Гай Гавриел Кай
Пътуване към Сарантион (10)

8.

— Джад да свари кучия му син в собствения му рибен сос! — изръмжа тихо Расик, докато търкаше мръсния котел. — По-добре да бяхме отишли при Безсънните и да си спечелим святост, че стоим будни цяла шибана нощ!

Кир, който разбъркваше супата над огъня с дългия черпак, се престори, че не го слуша. Така и така не можеш да свариш нещо в рибен сос. Струмозус беше прочут с много добрия си слух и се носеше приказка, че веднъж, преди години, бил хвърлил едно задрямало ратайче в казана, понеже супата в същия казан кипнала, без никой да я наглежда.

Кир беше съвсем сигурен, че това не е вярно, но беше видял как дебелият майстор бе забил нож за рязане няма и на пръст разстояние от дланта на един помощник-готвач, който чистеше немарливо праза. Ножът затрепери, щръкнал от дървения плот. Бе толкова опасно близо до пръстите на младежа, че той припадна, „Хвърлете го в конската поилка“ — заповяда Струмозус. Болният крак на Кир го измъкна от това задължение, но други четирима изнесоха изпадналия в несвяст младеж през вратата и надолу по стъпалата. Беше зимен, люто студен, сив следобед. Водата в дървеното корито в другия край на двора беше хванала ледена коричка. Чиракът се съживи забележително бързо, когато го хвърлиха в коритото.

Да работиш за толкова темпераментен готвач не беше най-лесната работа в Града.

За тази година и половина обаче Кир откри, че кухнята му харесва. В приготвянето на храната имаше загадки и той се улавяше, че често мисли за тях. Помагаше и това, че не беше коя да е кухня, а и старшият не беше кой да е. Ниският свадлив мъж с огромното шкембе, който надзираваше готвенето тук, се бе превърнал в легенда в Града. Някои разправяха, че твърде много си въобразявал, но ако един готвач наистина може да бъде творец, то Струмозус бе точно това. А кухнята му беше за банкетната зала на Сините в Сарантион, където в някои нощи на пиршества се събираха по двеста души.

Както тази нощ. Струмозус, изпаднал в трескаво вдъхновение, сред едва удържан хаос и сред порой от ругатни, беше ръководил приготовлението на цели осем ястия за истинско кулинарно празненство, чийто връх бе парадът от петдесет момчета — бяха наели и почистили за тази цел ратайчетата от конюшните, — понесли огромни сребърни плата пълнена със скариди бяла риба в прочутия му сос из гръмналата в дивашки възторг банкетна зала, докато ехтяха тръби и бясно се вееха сини знамена. Обзетият от ентусиазъм Кларус — първият танцьор на Сините — скочи от мястото си на високата трапеза и се втурна, за да лепне сочна целувка на готвача, застанал на прага на кухнята. Викове и груб смях съпроводиха престорения шамар, с който той отпъди малкия танцьор, преди да приеме ръкоплясканията и одобрителните свиркания.

Беше последната нощ на Дикания, краят на поредния състезателен сезон и бляскавите и всеславни Сини за пореден път бяха спукали от бой жалките и пребледнели от мъка Зелени, както през целия дълъг сезон, така и днес. На смайващата победа на Скорций в първата следобедна надпревара явно бе съдено да се превърне в един от онези триумфи, за които се говори вечно.

Виното се лееше на воля цяла нощ, а с него вървяха и полагащите се тостове. Поетът на фракцията Харделос стана, олюля се, подпря се с оплисканата си с вино ръка на масата и импровизира в стихове, вдигнал с другата пълния бокал:

— Сред екота гръмовен на тълпа възторжена

лети като орел над пистата пак Скорций

и стига до катизмата, гнездо орлово!

Да вдигнем чаши за прослава на Валерий Втори!

И слава и за сорианеца и бързите жребци!

И трижди слава и на честните всеславни Сини!

Кир чак настръхна от искрен възторг. „Като орел над пистата“. Възхитително! Очите му се замъглиха, беше затрогнат. Струмозус до него, до вратата към кухнята, изсумтя в настъпилата весела врява:

— Жалък стихоплетец. — Промърмори го достатъчно силно, за да го чуе Кир. Често го правеше. — Стари накълцани фрази. Трябва да поговоря с Асторгус. Колесничарите ни са великолепни, кухнята не им отстъпва, всички го знаем. Танцьорите са сносни. Поетът обаче трябва да се маха. Да се маха.

Кир вдигна глава и се изчерви, като видя пронизващите малки очи на Струмозус.

— Това е част от обучението ти, момче. Не се изкушавай от евтини чувства, както и от пълна шепа подправки. Има разлика между щедрите похвали на тълпата и одобрението на онези, които наистина разбират. — Обърна се и влезе в горещата кухня. Кир бързо го последва.

По-късно самият Асторгус с нашареното с белези грубовато лице, някогашният най-почитан колесничар в Града, а сега фракционарий на Сините, произнесе реч, в която обяви за издигането на нова статуя на Скорций на спината в Хиподрума. Скорций вече имаше две статуи, но и двете бяха вдигнати от пъпчивите Зелени. Тази обаче, заяви Асторгус, щяла да е от сребро, а не от бронз, за още по-голяма слава на Сините, както и на техния колесничар. Последва оглушителен рев. Едно от по-младите момчета в кухнята се стресна и изтърва подноса със захаросани плодове, който тъкмо изнасяше. Струмозус го запердаши по главата и раменете с една дълга дървена лъжица толкова силно, че я счупи. Лъжиците лесно се чупеха, между другото. Кир беше забелязал, че готвачът рядко бие така, че да боли много, въпреки цялата привидна сила на ударите му.

При първата възможност Кир отново поспря на прага да погледа Асторгус. Фракционарият пиеше здраво, но не му личеше. Разменяше усмихнат по някоя дума с всеки, който спреше до него на масата. Спокоен, уверен в себе си човек. Според Струмозус Асторгус бил допринесъл най-много за сегашното превъзходство на Сините в състезанията, а и в много други неща. Та тъкмо той беше привлякъл Скорций, а и самия Струмозус, говореха, че работел и над други умни ходове. Кир обаче се зачуди: какво ли е чувството да те знаят като умен, вещ и пресметлив, след като някога самият ти си бил обект на възторжени възгласи, вдигали са в твоя чест статуи, славили са те с велелепни речи и стихове, сравнявали са те с орли и лъвове и са те наричали една от най-великите фигури на Хиподрума за всички времена? Дали беше трудно това? Трябваше да е, но всъщност не можеше да го разбере, не и докато гледаше Асторгус.

Пирът най-сетне стигна до вялия си свършек, нещо обичайно за подобни събития. Дребни пиянски свади, на някой му прилошало в ъгъла на залата толкова, че да не може да се добере до стаичката за повръщане. Колумела, конският знахар, се беше отпуснал уморено в стола си и редеше монотонно стихове от Тракезия. Винаги ставаше такъв в края на празнична нощ. Знаеше повече древна поезия и от Харделос. Мъжете от двете му страни спяха дълбоко, отпуснали глави на масата между полупразните блюда. Една от по-младите танцьорки се въртеше на място, изопнала лице, дланите й пърхаха като птици във въздуха и се спускаха по хълбоците с всяко завъртане. Кир като че ли бе единственият, който я гледаше. Но пък беше хубава. Двойка танцьори я отведе. После си тръгна и Асторгус, повел със себе си Колумела, и скоро в залата не остана никой.

Доколкото Кир можеше да прецени, пиршеството бе минало много успешно. Скорций не беше дошъл, разбира се. Бяха го поканили в Имперския прецинкт и отсъствието му бе извинено. Покана от императора носеше слава на всички.

От друга страна, великолепният колесничар също така бе причината Струмозус — изтощен и станал опасно избухлив — и още шепа нещастни момчета и помощник-готвачи да стоят будни в кухнята в дълбоката есенна нощ, след като и най-пламенните привърженици си бяха тръгнали залитайки към домовете и леглата си. Персоналът и администрацията на Сините вече спяха оттатък двора в общото спално или в частните си квартири, ако рангът им го позволяваше. След края на празненството улиците и площадите извън портите бяха притихнали. Роби, под надзора на службата на градския префект, вече сигурно бяха излезли да чистят улиците. Беше студено; северният вятър режеше от Тракезия, понесъл със себе си зима.

С утрото ежедневието щеше да се поднови. Празникът беше свършил.

Но Скорций явно бе обещал тържествено на майстора готвач на Сините да навести кухнята след императорския пир и да опита ястията му та да ги сравни с блюдата в Имперския прецинкт. Беше закъснял обаче. Беше късно. Беше много късно. И отвън не се чуваха никакви стъпки.

Рано, че и по-късно вечерта всички се радваха на предстоящата възможност да споделят края на този славен ден и нощта с колесничаря, но това беше отдавна. Кир потисна прозявката си, изгледа накриво тлеещия огън и отново разбърка супата, гледаше да не кипне. Опита я и реши да не слага повече морска сол. Изключителна чест беше да се повери на някое от ратайчетата да наглежда ястие и мнозина се възмутиха, когато на Кир му възложиха такива задачи само след година чиракуване в кухнята. Самият Кир беше смаян — не беше помислял дори, че Струмозус го е забелязал.

Всъщност отначало той дори не беше искал да е тук. Като момче се канеше да стане колесничар, разбира се; всички момчета искат да станат колесничари. След това намисли да тръгне по пътя на баща си като дресьор на животни за Сините, но реалността уби тази идея още докато беше съвсем малък. Дресировчик, който си влачи куция крак, едва ли щеше да преживее и един сезон между лъвовете, пантерите и мечките. Баща му помоли администрацията на Сините да му намери друго място — Сините обикновено се грижеха за своите. И го взеха за чирак в кухнята. Тук не се налагаше да бяга и да се измъква от опасните зверове. Освен от готвача.

Струмозус отново се появи на входа. Расик, с невероятния си инстинкт за оцеляване, вече беше спрял да мърмори и даже наведе глава. Майсторът бе нервен и възбуден, но той вечно си беше такъв тъй че това едва ли значеше кой знае какво. Майката на Кир щеше да пребледнее, ако го видеше да влиза и излиза на двора така, в толкова късен час. Твърдо вярваше, че ако злите мъгли не напакостят на човек в дълбините на нощта, то духовете от полусвета със сигурност ще го сторят.

Струмозус от Амория беше нает от Сините — на ужасно висока цена според мълвата — от кухните на прокудения Лизип, някогашния квестор на имперските приходи, прогонен в разгара на Въстанието на победата. Двете партии се състезаваха на Хиподрума с колесниците си, в театрите с декламациите на поетите си и с груповите песнопения, и — съвсем не толкова рядко — по улиците и уличките с тояги и ножове. Умният Асторгус беше решил да пренесе надпреварата и в кухните на банкетните зали, а наемането на Струмозус — макар да беше бодлив като трън от Сорианската пустиня — се бе оказало гениален удар. Месеци наред Градът не приказваше за нищо друго; немалко патриции откриха у себе си непозната до този момент привързаност към Сините и с удоволствие дебелееха в банкетната зала на Синята партия, докато даваха щедри лепти, пълнещи тлъстата кесия на Асторгус, за конни тържища и ухажване на танцьорки и колесничари. Сините явно бяха открили нов начин да се борят със Зелените — и да ги надвият.

Преди две години Сини и Зелени се бяха били рамо до рамо във Въстанието на победата, но това не беше спасило от смърт мнозина, когато войниците влязоха в Хиподрума. Кир помнеше бунта, разбира се. Един от чичовците му беше загинал от меч на форума, а майка му след това две седмици беше на легло. В дома на Кир всички кълняха Лизип Кализиеца, а и в много други домове, от всякакви рангове и класи.

Главният бирник на императора беше безскрупулен, но пък всички бирници бяха като него. Не беше само това обаче. Разказите за нещата, които ставали след мръкване в градския му палат, бяха ужасни. Всеки път, щом изчезнеха млади хора и от двата пола, всички очи се извръщаха към голите каменни стени без прозорци. Непослушните деца ги плашеха с едрия кализиец, за да кротуват.

Струмозус не беше добавил нищо към тези слухове и остана нетипично мълчалив по въпроса за бившия си работодател. Просто влезе в кухните и мазетата на Сините, цял ден ги оглежда сърдито, изхвърли почти всички провизии и повечето вино, изгони всички помощник-готвачи освен двама, наплаши момчетата и — за няколко дни — започна да готви ястия, които удивляваха и замайваха.

Никога не беше доволен, разбира се: мърмореше непрекъснато, хокаше и биеше персонала, тормозеше Асторгус за пари, натрапваше мненията си за всичко, от поетите до правилната диета за конете, мрънкаше колко невъзможно било да се готвят изтънчени ястия, след като човек трябвало да храни толкова много необразовани лакомници. Но все пак Кир беше забелязал, че при целия този непрекъснат поток от недоволства сменящите се блюда, които правеха в голямата кухня, като че ли нямаха край, а и Струмозус не изглеждаше никак ограничен при сутрешните си покупки на тържищата.

Това беше една от любимите задачи за Кир: да придружава майстора след молитвите в храма, да го наблюдава как оглежда и одобрява зеленчуци, риба и плодове, как стиска и души, как понякога дори се вслушва в храната и замисля дневните ястия на място — според онова, което е намерил.

Всъщност, реши по-късно Кир, най-вероятно заради вниманието, което показваше, готвачът го бе издигнал от миенето на подноси и чаши до надзираването на супите и бульоните. Струмозус почти никога не се обръщаше към него пряко, но пък той — нервен дребен шишко — като че ли винаги си говореше сам, дори на пазара, докато се движеше пъргаво от сергия на сергия, и Кир, докато се мъчеше да не изостане с куция си крак, чуваше много неща и се стараеше да ги запомни. Никога не си беше представял например, че разликата във вкуса на една и съща риба, хванатата оттатък залива до Деаполис и уловената с мрежите отсам, при скалите източно от града, може да е толкова голяма.

