Серия
Светът на диска (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pyramids, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 67 гласа)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ПИРАМИДИ. 2000. Изд. Вузев, София. Серия Истории от Светът на диска. Превод: [от англ.] Татяна КОСТАДИНОВА-МИНКОВСКА, Божидар ГРОЗДАНОВ [Pyramids / Terry PRATCHETT]. Художник: Джош КИРБИ. Формат: 18 см. Страници: 384. Цена: 4.00 лв. ISBN: 954-422-054-2.


По-долу е показана статията за Пирамиди (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Пирамида.

Пирамиди
Pyramids
Поредица Светът на диска
Автор Тери Пратчет
Герои Тепик
Местоположение Джелибейби
Гилдията на убийците
Анкх-Морпорк
Мотиви училищни истории
Древен Египет
Египетска митология
Квантова физика
Поредна книга седма
ISBN ISBN 9544220542

Пирамиди (на английски: Pyramids) е седмият по ред роман от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Книгата е в жанр хумористично фентъзи и е издадена през 1989 г. Тя е една от книгите от поредицата, в която главните герои не участват като такива в друг от романите. Романът „Пирамиди“ е награден с британската награда за фентъзи.

Главният герой в Пирамиди е Тепик, който е син на фараона на малката страна Джелибейби. Като малък той е изпратен в Анкх-морпоркската гилдия на убийците, където учи в продължение на няколко години. Един ден, след като взима своя последен изпит и става пълноправен член на гилдията, получава съобщение, че баща му е умрял и че трябва да се завърне у дома. Това, че е първият фараон на Джелибейби, който е напускал територията на страната довежда до някои интересни проблеми.

Джелибейби в света на диска е съответствието на Древен Египет.

     Портал „Фентъзи“         Портал „Фентъзи    

КНИГА ПЪРВА
Книга за Пътя отвъд

Нищо друго освен звезди, пръснати из мрака, сякаш Създателят е разбил предното стъкло на колата си и не си е направил труда да спре, за да помете парченцата.

Това е бездната между вселените, ледените дълбини на пространството, в което няма друго освен някоя случайна молекула, няколко загубили се комети и… …само едно кръгче мрак помръдва едва-едва, окото преосмисля идеята за перспективата и онова, което очевидно бе на страховито разстояние от междузвездната оная работа, се превръща в свят под мрака, а звездите му — в светлините на нещо, което благосклонно ще наречем цивилизация.

Защото докато светът лениво се върти, кръгчето се разкрива като Светът на Диска — плосък, кръгъл и носен през пространството на гърбовете на четири слона, крито са стъпили върху черупката на Великата А̀Туин, единствената костенурка някога появявала се на диаграмата на Херцпрунг-Ръсел; костенурка, дълга десет хиляди мили, потънала в пепеляка от скреж на мъртви комети, нашарена от метеори, с очи от албедо. Никой не знае причината за всичко това, но навярно е квантова.

Много странни неща могат да се случат в свят, разположен върху подобна костенурка.

И те вече се случват.

Звездите там долу са лагерни огньове, запалени навътре в пустинята, и светлините на отдалечени селца, разположени високо в планини, покрити с гъсти гори. Градчетата са размазани мъглявини, градовете са необятни съзвездия — например огромният разпрострял се Анкх-Морпорк блещука като неколцина сблъскали се галактики.

Но тук, далеч от големите населени центрове, където Кръглото море среща пустинята, се вижда ивица от студеносин огън. Пламъци, ледени като склоновете на Ада, с рев облизват небето. Призрачна светлина мъждука из пустинята.

Пирамидите в древната долина на Джел изливат огнената си мощ в нощта.

Енергията, която струи от техните паракосмически висини, може би в следващите глави ще осветли много загадки: защо костенурките мразят философията, защо прекаленото количество религия не е полезно за козите и кое е онова, което прислугата действително върши.

Със сигурност ще се разкрие какво нашите предци щяха да си мислят, ако бяха живи днес. Хората често разсъждават по този въпрос, питат се дали биха одобрили съвременното общество, биха ли се дивили на днешните постижения? И естествено по този начин се губи нещо фундаментално. Онова, което предците ни действително щяха да си помислят, ако днес бяха живи, гласи: „Защо е толкова тъмно тук?“

 

В прохладата на зората в речната долина върховния жрец Диос отвори очи. Не беше спал тези дни. Не можеше да си спомни кога бе спал за последен път. Сънят е толкова близо до другото, а освен това не му беше и нужен. Само да си полегнеш е достатъчно — поне когато си полегнеш тук, долу. Отровите на умората се стопяват, както и всичко останало. За известно време.

Достатъчно дълго все пак.

Спусна краката си от плочата в стаичката. След едва осъзнато напомняне на ума дясната му ръка сграбчи жезъла на труда във вид на извита змия. Позабави се, колкото да добави още един знак на стената, придърпа робата около тялото си и чевръсто пристъпи надолу по стръмния коридор, който го изведе навън на светло, а думите на Молитвата към Новото Слънце вече се редяха в ума му. Нощта беше забравена, дойде ред на деня. Трябваше много внимателно да се дават съвети и насоки, а Диос съществуваше само за да служи.

Той не притежаваше най-причудливата спалня в света. Тя просто си беше най-причудливата спалня, от която някой някога е излизал.

 

А слънцето с мъка се тътреше по небето. Много хора се чудят защо. Някои си мислят, че го бута гигантски торен бръмбар. На обяснението му липсва някаква техническа изтънченост, а освен това притежава и допълнителен недостатък — както определени обстоятелства биха спомогнали да проличи, вероятно е самата истина.

Стигна до заник, без да му се случи нещо особено неприятно[1] и умиращите му лъчи успяха да преминат през един прозорец в град Анкх-Морпорк и да се отразят в едно огледало.

Огледало в цял ръст. Всички убийци имат огледала в цял ръст в стаите си, защото е ужасяващо обидно да убиеш някого, когато си зле облечен.

Тепик се огледа критично. Беше дал и последното си пени за тези одежди — в тях се наблягаше на черната коприна, която шепнеше при всяко движение. Доста добре му прилягаха.

Поне главоболието вече го отпускаше. Почти го бе осакатило през целия ден, той се ужасяваше от мисълта, че ще трябва да започне изпитанието с морави точки пред очите си.

Въздъхна, отвори черната кутия, извади пръстените си и ги нахлузи. В друга кутия държеше набор ножове от клачианска стомана, остриетата им потъмнени на пламъка на лампата. Разнообразни лукави и заплетени съоръжения бяха извадени от кадифени торбички и натъпкани по джобовете му. Чифт тлинги за хвърляне с дълги остриета бяха пъхнати в ножниците, разположени вътре в обувките му. Тънко копринено въже и сгъваема кука за абордаж бяха омотани около кръста му върху ризницата от метални брънки. Закачи тръбичката за стрелички на кожената й каишка и я нагласи на гърба си под пелерината. Тепик завря в джоба си тънка тенекиена кутийка с комплект стрелички с връхчета от корк, а на дръжките бяха кодирани с брайлово писмо, за да се подбират по-лесно на тъмно.

Той потрепна, провери острието на рапирата си и преметна ремъка на портупеята през дясното си рамо, за да уравновеси торбата с оловни амуниции за стрелба с прашка. Поумува, отвори чекмеджето си за чорапи и измъкна пистолет-арбалет, шишенце масло, ролка шперцове за ключалки и — след кратък размисъл — кама за промушване, торба с подбрани капани и набор месингови боксове.

Тепик взе шапката си и опипа подплатата й за намотката от плосък кабел. Нахлупи я наперено на главата си, хвърли си последен удовлетворен поглед в огледалото, завъртя се на пета и много бавно се сгромоляса.

 

 

 

В Анкх-Морпорк лятото беше в разгара си. Всъщност беше в нещо повече от разгара си. Смърдеше.

Голямата река се бе смалила и тинясала и с цвят на лава се процеждаше между Анкх, града с по-добро местоположение, и Морпорк на отсрещния бряг. Морпорк не беше с добро местоположение. Намираше се до ров, пълен с катран. Надали имаше как да се превърне в по-лошо място. Пряко попадение на метеорит, например, би могло да се счита за леко подобрение.

По-голямата част от коритото на реката представляваше шуплеста кора от напукана кал. Сега слънцето приличаше на голям меден гонг, закован на небето. Горещината, която бе пресушила реката, пържеше града през деня, и го препичаше през нощта, от което древната дървесина се накъдряше и традиционната рядка кал по улиците се превръщаше в носеща се из въздуха задушлива пепел с цвят на охра.

Това не беше време, присъщо на Анкх-Морпорк, който си беше град на маранята и влагата, на поледицата и мраза. Седеше си задъхан върху препечените равнини подобно на голяма жаба върху огнеупорна тухла. И дори сега, около полунощ, горещината задушаваше и обвиваше улиците като жарко кадифе, съсухряше въздуха и изстискваше целия му дъх.

Високо в северната фасада на Гилдията на убийците се чу потропване: един прозорец бе побутнат и отворен.

Тепик, който със значителна неохота се бе освободил от някои от по-тежките си оръжия, пое дълбока глътка от горещия мъртъв въздух.

Това беше тя.

Това беше нощта.

Казваха, че имаш петдесет процента шанс, освен ако на изпита не ти се падне старият Мерисет — в такъв случай по-добре да си прережеш гърлото още в самото начало.

Тепик имаше „Теория на тактиката и отровата“ при Мерисет всеки четвъртък следобед и не се разбираше с него. В общежитията се носеха слухове за Мерисет, за броя на убийствата му, за изключителната му техника… На времето бе счупил всички рекорди. Разправяха, че дори убил Патриция на Анкх-Морпорк. Не сегашния. Един от покойните.

Може би щеше да е Найвър — дебел добродушко, който обичаше да си похапва и преподаваше дисциплината „Капани и клопки“ всеки вторник. Тепик си го биваше в капаните и добре се разбираше с него. А можеше да се падне и граф дьо Иойо, който преподаваше „Съвременни езици и музика“. Тепик нямаше дарба нито за едното, нито за другото, но графът беше запален катерач по сгради и харесваше момчетата, които споделяха страстта му и обичаха да висят на една ръка високо над градските улици.

Промуши крака си над перваза и освободи въжето и котвата. Закачи куката си два етажа по-нагоре и се измъкна от прозореца.

Убийците никога не използваха стълбите.

 

С цел установяване на връзка с по-късни събития, може би сега е моментът да отбележим, че най-великият математик в историята на Света на Диска си лежеше и мирно си вечеряше.

Интересно е да се посочи, че поради особената порода на този математик онова, което вечеряше, беше неговият обяд.

 

Гонгове оповестяваха полунощ из разпрострелия се Анкх-Морпорк, когато Тепик запълзя по парапета с орнаменти четири етажа над Ажурната улица, а сърцето му биеше до пръсване.

В светлината от залязващото слънце се очерта фигура. Тепик се спря до една особено отвратителна каменна фигура-водоливница, за да обмисли шансовете си.

Според твърде надежните слухове, носещи се из аудиториите, ако успееш да загробиш екзаминатора си преди началото на теста, изпитът се зачита за служебно взет. Той измъкна от ножницата, прикрепена към бедрото, нож за мятане Трети номер и замислено го претегли на ръка. Естествено всеки опит, всяко открито действие, което не постигнеше целта, водеше до незабавен провал и загуба на привилегиите[2].

Силуетът не потрепваше. Тепик с ококорени очи оглеждаше лабиринта от комини, причудливи водоливници, вентилационни шахти, мостове и стълби, които съставляваха покривния пейзаж на града.

Така, помисли си. Това е някакво чучело. От мен се очаква да го атакувам, значи той ме наблюдава от някъде другаде.

Ще мога ли да го открия? Не.

От друга страна, може би от мен се очаква да мисля, че това е чучело. Освен ако не се е погрижил и за това…

Установи, че барабани с пръсти по каменната фигура на стената и набързо се взе в ръце. Коя е разумната насока за действие в настоящия момент?

Някаква гуляйджийска комания със залитане премина през езеро от светлина далече долу по улицата.

Тепик прибра ножа в ножницата и се изправи.

— Сър — каза, — тук съм.

Сух глас промълви доста неясно точно до ухото му:

— Много добре.

Тепик втренчи поглед напред. Мерисет се появи пред него като изтриваше сивия прахоляк от костеливото си лице. Извади въздълга тръба от устата си и я хвърли настрана, после измъкна дъска със закрепен на нея лист за писане изпод палтото си. Беше пакетиран добре дори и в тази горещина. Мерисет беше от хората, които биха замръзнали дори и в кратера на вулкан.

— Аха — рече с глас, който излъчваше недоволство. — Г-н Тепик. Ха така.

— Хубава нощ, сър — отвърна Тепик. Екзаминаторът го изгледа смразяващо — факт, който предполагаше, че наблюденията относно климатичната обстановка автоматично получаваха черна точка — и отбеляза нещо на дъската си.

— Ще започнем с няколко въпроса.

— Както желаете, сър.

— Каква е максимално допустимата дължина на ножа за мятане? — изстреля Мерисет.

Тепик затвори очи. През последната седмица беше чел единствено „Кордата“ и не бе правил нищо друго. Сега страницата беше пред очите му — носеше се мъчително и непостижимо близко точно зад клепачите му… Никога не те питат за дължини и тежести, вещо бяха казали студентите… От теб се очаква да назубкаш теглата, дължините и разстоянията за мятане, но никога не те…

Гол ужас нажежи мозъка му и стартира спомените му на пълни обороти.. Страницата подскочи пред очите му и се фокусира.

— Максималната дължина на ножа за мятане може да е десет ширини на пръста, или дванадесет при влажно време — изрецитира той. — Разстоянието на мятане е…

— Назови три отрови, приети за прилагане през ухото.

Подухна ветрец, но въздухът изобщо не се охлади — полъхът само поразмести пластовете на жегата.

— Сър, гъба-оса, морав Ахерон и Мастик, сър — бързо отвърна Тепик.

— Защо не спайм? — изстреля въпроса си Мерисет, бърз като змия.

Ченето на Тепик увисна. Заплете се за известно време, като се опитваше да отбягва проницателния, остър като свредел взор, впит в него от няколко крачки.

 

Ползваха само половин дузина маршрути и през неделните нощи по тях бъкаше от студенти, които превземаха покривите, кулите, стрехите и навесите на града. Градският алпинизъм сам по себе си беше пленителен междуколежански спорт и това беше едно от малкото неща, което Тепик със сигурност знаеше, че умее — беше капитан на отбора, който победи Колежа на Скорпионите на финалите на Стенните игри. А това беше един от най-лесните маршрути.

Леко скочи от покрива, приземи се на един ръб, притича пъргаво през спящата сграда, прескочи едно тясно пространство и се озова на покрития с плочки покрив на спортната зала на Младежката асоциация на реформираните поклонници на Слузестия Бог Бел-Шамхарот, мина в бавен тръс по сивия наклон, изкатери се по близо четириметрова стена, без да се забави, и се прехвърли на широкия плосък покрив на Храма на Слепия Йо.

На хоризонта бе увиснала пълна оранжева луна. Тук горе се усещаше истински ветрец, не много силен, но освежаващ като студен душ след задуха на улиците. Той забърза, а хладният повей по лицето му доставяше удоволствие, направи точен скок от края на покрива към тесния дъсчен мост, който водеше към улица „Тесен капак“.

И който някой, напук на всякакви вероятности, бе махнал.

