С неприсъща за толкова ранен час вглъбеност на мисъл и чувство Плавт Боносус, сенатският презид, вървеше бавно, придружен от съпругата си и двете им неомъжени дъщери, към малкия, предназначен за цвета на обществото храм на Блажените жертви недалече от дома им, за да поднесе утринната си молитва на втората годишнина от Въстанието на победата.

След като се беше прибрал дискретно в мразовития мрак, той изми от себе си миризмата на младия си любовник — момчето бе настояло да си сложи особено натрапващо се благовоние — и се преоблече навреме, за да се види призори с женското си домочадие. Едва когато забеляза боровите клонки, които всяка от трите жени носеше в косата си в чест на Дикания, внезапно и много живо си спомни, че бе направил точно това (след като бе оставил друго едно момче) преди две години, на заранта в деня, в който Градът избухна в кръв и пожари.

Застанал сега в богато украсения храм, докато взимаше дейно участие в звучните песнопения на литургията, както се очакваше от човек с неговия сан, Боносус остави ума си да се зарее назад в спомена — не за мазничкия му нацупен млад любовник, а за онзи ад отпреди две години.

Каквото и да кажеше някой, каквото и да напишеха един ден историците — ако вече не бяха написали, — Боносус се бе оказал там: в Атенинския палат, в тронната зала с императора, с канцелара Гесий, със стратега, с протоофициария, с всички други, и знаеше точно кой бе изрекъл думите, обърнали двудневния прилив, който вече беше удавил Хиподрума и Великия храм и напираше срещу Бронзовите порти на Имперския прецинкт.

Фаустин, протоофициарият, съветваше настойчиво императора да се оттегли от Града, да отплава от тайния пристан под градините през проливите за Деаполис или дори още по-далече и да изчака там, докато хаосът поглъща столицата.

Бяха заклещени в Имперския прецинкт от предната сутрин. Появата на императора в Хиподрума, за да пусне кърпата за начало на надбягванията на празника Дикания, не беше довела до възторжени възгласи, а дори предизвика усилващо се гневно ръмжене, след което хората изригнаха от трибуните и обкръжиха катизмата с викове и ръкомахания. Искаха главата на Лизип Кализиеца, главния данъчен служител на императора, и държаха на всяка цена помазаният от Джад император да го разбере.

Стражите на префекта на Хиподрума, пратени по обичайния ред да разпръснат тълпата, бяха жестоко пребити. С това всичко наподобяващо рутина и ред се бе изпарило.

— Победа! — изрева някой, размахваше над главата си като знаме откъснатата от рамото ръка на един от стражите. Боносус помнеше този миг; сънуваше го дори понякога. — Победа за славните Сини и Зелени!

И двете партии подеха вика. Нечувано. И викът се извиси, и отекна над целия Хиподрум. Убийствата станаха точно под императорската трибуна. В този момент се прецени, че е благоразумно Валерий Втори и неговата императрица да се оттеглят към дъното на катизмата и да се върнат в Имперския прецинкт по тайния закрит стръмен проход.

За една тълпа първите убийства винаги са най-трудните. След това хората се озовават в друга територия, престъпили са прага и нещата вече стават наистина опасни. Следва още кръв и огън. Точно това бе станало в продължение на един ден и една жестока нощ, а това бе вторият ден.

Леонт току-що се беше върнал с окървавен меч от разузнаване из града с Ауксилий от екскубиторите. Донесоха, че горят цели улици и Великият храм. Сини и Зелени крачеха рамо до рамо през пушеците, пееха и поваляха Сарантион на колене. Скандираха няколко имена за нов император, добавил беше тихо стратегът.

— Има ли още от тях в Хиподрума?

Валерий стоеше до трона си и слушаше напрегнато. Мекото му гладко лице и сивите очи не издаваха отчаяние, само силната съсредоточеност на човек, борещ се да намери решение на проблем. „Неговият град е в пламъци — помисли Боносус, — а той прилича на схолар от древните Школи, обмислящ задача за обеми и плътности“.

— Така изглежда, господарю. Един от сенаторите. Симеонис. — Леонт, вежлив както винаги, се сдържа да погледне към Боносус. — Някои от водачите на партиите са го облекли в пурпур и са го короновали с някаква огърлица в катизмата. Убеден съм, че е против волята му. Намерили са го извън дома му и тълпата го е повлякла.

— Той е стар и уплашен — каза Боносус. Първите му думи в онази зала. — Няма никакви амбиции. Използват го.

— Знам — промълви Валерий.

Ауксилий заяви:

— Опитват се да привлекат на своя страна Терций Далейн. Нахлули са в къщата му, но казват, че той вече бил напуснал града. Валерий се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Разбира се, че ще го напусне. Предпазлив младеж.

— Или страхливец, трижди възвисен господарю — отвърна Ауксилий. Имперският архонт на екскубиторите беше сорианец, мъж с кисело и често гневно лице. Не беше недостатък, предвид поста му.

— Може би просто е лоялен — каза спокойно Леонт и погледна бегло към другия войник.

Възможно беше, но едва ли, помисли си Боносус. Благочестивият стратег бе известен с благонамерените си тълкувания на чуждите действия — все едно хората се оценяваха по добродетелите си. Но най-младият син на убития Флавий Далейн едва ли изпитваше повече лоялност към този император, отколкото към първия Валерий.

Той щеше да има амбиции, но едва ли щеше да посегне към чашата със заровете толкова рано в една толкова голяма игра. От най-близкото извънградско имение на Далейните можеше да прецени настроенията в Града и бързо да се върне.

Боносус, стегнат за гърлото от собствения си страх, не можа да се сдържи да не погледне с яд към седящия до него мъж: Лизип от Кализион, квестора на имперските приходи, който бе причинил всичко това.

Главният данъчен служител на империята беше мълчал досега, обемистото му туловище се беше разляло над ръбовете на резбованата пейка, на която седеше, и заплашваше да я скърши. Тлъстото му лице беше станало на петна от напрежение и страх. Пот бе зацапала тъмната му роба. Зелените му очи се местеха неспокойно от един говорещ на друг. Сигурно разбираше, че публичната му екзекуция — или дори хвърлянето му през Бронзовите порти на разгневената тълпа — е съвсем практичен избор в този момент, макар никой да не го беше изрекъл гласно. Не за първи път имперски бирник щеше да бъде принесен в жертва на тълпите.

Валерий Втори не показа никакви признаци за подобно намерение. Верността му към дебелия внушителен мъж, който толкова ефикасно и безукорно финансираше строителните му планове и скъпото за хазната приобщаване на различните варварски племена, открай време бе непоклатима. Говореше се, че Лизип участвал в машинациите, довели първия Валерий на трона. Все едно дали това бе истина, или не, един амбициозен император се нуждаеше от безскрупулен данъчен служител толкова, колкото се нуждаеше и от честен такъв: самият Валерий го беше казал веднъж на Боносус, съвсем между другото — а грамадният кализиец можеше да бъде укоряван за личните си навици, но не се знаеше някой да го е подкупил или подстрекавал към нарушения, или да е оспорвал преценките и действията му…

Сега, две години по-късно, Плавт Боносус, унесен в песнопението до жена си и дъщерите си, все още си спомняше хаотичната смесица от възхищение и ужас, които бе изпитвал в онзи ден. Ревът на тълпата пред портите на Прецинкта проникваше чак в залата, където се бяха сбрали около един златен трон, сред изделия от сандалово дърво и слонова кост и птици от злато и полускъпоценни камъни. Боносус би предложил квестора на партиите, без изобщо да се замисли. При равнището на данъците, вдигащо се на всеки три месеца от година и половина и продължило дори след изтощителните последици от чумата, Лизип трябваше да прояви благоразумие, вместо да арестува и подложи на изтезания двама обичани от народа духовници затова, че предложили подслон на един опитващ се да избегне данъците аристократ, когото той издирваше. Едно е да преследваш богатите (макар че по този въпрос Боносус бе на особено мнение). Съвсем друго е да гониш клирици, които служат на простолюдието.

