Гай Гавриел Кай
Пътуване към Сарантион (4)

2.

Когато Криспин беше момче и свободен за цял ден, така, както само момчетата могат да са свободни през лятото, една заран излезе извън градските стени и след като похвърля камъчета в един поток, мина покрай зиданата ограда на овощната градина на къща, за която всички младоци във Варена разправяха, че била обитавана от дух и след мръкване вътре ставали нечестиви неща.

Слънцето грееше ярко. В изблик на момчешка храброст Криспин се изкатери по грубата каменна стена, после на едно дърво, седна на един дебел клон сред листака и почна да яде ябълки. Сърцето му туптеше от гордост и той се чудеше как да докаже, че е направил това, на определено недоверчивите си и скептични приятели. Реши да изреже инициалите си — наскоро усвоено умение — на ствола на дървото и да ги предизвика да дойдат да ги видят.

Миг по-късно изпита най-големия ужас, който го бе сполетявал в младия му живот.

Понякога този спомен го будеше нощем, превърнал се в сън, който го спохождаше и като възрастен, като съпруг и баща. Всъщност беше успял да убеди себе си, че е преди всичко сън, изтъкан от прекалено ярките детински емоции, жаркия обеден зной, почти узрелите ябълки, изядени много набързо. Детинска фантазия трябваше да е породила този кошмар.

Птиците не говореха.

По-точно, птиците не обсъждаха помежду си от дърво на дърво, с еднакво отегчения тон и тембър на изтънчен родийски аристократ, кое око на едно натрапило се момче трябва да бъде изкълвано и изгълтано първо или как опразнените очни кухини могат след това да предложат лесен достъп към лепкавите хапки мозък в черепа.

Гай Крисп, осемгодишен и благословен или прокълнат с изключително визуално въображение, не се забави, за да изследва по-нататък това забележително природно явление. Около него като че ли имаше няколко птици, увлечени в оживена беседа, полускрити в листа и клони. Той изтърва три ябълки, изплю полусдъвканата четвърта и дивашки скочи обратно на стената, като си ожули лакътя, натърти си прасеца и след това си нанесе още наранявания, когато се срина в обжарената лятна трева до пътеката.

Докато тичаше обратно, почти с писъци, към Варена, чу зад себе си присмехулния смях на врани.

Или най-малкото го чуваше по-късно, в сънищата си.

 

Двайсет и пет години по-късно, докато крачеше по същия път на юг от града, Криспин си мислеше за силата на спомените, за навика им да се връщат ярко и неочаквано. Миризма някоя можеше да го причини или ромонът на течаща вода, или гледката на каменен зид покрай пътя.

Припомняше си онзи ден на дървото и споменът го отведе малко по-назад, към образа на майчиното му лице, когато резервите на градското опълчение се върнаха от пролетната кампания срещу инициите същата година и баща му не беше с тях.

Хорий Крисп зидарят беше ведър, радващ се на хорската обич човек, уважаван и успяващ в занаята и търговията. Единственият му оцелял син обаче с усилие се мъчеше да оформи в ума си ясна картина след всичките тези години за мъжа, който бе тръгнал на поход на север към границата и отвъд нея във Фериерес, червенобрад, усмихнат, с лека крачка. Твърде малък беше, когато помощник-командирът на опълчението бе дошъл на прага им с неугледния щит и меч на баща му.

Можеше да си спомни брада, която го дращеше, щом целунеше баща си по бузата, сини очи — неговите очи, както казваха хората — и големите опитни ръце, покрити с белези и винаги ожулени. Внушителен глас също така, който ставаше тих вътре в къщата, близо до Криспин или до мъничката му ухаеща сладко майка. Разполагаше с тези… фрагменти, частици, но колчем се опиташе да ги събере в ума си ведно, за да създаде едно цяло, то някак си му се изплъзваше, точно както онзи мъж се беше изплъзнал твърде рано от живота му.

Разполагаше и с разкази: от майка си, от братята й, понякога от своите патрони, много от които добре помнеха Хорий Крисп. И можеше да гледа работата на баща си — стабилна, набиваща се на очи, по къщи и храмове, в гробища и обществени сгради из цяла Варена. Но не можеше да се вкопчи в никакъв спомен за лице, което да не се замъгли и да не изчезне. За човек, който живееше за образ и цвят — чието изкуство процъфтяваше в света на образите, — това беше тежко.

Или беше тежко допреди време. Изтичащото време прави какво ли не, за да задълбочи една рана, или пък да я издери. Понякога дори да я покрие с друга, убийствено болезнена.

Утрото беше красиво. Вятърът беше зад гърба му, с идващата зима в него, но по-скоро отривист, отколкото студен, докато грееше слънцето, отмиташе мъглите от източните гори и хълмове на запад и още на юг. Беше сам по пътя. Това не винаги беше безопасно, ала сега не се чувстваше застрашен и можеше да вижда надалече из околностите южно от града — почти до края на света като че ли.

Зад него, щом погледна през рамо, Варена блестеше с бронзовите си куполи, червените керемидени покриви и почти белите крепостни стени на утринния светлик. Ястреб кръжеше над предупреждаващата си сянка над ожънатите нивя източно от пътя. Обраните лозя по склоновете напред изглеждаха запустели и голи, но гроздето беше прибрано в града и вече превърнато във вино. Кралица Гизел, грижлива за това, както и за много други неща, бе заповядала градските ратаи и роби да се включат в жътвата и беритбата на гроздето, за да се покрият — колкото е възможно — загубите на толкова много хора от чумата. Първите празненства скоро щяха да започнат — и във Варена, и в по-малките села, навсякъде — за да се стигне до шумните и буйни веселби в трите нощи на Дикания. Щеше да е трудно обаче да се вдъхне истински празнично настроение тази есен, помисли си Криспин. А може би грешеше. Може би празниците бяха още по-важни след случилото се. Може би щяха да са още по-несдържани пред лицето на смъртта.

Виждаше изоставени селски къщи и пристройки от двете страни на пътя. Тучната орна земя и лозята около Варена си бяха много добри, но трябваха хора, които да ги сеят и връзват, жънат и берат, а твърде много работници бяха погребани в общите гробни могили. Идващата зима щеше да е тежка.

Дори и с тези невесели мисли беше трудно да остане мрачен в това утро. Светлината го подхранваше, както и чистите, резки цветове, а денят му предлагаше и двете. Чудеше се дали изобщо ще успее някога да сътвори гора, с кафявото, червеното и златното, и с онова късно тъмнозелено, което виждаше сега отвъд голите поля. С тесери, заслужаващи името си, и може би на купола на храм с достатъчно прозорци и — с божията милост — хубаво, чисто стъкло за тези прозорци, би могъл. Би могъл.

В Сарантион тези неща се намираха, поне така казваха. В Сарантион можеше да се намери всичко на земята, от смърт до сърдечно желание, така казваха.

Тръгнал беше, нали така. Пътуване към Сарантион. Пеш, защото сезонът беше твърде късен за взимане на кораб, но старата поговорка говореше за промяната, не за начина на пътуването. Животът му се разклоняваше, отвеждаше го към нещо, което можеше да срещне по пътя или в края на пътуването.

Животът му. Имаше живот.