 

В такива мигове целият ти досегашен живот бясно прелита пред очите…

 

Леля му плака твърде драматично, бе си помислил Тепик, защото старата дама беше дебелокожа като стъпалото на хипопотам. Баща му имаше строг и възнесен вид, когато се сетеше да си го придаде, и се опитваше да не допуска до ума си измамните образи на канари и риби. Слугите бяха подредени един до друг от подножието на главното стълбище до горе — прислужничките от едната страна, евнусите и икономите от другата. Жените правеха реверанс, когато минаваше край тях, като по този начин се създаваше хубав ефект на синусоидна вълна, която би се понравила на най-великия математик на Диска, ако точно в този момент не беше зает с това, че дребен мъж, облечен с нещо наподобяващо нощна роба, го беше халосал с пръчка и го хокаше.

— Но — лелята на Тепик издуха носа си — това е занаят, все пак.

Баща му потупа ръката й.

— Глупости, цвете на пустинята, това поне е професия.

— Каква е разликата? — подсмръкна тя. Старецът въздъхна:

— Парите, както разбирам. За него ще бъде добре да тръгне по света, да си намери приятели, да му поочукат острите ръбове — така ще се намира на работа и ще се предпази да не се забърка в някоя беля.

— Но… убийства по порьчка… толкова е млад и никога не е проявявал и най-малка склонност… — Тя попи очите си. — Това не е от нашия род — добави обвинително. — Онзи твой баджанак…

— Вуйчо Вирт — каза баща му.

— Дето кръстосва света да трепе хората!

— Не мисля, че използват тази дума — противопостави се баща му. — Мисля, че предпочитат думи като приключване или анулиране. Или загробване, както разбирам.

— Загробване?

— Мисля, че е подобно на отгробване, о потоп на водите, само че става преди да те заровят.

— Мисля, че това е ужасно — шумно си пое дъх тя. — Но чух от мадам Нуни, че само едно момче от петнайсет минава на последния изпит. Може би ще е по-добре, ако просто го оставим да се налудува?

Цар Тепикамон XXVII замислено кимна и отиде да помаха сам за сбогом на сина си. Не беше убеден колкото сестра си дали поръчковите убийства са толкова неприятни. Самият той беше отдавна и с неохота в политиката и усещаше, че докато навярно политическото убийство е по-лоша работа от дебата, то със сигурност е по-добра от войната, за която някои хора мислят, че е досущ като убийството, само че е по-шумна. А нямаше никакво съмнение, че младият Вирт винаги разполагаше с много пари и имаше навика да се появява в палата със скъпи дарове, екзотичен слънчев загар и вълнуващи истории за интересните хора, с които се е срещал по чуждите краища, в повечето случаи — съвсем за кратко.

Де да можеше Вирт да е наоколо, за да се посъветва с него. Негово величество също бе чул, че само един студент от петнадесет действително става убиец. Не беше съвсем наясно какво точно се случваше с останалите четиринадесет, но беше твърдо убеден, че ако си слаб ученик в училище за убийци, сигурно ти правят нещо повече от това да хвърлят тебешира по тебе и че вечерята в училищната трапезария има едно допълнително измерение на несигурност.

Но всички бяха съгласни, че школата за наемни убийци предлага най-доброто образование за всестранно развити личности в света. Един квалифициран наемен убиец би следвало да се чувства като у дома си във всяка една компания, а ги учеха и да свирят поне на един инструмент. Всеки загробен от бивш възпитаник на школата на Гилдията може да се отправи към вечния си покой с чувство на удовлетворение, че е бил анулиран от личност с вкус и благоразумие.

И в края на краищата какво може да получи у дома? Царство широко две мили и дълго сто и петдесет мили, което е почти изцяло потопено във вода по време на сезона на заливането и застрашено от всяка страна от по-силните си съседи, които търпят съществуванието му само защото ако го нямаше, щяха непрекъснато да са във война помежду си.

O, Джелибейби[3] някога беше велик, когато парвенюта като Тсорт и Ефеб бяха просто шепа номади с кърпи, намотани на главите. Всичко, което остана от онези велики дни е съсипващо скъпия палат, няколко прашни руини в пустинята и — фараонът въздъхна — пирамидите. Винаги пирамидите.

Прадедите му си падаха по пирамидите. Фараонът — не. Пирамидите банкрутираха страната, изцедиха я повече, отколкото реката бе успяла да го направи. Единственото проклятие, което в тези времена можеха да си позволят да изпишат на гробницата, гласеше: „ Я се разкарай!“

Единствените пирамиди, които го караха да се чувства уютно, бяха мъничките пирамидки в дъното на градината — строяха ги всеки път, когато някоя от котките умираше.

Бе дал дума на майката на момчето. Артела много му липсваше. Тогава стана страшен скандал, че си взима жена извън Царството, а някои от чуждоземните й привички сепваха и забавляваха дори и него. Може би заради нея разви тази необичайна неприязън към пирамидите — в Джелибейби това се равняваше на неприязън към дишането. Но бе дал дума, че Тепик ще може да учи извън царството. Тя настояваше за това. „ Хората никога нищо не научават в това място — бе му казала. — Само си спомнят разни неща.“

Де да беше си спомнила да не плува в реката… Гледаше как двама от слугите натовариха сандъка с багажа на Тепик отзад на каретата и за първи път, по спомени и на двамата, сложи бащинска ръка на рамото на сина си.

Всъщност не му хрумваше какво да каже. „Никога не ни остана време да се опознаем — помисли си той. — Можех толкова много да му дам. Нямаше да идат напразно няколко здрави пердаха.“

— Хм… Ами, момчето ми…

— Да, татко?

— За първи път ще си далеч от дома, сам-самичък…

— Не, татко. Прекарах миналото лято с владетеля Фхем-пта-хем, нали помниш.

— O, така ли беше?

Фараонът си спомни, че палатът сякаш беше по-тих тогава. Обясняваше си го с новите гоблени.

— Както и да е, ти си вече младеж, почти на тринадесет…

— Дванадесет, татко — търпеливо уточни Тепик.

— Сигурен ли си?

— Рожденият ми ден беше миналия месец, татко. Подарихте ми грейка за легло.

— Така ли? Колко изключително. Казах ли защо?

— Не, татко. — Тепик вдигна поглед към меките озадачени черти на бащиното лице. — Много хубава грейка — убедително добави той. — Много ми харесва.

— O. Добре. Хм.

Негово величество потупа рамото на сина си отново по един неуточнен начин, подобно на човек, който барабани с пръсти по бюрото си, докато се опитва да мисли. Изглежда му хрумна някаква идея.

Слугите бяха вече завързали сандъка на покрива на каретата, а кочияшът търпеливо държеше вратата отворена.

— Когато един младеж тръгне по белия свят — негово величество започна колебливо, — има, ами, много е важно да помни… Въпросът е в това, че светът е много голям, в края на краищата, пълен с всякакви… И разбира се, особено в големия град, където има много допълнителни… — той млъкна, като ръкомахаше неопределено с едната си ръка във въздуха.

Тепик кротко възприемаше.

— Всичко ще е наред, татко — отвърна той. — Върховният жрец Диос ми обясни как трябва редовно да се къпя и да не се впускам слепешката.

Баща му премига насреща му.

— Ти да не би да ослепяваш?

— Очевидно не, татко.

— O, добре. Много добре. Много, много хубаво.. Това е добра новина.

— Струва ми се, че е по-добре да тръгвам, татко. Иначе ще пропусна прилива.

Негово сиятелство кимна в съгласие и потупа джобовете си.

— Имаше нещо… — промърмори той, а после го напипа и пусна малка кожена торбичка в джоба на Тепик. Отново опита обичайната процедура с рамото. — Нещо малко — промърмори. — Не казвай на леля си. Е, и да искаш, не можеш. Тя отиде да си полегне. Всичко това й дойде малко в повечко.

На Тепик му оставаше само да отиде и жертвопринесе едно пиле пред статуята на Кхъфт, основателя на Джейлибейби, за да може пътеводната ръка на предтечата му да направлява неговите стъпки по света. Пилето обаче беше мъничко и когато Кхъфт приключи с него, царят го получи за обяд.

Джейлибейби е в действителност малко, затворено в себе си царство. Дори и напастите му си бяха половинчати. Всички уважаващи себе си царства получаваха огромни свръхестествени напасти, но най-доброто, което Старото Царство успя да получи през последните стотина години, беше Напастта на Жабата.[4]

Същата онази вечер, когато вече излязоха от делтата на Джел и прекосяваха Кръглото море на път към Анкх-Морпорк, Тепик се сети за торбичката и разгледа съдържанието й. С любов, но и с обичайния си подход към нещата от живота, баща му го бе дарил с коркова тапа, половин кутийка сапун за самар, малка бронзова монетка с несигурна деноминация и една изключително възрастна сардина.

 

Всеизвестен факт е, че когато човек е на път да умре, неминуемо сетивата му мъчително се изострят. Винаги се е смятало, че става така, за да се даде възможност на притежателя им да открие някакъв възможен изход от затрудненото си положение, който да се отличава от очевидния.

Това не е вярно. Явлението е класически пример за отвличане на вниманието. Сетивата отчаяно се съсредоточават върху каквото и да е, само и само то да е различно от конкретния проблем — в случая на Тепик беше ширналият се на около двадесет и пет метра по-надолу калдъръм, който бързо наближаваше — с надежда, че проблемът ще се махне.

Бедата е, че това ще стане скоро.

Независимо от причината, Тепик изведнъж болезнено ясно осъзна всичко около себе си. Начинът, по който лунната светлина огрява върховете на покривите. Ароматът на пресен хляб, носещ се от близката фурна. Бръмченето на нощен бръмбар, профучал край ухото му в посока нагоре. Плача на дете в далечината и лая на куче. Нежните тласъци на въздуха, особено що се отнася до липсата му на плътност и място къде да се вкопчиш…

 

Тази година бяха приели повече от седемдесет. При Убийците нямаше особено тежък приемен изпит — лесно се влизаше в школата, лесно се и излизаше (номерът беше да излезеш във вертикално положение). В двора между сградите на Гилдията се бяха стълпили момчета, които си приличаха по две неща — всички имаха огромни сандъци, върху които седяха, и дрехи, специално подбрани, за да могат да израстнат с тях. Някои оптимисти си бяха донесли и оръжия, които бяха конфискувани и изпратени по домовете им през следващите няколко седмици.

Тепик внимателно ги наблюдаваше. Има си очевидни предимства да си единственото дете на родители, така прекомерно заети със собствените си дела, че да не ги е особено грижа за него или дори с дни наред да забравят за неговото съществувание.

Майка му, поне доколкото можеше да си я спомни, беше приятна жена, вторачена в себе си подобно на жироскоп. Обичаше котки. Не просто благоговееше пред тях — всеки в царството го правеше — а наистина ги харесваше. Тепик знаеше, че по традиция речните царства одобряват котките, но подозираше, че въпросните животни обикновено са грациозни, величествени същества, а котките на майка му бяха дребни, фучащи маниакални създания с плоски глави и жълти очи.

Баща му прекарваше много време в грижи по царството и от време на време оповестяваше, че е морска чайка, въпреки че това може би се дължеше на забрава от всеобщ характер. Понякога Тепик развиваше теории относно собственото си зачатие, тъй като родителите му рядко се разбираха кой за какво говори, камо ли да съумеят да изпаднат в едно и също състояние на ума.

Но очевидно това се бе случило и го бяха оставили да се самоотглежда на принципа на пробите и грешките, умерено възпрепятстван и понякога насърчаван от поредица възпитатели. Наетите от баща му бяха най-добрите, особено в онези дни, когато си хвъркаше колкото се може по-нависоко, а една прекрасна зима Тепик получи за възпитател позастарял бракониер на ибиси, който всъщност попадна в царските градини по следите на заблудила се стрела.

Това беше време на диви гонитби с войниците, на бродене на лунна светлина по мъртвите улици на некропола, а най-хубавият период — свикването с пръта за каране на плоскодънни лодки — едно страховито сложно изобретение, което при значителен риск за операторите му беше в състояние да превърне блато с невинни водни птици в огромно количество носещ се по повърхността на водата пастет.

Не му се размина и библиотеката, нито заключените рафтове — бракониерът владееше и някои други умения за упражняване на доходна дейност в сурови условия — които му осигуриха много часове кроткоучение. Особено се привърза към „Замъкът със спуснатите кепенци“, преведена от калиански от Един Господин, придружена с Ръчно Оцветени Илюстрации, предназначена за Познавача, предлагана в Строго Ограничен Тираж. Беше смущаващо, но поучително. И когато един доста приповдигнат млад възпитател, нает от жреците, се опита да го запознае с някои атлетически техники, тачени от класическите Псевдополитани, Тепик известно време обмисля предложението, след което просна младока с помощта на стойка за шапки.

Тепик не бе обучаван. Образованието се бе наместило върху него подобно на пърхут.

Започна да вали в света извън главата му. Още едно ново преживяване. Бе чувал разбира се как водата пада от небето на малки частички. Само че не очакваше това да става в толкова големи количества. В Джейлибейби никога не валеше.

Учителите се движеха измежду момчетата като влажни и леко позахабени косове, но той разглеждаше групичка ученици от по-горните класове, които се мотаеха около входа с колоните. И те бяха облечени в черно — различни цветове на черното.

За първи път се запознаваше с третичните цветове, цветовете на далечната страна на чернотата, цветовете, които получавате, ако разцепите чернотата с помощта на осмоъгълна призма. Освен това почти невъзможно е да бъдат описани в не-магическа среда, но ако някой се опита, вероятно би започнал описанието си със съвет към слушателите да изпушат нещо незаконно и после да се вгледат в крилцето на скорец.

Големите ученици оглеждаха новопристигналите с критично око.

Тепик се втренчи в тях. Освен цветовете, дрехите им бяха скроени дори отвъд последната мода, която понастоящем проявяваше тенденция към широки шапки, рамене с подплънки, тясна талия и островърхи обувки и придаваше на последователите си вид на много добре облечени пирони. „Ще стана като тях“ — каза си той. „Макар че може би ще бъда по-добре облечен“ — добави след малко.

Спомни си за вуйчо Вирт, седнал на стъпалата и загледал се в Джел по време на едно от кратките си, тайнствени посещения: „Сатенът и кожата не стават. Нито пък някакви бижута. Не можеш да носиш нищо, което блести, скърца или дрънка. Придържай се към коприната или кадифето. Важното е не колко хора си загробил, а колко не са успели да загробят теб.“

Бе прекалил със скоростта, което сега можеше да му помогне. Както се носеше дъгообразно над пустата улица, изви се във въздуха, отчаяно протегна рязко ръце и усети как връхчетата на пръстите му пернаха някакъв ръб по отсрещната сграда. Това беше достатъчно, за да си намери ос, около която да се завърти, удари се в мазилката достатъчно силно, че да си изкара и последния въздух и се плъзна надолу по голата стена…

 

— Момче!

Тепик вдигна поглед. До него стоеше старши убиец с широк морав преподавателски колан върху робата си. Беше първият убиец, когото видя след Вирт. Мъжът беше достатъчно симпатичен. Можеше да мине за колбасар.

— На мене ли говорите?

— Когато говориш с учител, ще ставаш прав — изрече розовото лице.

— Сериозно?

Тепик се забавляваше. Чудеше се как ли ще стане това. Досега дисциплината не беше основна характеристика на живота му. Повечето от възпитателите му доста пъти бяха губили ума и дума при вида на царя, който от време на време кацаше върху вратата, затова претупваха уроците си, а после се заключваха по стаите си.