Денят, в който Струмозус намери на пазара морски костур от Спинадия, беше първият път, когато Кир видя мъж буквално да се разплаче пред гледка на бъдеща храна. Пръстите на майстора, докато галеше лъскавата риба, напомниха на момчето за Свят шут, стиснал слънчевия си диск. С другите в кухнята после им разрешиха да опитат рибата — леко сварена в сол и подправена с билки, — след като свърши пирът същата нощ, и Кир, докато я вкусваше, започна да разбира нещо за живия живот. Понякога датираше точно тази вечер като начало на зрелия си живот.

Друг път си мислеше, че младостта му е свършила в края на Дикания по-късно същата година, докато чакаха Скорций в дълбините на онази студена нощ, когато чуха внезапен настоятелен вик, а след него — стъпки на тичащи през двора хора.

Кир се обърна тромаво и погледна към външната врата. Струмозус бързо остави чашата и бутилката вино, които държеше. На входа се появиха трима мъже и миг след това нахлуха вътре — изведнъж стана много тясно. Единият беше Скорций. Дрехата му беше раздрана, а в едната си ръка държеше нож. Един от другите стискаше меч: едър мъж, като привидение, от което капеше кръв — и кръв капеше и от меча.

Кир, зяпнал, чу как Славата на Сините, техният възлюблен Скорций, изхриптя припряно:

— Преследват ни! Доведете помощ. Бързо! — Каза го задъхано; бяха тичали.

Чак по-късно на Кир му хрумна, че ако Скорций беше друг човек, сигурно сам щеше да викне за помощ. Но вместо него Расик скочи и затича през банкетната зала към общата спалня, и закрещя със смразяващ кръвта глас:

— Сини! Сини! Нападнати сме? Към кухнята! Ставайте, Сини! Струмозус от Амория вече беше стиснал любимия си нож за кълцане и гледаше диво. Кир се озърна, награби една метла и насочи дългата дръжка към отворената врата. Отвън в тъмното вече ехтяха звуци — стъпки на хора и лай на псета.

Скорций и двамата му другари се преместиха по-навътре в стаята. Раненият с меча зачака спокойно до вратата — първата жертва, ако някой нахлуеше.

После стъпките отвън заглъхнаха. За миг не се виждаше никой. Настъпи мъртво спокойствие, злокобно след суматохата преди малко. Двамата помощник-готвачи и ратайчетата бяха награбили кой каквото му попадне за оръжие. Един държеше ръжена от огнището. Кръвта на ранения продължаваше да капе по пода в краката му. Псетата навън продължаваха да лаят.

В сенките на портика се раздвижи някаква сянка. Сянка на едър мъж. Кир видя тъмното очертание на меча му. А после сянката заговори със северняшки акцент:

— Искаме само родиеца. Нямаме разпра със Сините или другите двама. Дайте ни го и ще ви пощадим живота.

Струмозус се изсмя.

— Глупак! Вие разбирате ли къде сте, които и да сте? Невежи тъпаци! Дори императорът не праща войници в този двор.

— Не искаме да сме тук. Дайте ни родиеца и се махаме. Задържам си хората, за да можете…

Мъжът на портика — който и да беше — така и не довърши изречението си, нито каквото и да било друго в живота си под слънцето на Джад, двете луни и многото звезди.

— Напред, Сини! — чу Кир викове отвън. Свирепи, възбудени викове от много мъжки гърла. — Напред, Сини! Нападат ни!

Откъм северния край на двора се разнесе вой. Не на кучетата. На хора. Кир видя как едрата, потънала в сенките фигура се завъртя да погледне. После изведнъж залитна и падна. На портика изскочиха още сенки. Нечий тежък кривак заигра нагоре-надолу, черен на черния фон. Запукаха кости. Кир извърна глава и преглътна.

— Невежи хора, които и да са. Или да бяха — измърмори равнодушно Струмозус и остави ножа на масата. Съвсем невъзмутим.

— Войници. На отпуск в Града. Наети за монета-две. Нямаше да се стигне дотук, ако бяха пили на вересия. — Каза го раненият. Като го погледна, Кир видя, че има рани и по рамото, и по бедрото. И той беше войник. Очите му гледаха твърдо, сърдито. Врявата отвън се усилваше. Натрапниците се мъчеха да се измъкнат от двора. Бяха донесли факли — оранжевите им пушливи дири се стрелкаха из двора.

— Невежи, както казах — измърмори Струмозус. — Да влязат след вас чак тук.

— Убиха двама от хората ти и момчето на портата — каза войникът. — Опита се да ги спре.

Като чу това, Кир дръпна едно столче и тежко се смъкна на него. Знаеше кой беше стоял на портата. Късата сламка, изтеглена в нощ на пиршество. Прилоша му.

Струмозус изобщо не реагира. Само се обърна към третия мъж, гладко обръснат и много хубаво облечен, с огненочервена коса и навъсен.

— Ти си родиецът, дето го искаха, нали?

Мъжът кимна.

— Ти си, разбира се. Я ми кажи, моля те — рече майсторът готвач на Сините, докато отвън в тъмното пред кухнята се биеха и умираха мъже, — опитвал ли си минога от езерото до Баяна?

Възцари се кратко мълчание. Кир и останалите бяха що-годе запознати с подобни неща. Другите — едва ли.

— Аз… ъъъ… съжалявам — отвърна след малко червенокосият със сдържаност, която му правеше чест. — За жалост не съм.

Струмозус поклати глава.

— Мноого жалко. И аз не съм. Легендарно блюдо, да ви кажа. Аспалиус го е описал преди четиристотин години. Използвал е бял сос. Виж, аз не съм. Не и с минога.

Това предизвика ново мълчание. На двора се бяха появили още факли, още и още Сини наизлизаха, навлекли набързо ботуши и дрехи. Късно дошлите вече бяха пропуснали боя. Съпротива нямаше. Някой беше усмирил кучетата. Асторгус влезе припряно, погледна бегло падналия мъж и заяви, без да се обръща конкретно към някого:

— Шестима мъртви натрапници има навън.

На лицето му се беше изписал яд, но не и притеснение.

— Всички са мъртви? — попита едрият войник. — Жалко. Имах някои въпроси.

— Влязоха в лагера ни — заяви равнодушно Асторгус. — С мечове. Никой не прави така. Конете ни са тук. — Изгледа за миг, оценяващо, ранения, после се обърна и извика отсечено през рамо: — Телата ги хвърлете извън портата и уведомете градския префект. Аз ще се разправям с хората му, като дойдат. Извикайте ме. Някой да доведе Колумела и повикайте лекаря. — Обърна се към Скорций.

Кир не успя да разгадае лицето му. Двамата мъже се изгледаха продължително. Преди петнайсет години Асторгус, казваха, бил същият като Скорций сега: най-прочутият колесничар в империята.

— Какво стана? — въздъхна Асторгус. — Някой ревнив съпруг? Пак ли?

 

Всъщност отначало и той беше решил, че е това.

Успехът му в тъмното след надбягванията и пировете донякъде се дължеше на факта, че не беше от мъжете, които преследват жените. Въпреки това щеше да е неточно да се каже, че не ги желаеше страстно или че пулсът му не се учестяваше, щом се окажеше, че покани от някои определени особи го чакат у дома, след като се върнеше от Хиподрума или конюшните.

Тази вечер — в края на веселбите на Дикания, края на състезателния сезон — когато се върна у дома за имперския пир, на мраморната масичка в преддверието, между другите, го чакаше и една кратка, неподписана и неароматизирана бележчица. Лаконичният, съвсем характерен стил му подсказа, че завоеванията му от изминалия ден не свършват с победата над Кресценс от Зелените на първото следобедно надбягване:

 

„Ако е по силите Ви да избегнете опасности от друго естество — гласяха ситно изписаните думи, — слугинята ми ще Ви чака на източната страна на Тарасинския дворец след императорския пир. Ще я познаете. Тя е благонадеждна. А Вие?“

 

Нищо повече.

Другите писма ги заряза. Отдавна искаше тази жена. Привличаше го остроумието и ведрото й, насмешливо безразличие, аурата на… недостъпност около нея. Беше сигурен, че привидната й отчужденост е само за пред хора. Че под тази външна аскетичност се крие много. Че дори изключително властният й съпруг изобщо не го е разбрал.

Помисли си, че тази нощ може би ще открие — или ще започне да открива — дали това е така. И тези мисли изпълниха целия императорски пир с напрегнато, интимно очакване. Интимността бе главното, разбира се. Скорций беше изключително дискретен мъж: още една причина да идват поканите; още една причина, навярно, да е все още жив.

Не че не беше имало опити за убийство — или предупреждения. Веднъж го бяха набили: тогава беше много по-млад, нямаше закрилата на властни особи нито богатство. Всъщност отдавна се бе примирил с мисълта, че едва ли е от хората, които умират в легло, макар нечие друго легло да беше възможност. Щеше да го вземе Деветия колесничар — или някой меч в нощта, на връщане от нечия спалня, където не би трябвало да ляга.

Ето защо реши, че това е заплахата тази нощ, докато се измъкваше през една малка, заключена, рядко използвана врата в Имперския прецинкт в студения есенен мрак.

Имаше ключ за тази врата, благодарение на една среща преди години с чернокосата дъщеря на един от хилиарсите на екскубиторите. Дамата вече бе омъжена, майка на три деца и впечатляващо порядъчна. Някога бе имала омайваща усмивка и навик да извиква силно, а после да прехапе устна, сякаш изненадана от самата себе си.

Не използваше често ключа, но вече беше много късно, а и се беше наложило да е по-предпазлив от обичайното. Беше преживял неочаквано чувствени мигове в стаята, в която го бе отвела слугинята: не спалнята на дамата, в края на краищата, но имаше легло и вино и горяха благоуханни свещи. Беше се чудил дали ще намери страст и интимност под дворцовата маска на хладна учтивост. Когато тя пристигна — все още облечена като на пира и в тронната зала след това, — откри и двете, но разбра, в проточилите се мигове заедно, докато образите от деня бавно заглъхваха, че страстта и интимността му са твърде силни, за да е спокоен.

Това само по себе си бе опасно. В живота му — такъв, какъвто бе избрал да живее — нуждата да прави любов, допирът, мирисът и страстта на една жена в прегръдките му бяха важни и завладяващи, но желанието за каквато и да било продължителна интимност бе заплаха.

Беше играчка за всички тези дами в Имперския прецинкт и патрицианските домове в Града, и го знаеше. Отвръщаха на нуждите му, а той утоляваше страсти, които някои от тях не бяха съзнавали, че таят. Размяна един вид. Въвлечен бе в това от петнайсет години. Всъщност неочакваната уязвимост, която усети в себе си тази нощ, неохотата да я напусне и да излезе на студа, бе първият намек — като далечен тръбен зов, — че може би вече остарява. Беше смущаващо.

Заключи тихо вратата и се обърна да огледа тъмното, преди да продължи. Беше час, познат му и отпреди: съвсем не безопасен по улиците на Града.

Банкетната на Сините — крайната му цел, за да спази обещанието си към Струмозус от Амория — не бе далече: отвъд покрития с отломки строителен терен пред новия храм, покрай северната страна на форума на Хиподрума, а после от другия край, с колоната и статуята на първия Валерий, до портите на имението. Очакваше да завари огньовете в кухнята да горят и изнервеният възмутен готвач да чака да чуе, че нищо от онова, което е вкусил в Атенинския палат, не може да се сравни с предложеното му в прозаичната топлина на кухнята на Сините в промеждутъка между нощта и утрото.

И щеше да е вярно. Струмозус по свой начин си беше гений. Колесничарят дори очакваше най-искрено това късно хапване въпреки цялата си умора и тревожните чувства, които трябваше да надвие. Можеше да спи утре — цял ден, ако иска. И сигурно щеше да го направи. Стига да доживееше до утре. По силата на отдавна вкоренен навик остана за известно време неподвижен, скрит зад храстите покрай стената, и предпазливо огледа откритите пространства, които трябваше да прекоси. Не видя демони, нито духове или пробягващи пламъци по каменната настилка, но под мраморния покрив на почти завършения портик на Храма имаше някакви мъже. Не трябваше да са там. Не и по това време на нощта и не така застанали — като войници на пост. Нямаше да се изненада, ако беше видял пияни гуляйджии, застояли се навън след края на Дикания и клатушкащи се в студа през строителните материали пред Бронзовите порти, но тази неподвижна група, тези непознати, които си мислеха, че колоните, наметалата и мракът са ги скрили… От мястото, където изчакваха, тези мъже — които и да бяха — можеха ясно да виждат портите, а първото движение, което направеше, щеше да го издаде, дори да не знаеха за съществуването на малката врата.

Умората му изчезна.

Опасността и предизвикателството бяха замайващото, неразредено вино на живота за Скорций от Сория: още една причина да живее заради скоростта и кръвта на пистата, и за тези незаконни срещи в императорския двор и извън него. Знаеше го. Знаеше го вече от много години.

Измърмори тихо бърза, запретена молитва към Хеладик и заобмисля какво да избере. Мъжете в сенките сигурно бяха въоръжени. Бяха тук с определена цел. А той имаше само нож. Можеше бързо да притича през откритото пространство към форума, да ги изненада, но му бяха под ъгъл. Ако някой от тях бе достатъчно бърз, щеше да му пресече пътя. А и на бягането някак си му липсваше… достойнство.

С неохота реши, че единственият умен ход, след като вече ги бе забелязал, е да се шмугне обратно в прецинкта. Можеше да си намери легло в казармата на екскубиторите — щяха да са горди, че е при тях, и нямаше да го разпитват. Или можеше пак да влезе и да отиде до Бронзовите порти отвътре — е, щеше да има приказки заради късния час, за съжаление, — и да помоли да отнесат съобщение до Сините. Много скоро щяха да дойдат придружители.