Понякога му се струваше, че най-трудното е да приеме това. Да излезе от стаите, в които една жена и две деца бяха умрели в ужасна болка, лишен от каквото и да било достойнство или чест; да позволи блясъкът отново да го докосне, като този дар на утринното слънце.

В този момент отново се почувства като дете, като видя и си спомни изникнала пред очите му каменна стена, щом пътеката зави и го поведе към нея. Къде развеселен, къде искрено притеснен, Криспин добави в ума си още няколко проклятия към своята несекваща тирада срещу Марциниан, който бе настоял да направи това гостуване.

Изглежда, че Зотик, алхимикът, много търсен за съвети от селяци, бездетни и неутешимо влюбени, и дори от царствени особи понякога, обитаваше същата онази масивна селска къща с ябълковата градина, където едно осемгодишно момче бе чуло птици да обсъждат с изисканост и подчертано очакване изяждането на очите и мозъка му…

— Ще пратя човек да каже да те очаква — заяви му твърдо Марциниан. — Той знае повече полезни неща от всичките ми познати, а ще си глупак, ако предприемеш едно такова пътуване, без първо да поговориш с него. Освен това Зотик прави чудесни билкови настойки.

— Не обичам билкови настойки…

— Криспин — прекъсна го с укор Марциниан. И му обясни откъде да мине.

И ето го, загърнат в наметалото да се пази от студа, крачеше покрай грубите камъни на стената с обути в ботуши крака по дирята на отдавна изчезналите боси стъпки на едно дете, излязло само извън града в един летен ден, за да избяга от скръбта у дома.

Сега също беше сам. Птици прехвърчаха от клон на клон от двете страни на пътя. Ястреба го нямаше. Едно кафяво зайче заподскача през нивата вляво. Облак затули за миг слънцето и издължената му сянка се понесе над нивата. Заекът замръзна, щом сянката го застигна, и отново хукна на зигзаг, когато светлината се върна.

От другата страна на пътя се точеше стената, добре поддържана, от тежки сиви камъни. Напред се виждаше портата към селския двор, с милеарен камък срещу нея. Колкото и неизползван да беше сега, това все пак бе път, прокаран във великите времена на Родийската империя. Относително наблизо — един предобед здрав пеши ход — се събираше с главния път, водещ чак до самия Родиас и по-натам, до южното море в края на полуострова. Като дете Криспин често се бе наслаждавал на усещането, че стои на същия този път като някой, загледал се в далечните океански води.

Спря за миг и погледна към стената. Толкова лесно я беше изкатерил онази сутрин, така отдавна. В дърветата зад нея пак имаше ябълки. Криспин присви устни, претегляше една мисъл. Не му беше времето да се занимава със спомени от детството, сгълча се той строго. Вече беше мъж, уважаван, прочут художник, вдовец. И пътуваше към Сарантион.

С леко, решително свиване на раменете, Криспин пусна вързопа, който носеше — дар от жената на Марциниан за алхимика — в кафявата трева край пътя. После прехвърли малкия крайпътен ров, оправи косата си с длан и се захвана отново да изкатери стената.

Не всички умения бяха изгубени с възрастта, а и като че ли не беше толкова остарял в края на краищата. Доволен от това, че е запазил гъвкавостта си, той метна коляно нагоре, после другото, изправи се на широкия неравен връх на стената, закрепи се, а после прекрачи — само момчетата скачат — напред към един от здравите клони. Намери си удобно място, седна и след като се огледа преценяващо, се пресегна нагоре и си откъсна ябълка.

Изненада се, че сърцето му се е разтуптяло.

Знаеше, че ако видят това, майка му, Марциниан и още цял куп други като един ще заклатят тъжно глави, като Хора в някоя от рядко представяните трагедии на древните тракезийски поети. Всички казваха, че Криспин прави неща само защото знае, че не бива да ги прави. Извратеност на поведението, така го беше нарекла майка му.

Може би. Самият той не мислеше така. Ябълката беше узряла. Вкусна.

Пусна я на земята между окапалите за малките животинчета и се изправи, за да се върне на пътя. Нямаше нужда да се прави на лаком и да се държи детински. Беше доказал правотата си, чувстваше се странно доволен от себе си. Разчистил беше сметките си с детството един вид.

— Някои хора така и не се учат, а?

С единия крак на клона и с другия на стената, Криспин много бързо погледна надолу. Не беше птица, нито животно, нито дух от полусвета от въздух и сенки. Мъж с буйна брада и старомодна дълга сива коса стоеше в овощната градина, зяпнал нагоре към него, подпрян на тояга и изгърбен.

Изчервен и страшно смутен, Криспин изломоти:

— Казваха, че тази градина е обладана от духове и… исках да се изпитам.

— И взе ли изпита си? — кротко попита старецът. Зотик, несъмнено.

— Май да. — Криспин се прехвърли на стената. — Ябълката беше сладка.

— Като онези навремето ли?

— Вече не си спомням. Аз всъщност не… Замълча. Жилна го страх.

— Как… как разбрахте, че съм бил тук? Тогава?

— Ти май наистина си Гай Крисп. Приятелят на Марциниан. Криспин реши да седне на стената. Краката му бяха странно омекнали.

— Аз съм. Нося ви подарък. От жена му.

— Кариса. Чудесна жена! Грейка за врата, надявам се. Мисля, че ще ми трябва вече, зима иде все пак. Старост. Ужасно нещо е, да ти кажа. Как съм разбрал, че си бил тук ли? Глупав въпрос. Слез долу. Обичаш ли настойка от ментови листа?

За Криспин въпросът изобщо не изглеждаше глупав. Но засега се въздържа от отговор.

— Ще взема подаръка — рече той и заслиза — скачането щеше да е съвсем недостойно — от външната страна на стената. Вдигна вързопа от тревата, изтупа няколкото мравки от него и тръгна по пътя към портата. Дишаше дълбоко, за да се успокои.

Зотик го чакаше, подпрян на тоягата си, до него чакаха две кучета. Старецът отвори портата и Криспин влезе. Кучетата тръгнаха към него, но клекнаха по команда. Зотик го поведе към къщата през малък спретнат двор. Вратата беше отворена.

— Защо просто не го изядем веднага?

Криспин спря. Детински ужас, от най-лошия вид, онзи, дето ражда кошмари за цял живот. Погледна нагоре. Гласът беше ленив, аристократичен, както го помнеше. Беше на птица, кацнала на клона на един ясен недалече от прага.

— Къде ти е доброто възпитание, Линон? Това е гост. — Тонът на Зотик бе укоризнен.

— Гост? И се катери по стената? Да краде ябълки?

— Е, изяждането му едва ли ще е пропорционален отговор, а философите учат, че пропорцията е есенцията на добродетелния живот, нали?

Криспин, слисан, мъчеше се да надвие страха, чу как птицата изсумтя неодобрително. Погледната отблизо, изведнъж осъзна той и това го слиса още повече, не беше истинска птица. Изкуствено творение. Изделие.

И говореше. Оовен ако…

— Ти говориш вместо нея! — каза той бързо. — Измятане на гласа, нали? Както правят актьорите понякога на сцената?

— Мишки и кръв! Сега пък ме обижда!