— „Сериозно, сър“ — поправи го учителят. Направи справка в листа, който държеше. — Как се казваш, момче?

— Принц Птепик от Старото Царство на Слънцето — нехайно отвърна Тепик. — Разбирам, че не познавате етикета, но не би трябвало да ме наричате „сър“, а трябва да докосвате земята с чело, когато ми говорите.

— Патепик, нали? — уточни учителят.

— Не. Птепик.

— А-а. Тепик. — Учителят отметна едно име в списъка си. Възнагради Тепик с щедра усмивка. — Така, ваше величество, аз съм Грънуьрт Найвър, директор на общежитието ти. Настанен си в Колежа на Усойницата. Както добре ми е известно, на Диска има поне единадесет Царства на Слънцето и до края на седмицата трябва да ми представиш кратко съчинение с детайлно описание на географското им разположение, политическа окраска, столица или седалище на правителството и предложение как да се стигне до покоите на държавен глава по твой избор. В целия свят обаче има само един Колеж на Усойницата. Приятен ден, момче.

Обърна се и се насочи към друг сгушил се ученик.

— Не е лош — обади се някакъв глас иззад Тепик. — Както и да е, всичко го има в библиотеката. Ако искаш, ще ти покажа. Аз съм Чидър.

Тепик се обърна. Говореше му момче приблизително на негова възраст и височина, чийто черен костюм — чисто черно за Първите класове — сякаш бе прикован част по част към тялото му. Младежът протягаше ръката си. Тепик любезно я изгледа.

— Да?

— Как ти е името, дребчо?

Тепик изпъна гръб. Вече започваше да му писва от подобно отношение:

— Дребчо ли? Трябва да знаеш, че кръвта на фараоните тече в моите вени!

Другото момче го изгледа невъзмутимо, наклонило глава на една страна, а на лицето му се изписа едва доловима усмивка.

— Ще ти хареса ли, ако и занапред си тече във вените ти? — попита то.

 

Фурната беше малко понататък по улицата и неколцина от персонала бяха поизлезли навън на сравнително хладния въздух преди зазоряване, за да запалят набързо по цигара и да се отърват за малко от пустинната жега на пещите. Брътвежът им спираловидно достигаше до Тепик, там горе из сенките, вкопчил се в непредвидено появилия се перваз на прозорец, а краката му дращеха, за да намерят опора между тухлите.

„Не е толкова зле — каза си. — Справял си се и с по-лоши случаи. Централната фасада на Патрицианския дворец миналата зима например, когато всички улуци бяха прелели и стените се бяха покрили с плътна ледена корица. Това не е повече от 3, може би 3.2 точки. Ти и старото приятелче Чиди имахте навика да се катерите по такива стени, вместо да се разхождате по улицата, разликата е само въпрос на перспектива.“

Перспектива. Хвърли бегъл поглед надолу — двайсетина метра безкрайност. Леснотия, старче, стегни се. На стената дясното му стъпало напипа място с олющена мазилка, в което върховете на пръстите му се вкопаха по силата на едва доловима инструкция от страна на ума му, който сега бе прекалено крехък, за да може да проявява нещо повече от далечен интерес към събитията.

Пое си дъх, напрегна се и после отпусна ръка към колана си, грабна една кама и я заби между тухлите до себе си преди гравитационната сила да проумее какво става. Спря за миг задъхан и изчака гравитацията отново да изгуби интерес към него, после изви тялото си настрани и опита същата маневра още веднъж.

Там долу един от пекарите разказваше виц, подтикващ към размисъл, и избърса парченце мазилка от ухото си. Докато колегите му пекари се смееха, Тепик се изправи на лунната светлина, като балансираше върху две резенчета клатчианска стомана и внимателно плъзна длани нагоре по стената към прозореца, чийто перваз бе краткототрайното му спасение.

Беше здраво залостен. Сигурно щеше да го отвори с един здрав удар, само че това щеше да стане по същото време, когато ударът му го отхвърли назад в празния въздух. Тепик отново въздъхна и с премерените движения на часовникар измъкна диамантения си пергел от торбичката му и провлачи бавно нежен кръг върху прашното стъкло…

 

— Ти си го носи — каза Чидър. — Такива са правилата тука.

Тепик погледна сандъка си. Любопитна идея.

— У дома си имаме хора, които правят това — отвърна той. — Евнусите и прочее.

— Да си беше взел някой от тях.

— Пътуването не им понася — каза Тепик. Всъщност непреклонно бе отказал всякакви предложения да си вземе малка свита за компания и Диос се бе цупил дни наред. Не това е начинът, по който член на царската династия трябва да тръгне по света, бе му заявил. Тепик си остана непоколебим. Беше напълно убеден, че от наемните убийци не се очаква да си вършат работата, придружавани от прислужнички и икономи. Сега обаче тази идея не беше за пренебрегване. Експериментално повдигна сандъка и успя да го закрепи на раменете си.

— Значи твоите хора са доста богати, а? — попита Чидър, като се шляеше покрай него. Тепик се замисли по този въпрос:

— Не, всъщност не са. Основно отглеждат пъпеши и чесън и такива работи. И стоят по улиците и крещят „ура“.

— За родителите си ли говориш? — Чидър беше озадачен.

— O, за тях ли? Не, баща ми е фараон. Майка ми май е наложница.

— Аз пък си мислех, че това е някакъв зеленчук.

— Не ми се вярва. Никога не сме обсъждали този въпрос. Както и да е, тя умря, когато бях малък.

— Колко ужасно — ведро каза Чидър.

— Отишла да поплува на лунна светлина в нещо, което се оказало крокодил.

Тепик вежливо се опита да не се засегне от реакцията на момчето.

— Баща ми е в търговията — отбеляза Чидър на минаване под арката на входа.

— Колко вълнуващо — подобаващо отвърна Тепик. Почувства се доста поотпаднал от всичките тези нови преживявания и добави: — Никога не съм ходил в Търговията, но научавам, че хората там са прекрасни.

През следващите час-два Чидър, който кротко се шляеше из битието, като че вече всичко му е минало през главата, запозна Тепик с всички тайнства на спалните помещения, класните стаи и водопровода. Остави водопровода на последно място по редица причини.

— Ама съвсем никакъв? — попита го.

— Имаме кофи и други подобни неща — неопределено поясни Тепик — и множество слуги.

— Малко е старомодничко това твое царство, а?

Тепик кимна в съгласие:

— Заради пирамидите е. Всичките пари отиват в тях.

— Мисля, че трябва да са скъпички.

— Не особено. Направени са само от камък. — Тепик въздъхна. — Имаме много камък и пясък. Камък и пясък. Много си ги имаме. Ако някога ти потрябва камък и пясък — ние сме хората, които ще ти свършим работа. Все още избягваме да изплащаме дядовата, но тя не е много голяма. Само три камери.

Тепик се извърна и погледна през прозореца — отново се бяха върнали в общежитието.

— Цялото царство е задлъжняло — тихо продължи той. — Искам да кажа, че дори и дълговете ни са в дълг. Затова съм тук всъщност. Някой в домакинството трябва да изкарва някакви пари. Един принц от царско потекло не може повече да се шляе и само да изпълнява декоративни функции. Длъжен е да излезе и да се захване с обществено полезна дейност.

Чидър се облегна на перваза на прозореца.

— Тогава не можете ли да изнесете част от нещата в пирамидите? — попита той.

— Не ставай глупав.

— Извинявай.

Тепик мрачно се загледа във фигурите долу.

— Тук има много народ — каза, за да смени темата. — Не съзнавах, че мястото е толкова голямо. — Потрепери. — Или толкова студено — добави.

— Непрекъснато има отпадащи — от училище — каза Чидър. — Не могат да издържат на програмата. Важното е да научиш кое какво е и кой кой е. Виждаш ли онзи там?

Тепик проследи пръста му, сочещ към група по-големи ученици, които се подпираха на колоните при входа.

— Големият ли? С лице като ръб на ботуша ти?

— Това е Флаймоу. Внимавай с него. Ако те покани на препечена филийка в кабинета си, не отивай.

— А кое е малкото момче с къдриците? — попита Тепик.

Сочеше към един момък, който владееше вниманието на дама с доста промит вид. Тя навлажняваше с език носната си кърпичка и бършеше очевидни мръсотии от лицето му. Когато приключи с това, оправи вратовръзката му.

Чидър проточи врат, за да види по-добре:

— O, това е просто някой от новите — отвърна той. — Някой си Артур. Още се върти около мами, както виждам. Няма да изтрае дълго.

— Не знам — поколеба се Тепик. — И ние правим така с нашите мумии, а пък сме оцелели вече хиляди години.

 

Един стъклен диск падна в тихата сграда и издрънча на пода. В продължение на няколко минути не се чу никакъв друг шум. После слабо избълбука масльонка. Една сянка, която естествено си беше полегнала на перваза на прозореца като морга за големите сини мухи, се оказа ръка, която се придвижваше с мудния темп на зеленчук към кукичката на прозореца.

Чу се стържене на метал и след това целият прозорец се открехна в трибологична тишина.

Тепик се стовари през перваза и изчезна в сянката под него.

За минута-две прашното пространство се изпълни с интензивна липса на шум, причинена от някой, който се движеше изключително внимателно. Отново се чу църкането на маслото за смазване, последван от метален шепот, когато резето на капандурата към покрива бе внимателно издърпано встрани.

Тепик изчака дъхът му да го настигне и точно в този миг чу звука. Идваше някъде от белия шум под прага на слуха, но нямаше никакво съмнение, че съществува. Някой чакаше точно над капандурата и току-що ръка затисна парче хартия, за да не шуми на вятъра.

Собствената му ръка се дръпна от резето. С изключително внимание си проправи път обратно през мазноватия под и пипнешком продължи покрай грубата дървена стена докато стигна до вратата. Този път не пое никакви рискове, а отви масльонката си и остави една безшумна капка да падне върху пантите.

Миг по-късно вече беше минал през вратата. Някакъв плъх, който вяло патрулираше по коридора от другата страна на вратата, където се усещаше течение, едва не си глътна езика, когато Тепик изпърха край него.

В дъното се виждаше друг вход, последван от цял лабиринт неясни складове. Накрая откри стълбището. Прецени, че е на трийсетина метра от капака. Не се виждаха никакви вентилационни тръби. Трябваше да има начин да мине по покрива.

Клекна и измъкна свитъка с ножовете си, кадифената му чернота придаваше на сянката по-тъмна издължена форма. Избра Пети номер — нож, който не става за всеки, но си струва да се използва, ако му знаеш цаката.

Веднага след това главата му се показа много внимателно над ръба на покрива, а едната му ръка бе свита под нея, но готова да се разгъне благодарение на сложно взаимодействие на сили, които щяха да се съчетаят, за да запратят няколко десетки грама стомана в полет през нощта.

Мерисет седеше до капандурата и изучаваше листовете си. Погледът на Тепик се плъзна към продълговатия дъсчен мост, педантично подпрян на един парапет няколко крачки встрани.

Беше убеден, че не е вдигнал никакъв шум. Можеше да се закълне, че екзаминаторът чу звука от погледа му, когато се вторачи в него.

Възрастният човек вдигна плешивата си глава.

— Благодаря, господин Тепик, можете да продължите.

Тепик усети как потта по тялото му се вледенява. Вторачи се в дъските, после в екзаминатора, а после и в ножа си.

— Да, сър — промълви. Това някак не му се стори достатъчно при създалите се обстоятелства и добави: — Благодаря Ви, сър.

 

Завинаги запомни първата си нощ в общежитието. Помещението беше достатъчно дълго, за да побере всичките осемнадесет момчета в Колежа на Усойницата и достатъчно проветриво, за да побере и великата външна шир. Вероятно проектантът е мислил за удобството, но само с цел да го избегне навсякъде, където е възможно — бе успял да сътвори стая, която всъщност може да бъде по-студена от външните климатични условия.

— Мислех, че ще си имаме собствени стаи — каза Тепик.

Чидър, който бе предявил иск за леглото, най-слабо изложено на теченията в хладилника, му кимна:

— По-нататък. — Излегна се по гръб и лицето му се сви в гримаса. — Смяташ ли, че специално подострят тези пружини?

Тепик нищо не отговори. Всъщност леглото беше значително по-удобно от онова, на което спеше в къщи. Родителите му от високо потекло съвсем естествено толерираха такива условия за децата си, каквито бедстващите пясъчни мухи мигновено биха отхвърлили.

Протегна се на тънкия дюшек и анализира събитията от деня. Бяха го записали за наемен убиец, добре де, за учащ се убиец, преди повече от седем часа, а още не са му позволили даже да пипне нож. Разбира се, и утре е ден…

Чидър се надвеси над него:

— Къде е Артур?

Тепик погледна към леглото отсреща. В центъра му трогателно беше струпана малка купчинка добре подредени дрешки, но от предполагаемия обитател нямаше и следа.

— Мислиш ли, че е избягал? — попита той, като внимателно заоглежда сенките наоколо.

— Може би — допусна Чидър. — Често става така, знаеш ли. Мамините момченца, напуснали дома си за първи път…

Вратата в дъното на стаята се отвори с трясък и Артур влезе гърбом, като влачеше голям козел, който се придвижваше с голямо нежелание. Животното воюваше срешу всяка стъпка по пътеката между таблите на леглата.

Няколко минути момчетата мълчаливо го наблюдаваха как влачи вързаното животно към края на леглото си, как преобръща торбата си върху одеялото и вади няколко черни свещи, клонче билки, въженце с нанизани черепи и парче тебешир. Взе тебешира и придоби искрящото розовобузо изражение на човек, извършващ онова, което съзнава, че е правилното, пък каквото ще да става. Артур начерта двоен кръг около леглото си, а после се отпусна на закръглените си колене и запълни пространството между тях с най-неприятната колекция окултни символи, каквато Тепик някога беше виждал. Когато резултатите го задоволиха, той постави свещите на стратегически места и ги запали. Те запращяха и започнаха да изпускат миризма, която напълно те убеждава да не искаш изобщо да научиш от какво точно са направени.

Измъкна къс нож с червена дръжка от неразборията на леглото си и пристъпи към козела…

Една възглавница го прасна по темето.

— А стига, бе! Ах, ти, набожен малък нещастнико!

Артур изпусна ножа и избухна в сълзи. Чидър седна в леглото си.

— Ти беше, Чийзрайт! Видях те!

Чийзрайт, червенокос кокалест младеж с лице, подобно на една огромна луничка, го гледаше яростно.

— Е, това вече е прекалено — отвърна той. — Човек не може да си подремне с цялата тая религиозност в действие наоколо. Нали уж в наше време само малчуганите си казват молитвата преди сън, а от нас се очаква да се учим как да станем убийци…

— Я по-добре да млъкваш, Чийзрайт! — изкрещя му Чидър. — Светът щеше да е по-добър, ако повече хора си казваха молитвите, да знаеш. Наясно съм, че самият аз не си казвам моята толкова често, колкото би трябвало…

Една възглавница го прекъсна по средата на изречението. Той скочи от леглото си и се стрелна кьм червенокосото момче, а юмруците му вършееха във всички посоки.

Докато останалите от спалното се струпаха около боричкащата се двойка, Тепик се измъкна от леглото си и зашляпа към Артур, който седеше на ръба на леглото си и хлипаше.

Несигурно го потупа по рамото въз основа на схващането, че подобни действия вероятно успокояват хората.

— Аз не бих плакал за това, малчо — каза му грубовато.