Но и в двата случая за това колко дълго се е задържал тук щяха да научат повече хора, отколкото му харесваше. Не че нощните му похождения бяха кой знае колко тайни, но все пак се гордееше с това, че гледа да привлича към тях колкото се може по-малко внимание. Отново бе въпрос на достойнство, а и на уважение към жените, които му се доверяваха. Бездруго твърде много живееше живота си пред очите на света. Предпочиташе някои подробности да си ги запази за себе си, а не да стават достояние на всеки завистлив клюкар по баните, казармите и каупоните на Сарантион.

Сега обаче изборът не беше много голям, уви. Или тичане през улицата като чираче, побягнало от тоягата на майстора, или сконфузено връщане при екскубиторите или до портите. Изобщо не беше склонен да бяга.

И тъкмо извади ключа от кожената си кесия, когато видя грейналата светлина на портика на Храма — едно от тежките крила на вратата се разтвори. Навън пристъпиха трима мъже, ясно очертани на светлината отзад. Беше наистина много късно; ставащото беше необичайно и странно. Храмът все още не беше отворен за посетители — вътре влизаха само работници и архитекти. Скрит зад храстите, Скорций видя как мъжете на портика тихо се отдръпнаха. Беше много далече, за да чуе нещо или да разпознае някого, но видя как двама от тримата мъже пред вратите се обърнаха да се поклонят на третия, а той се прибра вътре. И това му подсказа друга възможност.

Светлата резка се стесни и изчезна, щом тежкото крило се затвори. Двамата мъже останаха сами пред входа сред купчините зидария във ветровитата нощ. Единият се обърна и каза нещо на другия. Явно не забелязваха обкръжилите ги войници. Нощем в Града винаги умираха хора.

Хора ходеха на гробовете на умрели насилствено с табличните с проклятия на хейроманти, за да поискат смърт или разчленяване на колесничари и техните коне, пламенната страст на жена, за която копнеят, болест за детето или мулето на омразен съсед, бурни ветрове за кораб на търговец съперник. Кръв и магия, пламъци, пробягващи по калдъръмите на нощните улици. Пламъците на Хеладик. Беше ги виждал.

Но духовете на полусвета си бяха духове, а в другия край на площада имаше мечове. И мъже, които ги носеха. Скорций стоеше в тъмното, двете луни бяха залезли, звездите трепкаха покрай бързо тичащите облаци. От север духаше студен вятър — оттам, където казваха, че обитава Смъртта, в старите приказки на Сория, в приказките преди Джад да дойде при хората на юг с легендата за своя син.

Това, което ставаше на портика, изобщо не беше негова работа — той си имаше своите заплахи, с които трябваше да се оправи по улиците. Оръжие нямаше освен нищожния нож и едва ли можеше да помогне на двамата безпомощни мъже срещу няколкото нападатели с мечове.

Някои ситуации изискват чувство за самосъхранение.

Той, уви, беше лишен от него.

— Пази се! — изрева с цяло гърло и изскочи на улицата.

Извади ножа в движение. След като само преди миг бе решил да се скрие, май в края на краищата щеше направи точно обратното. Хрумна му — малък, позакъснял признак, че още си е с ума — че се държи неразумно.

Двамата мъже на портика се извърнаха към него, щом затича с все сила през площада. Той прескочи една ниска купчина тухли, закачи си крака и едва не падна. Изруга — и себе си, и мудността си. Продължи — оглеждаше се за врагове и за още проклети тухли — и видя как най-близкият войник се обърна и извади меча си. Беше достатъчно близо, за да чуе как острието изсъска от ножницата.

Отчаяната му надежда беше третият да не е заключил вратата на Храма и да могат да се скрият вътре, преди убийците да се приближат. Хрумна му — доста късно — че можеше да им извика да се скрият, без сам да налети като глупав чирак между шамарите. Тостове вдигаха за него в Сарантион, императорът го канеше на пировете си, той беше Славата на Сините, беше богат повече отколкото в най-дръзките си младежки мечти.

Явно си беше останал почти същият като преди петнайсет години. За жалост, може би.

Скочи покрай двамата мъже и сграбчи дръжката на вратата. Заключена. Блъсна я с рамо, после бързо се извъртя. Едва сега видя ясно двамата. Познаваше ги. Нито един от тях не реагира. Парализирани бяха от страх. Скорций отново изруга.

Войниците ги бяха обкръжили. Както можеше да се очаква. Водачът им, едър дългурест мъж, стоеше точно пред стъпалата на портика. Очите му бяха черни в тъмното. Меча си държеше така, все едно изобщо не тежи.

— Скорций от Сините! — рече той, с много странен тон.

Последва тишина. Скорций си замълча, умът му заработи трескаво.

Войникът продължи със същия насмешлив тон:

— Струва ми цяло състояние днес следобед, знаеш ли? — Глас на тракезиец. Всъщност нормално: войници, напускащи града, наемат ги в някоя каупона за убийство и после те изчезват.

— Тези двама мъже са под закрилата на императора — сопна се ледено Скорций. — Посегнете ли на който и да е от двамата, или на мен, ще ви струва живота. Никой няма да може да ви защити. Нито в империята, нито извън нея. Разбрахте ли ме?

Мечът в ръката на мъжа не трепна. Тонът му обаче изтъня от изненада:

— Какво? Мислиш, че сме тук, за да им навредим?

Скорций преглътна. Ръката му с ножа се отпусна. Двамата на портика го гледаха с любопитство. Войниците долу — също. Вятърът лъхна, размърда покривалата върху купчините тухли и сечива. Есенни листа се разхвърчаха по площада. Скорций отвори уста и я затвори, не знаеше какво да каже.

Хрумнали му бяха няколко различни, много бързи предположения, откакто излезе от Имперския прецинкт и видя чакащите в тъмното мъже. Явно нито едно не бе вярно. — Ъъъ, колесничарю, позволете ми да ви представя Карулус, трибун на Четвърти Саврадийски конен — каза червенокосият майстор на мозайки — защото тъкмо той стоеше на портика. — Ескортът ми през последната част от пътуването ми дотук и моята охрана в Града. Впрочем, той наистина загуби доста пари в първото надбягване този следобед.

— Съжалявам за което — отвърна механично Скорций. Погледна Гай Крисп от Варена, после — и прочутия архитект Артибасос до него, разчорлен и с будни очи. Строителят на този нов Храм.

И вече бе съвсем сигурен кой е човекът, комуто се кланяха, докато той наблюдаваше отсреща. Явно схващаше със закъснение.

Басанидите имаха една философска фраза за това, на техния си език, беше я чувал често от търговците им в Сория през сезоните, в които нямаше война. В този момент не се чувстваше много философски настроен.

Последва ново мълчание. Северният вятър засвистя между колоните. Откъм Бронзовите порти не се виждаше никакво движение: сигурно бяха чули виковете му, но нямаше да си направят труда да се отзоват. Събитията извън Имперския прецинкт рядко притесняваха стражите; грижата им беше да ги задържат отвън. Беше хукнал през открития площад, ревал беше като луд, размахвал беше ножа, насмалко да си изкълчи глезена… без никаква нужда и полза. И застанал в тъмното на още недовършения портик на Великия храм на Святата Мъдрост на Джад, Скорций изведнъж и много притесняващо си спомни изящната дама, която бе оставил преди малко. Мириса и допира й.

Представи си я как го наблюдава точно в този момент. Примижа при мисълта за вдигнатите й вежди, за кривнатата насмешливо уста, след което — без да може да намери никаква алтернатива — започна да се смее.

 

По-рано същата нощ, докато вървеше с ескорта си от Атенинския към Траверситския дворец, където бяха любимите есенни и зимни покои на императрицата на Сарантион, Криспин неволно помисли за жена си.

Случваше се непрекъснато, но разликата този път — и той го съзнаваше — бе в това, че образът на Иландра бе като щит, като някаква защита, макар да не беше наясно от какво се бои. В дворцовите градини бе ветровито и студено и той се загърна с наметалото, което му бяха дали.

Пазен от мъртвата, скрит зад спомена за една любов… Водеха го към по-малкия от двата главни двореца под бързо летящите облаци и гаснещите на запад луни. Влязоха и тръгнаха по мраморни коридори, по стените горяха еветилници, и спряха пред войниците на прага на императрицата, поканила го в тъй късен час в личните си покои.

Очакваха го. Единият войник кимна безизразно и отвори вратата. Криспин прекрачи и се озова в пространство на светлина от огън, от свещи и злато. Евнусите и войниците останаха навън. Вратата зад него се затвори. Образът на Иландра бавно избледня, щом към него пристъпи слугиня, цялата в коприна, пристъпяше леко, и му поднесе сребърна чаша вино.

Прие го с искрена благодарност. Тя взе наметалото му и го постави на скамейката до стената край огъня. После му се усмихна и се оттегли през една вътрешна врата. Останал сам, Криспин се огледа на светлината на хилядите свещи. Стая, обзаведена с разкош и вкус; малко прекалено за окото на западняк, но на сарантийците им беше слабост. А след това затаи дъх.

На една дълга маса до стената вляво лежеше роза. Нежна като жив цвят и привидно също толкова крехка, четири пъпки на дългото стебло, тръни между малките съвършени листчета, всичко от злато, и четирите пъпки — представени в степени на разцъфване, а петият цвят на върха — напълно отворен, зрял, всяко от тънките прелестни венчелистчета бе чудо на златарския занаят, с рубин в средата, червен като огън на светлината на свещите.

Красотата стегна сърцето му — и тази ужасна крехкост. Ако човек вземеше този дълъг стрък дори само с два пръста и го извиеше, щеше да се огъне, да се скърши, да се разпадне. Цветът почти сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, какъвто нямаше. Толкова съвършенство и толкова преходно, уязвимо. Криспин го заболя за майсторството, вложено в него — времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство — и от едновременното усещане, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като… като всяка радост в тленния живот.

Като роза навярно, повяхнала под вятъра в края на лятото. Изведнъж си помисли за младата кралица на антите и за посланието, което носеше, и усети у себе си жалост и страх, така далече от дома.

Свещите по сребърната клонка на масата до розата потръпнаха. Звук нямаше, но люшналите се пламъчета го накараха да се обърне.

Младостта й бе минала на сцената и тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, тъмноока, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, за капеща кръв, за опасността, затаена в сърцевината на всяка красота.

Беше се преоблякла в тъмночервена нощна роба, накарала беше слугините си да свалят украшенията от косата й и накитите по китките и около шията. Косата й бе разпусната за спане, гъста, дълга и тъмна, смущаваща. На ушите й все още висяха два диаманта, единственото й украшение, и улавяха светлината. Обкръжаваше я същият аромат и се носеше към него, през наложеното от нея разстояние, а и аура някаква я обкръжаваше: на власт и насмешлива интелигентност, и на още нещо, което той не можеше да назове, но знаеше, че се бои от него и че е прав да се бои.

— Добре ли познаваш, родиецо, личните покои на царствени особи? — Гласът й бе тих, лукав и смайващо интимен.

„Внимавай, о, много внимавай“, каза си той, остави виното и се поклони ниско, като прикри с бавния поклон обзелата го тревога. Изправи се.

— Изобщо не ги познавам, господарке. За мен е огромна чест… и съм като риба на сухо.

— Батиарец далеч от родния си полуостров? Риба, извадена с мрежа от водата? Какъв ли ще си на вкус, Гай Крисп от Варена?

Не помръдваше. Тъмните й очи и диамантите улавяха светлината на пламъците: блестеше в диамантите, ала потъваше в очите й. Усмихна му се.

Играеше си с него. Знаеше го, но все пак гърлото му бе пресъхнало. Той се окашля и каза:

— Нямам представа. На вашите услуги съм за всичко, трижди въздигната.

— Това вече го каза. Обръснали са ти брадата, разбирам. Горкичкият. — После се засмя, пристъпи право към него и го подмина, както бе затаил дъх. Застана до дългата маса и загледа розата. — Възхищаваше се на цветето ми, нали? — Гласът й бе като мед, като коприна.

— Да, господарке. Изделие с изключителна красота и… тъга.

— Тъга? — Тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Аликсана замълча. Вече не беше млада. Тъмните й привличащи очи дълго се задържаха върху неговите, докато той не сведе глава. Ароматът й, толкова отблизо, беше опияняващ, източен, караше го да мисли за цветове, като много други неща: този бе почти като червеното на робата й, но по-тъмен, по-наситен, порфир. Пурпурът на царствеността. Гледаше надолу и се чудеше: възможно ли бе това да е преднамерено, или си беше само заради склонността му да превръща мирис, звук и вкус в цветове? Тук в Сарантион имаше тайни изкуства, за които той не знаеше нищо. Беше в Града на градовете.

Украсата на света, окото на вселената. Мистерии имаше тук.

— Нетрайността на красивото. Добре казано — промълви императрицата, загледана в розата. — Точно затова е тук, разбира се. Умен си. Би ли могъл, родиецо, да ми сътвориш нещо в мозайка, което намеква за обратното: намек за онова, което устоява отвъд преходното?

Поканила го беше не случайно все пак. Той вдигна глава.

— Какво би го намекнало за вас, господарке?

— Делфини — отвърна тя най-неочаквано.

Той пребледня.

Тя го гледаше, опряла длани на масичката от слонова кост, с разперени пръсти. Лицето й бе замислено, преценяващо; това го смути повече от всякаква ирония.

— Пий си виното — каза императрицата. — Хубаво е.

Отпи. Хубаво беше.

