криспин можеше да продължи с други пътници, поели на изток — все щяха да се намерят някои, идващи от Мегарион — и със сигурност щеше да изчака за такива, но с едрия си, як спътник като че ли нямаше много смисъл. Това бе едно от предимствата на пощенската система: можеше да си наеме човек като Варгос и да го освободи в някой пощенски хан по пътя, за да го вземат със себе си други, продължаващи нататък или пътуващи в обратната посока. Днешната Сарантийска империя наистина можеше да е далече от блясъка на някогашния Родиас на върха на славата му, но пък и не беше чак толкова далече.

И ако Гизел, младата кралица на антите, беше права, Валерий Втори искаше тъй или иначе да възстанови Западната империя.

Ако питаха Гай Крисп, майстора на родийска мозайка във Верана, окаян и премръзнал под есенния дъжд, то всички възможни мерки да се увеличи степента на цивилизован ред по места като това трябваше енергично да се подкрепят. Наистина не обичаше гората, изобщо.

Интересно беше, с тази усилваща се тревога, която изпитваше, докато дните се точеха и те вървяха по пътя, а гората бе непрекъснато пред очите им. С известно раздразнение бе принуден да си признае, че е много повече градски човек, отколкото си беше мислил. Градовете, с всичките им опасности, все пак си имаха стени. Общо взето се смяташе, че дивите неща — било то зверове или беззакония хора — са извън тези стени. Стига човек да внимаваше да не излиза сам след мръкване и да избягва съмнителни улички, то крадецът на кесии на пазара или разпаленият Свят шут, ръсещ слюнка и проклятия на площада, бяха единствените опасности, на които можеше да се натъкне.

А и в градовете имаше сгради, обществени и частни. Дворци, бани, театри, домове на търговци, жилища, параклиси и храмове — със стени и входове, и понякога дори с куполи, където хора с достатъчно средства пожелаваха понякога да им се направи и постави мозайка.

Поминък за човек с опит и известни умения.

Потребността от особените дарби на Криспин в тази гора беше изключително малка, както и в дивите земи на юг оттук. Враждуващите саврадийски племена бяха станали пословични с варварската си жестокост още от най-ранните времена на Родийската империя. Всъщност най-тежкото единично поражение, каквото родийска армия изобщо бе претърпявала някога, преди бавния упадък и окончателното й отхвърляне, се бе разиграло малко по на север оттук, когато цял един легион, пратен да усмири племенен бунт, бе заклещен в капан между блатистите земи и леса и бойците бяха избити до крак.

Според историческите хроники наказателните легиони бяха водили седемгодишна война. Бяха успели. Най-накрая. Саврадия не беше лесно място за водене на сражения във фаланга или в колона. А врагове, които се стапяха като духове сред дърветата и след това разчленяваха и изяждаха пленниците си в кървави церемонии под барабанен тътен в сумрачните лесове, можеха да вдъхнат страх и у най-дисциплинираното войнство.

Но родийците не бяха взели повечето от познатия свят под своя егида с неохота самите те да прилагат сурови мерки, а и бяха разполагали с ресурсите на империя. Дърветата на саврадийските гори накрая бяха окичени с мъртвите тела на племенни воини — и на техните жени и деца: с отсечени крайници и разпрани слабини, обесени на свещените им клони за мазните им жълти коси.

Това не беше история, помисли си Криспин една сутрин, заделена за вглъбен размисъл, колкото и отдавна да се беше случило. Дори Линон в този ден бе притихнала. Тъмните лесове се точеха покрай пътя, много близо в този участък, сякаш безкрайно напред на изток и на запад, щом се обърнеше да погледне през рамо. Дъб, ясен, офика, бреза, други, непознати му дървета, с окапали или капещи листа. Тук-там над дърветата се виеха валма черен дим: въглищари се трудеха в края на леса. На юг земята се гънеше на низове от малки възвишения към преградата от планини, скриваща крайбрежието и морето. Виждаха се овци и кози, кучета, дим от пастирски колиби. Никакви други признаци на човешки живот. Денят беше сив, сипеше се ситен студен дъжд, планинските върхове се губеха, загърнати в облаци.

Под качулката на пътното си наметало Криспин се опита — с много скромен успех — да си спомни защо все пак прави всичко това.

Опита се да сътвори в ума си ярки, многоцветни образи на Сарантион — приказната слава на Имперския град, центъра на творението на Джад, око и украса на света, както гласеше прословутата фраза. Не можа. Твърде далечно беше. Твърде непознато за него. Черният лес, мъглата, студеният дъжд бяха твърде потискащо настойчиви с присъствието си. И липсата на стени, на топлина, на хора, дюкяни, пазари, таверни, бани, на всякакви сътворени от човешка ръка символи на удобство, да не говорим за красота.

Беше градски човек, и просто това си беше истината. Това пътуване го принуждаваше да приеме, макар и със съжаление, всички асоциации, които тази истина носеше… за упадъчност, мекушавост, развала, преситен лукс. Последните, язвителни карикатури на Родиас, преди да падне: изнежените превзети аристократи, които наемаха варвари, за да се бият вместо тях, и се оказваха безпомощни, когато собствените им наемници се обърнеха срещу тях. Двамата с Масина Баладия с нейната носилка с възглавнички, пищното й пътно облекло, благовонията й, боядисаните й нокти на краката бяха повече сходни, отколкото различни в края на краищата, каквото и да му се искаше да каже по въпроса. Градски стени определяха границите на света на Криспин толкова, колкото и на нейния. Това, което най му се искаше точно в този момент — ако беше честен към себе си, — беше баня, масло, професионален масаж, сетне чаша горещо вино с подправки на диван в топла стая, с лееща се около него цивилизована беседа. Чувстваше се неспокоен и объркан, изложен тук, навън сред тази пустош. А и го чакаше още дълъг път.

Не толкова дълъг до следващото легло обаче. Здравият ход под здравия дъжд, само с едно кратко спиране за обедното парче сирене и хляб, и чаша вкиснало вино в една одимена, вмирисана на тор кръчма в малко селце, ги доведе късно следобед до поредния имперски хан. Дори дъждът беше спрял дотогава, облаците се разпръсваха на юг и на запад, макар и не над горите. Видя върховете на някои от планините. Морето трябваше да е отвъд тях. Можеше да е отплавал, ако куриерът бе пристигнал навреме. Празна мисъл.

Можеше все още да си има семейство, ако чумата беше подминала дома им.

Докато двамата с Варгос минаваха през поредната купчина къщи, слънцето се появи зад тях за първи път този ден, бледо и ниско, огряло планинските склонове и тежките облаци над върхарите, блеснало студено в локвите дъждовна вода в крайпътната канавка. Подминаха ковачница, пекарна и две ужасни на вид селски ханчета, без да обръщат внимание на хладното любопитство на шепата струпали се хора и на дрезгавата подкана от страна на мършавата блудница в страничната уличка до втория хан. Не за първи път Криспин отправи мълчалива благодарност за разрешителното, сгънато в кожената кесия на колана му.

Пощенският хан се намираше на изток от селото, точно както сочеше картата му. Криспин харесваше тази карта. Голяма утеха му носеше фактът, че по пътя им местата се появяваха всеки ден точно тогава и където картата казваше, че трябва да са. Беше успокоително.

Ханът беше голям, имаше си обичайната конюшня, налбантница, вътрешен двор и никакви купища гниеща смет при входа. Зърна добре поддържана градина със зеленчуци и билки зад портата в дъното на двора, овце в ливадата по-натам и груба овчарска колиба. „Да живее Сарантийската империя и нейната славна Имперска поща“, помисли си Криспин кисело. Димът, виещ се от широките комини, носеше обещания за топлина вътре.

„Ще останем две нощи“, каза Линон в ума му.

„Нима? Защо? Да не би да са уморени малките ти крачета?“

„Мишки и кръв! Толкова си глупав, че не бива да те пускат навън без гувернантка. Спомни си календара и какво ти каза Зотик. Ти си в Саврадия, имбецил. А утре е Денят на мъртвите“.

Криспин всъщност беше забравил и се изруга наум за това. Колкото и неразумно да беше, дразнеше го, когато птицата се окажеше права.

„Е, и какво става? — попита той кисело. — Сваряват ме на супа ако ме намерят навън? Заравят кокалите ми на кръстовище?“

Линон не си направи труд да отговаря.

Смутен и сконфузен, Криспин остави Варгос да се погрижи за мулето и багажа и закрачи покрай две разлаяли се кучета и пръснали се из плувналия във вода двор пилци. Влезе в преддверието на хана, за да покаже разрешителното си и да види дали би могъл веднага да получи гореща баня срещу имперски пари.

Преддверието се оказа приятно чисто, широко и с висок таван. По-нататък, зад една врата вляво, в гостната горяха две камини. Оттам се лееше весела и бъбрива глъч. След мокрия и студен път през целия ден топлината и разнородната реч вътре бяха неоспоримо примамливи. Зачуди се дали някой в тукашната кухня умее и да готви добре. В тези гори трябваше да има сърни, глигани, а може би и от редкия, труден за лов саврадийски тур; добре задушено е подправки плато дивеч и бутилка-две що-годе прилично вино щяха да го поотпуснат.