— Но… но сега всички руни са протрити — смънка Артур. — Вече е прекалено късно! И това означава, че Великият Орм ще дойде през нощта и ще намотае всичките ми вътрешности на пръчка!

— Така ли?

— И ще ми изпие очите, мама така каза!

— Я гледай! — Тепик беше очарован. — Наистина ли? — Особено доволен беше, че леглото му е точно срещу леглото на Артур и по този начин ще му бъде предоставен несравним изглед. — Коя е тази религия?

— Ние сме Стриктни Оторизирани Ормити — отговори Артур и си издуха носа. — Забелязах, че ти не се молиш. Нямате ли си бог?

— O, имаме си — колебливо потвърди Тепик — без никакво съмнение.

— Изглежда, не ти се иска да си говориш с него.

Тепик поклати глава:

— Не мога, не и тук. Няма да ме чуе, нали разбираш.

— Моят бог може да ме чува навсякъде — пламенно заяви Артур.

— Е, а моят среща затруднения, ако си в другия ъгъл на стаята — обясни Тепик. — Много е притеснително.

— Не си Офлианец, нали? — попита Артур. Офлър беше Богът Крокодил и му липсваха уши.

— Не.

— Какъв бог всъщност почиташ?

— Думата не е точно „почитам“. — Тепик се почувства неловко. — Искам да кажа, че всичко си му е наред. Баща ми е, ако искаш да знаеш.

Очите на Артур, порозовели по краищата, се разшириха.

— Ти си син на бог? — прошепна той.

— Там, откъдето съм, това си върви с факта, че си цар — забързано обясни Тепик. — Няма много задължения. Искам да кажа, че жреците всъщност управляват страната. Негова е отговорността реката да прелива ежегодно, нали разбираш, и да обслужва Великата Крава на Арката на Небето. Е, поне така беше по-рано.

— Великата…

— Майка ми — обясни Тепик. — Всичко това е доста смущаващо.

— Поразява ли хора?

— Не мисля, че го прави. Никога не е споменавал.

Артур се промъкна до края на леглото си. В настъпилата бъркотия козелът бе прегризал въжето си и се беше измъкнал през вратата, давайки клетва в бъдеще да зареже религията.

— Ще се набъркам в ужасна беда — каза Артур. — Предполагам, че не би могъл да помолиш баща си да обясни едно-друго на Великия Орм?

— Може би ще е в състояние да го направи — гласът на Тепик беше изпълнен със съмнение. — И без друго щях утре да пиша до вкъщи.

— Обикновено Великият Орм може да бъде открит в някое Пъкло от Долните — обясни Артур, — откъдето наблюдава всички наши постъпки. Във всеки случай, наблюдава моите. Само ние с майка ми сме останали, а тя не прави много неща, които трябва да се наблюдават.

— Със сигурност ще му кажа.

— Мислиш ли, че Великият Орм ще дойде довечера?

— Не мисля. Ще помоля татко със сигурност да му каже да не го прави.

В другия край на спалното Чидър беше затиснал гьрба на Чийзрайт с коленете си и постоянно блъскаше главата му в стената.

— Повтори го пак — нареждаше той. — Хайде: "Няма нищо лошо "

— „Няма нищо лошо човек да е толкова мъж…“ Проклет да си, Чидър, ти дяволско…

— Не те чувам, Чийзрайт — изръмжа Чидър.

— „Толкова мъж, че да си казва молитвите пред останалите“, смръдльо такъв.

— Добре. И не го забравяй.

След като загасиха лампите, Тепик полежа в леглото си в размисъл за религията. Темата определено беше много сложна.

Долината на Джел си имаше свои частни богове, които нямаха нищо общо с външния свят. Този факт беше източник на голяма гордост. Боговете бяха мъдри и справедливи и регулираха живота на хората умело и предвидливо, нямаше спор по този въпрос, но съществуваха известни загадки.

Например знаеше, че баща му кара слънцето да изгрява и реката да прелива и така нататък. Това бяха основни положения, фараоните винаги са правили тези неща още от времето на Кхъфт и дума не може да става тези факти да се подлагат на съмнение. Въпросът беше обаче дали той кара слънцето да изгрява само в Долината или навсякъде по света? По-разумното предположение е, че като кара слънцето да изгрява в Долината, баща му, в края на краищата, не се подмладява. А е доста трудно да си представиш как слънцето изгрява навсякъде другаде, само не и в Долината, което води до потискащата мисъл, че би си изгрявало, дори и ако баща му го забрави — една много правдоподобна вероятност. Трябва да си признае, че никога не бе виждал баща си да прави нещо особено по въпроса за слънцето. Човек би очаквал да чуе поне сумтене от напъни около зазоряване. Баща му никога не ставаше преди времето за закуска да е отминало. Слънцето изгряваше точно по същото време.

Нужно му беше малко време, за да заспи. Леглото, каквото и да казваше Чидър, беше прекалено меко, въздухът — твърде студен, а небето, което се виждаше зад високите прозорци, беше прекалено черно. У дома всичко щеше да е обляно в светлината на пламъците, идващи от некропола — тихите огнени езици бяха загадъчни, но някак познати и действаха успокоително, като че дедите им наблюдаваха долината си. Тъмнината не му харесваше…

На следващата нощ едно от момчетата в спалното, родом от места далеч нагоре по брега, скромно се опита да напъха момчето от съседното легло в сламената клетка, която изплете в часа по труд и творчество, и да го подпали. А на по-следващата Сноксал, който обитаваше леглото до вратата и беше родом от някаква малка страна навътре из горите, се боядиса в зелено и попита има ли доброволци, които да дарят вътрешностите си, за да бъдат опасани около едно дърво. В четвъртък избухна малка война между тези, които почитаха Майката Богиня във вида й на Луна, и другите, които я почитаха във вида й на огромна дебелана с гигантски ханш. На този етап учителите се намесиха и обясниха, че религията е хубаво нещо, но може да бъде доведена до нежелани крайности.

 

Тепик подозираше, че липсата на точност е непростимо деяние. Но нали Мерисет трябваше да е на кулата преди него? А той следваше прекия маршрут. Старецът просто нямаше как да стигне по-рано. Да, ама нямаше как да е стигнал пръв и до моста на улицата… Сигурно го е отмъкнал преди срещата, а после се е покатерил на покрива, докато аз пълзях нагоре по стената, каза си Тепик, без да си повярва на нито една дума.

Изтича по ръба на покрива, а всичките му сетива бяха нащрек за липсващи керемиди или опънати жици. Въображението му запълваше всяка сянка с дебнещи фигури.

Кулата с гонга се извиси пред него. Спря се и я изгледа. Бе я гледал хиляди пъти преди и я бе изкачвал неведнъж, макар тя едва ли стигаше и до 1.8 въпреки факта, че медният купол на върха си беше любопитно катерене. Обектът просто си беше известен. Това влошаваше още повече нещата — извисяваше се пред него и заплашителният й трътлест силует се очертаваше на фона на сивото небе.

Сега напредваше по-бавно, като се приближаваше към кулата косо през наклонения покрив. Хрумна му, че неговите инициали бяха горе заедно с инициалите на Чиди, както и на стотици други млади убийци и че ще си останат там, дори и да загине тази нощ. Мисълта някак успокояваше. Само че не много.

Свали въжето си и с лекота го метна на широкия парапет, който опасваше кулата точно под купола. Изпробва въжето и чу тихото тракане, когато куката се закачи.

После го дръпна колкото можеше по-силно, запъвайки с единия крак в основата на някакъв комин.

Рязко и напълно безшумно една секция от парапета се отчупи и падна.

Чу се трясък, когато парчето се удари в покрива по-долу, след което се плъзна надолу по плочите. Последвалата пауза бе нарушена от далечен тъп звук на тихата илица. Излая куче.

По покривите цареше спокойствие и неподвижност. Ветрецът размести изгарящия въздух на мястото, където допреди малко беше Тепик.

След няколко минути той се появи иззад редицата комини, а на лицето му грееше странна и ужасяваща усмивка.

Нищо, което върши екзаминаторът, не може да е нечестно. Клиентите на наемните убийци неизменно са достатъчно богати и са в състояние да си платят за невероятно изобретателна защита, включително и да си наемат собствени убийци[5]. Мерисет не се опитваше да го убие. Само го караше сам да си се претрепе.

Предпазливо се промъкна до основата на кулата и намери улук. За своя изненада установи, че не е намазан с хлъзгава смазка, но внимателно опипващите му пръсти накрая откриха отровните игли, боядасани в черно и залепени от вътрешната страна на улука. Отдели една с пинсетата си и я помириса.

Дестилирана подувка. Доста скъпичко и действа изумително. Извади малка стъкленица от колана си и събра всички игли, които успя да намери, след това си сложи предпазните ръкавици и започна да се катери нагоре със скоростта на ленивец.

 

— Значи, напълно е възможно, както прекосявате града в изпълнение на вашите законни назначения, да се намерите в състояние на противопоставяне с колеги, членове на Гилдията. Може да е дори някой от господата, с които понастоящем си делите чина. Това е съвсем в реда на нещата и… какво правите, г-н Чидър, не, не ми казвайте, че със сигурност не бих искал да зная, ще останете след часа… та такъв си е редът. Всеки има право да се защитава както намери за добре. И други врагове обаче ще ви следват по петите, а срещу тях не сте достатъчно добре подготвени да се защитавате… Кои са те, г-н Чийзрайт?

Мерисет се завъртя около оста си пред черната дъска подобно на лешояд, току-що чул предсмъртни хрипове, и посочи с тебешира си към Чийзрайт, който преглътна с усилие.

— Гилдията на крадците, сър? — едва успя да отрони.

— Излез отпред, момче.

Из спалните помещения шепнешком се разнасяха слухове какво Мерисет е правил с немарливите ученици в миналото — слуховете биваха винаги неясни, но ужасяващи. Класът си отдъхна. Обикновено Мерисет се съсредоточаваше върху една жертва за даден момент, така че им оставаше само да си дадат вид на много заинтригувани и да се забавляват с шоуто. Почервенял като рак до върха на ушите си, Чийзрайт се изправи на крака и потегли по пътечката между чиновете.

Учителят замислено го изучаваше.

— Така — започна той — ето ни го Чийзрайт, Г., който дебнешком се примъква по тресящите се върхове на покривите. Погледнете решително настръхналите му уши. Вижте как непреклонно се разгъват тези колене.

Класът се кискаше подобаващо. Чийзрайт им се нахили видиотено и завъртя очи.

— Но какви са тези злокобни фигури, които се движат в крачка с него, а? След като намирате това за толкова смешно, г-н Тепик, може би пък вие ще бъдете така добър да кажете на г-н Чийзрайт?

Тепик замръзна насред смеха си.

Втренченият поглед на Мерисет се впи в него. Съвсем като Диос е, върховния жрец, помисли си Тепик. Дори и татко се страхува от Диос.

Знаеше какво трябва да направи, но мътните да го вземат, ако го направи. Трябваше да се страхува.

— Лошата подготовка — отговори. — Немарливостга. Липсата на концентрация. Лошо владеене на пособията. O, и прекомерната самоувереност, сър.

Мерисет задържа вторачения си поглед върху него за известно време, но Тепик бе тренирал с котките в палата.

Накрая учителят му хвърли една краткотрайна усмивчица, която нямаше нищо общо с хумора, подметна тебешира във въздуха, пак го хвана и каза:

— Г-н Тепик е напълно прав. Особено що се отнася до прекомерната самоувереност.

 

Някакъв перваз водеше към гостоприемно отворен прозорец. Первазът беше покрит с мазнина и преди да продължи напред, Тепик инвестира няколко минути в забиване на котки в процепите между камъните.

С лекота увисна край прозореца и извади от колана си малки метални пръчици. В краищата си имаха нарези и след няколко секунди бързи действия той измайстори пръчка с дължина около метър, а на единия й край прикрепи огледалце.

Нищо не можа да види в сумрака отвъд отворения прозорец. Издърпа пръчката и опита отново, като този път на края й закрепи качулката си, в която натъпка ръкавиците си, все едно че глава предпазливо се показва на светлината. Убеден беше, че ще бъде тресната или с топуз, или със стрела, но качулката си остана напълно неатакувана.

Ледени тръпки го побиваха въпреки горещината на нощта. Черното кадифе изглеждаше добре, но с това се изчерпваше всичко, което човек може да каже за него. Заради възбудата и напрежението сега носеше по себе си няколко литра лепкава течност. Продължи напред.

На перваза на прозореца беше опъната тънка черна жица, а на спускащото се вертикално крило на прозореца беше здраво прикрепено назъбено острие. Отне му само миг да затъкне крилото на прозореца с няколко метални пръчици и след това да пререже жицата — прозорецът се отпусна с половин сантиметър. Ухили се в мрака.

Опипването на вътрешността на стаята с помощта на по-дълга пръчка му показа, че вътре има под, който очевидно е свободен от препятствия. Откри и жица, вързана на височината на гърдите му. Издърпа обратно пръчката, прикрепи на върха й кукичка, върна я обратно в стаята, закачи жицата и започна да тегли.

Последва тъп удар на стрела от арбалет, забила се в старата мазилка.

Бучка глина, закачена на същия този прът и леко провлачена по пода, доказа наличието на няколко капана. Тепик ги издърпа към себе си и започна да ги разучава с интерес. Бяха медни. Ако беше приложил техниката с магнита — обичайния метод, — нямаше да ги открие.

Помисли малко. В торбичката си имаше жреци за нахлузване. Дяволски прийом да ги наденеш и дебнеш в стая, но Тепик все пак го направи. (Жреците представляваха папуци, подсилени с метал. Можеха да ти спасят душата, дори да е слязла в петите ти. Това е виц на Убийците.) Мерисет, в края на краищата, е от секцията на отровителите. Подувка! Ако е понамазал с тази отровица, Тепик щеше да се разплеска навсякъде по стените. Няма да го погребват, само ще пребоядисат отгоре му.[6]

Правилата. Мерисет би трябвало да спазва правилата. Не може просто да го затрие без никакво предупреждение. Ще се наложи да го остави да се самозатрие по невнимание или прекалена самоувереност.

Лекичко се отпусна на пода в стаята и остави очите си да привикнат с мрака. Някое и друго изследователско опипване с пръчките доказа, че няма други жици. Чу се едва доловимо хрущене, когато единият му жрец размаза някакъв капан.

— Вие решавате кога да действате, г-н Тепик.

Мерисет стоеше в ъгъла. Моливът му изскърца, докато си записваше нещо. Тепик се опита да пропъди човека от главата си. Опита се да мисли.

Някой лежеше на леглото, фигурата беше цялата покрита с одеяло.

Последната част. Това е стаята, където всичко ще се реши. Точно за тази част учениците, които успяват да минат, никога не ти казват нищо. А провалилите се не са наоколо, за да ги попиташ.

Умът на Тепик се препълни с различни варианти. В подобен миг, помисли си той, имаш нужда от божие напътствие. Къде си, татко?

Завиждаше на съучениците си, които вярваха в недосегаеми богове, обитаващи далечни планински върхове. Човек наистина може да вярва в такива богове. Но беше изключително трудно да повярваш в бог, когото виждаш всяка сутрин на закуска.

Извади арбалета си и сглоби смазаните му компоненти. Оръдието не беше особено подходящо, но ножовете му бяха свършили, а устните му бяха прекалено сухи, за да да използва тръбичката за стрелички.