Делфините бяха гибелни същества. Много повече от морски създания, скачащи между вода и въздух, изящни и красиви — създания, каквито всяка жена би се радвала да види на стените на покоите си. Делфините бяха вплетени в езичеството или в мрежите на меладикийските ереси, или и в двете.

Делфините пренасяха душите от тленното царство на живото през ехтящите морски палати към владенията на Смъртта и Съда. Тъй бяха вярвали древните в Тракезия преди много време — а и в Родиас, преди се появи учението на Джад. Делфините бяха служили на многоликия бог на Отвъдното, бяха водачи на духовете на мъртвите, странници през смътните пространства между живота и онова след него.

А част от това древно, устояло на времето езичество се бе прехвърлила — през други смътни пространства — във вярата за Джад и неговия син Хеладик, загинал в колесницата си, за да донесе огъня на хората. Когато колесницата на Хеладик, горяща като факел, се гмурнала в морето — така гласеше мрачното сказание, — тъкмо делфините дошли и понесли на гърбовете си озлочестената му красота. И като жива катафалка го отнесли чак до най-последните предели на световното море, за да се срещне със своя баща, потъващ в здрача на залеза. А Джад взел тялото на своето чедо в колесницата си и го отнесъл — като всяка нощ — долу в мрака. По-тъмен, по-студен бил мракът в онази нощ, защото бил умрял Хеладик.

И тъй, за делфините учеха, че са последните същества на живия свят, видели и докоснали възлюбления Хеладик, и заради службата си бяха свети в ученията на онези, които вярваха в смъртния син на Джад.

Човек можеше само да избере едното или другото опасно богохулство. Делфините пренасяха душите при тъмния бог на Смъртта в древния езически пантеон — или носеха мъртвото тяло на единствения син на единия бог в една вече забранена ерес.

Тъй или иначе, и в двата смисъла, художник, поставил делфини на стени или таван, щеше да си навлече беди — и дори смърт — от страна на все по-бдителното духовенство. Някога на Хиподрума бе имало делфини, гмуркащи се, за да означат всяка обиколка в надпреварите. Вече ги нямаше, бяха претопени. Сега хипокампи отброяваха кръговете.

Тъкмо този император, Валерий Втори, бе постигнал с настойчивостта си общия Проглас на Атан, Върховния патриарх в Родиас, и Закарий, източния тук, в Града. Валерий се бе потрудил много усърдно да постигне това рядко единение. Двеста години яростни кървави борби в раздвоената вяра на Джад бяха заличени с този документ, ала цената на постигнатото от един амбициозен император и външно обединеното духовенство беше осъждането на всички хеладикийци в ерес: бяха изложени на риск от отлъчване, ритуално проклятие в храмове и светилища, и огън. В империята на Валерий рядко екзекутираха за нарушаване на човешките закони, но хора биваха изгаряни заради ерес.

И тъкмо императрицата на Валерий го молеше сега, благоуханна и сияйна, в червено и везано злато, под светлината на свещите в късната нощ, да извае в покоите й делфини.

Бе твърде изцеден след всичко случило се тази вечер, за да може да прецени нещата добре. Опита се предпазливо да спечели време:

— Делфините са чаровни същества, наистина. Особено когато скачат над вълните.

Аликсана му се усмихна.

— Разбира се, че са красиви. — Усмивката й се разшири. — Освен това са носачите на Хеладик до мястото, където морето се среща с небето по здрач.

Дотук с печеленето на време. Поне знаеше вече за кой грях може да бъде изгорен, ако го извърши.

Тя обаче го улесняваше. Той вдигна очи и срещна погледа й, който не се беше откъснал от лицето му.

— И двамата патриарси осъдиха тези учения, императрице. Императорът положи клетва в стария Храм на Мъдростта на Джад да спазва тяхната воля в това.

— Чули сте за това? Чак в Батиара? Под властта на антите?

— Разбира се. Върховният патриарх все пак е в Родиас, императрице.

— А кралят на антите… или дъщеря му след него… положиха ли подобна клетва?

Изумително опасна жена.

— Знаете, че не са, господарке. Антите приеха вярата в Джад според хеладикийските учения. — И не са променили доктрините си, уви.

Криспин се обърна рязко.

Императрицата само извърна глава и се усмихна на мъжа, който беше влязъл — безшумно като нея — и го беше изрекъл от прага в другия край.

За втори път с разтуптяно сърце, Криспин остави чашата си и се поклони ниско, за да прикрие усилващото се притеснение. Валерий не бе променил нито облеклото, нито поведението си. Сам си наля чаша вино. Тримата бяха сами, в стаята нямаше слуги.

Императорът отпи и го погледна мълчаливо. Явно се очакваше отговор.

Беше много късно; съвсем неочаквано настроение обзе Криспин, макар че майка му и приятелите му до един щяха да твърдят, че им е познато. Промълви:

— Един от най-уважаваните клирици на антите пише, че ересите не са като дрехите и брадите, господарю, да идват на мода и да излизат от мода всеки сезон или година.

Аликсана се изсмя високо. Валерий отвърна с много лека усмивка, сивите му очи си останаха напрегнати на кръглото гладко лице.

— Четох го това — отвърна той. — Сибард от Варена. „Ответ на един проглас“. Интелигентен човек. Писах му, казах му точно това, поканих го тук.

Криспин не беше знаел това. Нямаше как да го знае, разбира се.

Това, което знаеше — което май всички знаеха, — бе, че явните амбиции на Валерий към полуострова на Батиара до голяма степен намират основания в религиозната схизма и необходимостта полуостровът да бъде спасен от „грешката“. Беше странно и в същото време — съвсем на място според това, което започваше да научава за този човек, че императорът можеше да обоснове възможното връщане на Родиас и полуострова с религията и в същото време да хвали антския духовник, чийто труд оспорваше точка по точка същия документ, даващ му тази опора.

— Той отклони поканите ни — каза тихо Аликсана. — С доста невежливи изрази. Вашият съдружник Марциниан също отклони поканата ни. Защо никой не иска да идва при нас, родиецо?

— Не си справедлива, обич моя. Гай Крисп дойде, по студени есенни пътища, изтърпя храбро бръснача и нашия двор… само за да бъде притеснен от измамна императрица с нечестива молба.

— По-добре моята измамност, отколкото злобата на Стилиана — отвърна живо Аликсана, все така опряна на масата. Тонът й беше станал дяволит. Странно. Криспин вече успяваше да различи оттенъците в гласа й. Имаше чувството, че винаги е било така. — Щом ересите се променят, макар и не всеки сезон — продължи тихо тя, — защо да не могат и украсите по стените ми, господарю? Тук поне вече си завоювал всичко.

Усмихна се мило и на двамата. Последва кратко мълчание.

Най-сетне императорът поклати насмешливо глава.

— Кой нещастен мъж би могъл да се надява, че ще е достатъчно разумен да ти откаже?

Императрицата му се усмихна широко.

— Добре. Мога да го направя значи? Наистина искам делфини тук. Ще уредя нашият родиец да…

И млъкна. Императорът бе вдигнал десница като съдия, за да я прекъсне.

— После — заяви строго Валерий. — След храма. И то ако реши да го направи. Това все пак е ерес и ако се разбере, тежестта й ще падне върху художника, не върху императрицата. Помисли. И след това реши.

— „После“ явно ще е след много време — отвърна Аликсана. — Ти построи много голям храм, господарю. А моите покои са печално малки. — Нацупи се обидено.

Криспин имаше силното чувство, че това е едновременно и обичайна игра между двамата, и нещо, нагласено, за да го разсее. Защо бе нужно второто — не беше наясно, но мисълта доведе до обратния ефект: той остана напрегнат и бдителен.

И точно в този момент на вратата се почука.

Императорът на Сарантион се обърна бързо натам и се усмихна.

Изглеждаше по-млад в този момент, почти хлапашки. — Аха! Май все пак съм доста умен в края на краищата. Окуражителна мисъл. Изглежда, скоро ще спечеля един облог. Аликсана, очаквам с нетърпение да платиш обещаното. Тя изглеждаше объркана.

— Не мога да повярвам, че ще го направи. Трябва да е нещо друго. Нещо… — Замълча, прехапала устна. Слугинята се появи на вътрешната врата, вдигнала въпросително вежди. Императорът остави чашата си на масата и се прибра във вътрешната стая. Усмихваше се на излизане, забеляза Кряспин.

Аликсана кимна на слугинята. Тя се поколеба, посочи господарката си, после опипа косата си.

Императрицата сви рамене, по лицето й пробяга нетърпение.

— Някои са виждали и повече от развързаната ми коса, Кризомало. Остави я.

Вратата се отвори и Криспин неволно отстъпи назад към масата с розата. Аликсана беше съвсем близо до него, властна въпреки цялата интимност на обстановката. Хрумна му, че който и да е дошъл, едва ли е натрапник — иначе нямаше да може да стъпи в този дворец, още по-малко да накара стражата да почука толкова късно през нощта.

Слугинята отстъпи встрани и в стаята влезе мъж, и спря на крачка от прага. Държеше до гърдите си кутийка от слонова кост. Връчи я на Кризомало, а после се обърна към императрицата и я удостои с пълния дворцов поклон — докосна три пъти пода с чело. Криспин не беше сигурен, но имаше чувството, че тази церемония точно тук е преувеличена, прекомерна. И когато посетителят най-сетне се изправи, го позна: беше слабият мъж с изпитото лице, който беше стоял зад стратега Леонт в залата за аудиенции.

— Късен гост сте, секретарю. Би ли могло това да е личен дар от вас, или Леонт желае да ми съобщи нещо лично? — Тонът й беше неразгадаем: съвършено учтив, но нищо повече.

— Желае го нейно благородие съпругата му, трижди въздигната. Нося малък дар от Стилиана Далейна на нейната трижди благоговейна и възлюблена императрица. За нея ще е неоценима чест, ако благоволите да го приемете. — Щом свърши словото си, секретарят бързо се огледа и Криспин имаше смътното чувство, че иска да запечата обстановката в ума си. Не можеше да не забележи разпуснатата коса на императрицата, нито цялата интимност наоколо. Аликсана ни най-малко не се притесни, а Криспин отново се зачуди що за игра се играе тук, що за дребна фигурка се е оказал сам той в нея и с каква цел.

Императрицата кимна на Кризомало, а тя отключи златната ключалка на кутийката и я отвори. Не можа да скрие изумлението си. Вдигна в ръка малкия дар. Настъпи мълчание.

— О, боже — промълви императрицата на Сарантион. — Току-що загубих облог.

— Ваше величество? — Секретарят явно не беше очаквал да чуе точно това.

— Все едно. Предайте на нейно благородие Стилиана, че сме зарадвани от жеста й и… бързината, с която е решила да ни изпрати дара си, още повече че е държала буден до толкова късно един отруден писар. Свободен сте.

И това бе всичко. Вежливо, твърдо, пренебрежително. Криспин още не можеше да възприеме факта, че изумителното колие с огромната перла, което бе видял на Стилиана Далейна, привлякло за жалост вниманието му, току-що е поднесено на императрицата. Не можеше дори да си въобрази цената му. Но беше убеден — абсолютно убеден, — че без думите, които бе изрекъл в залата, това нямаше да се случи.

— Благодаря, премилостива. Ще побързам да предам любезните ви думи. Ако бях знаел, че ще прекъсна…

— Хайде, Пертений. Тя знае, че ще прекъснеш, ти също. И двамата чухте в тронната зала, че поканих родиеца.

— Помислих, че… Нейно благородие… Тя помисли, че… може да…

— Пертений. По-добре ще е може би да тръгнеш с Леонт по бойните полета и да пишеш за конни атаки. Иди си лягай. Кажи на Стилиана, че с удоволствие приемам дара й и че родиецът наистина все още е с мен, както тя е искала, за да види, че е направила дар, превъзхождащ онзи, който й поднесе той. Можеш също да й кажеш — добави императрицата, — че косата ми все още е до кръста, като е развързана. — Завъртя се нарочно, та секретарят да се увери в това, а после отиде до масата със стъкленицата с вино и вдигна чашата, която бе оставил Валерий.

Кризомало отвори вратата. В мига, в който Пертений — къде ли го беше чул Криспин това име днес? — си тръгна, Криспин забеляза как нещо блесна в очите му и също толкова бързо изчезна, щом повтори тройния поклон, преди да излезе.

Аликсана не се обърна, докато вратата не се затвори. И със същия тих, великолепен глас отрони ядосано:

— Джад да те прокълне с перде на очите и плешивина.

Императорът на Сарантион, посрещнат така от съпругата си на влизане, се смееше доволен.

— Аз вече оплешивявам. Излишно проклятие. А ако хвана перде, ще трябва да ме дадеш на лекарите или да ме водиш, докато съм жив, за ръчица.

Видяно в профил, изражението на Аликсана за миг стъписа Криспин. Беше съвсем сигурен, че е искрено, че става въпрос за нещо дълбоко интимно. Нещо, заседнало и в собственото му сърце, миналото, изплуващо в настоящето.

— Колко умно от твоя страна, че го предвиди, скъпи.

Валерий сви рамене.

— Едва ли. Нашият родиец я посрами с щедър дар, след като публично се провини с арогантността си. Тя не биваше да носи накит, надминаващ накитите на императрицата, и го знаеше.

— Разбира се, че го знаеше. Но кой ли щеше да й го каже в онази компания?

Двамата се обърнаха като по знак, уж сетили се чак сега, и погледнаха Криспин. И двамата се усмихваха. Криспин се окашля.

— Един недодялан майстор от Варена явно. Който сега иска да попита дали е възможно да умре заради прегрешенията си.

— О, да. Все някой ден — отвърна Аликсана с усмивка. — Всички ни чака това. Все пак ти благодаря. Длъжница съм за този неочакван дар и перла като тази ме възхищава неописуемо. Слабост. Кризомало?