Докато се оглеждаше — забеляза и добре пометения, покрит с плочки под — му хрумна, че този хан наистина може да се окаже съвсем прилично място, където да отпочинат краката му за два дни и две нощи. Зотик беше недвусмислен в съветите си да се задържи на едно място и на закрито в Деня на мъртвите. При цялото му насмешливо отношение към такива неща, нямаше смисъл да се държи глупаво само за да спечели една битка с изкуствена птица. Ако не друго, изведнъж си помисли той, Линон беше доказателство, че полусветът е реалност.

Не съвсем утешителна мисъл.

Зачака ханджията, с благословеното разрешително в ръка, вече поотпуснал се от усешането, че е сух, и с очакване за топлина и вино, които скоро щяха да дойдат. Чу някакъв шум откъм дъното на хана, зад стълбището, и се обърна, като изписа на лицето си вежлива физиономия. Даваше си сметка, че в момента едва ли изглежда представително, пък и това, че пътуваше пеш, само с един временно нает слуга, говореше, че не е особено заможен, но вече бе открил, че едно разрешително с неговото име, изящно изписано отгоре — името на Марциниан всъщност — и с личния печат и подпис не на кого да е, а на самия имперски канцелар, могат изведнъж да вдъхнат страхопочитание към особата му.

Но от задното стълбище не слезе ханджията, а само едно тъничко слугинче в зацапана, дълга до коленете кафява туника, босоного и жълтокосо, понесло запечатана делва с вино, твърде тежка за него. Щом го видя, се закова на място и го зяпна с ококорени очи.

Криспин се усмихна леко, без да го притесни дързостта в погледай.

— Как ти викат, момиче?

Тя преглъгна, сведе очи и промълви:

— Коте.

Той се ухили.

— И защо?

Тя отново преглътна, сякаш й беше трудно да говори.

— Не знам — отрони най-сетне. — Някой е решил, че приличам на коте сигурно.

Очите й не се откъсваха от пода след онзи първи, открит поглед. Криспин се сети, че цял ден не е говорил с никого, освен да нареди нещо на Варгос. Беше странно, не знаеше как да се чувства от това. Знаеше, че иска баня, а не да си приказва с някакво слугинче.

— Не приличаш. Е, а какво ти е истинското име тогава?

При този въпрос тя вдигна очи и отново ги сведе.

— Кася.

— Е, Кася, тичай да ми намериш ханджията. Мокър съм отвън и сух отвътре, и да не си и помислила да ми казваш, че няма да се намерят свободни стаи.

Тя не помръдна. Продължи да се взира в пода, притиснала до корема си тежката делва, придържаше я отдолу с две ръце. Беше съвсем млада, много слабичка, с раздалечени сини очи. От някое северно племе явно. Иниции или някое от другите. Зачуди се дали го е разбрала, шегата му — бяха си говорили на родийски. Тъкмо се канеше да повтори молбата си на сарантийски, без остроумието, когато тя си пое дъх.

— Те ще ме убият утре. — Само това каза, съвсем ясно този път. И вдигна очи към него. Очите й бяха огромни, дълбоки като гората. — Ще ме отведеш ли?

 

Предната нощ Загнес от Сарника дори не поиска да доизслуша молбата й.

— Толкова ли си проста? — кресна й, избута я от леглото и тя се просна на голия под. Беше студен, макар огньовете на кухнята да грееха точно под него. — Какво общо, в святото име на Джаг, мога да имам с едно купено момиче от Саврадия?

— Готова съм да правя всичко, което пожелаете — проплака тя и коленичи до леглото; мъчеше се да надвие сълзите си.

— Разбира се, че ще си готова. Не това е въпросът. — Загнес беше наистина притеснен.

Не беше от молбата да я купи и да я отведе със себе си. Имперските куриери бяха свикнали с такива молби. Трябваше да е заради мотива й. Точно заради този спешен, особен мотив. Но тя трябваше да му го каже… иначе за него изобщо нямаше да има никаква причина дори да го обмисля, наред с всички други обичайни молби. Казваха, че бил добър човек…

Не достатъчно добър, изглежда. Или не достатъчно глупав. Беше пребледнял; беше го изплашила истински. Полуоплешивял дебел мъж, вече не млад. Съвсем не жесток, просто благоразумно отказваше да се забърква в подмолния живот на едно саврадийско село, та дори той да включваше забраненото жертвоприношение на момиче на един езически бог. Навярно точно заради това. Какво щеше да се случи, ако донесеше за тази история на духовниците или във военния лагер източно от тях? Разследване, задаване на въпроси, навярно на болезнени въпроси — дори на фатални, — защото това бяха въпроси на святата вяра. Строги мерки срещу възраждащото се езичество? Разгневени клирици, войници, настанени в селото, наложени наказателни данъци? Моракс и другите можеше да бъдат наказани; ханджията можеше да бъде изгонен от службата си, да му отрежат носа, да му отсекат ръцете.

И край на толкова доброто обслужване, на най-топлите стаи в този хан или в другите в Саврадия за Загнес от Сарника. Вестите по главните пътища се разнасяха бързо, а никой никъде не обича доносниците. Той беше имперски куриер, но прекарваше повечето си дни — и нощи — далече от Сарантион.

И всичко това заради едно слугинче? Как изобщо беше могла да очаква, че ще й помогне?

Не беше очаквала. Но и не искаше да умре, а в момента възможностите й за избор се стесняваха.

— Върни се в леглото — каза й грубо Загнес. — Ще замръзнеш на пода и никаква работа няма да ми свършиш. Винаги ми е студено напоследък — добави с неискрен смях. — Твърде много години изкарах на пътя. Време ми е да се пенсионирам. И щях да го направя, ако жена ми не беше вкъщи. — Нов фалшив, неубедителен смях. — Момиче, сигурен съм, че се плашиш за нищо. Моракс го познавам от години. Вас момичетата винаги ви е страх от сенките, когато този глупав… когато този ден наближи.

Кася мълчаливо се качи в леглото и се шмугна гола под завивката до него. Той леко се отдръпна. Нищо изненадващо, помисли си тя с горчивина. Кой разумен мъж щеше да иска да спи с момиче, белязано за Лудан на Гората? Свещената й смърт можеше да се прехвърли направо на него.

Не беше това обаче. Загнес като че ли беше по-прозаичен тип.

— Краката ти са студени, момиче. Разтрий ги там нещо. И ръцете ти. Все ми е студено.

Кася издаде някакъв странен звук: наполовина смях, наполовина подновено усилие да надвие паниката си. Послушно потърка стъпалата си едно в друго, мъчеше се да ги загрее, за да може да стопли мъжа до себе си. Чуваше вятъра отвън и как един клон заблъска по стената. Облаците бяха дошли, с дъжд. Без луни.

 

Изкарала беше нощта с него. Той не й беше посегнал, дори с ръка. Остана да лежи плътно до нея, свит на кравай като дете. Беше лежала будна и вслушана във вятъра, в блъскащия в стената клон и ромона на дъжда. Утрото щеше да дойде, после нощта, а на следващия ден щеше да умре. Изненадващо беше за нея как можа да оформи в ума си тази последователност, тази мисъл. Зачуди се дали ще може да убие Деана, преди да я вържат или зашеметят. Искаше й да можеше да се помоли, но не беше отраснала с вярата в Джад на Слънцето и никакви молитви към него не й идваха на ума. От друга страна, как се молеше една жертва на бога, на когото я поднасят? Какво можеше да помоли Лудан? Да е мъртва, преди да я насекат на парчета? Или каквото там правеха тук, на юг. Тя дори не знаеше. Стана много преди спящия куриер в тъмния влажен мраз преди разсъмване. Навлече си разтреперана долните дрехи и туниката и слезе в кухнята. Все още валеше. Чу звуци откъм двора: конярчетата приготвяха свежите коне за имперските куриери и товарни коне и мулета за онези, които си бяха купили или наели. Взе наръч дърва от задната стаичка, после донесе още два и коленичи да накладе огъня в кухнята. Деана също слезе, прозяваше се, и отиде да направи същото за огъня в гостната. Имаше нов оток на едната буза.

— Добре ли спа, кучко? — рече Деана, докато минаваше покрай нея. — Никога повече няма да го получиш това, вярвай ми.

— Той ми каза, че си толкова мърлява отдолу, колкото и отгоре — измърмори Кася, без да си прави труда да се обърне. Зачуди се дали Деана ще я удари. Имаше цял наръч дърва подръка.

Но те не искаха да е наранена или пострадала по какъвто и да било начин. Можеше дори да е почти забавно… днес Кася можеше да каже каквото си поиска, без страх, че ще я ударят.

Деана постоя неподвижно за миг, след което си отиде, без да й посегне.

 

Следяха я внимателно. Кася го беше забелязала, когато се отскубна за миг от чистенето на нощните гърнета, за да постои на верандата зад хана да подиша чистия влажен въздух. Планините бяха загърнати в мъгла. Все още валеше. Вятърът бе стихнал. Димът от комините, се издигаше право нагоре и се стапяше в следобедната сивота. Едва можеше да види овощната градина и овцете на склоновете. Звуците се бяха приглушили.

Но Фарус коняря небрежно се беше облегнал на един от стълбовете на верандата и дялкаше с ножа си мокра пръчка, а Ругаш, старият овчар, беше оставил стадото си на момчетата и стоеше на прага на отворената врата на колибата си зад градината. Като видя, че поглежда към него, се обърна и се изплю в калта през дупката между зъбите си.