От ъгъла се чуваше някакво потропване. Мерисет безгрижно почукваше зъбите си с молива.

Може би онова там е чучело. Как да разбере? Не, трябваше да е истински човек. Носеха се разни приказки. Може би пък да опита с пръчките…

Поклати глава, вдигна арбалета и внимателно се прицели.

— Когато пожелаете, г-н Тепик.

Това беше моментът.

Точно сега разбират дали можеш да убиваш.

Ето това се беше опитвал да прогони от ума си.

Знаеше, че не може.

 

Всеки осмоден следобед имаха „Политическа целесъобразност“ с г-жа Тмалия, една от малкото жени, които се бяха издигнали до високо положение в Гилдията. По земите около Кръглото море беше всепризнато, че един от начините да постигнеш дълголетие е да не се храниш с Нейно благородие. Бижутата само на едната й ръка съдържаха достатъчно отрова да загроби малък по размери град. Беше изумително красива, но хубостта й беше от оня точно премерен вид, който се постига благодарение на усилията на сръчни художници, маникюристи, мазачи, корсетиеристи и шивачи, както и на тричасов сериозен труд всяка сутрин. Когато вървеше, се чуваше едва доловимо проскърцване, сякаш издавано от скелет на кит под невероятен натиск.

Момчетата се учеха. Докато тя им говореше, не гледаха фигурата й. Наблюдаваха пръстите й.

— И така — започна тя — нека разгледаме състоянието на нещата преди основаването на Гилдията. В този град, както и на много други места, цивилизацията действително се захранва и развива от динамичното преплитане на интересите на много големи и мощни облагодетелстващи се картели. В дните преди основаването на Гилдията процесите, насочени към постигане на изпреварващо развитие сред тези консорциуми, неотмено водеше до жалкото състояние на липса на споразумения, които биваха терминирани с крайни средства. Това нанасяше изключителни вреди на общите интереси на града. Моля да разберете, че там където господства дисхармонията, търговията замира. И все пак… — Тя притисна длани към гърдите си. Чу се такова проскърцване, сякаш галеон отчаяно гребеше срещу стихията. — Очевидно беше назряла потребност пак от крайно, но отговорно средство за разрешаване на непреодолимите различия. Така бяха поставени основите на Гилдията. Какво блаженство — неочакваната височина на гласа й гузно изтръгна няколко десетки младежи от състоянието им на самостоятелно блуждение — е било да си там в онези първи дни, когато хората, отдадени на неотменната морална кауза, са се заели да изковат крайното политическо средство, при което не става дума за война. Колко щастливи сте вие сега да се обучавате за постъпването си в една гилдия, която изисква толкова много по отношение на държание, поведение, обноски и поверителни умения и ви предоставя власт, някога притежавана само от боговете. Светът действително е едно мекотело, което можете да моделирате по ваш избор…

Чидър преведе голяма част от тази реч зад конюшнята по време на обедната почивка.

— Знам какво значи да терминираш с крайни средства — надуто каза Чийзрайт. — Значи да загробваш с брадва.

— По дяволите, не е така — отвърна Чидър.

— Откъде знаеш?

— Семейството ми се занимава с търговия от години.

— Хм — вметна Чийзрайт. — Търговия.

Чидър никога не навлизаше в подробности относно вида на търговията. Ставаше дума за местене на някакви стоки и за задоволяване на някакви потребности, но никога не ставаше ясно какви стоки се местеха и какви потребности се задоволяваха.

След като халоса Чийзрайт, той внимателно поясни, че за да Терминираш с Крайни Средства не се изисква просто да загробиш жертвата, за предпочитане по изключително обстоен начин, а да въвлечеш в процеса и нейните съдружници и служители наред с материалната база, сградата, където се е помещавал бизнесът, както и значителна част от квартала наоколо. Така всеки, който е бил въвлечен, ще е наясно, че този човек е бил достатъчно неразумен да си създаде врагове, които могат много да се ядосат и изобщо не си поплюват.

— Боже — промълви Артур.

— O, това не е нищо — уточни Чидър. — Една Прасоколеда дядо ми и счетоводният му отдел отишли на някаква бизнес конференция на високо ниво с представители на хората от земите край Главината. Петнадесет трупа изчезнали безследно. Много е лоша тази работа. Накърнява общостта на бизнеса.

— Цялата общност на бизнеса или само онази част от нея, която се носи по корем в реката? — запита Тепик.

— Точно това е въпросът. Така би било по-добре — отговори Чидър, като клатеше глава. — Нали разбираш. Чиста работа. Ето защо баща ми каза, че аз трябва да се присъединя към Гилгията. Искам да кажа, че в наши дни трябва да се заемеш с бизнеса, не може да си прекараш живота само във връзки с обществеността.

 

Краят на арбалета потрепери.

Всичко друго в школата му харесваше — катеренето, часовете по музика, широката образователна основа. Фактът, че в крайна сметка убиваш хора, тормозеше ума му. Никога не бе убивал никого.

Това е то, каза си. Ето тук всички разбират дали го умееш, и ти в това число.

Ако сега я оплескам, с мен е свършено.

Мерисет започна да си тананика някаква обезсърчаваща мелодийка в ъгъла си.

Гилдията плащаше определена цена за официално узаконеното си съществувание. Грижеха се да няма безгрижни, наполовина отдадени, или иначе казано, убийствено неефективни убийци. Никога няма да срещнеш оня, който е пропаднал на теста.

Някои пропадаха. Само че никога не ги срещаш. Може би там лежи един от тях, може би това е Чидър или дори Сноксъл, или някое друго от момчетата. Всички те бяха на тест тази вечер. Ако не успее, може би и него ще завият с одеялото…

Тепик се опита да се прицели в полегналата фигура.

— А-хъм — прокашля се екзаминаторът. Гърлото му беше пресъхнало. Паниката се надигна в него подобно на вечерята на пияница.

Зъбите му зачаткаха. Гръбнакът му се скова, дрехите му станаха влажни дрипи. Светът забави ход.

Не. Няма да го направи. Внезапното решение го халоса като тухла в тъмна уличка и също така го изненада. Не че мразеше Гилдията или особено много ненавиждаше Мерисет, но не това беше начинът за провеждане на изпит. Това просто е погрешно.

Реши да се остави да го скъсат. Какво точно може да направи старецът по този въпрос тук? И ще бъде скъсан с финес. Обърна се към Мерисет, мирно погледна екзаминатора в очите, опъна ръката с арбалета в неясна посока вдясно от себе си и дръпна спусъка. Чу се метален звън.

Стрелата с щракване рикошира в пирон на перваза на прозореца. Мерисет бързо се наведе и тя избръмча над главата му. Удари се в скобата за факла на стената и профуча покрай пребледнялото лице на Тепик подобно на подивяла котка.

Стовари се върху одеялото с глух удар и настана тишина.

— Благодаря Ви, г-н Тепик. Бихте ли ме изчакали за минутка.

Старият убиец се задълбочи над дъската с листовете си, като мърдаше устни.

Взе молива, който висеше на дъската, вързан с малко поопърпана сиджимка и отбеляза нещо на някакъв розов лист.

— Няма да ви карам да го взимате от ръцете ми, знае се защо — каза му. — Ще го оставя на масата до вратата.

Усмивката му не беше особено приятна — тънка и суховата. Беше усмивка, от която топлината отдавна се е изпарила. Обикновено така се усмихват хора, лежали мъртви около две години под изгарящото пустинно слънце. Но поне се усещаше, че прави усилие.

Тепик не беше помръднал:

— Минах ли? — попита.

— Изглежда случаят е такъв.

— Но…

— Убеден съм, знаете, че не ни е позволено да дискутираме теста с учениците. Мога да ви кажа, че лично аз не ободрявам тези съвременни нафукани техники. Приятна сутрин.

И Мерисет си излезе с наперена крачка.

Тепик се довлече до прашната маса и ужасен сведе поглед към листа. Просто по навик извади пинсета от торбичката си, за да повдигне хартията.

Съвсем истинска си беше. Имаше го и печатът на Гилдията, а заплетената завъркулка очевидно беше подписът на Мерисет. Твърде често го бе виждал, най-вече под тестовите материали до забележка, която гласи: „3 от 10. Елате в приемното ми време.“

Тръгна спънато към фигурата на леглото и издърпа одеялото.

 

Беше почти един сутринта. В Анкх-Морпорк нощта току-що започваше да се вихри.

Мракът тегнеше там горе, над върховете на покривите, във въздушния свят на крадците и убийците. Но долу животът в града се носеше по улиците като прилив.

Тепик вървеше в унес през тълпата. Всеки друг, който би опитал същото в града, все едно си просеше обиколка с гид по дъното на реката, но той беше облечен в черните дрехи на убиец и тълпата просто автоматично се отваряше пред него и се затваряше зад него. Дори и джебчиите страняха — не можеха да са сигурни какво ще напипат в джобовете му. Безцелно мина през портата на Гилдията и седна на черна мраморна пейка, забол брадичка в кокалчетата на ръката си.

На практика животът му свърши. Не бе мислил какво ще се случи по-нататък. Не бе и посмял да си мисли, че ще има по-нататък.

Някой го потупа по рамото. Обърна се и видя как Чидър сяда до него и безмълвно му показва розов формуляр.

— Бинго.

— И ти ли мина? — попита Тепик. Чидър се нахили:

— Никакъв проблем. Беше Найвър. Никакъв проблем. Малко ме поизпоти обаче на Извънредния авариен скок. Ами ти?

— Хмм? O. Не. — Тепик се опитваше да се съвземе. — Никакви неприятности.

— Чу ли се нещо за останалите?

— Не.

Чидър се облегна назад:

— Чийзрайт ще се справи — промълви великодушно — също и младока Артур. Не мисля, че някой от останалите ще успее. Да им дадем двадесет минути, какво ще кажеш?

Тепик обърна измъченото си лице към него:

— Чиди, аз…

— Какво?

— Когато се стигна до онова, аз…

— Какво?

Тепик се взря в чакъла:

— Нищо.

— Ти си късметлия — паднало ти се е добро упражнение по върховете на покривите. На мен ми се паднаха каналите, а после и помиярника на Галантерийната кула. Трябваше да се преоблека, когато си дойдох.

— Падна ти се чучело, нали? — попита Тепик.

— Мили боже, а на теб не ти ли се падна същото?

— Но ни карат да си мислим, че нещото е истинско! — жално изви Тепик.

— Напипваше се като истинско, нали?

— Да.

— Е, минал си. Значи няма проблеми.

— Но не се ли запита кой може да е оня под одеялото и защо…

— Притеснявах се, че няма да го направя както трябва — призна си Чидър. — Но после си помислих, добре де, не зависи от мен.

— Но аз… — Тепик спря.

Какво му оставаше? Да обяснява? Някак не изглеждаше особено добра идея. Приятелят му го плясна по гърба.

— Я не се тревожи за това! Успяхме!

Чидър вдигна палеца си и го притисна към първите два пръста на дясната си ръка — древният поздрав на убийците.

 

Палец, притиснат към двата пръста, и слабоватата фигура на главния преподавател д-р Енигма, надвиснала над стреснатите момчета.

— Ние не убиваме — казваше той.

Гласът му беше мек. Никога не повишаваше глас, но умееше да му придава такъв тон и въртеливост, че успяваше да надвика и ураган.

— Ние не екзекутираме. Не колим. Никога, можете да сте напълно убедени, никога не измъчваме. Не припарваме до престъпни дела, дължащи се на страсти, омраза или безсмислена придобивка. Не го правим от любов към загробването или за да задоволим някаква своя тайна вътрешна потребност, нито пък за да се облагодетелстваме, нито в името на кауза или вяра. Казвам ви, господа, че всички тези причини са крайно съмнителни. Погледнете лицето на човек, който би ви убил в името на някаква вяра и ноздрите ви ще настръхнат от отврата. Заслушайте се в реч, която оповестява свещена война и, уверявам ви, ушите ви ще доловят как металният звук от люспите на злото и чудовищната му, влачеща се опашка се примесват с чистотата на езика, Не, ние работим за пари. И тъй като преди всичко трябва да познаваме стойността на човешкия живот, работим за много пари. Надали има други по-ясни мотиви, така пречистени от всякакви претенции. Nil mortifi, sine lucre. Помнете. Никакво убиване без заплащане. — Помълча за известно време. — И винаги издавайте касова бележка — добави той.

 

— Значи всичко е наред — отбеляза Чидър. Тепик мрачно кимна. Ето това много харесваше у Чидър. Притежаваше завидното умение да не мисли сериозно за онова, което го занимаваше.

Някаква фигура се приближи внимателно и мина през отворената врата.[7] Светлината от факела в кабинката на портиера се отрази в русата къдрава коса.

— Значи вие успяхте — отбеляза Артур, като безгрижно размахваше формуляра.

За седемте изминали години Артур много се промени. Непрекъснатият провал на Великия Орм да му навлече органично отмъщение заради непроявена набожност го излекува от склонността му да търчи навсякъде с глава, скрита под палтото. Дребният ръст му даваше естествено предимство в онези области на занаята, където се работеше в тесни пространства. Вродената му наклонност към целеустремено насилие стана всеобщо достояние в деня, когато Флаймоу н няколко приятелчета си бяха наумили, че ще стане забавно, ако малко си подхвърлят новаците в едно одеяло и се спряха първо на Артур. Десет секунди по-късно се наложи всички момчета в спалното да обединят усилия, за да удържат Артур и да изкопчат от пръстите му остатъците от стола. Тогава стана ясно, че е син на покойния Йохан Лудорум, един от най-великите убийци в историята на Гилдията. Синовете на мъртвите убийци винаги получаваха пълни стипендии и учеха безплатно. Да, понякога в професията се проявяваше и грижовност.

Нямаше никакви съмнения, че Артур ще успее на изпита. Обучаваха го допълнително и му беше позволено да използва действително сложни комбинации от отрови. Вероятно щеше да продължи с докторантура.

Почакаха гонговете на града да отброят два часа. Часовникарството в Анкх-Морпорк не беше прецизна технология и във всеки случай много от общностите в града си имаха собствени идеи за съдържанието на един час, така че звукът от гонговете продължи да се носи над покривите поне още пет минути.

Когато стана очевиден градският консенсус в полза на факта, че минава два часът, тримата престанаха мълчаливо да гледат върховете на обувките си.

— Е, това е — отрони Чидър.

— Горкичкият Чийзрайт — промълви Артур. — Трагично е, като си помислиш.

— Да, дължеше ми четири пенса — съгласи се Чидър. — Хайде, организирал съм нещо за нас.

 

Цар Тепикамон XXVII стана от леглото си и се плясна с длани по ушите, за да спре рева на морето. Тази нощ беше силен.

Шумът от морето винаги ставаше по-силен, когато не беше на кеф. Беше му нужно нещо, което да го разсее. Можеше да повика Птраци, любимата си прислужничка. Тя беше нещо специално. Пеенето й винаги го ободряваше. Животът изглеждаше толкова по-ведър, когато спираше да пее.

Или пък изгревът. Винаги му действаше успокояващо. Приятно беше да седиш, увит в одеяло на най-високия покрив на палата и да гледаш как маранята се вдига от реката, когато потопът от злато залива земята. Изпитваш онова топло чувство на задоволство, че още една работа е отхвърлена. Дори и да не си наясно как всъщност си я свършил…

Изправи се, нахлузи чехлите си и с леки стъпки излезе от стаята си. Закрачи по широкия коридор, който водеше към огромните спираловидни стълби и покрива. Няколко свещи от напоена в лой сърцевина на тръстики осветяваха статуите на другите местни божества, като рисуваха по стените движещи се картини от сенките на фигури с глава на куче, тяло на риба, ръце от паешки крачета. Познаваше ги от детските си години. Юношеските му кошмари щяха да бъдат доста безформени, ако ги нямаше.