Придворната, също доволно усмихната, пристъпи с кутийката, извади огърлицата, откопча я и застана зад императрицата.

— Още не. — Валерий я докосна по рамото. — Бих искал Гесий да я види, преди да си я сложиш.

Императрицата го погледна изненадано.

— Какво? Нима? Петрус, мислиш, че…

— Всъщност не. Но нека все пак да се види. Дреболия.

— Отровата едва ли е дреболия, мили.

Криспин видя как Кризомало примига и припряно прибра огърлицата в кутията. После избърса нервно ръце в робата си. Императрицата изглеждаше по-скоро заинтригувана, ни най-малко притеснена — поне доколкото можеше да прецени Криспин.

— Търпим и такива неща — каза невъзмутимо Аликсана Сарантийска. — Не се безпокой, родиецо. Колкото до твоята безопасност… тази вечер притесни немалко хора. Струва ми се, че една охрана ще е уместна, Петрус?

Каза го, обърната към императора. Валерий сви рамене.

— Тя вече е налице. Говорих с Гесий, преди да дойда тук.

Криспин се окашля. Започнал бе да разбира, че около тези двамата нещата стават доста бързо.

— Бих се чувствал… неловко с охрана из града. Позволено ли ми е да предложа нещо?

Императорът кимна.

— Споменах ви за войника, който ме доведе тук. Казва се…

— Карулус, от Четвърти Саврадийски. Тук е, за да говори с Леонт, сигурно за войнишките заплати. Спомена го. Назначих тъкмо него и хората му за твоя охрана.

Криспин преглътна. Императорът не би трябвало да помни дори за съществуването, да не говорим за името на един офицер, споменато мимоходом. Но за този човек говореха, че не забравял нищо, че никога не спял, че едва ли не… беседвал, съветвал се с духовете на полусвета, с мъртви свои предшественици, докато обикалял нощем из дворцовите коридори.

— Благодарен съм ви, ваше величество — отвърна с поклон. — С Карулус вече се сприятеляваме. Компанията му ми е приятна. С него ще съм по-спокоен.

— Което е изгодно за мен, разбира се — каза с усмивка императорът. — Искам да мислиш най-вече за работата. — Искаш ли да видиш новия Храм?

— С нетърпение, господарю. Още първата сутрин, когато може да ми се разреши…

— Защо да чакаме? Отиваме сега.

Беше много след полунощ. Дори празничните гуляи трябваше отдавна да са свършили. Хлебарите при пещите. Безсънните на своите бдения, уличните чистачи, градската стража, проститутки (от двата пола) и клиентите им, това щяха да са още будните хора навън. Но пък императорът никога не спеше. Така поне разправяха.

— Трябваше да го очаквам — каза Аликсана обидено. — Каня в покоите си един умен мъж за… уменията, които може да ми предложи, а ти ми го отвличаш. — Изсумтя престорено. — В такъв случай ще потърся прибежище в банята и в ложето си, ваше величество.

Валерий се ухили и хлапашкото изражение се върна на лицето му.

— Ти изгуби облог, мила. Не заспивай. С истинско изумление Криспин видя как лицето на императрицата на Сарантион се изчерви. Все пак тя отвърна с насмешлив реверанс:

— Негово величество властва над всички свои поданици във всички възможни неща.

— Естествено — каза Валерий.

— Аз ще ви оставя — заяви императрицата и се обърна. Кризомало я бе изпреварила на прага на вътрешната врата. Криспин зърна за миг друга камина и широко легло по-навътре, фрески и многоцветни тъкани пана по стените. Едва в този момент осъзна, че в края на краищата ще остане сам с императора. Устата му отново пресъхна при мисълта какво му предстои.

На прага Аликсана се обърна. Помълча, уж замислена, с пръст на брадичката, после поклати глава самоукорително. — За малко да забравя. Колко глупаво от моя страна. Толкова да се разсея от една перла и мисълта за делфини. Хайде, кажи ни, родиецо, посланието, което носим от кралицата на антите. Какво казва Гизел?

След страха от очакването, че ще остане насаме с Валерий, за да предаде точно това, усещането бе все едно, че яма изведнъж зейна под краката му, изникнала под давлението на този прелестен глас. Сърцето му подскочи; имаше чувството, че пропада в бездна.

— Послание? — повтори той.

— Обич моя — промълви императорът, — ти си капризна и жестока, и ужасно нечестна. Ако Гизел изобщо е дала някакво послание на Гай Крисп, то ще е само за моите уши.

„Свети Джад“, помисли си безпомощно Криспин. Наистина бяха много бързи. Твърде много знаеха. Беше изумително.

— Естествено, че носи послание от нея. — Тонът на Аликсана беше спокоен, но очите й се взираха в лицето на Криспин, напрегнати и замислени, и той видя, че в тях вече няма веселие.

Вдиша дълбоко, за да се успокои. Беше видял зубир в Елшовия лес. Беше влязъл в леса, очаквайки да умре, и беше излязъл жив, след като бе срещнал нещо над тленния свят. Всеки миг живот след преживяното в онази мъгла беше дар. Откри, че със спомена за това може да надвие страха. Отвърна спокойно:

— За това ли ме поканихте тук, ваше величество?

Устата на императрицата се кривна кисело.

— И за това, и за делфините. Наистина искам делфини.

Валерий заговори сухо:

— Имаме хора във Варена, разбира се. Много от личната гвардия на кралицата са били убити една нощ тази есен. Убити, докато са спали. Доста необичайно. Такова нещо се случва само когато искаш да запазиш някаква тайна. Хората ни във Варена се заеха с този въпрос. Не беше трудно да научат за много обсъжданото пристигане на куриера с нашата покана. Изглежда, е направил съдържанието й публично? И по не много ясни причини ти си приел покана па мястото на Марциниан. Това е събудило интерес. Разгърнали са ресурси. Видели са те несъмнено да се връщаш същата нощ много късно в дома си, с кралски ескорт. След среща с някого в двореца. После са дошли убийствата, същата нощ. От всичко това бяха направени правдобоподобни заключения и ни бяха изпратени по пощата.

Всичко това бе казано спокойно и точно, като диктовка на военно донесение. Криспин си помисли за кралица Гизел: обсадена отвсякъде, мъчеща се да намери изход, пространство. Да оцелее. Жестоко притисната.

И да имаше избор, не знаеше какъв е. Извърна очи от императора към императрицата на Сарантион, срещна погледа на Аликсана, суров този път. И не каза нищо.

Изглежда, не беше и нужно. Императрицата промълви спокойно:

— Помолила те е да кажеш на императора, че вместо нашествие един брак би могъл да му осигури Батиара по-надеждно, с по-малко кръвопролитие за всички страни.

Толкова безсмислено изглеждаше да се съпротивлява. Но все пак нямаше да проговори. Наведе глава, ала преди да го направи, видя внезапната й искряща усмивка. Чу вика на Валерий:

— Проклятие! Единствената нощ, в която печеля облог, тя печели още по-голям!

— И поиска да го предадеш само на императора, нали? — каза императрицата.

Криспин вдигна глава, но не каза нищо. Знаеше, че може да умре, тук и сега.

— Разбира се, че те е помолила. Какво друго е могла да направи? Би искала да избегне нашествието почти на всяка цена.

— Тя би искала, аз бих искал — най-сетне заговори Криспин, колкото можеше по-спокойно. — Не би ли го искал всеки? — Пое си дъх. — Ще кажа само едно, нещо, в което съм убеден: сигурно е възможно Батиара да бъде взета с война, но не може да бъде задържана задълго. Времената за една империя, на изток и запад, са свършили. Светът вече не е какъвто е бил.

— Вярвам го. — Аликсана го изненада за пореден път.

— Аз — не — заяви императорът. — Иначе нямаше да кроя всички тези планове. Един ден ще съм мъртъв, ще лежа в гробницата си и бих искал да казват за Валерий Втори, че е направил две неща в дните си под слънцето на Джад. Донесъл е мир и благоденствие на враждуващите схизми и храмове на божията вяра и е върнал Родиас към империята и славата. Ако това стане, ще почивам в мир с Джад.

— А иначе? — Императрицата се обърна към съпруга си. Криспин имаше чувството, че присъства на дълъг, често повтарян разговор.

— Не мисля за „иначе“. Знаеш това, обич моя. Никога не съм го правил.

— Тогава ожени се за нея — каза жена му, много тихо.

— Женен съм — заяви императорът. — И не обичам да мисля за „иначе“.

— Дори да почиваш в мир с бога, след като умреш? — Тъмни очи, побрали хладна сивота в стая със свещи и злато. Криспин преглътна с мъка и му се дощя да е някъде другаде, където и да е, само не и тук. Не беше казал и дума за посланието на Гизел, но те сякаш знаеха всичко, сякаш мълчанието му не значеше нищо. Освен за самия него.

— Дори и заради това — каза Валерий. — Нима се съмняваш?

След дълго мълчание императрица Аликсана поклати глава.

— Не. — И след ново мълчание добави: — В такъв случай трябва да помислим да я поканим тук. Ако оцелее някак и се измъкне, кралските й права се превръщат в оръжие срещу онзи, който узурпира трона на антите — а някой със сигурност ще го направи, ако я няма.

А Валерий се усмихна и Криспин — непонятно защо — изпита мраз, все едно огънят изведнъж бе замрял. Императорът вече не изглеждаше хлапашки.

— Поканата вече пътува, любима. Накарах Гесий да й я прати.

Аликсана се вцепени, после поклати глава, с малко странно изражение.

— Всички сме глупави, ако се опитваме да не изостанем от теб, нали, владетелю мой? Във всичките шеги и облози, които ти хрумне да намислиш. Не ти ли е досадно да си по-умен от всички?

Криспин, смаян от току-що чутото, избухна:

— Тя не може да дойде! Ще я убият само ако го спомене!

— Или ще я оставят да дойде на изток и ще я заклеймят като изменница, ще използват това като повод да заграбят трона, без да се пролее кралска кръв. Добър начин да задържат вас родийците спокойни, вали? — Погледът на Валерий бе хладен, отчужден, като на човек, решаващ задача над игралната дъска посред нощ. — Чудя се само дали антските благородници са достатъчно умни да го направят така. Всъщност съмнявам се.

Това обаче не беше игра. Ставаше въпрос за живота на много хора, помисли си с ужас Криспин: за младата кралица, за народа на разкъсвана от войни и мор страна. За родния му дом.

— Нима всички те са само късчета от ребус за вас, ваше величество? Всички живи в Батиара, армията ви, собственият ви народ, оставащ беззащитен на изток, ако войниците тръгнат на запад? Какво ще направи царят на царете в Басания, като види, че армиите ви са преминали границата? — Усети безразсъдния си гняв.

Валерий остана невъзмутим. Отвърна замислено:

— Ширван и басанидите получават четиристотин и четиридесет хиляди златни солида всяка година от нашата хазна. Парите му трябват. Притиснат е от север и от юг, а и той строи. В Кабад. Можем да му пратим майстор на мозайки.

— Сироес? — промълви сухо императрицата.

Императорът се подсмихна.

— Би могло.

— По-скоро подозирам, че няма да имаш тази възможност — каза Аликсана.

Императорът я погледна за миг, после се обърна към Криспин.

— В тронната зала останах с впечатлението, че си със същата умствена нагласа като мен, след като реши загадката на Скорций. Твоите тесери не са ли… парчета от ребус, както се изрази?

Криспин поклати глава.

— Те са стъкло и камък, а не смъртни хора, владетелю.

— Съвсем вярно. Но ти не си император. Парченцата стават други, когато управляваш. Бъди благодарен, че твоят занаят ти спестява бремето да вземаш някои решения.

Разправяха — от години разправяха, — че този човек бил уредил убийството на Флавий Далейн с пожар в деня, в който чичо му бе въздигнат до пурпура. В този момент Криспин можеше да го повярва.

Погледна жената. Съзнаваше, че двамата си играят с него, подават си го от ръка на ръка като музикален инструмент, но също така чувстваше, че в това няма злоба. Имаше дори като че ли някаква лековата веселост и някаква откровеност, която можеше да е даже израз на доверие или почит към родийското му потекло… или може би просто арогантно безразличие към онова, което мисли или чувства.

— Отивам в банята и си лягам — заяви решително Аликсана. — Днешните облози, изглежда, се унищожиха взаимно, скъпи. Ако се върнеш много късно, поговори с Кризомало или която там е будна да провери… състоянието ми. — Усмихна се на съпруга си, котешки, отново сдържано, и се обърна към Криспин. — Не се бой, родиецо. Длъжница съм ти за огърлицата и малкото забавление. А един ден може и да получа повече от теб.

— Делфините ли, императрице?

Тя не му отговори. Мина през вътрешната врата и Кризомало я затвори.

— Пий си виното — подкани го императорът. — Май ще ти трябва. После ще ти покажа едно чудо на света.

„Вече видях едно“, помисли Криспин. Мирисът й се бе задържал.

Хрумна му, че може да го каже и на глас без боязън, но си замълча. Отпиха. Някъде по време на пътуването насам Карулус му беше казал, че според един имперски едикт никоя жена в Града не може да носи парфюма на императрица Аликсана. „А мъжете?“ — беше подхвърлил небрежно Криспин и Карулус се беше разкикотил. Сякаш бе преди сто години.

Сега, така заплетен в сложни интриги, че все още не можеше да осъзнае какво става, Криспин взе наметалото си и излезе с Валерий Втори Сарантийски от покоите на императрицата, и продължи след него по коридори, сред които скоро се обърка. Излязоха навън — макар и не през главния вход — и императорската гвардия ги придружи със запалени факли през широки тъмни градини, по каменна алея с разпръснати от двете им страни скулптури, изникващи и чезнещи във ветровитата облачна нощ. Чуваше се шумът на морето. Стигнаха до стената на Имперския прецинкт и продължиха по алеята покрай нея, стигнаха до един параклис и влязоха.