Наистина си мислеха, че може да избяга. Къде можеше да избяга една робиня? Боса по планиннските склонове нагоре? В Елшовия лес? По-хубава ли щеше да е смъртта от зъбите и ноктите на дивите зверове? Или демоните на мъртвите щяха да я намерят първи и да вземат душата й завинаги? Кася потръпна. Безсмислен страх: нямаше дори да успее да се добере до гората или хълмовете, а и щяха да я проследят, ако опиташе. С кучетата.

Кафа се появи на прага на отворената врата зад нея — Кася позна стъпката й, без да се обръща.

— Казва на господарка да бие тебе с камшик за мързел — рече тя. — Тя заповядала да говорим само родийски, научим добре.

— Майната ти — отвърна тихо Кася. Но се обърна и влезе, като избута от пътя си Кафа, която беше може би най-свястната от всички.

Върна всички нощни гърнета по стаите, после отиде в кухнята да привърши със сутрешните чинии. Огънят беше много слаб — биеха или те затваряха в избата при плъховете, ако оставиш огъня много слаб — или пък много силен, пилеене на дърва. Подсили го. Очите й лютяха от дима. Избърса ги с ръка.

Ножът бе скрит в навеса на ковачницата до конюшнята. Реши да иде за него по-късно. Ако не друго, можеше да се убие сама през нощта. Да им откаже онова, което искаха. Някакъв вид триумф.

Така и не получи възможност. Дойде нова група търговци, трима, спрели се рано заради дъжда. Нямаха разрешителни, разбира се, но платиха на Моракс, след кратък тих разговор, за правото да отседнат незаконно. Настаниха се край един от огньовете в гостната и изпиха много бързо порядъчно количество вино. После тримата поискаха момичета, колкото да им мине по-приятно мокрият следобед. Кася се качи с единия, карчит; Деана и Сирена поеха другите двама. Карчитът миришеше на вино, на мокра кожа и риба. Натисна лицето й на леглото още щом влязоха в стаята и дръпна туниката й нагоре, без да си прави труда да я свали или да смъкне и своите дрехи. Щом свърши, веднага заспа, проснат върху нея. Кася изпълзя изпод него. Надникна навън през прозореца. Дъждът затихваше; скоро щеше да спре.

Слезе пак долу. Карчитът хъркаше толкова силно, че се чуваше в коридора; нямаше извинение, ако се забавеше. Моракс я огледа внимателно — гледаше за отоци, несъмнено — и й махна мълчаливо към кухнята. Време беше да почне да приготвя вечерята. В гостната вече се бе появила нова група мъже, пиеха. Вечерта ханът щеше да е пълен. Утрешният ден правеше хората изнервени, възбудени, търсеха пиене и компания. През открехнатата врата Кася видя трима селяни с четвърта бутилка на масата им. Моракс беше с тях.

Деана слезе малко по-късно, вървеше едва-едва, сякаш нещо я болеше отвътре. Стояха една срещу друга, режеха картофи и лук, редяха маслини в малките купи. Господарката ги наблюдаваше и те не говореха. Жената на Моракс ги биеше, ако говорят по време на работа. Каза нещо на готвачката. Кася не чу какво беше. Усещаше, че господарката продължава да я гледа. Навела глава, отнесе купите с маслини и кошничките с хлебчетата от пекарната и ги нареди на масите до стъклениците с масло. Това беше пощенски хан; предлагаха се удобства — срещу съответната цена. Тримата селяни подхванаха оживен разговор веднага щом тя влезе. Никой не вдигна очи към нея, докато им даваше маслините и хляба. Двата огъня бяха отслабнали, но това бе работа на Деана.

В кухнята готвачката режеше пилета и пускаше парчетата в котела с картофи и лук за яхния. Виното в кухнята свършваше. Мокър, студен ден. Мъжете пиеха. След кимването на господарката Кася взе ключа, отиде до избата, вдигна тежкия капак, извади една делва. Когато Моракс я купи от търговеца преди година, не можеше да ги вдига. Бяха я набили заради това. Голямата делва все още беше тежка за нея и тя едва се справяше. Заключи, тръгна обратно по коридора и видя един мъж — тъкмо бе влязъл в преддверието.

 

Беше заради дивашкия му вид, щеше да реши тя по-късно. Буйната рижа брада, разрошената коса, когато избута назад качулката на калното си наметало. Имаше едри здрави ръце с червени косъмчета по китките, а прогизналото му наметало беше вързано на кръста, запретнато над коленете и стегнато с колан. Скъпи ботуши. Тежък кривак. По този път със странстващи търговци, граждански служители, униформени военни и имперски куриери този самотен пътник й напомни за коравите мъже от родния й, така далечен север.

В това, разбира се, имаше изключителна ирония, но тя нямаше как да го разбере.

Стоеше сам, без спътник или слуга с него, и удивително, точно в този момент наоколо нямаше никого. Заговори й на родийски. Тя едва го чу, както и отговорите, които успя да промълви смутено. За името й. Заби очи в пода. Имаше някакво странно усещане за бучене в ушите, като от вятър, нахлул в стаята. Побоя се, че ще падне или ще изтърве делвата и тя ще се пръсне. Изведнъж й хрумна, че и да я счупи, все едно. Какво можеха да й направят?

— Те ще ме убият утре — промълви тя.

Вдигна очи към него. Сърцето й биеше като барабан в родния й север.

— Ще ме отведеш ли?

Мъжът не се сви като Загнес, нито я зяпна в изумление или с неверие. Гледаше я много съсредоточено. Очите му бяха присвити; бяха сини и студени.

— Защо? — попита я, почти грубо.

Кася усети напиращите сълзи. Надви ги.

— Денят… Денят на мъртвите — почна тя. Устата й сякаш беше пълна с пепел. — Заради… заради бога на дъбовете… те…

Чу стъпки. Разбира се. Времето беше изтекло. Времето никога не стигаше. Можеше да е умряла от чумата у дома, като баща й и брат й. Или от глад в последвалата зима, ако майка й не я беше продала срещу храна. Беше продадена обаче. Беше тук. Робиня. Времето бе изтекло. Млъкна изведнъж, забила очи в пода и стиснала тежката делва. Моракс излезе през сводестата врата от гостната.

— Крайно време беше, ханджийо — каза кротко червенобрадият. — Винаги ли държиш гостите си да чакат сами в преддверието?

— Коте! — ревна Моракс. — Кучка такава, как смееш да не ми кажеш, че ни е дошъл такъв виден гост? — Свела очи надолу, Кася си представи как вещият му поглед преценява размъкнатия мъж. Моракс продължи с нормален глас: — Добри господине, това все пак е имперски хан. Знаете, че трябват разрешителни.

— Разчитам те да гарантират известно уважение към гостите ви — каза хладно мъжът. Кася го погледна с крайчеца на окото си. Не беше северняк, разбира се. Не и с този говор. Такава глупачка беше. Говореше на родийски и гледаше навъсено Моракс. Хвърли поглед през отворената врата към препълнената гостна. — Явно изненадващо много притежатели на разрешителни са тръгнали на път в такъв мокър ден толкова късно есента. Поздравявам ви, ханджийо. Гостоприемството ви сигурно е изключително щедро.

Моракс се изчерви.

— Значи имате разрешително? Ще се радвам да ви приема, ако е така.

— Така е. И бих искал радостта ви да се окаже изключително осезаема. Желая най-топлата стая, която имате, за две нощи, чиста постеля за човека ми там, където настанявате слугите, и гореща вода, масло, кърпи и корито да се донесат в стаята ми веднага. Ще се окъпя, преди да вечерям. Ще се посъветвам с вас за храната и виното, докато ми приготвят банята. И искам момиче, което да ме намаже и изкъпе. Това тук ще стане.

Моракс изглеждаше слисан. Биваше го в това.

— О, боже, боже! Тъкмо приготвяме вечерята, добри господине. Както виждате, ханът днес е препълнен, а работната ни ръка не достига. С прискърбие ще трябва да ви кажа, че няма да можем да ви осигурим баня веднага. Това е само един скромен провинциален хан, добри господине. Коте, марш да отнесеш това вино в кухнята. Веднага!

Червенобрадият мъж вдигна ръка. Държеше свитък пергамент. И монета, забеляза Кася.

— Още не сте ми поискали разрешителното, ханджийо. Пропуск. Хайде, прочетете го. Не се съмнявам, че ще разпознаете подписа и печата на самия канцелар в Сарантион. Разбира се, сигурно немалко от гостите ви притежават разрешителни, подписани от самия Гесий.

Червендалестото лице на Моракс стана костено бледо.

Щеше да е почти смешно, но Кася се побоя, че всеки миг ще изтърве делвата. Разрешителните се подписваха от имперски служители в различните градове или от низши офицери във военните лагери, не от Имперския канцелар. Усети се, че е зяпнала. Кой беше този мъж? Намести глинената делва по-удобно. Ръцете й трепереха от тежестта й. Моракс се пресегна и взе свитъка — и монетата. Разгъна разрешителното и зачете, устните му замърдаха с думите. Вдигна глава, ококорил очи, без да може да скрие изумлението си. Цветът му бавно се възвръщаше. Монетата сигурно също беше помогнала.

— Вие… слугите ви, за които споменахте, навън ли са, добри ми господине?

— Само един. Взех го на границата да ме отведе до Тракезия. Има си и причини, поради които Гесий и императорът са решили да пътувам с по-малко показност. Вие поддържате имперски хан. Ще ме разберете. — Червенобрадият се усмихна леко и сложи пръст на устните си.