— Той ми носи грейка за врата от Кариса. Дръж се прилично, Линон.

— Вземи го онова за врата и после да го изядем.

Криспин, вече кипнал от яд, отвърна грубо:

— Ти си изкуствена, от кожа и метал. Нищо не можеш да ядеш. Недей да ми се перчиш.

Зотик бързо го погледна, изненадан, а после избухна в силен смях, неочаквано чист и звънък.

— Ето, това вече ще те научи, Линон! Ако нещо може да те научи.

— Ще ме научи, че имаме зле възпитан гост тази сутрин.

— Ти предложи да го изядем. Забрави ли?

— Аз съм само птица. Забрави ли? Всъщност съм по-малко и от птица, явно. Аз съм изкуствена, от кожа и метал.

Криспин имаше смътното чувство, че ако дребното сиво-кафяво нещо със стъклените очи можеше да се движи, щеше да му е обърнало гръб или да изхвърчи отвратено и с наранена гордост.

Зотик пристъпи до дървото, отвъртя двете винтчета на всяко от малките крачета на птицата, за да ги освободи от клона, и я вдигна. После каза:

— Хайде. Водата е кипнала, а ментата е набрана тази заран.

Механичната птица не отвърна нищо, сгушена в ръката му. Приличаше на детска играчка. Криспин го последва вътре. Двете кучета останаха да лежат на двора.

 

Настойката всъщност беше добра. Криспин, по-спокоен, отколкото очакваше, че ще е, се зачуди дали старият алхимик може да е добавил и още нещо в нея освен ментата, но не попита. Зотик стоеше до една маса и разглеждаше куриерската карта, която Криспин бе извадил от вътрешния джоб на наметалото си.

Криспин се огледа. Стаята беше обзаведена удобно, точно както се полагаше за една селска къща. Никакви разрязани плъхове или гърнета с врящи в тях зелени или черни течности, никакви пентаграми, надраскани с креда по дървения под. Имаше книги и свитъци, нещо подобаващо за учен и добре подреден човек, но почти нищо, което да намеква за магии или хейромантика. Все пак видя още няколко изкуствени птици, изработени от различни материали, накацали по рафтове и на гърбовете на столове, и те малко го попритесниха. Никоя все още не бе проговорила, а мъничката, Линон, си лежеше кротко, на една страна на масата до огъня. Криспин обаче почти не се съмняваше, че всички до една могат да се обърнат към него, стига да решат.

Удиви го колко спокойно приема това. От друга страна, двайсет и пет години беше преживял, като го знаеше.

— Имперските пощенски ханове, при всяка възможност — мърмореше Зотик, навел глава над картата, държеше изпъкнало излъскано стъкло в едната си ръка, за да уголеми знаците. — Другаде не можеш да разчиташ на удобства и добра храна.

Криспин кимна разсеяно.

— Кучешко месо вместо конско или свинско, знам.

Зотик вдигна очи и го погледна кисело.

— Кучешкото е добро. Рискът е да ти поднесат човешко в наденички.

Криспин запази спокойна физиономия с известно усилие.

— Разбирам. С много подправки, не се съмнявам.

— Само понякога. — Зотик се върна към картата. — Бъди особено внимателен в Саврадия, тя често е нестабилна през есента.

Криспин го изгледа. Зотик беше взел перо и правеше някакви отметки на картата.

— Племенни ритуали ли?

Алхимикът му хвърли бърз поглед и вдигна вежди. Чертите му бяха сурови, сините очи — дълбоки — и не беше толкова стар, колкото може би предполагаха дългата сива коса и тоягата.

— И това, да. Но и знаят, че отново ще бъдат оставени общо взето на мира до пролетта въпреки големия войскови лагер близо до Тракезия и войниците в Мегарион. Прочути зимни разбойници са това саврадийските племена. Палави жени, доколкото помня, забележи. — Подсмихна се и се върна към отметките си.

Криспин сви рамене. Отпи от чая си. Постара се да махне от ума си наденичките от човешко.

Някои можеше да видят в това есенно пътуване приключение само по себе си. С Гай Крисп не беше така. Той обичаше стените на родния си град и здравите покриви срещу дъжда, и готвачите, които познаваше, и банята си. За него отварянето на ново буре с вино от Мегарион или от винарските изби южно от Родиас винаги беше предпочитаният повод за възбуда. Замислянето и изпълнението на мозайка беше приключение… поне до неотдавна. Да върви по мокрите ветровити пътища на Саврадия или Тракезия и да се озърта за хищници — хора или не — в борба да избегне да се превърне в нечия наденица не беше приключение и бръщолевенето на един сивобрад старец за палави жени също не го правеше приключение.

Каза:

— Между другото, все пак бих искал да получа отговор, колкото и глупав да е въпросът ми. Как разбрахте, че съм бил тук преди толкова години?

Зотик остави перото и седна в един от тежките столове. Една от механичните птици — сокол с тяло от сребро и бронз и очи от жълти драгоценни камъни, доста различен от опърпания, приличащ на врабец Линон — стоеше закрепена на високия гръб на стола, с винтове, нагласени така, че ноктите да държат здраво. Птицата изгледа враждебно Криспин с белезникавия си поглед.

— Знаеш, че съм алхимик.

— Марциниан ми каза. Знам също, че повечето хора, представящи се за алхимици, са шарлатани и просто обират парите и стоката на наивните хорица.

Криспин чу някакъв шум откъм огнището. Можеше да е разместила се цепеница, а може би…

— Съвсем вярно — отвърна невъзмутимо Зотик. — Повечето са шарлатани. Някои не са. Аз съм от тези, които не са.

— Аха. В смисъл, че знаеш бъдещето, можеш да внушиш страстна любов, да изцериш чума, да намираш вода? — Прозвуча язвително, осъзна Криспин. Но не можа да се сдържи.

Зотик го изгледа намръщено.

— Само последното всъщност, и то не винаги. Не. В смисъл, понякога мога да виждам и да правя неща, които повечето хора не могат, но с отчайващо спорадичен успех. И в смисъл, че мога да виждам неща у мъже и жени, които другите не могат. Попита ме как съм те познал. Хората имат аура, невидима сила, свързана с тях. Малко се променя, от детството до смъртта. Много малко хора дръзват да влязат в овощната ми градина, което е полезно — както може би се досещаш — за човек, който живее сам извън града. Ти веднъж беше тук. Тази сутрин отново разпознах присъствието ти. Гнева у теб го нямаше в онова дете, макар и тогава да го имаше чувството за загуба. Останалото се е променило съвсем малко. Не е толкова сложно обяснение, нали? — добави кротко.

Криспин го погледна, държеше чашата в двете си ръце. Очите му се отместиха към драгоценния сокол, стиснал гърба на тежкия стол на алхимика.

— А тези? — попита той, пренебрегнал наблюденията за самия себе си.

— О, ясно. Това е целият смисъл на алхимията, нали? Да превръщаш една материя в друга, да доказваш определени неща за естеството на света. Метали в злато. Мъртвото в живо. Научил съм се да карам неодушевена материя да мисли и говори, да има душа. — Каза го, все едно описваше как се е научил да прави ментовия чай, който пиеха.

Криспин огледа птиците из стаята.