Един благоразумен сановник, разбира се, трябваше да се съобрази с броженията в Града и с това колко неспокоен ставаше той в навечерието на Есенния празник. Дикания винаги беше опасно време за властта. Императорите ставаха предпазливи и утешаваха Града с игри и щедрост: знаеха колко много техни предшественици са губили очи, крайници, живот в тези смутни дни в края на есента, когато Сарантион празнуваше — или опасно подивяваше.

Сега, две години по-късно, Боносус извиси силния си глас и запя:

„Да бъде Светлина за нас и за нашите мъртви, и за нас, щом умрем, господи. Святи Джад, нека намерим убежище при теб и нивга да не лежим изгубени в мрака“.

Зимата идеше пак. Месеци дълъг, мокър, ветровит мрак. В онзи следобед преди две години бе имало светлина… червената светлина на Великия храм, лумнал в неудържим пожар. Загуба толкова голяма, че бе почти невъобразима.

— Северната армия може да стигне тук от Тракезия за четиринадесет дни — промърмори Фаустин в онзи ден, сухо и делово. — Върховният стратег ще го потвърди. Тази тълпа няма водачи, няма ясна цел. Всяка марионетка, която провъзгласят в Хиподрума, ще е безнадеждно слаба. Симеонис император? Смехотворно. Напуснете сега и ще се юрнете в Града с триумф, преди да е дошла дълбоката зима.

Валерий, опрял ръка на гърба на трона, погледна първо Гесий, стария канцелар, а после Леонт. И канцеларът, както и златокосият стратег, отдавнашен негов приятел, се поколебаха.

Боносус разбираше защо. Фаустин можеше да е прав, но можеше и да се окаже гибелно неправ: никой император, избягал от народа, който управлява, не се беше връщал, за да го управлява отново. Симеонис можеше да е просто уплашен фигурант, но какво щеше да спре други да се появят, след като се разбере, че Валерий е напуснал Сарантион? Ако издънката на Далейн намереше кураж… или му го връчеха в ръцете?

От друга страна, също тъй съвсем очевидно беше, че никой император, разкъсан от виещата тълпа, опиянена от собствената си сила, не е могъл да управлява след това. Боносус искаше да го каже, но си замълча. Зачуди се дали тълпата, ако се стигнеше дотам, щеше да разбере, че президът на сената е тук по чисто формални причини, че няма никаква власт, не представлява опасност, с нищо не им е навредил? Че той дори, финансово, е толкова жертва на злия квестор на имперските приходи, колкото всеки от тях?

Съмняваше се.

Нито един от мъжете не изрече дума в онзи миг, натежал от съдбовен избор. Виждаха през отворените прозорци лудуващи пламъци и черен пушек — гореше Великият храм. Чуваха глухия, тежък тътен на тълпата при портите и в Хиподрума. Леонт и Ауксилий бяха донесли, че поне осемдесет хиляди души са се събрали в и около Хиподрума, че прииждат във форума. Много повече, изглежда, беснееха из другите райони на града, от тройните стени насам, и не бяха спрели през цялата нощ. Съобщили бяха за опустошени и оплячкосани таверни и каупони. Виното, което все още можеше да се намери, се изнасяше от мазета и минаваше от ръка на ръка по кипналите, потънали в дим улици.

Миризма на страх се бе възцарила в тронната зала.

Плавт Боносус, запял тържествената литургия в кварталния храм две години по-късно, знаеше, че никога няма да забрави този миг.

Никой от мъжете не проговори. Направи го жената в залата.

— По-скоро ще умра облечена в порфир в този палат — каза тихо императрица Аликсана, — отколкото от старост в изгнание, където и да е на земята. — Беше стояла до източния прозорец, докато мъжете обсъждаха, загледана в горящия град отвъд градините и дворците. Сега се бе обърнала и гледаше единствено Валерий. — Всички деца на Джад са родени, за да умрат. Императорските одежди са пристойни за траурен саван, господарю мой. Нали?

Боносус помнеше как пребледня лицето на Фаустин. Как Гесий отвори уста и я затвори, изведнъж състарен, с безброй дълбоки бръчки по белезникавата, съсухрена като пергамент плът. И помнеше още нещо, което може би никога в живота си нямаше да изгуби от паметта си: императора до своя трон, и как изведнъж се усмихна на дребничката прелестна жена до прозореца.

Наред с други неща Плавт Боносус бе осъзнал, с някакво странно чувство на болка, че той самият никога, през всичките си дни, не е поглеждал друг мъж или жена по този начин, нито е получавал поглед и в най-малка степен сравним с онзи, с който танцьорката, станала тяхна императрица, бе удостоила Валерий.

— Това е непоносимо! — гръмко заяви Клеандър, за да надвика кръчмарския шум. — Мъж като него да притежава такава жена! — Отпи и изтри мустака, който се опитваше да си пусне.

— Не я притежава — отвърна му благоразумно Евтих. — Сигурно дори не спи с нея. И е издигнат човек, зелен филиз такъв.

Клеандър го погледна с яд, а другите се разсмяха. Шумът в „Спината“, както обикновено, беше почти непоносим. Беше обед и утринните надпревари бяха приключили, изкарваха колесниците за следобедните състезания след почивката. Най-амбициозното от всички места за пиене близо до Хиподрума гъмжеше от потни, шумни привърженици на двете партии. По-пламенните привърженици на Сините и Зелените се бяха отправили към по-евтините кръчми, но хитрите уредници на „Спината“ бяха предложили безплатно пиене на оттеглили се и състезаващи се колесничари от всички цветове още от деня, в който бяха отворили вратите на заведението, и изкушението да вдигнеш чаша бира или вино със състезателите им носеше добра печалба още от онзи първи ден.

Така и трябваше да бъде — цяло състояние бяха вложили в това. Дългата ос на таверната бе замислена като подобие на истинската спина(гръбнака) — централния остров на Хиподрума, около който колесничарите кръжаха в буйната си гонитба. Вместо с препускащи коне, тази спина бе обкръжена с мраморен тезгях и с пиячи, стоящи или подпрени от двете страни, срещу умалените копия на статуи и монументи, украсяващи истинската спина в Хиподрума. Пред едната дълга стена минаваше същинският тезгях, също облицован с мрамор, със отрупани плътно един до друг гости. А за достатъчно благоразумните — и платежоспособни, — които бяха направили заявки навреме, имаше сепарета покрай отсрещната стена: нижеха се чак до сенчестото дъно на таверната.

Евтих беше винаги благоразумен, а Клеандър и Дорос бяха много платежоспособни или по-точно — бащите им бяха. Петимата младежи — всички Зелени естествено — имаха трайно споразумение в дни за състезания да заемат видимото отвсякъде второ сепаре. Първото винаги беше запазено за колесничари и редките посетители от Имперския прецинкт, дошли да се позабавляват сред градските тълпи.

— Все едно, никой мъж не притежава една жена — каза унило Гидас. — Има тялото й за малко, ако извади късмет, но само бегло надзъртане в душата й. — Гидас беше поет. Или се опитваше да стане.

— Стига да имат души — кисело подхвърли Евтих и отпи от грижливо разреденото си с вода вино. — В края на краищата въпросът е теологичен.

— Вече не е — възрази Полон. — Един патриаршески събор го е решил още преди сто години.