Между горящите свещи стоеше буден клирик — от Безсънните, ако се съдеше по бялото расо. Изобщо не се изненада, че вижда императора толкова късно през нощта. Поклони се, след което — без дума да се изрече — откачи ключ от колана си и ги поведе към малка черна врата в дъното зад божия олтар и златния слънчев диск.

Вратата се отваряше към къс каменен коридор и Криспин, наведен да не удари главата си, разбра, че минават през стената. В другия край на прохода имаше още една ниска врата; духовникът отвори и нея със същия ключ и се отдръпна.

Войниците също спряха и Криспин последва сам императора в Храма на Святата Мъдрост на Джад, в дълбините на нощта.

Изправи се и се огледа. Накъдето и да погледнеше, горяха светлини, хиляди като че ли, въпреки че храмът все още не беше осветен, дори не бе довършен. Погледът му се извиси, нагоре и нагоре, и той бавно осъзна изумителното, невъобразимо величие на изградения купол. И вцепенен и онемял, Криспин осъзна, че това е мястото, където би могъл да постигне копнежа на сърцето си, и че заради това е дошъл в Сарантион.

В онзи малък крайпътен храм в Саврадия беше рухнал и се беше проснал на пода, силата му бе пометена от мощта на бога, сътворен горе, суров в своя съд и уморен от бремето на войната. Тук не падна, нито изпита такова желание. Искаше му се да се извиси, да му бъде даден блясъкът на полета — фаталният дар на Хеладик, даден му от баща му — за да политне нагоре през всички тези горящи светлини и пръстите му нежно да докоснат необятната, свята повърхност на този купол.

Овладян от толкова много неща — минало, настояще, бързи и ярки образи на онова, което може би щеше да стане — стоеше и погледът му се рееше нагоре, докато малката врата зад него се затваряше. Връхлитаха го — като корабче сред бурно море — вълни на страсти благоговение. Императорът стоеше смълчан до него, следеше лицето му на треперливата светлина на хилядите свещи, горящи под най-големия купол, строен някога в целия свят.

Най-сетне, след дълго, дълго мълчание, Криспин каза първото, което дойде на устните му сред разбушувалото се гъмжило от мисля, и го каза шепнешком, за да не наруши чистотата на това място:

— Не ви е нужно да си връщате Батиара, ваше величество. Вие и този, който е съградил това за вас, вече имате своето безсмъртие.

Храмът сякаш се простираше до безкрай, така високи бяха четирите свода, на които лежеше огромният купол, така необятно бе пространството под този купол и полукуполите, които го поддържаха, толкова надалече чезнеха нефове и колонади в мрак и треперлива светлина. В една посока Криспин видя морскозелен мрамор, очертал контурите на параклис, бял мрамор със сини жилки в друга, светлосив, пурпурен, черен. Донесени тук от кариери от целия свят. Не можеше дори да си въобрази цената. Два от извисяващите се сводове се опираха на двойни мраморни колони с балкони, разделящи двата пасажа, и изкусността на строителната работа по тези каменни балюстради — видяна дори толкова бегло — го накара да му се доплаче от внезапно споходилия го спомен за баща му и неговото майсторство.

Над втория етаж колонади двата свода на изток и запад бяха накъсани от десетки прозорци и Криспин отсега можеше да си представи — застанал тук в нощта, на светлината на свещите — какво ще придаде изгряващото и залязващо слънце на този Храм, пронизало прозорците като меч. И също тъй, по-меко, приглушено, през по-високите прозорци в самия купол. Защото, увиснал във въздуха като образ на рая на Джад, куполът в основата си бе обкръжен от непрекъснат низ малки, вградени в деликатни арки прозорци. Криспин видя също, че има вериги, спускащи се от купола в пространството под него, с железни канделабри, грейнали с многобройните си свещи.

Тук щеше да има светлина ден и нощ, променяща се и възхитителна. Какво и да сътворяха майсторите на мозайка за купола и полукуполите, и арките, и стените тук, щеше да е осветено така, както не са били огрявани никои повърхности на света. Великолепието бе неописуемо, въздушна лекота, очертано пространство, вкарало масивните колонади и колосалните сводести опори в пропорция и хармония. Храмът са разклоняваше във всички посоки от централния кладенец под купола — кръг в квадрат, осъзна Криспин, и сърцето му затуптя, щом се опита и не успя да си въобрази как е постигнато това — и тук-там имаше отстъпи, ниши и тънещи в сянка параклиси за интимност и тайнство, за вяра и покой.

Тук, помисли си той, човек можеше да повярва в светостта на Джад и на смъртните същества, които той бе сътворил.

Императорът не отвърна на прошепнатите му думи. Криспин дори не го поглеждаше. Погледът му продължаваше да се рее нагоре — очи като пръсти за копнеещия ум — покрай висящите канделабри и пръстена от кръгли тъмни прозорци с нощта и вятъра зад тях, към сиянието и обета на самия купол, чакащ него.

Най-сетне Валерий отрони:

— Тук е заложено повече от едно трайно име, родиецо, но мисля, че знам за какво говориш, и мисля, че те разбирам. Е, доволен ли си от това, което се предлага тук за майстор на мозайки? Нали не съжаляваш, че дойде?

Криспин се потърка по голата брадичка.

— Никога не съм виждал нещо, което да се сравни с това. Нищо в Родиас, нищо на земята не може… Представа нямам как е постигнат този купол. Как е дръзнал да обхване толкова огромно… кой направи това, ваше величество?

Все още стояха близо до малката врата, водеща през стената към грубия параклис и Имперския прецинкт.

— Той ще намине, предполагам, като чуе гласовете ни. Повечето нощи е тук. Точно затова наредих да палят свещи от лятото насам. Казват, че не спя, знаеш. Не е вярно, макар че е полезно да се говори. Но съм убеден, че е вярно за Артибасос: мисля, че обикаля тук да оглежда нещата или да прекроява скиците си, или да чертае нови по цяла нощ. — Лицето му беше неразгадаемо. — Не си ли… уплашен от това, родиецо? Не е ли твърде голямо за теб?

Криспин се поколеба, преди да отвърне, гледаше Валерий в очите.

— Само глупак не би се уплашил от нещо като този купол. Когато архитектът се отбие, попитайте го той дали не се е уплашил от замисъла си.

— Питал съм го. Каза, че бил ужасен и все още е. Каза, че стои тук нощем, защото го спохождат кошмари как се срутва, ако си спи вкъщи. — Валерий помълча. — Какво ще сътвориш за мен на купола на моя Храм, Гай Крисп?

Сърцето на Криспин се разтуптя. Почти беше очаквал този въпрос. Поклати глава и отвърна:

— Трябва да ме извините. Много е рано, ваше величество. Беше лъжа, впрочем.

Знаше какво иска да сътвори тук още много преди да влезе. Сън, дар, нещо, което бе взел със себе си от Елшовия лес в Деня на мъртвите. Образът го беше споходил и днес, сред крясъците в Хиподрума. В него също имаше нещо от отвъдния свят.

— Прекалено рано — чу се нов, сприхав глас. Звукът тук се разнасяше из целия храм. — Кое е това лице и какво се е случило със Сироес? Ваше величество.

Титлата дойде закъсняла, небрежно добавена. Иззад отрупания със свещи мраморен плот вляво от тях се появи дребен размъкнат мъж на средна възраст в също толкова размъкната туника, със сламеноруса, разчорлена, стърчаща във всички посоки коса. Краката му бяха боси на леденостудения под, забеляза Криспин. Носеше сандалите си в ръка.

— Артибасос — каза императорът и и Криспин видя, че се усмихва. — Трябва да кажа, че изглеждаш досущ като главния архитект на империята. Косата ти наподобява твоя купол в устрема си към небесата.

Дребният мъж прокара небрежно пръсти през косата си, като че ли да я разроши още повече.

— Бях заспал. После се събудих. С една добра идея. — Вдигна сандалите все едно бяха някакво обяснение. — Обикалях.

— Нима? — отвърна Валерий търпеливо.

— Ами да. Очевидно. Точно затова съм бос. Последва кратко мълчание.

— Очевидно — повтори императорът, този път малко по-властно. Криспин вече бе разбрал, че този човек не обича да го държат на тъмно. За каквото и да било.

— Да забележите грапавини по мрамора ли? — реши да рискува Криспин. — Един от начините да се усетят, предполагам. По-лесно се прави в топло време, бих казал.

— Да де, обаче ми хрумна — отвърна Артибасос и го погледна раздразнено. — Исках да видя дали действа. Действа! Набелязах двайсетина грапавини, да ги огладят каменоделците.

— Да не би да очакваш хората да влизат тук боси? — попита насмешливо императорът.

— Може би. Не всеки, който пожелае да се поклони, ще е обут. Но не е това… Очаквам мраморът да е съвършен, все едно дали някой ще го знае, или не. Ваше величество. — Дребничкият архитект изгледа Криспин с присвити очи. — Кой все пак е този?

— Майстор на мозайки — отвърна императорът с търпение, което изненада Криспин.

— Очевидно. Това поне го чух.

— От Родиас — добави Валерий.

— Това всеки го е чул — каза Артибасос, без да откъсва свадливия си поглед от Криспин.

Императорът се засмя.

— Гай Крисп от Варена, това е Артибасос от Сарантион, човек с някои дребни дарби и с цялата вежливост на родените в Града. Защо ли те търпя, архитекте?

— Защото обичате нещата да се вършат както трябва. Очевидно. — Това като че ли беше любимата му дума. — Това лице със Сироес ли ще работи?

— Ще работи вместо Сироес. Изглежда, Сироес ни е подвел с онези негови идеи за огледалното прехвърляне за купола. Случайно да ги е обсъждал с теб, Артибасос?

Каза го спокойно, но архитеткът се обърна към императора, преди да отвърне, за първи път разколебан.

— Аз съм конструктор и строител, ваше величество. Правя ви този Храм. Как ще бъде натруфен, е в областта на майсторите декоратори. Не храня особен интерес към това, а и нямам време. Сироес не ми допада, ако това е важно, нито покровителката му, но и това едва ли е важно, нали? — Погледна отново Криспин. — Съмнявам се, че ще ми хареса и тоя. Много е висок и косата му е рижа.

— Обръснаха ми брадата тази вечер — отвърна насмешливо Криспин. — Иначе, боя се, изобщо нямаше да се съмнявате. Кажете ми, обсъждали ли сте как трябва да приготвите повърхностите за мозаечната работа?

Дребният мъж изсумтя.

— Защо трябва да обсъждам строителен детайл с декоратор? Усмивката на Криспин увехна и той каза сдържано:

— Надявам се, че тези дни бихме могли да споделим бутилка вино и да обсъдим друг възможен подход в това. Ще съм благодарен.

Артибасос се намръщи.

— Хм, ще рече, че трябва да проявя учтивост. Новодошли и така нататък. Ще имате някои изисквания за замазката, нали? Очевидно. Да не би да сте от ония досадници, дето имат мнения без нужните знания?

Криспин си беше имал работа с такива като него.

— За вината имам твърдо мнение, но не и знание къде да намеря най-доброто в Сарантион. Втория проблем ще го оставя на вас, ако ми позволите да споделя мисли за замазката.

Архитектът остана вцепенен за миг, след което си позволи тънка — много тънка — усмивка.

— Поне сте умен. — Застъпва на място по студения под и вдигна ръка да скрие една прозявка.

Валерий каза, със същия малко кисел, но търпелив тон:

— Артибасос, сега ще ти заповядам нещо. Обърни ми внимание. Обуй си сандалите — никаква работа няма да ми свършиш, ако умреш от настинка. Намери си наметало. После се прибери у дома и си легни. У дома. Ако дремеш капнал по цял ден, също нямам полза от теб. Вече е почти утро. Отвън пред вратите чака ескорт за Гай Крисп, или поне трябва да са дошли вече. Ще отведат и теб у дома. Легни да поспиш. Куполът няма да падне. Дребничкият архитект изведнъж припряно направи знака срещу злото. Като че ли се канеше да възрази, а после — със закъснение — май си спомни, че говори с императора си. Затвори уста и отново прокара пръсти през косата си, без никакъв полезен ефект.

— Заповед — добродушно повтори Валерий.

— Очевидно — отвърна Артибасос от Сарантион.

Но не мръдна, когато императорът се пресегна и — много нежно — приглади сламената му коса, досущ като майка, загрижена за външния вид на палавото ся дете.

Валерий ги отведе до главния вход — крилата бяха със сребърен обков и високи два човешки боя, — а после навън на портика, под вятъра. Там двамата се обърнаха и му се поклониха и Криспин забеляза, че дребният мъж изпълни поклона също толкова официално като него. Императорът се прибра вътре, сам затвори масивната врата и чуха как тежкият ключ се хлъзна в ключалката.

Двамата се обърнаха и застанаха един до друг на вятъра, загледани в стъмнения площад пред Храма. Императорът бе казал, че Карулус ще е тук. Криспин не видя никого. Изведнъж се почувства уморен. Видя светлини оттатък площада, при Бронзовите порти, където трябваше да е имперската стража. Тежки облаци бяха затулили небето. Беше много тихо.

А после нечий крясък разкъса нощта — предупредителен вик — и после видяха някакъв човек, тичаше лудешки през осеяния с камъни и тухли площад към портика. Профуча покрай тях и задърпа заключената врата.

Обърна се, изруга дивашки, държеше нож — и Криспин го позна.

Зяпна от изненада. Твърде много изненади му се събраха за една нощ. Около тях се чуха викове, наизскачаха още хора. Криспин бързо се обърна и въздъхна облекчено, щом видя Карулус — изкачваше се по стъпалата с изваден меч.

— Скорций от Сините! — възкликна войникът. — Струва ми цяло състояние днес следобед, знаеш ли?