Гесий. Канцеларът. Този мъж го споменаваше по име и имаше разрешително с личния му печат и подпис.

Сега вече Кася започна да се моли, мълчаливо. На никой бог поименно, но с цялото си сърце. Ръцете й трепереха. Моракс я беше отпратил в кухнята. Обърна се да тръгне.

Видя, че Моракс върна височайшето разрешително. Монетата я нямаше. Кася така и не се беше научила да проследява движението, с което такива подаръци изчезваха от дланта на Моракс. Той се пресегна, спря я с ръка на рамото й.

— Деана! — ревна господарят, щом я видя да минава през гостната, и Деана бързо остави наръча дърва на пода и притича. — Отнеси тази делва в кухнята и кажи на Бреден да качи най-голямото корито в стаята над нея. Коте, ти ще занесеш гореща вода от казана горе с Бреден. Веднага. Двете ще приготвите банята. И на бегом, да не изстине. После ще обслужиш негово благородие скъпия ни гост. Ако се оплаче и за най-малкото нещо, ще те заключа в избата цяла нощ. Ясен ли съм?

— Не ме наричайте ваше благородие, ако обичате — каза кротко мъжът с рижата брада. — Имам причина да пътувам така, запомнете.

— Разбира се — отвърна Моракс, и се сгъна на две. — Разбира се! Простете ми! Но как да ви нари…

— Марциниан е достатъчно — каза мъжът. — Марциниан от Варена.

 

„Мишки и кръв! Какво правиш?“

„Не съм сигурен — искрено отвърна Криспин. — Но ми трябва помощта ти. Разказът й достоверно ли ти звучи?“

Линон, след първоначалната свирепост, изведнъж клюмна унило. И след ненадейното мълчание отвърна: „Вярно е всъщност. По-вярното е, че трябва да стоим настрана от това. Криспин, в Деня на мъртвите не бива да се забъркваш“.

„Знам. Понеси го с мен. Помогни, ако можеш“.

Погледна дебелия, отпуснал рамене ханджия и каза на глас:

— Марциниан е достатъчно. Марциниан от Варена. — Замълча и добави доверително: — И ще съм благодарен за дискретността ви.

— Разбира се! — извика ханджията. — Аз съм Моракс и съм изцяло на вашите услуги, драги… Марциниан. — Дори намигна. Алчен тип.

„Най-хубавата стая е над кухнята — каза в ума му Линон. — Съобразява се с молбата ти“.

„Познаваш ли този хан?“

„Познавам повечето по този път, имбецил. Вкарваш ни в опасни води“.

„Пътувам към Сарантион. Разбира се, че ще ни вкарам“, отвърна кисело Криспин. Линон изсумтя безмълвно и затихна. Друго момиче, със зачервен оток на едната буза, беше взело делвата от жълтокосото. И двете бързо излязоха.

— Мога ли да ви предложа от най-доброто ни кандарийско червено за вечерята ви? — рече ханджията, събрал длани, както сякаш имаха навика да правят всички ханджии. — Малко ще ви излезе отгоре, разбира се, но…

— Имате кандарийско? Би било чудесно. Донесете го неразредено, с кана вода. Каква е вечерята ви, Моракс? „Ах, какви благородия сме днес!“

— Имаме чудесни селски наденички, наше производство. Или пилешка яхния, сега се готви.

Криспин заложи на яхнията.

Докато се качваше към стаята над кухнята, се опита да разбере защо всъщност беше направил всичко това. Не може да измисли ясен отговор. Всъщност нищо не бе направил. Все още. Но му хрумна, с нещо много близко до истинска болка, че за последен път беше видял този изпълнен с ужас ококорен поглед на лицето на по-голямата си дъщеря, докато майка й повръщаше кръв, преди да умре. А той не можеше да направи нищо. Побеснял, почти обезумял от мъка. Безпомощен.

 

— И вършат тази гнусотия из цяла Саврадия?

Беше гол в металното корито, свил колене до гърдите си. Най-голямото корито не се оказа особено голямо. Жълтокосото момиче го беше намазало с масло, не много опитно, и сега го търкаше с груб парцал поради липса на сюнгер. Линон лежеше килната на една страна на перваза на прозореца.

— Не. Не, господине. Само тук, в южния край на Стария лес… Елшовия лес, както му викаме… в северния край. Има две дъбрави, посветени на Лудан, бога… на горите. — Гласът й беше тих, почти шепот. Всичко се чуваше през тези стени. Като говореше на родийски, се запъваше. Той превключи на сарантийски.

— Джадитка ли си, момиче?

Тя се поколеба.

— Вкараха ме в Светлината миналата година.

Търговецът на роби, несъмнено.

— И Саврадия е джадитска, нали?

Ново колебание.

— Да, ваше благородие. Разбира се, ваше благородие.

— Но тези езичници още взимат млади момичета и… правят каквото там правят с тях? В провинция на империята?

„Криспин. По-добре да не знаеш за това“.

— Не и на север, господарю — отвърна момичето. Затърка ребрата му. — На север крадец или жена, хваната в прелюбодейство… някой, който вече е осъден на смърт, го обесват на божието дърво. Само бесят. Нищо… по-лошо.

— Аха. По-умерено варварство. Разбирам. И защо тук е различно? Няма ли достатъчно крадци и прелюбодейки тук?

— Не знам. — Не реагира на сарказма му. Нечестно беше от негова страна, помисли Криспин. — Сигурна съм, че не е това, ваше благородие. Но… може би Моракс използва това, за да е в мир със селото. Той… позволява на пътници без разрешителни да отсядат, особено есен и зиме. Заради това е богат. Селските ханове страдат. Може би това е начинът за него да се спогоди с тях. Дава им по някоя от робините си. За Лудан.

— Стига. Ослепително явно е, че никой тук не те е учил как да изтъркаш човек. В името на Джад! Имперски хан без сюнгер? Позор. Подай ми суха кърпа, момиче. — Криспин усещаше как в него кипва познатият, неудържим гняв и се постара да смекчи гласа си. — Чудесна причина да се убие робиня естествено. Отношенията със съседите.

Тя се изправи и припряно му донесе кърпа — всъщност жалко подобие на кърпа. Това не беше банята му във Варена. Самата стая беше невзрачна, но с прилични размери и от кухнята долу като че ли наистина идваше малко топлина. Вече беше забелязал, че вратата има от новите железни ключалки, с бронзов ключ. Търговците сигурно харесваха това. Моракс си знаеше работата, и законните й, и незаконните й страни. Сигурно беше забогатял — или беше на път да забогатее.

Криспин сдържа гнева си, мъчеше се да помисли.

— Прав бях долу, нали? Че тази нощ тук има хора без разрешителни?

Изправи се, излезе от коритото и водата закапа по пода. Тя се беше изчервила, притеснена и видимо уплашена. Това само още повече го ядоса. Дръпна кърпата от ръцете й, избърса косата и брадата си, после я уви около слабините си и изруга, ухапан от някаква пълзяща твар в кърпата.

Момичето стоеше до него, непохватно отпуснало ръце и навело очи.

— Е? — отново строго попита той. — Отговаряй. Прав ли бях?

— Да, ваше благородие. — Заговореше ли на сарантийски, който явно разбираше много по-прилично, изглеждаше умна за робиня, а в сините й очи имаше живец, щом ужасът избягаше от тях. — Повечето са незаконни. Есента е тих сезон. Ако дойдат бирници или войници, той ги подкупва, а имперските куриери пътуват твърде често насам-натам, за да се оплачат… стига да не ги оставят навън заради други гости. Моракс добре се грижи за куриерите.

„Сигурна съм, че се грижи. Познавам го тоя тип хора. Всичко срещу пари“.

Криспин кимна разсеяно, съгласен с птицата, но бързо се овладя. Почна да се облича. Извади сухи дрехи от пътната си торба — мокрите му връхни дрехи бяха останали да се сушат при един от огньовете долу.

„Тихо, Линон. Мисля!“

„Всичките сили да се съберат да ни опазят дано!“

Бе започнало да става все по-лесно да не обръща внимание на подобни заяждания. Днес обаче Линон се държеше някак странно. Криспин остави това за по-късно, заедно с по-дълбокия въпрос — защо изобщо се въвличаше в тази история. Роби умираха из империята всеки ден, насилваха ги, пребиваха ги с камшици, продаваха ги… правеха ги на наденици. Криспин поклати глава: нима наистина беше толкова глупав, че тази нелепа връзка между уплашеното момиче и дъщеря му можеше да го завлече в един свят, в който не съществуваше безопасно място? Нов труден въпрос. За по-късно.

В онези хубави времена, когато все още го радваха разни неща, умът му винаги беше обичал да разгадава ребуси. В работата, както и на игра. Докато замисля стенна мозайка, докато играе комар в любимата си бавя. Сега, докато бързо се обличаше в предвечерния студ, се улови, че се опитва да подреди плъзгащите се късчета информация в ума си като тесери, за да получи картина. Завърташе ги, накланяше ги като стъкълца, за да улови светлината с ъглите им.

„Какво ще й направят?“, попита импулсивно.

Този път Линон помълча толкова дълго, че той си помисли, че птицата е решила да го пренебрегне. Обу си сандалите; изчакваше. Когато се появи в ума му, гласът й беше хладен, равнодушен, много различен от гласа й досега.