— Само с един глас — каза усмихнато Евтих. Евтих знаеше много. И не го криеше. — Ако някой от августейшите отци е имал неприятно преживяване с блудница предната нощ, Съборът сигурно е щял да реши, че жените нямат душа.

— Това май е светотатство — измърмори Гидас.

— Хеладик да ме пази! — изсмя се Евтих.

— Това е светотатство — повтори Гидас с рядката си бегла усмивка.

— Нямат — измърмори Клеандър, без да обръща внимание на последните реплики. — Нямат души. Или тя няма, да позволява на оная крастава жаба със сивото лице да я ухажва. Върна ми подаръка, знаете ли.

— Знаем, Клеандър. Каза ни го. Поне сто пъти. — Тонът на Полон бе добродушен. Той разроши косата на Клеандър. — Забрави я. Не е за тебе. Пертений си има място в Имперския прецинкт и в армията. Жаба или не, той е от мъжете, дето спят с жени като нея… освен ако някой с още по-голям сан не го избута от леглото й.

— Място в армията ли? — Гласът на Клеандър се извиси, изпълнен с възмущение. — Кълна се в кура на Джад, това ако не е тъпа шега! Пертений от Евбулус е малокръвен гъзолицец, секретар на надут стратег, и отдавна е зарязал куража си, още откакто се ожени за дама с по-високо положение и реши, че му харесват меки легла и злато.

— По-тихо, идиот такъв! — Полон го стисна за лакътя. — Евтих, разреди му шибаното вино, преди да ни е вкарал в бой с половината армия.

— Много късно — въздъхна жално Евтих.

Другите проследиха погледа му към мраморната спина, проточила се през средата на помещението. Един плещест мъж в офицерска униформа се беше извърнал към копието на втората статуя на Зелените, посветена на колесничаря Скорций, но всъщност май се беше вторачил в тях и се мръщеше. Мъжете от двете му страни — не бяха войници — също ги гледаха, но после се обърнаха към пиенето си на тезгяха.

Клеандър млъкна, но изгледа стръвнишки войника, който само сви рамене и им обърна гръб. Клеандър изсумтя и изтърси, макар и доста по-тихо път:

— Казах ви. Армия от безполезни мошеници, които се перчат с измислени битки.

Евтих поклати насмешливо глава.

— Ама си безразсъден зелен филиз, нали?

— Не ме наричай така.

— Как, безразсъден ли?

— Не. Другото. Вече съм на седемнайсет и не ми харесва.

— Че си на седемнайсет?

— Не! Да ме наричаш така. Престани, Евтих. Не си много по-голям от мене.

— Не съм, но не се фукам като хлапак с първата си ерекция. Някой ще ти го отреже един ден, ако не внимаваш.

Дорус примижа.

— Евтих.

Някой се бе появил в сепарето им — сервитьорът. Вдигнаха очи. Носеше стъкленица вино.

— Поздрави от офицера на спината — каза им, облизваше нервно устни. — Кани ви да вдигнете с него наздравица за славата на върховния стратег Леонт.

— Не приемам черпене под условия — наежи се Клеандър. — Сам мога да си платя виното, ако искам.

Войникът не се беше обърнал. Сервитьорът посърна още повече.

— Мм, той каза, че ако не изпиете виното му и не вдигнете тоста му, ще е разочарован и ще го изрази като… окачи най-шумния от вас за туниката на куката пред входната врата. — Замълча. — Не искаме неприятности, нали разбирате.

— Ебал съм го! — каза високо Клеандър. В същия миг войникът се обърна.

Последваха го и двамата едри мъже от двете му страни. Единият беше риж и с брада, с неопределен произход. Другият беше някакъв северняк, варварин сигурно, макар косата му да беше късо подрязана. Врявата в заведението не секна. Сервитьорът извърна глава от сепарето към тезгяха и примирено разпери ръце.

— Момчетата не се ебават с мен — каза мрачно войникът. При тези думи един по-нататък по мраморния тезгях се обърна. — Никога. Момчета, които си носят косите като варвари, пред които не са се изправяли, и се обличат като басаниди, каквито не са виждали никога, правят каквото им каже един отруден войник. — Надигна се от тезгяха и бавно закрачи към сепарето им. Лицето му остана спокойно. — Носите косите си като врачите. Ако армията на Леонт не беше днес на северната и западната ви граница, някой врач с копие щеше да е прехвърлил стените и да ви го натика отзад. Знаете ли какво правят с пленени в битка момченца? Да ви кажа ли? Да ви покажа ли? Евтих вдигна ръка и се усмихна любезно.

— Не и в празничен ден, благодаря. Сигурен съм, че е неприятно. Наистина ли държите да се скараме заради Пертений от Евбулус? Познавате ли го?

— Изобщо не го знам. Но ще се скарам заради обидите към моя стратег. Дадох ви избор. Виното е хубаво. Пийте за Леонт и ще се присъединя към вас. После ще вдигнем тост за някои от старите колесничари на Зелените и някой от вас ще ми обясни как шибаните Сини ни отнеха Скорций.

Евтих се ухили.

— Вие, ако ми е позволено да предположа, сте симпатизант на славните и възвишени Зелени?

— През целия си жалък живот — отвърна мъжът с кисела усмивка.

Евтих се изсмя високо и направи място на войника да седне. Наля от предложеното вино. Вдигнаха тост за Леонт — всъщност никой от компанията не изпитваше неприязън към него. Трудно беше дори за Клеандър да се отнася пренебрежително към такъв човек, макар и да подхвърли, че се излага със секретаря, който е взел.

Набързо довършиха стъкленицата от войника и после — още две, вдигаха наздравици за дълъг низ Зелени колесничари. Войникът явно имаше обилни спомени за Зелени от градове из цялата империя при царуването на последните трима императори. Петимата младежи изобщо не бяха и чували за повечето от тях. Двамата му приятели ги гледаха от мраморния тезгях и от време на време също вдигаха чашите си. Единият леко се усмихваше, лицето на другия си остана безизразно.

После уредникът на „Спината“ нареди да надуят роговете, в подражание на ония в Хиподрума, възвестяващи началото на процесията с колесниците, и всички започнаха да си плащат пиенето и да се изнизват на шумна тълпа навън, в слънчевия ветровит есенен ден, за да се влеят в още по-шумната гмеж, изхвърлена от други таверни и бани през форума за следобедните надпревари.

Първото надбягване след обедната почивка бе най-голямото събитие за деня и никой не искаше да го изтърве.

— И четирите цвята играят — обясни Карулус, докато крачеха забързано към трибуните. — Големи пари. Единствената толкова голяма сума е последното за деня, когато Червените и Белите излизат и се надбягват четирима Зелени и Сини с биги — всяка с по два коня. Обаче то си е чисто надбягване, сегашното ще е по-диво. Кръв ще се лее на пистата, казвам ви. — Ухили се. — Може пък някой да сгази онзи тъмнокож кучи син Скорций.

— Ще ти хареса ли това? — попита Криспин.

Карулус обмисли въпроса му за миг.

— Не бих казал. Голямо удоволствие е да го гледаш. Макар да съм сигурен, че всяка година харчи цяло състояние за предпазни магии срещу таблички с проклятия и черни заклинания. Твърде много Зелени има, които с радост биха искали да го видят да пада и да го стъпчат затова, че мина към Сините.

— Ония петимата, с които пи ли?

— Един от тях поне. Оня приказливкото.

Петимата младежи бяха дръпнали напред през форума, към портите за патрициите и запазените си места.

— Коя беше жената, за която говореше?

— Танцьорка. Винаги е танцьорка. Последната любимка на Зелените. Шайрин се казва. Красавица май. Обикновено са красавици. Младите аристократи се надпреварват кой да легне с танцьорката или актрисата на деня. То си е традиция. Нали и императорът се ожени за такава в края на краищата.