Колесничарят, присвит и настръхнал, изръмжа нещо объркващо — императорска закрила била над трима им. Карулус примига.

— Какво? Мислиш, че сме тук, за да им навредим? — И отпусна меча.

Колесничарят също отпусна ножа, малко по-бавно. Криспин най-сетне схвана естеството на недоразумението. Погледна жилавата стегната фигура до себе си, после — широкоплещестия си приятел на стъпалата и направи явно необходимите представяния.

Миг след това Скорций от Сория се разсмя.

Карулус се засмя с него. Дори Артибасос си позволи да се ухили. Щом смехът свърши, последва покана. Явно, независимо от нелепия час, колесничаря в момента го очакваха в палатата на Синята партия, за да хапне в кухнята. Скорций обясни, че не му стига кураж да се скара с майстор готвача Струмозус за това, а и както се оказа, беше огладнял, неясно защо.

Артибасос настоя, че имал изрична заповед от императора — да си легне. Карулус зяпна, като чу това, едва сега разбрал кой е бил на портика, докато бе дебнал с войниците в сенките. Скорций възрази, а Криспин погледна дребничкия архитект.

— Мислите ли, че ще държи на това? Ще го смята наистина за заповед?

— Като нищо — отвърна Артибасос. — Валерий не е от най-предсказуемите хора, а тази постройка е негово завещание.

„Едно от многото“, помисли Криспин.

И помисли за родния си дом и за младата кралица, чието послание тази нощ бе разкрито. Смяташе все пак, че не го бе направил той. Но насаме с Валерий и Аликсана бе принуден да разбере колко далеч напред са двамата в тази игра на дворцови интриги и… всъщност изобщо не беше игра. Което го накара да се зачуди какво е неговото място тук, каква е ролята му. Можеше ли да се надява, че ще може да се отдръпне при своите тесери и този великолепен купол? Щяха ли да му позволят? Толкова заплетени бяха нещата в цялата история, разиграла се тази нощ, че не знаеше дали изобщо ще може да разплете кълбото, било сега в тъмното, или на заранта.

Трима от хората на Карулус отидоха да отведат архитекта до дома му. Карулус с другите двама войници остана с Криспин и Скорций. Минаха през ветровития площад и Бронзовите порти и конната статуя останаха зад тях. После излязоха на улицата, водеща към палатата на Сините. Криспин беше и уморен, и превъзбуден. Имаше нужда от сън, а знаеше, че не може да заспи. Образът на един купол се сливаше в ума му с образа на императрицата — и събуждаше спомена за милувка на кралица.

Делфини искаше тя. Вдиша дълбоко, щом си спомни за пребледнелия секретар, поднасящ огърлицата, лицето му, когато извърна очи от него — сам с императрицата, така трябваше да си е помислил — към нея, с дългата й тъмна разпусната коса, там, в покоите й. Пластове имаше в това набързо прикрито изражение, помисли Криспин. Много пластове. Точно в този момент те също си оставаха непонятни за него.

Помисли си отново и за Храма, и за мъжа, който го беше отвел там по ниския каменен тунел и през мъничката врата — към величие и блясък. Все още виждаше в ума си купола и полукуполите около него, и арките, които ги крепяха, мрамор върху мрамор, и виждаше там своето творение, някъде в бъдното. Храмът зад тях бе завещанието на Артибасос, а може би най-сетне щеше да се окаже онова, с което щеше да се запомни император Валерий Втори, и може би — може би — онова, с което светът един ден щеше да знае, че родийският майстор на мозайки Гай Крисп, единственият син на Хорий Крисп от Варена и неговата жена Авита, е живял някога и се е трудил съвестно под слънцето на Джад и двете луни. Мислеше си за всичко това, когато ги нападнаха. Мигове преди това се бе зачудил дали ще го оставят да се оттегли при своите тесери: стъкло и мрамор, злато и бисер, камък и полускъпоценни камъни, при извайването на едно видение, стъпил на скеле високо във въздуха, високо над интригите, войните и страстите на смъртни мъже и жени.

Явно нямаше: нощта се превърна в желязо и кръв.

 

Струмозус му беше казал веднъж — или по-точно, беше го казах на продавача на риба на пазара, докато Кир стоеше наблизо — че можеш много да разбереш за един човек, като го наблюдаваш, когато за първи път опитва изключително хубава или много лоша храна. Оттогава Кир се беше захванал при всяка възможност да наблюдава случайните гости на Струмозуз в кухнята.

Правеше го и тази нощ. Беше толкова късно и събитията отпреди малко бяха толкова необичайни, че в кухнята се бе възцарило чувството за обща интимност в споделянето на преживяното.

Труповете на нападателите бяха изхвърлени пред портите, а телата на двамата войници, загинали, за да опазят Скорций и майстора на мозайки, бяха прибрани, заедно с убития вратар, за да бъдат погребани както подобава. Девет трупа за една нощ, хора, загинали от насилствена смърт. Днес и утре градските хейроманти щяха да са ужасно заети с приготвянето на поръчаните таблички с проклятия, за да бъдат оставени на гробовете им. Наскоро умрелите имаха силата на пратеници в отвъдния свят. Асторгус държеше двама хейроманти на твърда заплата, приготвяха контразаклинания срещу пожелалите смърт или осакатяване за Сините колесничари или пък просеха същата участ за конете им от злите духове на мрака.

На Кир му беше мъчно за вратаря.

След състезанията този следобед Ниестер беше играл на „Кон и лисица“ на игралните табла в трапезарията. А сега беше увит в зебло труп вън на студа. Имаше две малки деца. Асторгус беше възложил на един слуга да иде да съобщи тъжната вест на жена му, но му беше казал да изчака до след утринните молитви. Нека жената да се наспи тази нощ. Достатъчно време имаше скръбта да почука на вратата й с черен юмрук.

Самият Асторгус, в мрачно, сприхаво настроение беше излязъл да се срещне със служителите на градския префект. Точно сега Кир едва ли щеше да иска да е на мястото на мъжа, комуто са възложили да се разправя с фракционария на Сините.

Главният хирург на фракцията — енергичен брадат киндат — бе събуден, за да се погрижи за ранения Карулус от Четвърти Саврадийски. Раните му се оказаха впечатляващи, но не опасни. Мъжът изтърпя почистването и превързването им с безизразно лице, пиеше си виното с другата ръка, докато лекарят се занимаваше с рамото му. Сам се беше бил бежешком срещу шестима души по тъмната улица, за да спечели време за Скорций и родиеца да се доберат до вратите. А сега беше ядосан, че всички нападатели са избити. Така нямаше да е лесно да се разбере кой ги е наел.

След като докторът го остави, трибунът на Четвърти Саврадийски седна на масата и изобщо не показа липса на апетит. Нито раните, нито ядът отклониха вниманието му от купите и платата пред него. Тази нощ бе загубил двама от войниците си и сам беше убил двама, но пък Кир предполагаше, че един военен трябва да е свикнал с това и да кара напред, иначе ще полудее. То тези, които си стояха у дома, полудяваха понякога, като лелята на Кир преди три години, когато убиха сина й в басанидската обсада на Асен, близо до Евбулус. Майка му беше убедена, че тъкмо скръбта я направила уязвима за мора, дошъл година след това. Леля му бе една от първите, които умряха. На другата пролет Асен беше върнат от басанидите с договора, който купи мир по източните граници, и с това обсадата и смъртта станаха още по-безсмислени. От двете страни на променливата граница винаги се завзимаха и връщаха градове.

Хората обаче не се връщаха в живота, дори когато се върнеше някой град. А човек трябваше да я кара напред, като този офицер, който гладно топеше рибената супа с комат хляб. Какво друго да направи човек? Да прокълне бога, да си разкъса дрехите, да се оттегли като Свят шут в някой храм или на скала в пустинята или планините? Последното беше възможно, предполагаше Кир, но откакто бе дошъл в тази кухня, беше открил, че изпитва глад — вкус го кажи — за даровете и рисковете на света. Можеше никога да не стане колесничар, дресьор, войник — щеше да влачи куция си крак цял живот, — но все едно, имаше живот за живеене. Живот на този свят.

А точно в този момент Скорций, Първият на Сините, в чиято прослава тази нощ бе обещана сребърна статуя на спината на Хиподрума, беше вдигнал глава и ръка с лъжица в нея и мърмореше на Струмозус:

— Какво мога да кажа, приятелю? Супата е достойна за залата за пирове на бога.

— Така е — подкрепи го рижият родиец до него. — Чудесна е. — Лицето му беше прехласнато, както всъщност трябваше да са лицата в подобни мигове, поне според Струмозус.

Струмозус, вече съвсем отпуснат, както наливаше вино, кривна добродушно глава и рече:

— Младият Кир ей там, той я наглеждаше. Има дарба за готвач момчето.

Две изречения. Прости думички. Кир се побоя, че ще се разплаче от радост и гордост. Не го направи, разбира се. Не беше дете в края на краищата. Но се изчерви, за жалост, и наведе глава пред одобрителните усмивки. А после взе да чака жадно мига, в който ще го освободят да си легне на нара в чирашката стая, където щеше да може да си припомня — отново и отново — чудодейните думи и израженията, които ги последваха. Скорций беше казал… После родиецът беше добавил… А после Струмозус каза, че…

На другия ден двамата с Расик ги освободиха: неочакван почивен ден, като награда за работенето цялата нощ. Расик си заподсвирква и се запъти към залива, да си купи жена в някоя каупона. Кир използва свободното си време да навести жилището на родителите си в претъпканите миризливи улички до Хиподрума, където бе отраснал. Каза им срамежливо думите от предната нощ. Баща му, мълчалив човек, го стисна за рамото с грубата си мазолеста ръка, преди да отиде да си нахрани зверовете. Майка му, не толкова сдържана, се разврещя от радост.

А после изхвърча от малкото им жилище да разкаже новината на всичките си приятелки и да купи и да запали цяла редица благодарствени свещи в параклиса на Хиподрума. Този път поне Кир не мислеше, че прекалява.

Дарба за готвач.

Струмозус го беше казал това!

 

Не легнаха да спят тази нощ. В благословено топлата, огряна от пламъците в огнището кухня имаше храна, достойна за божиите палати зад слънцето, и също толкова хубаво вино. Завършиха с билков чай, съвсем малко преди изгрев слънце, и на Криспин това му напомни за чая, който Зотик му бе поднесъл, преди да започне пътуването си — а това пък му напомни за Линон, а после — за дома, което го накара отново да си помисли колко далече е сега. Сред чужди хора, но не чак толкова след тази нощ, като че ли. Отпи от горещия чай и се остави леката омая на умората да го облее, да го унесе, думите и движенията стигаха до ума му някъде от много далече.

Скорций беше излязъл до конюшните да нагледа най-добрите си коне. Ето, че се върна, потриваше ръце да ги стопли и отново седна на пейката до Криспин. Спокоен човек, буден и непревзет въпреки цялото си богатство и известност. Щедра душа. Беше тичал като луд в тъмното да ги предупреди за опасността. Това говореше нещо, нали?

Криспин погледна и Карулус, който седеше срещу него на мраморната маса. Всъщност не можеше вече да го нарече чужд. Наред с всичко друго вече познаваше едрия войник достатъчно добре, за да знае, че не му е леко, колкото и да се старае да го прикрие. Раните не бяха опасни, както ги увери лекарят, но сигурно вече го боляха и щяха да му останат нови белези и от двете. Освен това тази нощ беше загубил хора, които познаваше от много време. Може би се обвиняваше за това; Криспин не знаеше.

Нямаха представа кой е платил за нападението. В Града, изглежда, не беше трудно да се наемат заминаващи си войници. Нужна беше само известна решителност, за да поръчаш отвличане или даже убийство. Беше изпратен бегач със съобщение от Карулус до оцелелите му хора — онези, които бяха завели архитекта до дома му, щяха да ги очакват в хана. Щеше да им е тежко да чуят съобщението, помисли Криспин. Карулус като командир беше загубил двама от подопечните си, но войниците щяха да са загубили другари. Имаше разлика.

Офицерът на градския префект се държа учтиво и официално с Криспин, когато пристигна с фракционария. Поговориха насаме в голямата банкетна зала. Приставът не рови надълбоко и Криспин разбра, че не е много сигурен дали държи да научи твърде много за опита за убийство. Интуитивно Криспин се въздържа да спомене за изгонения от императора майстор на мозайки или за аристократичната дама, която можеше да се е почувствала унизена от това — или от подхвърлянето за скъпото й колие. И двете неща се бяха случили публично: човекът щеше да ги научи, стига да пожелаеше.

Възможно ли беше някой да поиска да убие заради такива неща?

Императорът не бе разрешил на съпругата си да си сложи огърлицата.

Тук имаше много нишки за разплитане и обмисляне, но едва ли щяха да се разплетат, докато мозъкът му бе уморен и замаян и от виното, и от изтощителната нощ.

Щом се зазори, излязоха от кухнята и се присъединиха към управата и работниците на Сините в параклиса за ранната утринна молитва. Криспин намери у себе си искрена благодарност, изпита почти благочестива набожност, докато припяваше в антифон: за отново съхранения си живот; за дадения му тази нощ купол; за приятеля, какъвто беше Карулус, и за приятеля, какъвто май щеше да стане колесничарят; заради представянето в двора, въпросите в покоите на императрицата и мечовете навън в нощта.

И най-сетне — защото малките житейски радости наистина значеха нещо за него — заради вкуса на пълнената със скариди бяла риба, полята със сос, ястие като сън наяве.

Скорций не си направи труда да се връща у дома. Пожела им лек ден пред параклиса и се прибра да поспи в една стая, запазена за него в имението. Слънцето тъкмо изгряваше. Малка група на Сините придружи Криспин и Карулус до хана им. Отвсякъде ехтяха камбаните, призоваващи сарантийците на утринна молитва.