„Сутринта ще й дадат маковия сок с каквото там пие. Ще я предадат на оногова, който дойде за нея. От селото сигурно. Ще я отведат. Понякога ги чифтосват с животни, за плодородие и за късмет на ловците, понякога го вършат самите мъже, един след друг. Носят маски на животни. След това жрец на Лудан изтръгва сърцето й. Може да е ковач или хлебар в селото. Или е ханджията долу. Няма как да го разберем. Смята се за добра поличба, ако остане жива, докато не й извадят сърцето. Сърцето го заравят в нивите. Одират й кожата, като нечистотията на живота. После я обесват за косата на свещеното дърво в мига, в който слънцето залезе, та Лудан да вземе своето“.

— Свети Джад! Но може да си толкова…

„Млъкни! Имбецил! Казах ти, че е по-добре да не знаеш!“

Момичето го гледаше стъписано. Криспин я изгледа с яд и тя наведе очи, вече обзета от друг вид страх.

Отвратен, невярващ, Криспин отново заигра с ребуса с част от ума си, мъчеше се да се успокои. Завъртя стъклените късчета да улови светлината. Макар да бе смътна, несигурна светлина, като от свещи, лъхнати от вятър, или на зимно слънце през тесен прозорец.

„Не мога да ги оставя да я убият така“, каза в ума си на Линон.

„Аха! И нека закънтят войнишките барабани! Гай Крисп от Варена, храбрият позастарял герой! Не можеш ли? Не разбирам защо. Просто ще си намерят някоя друга. И ще те убият затова, че си се опитал да се намесиш. Кой си ти, майсторче, че да заставаш между един бог и неговата свята жертва?“

Криспин беше привършил с обличането. Седна на леглото. То изскърца.

„Не знам как да отговоря на това“.

„Не знаеш, разбира се“ — отвърна Линон.

Момичето прошепна:

— Господарю. Ще правя всичко, което поискате, винаги.

— Че какво друго прави една робиня? — сопна се той разсеяно. Тя потрепери, все едно я беше ударил. Криспин вдиша дълбоко.

„Трябва да ми помогнеш“ — каза на птицата. Ребусът се беше оформил, колкото и жалък да изглеждаше. Криспин се размърда на леглото, то заскърца отново. „Ето какво…“

След няколко мига обясни на момичето какви стъпки трябва да предприеме, ако иска да преживее утрешния ден. Постара се да говори убедително, все едно знае какво прави. Това, което беше почти непоносимо, бе светлината, появила се в очите му, докато говореше, и тя разбра, че ще се опита да я спаси. Толкова много искаше да оцелее. Желанието да живее я изгаряше отвътре.

Беше казал на Марциниан, че не изпитва никакво истинско желание за каквото и да било, дори за живот. Може би, помисли Криспин, тъкмо това го правеше идеалния човек за подобна глупост.

Прати момичето долу. Тя първо коленичи пред него, като че ли искаше да каже нещо, но той я спря с поглед и посочи вратата. След като Кася излезе, Криспин поседя още малко, после стана и се зае с това, което искаше да е нагласено в стаята.

„Сърдита ли си?“, попита изведнъж Линон и сам се изненада.

„Да“, отвърна след малко птицата.

„Ще ми кажеш ли защо?“

„Не“.

„Ще ми помогнеш ли?“

„Аз съм само една кожа и тенекия, както каза някой веднъж. Всъщност повече пъти. Можеш да ме ослепиш, оглушиш, да ме накараш да млъкна само с мисъл. Какво друго мога да направя?“

Докато слизаше по стълбите към шума и топлината на гостната Криспин погледна през прозорчето. Навън съвсем се беше стъмнило, гората се губеше в черно. Пак не се виждаха облаци, луни и звезди. Трябваше да слезе с нищо друго наум освен с очакване за хубаво червено от Кандария и скромни надежди за добра пилешка яхния. Но всяка сянка, всяко движение в сенките зад надрасканото прозорче носеше аура на смъртна заплаха. „Смята се за добра поличба, ако остане жива, докато не й извадят сърцето“.

Беше се решил. Носеше бронзовия ключ на колана си, но беше оставил открехната вратата на стаята, като наивен родийски глупак, непривикнал със суровите реалности на пътуването, с истинските опасности на пътя.

 

Беше станало ясно, че червенобрадият родиец, който пиеше и дори делеше щедро с тях скъпо вино, пътува чак до Сарантион с разрешително, подписано от самия имперски канцелар. Цялата гостна вече го знаеше. Мъжът непрекъснато повтаряше името Гесий — на всяко трето изречение. Можеше чак да е дразнещо, ако не беше толкова добродушен… и щедър. Изглежда, беше някакъв майстор художник, мекушав градски човек, поканен да помогне за някой от строителните проекти на императора.

Телон от Мегарион се смяташе за доста вещ в претеглянето на типове като него и възможностите, които му предлагаха.

Първо, художникът — Марциниан, така се беше нарекъл — съвсем очевидно не носеше кесията си. Което означаваше, че разрешителното и колкото там пари му бяха платили в аванс или беше взел със себе си от Батиара — явно предостатъчна сума, за да си позволи разкоша да пие кандарийско вино и да черпи даже — не бяха у него, освен ако не ги беше тикнал в долните си дрехи. Телон се ухили зад шепите си при мисълта за смачкания, оцапан с лайна къс хартия, поднесен в следващия пощенски хан. Не, имперското разрешително не се криеше в гащите на Марциниан, готов беше да заложи на това.

Или по-точно щеше да заложи, и то доста, стига да имаше. Телон не разполагаше с никакви средства и го бяха прикрепили към свитата на чичо му само заради доброто сърце на чичо му — както чичо му му напомняше непрекъснато. Връщаха се у дома в Мегарион, след като бяха сключили няколко изгодни сделки във военния лагер към Тракезия, където бяха базирани Четвърти и Първи Саврадийски легиони. Изгодни за чичо Ерит де. Самият Телон нямаше никакъв пряк интерес от печалбите. Дори не му плащаха. Беше тук само за да научи маршрута, казал беше чичо му, и да опознае хората, с които трябва да се разбира, и да покаже, че може да се държи прилично сред съсловия по-добри от пристанищна сган.

Ако докажеше, че се учи прилично бързо, щедро беше отстъпил чичо му, можело дори да го допуснат в работата на добра заплата и сам да поведе няколко малки кервана. След време може би, след като минел определен срок, можело дори да стане партньор на чичо си и братовчедите.

Майката и бащата на Телон бяха засипали чичо Ерит с унизителни благодарности. Кредиторите на Телон, сред които и няколко играчи на зарове с говняни лица от една пристанищна каупона, се бяха въздържали да изразят подобен ентусиазъм.

Общо взето Телон беше принуден да признае, че за него това си беше едно съвсем навременно пътуване далече от дома, макар времето да беше гадно и чичо му и тия плужеци, братовчедите му, да приемаха утринните молитви прекалено на сериозно и да се мръщеха само при споменаването за блудници. Телон тъкмо обмисляше много енергично как да си уреди една кратка, сваляща напрежението срещичка с хубавото русокосо слугинче в този хан, когато словоохотливото безхаберие на художника на съседната маса насочи мислите му в съвсем друга посока.

За жалост някои сурови факти си оставаха неотменими. Само след още няколко много кратки дни щеше да се върне у дома. Определени среди му бяха намекнали много свойски, че ако държи да се радва на ползата и удобството на двата си все още здрави крака, то никак няма да е зле да се подготви да изплати някои значителни суми с цел да оправи комарджийския си дълг. Чичото на Телон, толкова безнадеждно тъп по отношение на комара, колкото и за момичетата, едва ли щеше да го авансира с каквито и да било суми. Това поне беше очевидно въпреки сдържано доброто настроение на чичо Ерит след успешните му сделки с ботуши, наметала и разни други неща за войниците и закупуването на грубо изваяни религиозни предмети в едно градче на изток от военния лагер. Тракезийските дървени слънчеви дискове, обяснил беше той на Телон, много се търсели в Мегарион, а още повече оттатък залива, в Батиара. Щели да му донесат добър доход, чак до петнайсет процента след приспадане на всички разходи. Телон героично се беше въздържал да не се прозее.

Решил беше също така, много преди това, да не изтъква, че благочестието на чичо му и скрупулите му май не му пречат да подкупва ханджии — всички от които като че ли добре познаваха Ерит, — за да им разрешат да отсядат незаконно в немалко имперски ханове по пътя. Не че самият той имаше нещо против, между другото, но нали все пак трябва да има принципи.

— Дали би било прекалено нахално от моя страна — говореше в момента чичо Ерит, наведен към червенобрадия мъж, — ако помоля да ме удостоите с честта да зърна това височайше разрешително, с което сте удостоен? — Телон чак се присви от тази ласкателна, мазна реч. Чичо му беше грозна гледка, когато почнеше да лиже нечии ботуши.

Лицето на художника помръкна.

— Мислите, че го нямам ли? — изръмжа той възмутено.

Телон вдигна бързо ръка да скрие поредната си усмивка. Чичо му, който пиеше учтиво предложена чаша от кандарийското на непознатия, се изчерви като виното.

— Не, не, ни най-малко! Сигурен съм, че вие… разбира се, че… просто никога в живота си не съм виждал печата или подписа на височайшия канцелар Гесий. Толкова изтъкнат човек. На трима императори е служил! Би било много висока чест за мен, ваше благородие! Само да зърна… почерка на толкова издигната особа… пример за синовете ми.