— Защо… птица? — зададе първия от цялата дузина въпроси, които му хрумнаха. „Мъртвото в живо“.

Зотик наведе очи, потайната усмивка отново се появи на лицето му. След кратко мълчание заговори:

— Самият аз някога исках да отида в Сарантион. Имах амбиции на този свят и желаех да видя императора и да бъда зачетен от него с богатство, жени и светска слава. Апий, малко след като взе Златния трон, въведе мода към механични животни. Ревящи лъвове в тронната зала. Мечки, които се изправят на задните си крака. И птици. Искаше птици навсякъде. Пеещи птици във всичките му дворци. Майстори на механични играчки от цял свят му изпращаха най-хубавите си творения: навиеш ги и те зачуруликат пискливо пеан на Джад или някоя шеговита селяшка песен, отново и отново, докато не ти се доще да ги запокитиш в някоя стена и да видиш как ще се разхвърчат колелцата и пружините. Чувал ли си ги? Красива гледка са понякога. И звукът може да е приятен — отначало.

Криспин кимна. Двамата с Марциниан бяха правили една сенаторска къща в Родиас.

— Реших — продължи Зотик, — че мога да направя нещо по-добро. Много по-добро. Да сътворя птици, притежаващи свой собствен дар слово. И мисъл. И че те, тези мои плодове на дълги проучвания и труд… и големи опасности, може да станат моите проводници към светската слава.

— Какво стана?

— Не помниш ли? Не, не би могъл. Апий, под влиянието на своя Източен патриарх, започна да ослепява алхимици и хейроманти, дори прости астролози по едно време. Жреците на слънчевия бог винаги са се страхували от всякакви други пътища към сила или разбиране в света. Стана явно, че едно пристигане в Града с птици, които имат души и говорят каквото мислят, е бърз път към слепотата, ако не към смъртта. — Тонът му беше кисел.

— И затова остана тук?

— Останах. След… някои продължителни пътувания. Предимно есента, впрочем. Този сезон и сега ме прави неспокоен. Тъкмо в тези пътувания се научих да правя това, което исках. Както виждаш. Така и не стигнах до Сарантион. Съжалявам донякъде. Вече съм твърде стар.

Криспин превъртя още веднъж думите в ума си и осъзна нещо. „Жреците на слънчевия бог“.

— Ти не си джадит, нали?

Зотик се усмихна и поклати глава.

— Странно — каза сухо Криспин. — Не приличаш на киндат.

Зотик се засмя. Звук се чу отново откъм огъня. Цепеница, почти сигурно.

— Казвали са ми, че съм. Но защо да заменям една заблуда с друга?

Криспин кимна. Общо взето това не беше изненада.

— Езичник?

— Почитам старите богове, да. И техните философи. И заедно с тях вярвам, че е грешка да се опитваш да побереш необятния обхват на божественото в един — или дори в два или три — образа, колкото и могъщи да изглеждат на купол или на диск.

Криспин се отпусна на стола срещу стареца. Отново отпи от чашата си. Езичниците не бяха чак такава рядкост в Батиара сред антите — което може би добре обясняваше защо Зотик се бе задържал в пълна безопасност в този селски край, — но все пак този разговор вървеше някак необичайно откровено.

— Допускам — каза той, — че джадитските учители — или киндатските, според малкото, което знам — просто биха казали, че всички форми на божественото може да бъдат обхванати в едно, ако това едно е достатъчно могъщо.

— Биха — съгласи се спокойно Зотик. — Или в две за чистите хеладикийци, три при киндатите, с луните и слънцето. Според мен ще грешат, но така биха казали. Но да не би да се каним да обсъждаме естеството на божественото, Гай Крисп? В такъв случай ще ни трябва нещо повече от ментова настойка.

Криспин почти се засмя.

— И повече време. Напускам след два дни и трябва да се погрижа за много неща.

— Разбира се. А и един философстващ старец едва ли може да ти е интересен точно сега, ако изобщо може да ти е интересен. Отбелязах на картата ти приютите, за които знам, че са приемливи, както и онези, които трябва да се избягват. Последните ми пътувания бяха преди повече от двайсет години, но си имам източници. Позволи ми също тъй да ти дам две имена в Града. И на двамата може да се разчита, мисля, макар и не за всичко, което знаеш или правиш.

Израженито му беше прямо. Криспин си помисли за една млада кралица в огряна от свещи стая и се зачуди. Нищо не каза. Зотик отиде до масата, взе къс пергамент и написа нещо на него. Сгъна го два пъти и го подаде на Криспин.

— Бъди предпазлив в края на този месец и първия ден на следващия. Ще е благоразумно да не пътуваш през тези дни, стига да можеш да уредиш престоя си в някой имперски хан. Саврадия ще е… променено място.

Криспин го погледна недоумяващо.

— Денят на мъртвите. Неподходящ момент за чужденци да са на път в тази провинция. Навлезеш ли в Тракезия, ще е по-безопасно. Докато не стигнеш в самия Град и не се наложи да обясниш защо не си Марциниан. Това сигурно ще е забавно.

— О, много — отвърна Криспин. Избягвал беше да мисли за това. Време имаше достатъчно. Пътуването по суша беше дълго. Разгъна пергамента и прочете имената.

— Първият е лекар — каза Зотик. — Винаги е от полза. Втората е моя дъщеря.

— Твоя какво? — Криспин примига.

— Дъщеря. Семе от моите слабини. Мое дете. Женско. — Зотик се засмя. — Едно от тях. Казах ти: доста попътувах на младини.

Откъм двора се чу лай. От вътрешността на къщата се измъкна изгърбен слуга с повехнало лице и без да бърза, излезе и усмиря кучетата. Чуха се гласове. След малко слугата влезе, носеше две гърнета.

— Силавин, господарю. Каза, че свинята му се оправила. Донесе мед. Обещава шунка.

— Чудесно! — отвърна Зотик. — Прибери меда в килера.

— Вече имаме трийсет гърнета, господарю — каза печално слугата.

— Трийсет? Толкова много? Ами… нашият приятел тука ще отнесе две на Кариса и Марциниан.

— Пак остават двайсет и шест — рече слугата унило.

— Най-малко — съгласи се Зотик. — Сладка зима ще е значи. Огънят си е добре, Кловис, можеш да си ходиш. Кловис се оттегли през вътрешната врата — Криспин за миг зърна коридор и кухня в дъното, преди вратата да се затвори.

— Дъщеря ти живее в Сарантион? — попита той.

— Една от тях. Да. Проститутка е.

Криспин примига.

Зотик го погледна кисело.

— Е. Не съвсем. Танцьорка. Почти същото, ако разбирам какво е театърът там. Всъщност не знам. Никога не съм я виждал. Пише ми понякога. Знае писмото.

Криспин погледна отново името върху листа, Шайрин. Имаше и име на улица.

— Тракезийка ли е?

— Майка й беше. Пътувах, нали ти казах. Някои от децата ми пишат.

— Някои?

— Много от тях са безразлични към горкия си баща, който на стари години страда в самота сред варварите.

Очите му блестяха насмешливо, а тонът му бе твърде далеч от онова, което намекваха думите. Криспин по навик потисна импулса да се засмее, но после престана да се бори с него.

— Бурно минало си имал.