Облаците си бяха отишли, отметени от вятъра на юг. Денят обещаваше да е ясен и студен. Градът се раздвижваше, пробуден за делничното след края на празненствата. По улиците имаше смет, но не толкова, колкото бе очаквал Криспин: чистачите се бяха потрудили здраво през нощта. Видя мъже и жени, тръгнали към параклиси и храмове, разшетани чирачета, отварящ се с врява пазар за храни, дюкяни и сергии, изложили стоката си под колонади. Забързани роби и деца, понесли вода и самуни хляб. Пред сергиите с храна вече имаше опашки, грабеха първото ядене за деня. Сивобрад Свят шут в опърпан зацапан жълт халат бързаше бос сигурно към обичайното си място, откъдето щеше да тормози неотишлите за молитва.

Стигнаха до хана. Придружителите им се отправиха бежешком обратно към палатата, а Криспин и Карулус влязоха. Гостилницата беше отворена, огънят — разпален, неколцина души вътре се хранеха. Двамата ги подминаха и продължиха нагоре по стълбището.

— Да поговорим по-късно? — изломоти Карулус.

— Да, разбира се. Добре ли си? — попита Криспин.

Войникът изпръхтя уморено и отключи вратата на стаята си. Криспин кимна, нищо че Карулус вече беше влязъл и затворил, и продължи по коридора към своята стая. Стори му се необичайно далече, но все пак се добра дотам. Зарови по джобовете си за ключа. Трябваше малко да се съсредоточи, но успя да отвори. За щастие, кепенците бяха затворени за утринния хлад, но снопове слънчева светлина проникваха през процепите и разсейваха тъмнината.

Той пусна ключа на масичката до вратата и се затътри към леглото, вече полузаспал. И чак тогава усети, че в стаята има някой, и че го гледа. И видя, между лъчите приглушена светлина, вдигащото се острие.

 

Много по-рано, още в загърнатия от облаци нощен мрак, един чакащ войник е подал на императора обшито с кожа наметало, когато той излиза на ветровития студ от малкия параклис и каменния тунел, водещ през стените на Имперския прецинкт.

Императорът, който все още може да си спомни — макар и вече с малко усилие — как върви само по къса туника и съдрани прогизнали ботуши в студа, когато дойде от Тракезия по покана на чичо си, е благодарен за топлината. Пътят обратно до Траверситския палат е съвсем къс, но той е неуязвим срещу умора, не и срещу студ.

„Остарявам“, помисля си не за първи път. Не заради липса на усилия или лекарска помощ, или молби за помощ към бога, както и към полусвета. Добре щеше да е да има син, мисли си, но вече от доста време се е примирил, че няма да има. Чичо му е предал трона на него — в семейството поне има прецедент. За жалост, синовете на сестра му са безлични некадърници и четиримата си стоят в Тракезия по негова изрична заповед.

Не че биха могли да предизвикат някакви размирици. За такова нещо е нужен кураж и стръв, каквито също така никой от тях не притежава. Биха могли да послужат за марионетки обаче, за амбицията на някой друг — а бог знае, че в Сарантион има предостатъчно хора, жадни за власт. Би могъл да нареди да ги убият, но е преценил, че е ненужно.

Докато крачи през градините в нощния вятър, императорът потръпва. Само заради студа и влагата е. Изобщо не се бои. Плашил се е само веднъж в зрелия си живот, доколкото може да си спомни: по време на метежа преди две години, в момента, в който научи, че Сините и Зелените са се обединили, рамо до рамо в Хиподрума и по горящите улици. Това се беше развило твърде неочаквано, непредсказуемо, нерационално. А той беше — и е — човек, залагащ на разума, и в поведението, и в мисленето. Нещо толкова невероятно като това двете партии да се съюзят го беше направило уязвим, отвързан като кораб, чиято котва е откъсната от щорма.

Него ден се беше приготвил да изпълни съвета на най-старшия си съветник. Да се качи на някой малък съд в заливчето под Прецинкта и да избяга от своя град, подложен на опустошение от обезумялата тълпа. Глупавият, нелогичен бунт заради някакво си нищожно вдигане на данъците и някои извращения, приписвани на квестора на имперските приходи, за малко щяха да съсипят планове и постижения, в които беше вложил целия си живот. Беше уплашен и разгневен.

Този спомен е много по-жив от предишния, за това как крачи в лютата зима към Града.

Стига до по-малкия от двата главни палата, изкачва се по широките стъпала. Войниците на пост му разтварят вратите. Спира на прага, вдига глава към сиво-черните облаци на запад над морето, после влиза в палата, за да види дали жената, чиито думи са спасили всички тях в онзи ден преди две години, още е будна, или — както се беше заканила — си е легнала да спи.

Гизел — дъщерята на Хилдрик, кралицата на антите — била млада, дори красива, макар че второто едва ли е важно в общата схема. Има някаква далечна възможност да му предложи наследник, макар вероятността да му осигури алтернатива на нашествието в Батиара да е много по-малка. Дойдеше ли на изток, за да се омъжи за императора на Сарантион, антите щяха да го приемат като измяна. Щяха да си изберат крал на нейно място — или щеше да се появи някой узурпатор.

Приемниците на трона при антите бездруго капят често, мисли той, през ситото на меча и отровата. Но все пак е вярно, че Гизел може да послужи като оправдание за сарантийската намеса, да придаде легитимна кауза на армиите му. А това не е за пренебрегване. С основание може да се очаква, че Върховният патриарх ще подкрепи кралицата, а това ще придаде тежест на родийците — и немалко от антите, — което на свой ред може да обърне везните в една война Младата кралица, с други думи, всъщност не греши в тълкуването за онова, което може да представлява за него. Никой човек, гордеещ се със здравата си логика и способност да анализира и предвижда, не може да го отрече.

Бракът с нея — стига да може да бъде измъкната жива от Варена — наистина ще отвори възхитителни нови пътища. А и наистина е достатъчно млада, за да ражда, много пъти. Нито пък той е толкова стар, макар навярно да се чувства така понякога.

Императорът на Сарантион стига до покоите на съпругата си по вътрешния коридор, който използва винаги. Сваля си наметалото. Един войник го поема. Почуква, сам. Наистина не е сигурен дали Алиана ще е будна. Тя цени съня си повече от него — с повечето хора е така. Надява се да го е дочакала. Тази нощ се е оказала интересна по най-неочаквани начини и той съвсем не е уморен, жаден е за разговор.

Кризомало отваря вратата и го пуска в най-вътрешната стая на покоите на императрицата. Тук има четири врати. Архитектите са направили от това крило лабиринт от женски стаи. Дори той не знае накъде водят и се разклоняват всички тези коридори. Вратата затваря един от войниците. Тук горят свещи и това е податка. Той се обръща към отколешната й придворна слугиня, вдига питащо вежди, но преди Кризомало да успее да проговори, вратата на самата спалня се отваря и Алиана, императрица Аликсана, неговият живот, се появява. Той казва:

— Все пак си будна. Щастлив съм.

Тя промълвява кротко:

— Изглеждаш премръзнал. Ела до огъня. Обмислях кои от дрехите си да опаковам за изгнанието, в което ме изпращаш.

Кризомало се усмихва, бързо навежда глава, в напразен опит да го прикрие. Обръща се, без някой да й е заповядал, и се оттегля в друга част на паяжината от стаи. Императорът изчаква вратата да се затвори.

— А защо смяташ, че ще ти се разреши да вземеш която и да било от тях, когато тръгнеш? — казва той строго и сдържано на жената, която остава с него.

— Ах — възкликва тя с престорено облекчение, а ръката й изпърхва до гърдите. — Това означава, че не възнамеряваш да ме убиеш.

Той поклаща глава.

— Едва ли е нужно. Мога да оставя Стилиана да го направи, щом се окажеш отхвърлена и безсилна.

Лицето й посърва, докато премисля тази възможност.

— Пак някоя огърлица?

— Или вериги — отвръща той мило. — Намазани с отрова пранги за килията ти в изгнание.

— Поне унижението ще бъде съкратено. — Тя въздиша. — Студена нощ, нали?

— Много студена — съгласява се той. — Ветровита за костите на един старец. Но до заранта облаците ще се разнесат. Ще видим слънцето.

— Тракезийците винаги познават времето. Просто не познават жените. Човек не може да има всички дарби все пак. С кой старец си се разхождал? — Усмихва се. Той също. — Ще желаете ли чаша вино, ваше величество?

Той кимва. И добавя:

— Напълно сигурен съм, че огърлицата си е съвсем наред.

— Зная. Искаше само да предупредиш художника за нея.

Той се усмихва.

— Твърде добре ме познаваш.

Тя поклаща глава и пристъпва към него с чашата.

— Никой не те познава твърде добре. Зная някои неща, които си склонен да правиш. След тази нощ той ще е плячка и ти искаше да го направиш по-предпазлив.

— Мисля, че е предпазлив.

— Това място е изкусително.

Той изведнъж се ухилва. Все още може да изглежда хлапашки понякога.

— Много.

Тя се засмива, подава му виното.

— Не ни ли го каза прекалено лесно? Връща се при мястото си до огъня. — За Гизел? Толкова ли е слаб?

Императорът също пристъпва и леко се отпуска — без никакъв признак за старост в движението — на пода до краката й, между възглавничките. Огънят е поддържан грижливо. В стаята е топло, виното е много хубаво, разредено по неговия вкус. Вятърът и светът са отвън.

Валерий, или Петрус, когато го срещна, и все още той, когато са насаме, поклаща глава.

— Интелигентен е. Доста всъщност. Не го очаквах. Всъщност той нищо не ни каза, ако си спомняш. Мълча си. Ти беше прекалено точна с въпроса си и го каза като предположение. Той стигна до този извод и постъпи според него. Бих го нарекъл наблюдателен, не слаб. Освен това той вече ще е влюбен в теб. — Вдига глава, усмихва й се и отпива от виното.

— Добре сложен мъж — промълвява тя. — Макар че щях да се подразня от рижата брада, с която казват, че е дошъл, — Свива деликатно рамене. — Но уви, обичам мъжете ми да са по-млади от него.

Той се засмива.

— Защо все пак го покани тук?

— Искам делфини. Чу.

— Да. Ще ги получиш, щом свършим с Храма. Други причини?

Императрицата повдига рамо — жест, който той винаги е обожавал. Тъмната й коса се разлюлява, улавя светлината.

— Както казваш, той стана плячка, след като изложи Сироес и реши загадката на колесничаря.

— И подаръкът на Стилиана. На Леонт това не му хареса много.

— Да, не му хареса, Петрус. А на нея никак не й е харесало, че се налага да отвърне на щедростта му.

— Ще си има охрана. Поне за началото. Стилиана все пак фаворизираше другия майстор.

Тя кимва.

— Неведнъж съм ти казвала, че този брак беше грешка.

Мъжът свива вежди. Отпива. Жената го следи внимателно, макар да изглежда отпусната.

— Той си го спечели, Алиана. Срещу басанидите и в Мажритите.

— Спечели си подобаващите почести, да. Стилиана Далейна не беше най-добрият начин да го възнаградиш, мили. Далейните бездруго те мразят достатъчно.

— Представа нямам защо — промълвява той лукаво и добавя: — Леонт беше женихът-мечта за всяка жена в империята.

— За всяка освен за две — отвръща тя тихо. — За тази тук с теб и за другата, принудена да легне с него.

— Мога само да оставя на него да промени отношението й.

— Или да гледаш как тя променя него?

Той поклаща глава.

— Смятам, че Леонт знае как да води обсада и от този вид. И е неподатлив на внушения за измяна. Благонадежден е и сам по себе си, и с възгледа си за Джад.

Тя отваря уста да каже още нещо, но го премълчава. Той обаче го забелязва и се усмихва. — Знам. Плати на войниците, отложи Храма.

— И това, между другото. Но какво ли разбира една жена от тези велики дела?

— Точно така — натъртва той. — Ти си гледай благотворителността и сутрешните молитви.

И двамата се засмиват. Императрицата обича да се излежава до късно сутрин. Настъпва тишина. Той пие от виното, довършва го. Тя става изящно, взима чашата му, напълва я отново, връща се и му я подава, после сяда. Ръката му се отпуска на обутото й в чехъл стъпало на възглавничката до него. Гледат огъня мълчаливо.

— Гизел Антска би могла да ти роди деца — казва тя тихо.

Погледът му не се откъсва от пламъците. Той кимва.

— И да не е такава досадница.

— Да продължа ли да си избирам гардероба за изгнанието? Може ли да си взема огърлицата?

Императорът продължава да се взира в езиците на огъня. Дарът на Хеладик според схизматиците, които се е съгласил да потисне в името на хармонията във вярата на Джад. Хейромантите твърдят, че могат да гадаят бъдещето в пламъците, да съзират очертанията на съдбата. Те също трябва да бъдат потиснати. Всички езичници. Той дори — с неохота, за която малцина ще узнаят — е закрил старите езически Школи. Хиляда години учение. Дори делфините на Алиана са престъпване на вярата. Има такива, които биха изгорили на клада или жигосали художника затова, че ги е направил, ако изобщо ги направи.

Императорът не разчита никакви тайнствени уверения в тези пламъци в края на нощта, докато седи в нозете на жена си и едната му длан докосва извивката на стъпалото й в обсипания с драгоценни камъни чехъл. Казва:

— Не ме оставяй никога.

— Къде бих могла да отида? — отронва тя след малко, мъчи се да съхрани лековатия тон, ала безуспешно.

Той вдига глава. И повтаря:

— Не ме оставяй никога. — Сивите му очи са взрени в лицето й. Може да й направи това. Да отнеме дъха от гърдите и гърлото й.

С упование. След всички тези години.

— Няма. Докато съм жива — отвръща тя.