— Шайрин ли? — Криспин се засмя. Това име беше в пътната му торба, на едно откъснато парче пергамент.

— Да, защо?

— Интересно ако е същата, за която мисля, трябва да я навестя. Нося писмо от баща й. — Отначало Зотик беше казал, че е проститутка.

Карулус го изгледа смаяно.

— Кълна се в огъня на Джад, родиецо, ти наистина си низ от изненади. Не казвай само на новите ми приятели. Най-младият може да те наръга с нож — или да поръча на някой да те наръга, — ако чуе, че имаш достъп до нея.

— Или да ми стане доживотен приятел, ако му предложа да дойде да я посети с мен.

Курулус се засмя.

— Богаташко момче. Полезен приятел. — Смигнаха си.

Варгос, от другата страна на Криспин, слушаше внимателно и мълчеше. Кася беше останала в хана, където си бяха наели стая предната вечер. Бяха я поканили да дойде с тях — при царуването на Валерий и Аликсана на жените бе разрешено да посещават Хиподрума, — но тя наистина бе уморена и притеснена от кипящия хаос на Града. Варгос също не беше стъпвал тук, но поне беше попадал между градски стени и разполагаше с някаква представа какво може да очаква.

Сарантион опровергаваше всички очаквания — но пък бяха предупредени, че ще е така.

Дългото вървене от крепостните стени до хана близо до Хиподрума видимо бе разстроило Кася. Беше ден на празненство; шумотевицата и човешкото гъмжило по улиците бяха смазващи. Минаха покрай един полугол аскет, кацнал опасно на върха на четвъртит триумфален обелиск, вятърът развяваше дългата му бяла брада. Съдеше в проповедта си пороците на Града пред струпалата се тълпа. Някой им каза, че бил тук от три години. По-добре било човек да не стои срещу вятъра откъм него, добавиха други.

Няколко проститутки обикаляха покрай кръга зяпачи. Карулус намигна на една и се изсмя, щом тя му се ухили и се отдалечи бавно, като полюшваше бедра. После им посочи отпечатъците от сандалите й в уличната прах — ясно бяха изписали: „Ела с мен.“

Кася не се засмя.

И днес реши да си остане в хана.

— Ти наистина ли щеше да се сбиеш с тях? — попита Варгос. Първите му думи този следобед.

Трибунът го изгледа накриво.

— Щях, разбира се. Леонт беше оскърбен пред мен от някакъв си хилав градски фукльо, който дори приличен мустак не може още да си пусне.

— Доста боеве те чакат, ако така ще се държиш тук — каза Криспин. — Имам подозрението, че сарантийците са свикнали да си изразяват мнението свободно.

— Ти ли ще ми говориш на мен за Града, родиецо? — изсумтя Карулус.

— Колко пъти си бил тук?

Карулус се подразни.

— Добре де, само два пъти всъщност, но…

— Значи знам повече за градските нрави от тебе, трибуне. Варена не е Сарантион и Родиас не е каквото е бил, но знам, че ако ще се ежиш за всяко подслушано мнение, както сигурно правиш в казармата, която командваш, изобщо няма да оцелееш.

Карулус се намръщи.

— Той оплюваше стратега. Моя командир. Бил съм се под командата на Леонт срещу басанидите отвъд Евбулус. В името на бога, знам що за човек е. Тая гнида с бащините си пари и тъпия източен халат няма право да споменава името му дори. Интересно, къде ли е било това хлапе преди две години, когато Леонт смаза Въстанието на победата? На това му се вика кураж, кълна се в кръвта на Джад! Да, щях да се сбия с тях. Беше… въпрос на чест.

Криспин вдигна вежда.

— Въпрос на чест. Точно. Защо тогава не можа да разбереш постъпката ми при стените, когато влязохме вчера?

Карулус изсумтя.

— Изобщо не е същото. Можеха да ти отрежат носа затова, че заяви различно име от онова в разрешителното ти. Използването на онези документи престъпление. Кълна се в името на Джад, Марциниан…

— Криспин — прекъсна го Криспин.

Възбудена и не много трезва група Сини се заниза покрай тях, втурнала се към портата.

— Избрах да вляза в Сарантион като Гай Крисп — името, което са ми дали баща ми и майка ми, а не фалшиво. — Криспин погледна трибуна. — Въпрос на чест.

Карулус тръсна категорично глава.

— Единствената причина, единствената, стражата да не ти прегледа документите и да те задържи, щом имената не съвпадат, беше защото си с мен.

— Знам — отвърна Криспин и изведнъж се ухили. — Разчитах на това.

Варгос не можа да се сдържи и изсумтя насмешливо. Карулус се навъси.

— Ти наистина ли се каниш да си кажеш собственото име на Бронзовите порти? В Атенинския палат? Дали първо да не те запозная с някой нотариус за предсмъртно завещание?

Прочутите порти на Имперския прецинкт, впрочем, се виждаха оттук, в единия край на форума. Зад тях се издигаха стените и куполите на императорските дворци. Недалече, северно от форума, скеле, кал и зидария обграждаха строителния терен на огромния нов храм на Святата Мъдрост на Джад, последния импозантен проект на Валерий Втори. Криспин — до вчера Марциниан — бе призован, за да вземе участие в това.

— Не съм решил още — отвърна Криспин.

Самата истина. Не беше решил. Заявлението при митническата порта бе дошло съвсем спонтанно. Още докато изричаше собственото си име, за първи път, откакто бе напуснал дома си, бе разбрал, че след като е в компанията — всъщност под надзора — на половин дузина войници, най-вероятно претрупаната с работа стража, и то в празничен ден, едва ли ще преглежда документите му, и точно така стана. Наеженият и изпъстрен с ругатни разпит на Карулус, след като се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, беше предсказуемо последствие.

Криспин се беше забавил с отговора, докато не наемат стаите в един познат на Карулус хан близо до Хиподрума и новия Велик храм. Войниците от Четвърти Саврадийски бяха пратени в казармата, а един — до Имперския двор да съобщи, че родийският майстор на мозайка е пристигнал в Сарантион.

В хана, над варената риба и меко сирене с фурми и диня след това, Криспин обясни на спътниците си — двамата мъже и жената — как бе станало така, че е тръгнал на път с имперско разрешително на друг човек. Или по-точно, обясни само най-явните страни. Останалото, свързаното с мъртви и с една варварска кралица, предпочете да запази за себе си.

Карулус, слисан и изпаднал в мълчание по време на целия монолог, ядеше и слушаше внимателно, без да го прекъсва. А когато Криспин свърши разказа си, каза само:

— Хазартен човек съм и не ме е страх от шанса, но не бих заложил и един меден фолий, че ще оцелееш и един ден в имперския двор като Гай Крисп, след като от името на императора са поканили някой си Марциниан. В този двор не обичат… изненадите. Помисли за това.

Криспин обеща да помисли. Лесно е да обещаеш. Мислил беше за това, откакто бе напуснал Варена, но не беше намерил отговор…

Сега, докато вървяха през форума, видяха зад една сгъваема, набързо подредена маса мъж, който редеше низ от имена и числа на минаващия народ. Карулус спря и го попита:.

— Позициите на първо надбягване?

— Всичките?

— Не, разбира се. Кресценс и Скорций.

Търговецът на залози се ухили и оголи черни проядени зъби.

— Интересно ще е днес. Шеста и осма. Скорций е на външната.

— Няма да спечели от осма. Какво даваш на Кресценс от Зелените?

— На честен офицер? Три към две.

— Чукай се с баба си. Две към едно.

— За две към едно го правя в гроба й — но хубаво. Най-малко сребърен солид обаче. Тия облози не ги правя за пари за бира.