— Донякъде. Всъщност вече намирам изследванията си за по-възбуждащи. Жените бяха голяма разсейка. Вече почти съм се освободил от това, слава на боговете небесни. Всъщност вече съм убеден, че разбирам добре някои философи, а това е приключението на духа. Ще вземеш ли една от птиците? Като мой дар за теб?

Криспин така рязко остави чашата си, че тя се разля на масата и той дръпна картата, за да не се намокри.

— Какво? Какво искаш да…

— Марциниан ми е скъп приятел. Ти си негов колега, като син си му. Тръгваш на дълъг път към опасно място. Ако си предпазлив и не я показваш много, една от птиците ще ти е от помощ. Могат да виждат и да чуват. И да предложат добро приятелство, ако не друго.

— Алхимикът се поколеба. — Пък и… ще съм доволен да си мисля, че едно от моите създания ще отиде с теб в Сарантион в края на краищата.

— О, страхотно! Нима ще трябва да крача по аркадите на Града и да си дрънкам с един дружелюбен сребърен сокол? Искаш да ме ослепят вместо теб ли?

Зотик се подсмихна.

— Няма да е хубав дар, ако беше така. Не. Ще е нужна дискретност, но има и други начини да се говори с тях. С онази от тях която можеш да чуеш вътрешно. Не си обучен. Не е сигурно, Гай Крисп. Боя се, че изобщо не е в дарбата ми. Но ако успееш да чуеш една от птиците, тя може да стане твоя. В акта на слушането може да се осъществи пренасяне. Много скоро ще го разберем. — Гласът му се промени. — Хайде всички, оформете мисъл за нашия гост.

— Не ставай глупав! — сопна се един бухал, завинтен над предната врата.

— Тъпо! — рече жълтоокият сокол на гръба на стола на Зотик. Криспин можеше да си представи колко ядосано го гледа.

— Точно така — заяви един ястреб, който Криспин не бе забелязал досега, от другия край на стаята. — Самата идея за това е неприлична. — Криспин помнеше този измъчен глас. Отпреди двайсет и пет години. Звучеше по съвсем същия начин. Потръпна, неспособен да се овладее. Ястребът добави: — Това е един дребен крадец. Недостоен да му се говори. Отказвам да го удостоя.

— Стига! Заповяда ви се — каза Зотик. Гласът му остана тих, нов него вече имаше желязна нотка. — Говорете му, вътрешно. Веднага.

За първи път Криспин изпита чувството, че този човек вдъхва страх. В похабеното сбръчкано лице на алхимика бе настъпила промяна, когато заговори така, поглед, жест, който безпогрешно намекваше, че е вършил тъмни неща навремето. И беше направил тези птици. Тези изкуствени неща, които можеха да виждат и чуват. И да му говорят. Изведнъж Криспин осъзна какво точно му се предлага. Усети, че е стиснал ръцете си.

В стаята беше станало тихо. Криспин не знаеше какво да прави — погледна накриво алхимика и зачака.

Чу нещо. Или си помисли, че чу. Зотик кротко отпи от чая си.

— Е, и? Нещо? — Гласът му отново бе станал спокоен. Криспин отговори изумено, мъчеше се да надвие вледеняващия страх:

— Помислих, че… ами, всъщност съм убеден, че чух… нещо.

— И то беше?

— Ами… ами сякаш някой каза: „Мишки и кръв“.

Врясък, изпълнен с най-искрен гняв, проехтя от масата до огъня.

— Не! Не, не, не! Кълна се в счупените кокали на воден плъх, няма да ида с него! Хвърли ме в огъня! По-скоро ще умра!

Линон, разбира се. Малкото кафяво-сиво врабче, не ястребът или бухалът, или царственият жълтоок сокол, или дори някой от гарваните с вид на мъдри гадатели на разхвърляния книжен рафт.

— Ти дори не си съвсем жива, Линон, не прави драми. Малко пътуване отново ще е добре за теб. Ще те научи на маниери може би.

— Маниери? Да ме пробутваш на някакъв непознат след всичките тези години и да ми говориш за маниери?!

Криспин преглътна и искрено уплашен от онова, което можеше да лежи под едно такова упражнение, отпрати мисъл, без да я изрече на глас: „Не аз помолих за това. Трябва ли да откажа подаръка?“

„Пфу! Имбецил“.

Което всъщност поне доказваше нещо.

Погледна алхимика.

— Ти… ти чу ли какво ми каза то?

Зотик поклати глава. Изражението му беше странно.

— Усещането е необичайно, признавам. Правил съм го само веднъж преди и тогава беше различно.

— Аз… поласкан съм. Наистина съм поласкан. Но все още съм объркан. Не съм молил за това.

„Давай, давай. Унижавай ме!“

— Да де — отвърна Зотик. Този път не се усмихна. И май не бе чул птицата. Заопипва с пръсти глинената си чаша. От гърба на стола строгите очи на сокола сякаш се приковаха в Криспин, злонамерени и лъскави. — Трудно би могъл да помолиш за нещо, което не разбираш. Нито да го откраднеш, като поредната ябълка.

— Доста неучтиво — каза Криспин, но сдържа бързо обземащия го гняв.

Зотик въздъхна.

— Прав си. Прощавай.

— Можем да го отменим това, нали? Нямам никакво желание да се забърквам с полусвета. Всички ли хейроманти в Сарантион имат такива същества? Аз съм майстор на мозайки. Това е всичко, което искам да бъда. Това е всичко, което искам да правя, когато отида там. Ако ми позволят да живея.

Всъщност почти всичко. Имаше да занесе и едно послание, стига да можеше. Беше поел задължение.

— Знам. Извини ме. И не, шарлатаните в Имперския двор или онези, които хвърлят проклятия по състезателите с колесници за тълпата на Хиподрума, не могат да правят това. Почти съм сигурен.

— Никой? Нито един? Само ти от всички смъртни чеда на Джад на земята… можеш да правиш същества като тези птици? Щом ти можеш да го правиш…

— … защо да не може и някой друг ли? Разбира се. Очевидният въпрос.

— А очевидният отговор е? — Сарказмът, старият приятел, който никога не го оставяше напоследък.

— Че е възможно някой да е научил за това, но едва ли, и не вярвам, че е станало точно така. Открих… нещо, което вярвам, че е единственият достъп до определен вид сила. Открих го по време на своите пътувания в едно… много грижливо охранявано място и с цената на голям риск.

Криспин скръсти ръце.

— Разбирам. Свитъци със заклинания и пентаграми, нали? Сварена кръв от обесен крадец и седем обиколки около дърво на двойна лунна светлина. И ако направиш и най-малката грешка, се превръщаш в жаба.

Това Зотик го пренебрегна. Само погледна Криспин изпод дебелите си смръщени вежди, без да каже нищо. След миг Криспин се почувства засрамен. Можеше да са го притеснили тук, смайващото натрапване на магия можеше да е нещо невиждано и плашещо, но все пак му бяха предложили дар, неописуемо щедър при това, а последствията от постигнатото от алхимика тук…

— Щом можеш да направиш това… щом тези птици мислят и говорят по своя… воля… би трябвало да си най-прочутият човек на нашия век!