Морето. Бе го виждал само веднъж като момче. Не го помнеше особено добре с изключение на размерите. И шума. И чайките.

Мисълта за тях го глождеше. Изглежда те се бяха уредили много по-добре. Искаше му се един ден да се върне като чайка, но разбира се, ако си фараон, това е недопустимо. Никога не се връщаш. Всъщност, точно казано, не си и отиваш.

 

— Е, какво е? — попита Тепик.

— Опитай — подкани Чидър — просто го опитай. Никога няма да имаш този шанс отново.

— Грехота е да го пропуснем — любезно се съгласи Артур, като гледаше към сложната шарка в чинията си. — Какви са всичките тези червени нещица?

— Просто репички — презрително уточни Чидър. — Те не са най-важното. Хайде.

Тепик протегна ръка и набоде с дървената виличка тънко като хартия резенче от бяла риба. Майсторът-готвач на скуиши ги изучаваше, както човек би наблюдавал прохождащо детенце на първия му рожден ден. Тепик осъзна, че така ги гледаше и целия ресторант.

Внимателно задъвка. Беше солено, леко гумено и с едва доловим привкус на канализация.

— Вкусно, а? — попита възторжено Чидър. Няколко посетители, седнали по-наблизо, започнаха да ръкопляскат.

— Различно е — призна си Тепик с пълна уста. — Какво е това?

— Дълбоководна риба-гръм — отвърна Чидър. — Всичко е наред — продължи припряно, щом Тепик многозначително остави вилицата си. — Напълно безопасно е при положение, че всеки милиметър от стомаха, черния дроб и храносмилателния й тракт са махнати — затова струва толкова много. Не може да има некадърен майстор-готвач на риба гръм. Това е най-скъпото ястие в света, хората оди пишат за него…

— Може да е много вкусна експлозия — измърмори Тепик, докато идваше на себе си. Все пак сигурно беше сготвена както трябва, в противен случай всичко наоколо щеше вече да е украсено с него в ролята на тапет. Внимателно побутна с вилицата си резенчетата от корени, които заемаха останалата част от чинията му.

— А тези неща какво ти правят? — попита.

— Ами ако не са правилно приготвяни в продължение на шест седмици, влизат в катастрофална реакция със стомаха ти — обясни Чидър. — Извинявайте. Мислех, че трябва да отпразнуваме случая с най-скъпото ястие, което можем да си позволим.

— Разбирам. Пържени рибки с картофки за Мъже — отбеляза Тепик.

— В това място дали се намира оцет? — изфъфли Артур с издути бузи. — А добре би ми дошъл и малко кашкав грах.

Но виното беше добро — не обаче от изключително добрите вина, не и от големите реколти. Но чак сега Тепик разбра защо целия ден го беше боляла главата.

Виновен беше обратният махмурлук. Приятелят му беше купил четири бутилки от иначе доста обикновено бяло вино. Причината да е толкова скъпо беше, че гроздето още предстоеше да бъде засято.[8]

 

Светлината се движи бавно, мързеливо по Диска. Не бърза за никъде. Защо да се притеснява? При скоростта на светлината навсякъде си е едно и също място.

Цар Тепикамон XXVII наблюдаваше как златният диск се носи над ръба на света. Ято жерави излетя от покритата с мараня река.

Съзнателно изпълняваше дълга си, помисли си. Никой никога не му е обяснявал как да кара слънцето да изгрява, реката да прелива и житото да расте. Как се правят тези работи? В края на краищата той е богът. Би трябвало да знае. Но не знаеше и беше живял с адската надежда, че всичко ще си функционира правилно, и май номерът минаваше. Проблемът е в това, че ако нещата се объркат, нямаше да знае причината. В един от постоянните си кошмари виждаше как Диос, върховният жрец, го разтърсва една сутрин, за да го събуди… Само че нямаше да е сутрин, разбира се, а в палата са разпалени всички светлини, сърдита тълпа се е събрала и негодува в обсипания със звезди мрак навън и всеки го гледа с очакване…

А всичко, което би могъл да каже в такъв миг, щеше да гласи: „Извинете.“

Мисълта го ужасяваше. Колко лесно е да си представиш как се образува лед по реката, как вечният студ обрамчва палмите и прекършва листата им (които се натрошават при удара в замръзналата земя), а птиците падат бездиханни от небето…

Сянка се плъзна върху него. Вдигна поглед — очите му, замъглени от сълзите, видяха сивия празен хоризонт и устата му зейна от ужас.

Изправи се, запокити одеялото назад и вдигна ръце нагоре в смирена молитва. Но слънцето си беше отишло. Той е богът, това си е негова работа, тук е, за да върши точно тази работа, а не оправда надеждите на хората си.

Сега чуваше в ума си гнева на тълпата — надигащият се рев на недоволство започна да изпълва ушите му, ритъмът стана настойчив и познат и достигна до нивото, при което вече не се набиваше вътре в него, а го избиваше навън в онази солена синя пустиня, където слънцето винаги грееше, а лъскави фигури се носеха на колесници из небето.

Фараонът се повдигна на пръсти, отметна глава назад и простря криле. И скочи.

Докато се рееше из небето, с изненада чу тъп удар зад себе си. А слънцето се подаде иззад облаците.

По-късно фараонът се чувстваше дълбоко смутен от случката.

 

Тримата новоизпечени убийци вървяха с клатушкане по улицата, аха-аха да тупнат, но все не падаха и се опитваха да пеят „На магьосника жезълът си има топка накрая“ в съзвучие или поне в една тоналност.

— И е голяма, и кръгла, и тежи три до… — пееше Чидър. — Ех, да му… В какво стъпих?

— Някой да знае къде сме? — попита Артур.

— Ние… ние вървяхме към Гилдията — отговори Тепик, — само че някак си сме попаднали на грешен път — онова там е реката. Надушвам я.

Предпазливостта проникна през алкохолната броня на Артур.

— Може да има опасни чув… чве… човеци наоколо по т’ва време на нощта — осмели се да напомни той.

— Да — с удовлетворение потвърди Чидър — ние сме. Имаме си и документ за доказателство. Взели сме си изпита и всичко. Ще ми се да видя дали някой би опитал нещо с нас.

— Точно така — съгласи се Тепик, като се облегна върху него в търсене на колеблива опора. — Ще ги сцепим от оная работа до как-му-беше-името.

— Точно!

Неуверено се заклатушкаха по Месинговия мост.

Всъщност наистина имаше опасни човеци наоколо из сенките, предшестващи зората, и понастоящем те се намираха на двайсетина крачки зад тях.

Сложната система на криминалните Гилдии в действителност не превърна Анкх-Морпорк в по-безопасно място. Системата просто рационализира опасностите и ги постави на постоянна и надеждна основа. Основните Гилдии поддържаха реда в града по-задълбочено и определено с по-голям успех в сравнение с постиженията на някогашната Стража и си беше истина, че всеки крадец на свободна практика и без лиценз, заловен от Гилдията на крадците се оказваше в скоро време задържан за съставяне на доклади по социални допитвания, а освен това му заковаваха и коленете едно за друго.[9]

Обаче винаги се намират волни души, които биха дръзнали да се впуснат в безразсъдно съществуване извън беззаконието. Петима мъже, отговарящи на това описание, предпазливо се приближаваха до триото, за да ги запознаят със специалитета на седмицата — прерязано гърло плюс кражба и погребение в речна кал по Ваш избор.

Обикновено хората странят от убийците поради инстинктивното си усещане, че на убиването на хора срещу много големи суми пари не се гледа с добро око от боговете (които, общо взето, предпочитат хората да биват убивани срещу съвсем малки суми или напълно безплатно) и че това действие води до високомерие, което пък си е божие възмездие. Боговете страшно упорито вярват в справедливостта, поне в тази й част, която засяга хората. Знае се, че я раздават понякога с такова въодушевление, та дори хората километри околовръст се превръщат в керамика.

Черният цвят на убийците обаче не плаши всекиго и в някои сектори от обществото се счита за особено престижно да убиеш убиец. Нещо като да размажеш шестица на игра на конски кестени.

Общо взето, тримцата, които сега се клатушкаха на фона на пустия дъсчен Месингов мост, си бяха мъртвешки пияни убийци и мъжете зад тях бяха твърдо решени да поставят значителната запетайка между прилагателните.

Чидър се блъсна в един от хералдическите дървени хипопотами[10], които бяха наредени по моста откъм морето, отскочи от него и се просна на парапета.

— Драйфа ми се — оповести той.

— Ами давай — отвърна Артур, — реката е затова.

Тепик въздъхна. Изпитваше влечение към реките, които според него бяха създадени, за да има водни лилии на повърхността им и крокодили по-надолу, а Анкх винаги го потискаше, защото ако пуснеш в нея водна лилия, цветето ще се разпадне. Реката събираше водите си от огромните наносни равнини чак до планините Овнерог и докато пресече Анкх-Морпорк, град с едномилионно население, можеше да се нарече течност, единствено защото се движеше по-бързо от сушата наоколо. Всъщност ако повърнеш в нея, сигурно ще я направиш мъничко по-чиста.

Той втренчи поглед в тънката струйка, която се процеждаше между централните колони, и после вдигна очи към сивия хоризонт.

— Слънцето се надига — сподели с другите.

— Не помня да съм ял и него — промърмори Чидър.

Тепик отстъпи назад, нож раздра въздуха покрай носа му и се зарови в хълбока на хипопотама до него.

Фигурите наизлязоха от маранята. Тримата убийци инстинктивно се скупчиха един до друг.

— Само да се доближите до мен и ще съжалявате — изстена Чидър, като се хвана за стомаха си. — Почистването ще е ужасяващо.

— Ха, какво си имаме тук? — започна тарторът на групата.

В подобни обстоятелства се казват точно такива неща.

— Гилдията на крадците, нали? — осведоми се Артур.

— Не — отрече тарторът — ние сме малкото и непредставително малцинство, което придава лошо име на останалите. Дайте ни вашите ценности и оръжия, ако обичате. Нали разбирате, че това няма ни най-малко да повлияе на крайния резултат. Просто да ограбваш трупове е неприятно и унизително.

— Да им се нахвърлим, а? — несигурно предложи Тепик.

— Я не гледай към мен — възрази Артур. — И с атлас не мога да си намеря задника.

— Наистина ще има да съжалявате, когато повърна — предупреди Чидър.

Тепик осъзнаваше, че ножовете за мятане са напъхани в двата му ръкава и че шансът му да измъкне поне един нож, докато е още жив, за да го метне е много нищожен.

В мигове като този религиозното упование е много важно. Обърна се и погледна нагоре към слънцето, точно когато то се отделяше от кълбящите се облаци на зората.

В самия му център се виждаше мъничка точица.

 

Покойният Цар Тепикамон XXVII отвори очи.

— Летях — прошепна той. — Помня усещането за криле. Какво търся тук?

Опита се да се изправи. Почувства някаква временна тежест, която внезапно изчезна, така че стана почти без усилие. Погледна надолу, за да потърси причината за това чувство.

— O, боже — каза той.

Културата на речното царство беше неизчерпаема по въпросите, свързани със смъртта и онова, което следва след нея. Всъщност в нея съвсем малко се разказваше за живота, който се приемаше за неудобна прелюдия към основното събитие. През него трябваше да се премине толкова бързо, колкото позволява учтивостта, и фараонът стигна до заключението, че много бързо е умрял. Видът на обезобразеното му тяло, проснато на пясъка там долу, беше от голямо значение за направения извод.

Навсякъде господстваше сивота. Пейзажът имаше такъв призрачен вид, сякаш можеше да премине през него. Разбира се, помисли си той, сигурно бих успял да го направя.

Потри аналога на ръцете си. Е, това си е. Ето тук започва да става интересно. Сега започвам наистина да живея.

Зад гърба му се чу глас:

— ДОБРО УТРО.

Царят се извърна.

— Здрасти. Ти трябва да си…

— СМЪРТ.

Царят придоби изненадан вид.

— Бях разбрал, че Смърт се явява като триглав гигантски бръмбар скарабей.

Смърт сви рамене.

— Е, СЕГА ЗНАЕШ.

— Какво е това в ръката ти?

— ТОВА ЛИ? КОСА Е.

— Странно изглеждащ предмет, нали? — запита фараонът. — Мислех си, че Смърт носи Млатилото на Пощадата и Разпорващата кука на Справедливостта.

Смърт сякаш се замисли по този въпрос.

— В КАКВО ГИ НОСИ?

— Моля?

— ВСЕ ОЩЕ ЛИ ГОВОРИМ ЗА ГИГАНТСКИЯ БРЪМБАР?

— А, в мандибулата си, предполагам. Но мисля, че на една фреска в палата беше изобразен с ръце. — Царят се колебаеше. — Някак глупавичко ми се струва сега като го споделям с друг. Имам предвид гигантския бръмбар с ръцете. И с глава на ибис, доколкото си спомням.

Смърт въздъхна. Не беше творение на Времето и следователно за него нямаше разлика между миналото и бъдещето. Имаше един период, когато полагаше усилия да се явява в такава форма, в каквато клиентът очакваше да го види. Идеята се провали, защото обикновено успяваше да узнае какво точно очаква клиентът, чак след като вече е умрял. И затова взе следното решение: тъй като в края на краищата никой всъщност не очаква да умре, може да си достави удоволствие и да се придържа към познатата черна роба с качулка, която си е изискана, много добре позната и навсякъде се приема подобно на най-добрите кредитни карти.

— Във всеки случай — каза фараонът — предполагам, че е по-добре да вървим.

— НАКЪДЕ?

— Ти не знаеш ли?

— ТУК СЪМ САМО, ЗА ДА СЕ ПОГРИЖА ДА УМРЕШ В НАРОЧЕНИЯ ЧАС. ОНОВА, КОЕТО СТАВА ОТТУК НАТАТЬК, СИ Е ТВОЯ РАБОТА.

— Ами… — Царят по навик почеса брадичката си. — Предполагам, че трябва да изчакам, докато приключат с всички приготовления и прочее. Да ме балсамират. И да построят проклетата пирамида. Хм. Трябва ли да се мотая наоколо и да чакам, докато свърши всичко това?

— ДОПУСКАМ, ЧЕ Е ТАКА.

Смърт щракна с пръсти и един великолепен бял кон спря да пасе на зелената морава и се приближи в тръс до тях.

— Уф. Ами мисля, че ще гледам настрани. Първо измъкват всички меки сочни части, разбираш ли.

Сянка на лека тревога премина през лицето му. Нещата, които му изглеждаха напълно разумни по времето, когато беше жив, сега му се струваха леко подозрителни.

— Това се прави, за да се запази тялото и да започнеш нов живот в Отвъдния свят — добави малко заплетено. — А после те увиват в платнени превръзки и бинтове. Това поне изглежда логично. — Разтърка носа си: — А после пък слагат всичкото онова ядене и пиене заедно с теб в пирамидата. Наистина е странничко.

— В ТОЗИ МОМЕНТ КЪДЕ СА ВЪТРЕШНИТЕ ТИ ОРГАНИ?