— Цял солид?! Аз съм войник, не съм алчен продавач на залози.

— А аз държа дюкян за залози, а не войнишка лавка. Ако имаш сребро, залагай. Иначе се махай и не ми затуляй сергията.

Карулус прехапа устна. Доста пари си бяха.

Порови в кесията си, извади сребърна монета, за която Криспин беше повече от сигурен, че му е единствената, и я тупна на импровизираната сергия. В замяна получи зелен чиреп с името „Кресценс“ над това на продавача. Беше отметнал грижливо номера на състезанието, стойността на залога и съотношението, което щеше да изплатия при връщане на чирепа.

Тръгнаха отново сред гъстото множество. Карулус се смълча в шумната врява, но щом влязоха, сякаш се оживи. Стискаше здраво чирепа със залога си.

— Той е на осма позиция, последната отвън. Няма да спечели оттам.

— Шестата много ли е по-добра? — попита Криспин, може би неблагоразумно.

— Ха! Една заран на състезанията и наглият родиец с фалшиво име си мисли, че познава Хиподрума! Хайде мълчи, пъпчив художнико, и си отваряй очите като Варгос. Току-виж си научил нещо! Ако се държиш прилично, може да ви черпя и двамата сарникийско червено с печалбата си, като свърши денят.

Боносус много обичаше да гледа колесниците.

Присъствието му на Хиподрума, като представител на сената в имперската катизма, бе част от публичните му задължения и му доставяше истинско удоволствие. Осемте сутрешни надпревари се бяха оказали изключително забавни: почести, разделени почти наравно между Сини и Зелени, с по двете победи за новия герой на Зелените, Кресценс, и наистина великолепния Скорций. Възбуждаща изненада в петата надпревара, когато находчивият младок, каращ за Белите, влезе остро във втория колесничар на Зелените в последния кръг и спечели надбягване, което не му беше работа да печели. Сините симпатизанти приеха победата на младшия си цвят все едно беше зашеметяващ военен триумф. Ритмично подхвърляните им, добре координирани подигравки към унизените Зелени и Червени предизвикаха немалко юмручни боеве, докато хората на префекта не се намесиха да разтърват партиите. Боносус си помисли, че зачервеното, въодушевено лице на младия Бял с русата коса, който обикаляше в победния тур, е доста изкусително. Чу, че се казва Уитикус, карчит. Отбеляза си го наум, докато се навеждаше с другите на трибуната да го аплодират вежливо.

Точно такива събития правеха Хиподрума толкова интересен, все едно дали ще е изненадваща победа, или паднал колесничар със счупен врат, поредната жертва на тъмната фигура, наричана Деветия колесничар. Хората можеха да забравят глад, данъци, старост, неблагодарни деца, несподелена любов, записани в драмата на колесниците.

Боносус знаеше, че императорът е на друго мнение. Валерий по-скоро щеше да предпочете изобщо да не идва на състезанията и да прати на свое място дворцови особи и гостуващи посланици. Императорът, обикновено толкова невъзмутим, често кипваше и заявяваше, че бил твърде зает да си губи цял ден в гледане на бягащи коне. И обикновено не си лягаше след надбягвания, за да навакса.

Трудовите навици на Валерий бяха прословути още от царуването на чичо му. Тогава, както и сега, докарваше секретари и чиновници до умопомрачение и сомнамбулна истерия. Наричаха го Нощния император и разправяха как го виждали да крачи из коридорите на един или друг дворец посред нощ и да диктува писмо на някой залитащ секретар, докато някой роб или страж върви до тях с фенер, който мята треперливи сенки по стени и тавани. Някои твърдяха, че виждали странни светлини или призрачни привидения да дебнат в сенките в такива часове, но виж, на това чак Боносус не вярваше много.

Седна отново на меката възглавница на мястото си в третия ред на имперската трибуна и вдигна ръка за чаша вино, докато чакаше да започне следобедната програма. Още докато даваше знак, чу познатото почукване зад себе си и пъргаво стана. Ключът на вратата в дъното на имперската ложа прещрака и екскубиторите на пост я разтвориха широко. Валерий и Аликсана влязоха в ложата с Леонт и високата му нова съпруга и още десетина придворни. Боносус падна на колене с другите подранили и изпълни тройния поклон.

Валерий — явно не в особено добро настроение — мина бързо покрай тях и застана до високия си трон пред очите на многолюдната тълпа. Не се беше появил сутринта, но не смееше да не дойде цял ден. Не и днес. Не и в края на празненствата, на последните надбягвания за годината и особено при спомена само отпреди две години за случилото се тук. Трябваше да го видят на Хиподрума.

В известен смисъл изглеждаше извратено, но всемогъщите божествени императори на Сарантион бяха роби на традицията на Хиподрума и властващата в него почти митична сила. Императорът беше възлюбленият син и смъртният наместник на Святия Джад. Богът караше огнената си колесница денем по небето, а сетне — долу през мрака под света всяка нощ, в битка. Колесничарите на Хиподрума се състезаваха в израз на тленна почит към божията слава и войни.

Връзката между императора на Сарантион и мъжете, препускащи по пясъчните писти в квадриги и биги, бе пресътворявана от майстори на мозайка, поети и дори духовници от стотици години — макар клириците гневно да негодуваха срещу хорската страст към колесничари и произтичащата от това склонност да се пропускат храмови богослужения. Това, помисли си той кисело, вероятно бе проблем от над петстотин години, още преди вярата в Джад да се наложи в Сарантион.

Но тази подмолна връзка между трона и колесниците се беше загнездила дълбоко в сарантийската душа и колкото и да негодуваше Валерий заради изгубеното време за администриране и строителни планове, присъствието му тук надмогваше дипломатичното и навлизаше в сферата на святото. Мозайката на покрива на императорската катизма изобразяваше Сараний Основателя в колесница зад четири коня, с победния венец на главата вместо корона. В това имаше послание и Валерий го знаеше. Можеше и да негодува, но беше тук, сред своя народ, за да гледа бягащите в божието име колесници.

Мандаторът — вестителят на императора — вдигна жезъла си от дясната страна на ложата. Моментално последва оглушителен рев, изтръгнал се от осемдесет хиляди гърла. Всички бяха вперили очи в трибуната, очакваха този миг.

— Валерий — ревяха Зелени и Сини, всички събрали се тук: мъже, жени, аристократи, ваятели и ратаи, чираци и дюкянджии, дори роби, пуснати за ден да се повеселят на Дикания. Прословутият с непостоянството си народ на Сарантион през последните две години бе решил, че отново обича своя император. Злия Лизип го нямаше, златният Леонт бе спечелил война и бе завладял земи чак до пустините на мажритите на югозапад, съживявайки спомена за Родиас и неговото величие. — Слава на трижди въздигнатия! Слава на трижди божествения император! Слава на императрица Аликсана.

И хората с право я обсипваха с възгласите си, помисли Боносус. Тя бе една от тях по начин, по който никой тук на имперската трибуна не беше. Жив символ за това колко високо можеше да се издигне човек дори от гъмжаща от плъхове бърлога в недрата на Хиподрума.

С широк жест на всеобхватно благоволение Валерий Втори Сарантийски поздрави възторжените си поданици и даде знак императрицата да пусне кърпата, та тържествената процесия да тръгне и да започнат следобедните надбягвания. Един секретар вече се беше присвил долу — скрит от тълпата зад мраморния парапет на катизмата — и се готвеше да се справи с несекващата диктовка на императора, която щеше да продължи и тук, докато конете препускат. Валерий можеше и да е отстъпил пред изискванията, наложени му в този ден, тоест да се появи пред народа си, да е с гражданите тук, на Хиподрума, но със сигурност нямаше да пропилее целия си следобед.