— Славата? Съхранено в хорската памет име, с блясък отекващо във вековете? Това би било приятна утеха на стари години, предполагам, но не, не би могло да стане… помисли само.

— Мисля. Защо не?

— Силата обикновено се свързва с друга, по-голяма сила. Тази магия не е особено… смущаваща. Никакви огнени кълба, изчадия на полусвета или гибелни заклинания. Никакво преминаване през стени и летене над тях невидим. Само изкуствени птици с… души и гласове. Дреболия, но как бих могъл да защитя себе си или тях, ако се разчуе, че те съществуват?

— Но защо трябва да…?

— Как патриархът в Родиас или дори клириците в храма край Варена, който възстановявате, биха възприели идеята, че някакъв езически магьосник влага душа в изкуствено сътворени птици? Дали ще ме изгорят, или ще ме пребият с камъни според теб? Трудно доктринално решение е това. Или кралицата? Дали Гизел няма да се издигне над религиозното благочестие и да съзре ползата в идеята тези птици да подслушват нейните врагове? Или императорът в Сарантион? Валерий Втори разполага с най-сложната шпионска мрежа в историята на империята, така поне казват. Какъв би бил моят шанс да живея тук в мир или дори да оцелея, ако се разнесе слухът за тези птици? — Зотик поклати глава. — Не, години наред съм размислял над това. Някои постижения или знания, изглежда, са обречени да се появят и да изчезнат неузнати.

Криспин го погледна замислено.

— Трудно ли е?

— Кое? Създаването на птиците? Да, трудно беше.

— За това съм сигурен. Не, имах предвид да знаеш, че светът не може да научи за това, което си направил.

Зотик отпи от чая си.

— Разбира се, че е трудно — отрони накрая. После иронично сви рамене. — Но алхимията винаги е била тайно изкуство, знаех го още когато започнах да я изучавам. И се… примирих с това. Ще ликувам в душата си, тайно.

Криспин не можа да измисли какво да отвърне. Хората се раждаха и умираха, искаха нещо, някак, да остане да живее след тях — отвъд общата гробна могила или дори всечения, твърде бързо заличаващ се надпис на гробната стела. Почитано име, свещи, палени в твоя памет, деца, които да палят тези свещи. Могъщите се стремяха към слава. Един художник можеше да мечтае да създаде творба, която да трае дълго и да се помни, че е била негова. За какво можеше да мечтае един алхимик?

Зотик го наблюдаваше.

— Линон е… добро решение всъщност. Съвсем ненабиваща се на очи, невзрачна дори. Никакви скъпоценни камъни, които да привличат внимание, достатъчно малка, за да мине проверка, семеен талисман. Няма да предизвикаш никакви подозрения. Лесно може да се измисли версия.

— Невзрачна? Невзрачна? В името на боговете! Стига! Официално моля да бъда хвърлена в огъня — заяви високо Линон. — Изобщо не искам да слушам повече това. Нищо не искам да слушам. Сърцето ми е разбито.

Няколко от птиците заиздаваха звуци, много напомнящи изискан смях.

Колебливо, все още неуверен в себе си, Криспин отпрати мисъл: „Не смятам, че искаше да те обиди. Убеден съм, че е… нещастен, че се получи така“.

„Ти да мълчиш“, отвърна грубо птицата, която можеше да говори в ума му.

Въпреки практичните си уверения Зотик наистина изглеждаше притеснен: явно се опитваше да се спогоди с птицата, която гостът му, изглежда, чуваше в ума си във възцарилата се тишина.

Колкото до Криспин — озовал се тук само защото Марциниан първо отказа да бъде себе си пред един имперски куриер, а после настоя Криспин да опознае пътищата до Сарантион — колкото до Криспин, който не беше молил за никакъв дар… изведнъж се оказа, че си говори в ума си с едно враждебно, смешно чувствително птиче, направено от кожа и — какво? — тенекия или желязо. Не можеше да определи яд ли изпитва най-вече, или безпокойство.

— Още мента? — попита алхимикът след дълго мълчание.

— Не, благодаря — отвърна Криспин.

— Ще трябва да ти обясня още няколко неща. Да ги изясним.

— Да ги изясним. Да. Моля — каза Криспин.

„Сърцето ми е разбито“, повтори Линон, този път в ума му.

„Ти да мълчиш“, бързо отвърна Криспин с безспорно задоволство.

Линон не се обади повече. Криспин обаче я усещаше, почти долавяше оскърбеното й присъствие някъде на ръба на мислите си, като животинче в нощта, отвъд локвата светлина от факела. Изчака, докато Зотик си налее още чай. После заслуша алхимика съсредоточено и слуша в пълно мълчание, докато слънцето не стигна зенита си в този есенен ден в Батиара и не започна да се спуска към студения мрак. „Метали в злато, мъртвото в живо“…

Старият езичник, който можеше да вдъхне в сътворени птици патрициански глас, зрение без очи, слух без уши и присъствие на душа, му каза много неща, които сметна за нужни след дара, който му бе поднесъл.

Други неща Криспин щеше да разбере доста по-късно.

 

„Тя те иска, тая безсрамна блудница! Е, ще идеш ли? Ще идеш ли?“

Криспин крачеше с безизразна физиономия до носилката на Масина Баладия от Родиас, добре закръглената жена на един сенатор. Реши, че е сбъркал, като понесе Линон на каишка на шията си като украса. Утре птицата щеше да се озове в някоя от пътните торби на гърба на мулето, тътрещо се след него.

— Сигурно сте ужасно уморен — говореше му с медения си, изпълнен със съчувствие гласец жената на сенатора. Криспин бе обяснил, че обича да върви пеш из околностите на града и не си пада по коне. Първото беше съвсем невярно, второто — не. — Ах, защо не се сетих да взема малко по-голяма носилка, за да носи двама ни. И едно от момичетата ми, разбира се… невъзможно е все пак да се возим просто така, сами! — изкикоти се жената на сенатора. Удивително.

Белият й ленен хитон, ужасно неподходящ за пътуване, се беше — съвсем незабелязано за дамата естествено — хлъзнал нагоре достатъчно, за да покаже хубаво закръглен глезен. Носеше златна гривничка над глезена. Стъпалата й, полегнали на парчетата агнешка кожа, бяха боси в този леко прохладен следобед. Ноктите на пръстите бяха боядисани в тъмночервено, почти пурпурно. Не бяха такива вчера, в сандалите. Явно бе имала доста работа предната нощ в хана — или слугинята й.

„Мишки и кръв, бас слагам, че вони на благовония! Нали? Криспин, нали?“

Линон нямаше усет за миризма. Криспин реши да не отговаря. Впрочем, дамата наистина ухаеше главозамайващо. Носилката й беше богато украсена и дори робите, които я носеха, бяха по-добре облечени от него — със светлосини туники и тъмносини сандали. Останалите от компанията — младите слугинчета на Масина, трима търговци на вино и техните слуги, пътуващи до недалечната Миласия и после по крайбрежния път, един клирик, който щеше да продължи към Саврадия, и други двама пътници, тръгнали към същите лечебни води като дамата — вървяха пеш или яздеха мулета напред или зад тях по широкия добре настлан път. Въоръженият конен ескорт на Масина Баладия, също тъй облечен в деликатното светлосиньо — което стоеше на войниците значително по-неподходящо — яздеше в челото и тила на колоната.