Чичо му, помисли си кисело Телон, притежаваше всички черти, присъщи на пълзачите по обществената стълбица, които човек можеше да очаква у един скромно успяващ провинциален търговец. Щеше безкрайно да угощава семейството си с тази неописуемо банална история с разрешителното, ако го видеше, и навярно щеше да намери и религиозен морал в нея, който да им натрапва. Добродетелта и придобивките, които тя носи. Телон се зачуди що за пример може да е един евнух.

— Добре, добре — отвърна с господарски жест батиарският майстор, като за малко не събори поредната бутилка вино. — Утре ще ти го покажа. Горе в стаята е разрешителното. Най-добрата стая. Над кухнята. М-много е далече тая нощ! — Разсмя се, явно си мислеше, че е казал нещо изключително смешно. Чичо Ерит, видимо успокоен, също се засмя. Имаше ужасен, неубедителен смях, поне според Телон. Червенобрадият стана, залитна към масата и отново наля на Ерит. Вдигна шишето в колеблива подкана; братовчедите на Телон припряно покриха чашите си с ръце и той по необходимост трябваше да направи същото.

Изведнъж му стана съвсем непоносимо. Да ти предлагат кандарийско и да си принуден да откажеш! И ето го тук, сред едно отвратително никъде, без никакви пари и само на няколко дни от среща, която щеше да изложи краката му — и Джад само знаеше още какво — на повече от сериозен риск. И Телон взе решение. Бездруго му трябваше само потвърждение за предположенията му отпреди малко. Този мъж наистина беше голям глупак.

— Моля да ме извините, чичо — заяви Телон, изправи се и се хвана за корема. — Прекалих с надениците. Трябва да се облекча.

— Умереността — отвърна важно, както можеше да се очаква, чичо му, и вдигна поучително пръст, — е добродетел на масата, както и навсякъде.

— Съгласен съм! — заяви гламавият художник и разля виното си.

Това всъщност щеше да е забавно, помисли си Телон, докато вървеше към тънещия в сянка сводест изход. Не тръгна към нужника в дъното на коридора. Пое тихо нагоре по стълбището. Биваше го много с ключалките, впрочем.

Впрочем, дори не му се налагаше.

 

„Бъди готова — каза Криспин наум. — Мисля, че издърпахме рибата на брега“.

„Голям рибар стана — отвърна язвително Линон. — Осолен ли ще го ядем, или в сос?“

„Без остроумия, моля. Трябваш ми“.

„Тъпоумна?“

Криспин подмина и това заяждане.

„Сега изпращам момичето горе“.

— Коте! — извика той високо и леко завалено. — Коте!

Момичето притича, с угрижени сини очи, бършеше ръце в туниката си. Криспин я изгледа за миг в упор, после се килна на една страна, като разля още вино, и измъкна ключа за стаята си от колана.

Честно казано, не беше имал представа кой може да захапе стръвта, която предлагаше… незаключената врата, бъбривото пиянство, грубите намеци, изтървани над храната и виното. Всъщност беше напълно възможно никой да не се хване. Нямаше резервен план. Никакви ярки съзвездия тесери. Врата, оставена глупаво отворена, непредпазливи думи за кесия горе… това бе всичко, което бе успял да измисли.

Но изглежда, някой наистина се беше хванал на въдицата му. Отказа да си позволи да мисли доколко морално е това, което прави, когато нацупеният племенник го погледна съвсем явно и се извини.

Примижа като бухал към момичето и посочи с треперещ пръст Ерит от Мегарион.

— Този мой много добър приятел иска да види разрешителното ми. Печата на Гесий. То е в кожената кесия. На леглото. Знаеш стаята, над кухнята. Иди да го в-вземеш. И, К-коте… — Замълча и размаха пръст към нея. — Знам т-точно колко пари има в кесията, Коте.

Търговецът от Мегарион се опита да възрази, но Криспин му намигна, стисна момичето за задника, докато то взимаше ключа, и се засмя.

— Стаята не е много далече за млади крачета! Кой знае, може и около мене да ги увие по-късно. — Един от синовете на търговеца се изкикоти смутено, преди ужасно да се изчерви под свъсения поглед на баща си.

Един карчит на маса в другия край на помещението се изсмя високо и вдигна към тях халбата си. Криспин си беше помислил, още когато влезе, че тъкмо някой от тяхната група може да се изсули и да се качи горе. Беше приказвал достатъчно високо, за да чуят… но те, изглежда, пиеха здраво още от следобеда и двама от тях хъркаха силно, подпрели глави на масата между храната.

Отегченият нацупен племенник на Ерит, с тънките устни и дългите шавливи ръце, беше казал, че отива до клозета. Не отиваше там. Криспин беше сигурен в това. Той беше рибата и беше захапал куката.

„Щом влиза в стая с намерение да краде, заслужава това, което го чака“, каза си Криспин. Беше съвсем трезвен — нали беше разлял или черпил с повечето си вино. Изведнъж обаче му хрумна, преди да е успял да я прогони, мисълта, че сигурно някъде има една майка, която обича този младеж.

„Дойде“, каза Линон от стаята горе.

 

Тя тръгна нагоре по стълбището, този път забързана, покрай факлите по стената, пламъците им потреперваха от преминаването й и хвърляха неравна светлина зад и под нея. Държеше ключа. Сърцето й туптеше силно, но този път — другояче. Този път имаше надежда, колкото и смътна да беше. Там, където е царял пълен мрак, светлината на една свещ променя света. Нищо не можеше да се види през прозорците. Чуваше воя на вятъра.

Стигна горе и тръгна право към последната стая — тази над кухнята. Вратата беше отворена. Беше й казал, че навярно ще е така. Не беше обяснил защо. Каза само, че ако види някого вътре, щом я изпрати горе, който и да е, да направи точно каквото й е заръчал.

Влезе и спря. Видя стреснато обръщаща се в тъмното фигура. Чу го как изруга. Не виждаше лицето му.

Запищя, както й беше казал червенобрадият.

 

Силният писък отекна из целия хан. Чуха се дори в шумната гостна. Във внезапно настъпилата мъртва тишина отчаяният вик прокънтя ясно:

— Крадец! Помощ!!!

— Джад очите му да изгори! — изрева червенобрадият и скочи. Моракс притича от кухнята и забърза към стълбите. Но художникът необяснимо защо хукна в обратна посока. Грабна дебелия си кривак, подпрян на стената до вратата, и изхвърча в черната нощ.

 

„Мишки и кръв! — изруга Линон. — Скачаме!“

„Къде?“, попита в паника Криспин, докато ставаше и ругаеше крадеца за пред другите.

„Къде мислиш, имбецил? В двора под прозореца. Побързай!“

 

Писъкът на нещастното момиче му беше изкарал ума, това беше бедата. Беше прекалено силен, прекалено изпълнен с… пронизващ ужас. Нещо сурово и грубо имаше в този ужас, далеч надхвърлящо това да зърнеш крадец в стая на горния етаж. Но Телон нямаше време да премисли защо; само да разбере, почти моментално след като направи грешката си, че просто трябваше да се обърне спокойно към нея и със смях да й заповяда да донесе светлина, за да може по-лесно да намери имперското разрешително, та родиецът да го покаже на чичо му, както беше обещал. Щеше много лесно да оправдае нахлуването си с обяснение как, по импулс, от желание да помогне, е влязъл в стаята. Беше почтен човек, пътуваше с почтена група търговци. Какво друго можеше да си въобрази който и да било?

Това трябваше да направи.

Но вместо това, обзет от паника, със свит стомах, и понеже знаеше, че тя не може да го види ясно в тъмното, и вкопчен в тази спасителна мисъл, грабна кожената пътна торба от леглото, с документите, парите и нещо като украшение, щръкнало наполовина от торбата, и драсна към прозореца. Удари с все сила дървените кепенци, метна крака през перваза и скочи.

Кураж трябва, за да скочиш в тъмното. Нямаше представа на какво може да се натъкне долу в двора. Можеше да си счупи крак или дори врата. Нищо не счупи, само затъна до колене в купчина тор. Задържа торбата, бързо се изправи и се затътри през разкаляния двор към плевника. Умът му работеше трескаво. Ако пуснеше торбата в сламата, можеше на бегом да се върне пред хана и да поведе гонитбата по пътя на крадец, когото е зърнал на връщане от клозета след писъка на момичето. После можеше да прибере торбата — или по-ценните неща в вея, — преди да си тръгнат.

Беше добра стратегия, породена от бърза мисъл и остър ум.

Ако не беше паднал от удар, който го зашемети и едва не го уби, докато завиваше към сянката на плевника под пълзящите по небето облаци и няколкото смътно блещукащи звезди, сигурно щеше и да проработи.

 

„Имбецил! За малко да ме удариш!“

„Научи се да залягаш! — сопна се Криспин. Едва дишаше. — Съжалявам. Не виждам добре“. Имаше съвсем смътна светлина, прозираща от затворените прозорци на гостната.

Извика:

— Насам! Спипах го! Светлина, всички да гниете дано! Светлина, в името на Джад!

Мъжки викове, объркани гласове, разнородна реч, някой дрезгаво изрева нещо на непознат език. Горе някъде се появи запален факел — да, на отворените кепенци на неговата стая. Чу приближаващи се стъпки и шумни гласове, щом мъжете от гостната и слугите от другата страна се изсипаха от входната врата и затичаха към него. Голяма врява за една обикновена мокра есенна нощ.