Императрицата вдигна лъскаво бяло парче коприна. Аликсана беше великолепна. Винаги бе великолепна. Никоя друга не носеше — на никоя не бе позволено да носи — накити по косата и тялото като Аликсана. Парфюмът й бе единствен, неповторим. Никоя жена не можеше и да си мечтае да му подражава и само на още една бе разрешено да ползва същото благовоние: публично огласен дар, който Аликсана беше направила предната пролет.

Императрицата вдигна изящната си тънка ръка. Видял плавния театрален жест, Боносус изведнъж си опомни как бе гледал същата тази ръка да се вдига преди петнайсет години, докато тя танцуваше почти съвсем гола на една сцена.

„Императорските одежди са пристойни за траурен саван, господарю. Нали?“ — казала бе преди две години в Атенинския дворец. Водеща роля на съвсем друга сцена.

„Остарявам“, помисли си Плавт Боносус и потърка очи. Миналото все по-настойчиво оставяше отпечатъка си в настоящето: всичко, което виждаше сега, сякаш бе прорязано с образи на неща, видени преди. Твърде много преплетени спомени. Щеше да издъхне в някой утрешен ден, който го дебнеше вече, и тогава всичко щеше да се превърне във вчера — в кротката божия Светлина, стига Джад да се окажеше милостив.

Кърпата с окачената златна тежест се спусна, изпърха като простреляна птица надолу към пясъка. Вятърът се усили, отнесе я надясно. От това щяха да произтекат предсказания, знаеше Боносус: хейроманти щяха яростно да заспорят чие тълкувание е по-вярно. Видя как се разтвориха портите в отсрещния край, чу рогове, високия пронизителен зов на тръби, след тях — цимбалите и бойните барабани, докато танцьори и състезатели извеждаха колесниците на Хиподрума. Един ловко жонглираше, подскачаше и танцуваше по пясъка със запалени пръчки. Боносус си спомни за други пламъци.

— Колко от хората ти — беше казал Валерий преди две години в напрегнатата тишина, последвала думите на императрицата, — ще са нужни, за да си пробият със сила път в Хиподрума през катизмата? Може ли да стане?

Будните му сиви очи се бяха втренчили в Леонт. Ръката му бе останала небрежно отпусната на гърба на трона. Имаше, разбира се, покрит проход от Имперския прецинкт до Хиподрума, излизаше в имперската трибуна.

И всички си поеха дъх. Боносус видя как Лизип, главният данъчен служител, за първи път вдигна очи към императора.

Леонт се усмихна, ръката му посегна към дръжката на меча.

— Да заловим Симеонис?

— Да. Той е най-прекият им символ. Задръжте го там, принудете го да ви се подчини. — Императорът замълча за миг. — Предполагам, че ще се наложат и няколко убийства.

Леонт кимна.

— Слизаме долу в тълпата? — Замълча замислено. След което се поправи: — Не, първо стрели, няма да могат да ги избегнат. Без броня, без оръжия. Няма как да се доберат до нас. Това ще предизвика хаос. Паника към изходите. — Кимна отново. — Би могло да стане, господарю. Зависи колко умни ще са на трибуната, дали ще са я барикадирани, както трябва. Ауксилий, ако успея да проникна с трийсет души и да предизвикам суматоха, ще можеш ли да си пробиеш път оттук до две от портите на Хиподрума с екскубиторите и да навлезеш, докато тълпата напира към изходите?

— Ще го направя или ще загина — отвърна Ауксилий, чернобрад и с твърд поглед. — Ще те поздравя от пясъците на Хиподрума. Това са роби и простолюдие. И бунтовници срещу помазаника на Джад.

Помазаникът на Джад прекоси залата, застана до императрицата при прозореца и се загледа в пламъците. Лизип, тежко задъхан, отново се смъкна на близката скамейка.

— В такъв случай, това е повелята ни — промълви императорът. — Ще го направите преди залез-слънце. Зависим от вас двамата. Поверяваме своя живот и трона на вашите грижи. Междувременно… — Валерий се извърна към канцелара и протоофициария. — Разпоредете се от Бронзовите порти да прогласят, че квесторът на имперските приходи е лишен от своя пост и сан заради прекалено усърдие и е прокуден в немилост в провинциите. Ще се наложи мандаторът да го извика и в Хиподрума — дано да го чуят. Фаустин, разпореди се шпионите ти да разпространят тази вест по улиците. Гесий, уведоми патриарха: Закарий и всички духовници трябва да оповестят това и сега, и довечера. Хората ще побягнат натам, ако войниците си изпълнят задачата. Ако духовенството не е с нас, всичко пропада. Никакви убийства в храмовете, Леонт.

— Разбира се, господарю — отвърна стратегът. Благочестието му беше прословуто.

— Всички сме ваши слуги. Ще бъде както кажете, трижди пресветли господарю. — Гесий се поклони с гъвкавост, необичайна за възрастта му.

Боносус гледаше как другите се раздвижват, реагират, започват да действат. Самият той бе парализиран от тежестта на това, което току-що бе решено. Валерий щеше да воюва за трона. С шепа хора. Знаеше, че ако бяха повървели съвсем мъничко на запад през есенния покой на градините, императорът и императрицата можеше да са слезли по каменните стъпала в скалата, да са се качили на бързата ладия и да са отплавали в морето, преди някой да се е оказал по-предвидлив. Ако донесенията бяха верни, точно в този момент по улиците на Града вилнееха над сто и петдесет хиляди души. Леонт бе поискал тридесет стрелци. Ауксилий щеше да разполага със своите екскубитори. Две хиляди души. Не повече. Взря се в императрицата — изправила гръб, неподвижна като статуя, по средата на прозореца. Мястото, което бе избрала, не беше случайно. Знаеше как и къде да застане на сцената, за да въздейства най-силно. „Императорските одежди са пристойни за траурен саван, господарю. Нали?“

Спомни си как императорът бе погледнал отгоре дебелия си, плувнал в пот началник на данъчните служби. Из града кръжаха слухове за онова, което Лизип бе направил на двамата духовници в една от подземните си килии. От доста време. Гадни слухове. Лизип от Кализион някога беше добре сложен мъж — Боносус помнеше волевото му лице, строгия му глас, необичайно зелените очи. Но твърде дълго бе държал власт в ръцете си. Не можеше да бъде покварен или подкупен в службата си, това всички го знаеха, но всички също така знаеха, че покварата може да приеме… други форми.

Боносус си даваше ясна сметка, че собствените му навици прекрачват границите на приемливото, но извращенията на дебелия мъж, за които се носеха слухове — с момчета, насилени съпруги, престъпници, роби — го отвращаваха. Освен това данъчните реформи на Лизип и преследването на заможните съсловия бяха причинили значителни загуби и на него. Не знаеше точно какво у Лизип го вбесява. Но знаеше, защото неведнъж тихо му бяха намеквали, че в този бунт се крие нещо повече от слепия гняв на простолюдието. Немалко патриции в Сарантион и провинциите нямаше да са недоволни, ако видеха, че Валерий от Тракезия се е махнал и че… на Златния трон е седнала по-податлива на влияние фигура.

Зяпнал мълчаливо, Боносус видя как императорът каза нещо на Лизип и как той бързо вдигна глава. Изправи се с усилие, целият червен. Валерий се подсмихна. Боносус така и не разбра какво е казал. В този момент всички в залата се бяха раздвижили — а ударите по портите продължаваха да кънтят.

Призован на това събиране по чисто процедурна формалност — официално сенатът все още съветваше императора от името на народа, — Боносус стоеше объркан, никому ненужен и уплашен между изкусно изваяното сребърно дръвче и разтворения източен прозорец. Императрицата извърна глава и го видя. Усмихна му се.