Никой от групата не беше от самата Варена. Никой от тях нямаше причина да знае кой е Криспин. Бяха на три дни път от крепостните стени на Варена и на доста оживена отсечка от пътя. Вече няколко пъти трябваше да се отдръпнат на покритото с чакъл странично платно, когато ги подминаваха поелите на войскови маневри отряди стрелци и пехота. Налагаше се да проявяват известна предпазливост по този път, но не чак крайна. Водачът на ескорта на дамата показваше по всякакъв възможен начин, че гледа на червенобрадия майстор на мозайки като на най-опасната фигура в околността.

Криспин и дамата бяха вечеряли заедно предния ден в поредния пощенски хан.

Като част от своя предпазлив танц с империята, антите бяха позволили вдигането на три такива хана по пътя от границата със Саврадия до столичния град Варена, а имаше и други по крайбрежието и на главния път към Родиас. В замяна на това империята плащаше определена сума в хазната на антите и поддържаше редовния пренос на пощенските пратки чак до басанидската граница на изток. Хановете представляваха малко и ненатрапчиво присъствие на Сарантион в полуострова. Но пък търговията винаги налага известни компромиси.

Другите в компанията, хора, които не разполагаха с необходимите имперски разрешителни, се бяха примирили с един въшлив приют малко по-назад по пътя. Хладното отношение на Масина към някакъв си художник, който се беше мъкнал с групата им, без да разполага дори с кон, бе претърпяло удивителна промяна, щом жената на сенатора разбра, че Марциниан от Варена е удостоен да използва имперските ханове по силата на разрешително, подписано от канцелар Гесий от самия Сарантион — закъдето, изглежда, сега той пътуваше в отговор на имперска покана.

Бяха го поканили да вечеря с нея.

Когато за дамата също така стана ясно, над хрупкаво изпечените пиленца и приемливо местно вино, че този художник се познава с мнозина от по-високопоставените хора в Родиас и в елегантния крайморски курорт Батиара, след като е направил за тях някои красиви творби, отношението й към него определено се стопли и тя стигна дотам да сподели, че пътуването й до лечебното светилище е по причини, свързани със забременяване.

Нещо съвсем обичайно, разбира се, добави тя, като изящно извърна глава. Всъщност някои глупави млади същества смятали за модно да посещават топли извори или лечебници, ако са женени от един сезон и все още очакват. Знаел ли Марциниан, че самата императрица Аликсана била навестявала на няколко пъти лечебните светилища около Сарантион? Това не било тайна и всъщност било поставило началото на модата. Разбира се, като се имал предвид по-ранният живот на императрицата — знаел ли той, че тя била променила името си, наред с… други неща? — какви ли проклети деяния в задните улички са я довели до това да не може да даде наследник на императора? Вярно ли било, че тя си боядисвала косата? Всъщност Марциниан познавал ли се със светлейшите в Имперския прецинкт? Ах, това би било ужасно интересно.

Не се познаваше. Разочарованието й бе осезаемо, но краткотрайно. Изглежда, й беше много трудно да намери място за обутото си в сандала краче, без да докачи неговия глезен под масата. Пилетата бяха последвани от щедро полято със сос рибно плато с маслини и бяло вино. Над сладкото сирене, фурми и грозде дамата, станала още по-доверчива, уведоми вечерния си компаньон, че личното й убеждение било, че неочакваните затруднения, които изпитвали тя и височайшият й съпруг, едва ли имали нещо общо с нея.

Но, добави тя, като го погледна лукаво на светлината на огъня в гостната, трудното било да се провери това, разбира се. Пожелала била обаче да предприеме това пътуване на север от тъй отегчителния Родиас, сред цветовете на есента към прочутата лечебница и лечебните води край Миласия. Човек понякога се запознавал — само понякога, разбира се — с наистина интересни хора, когато е на път.

Марциниан не намирал ли, че е така?

 

„Провери за бълхи в леглото“.

— Знам, досадна тенекия такава. — Тази нощ беше вечерял за втори път с дамата; този път си бяха поръчали трета стъкленица вино. Криспин вече усещаше въздействието му.

„И ми говори в главата си, освен ако не искаш хората да те вземат за луд“.

Виж, с това Криспин изпитваше трудности. Съветът беше добър. Също и първият, впрочем. Той вдигна запалената свещ над леглото, дръпна одеялото и успя да смаже с другата си ръка поне десетина от малките зли твари.

„И наричат това Имперски пощенски хан! Ха!“

Линон, Криспин се беше уверил в това още в началото на съвместното им пътуване, не страдаше от липса на мнения, нито проявяваше свян при изразяването им. Все още се сепваше в някой тих момент от мисълта, че води продължителни разговори в ума си с една темпераментна, приличаща на врабец птица, направена от избеляла кафява кожа и тенеке, с бляскави очи, изработени от стъкло, и с нелепо аристократичен родийски глас, както в главата си, така и на глас.

Беше навлязъл в друг свят.

Всъщност никога не бе преставал да премисля отношението си към онова, което хората наричаха „полусвета“: онова пространство, в което хейроманти, алхимици, вещици и астролози твърдяха, че могат да влизат. Знаеше — всички го знаеха, — че смъртните чеда на Джад живеят в свят, който опасно делят с духове и демони, които можеше да са безразлични към тях или злонамерени, или дори добри, но изобщо не беше от онези, които позволяват всеки миг от живота им да е погълнат от това знание. Изричаше молитвите си призори и по залез-слънце, когато се сетеше, макар рядко да си правеше труда да влиза в храм. Палеше свещи на светите дни, щом се окажеше близо до някой параклис. Отдаваше дължимото уважение на духовниците — стига уважението да беше заслужено. Вярваше понякога, че когато умре, душата му ще бъде съдена от Джад на Слънцето и съдбата му в отвъдния живот ще бъде определена от тази присъда.

През останалото време напоследък, когато беше съвсем сам, си припомняше нечестивата грозота на двете чумни лета и дълбоко, дори гневно се разколебаваше във всички духовни неща. Ако го бяха попитали преди няколко дни, щеше да каже, че всички алхимици са шарлатани и че птица като Линон е измама, предназначена да заблуди селски глупаци.

Това на свой ред означаваше да отрече собствените си спомени за ябълковата градина, но те много лесно можеха да се обяснят с детински страх и с хитрина, проекция на актьорски глас. Не бяха ли говорили всички с един и същи глас?

Бяха, но в края на краищата не беше измама.

Ето, че птицата, изделие на ръцете на Зотик, бе негов спътник и — поне по принцип — негов телохранител в пътуването му. Понякога му се струваше, че това сприхаво, нелепо докачливо същество — или творение — е било с него цял живот…

— Определено не си избрах кротък дух, нали? — каза на Зотик когато си тръгваше от селската къща в онзи ден.

— Никоя от тях не е кротка — измърмори алхимикът с нещо като съжаление. — Съжалявам непрекъснато, уверявам те. Просто помни командата за мълчание и я използвай, щом се наложи. — Замълча и добави кисело: — И ти самият не си от кротките. Може би си подхождате.