— Ето това е странната работа, нали? Пъхнати са в една кана в съседната стая — отговори царят, а гласът му бе пропит със съмнения. — Дори сложихме един дяволски голям модел на каляска в пирамидата на татко. — Още повече се намръщи: — Беше от масивно дърво — продължи да говори на себе си — цялата със златно покритие. Имаше и четири дървени вола, които да я теглят. После фраснахме един огромен камък върху вратата…

Опита се да мисли и установи, че това му се отдава с изненадваща лекота. Нови идеи се вливаха в главата му като студен, ясен поток. Бяха свързани с играта на светлината върху скалите, с тъмносиния цвят на небето, с множеството възможности, предлагани от света, проснал се от двете му страни. Сега, когато нямаше тяло, което да му вади душата с настойчивите си изисквания, светът изглеждаше изпълнен с дивни неща. Но за съжаление едно от първите измежду тях беше фактът, че голяма част от онова, което бе приемал за вярно, сега изглеждаше солидно и надеждно като блатен газ. А освен това, точно сега, когато беше напълно готов да се радва на света, щеше да бъде заровен в някаква си пирамида.

Когато умреш, първо губиш живота си. После и илюзиите.

— РАЗБИРАМ, ЧЕ ИМАШ МНОГО ДА РАЗМИШЛЯВАШ — изрече Смърт, докато се качваше на коня. — А СЕГА МЕ ИЗВИНИ…

— Почакай малко…

— ДА?

— Когато… падах, можех да се закълна, че летях.

— БОЖЕСТВЕНАТА ЧАСТ ОТ ТЕБ НАИСТИНА Е ЛЕТЯЛА. СЕГА ТИ СИ ИЗЦЯЛО СМЪРТЕН.

— Смъртен?

— ПОВЯРВАЙ МИ. РАЗБИРАМ ГИ ТЕЗИ РАБОТИ.

— О… Слушай, искам да ти задам много вълроси…

— ВИНАГИ ИМА ВЪПРОСИ. СЪЖАЛЯВАМ.

Смърт смуши с крака хълбоците на коня и изчезна.

Царят си остана на мястото, докато се появиха няколко слуги, които забързано подтичваха покрай стената на палата и забавиха крачка, когато наближиха трупа му, а после продължиха да вървят с повишено внимание.

— Добре ли си, о скъпоценни господарю на слънцето? — осмели се да каже единият.

— Не, не съм — троснато отвърна царят, чиито основни предположения за света бяха сериозно накърнени, а това не носи ведро настроение на никого. — Точно в този момент съм нещо като умрял. Впечатляващо, нали — горчиво добави той.

— Можеш ли да ни чуеш, о божествени предводителю на утрото — поинтересува се другият слуга, като се приближаваше на пръсти.

— Току-що паднах на главата си от трийсетметрова стена, ти какво си мислиш? — изкрещя царят.

— Не мисля, че може да ни чуе, Яхмет — отбеляза другият слуга.

— Я слушайте — каза царят, чието раздразнение можеше да се мери само с тоталната невъзможност на слугите да чуят онова, което казваше, — трябва да откриете сина ми и да му кажете да забрави за оная история с пирамидата, поне докато не си помисля малко по този въпрос. Има един-два момента в цялото устройство на отвъдния живот, които сякаш си противоречат и…

— Да викам ли? — попита Яхмет.

— Не мисля, че можеш да викаш достатъчно силно. Струва ми се, че е мъртъв. — Яхмет погледна надолу към вкочанясващия се труп. — По дяволите — отрони той накрая. — Ами значи, като начало, утрешният ни ден е затрит.

 

Слънцето, което не подозираше, че това е прощалното му представление, продължаваше плавно да се носи над ръба на света. А от него излетя, много по-бързо от всяка друга птица, една чайка и се спусна над Анкх-Морпорк, над Месинговия мост и осемте застинали фигури и над едно лице с втренчен поглед…

Чайките се срещаха достатъчно често в Анкх. Но докато точно тази прелиташе над групата, нададе продължителен гърлен крясък, заради който трима от крадците изпуснаха ножовете си. Никое пернато не би трябвало да издава такъв звук. В него се усещаха нокти.

Птицата направи пълен кръг и с припляскване кацна на удобен за целта дървен хипопотам, откъдето се облещи към групата с побеснели червени очи.

Тарторът на шайката откъсна замаяния си втрещен поглед от птицата, точно когато Артур изрече с доста приятен глас:

— Това е нож за мятане Nо 2. Изкарах деветдесет и шест процента по мятане на ножове. Коя очна ябълка не ти трябва?

Тарторът се втренчи в него. Що се отнася до останалите млади убийци, единият здравата се беше опулил в чайката, докато другият беше погълнат от шумното си повръщане през парапета.

— Ти си един — уточни крадецът. — А ние сме петима.

— Но скоро ще бъдете само четирима — отвърна Артур.

С бавни движения, като че изпаднал в унес, Тепик протегна ръка към чайката. Ако беше някоя нормална чайка, резултатът от действието щеше да е загуба на пръст, но съществото с подскок се намести на ръката му със самодоволния вид на господар, завърнал се в старото си имение.

Крадците се чувстваха все по-неспокойни. Усмивката на Артур също не им помагаше.

— Каква хубава птица — изрече тарторът с нелепо бодър тон, присъщ само на крайно уплашен човек.

Тепик замечтано галеше главата й с форма на куршум.

— Мисля, че ще е добре да си отидете — предложи Артур, а птицата се премести настрани и се установи на китката на Тепик.

Както се беше вкопчила с ципестите си крака и размахваше криле, за да пази равновесие, би трябвало да има малко циркаджийски вид, но вместо това изглеждаше изпълнена с мощ, сякаш олицетворяваше скритата идентичност на орел. Когато отвори устата си и показа комично моравия си птичи език, отправеното послание гласеше, че тази морска чайка е в състояние да постигне много повече, отколкото да застраши крайморски сандвич с домат.

— Това магия ли е? — попита един от крадците, но бързо го сгълчаха да мълчи.

— Е, ние да си тръгваме — смънка тарторът. — Извинявайте за недоразумението…

Тепик му се усмихна топло.

Тогава всички те чуха настойчивия тих шум. Шест чифта очи се завъртяха в кръг и погледнаха надолу. Очите на Чидър вече си бяха в съответната позиция.

Под тях, заливайки мрачно дехидрираната кал, Анкх прииждаше.

 

Диос, Първият министър и пръв върховен жрец измежду върховните жреци, не беше религиозен по природа. Това е нежелано качество за висш жрец — влияе на преценката му, поврежда го. Започнеш ли да вярваш в разни неща, цялата работа се превръща във фарс.

Не че имаше нещо против вярата. Хората имат нужда да вярват в боговете, дори и само защото трудно може да се повярва в човеци. Боговете са необходими. Той имаше само едно изискване към тях — да си стоят настрана и да го оставят да си върши работата.

Отбележете — фактът, че притежаваше и подходящия външен вид, беше дар божи. Ако гените ти решат, че е подходящо да те дарят с висок ръст, гола глава и нос, с който би могьл да ореш скалите, сигурно са били водени от определена цел.

Той инстинктивно губеше доверие в хората, които естествено се отдаваха на религията. Усещаше, че естествено вярващите са несигурни и са склонни към бродене из пустинята и имат откровения — сякаш боговете биха паднали толкова низко, та да се занимават с тях. И никога нищо не довършваха. Започваха да мислят, че ритуалите не са важни. Идваше им на ум, че могат да си говорят с бога направо, без посредник. Диос знаеше със сигурност, с твърдост и непоклатимост, достойни да станат опорна точка на света, че боговете на Джелибейби обичат ритуалите подобно на всички останали богове. В края на краищата бог, който е против ритуала, би приличал на риба, настроена враждебно към водата.

Той седеше на стъпалата пред трона с жезъл на коленете си и изричаше заповедите на царя. Фактът, че понастоящем не ги даваше цар, не беше проблем. Диос беше върховен жрец в продължение на… ами… достатъчно дълги години и вече не си струваше да помни колко точно са. Беше му твърде ясно какви заповеди би издавал един разумен цар и си ги издаваше сам.

Във всеки случай Ликът на Слънцето си беше на трона и само това имаше значение. Представляваше маска за цялата глава, направена от чисто злато, която трябваше да се носи от съответния владетел при всички обществени изяви. Изражението на маската, според светотатстващите, беше типично за доброжелателен запек. В продължение на хиляди години маската символизираше владетелите в Джелибейби. Заради нея беше и много трудно да различаваш царете един от друг.

Това също беше изключително символично, макар че никой не си спомняше за какво по-точно.

Много подобни неща имаше в Старото царство. Например жезълът на коленете му с много символичните си змии, символично обвили алегоричния остен за камили. Хората вярваха, че този жезъл дава на върховните жреци власт над боговете и мъртвите, но това вероятно е метафора, тоест лъжа.

Диос се размърда.

— Царят въведен ли е в Залата за Пътя Отвъд? — попита той.

Кръгът по-малко върховни жреци кимна утвърждаващо.

— Копърко, балсаматорът, се занимава с него в този миг, о, Диос.

— Много добре. И строителят на пирамиди е инструктиран, нали?

Дюдюк Кууми, върховният жрец на Кхефин, Двуликия бог на портите, пристъпи напред.

— Позволих си сам да се заема с това, о, Диос — измърка той.

Диос забарабани с пръсти по жезъла си:

— Да. Изобщо не се съмнявам, че си го направил.

В съсловието на жреците беше широко прието, че Кууми ще наследи Диос, в случай че някога вземе наистина да умре. Но да се мотаеш и да го чакаш да умре никога не е било възнаграждаващо усилията занятие. Единственото мнение, което се отличаваше от останалите, принадлежеше на самия Диос, който ако имаше изобщо някакви приятели, вероятно би им доверил известни предварителни условия за събитието, а именно — сини луни, летящи прасета, а той, Диос — да е видян в ада. Вероятно би добавил мнението си за единствената разлика между Кууми и свещен крокодил — крокодилът поне има простичка почтена цел.

— Много добре — каза той.

— Ако мога да напомня на Ваше светлост?… — продължи Кууми.

Лицата на останалите жреци засияха с удобно безопасна пустота, когато Диос яростно ги изгледа.

— Да, Кууми?

— Принцът, о, Диос. Призован ли е?

— Не — отговори Диос.

— Тогава как ще разбере?

— Той ще узнае — твърдо отвърна Диос.

— Как така?

— Той ще узнае. А сега всички сте свободни. Вървете си. Погрижете се за боговете си!

Те забързано се изнизаха и оставиха Диос сам на стълбите. Това беше обичайната му поза от толкова дълго време, че си беше издълбал ямичка в камъка, която му беше по мярка.

Разбира се, че принцът знаеше. Това беше част от реда на нещата. Но в дълбините на ума си, изкопани от години ритуали и подобаващо почитане, Диос откри някакво смущение. Не му беше там мястото. Смущението е нещо, което трябва да се случва на други хора. Не е стигнал до положението, което заемаше сега, като си е позволявал да си оставя място за съмнение. И все пак там някъде отзад витаеше някаква мъничка мисъл, сигурност, че ще има неприятности с новия цар.

Добре, де. Момчето скоро ще се научи. Всички се научават.

Промени позата си и примига. Болките и бодежите се бяха върнали, а той не можеше да си позволи това. Пречеха на задълженията му, а негов дълг беше свещената вяра.

Отново ще трябва да посети некропола. Довечера.

 

— Виждаш, че това не е той, нали?

— А кой е тогава? — попита Чидър. Те неуверено шляпаха във водата по улицата, този път не с люшкащата се походка на пияници, а с нескопосания ход на двама души, които се опитват да управляват трима. Тепик ходеше, но не по начин, който им вдъхваше увереност, че мозъкът му взима някакво участие в движението.

Около тях се отваряха врати със замах, псуваше се, чуваше се как мебели се влачат към стаите на горния етаж.

— Изглежда горе в планините е имало страхотна буря — заключи Артур. — Обикновено такова наводнение не става дори и напролет.

— Може би трябва да изгорим няколко пера под носа му — предложи Чидър.

— Тази дяволска морска чайка сигурно му е любимка — изръмжа Артур.

— Каква морска чайка?

— Видя я.

— Добре де, какво за нея?

— Наистина я видя, нали?

Несигурността запали мрачното си пламъче в очите на Артур. Чайката бе изчезнала в цялото онова вълнение.

— Вниманието ми беше малко заето — Чидър сподели свенливо. — Сигурно заради онези ментови вафлички, дето ги сервираха с кафето. Стори ми се, че са малко попреминали.

— Положително имаше елемент на окултност в онази птица — заяви Артур. — Слушай, хайде да го сложим някъде, докато изсипя водата от ботушите си, а?

Наблизо имаше фурна — вратите й бяха отворени, за да могат тавите с новия хляб да изстинат в ранната утрин. Подпряха Тепик на стената.

— Има вид, сякаш някой го е фраснал по главата — установи Чидър. — Никой не го е правил, нали?

Артур отрицателно поклати глава. Лицето му бе застинало в лека назъбена усмивка. Онова, в което се бяха вторачили очите му, не принадлежеше на обичайния набор измерения.

— Трябва да го върнем в Гилдията и право в лазар…

Той спря. Зад тях се чу особено шумолене. Хлябовете леко подскачаха в тавите. Един-два паднаха на пода от вибрациите, където се завъртяха около оста си подобно на преобърнати бръмбари.

После препечените им корички се разпукаха като черупки на яйца и от тях покълнаха стотици зелени стъбълца.

Само за няколко секунди тавите се бяха превърнали в развълнувани гъсти посеви от млада пшеница, а класовете им започваха да се наливат и да клюмват от тежестта си. През тях вървяха Чидър и Артур с безизразни лица и здраво придържаха Тепик помежду си.

— Той ли прави всичко това?

— Имам чувството, че…

Артур погледна назад, в случай че гневни хлебари са наизлезли и съзрели агресивното пълнозърнесто производство, и така внезапно спря, че останалите двама се завъртяха около него подобно на кормило.

Замислено се загледаха по улицата.

— Не е нещо, което можеш да видиш всеки ден — най-сетне отрони Чидър.

— Имаш предвид, че поникват трева и други неща навсякъде, където му стъпи кракът?

— Да.

Погледите им се срещнаха. Едновременно сведоха очи към обувките на Тепик. Вече беше до глезен в зеленина, която неотклонно разпукваше вековния калдъръм.

Без да отронят и дума, те сграбчиха лактите му и го повдигнаха във въздуха.

— В лазарета — каза Артур.

— В лазарета — съгласи се Чвдър.

Но и двамата знаеха, дори още тогава, че няма да му се размине само с горещ компрес.

 

Докторьт се облегна назад.

— Доста ясно — произнесе се, като мислеше припряно. — Случай на mortis portalis tackulatum с усложнения.

— Какво значи това? — попита Чидър.

— На езика на неспециалиста — докторът подсмръкна — той е мъртъв и студен.

— Какви са усложненията?

Докторът им хвърли уклончив поглед.

— Все още диша. Ето, пулсът му е оживен, а има температура колкото да пържиш яйца.

Той се поколеба, съзнавайки, че вероятно е прекалено ясно и добре разбираемо. Медицината беше ново изкуство на Диска и доникъде нямаше да я докара, ако хората можеха да го разбират.

— Pyrocerebrum ouerf culinaire — произнесе, след обработка на ум.

— Ами какво можете да направите по този въпрос? — попита Артур.

— Нищо. Мъртъв е. Всички медицински изследвания го доказват. Така че, ъ-ъ-ъ… погребете го, дръжте го на хубаво и хладнo място и му кажете да дойде при мен следващата седмица. По възможност на дневна светлина.