И сега, седнал на три реда от нея в катизмата, с отново пламнало от спомена лице, Плавт Боносус си спомни как Аликсана му заговори, с много свойски тон и леко вдигната вежда в израз на небрежно любопитство, все едно са възлегнали един до друг на вечерния пир на някой посланик:

— Кажете ми, сенаторе, задоволете женското ми любопитство. Наистина ли по-малкият син на Регалий Парезис е също толкова красив гол, колкото и облечен?

Тарас, четвърти колесничар на Червените, не харесваше позицията си. Изобщо не я харесваше. Всъщност, ако беше толкова честен, колкото трябва да е човек пред себе си и пред бога, я мразеше като скорпиони в ботушите си.

Докато слугите държаха на място възбудените му коне зад желязната бариера, Тарас се разсейваше от резките погледи на колесничаря вляво и опипваше възела на юздите зад гърба си. Юздите трябваше да са вързани добре. Твърде лесно беше да ги изтървеш от ръцете си в безумната надпревара. После Тарас провери и ножа на кръста си. Деветия ездач беше взимал не един колесничар, защото не е могъл да среже юздите навреме и да се освободи, когато колесницата се преобърне и конете го повлекат. Човек препуска между една гибел и друга, помисли си Тарас. Винаги.

Хрумна му, че това е особено вярно за него на това първо надбягване в празничния следобед. Беше в седма позиция — лошо място, но уж трябваше да е без значение. Яздеше за Червените. От него не се очакваше да спечели главно състезание с участието на всички първи и втори колесничари на Сините и Зелените.

Имаше си роля във всяко надбягване — като всички Бели и Червени състезатели. И тази задача точно сега беше твърде усложнена, поради неопровержимия факт, че мъжете на шеста и осма писта имаха много силни очаквания за победа въпреки външния старт и че на всеки от двамата бяха заложили по половината от осемдесетте хиляди души по трибуните.

Тарас стисна здраво камшика. Мъжете до него носеха церемониални сребърни шлемове, които ги отличаваха като първи за своя цвят. Видя ги как ги свалиха и се спогледаха крадешком, щом музикалните акорди на процесията заглъхнаха, за да отстъпят място на последните приготовления за надпреварата. Вляво и малко зад него Кресценс от Зелените нахлузи здраво на главата си кожения състезателен шлем, а един от слугите грижливо прибра сребърния до гърдите си. Кресценс хвърли бърз гневен поглед на Тарас… а той не успя да извърне очи навреме.

— Само да влезе пред теб на Линията, червей такъв, ще те пратя да ринеш торта в някой порутен хиподрум на северната граница на Карч. Честно те предупреждавам.

Тарас преглътна и кимна. „Ох, колко сме честни“, помисли с горчивина, но го премълча. Погледна над бариерата и по пистата. Линията, очертана с бяло по пясъка, бе на двеста разтега от тях. До тази точка всяка колесница трябваше да се задържи в пистата си, за да има полза от зигзагообразното подреждане и да се избегнат сблъсъци още на старта. След като стигнеха бялата линия, външните колесници можеха да започнат да се врязват. Стига да има място.

Тъкмо това бе проблемът, разбира се.

В този момент Тарас направо съжали, че не си беше останал да кара в Мегарион. Малкият хиподрум у дома му на запад можеше и да не е чак толкова важен, една десета от големината на този, но там той беше Зелен, а не някакъв си долен Червен, караше на силната Втора позиция, таеше големи надежди, че след някой сезон ще се домогне до сребърния шлем, спеше си у дома и ядеше вкусните гозби на майка си. Хубав живот, захвърлен като скъсан бич в деня, в който един агент на Зелените от Сарантион дойде, видя го как кара и го нае. Щял да кара за Червените известно време, така му казаха, това беше началото, през което преминаваха почти всички в Града. Справел ли се достойно… какво пък, всички виждаха как живеят всички велики колесничари.

Ако човек мисли, че е добър, и иска да преуспее, каза агентът на Зелените, той отива в Сарантион. И толкова. Тарас знаеше, че това е вярно. Беше млад. Това беше възможност. „Пътуване към Сарантион“ го наричаха — когато някой поеме такъв шанс. Баща му беше горд. Майка му поплака и му опакова ново наметало и две амфори от наследения още от баба й цяр срещу почти всяка болежка. Отварата с най-отвратителния вкус на земята. Тарас беше взимал по лъжица от нея всеки ден, откакто пристигна в Града. Лятото майка му му изпрати още две гърнета по имперската поща.

И ето го сега, здрав като млад жребец, на най-последния си ден от първия си сезон в столицата. Без счупени кокали през годината и само с няколко нови белега, само с едно лошо падане, което го остави замаян за няколко дни и му се причуваше музика от флейти. Съвсем не лош сезон, помисли си Тарас, предвид това, че конете, които караха Червените и Белите — особено по-задните — бяха безнадеждно хилави, ако ги сравниш с тези на Сините и Зелените на голямата писта. Тарас се държеше дружелюбно, трудеше се усърдно, учеше се бързо и беше станал повече от подходящ — така поне му говореше окуражително неговият фракционарий — за задачите на по-малките цветове. А те, в края на краищата, бяха едни и същи на всяко надбягване. Блокирания, забавяния, дребни хитрини (по-големите можеха да струват победата на водещия ти цвят и отстраняване и бич по гърба или през лицето от Първия колесничар в съблекалнята), дори грижливо премерени във времето падания, за да събориш препускащия зад теб противников впряг. Номерът при последното бе да не си счупиш кост или да умреш, разбира се.

Дори беше спечелил три пъти в малките надбягвания, включващи по-задните Зелени и Сини и Червените и Белите — бяха само за забавление на тълпата, с накланящите се колесници, безразсъдните завои, опасните струпвания и ожесточените млади колесничари, пердашещи се един друг в домогванията си към признание. Три победи бяха съвсем прилично постижение за младок, каращ Четвърти за Червените в Сарантион.

Проблемът бе, че съвсем прилично нямаше да е достатъчно точно в този момент. По цял легион причини предстоящото надбягване бе изключително важно и Тарас проклинаше съдбата, че участта му бе да кара във външна писта между побеснелия Кресценс и вихрушката, каквато представляваше Скорций. Изобщо не трябваше да участва в тази надпревара, но вторият колесничар на Червените по-рано тази сутрин беше паднал и си беше изкълчил рамото, а фракционарият бе предпочел да остави Третия си за следващата надпревара, където можеше да получи шанс да спечели.

Като пряк резултат от това, сега седемнадесетгодишният Тарас от Мегарион чакаше на стартовата линия, зад коне, които изобщо не познаваше добре, притиснат между двамата най-добри състезатели за деня, като единият даваше ясно да се разбере, че ако не отреже пътя на другия, кратката му служба в Града може да приключи.

Всичко това бе защото не разполагаше с достатъчно пари да си купи сигурна защита срещу плочките с проклятия, Тарас го знаеше. Но какво можеше да направи? Какво?

Първата тръба отекна — предупреждение за предстоящия старт. Конярите се оттеглиха. Тарас се наведе напред и заговори на конете. Запъна здраво стъпала в металните чембери на пода на колесницата и изнервено погледна надясно и малко напред. После бързо наведе очи. Скорций, който с лекота държеше на място опитния си впряг, му се усмихваше. Пъргавият тъмнокож сорианец имаше приятна усмивка — гибелна, както разправяха, за жените в Града — и в този момент се бе извърнал и гледаше весело Тарас.

Тарас насила вдигна глава. Нямаше да е добре да изглежда уплашен.