Криспин мълчеше, загледан надолу на светлината на единствения факел горе и после — на постепенно усилващия се оранжев блясък, когато мъжете го наобиколиха с факли и светилници в ръце.

Племенникът на търговеца лежеше в краката му, черна струйка, сигурно кръв, се стичаше от слепоочието му и капеше в калта. Кожената дръжка на торбата беше усукана около едната му ръка.

— Джад да ни опази! — рече Моракс, задъхан от изтощение. Беше тичал нагоре по стълбите и после пак надолу. Кражба в хан едва ли беше нещо нечувано, но това бе малко по-различно. Това не беше слуга или роб. Криспин, докато се бореше да надвие сложните чувства и с пълното съзнание, че са едва в началото на онова, което трябваше да се свърши тук, се обърна и видя как уплашеният поглед на ханджията се мести от неговото лице към това на търговеца Ерит, който стоеше над тялото на племенника си и гледаше безизразно.

— Мъртъв ли е? — най-сетне попита той. Не коленичи да провери сам, забеляза Криспин.

„Какво става? Не мога да видя! Той ме набута вътре!“

„Слушай тогава. Няма много за гледане. Но помълчи. Сега трябва да внимавам“.

„Ах, сега трябва да внимаваш? След като за малко не ме пръсна на парчета?“

„Моля те, мила“.

Хрумна му, че никога досега не беше казвал нещо такова на птицата. Сигурно и на Линон й хрумна същото, защото замълча.

Един от братовчедите коленичи и наведе глава над проснатия в калта младеж.

— Жив е — каза и погледна баща си. Криспин затвори за миг очи. Беше ударил силно, но не с всичка сила. Още държеше кривака.

Беше студено. Духаше северен вятър. Никой не бе имал време за наметала и мантии. Криспин усети жвакащата кал под обутите си в сандалите стъпала. Вече не валеше, макар вятърът да миришеше на дъжд. Нито една от луните не се виждаше, само тук-там по шепа звезди между забързаните на юг към невидимите планини облаци.

Криспин си пое дъх. Време беше да продължи и му трябваше публика. Погледна ханджията и каза с най-ледения си тоя — онзи, с който плашеше чираците:

— Искам да знам, стопанино, дали този крадец и всъщност цялата му група притежават разрешителни, позволяващи им да отседнат в имперски пощенски хан. Искам отговор веднага.

Настъпи внезапна, смутена тишина. Моракс чак се олюля. Точно това не беше очаквал. Отвори уста, но от тях не излезе и дума.

Чуха се нови гласове. Идваха още хора, от тъмното към кръга от факли. Криспин погледна натам и видя момичето, Кася — двама от слугите в хана я бяха стиснали за лактите. Не бяха особено вежливи. Тя се опъваше, но те я влачеха напред.

„Какво става? Не мога да видя!“

„Водят момичето“.

„Изкарай я героят“.

„Разбира се. Защо мислиш, че я пратих горе?“

„Аха! Мислил си значи следобед“.

„Притеснително е, знам“.

— Пуснете я, да изгниете дано! — извика той на мъжете, които я дърпаха. — На това момиче дължа разрешителното си и кесията. — Пуснаха я веднага. Криспин видя, че е боса като повечето слуги.

Отново се обърна към Моракс и каза високомерно: — Не получих отговор на въпроса си, ханджийо. — Моракс отвърна с безпомощен жест и събра умолително длани пред гърдите си. Жена му изникна зад него. Очите й изгаряха: гняв без определена посока, но дълбок.

— Аз ще отговоря. Нямаме разрешително, Марциниан. — Беше Ерит, чичото. Тясното му лице беше пребледняло. — Есен е. Моракс е така добър да ни пуска при огнището си и да преспиваме, когато в хана има места.

— Но днес ханът е пълен, търговецо. Допускам, че добротата на Моракс си има цена и че тази цена не е в полза на Имперската поща. Аз ли трябва да плащам престоя ви — и престоя на племенника ви?

„О, добре! С една стрела ги наниза и двамата!“

„Линон! Шшт!“

Каишката на торбата си беше в ръката на племенника. Никой не беше посмял да я пипне. Проснат по гръб в калта, Телон от Мегарион не беше помръднал, откакто Криспин го беше повалил. Но вече дишаше равномерно и Криспин се поуспокои. Убийството не влизаше в плановете му, макар да беше съвсем наясно, че някой друг щеше да го направи. „На север бесят крадеца на божието дърво“. Тук той действаше бързо, малко време имаше за преценка, още по-малко да помисли защо изобщо го прави.

Ерит преглътна и не отвърна нищо. Моракс се окашля, погледна към търговеца, после — пак към Криспин. Жена му беше точно зад него и той го знаеше. Беше изгърбил рамене. Приличаше на подгонен звяр.

Криспин, вече не рибарят със стръвта, а ловецът с лъка, каза ледено:

— Ясно е, че този презрян крадец отсяда тук незаконно със съгласието на упълномощен ханджия на имперски пощенски хан. Колко ви плащат, Моракс? Гесий може би ще иска да научи. Или Фаустин, протоофициарият.

— Ваше благородие! Вие ще им кажете? — Гласът на Моракс излезе много тънък и секна. Можеше да е комично, при други обстоятелства.

— Нещастник! — На Криспин никак не му беше трудно да докара гневен тон. — Моето разрешително и кесията ми са откраднати от някой си, който е тук само заради твоята алчност — и ти ме питаш дали ще се оплача? Една дума все още не си казал за наказание и единственото, което видях досега, е, че дърпат насила момичето, което предотврати това! Крадецът щеше да се измъкне, ако не беше тя! Какво правят на заловени крадци тук в Саврадия, Моракс? Знам какво правят в Града на имперски ханджии, злоупотребили с доверие заради лична печалба. Имбецил такъв!

„Ха! Но внимавай. Може да те убие. Животът ти тук е в опасност“.

„Знам. Но има тълпа“.

Криспин обаче болезнено съзнаваше, че не може да смята за съюзник никого в този двор. Повечето гости бяха отседнали незаконно и щяха да искат нещата да продължат така. В момента той бе заплаха не само за Моракс.

— Всички… ваше благородие, през есента или зимата, почти всички имперски ханове позволяват на честни търговци да отсядат. Любезност, просто любезност.

— Честни търговци. Мда. Разбирам. Ще съм склонен да подхвърля това в твоя защита в случай, че канцеларът попита. Поставих обаче друг въпрос: какво правят тук с крадците? И как възмездявате огорчени гости, които са тук законно?

Моракс отново хвърли бърз поглед към Ерит. Почти се беше превил на две от раболепие.

— Какво възмездяване ще ви удовлетвори, Марциниан? — попита търговецът. — Аз ще поема отговорността за племенника ми.

Криспин, споменал за възмездяване с отчаяната надежда да чуе точно това, се обърна към Ерит и отвърна с тон, привидно лишен от гняв:

— Достойно от ваша страна, но той е пълнолетен, нали? Отговаря сам за себе си, несъмнено.

— Би трябвало. Но… ето, че се изложи. За срам на родителите му. И за мой, уверявам ви. С какво бихме могли да оправим това?

— У нас крадците ги бесим — изръмжа един от карчитите. Криспин се обърна. Беше онзи, който бе вдигнал халбата си към него за поздрав преди малко. Пиянските му очи блестяха възбудено. Очакваното насилие — да разведри малко една скучна нощ.

— И ние ги бесим! — подвикна друг, скрит зад тълпата. Последва нервно мърморене, на ръба на възбудата. Факлите се люшнаха, кръгът светлина се стегна около него в студа.

— При нас им режат ръцете — подхвърли Криспин с привидно безразличие. Избута настрана една факла, приближила се прекалено към лицето му. — Все ми е едно какво диктува законът тук. Правете с него каквото искате. Ерит, ти си честен човек, както виждам. Не можеш да възмездиш риска за разрешителното ми, но върни ми сумата в кесията — сумата, която щях да загубя — и ще го приема.

— Става — отвърна начаса търговецът. Личеше му, че е алчен, и по свой начин честен.

Криспин продължи, като се стараеше да запази същия небрежен тон:

— И ми откупи момичето, което ми спаси кесията. Ще те оставя да договориш цената с ханджията. Не позволявай да те измами.

— Какво?! — възкликна Моракс.

— Момичето — повтори припряно жена му зад него. — Но…

— Готово — заяви отново Ерит, съвсем спокойно. Изглеждаше и недоволен, и облекчен едновременно.

— Ще ми трябва домашна прислуга, като стигна в Града, а й го дължа заради това. — Щяха да го помислят за алчна родийска свиня; добре, направо чудесно. Криспин се наведе, издърпа каишката на кожената си торба от пръстите на просналия се в калта младеж, изправи се и погледна Моракс.

— Знам, че не си единственият ханджия, който прави това. Аз пък не съм доносник. Бих те посъветвал да си изключително честен с Ерит от Мегарион, като назовеш цената си, и съм готов да заявя пред всички навсякъде, че благодарение на едно от твоите честни и добре обучени слугинчета не ми беше нанесена трайна щета.

— И никакво бесене, така ли? — възмути се карчитът. Ерит го изгледа кръвнишки.

Криспин се подсмихна.