Криспин не отвърна нищо…

Вече няколко пъти беше използвал командата. В известен смисъл едва ли си заслужаваше — Линон ставаше почти нетърпимо зла, след като я освободят от тъмнината и мълчанието.

„Нов бас — каза птицата, вътрешно. — Остави вратата незаключена и тази нощ няма да спиш сам“.

— Не ставай глупава! — сопна се Криспин на глас. После се овладя и добави наум: „Ханът е препълнен с гости, а тя е родийска аристократка. А и — добави сърдито — ти бездруго нямаш какво да заложиш, тенекия такава“.

„Образно казано, имбецил. Просто остави вратата незаключена. Ще видиш. Аз ще гледам за крадци“.

Това, разбира се, бе едно от предимствата, че си има птицата. Криспин вече го беше научил. Спането беше безсмислено за създанието на Зотик и стига да не беше накарал Линон да мълчи, можеше да бъде предупреден навреме за всичко нередно, което би се приближило, докато той спи. Но беше ядосан и се дразнеше още повече, че го вбесява някаква си птица играчка.

„Защо си въобразяваш, че изобщо можеш разбереш жена като нея? Чуй ме: тя играе игричките си през деня или вечер от чиста скука. Само глупак ще го сметне за нещо повече“. Не беше сигурен защо трябва да е толкова раздразнен от това, но беше.

„Ама ти наистина нищо не знаеш, а?“, отвърна Линон. Този път Криспин не можа да схване тона. „Мислиш си, че скуката спира с яденето? И най-тъпото конярче разбира жените по-добре от тебе. Просто продължавай да си играеш със стъклените си парченца, имбецил такъв, и остави тези преценки на мен!“

Криспин изрече командата за мълчание с огромно задоволство, духна свещта и си легна, примирен, че ще стане нощна храна за хищните твари, които му се бяха изплъзнали. Знаеше, че в обикновения приют, към който останалите от групата бяха принудени да продължат за нощувка, щеше да е по-лошо. Изключително слаба утеха. Не обичаше пътуванията.

Мяташе се, въртеше се, чешеше се там, където си въобразяваше, че го хапят разни гадинки, после усети, че нещо наистина го ухапа, и изруга. След няколко мига, изненадан от собствената си нерешителност, стана, бързо мина по студения под и хлъзна резето на вратата. После отново се пъхна под завивките.

Не беше правил любов с жена, откакто бе умряла Иландра.

Лежеше и гледаше как излинялата синя луна се хлъзга по прозореца. Чу как някой опита бравата, а после много тихо почукване на вратата.

Не помръдна, нито проговори. Чукането се повтори още два пъти — лекичко, съблазнително. После секна и в есенната нощ отново се възцари тишина. Припомнил си много неща, Криспин загледа бягащата от прозореца луна и звездите подире й — и най-сетне заспа.

 

Събуди се от утринните шумове долу на двора. В мига, в който отвори очи, изплувал от някакъв вече забравен сън, изпита бързото, уверено усещане за птицата на Зотик и малко учудване, че го е споходило така късно.

Не беше много изненадан, когато разбра, щом слезе долу за разредено пиво и закуска, че Масина Баладия от Родиас, конният й ескорт и слугите й вече са тръгнали, още призори.

Изпита леко, неочаквано съжаление, но му беше почти непоносимо да си представи връщането си в смъртния живот чрез сношаването с една отегчена родийска аристократка, играеща креватните си игри в провинциална нощ — без дори да знае истинското му име. От друга страна, така може би щеше да е по-лесно, но той не беше… достатъчно отчужден за това.

Отново на пътя, в мразовития вятър на ранното утро, той скоро настигна търговците и клирика — бяха го изчакали край ханчето по пътя. Вече настроен за дългия дневен преход, Криспин си спомни усещането си, когато се бе събудил. Вдиша дълбоко, освободи от мълчанието Линон, която бе в торбата на гърба на мулето, и зададе въпрос.

„Колко смайващо умно от твоя страна — сопна се ледено птицата. — Тя все пак дойде снощи, нали? Права бях, нали?“

Над тях имаше бели облаци, забързани пред северния вятър. Небето беше светло, далечно синьо. Слънцето, завърнало се читаво от тъмния си път под леденостудения край на света, се издигаше точно пред тях, ярко като обещание. Черни врани бяха осеяли угарта. Бледа слана проблясваше по кафявата трева край пътя. Криспин гледаше всичко това на ранния светлик, зачуден как би постигнал тези ярки цветове на дъгата и този блясък с помощта на стъкло и камък. Дали някой изобщо бе сътворявал покрита със скреж есенна трева на купол?

Въздъхна, поколеба се, след което отвърна честно: „Да, дойде. Права беше. Заключих вратата“.

„Пфу! Имбецил. Зотик щеше да й отвори работа през цялата нощ и после да я отпрати в стаята й капнала“.

„Аз не съм Зотик“.

Жалък отговор, и той го знаеше. Птицата само се изсмя сардонично. Но тази сутрин той не беше склонен за словесни двубои. Спомените все още бяха с него.

Днес беше по-студено, особено след като облаците затулиха изгряващото слънце. Беше му студено със сандалите; утре ботуши, реши той. Нивите и лозята на север от пътя вече бяха голи, разбира се, и не можеха с нищо да спрат вятъра. В далечината вече се виждаше първото тъмно петно на горите, на североизток: дивите легендарни лесове, които отвеждаха до границата и след това в Саврадия. Днес пътят щеше да се раздвои, на юг към Миласия, където щеше да може да хване кораб по-рано през годината за бързо плаване към Сарантион. Бавният му курс по сушата щеше да възвие на север, към горската пустош, а после отново на изток, където дългият Имперски път се изпъваше покрай най-източните й краища.

Той отвори една от торбите — мулето крачеше стабилно по изрядно наместените каменни плочи на пътя — и извади кафявото си вълнено наметало. След малко бръкна отново в торбата, извади птицата на кожената й каишка и отново я сложи на врата си. Като извинение един вид.

Беше очаквал хапливия, свадлив глас на Линон след наложеното мълчание и слепота. Вече започваше да свиква с него. Това, което тепърва трябваше да направи, помисли си, докато връзваше торбата и се загръщаше с наметалото, бе да се спогоди с още няколко други страни на пътуването си на изток под лъжливо име, понесъл в главата си послание от кралицата на антите до императора, и едно същество от полусвета на врата си. А сред нещата, с които трябваше да се оправи, бе и наскоро осъзнатият факт, че изкуственото птиче, което носеше със себе си, беше неопровержимо и подчертано женско.

 

Към обед стигнаха до малък крайпътен параклис. „В памет на Клодий Парезис“, гласеше надпис над сводестия вход. „Вече с Джад, в Светлината“.

Търговците и духовникът поискаха да се помолят. Криспин, за своя изненада, също влезе вътре. Слугите останаха отвън да наглеждат мулетата и багажа. Тук мозайка нямаше. Мозайката беше скъп лукс. Криспин направи знака на слънчевия диск пред олющения невзрачен стенопис на светлокосия гладкобузест Джад зад каменния олтар и коленичи зад клирика на каменния под, за да се включи в утринния ритуал.

Навярно вече бе твърде късно за молитва — слънцето преваляше.

Но някои вярваха, че богът е търпелив.