— Но той още диша!

— Това са само рефлекторни дейности, които лесно могат да заблудят неспециалиста — надуто обясни докторът.

Чидър въздъхна. Подозираше, че Гилдията, която в края на краищата имаше несравним опит с остри ножове и сложни органични съединения, се справяше много по-добре от лекарите при елементарната диагностика. Гилдията може и да убиваше хората, но поне не очакваше от тях да са й благодарни за това.

Тепик отвори очи.

— Трябва да си отида вкъщи.

— Мъртъв, а? — отбеляза Чидър. Лекарят беше гордост за професията си:

— Не е необичайно за един труп да произвежда смущаващи звуци след смъртта си — доблестно заяви той, — които разстройват роднините и…

Тепик се изправи в седнало положение и се изпъна.

— Освен това мускулните спазми на вкочанясващото се тяло могат при определени обстоятелства… — започна докторът, но вече беше обезсърчен. Хрумна му една идея:

— Това е рядко и загадъчно заболяване, което върлува в момента. Причинява се от… от… от нещо толкова мъничко, че по никакъв начин не може да се засече — приключи със самодоволна усмивка.

Свеж номер. Ще трябва да го запомни.

— Много благодарим — каза Чидър, отвори вратата и го изведе навън. — Следващия път, когато се чувстваме наистина добре, със сигурност ще Ви повикаме.

— Вероятно това е чируз — предположи лекарят, докато внимателно, но решително го изтласкваха навън от стаята. — Пипнал е чируз, сега много върлуват…

Вратата се затръшна.

Тепик провисна краката си отстрани на леглото и хвана главата си с ръце.

— Трябва да си ида вкъщи — повтори той.

— Защо? — попита Артур.

— Не знам. Царството ме желае.

— Там изглежда доста лошо се отнасят с тебе… — започна Артур.

Тепик размаха ръце, за да го накара да спре.

— Вижте, моля ви, не искам никой да ми изтъква разумни доводи. Не искам никой да ме съветва, че трябва да си почина. Всичко това няма значение. Ще се върна в царството възможно най-бързо. Не е въпрос на трябва, разбирате, нали. Ще го направя. А вие можете да ми помогнете. Чиди…

— Как?

— Баща ти има един изключително бърз плавателен съд, който използва за контрабанда — решително заяви Тепик. — Ще ми го заеме срещу благоприятна отплата под формата на бъдещи възможности за търговия. Ако потеглим след час, времето ще е предостатъчно.

— Баща ми е почтен търговец!

— Точно обратното. Седемдесет процента от доходите му миналата година са от недекларирана търговия със следните стоки… — Погледът на Тепик се взря в небитието. — …от незаконен транспорт на гулани и лечари — девет процента. От нощен превоз на необлагани с данъци…

— Добре де, трийсет процента е почтен — призна Чидър, — което е значително по-почтено от повечето. Я по-добре ми кажи откъде знаеш това. Изключително бързо ми го кажи.

— А-аз не знам — отговори Тепик. — Когато с-сспях, струваше ми се, че знаех всичко. Всичко за всекиго. Мисля, че баща ми е умрял.

— Ау — отрони Чидър. — Боже. Моите съболезнования.

— А, не. Не е каквото си мислиш. Той би искал това да се случи. Мисля, че дори го очакваше с нетърпение. В нашето семейство смъртта е мигът, от който наистина започваш, разбираш ли, да се радваш на живота. Предполагам, че той доста се забавлява.

 

В действителност фараонът седеше на една свободна плочка в церемониалната подготвителна зала и наблюдаваше как сочните му вътрешности внимателно биват изваждани от тялото му и как ги слагат в специалните кани, предназначени за специалната ниша.

Това не е гледка, често наблюдавана от хората — поне не от хора, които са в състояние да проявяват разсъдлив интерес.

Той беше доста разстроен. Въпреки че официално вече не обитаваше тялото си, все още беше привързан към него благодарение на някаква окултна връзка, а и трудничко е да изпитваш удоволствие, като гледаш как двама занаятчии се ровят до лакти в твои чаркове.

Освен това и шегичките им не са смешни. Не и когато мишената си ти.

— Виж, господарю Копърко — каза Ембри, закръглен, червендалест млад мъж и както царят бе научил — новият чирак. — Гледай… така… виж това, виж… гледай… името ти в нова светлина. Схващаш ли? Името ти наяве, разбираш ли?

— Просто ги постави в каната, момче — с досада отвърна Копърко. — И докато сме на тази тема, нямам високо мнение и за рутинната процедура.

— Извинете, учителю.

— Я ми подай, ако обичаш, кука за мозък номер три, докато си още на оня край.

— Веднага пристига, учителю.

— И да не ме бутнеш. Това е фина работа.

— Разбира се.

Царят се приближи и проточи врат. Ембри тършуваше в своя си сектор на дейност и след малко подсвирна ниско и продължително.

— Ще погледнеш ли само цвета на това! — възкликна той. — Никога не би ти хрумнало, нали? Това е нещо, което те ядат ли, учителю?

Копърко въздъхна:

— Просто го сложи в паницата, Ембри.

— Да, слагам го. Учителю?

— Кажи, момко?

— В кой чарк е разположен богът, учителю?

Копърко надничаше през ноздрата на царя, като се опитваше да се съсредоточи.

— Тази работа се оправя преди да дойде при нас тук, долу — търпеливо му обясни.

— А аз си се чудех — продължаваше Ембри, — защото нали за това няма кана.

— Не. Не може да има. Трябва да е доста необикновена кана.

Ембри имаше малко разочарован вид.

— O — възкликна, — значи той си е един обикновен простосмъртен, така ли?

— В тясно органичен смисъл — поясни Копърко с леко приглушен глас.

— Нашата мами разправя, че го е бивало за цар — каза Ембри. — Какво мислиш ти?

Копърко се спря за миг с кана в ръка и изглежда за първи път от началото на разговора се позамисли.

— Никога не мисля за това преди да се появят тук долу. Предполагам, че беше по-добър от повечето други. Хубав чифт бели дробове. Чисти бъбреци. Хубави големи синуси — това е нещото, което винаги търся в един цар. — Сведе поглед и оповести професионалното си заключение. — Наистина е удоволствие да работиш с него.

— Нашата мами казва, че сърцето му си е на мястото — продължаваше Ембри.

Царят замаяно се понесе към ъгъла, като унесено кимна утвърдително с глава. Да, мислеше си той. В кана номер три, на най-горната полица.

Копърко избърса ръцете си с някакъв парцал и въздъхна. Навярно тридесет и петте години служба в погребалния бизнес, който му даде твърда ръка, философска нагласа и задълбочен интерес във вегетарианството, освен това са му дарили и умения да чува звуци отвъд простосмъртните. Тъй като беше почти напълно убеден, че точно край ухото му някой друг също въздъхна.

Царят тъжно продължи към другия край на залата и впи поглед в матовата течност в подготвителната вана.

Странна работа. Когато беше жив, всичко това му изглеждаше толкова разумно, толкова очевидно. А сега беше мъртъв и му се струваше огромна загуба на усилия.

И започваше да го дразни. Наблюдаваше как Копърко и чиракът му го почистват, как изгарят няколко церемониални стафиди, как го повдигат — нещото, де — как го пренасят достопочтено през залата и как го пускат леко в маслената прегръдка на предпазното средство.

Тепикамон XXVII се втренчи в мрачните дълбини на собственото си тяло, тъжно полегнало на дъното подобно на последната кисела краставичка, останала в буркана.

Вдигна поглед към торбите в ъгъла на залата. Пълни бяха със сено. Нямаше нужда да му се казва какво ще се прави с това сено.

 

Корабът не се плъзгаше. Той се прокрадваше по водата и танцуваше на вълните върху върховете на дванадесет гребла, разпростираше се като нефтено петно, рееше се като птица. Беше матово черен и с форма на акула.

Нямаше кормчия, който с барабан да отмерва ритъма. Нямаше нужда от излишни тежести.

Тепик седеше между редовете мълчаливи гребци в тясното корито, в което държаха стоката. По-добре да не си мисли за какви стоки става дума. Корабът очевидно беше създаден, за да транспортира малки количества много бързо и незабелязано и той се съмняваше дали дори и в Гилдията на контрабандистите подозират за съществуването му. Търговията се оказа по-интересно занятие, отколкото очакваше.

Откриха делтата с подозрителна лекота — колко ли пъти тази шепнеща сянка се бе плъзгала нагоре по реката, питаше се той — и измежду всички миризми от бившите товари можеше да долови уханието на дома. Крокодилски тор. Тръстиков прашец. Цветове на водни лилии. Липса на канализация. Воня на лъвове и смрад на хипопотами.

Главният гребец лекичко го потупа по рамюто и му показа с жестове да се изправи, помогна му да запази равновесие, докато слизаше от кораба и нагази във водата до кръста. Докато се добере до брега, корабът се превърна само в някакво подозрение за сянка надолу по течението.

Тъй като си беше по природа любознателен, Тепик се запита къде ли се крие през деня, тъй като имаше вид на съд, създаден да се движи само под покрова на мрака и реши, че вероятно се спотайва някъде из високите блата с тръстика из делтата.

И понеже вече беше цар, отбеляза си наум да се погрижи блатата да бъдат периодично патрулирани отсега нататък. Един цар трябва да ги знае тези работи.

Спря, затънал до глезени в речната тиня. Беше узнал всичко.

Артур бе говорил несвързано за морски чайки и реки, за покълнали самуни хляб, което предполагаше, че е попрекалил с пиенето. Тепик си спомняше само, че се събуди с ужасяващо усешане за загуба, понеже паметта му не съумяваше да задържи новите си скъпоценни придобивки, а ги изливаше навън. Досущ като великите прозрения, които ти идват насън и изчезват, когато се събудиш. Беше узнал всичко, но само като се опита да си спомни какво точно, то се стече от главата му като от пробита кофа.

Но му остана новото усещане. По-рано животът му се носеше безцелно, променян от случайните обстоятелства. Сега равномерно си цъкаше между блесналите релси. Вероятно нямаше качества да стане убиец, но знаеше, че може да бъде цар.

Краката му напипаха твърда земя. Корабът го остави малко по-надолу по реката от палата и сините пламъци на пирамидите, разположени на отвъдния бряг, насищаха нощта с обичайната си светли на на фона на луната.

Вечните покои на блажените мъртъвци се явяваха във всякакви размери, но не и във всякакви форми, разбира се. Бяха се скупчили близо до града, все едно мъртвите обичат да си имат компания.

Дори и най-старите бяха непокътнати. Никой не си вземаше назаем нито един камък, за да си строи къщи или пътища. Тепик се почувства смътно щастлив от тази мисъл. Никой не разпечатваше вратите, за да се мотае вътре и да проверява дали мъртвите нямат някои поостарели скъпоценности, които вече не им трябват. А всекидневно, без никакъв пропуск в графика им се доставяше храна в малките предверия; комисионерите на мъртвите заемаха голяма част от палата.

Понякога храната изчезваше, понякога си стоеше. Жреците обаче бяха съвсем наясно по този въпрос. Независимо дали храната е консумирана или не, тя бива изяждана от мъртвите. Предполагаше се, че им е харесала — никога не се оплакваха, нито пък се появяваха да си искат допълнително.

Грижете се за мъртвите и мъртвите ще се грижат за вас. В края на краищата те са мнозинство.

Тепик разтвори тръстиките. Оправи дрехите си, изчопли някаква кал от ръкава си и пое към палата.

Пред него, тъмна на фона на сиянието от пламъците, се извисяваше великата статуя на Кхъфт. Преди седем хиляди години Кхъфт извел своя народ от… Тепик не можеше точно да си спомни откъде, но е било някакво място, което навярно не им е харесвало, и то с основателна причина. В такива моменти му се искаше да познава по-добре историята. После Кхъфт отправил молитва насред пустинята, а тукашните богове посочили Старото царство. И той не само навлязъл, ами и завладял територията, за да се превърне тя във вечна обител за неговото семе. Във всеки случай, станало е нещо от този род. Вероятно е имало повече „и не само това, ами и“, както и няколко „наистина“, които добавят меда и маслото към историята. Но вида на този велик патриархален лик, на тази протегната ръка, на тази брадичка, в която можеш да трошиш камъни, смело вирната на фона на пламъците, му казваха каквото вече знаеше.

Беше си у дома и никога нямаше да го напусне.

Слънцето започна да изгрява.

 

Най-великият жив математик на Диска, а всъщност и последният в Старото царство се протегна в обора си и преброи стръкчетата слама в леглото си. След това предположи какъв е броят на пироните в стената. После отдели няколко минути, за да докаже, че полето на автоморфния резонанс има полубезкраен брой нерешими първични идеали. След което, за да мине времето, отново си изяде закуската.

Бележки

[1] Например да бъде заровено в пясъка и в него някой да снесе яйца.

[2] Като начало привилегията да дишаш.

[3] Букв. „Детето на Джел“

[4] Жабата обаче беше доста големичка, попадна във вентилационните шахти и седмици наред държа всички будни.

[5] Беше казано, че животът в Анкх-Морпорк е евтин. Това естествено беше напълно погрешно. Често пъти животът е много скъп, можеш обаче рапълно безплатно да си получиш смьртта.

[6] Подувката се получава от дълбокоокеанската риба гръм, Singularis minutia gigantica, която се защитава от враговете си, като се подува и многократно надминава обичайните си размери. Ако бъде погълната от хора, всяка клетка в човешкото тяло мигновено се опитва да се подуе до 2 000 пъти.

Изходът е неизменно фатален и много шумен.

[7] Портата на Гилдията на Убийците никога не се затваряше. Казваха, че е така, защото при Смъртта бизнесът си върви непрекъснато и няма почивни часове, но истината беше, че пантите бяха ръждясали преди векове и никой не успяваше да се справи с тях.

[8] Обратното вино се прави от грозде, което спада към растенията, наречени ретемпорални. Вирее само по високите магически полета. Обикновените растения се развиват, след като семената се посадят — при ретемпоралните рестения всичко е в обратен ред. Въпреки че обратното вино опиянява по обичайния начин, въздействието на храносмилателната система върху молекулите му предизвиква необичайна реакция, чийно краен ефект е да върне произтичащия махмурлук обратно във времето към момент, отстоящ на няколко часа от времето на изпиване на виното.

[9] Когато Гилдията на Крадците обяви Обща стачка в Годината на Очарователната леност, реалното ниво на престъпността се удвои.

[10] Една от двете# легенди за основаването на АнкхМорпорк гласи, че двамата братя сираци, които построили града, в действителност били намерени и отгледани от хипопотам и закърмени с хипопотамско мляко (лит. ориджепъл, въпреки че някои историци твърдят, че това е неправилен превод на орджапъл, вид шкаф за напитки със стъклена вратичка). Осем хералдически хипопотама опасват моста, наредени с лице към морето. Казват, че ако някога над града надвисне заплаха, те ще избягат.

# Според другата легенда, която гражданите обикновено не разказват, дори в още по-антични времена група мъдреци оцелели при потоп, пратен от боговете, като си построили огромен кораб и на този кораб качили по двама представители от всеки животински вид, съществувал по онези времена на Диска. Няколко седмици по-късно насъбралият се животински тор натежал и корабът започнал да гази дълбоко във водата и затова — продължава историята — го изсипали от страната на единия борд и нарекли мястото Анкх-Морпорк.