— Представа нямам какво ще му направят. Не ме интересува. Няма да съм тук да го видя. Императорът ме е поканил и няма да се бавя — дори за правосъдие и бесило. Но разбирам, че нашият добросърдечен Моракс, дълбоко разкаян затова, че ни изкараха навън в студа, предлага кандарийско вино на всички, които изпитват нужда от топлина. Прав ли съм, ханджийо?

Последва дрезгав смях и кимания. Криспин се усмихна по-широко.

„Пак много добре се оправи! Мишки и кръв! Нима ще съм принудена и да те уважавам?“

„Как иначе изобщо щяхме да се измъкнем от това?“

— Мъжо! Мъжо! — повтаряше припряно жената на ханджията. Лицето й беше пламнало, червено под светлината на факлите. Беше се вторачила в Кася, забеляза Криспин. Момичето изглеждаше объркано, слисано. Или това, или беше изключително добра актриса.

Моракс не се обърна към жена си. Вдиша треперливо, хвана Криспин за лакътя и го поведе малко настрани в тъмното.

— Канцеларът? Протоофициарият… — зашепна треперливо.

— Имат си по-неотложни грижи. Няма да ги безпокоя с това. Ерит възмездява риска ми от загуба, а ти продаваш момичето с всички подписани документи за компенсация. Гледай цената да е честна, Моракс.

— Ваше благородие, искате… точно това момиче, от всичките?

Едва ли бих могъл да ги използвам всичките, стопанино. Тази спаси кесията ми. — Усмихна се разбиращо. — Тя ти е любимката, така ли?

Ханджията се поколеба.

— Да, ваше благородие.

— Хубаво — отвърна живо Криспин. — Все пак редно е да загубиш нещо за наказание, макар и да е само една жълтокоса мома в леглото. Избери си някое друго момиче да му се качваш в тъмното, докато жена ти спи. — Млъкна и усмивката му се стопи. — Щедър съм, стопанино.

Беше, и Моракс го знаеше.

— Не раз… в смисъл, тя не е… Жена ми… — Ханджията замълча. Вдиша дълбоко. — Да, ваше благородие. — Понечи да се усмихне. — Наистина имам други момичета.

Криспин впрочем знаеше какво има предвид. „Казах ти“, прошепна Линон в ума му.

„Тук нищо не може да се направи“, отвърна той мълчаливо. В това имаше въпроси, на които не можеше да отговори. На глас каза:

— Сериозно говоря, Моракс… много честна цена за Ерит. И извади вино. Кандарийско.

Моракс преглътна и кимна нещастно. Криспин не изпита разкаяние. Скъпото вино щеше да е единствената истинска загуба за ханджията, а точно сега за Криспин беше необходимо другите гости на хава да изпитват добри чувства към него и Моракс да знае това.

Заваля. Криспин погледна нагоре. Тъмни облаци затулваха цялото небе. Гората беше на север, много близо, като мрачна сила. Някой се приближи към тях иззад факлите: едра, вдъхваща увереност фигура, с наметалото на Криспин в ръце.

— Всичко е наред, Варгос — каза Криспин. — Влизаме вътре. — Варгос кимна, гледаше бдително и строго.

Вдигнаха Телон от Мегарион и го понесоха към хана. Чичо му и братовчедите му вървяха до него; слуги носеха факли. Момичето, Кася, се задържа колебливо, а също и жената на ханджията, с отровния си поглед.

„Какво става?“

„Чу. Влизаме вътре“.

— Качи се горе, Коте — каза кротко Криспин, докато крачеше към светлия вход. — Продават те на мен. Вече нямаш задачи в този хан, разбираш ли? — В първия миг тя замръзна, ококорила очи, после кимна плахо като зайче. Трепереше. — Изчакай ме в стаята. Ще пийна малко хубаво вино, после ще се кача. Стопли леглото. И гледай да не заспиваш. — Важно беше да го каже небрежно; тя беше робиня все пак, купена по импулс — и не знаеше нищо повече от това.

— За виното, милорд? — Гласът на Моракс до рамото му беше тих, умолителен. — Кандарийско ли все пак? Ще е пълно разхищение за повечето от тях, ваше благородие. — Това, впрочем, беше вярно.

— Не ме интересува — ледено отвърна Криспин.

Което, впрочем, не беше вярно. Почти го заболя. Виното на остров Кандария беше прочуто, прекалено добро беше, за да се разхищава. При по-обичайни обстоятелства.

„Мишки и кръв, художнико. Все пак си имбецил. Знаеш ли какво означава това за утре?“

„Разбира се, че знам. Нищо не може да се направи. Няма да можем да останем. Разчитам на теб да ни опазиш всички“. Мислеше да го каже иронично, но не се получи точно така. Птицата не отвърна.

Някъде наблизо в гората имаше божие дърво, а утре беше Денят на мъртвите. А въпреки съветите на Зотик утре щяха да са далече оттук — и щяха да тръгнат на разсъмване, ако не и по-рано.

Влезе вътре с ханджията и прати момичето горе с ключа. Седна отново на масата си в гостната да изпие бутилка-две от виното, разредено благоразумно с вода, и да си спечели, доколкото може, добронамереността на онези, които щяха да споделят с него щедрата почерпка. Този път задържа кесията у себе си, с парите и разрешителното, и птицата също.

По някое време Ерит от Мегарион се появи, приключил срещата си с Моракс. Поднесе на Криспин документ, указващ, че момичето — робиня Касия, от инициите — вече е законна собственост на майстора художник Марциниан от Варена. Ерит настоя също да приключат с паричното възмездяване, за което се бяха разбрали. Криспин го остави да преброи съдържанието на кесията му; Ерит извади своята и постави същата сума на масата. Карчитските търговци ги гледаха, но бяха много далече, за да се чуе какво казват.

Ерит прие само една малка чаша от скъпото вино в израз на искрена добронамереност. Изглеждаше уморен и нещастен. Зареди наново куп извинения за безобразното поведение на племенника си и след малко стана да си ходи. Криспин също стана и си размениха вежливи поклони. Човекът се беше държал безукорно. Криспин всъщност беше разчитал точно на това.

Загледа документите и вече доста натежалата кесия на масата и отпи от виното. Очакваше търговците от Мегарион да са си тръгнали на заранта още преди него — стига да позволяха на племенника да си замине. Подозираше, че някои допълнителни разходи от страна на Ерит ще постигнат това, ако вече не го бяха направили. Усети, че неволно се надява да е така. Младежът беше пакостник, но пък несъмнено щеше да си изпати от семейството си. Криспин никак не държеше да се окаже виновникът, ако го обесят на някой езически дъб в Сарандия.

Огледа се. Живналите карчити и още неколцина други гости, сред които и един развеселен, облечен в сиво куриер, пиеха червеното кандарийско неразредено, лочеха го като бира. Постара се да не примижи от отвращение и вдигна чашата си за наздравица. Чувстваше се много далече от своя свят. Обичайните обстоятелства бяха останали далече назад, у дома, зад градските стени. Там, където трябваше да остане, да вае образи на красотата с такива материали, каквито има подръка. Тук нямаше красота.

Хрумна му, че не бива да оставя новата си робиня задълго сама, та макар и зад заключена врата. Нямаше да може да направи много, ако изведнъж се окажеше, че я няма. Качи се горе.

„Ще й го мушнеш ли?“ — изведнъж се изкиска Линон. Грубостта и малко надменният й глас го вбесиха. Не отвърна нищо.

Момичето беше заключило. Криспин почука и я повика. Познала гласа му, тя отключи и му отвори. Той влезе, затвори вратата и заключи. В стаята беше тъмно. Кася не беше запалила свещи, затворила беше кепенците и ги беше залостила. Дъждът трополеше отвън. Тя стоеше много близо до него, мълчеше. Изненадващо, той бе смутен от близостта й, все още се чудеше защо бе направил всичко това. Кася коленичи с шумолене, смътна женска фигура, после сведе глава да целуне крака му, преди да е успял да се отдръпне. Той бързо отстъпи назад, окашля се, не знаеше какво да каже.

Даде й най-горното одеяло от леглото и я прати да спи на слугинската постеля до отсрещната стена. Момичето така и не проговори. Той също — освен заповедта. Легна и дълго слуша дъжда. Мислеше за кралицата на антите, чийто крак самият той бе целунал, преди да започне това пътуване. Спомни си за жената на един сенатор и как чукаше на вратата му. В друг хан. В друга страна. Най-сетне заспа. Сънува Сарантион: как прави мозайка там, с ярки тесери и с всички скъпоценни камъни, които са му нужни — висок купол и гигантски дъб на него, бляскащи мълнии в гневно синьо небе.

Щяха ли да го изгорят на клада в Града за такова неблагочестие? Но това бе само сън. Никой не умира заради сънища.

Събуди се в тъмното, преди разсъмване. Огледа се объркано, после смъкна крака от леглото и мина по студения под до прозореца. Отвори кепенците. Дъждът беше спрял, но от покрива все още се стичаше вода. Беше надвиснала тежка мъгла; едва виждаше двора долу. Там се бяха раздвижили хора — Варгос щеше да е сред тях, да приготвя мулето — но звуците бяха приглушени и далечни. Момичето се беше събудило, стоеше до постелята си — бледа тънка фигура, като призрак, и го гледаше мълчаливо.

— Да тръгваме — каза той.

Скоро вече бяха на пътя, крачеха на изток сред загърнат в мъгла полусвят, а утрото идваше без слънчев изгрев. Беше Денят на мъртвите.