— Лоша позиция, нали? — подхвърли му кротко Първият на Сините. — Не се притеснявай. Кресценс иначе е добродушен. Знае, че не можеш да си толкова бърз, че да ме преградиш.

— Добродушен ли съм, мамка му! — изръмжа от другата страна Кресценс. — Искам го това надбягване, Скорций. Искам си седемдесет и петото за годината и го искам сега. Барас или както там ти беше името, задръж го навън или свиквай с миризмата на конска тор в косата си.

Скорций се изсмя.

— Всички сме свикнали с това, Кресценс. — И цъкна успокоително на четирите си коня.

Най-едрият от тях, величественият дорест жребец най-вляво, беше Серватор и Тарас копнееше в сърцето си да застане в колесница зад това великолепно животно поне веднъж в живота си. Всички знаеха, че Скорций е превъзходен, но знаеха също така, че голяма част от успеха му — доказан с двете статуи в спината, преди да е навършил трийсет — се дължи на Серватор. Имало беше и бронзова статуя на коня в двора пред залата за пиршества на Зелените, до тази година. През зимата я бяха стопили. Когато Зелените загубиха колесничаря, загубиха също и коня, защото в последния договор на Скорций бе поставено необичайното условие, че той е собственикът на Серватор, а не партията.

През зимата беше минал на страната на Сините, за сума и при условия, които никой не знаеше със сигурност, макар да се ширеха какви ли не слухове. Мускулестият вечно сърдит Кресценс беше дошъл от север — карал там като Първи на Зелените на неугледния полусрутен хиподрум на Сарника — втория по големина град на Империята — и донякъде бе утешил скръбта на партията си с това, че беше корав, напорист и агресивен, и че печелеше надпревари. Седемдесет и пет щеше да е великолепен първи сезон за новия фаворит на Зелените.

„И седемдесет и четири ще са“, отчаяно му се искаше да каже на Тарас, но го премълча.

А и време нямаше. Най-десният кон във впряга му бе станал неспокоен и трябваше да му обърне внимание. Карал беше този впряг само веднъж, още през лятото. Тръбата за старта се вдигна. Един коняр притича и помогна на Тарас да се задържи на позицията си. Той не погледна към Кресценс, но чу свирепия му вик:

— Каса червено, ако задържиш тоя сориански кучи син отвън за една обиколка, Карас!

— Казва се Тарас! — извика в отговор Скорций от омразните Сини, пак със смях — в същия миг, в който тръбата отекна и бариерите рязко се люшнаха встрани и отвориха широката писта — като засада или като блян за слава.

— Гледай старта!

Карулус стисна Криспин под мишницата и изрева, за да надвика оглушителния шум, щом тридесет и два коня излязоха иззад бариерите и прозвуча първият, предупредителен тръбен сигнал. Криспин гледаше. Двамата с Варгос бяха научили доста предобеда. Карулус се оказа изненадващо вещ и неизненадващо приказлив. Стартът беше почти половината състезание, особено с най-добрите колесничари, които едва ли щяха да допуснат грешка на седемте обиколки около спината. Който и да поведеше в първия кръг, нужен беше късмет и огромно усилие, за да бъде изпреварен.

Истинската драма възникваше, когато — както сега — двамата най-добри колесничари са толкова навън, че е невъзможно да спечелят, освен ако не влязат отзад и не се борят през блокадите и събарянията на по-малките цветове.

Криспин задържа погледа си на външните колесници. Смяташе, че големият залог на Карулус си е съвсем приличен: Скорций беше в отчайваща позиция, фланкиран от Червен колесничар, чиято единствена задача — беше го научил заранта — беше да пречи на Синия да се вреди навътре колкото може по-дълго. Дългото бягане по обиколката на тази широка писта беше ужасно тежко за конете. Кресценс от Зелените си имаше свой Зелен съотборник отляво, още едно благоприятно обстоятелство въпреки външния му старт. Доколкото Криспин вече разбираше нещо от този спорт, вторият Зелен състезател щеше да полети от бариерите колкото може по-бързо и след това щеше да започне да натиска наляво към вътрешните коридори, та да отвори пространство за Кресценс също да завие под ъгъл веднага щом преминеха бялата черта, бележеща началото на спината и мястото, от което започваше хаосът с маневрирането.

Криспин не беше очаквал, че състезанието ще го увлече толкова, но сърцето му биеше забързано. Много пъти вече се бе усетил, че вика с цяло гърло. Осемдесет хиляди дерящи гърлата си зрители можеха всъщност да накарат човек да крещи. Никога не бе попадал сред толкова голяма тълпа. Тълпите си имаха своя сила, започнал бе да осъзнава Криспин; понасяха човек със себе си.

А сега и императорът беше тук: нов елемент, усилващ празничната възбуда на Хиподрума. Далечната фигура в пурпурна роба в западния край на трибуните — точно където колесниците правеха първия си завой около спината — бе друго измерение на силата. Мъжете долу, в леките колесници, с бичове в ръка и с юзди, вързани около кръста, бяха третото. Криспин за миг погледна нагоре. Слънцето бе надвиснало високо в ясния ветровит ден — богът в своята колесница, препуснал над Сарантион. Сила горе и долу, навсякъде.

За миг затвори очи в ослепително яркия ден и точно тогава — без никакво предупреждение, като метнато копие или внезапен лъч светлина — го порази образ. Цялостен, всеобятен и незабравим, съвсем ненадеен, като дар.

И също тъй беше бреме, както винаги се оказваха бреме за него такива образи: ужасното разстояние между сътвореното в ума изкуство и това, което човек може наистина да осъществи в един грешен свят, с грешни сечива и собственото си отчайващо несъвършенство.

Но докато седеше на каменната скамейка на сарантийския хиподрум, залят от неистовата врява и крясъците на многолюдната тълпа, Гай Крисп от Варена съзнаваше с ужасна увереност какво копнее да сътвори тук на купола на някой храм, стига да му дадат възможност. Може би щяха. Бяха потърсили майстор на мозайки все пак. Преглътна, с изведнъж пресъхнало гърло. Пръстите го засърбяха. Отвори очи и погледна мазолестите си длани.

Прозвуча втората тръба и Криспин вдигна глава тъкмо когато бариерите рязко се разтвориха и колесниците излетяха като боен гръм и изтласкаха вътрешния образ дълбоко в ума му, но не навън. Не навън.

— Давай, проклет Червен! Давай! — ревеше Карулус и Криспин знаеше защо. Загледа външните колесници и видя как Червеният излетя от стартовата линия с изключителна скорост — най-първият впряг през бариерите, или поне така му се стори. Кресценс беше почти толкова бърз, а вторият Зелен колесничар в петата пътека пердашеше здраво конете, готов да поведе косо шампиона си веднага щом минат бялата линия. В осмата позиция на Криспин му се стори, че Скорций от Сините бе заварен неподготвен за тръбния сигнал; като че ли се беше обърнал през рамо и викаше нещо.

— Давай! — ревеше Карулус. — Давай! Разбий ги! Браво, браво, Червен!

Червеният вече беше догонил Скорций въпреки предимството, което даваше на най-външния състезател разтегленият старт. Карулус го беше казал тази сутрин: половината състезания се решаваха още на първия кръг. Това май щеше да е от тях. След като Червеният вече беше до него — а ето, че вече го изпреварваше със стремглавия си старт — Синият шампион нямаше как да свърне навътре от пътеката си. Помощниците му по вътрешните пътеки щяха да са силно затруднени да задържат Кресценс отвън или да го блокират, особено след като вторият на Зелените навлезеше навътре, за да му разчисти пътя.

Първите колесници стигнаха бялата линия. Бичът на Червения изсвистя като мълния и изпердаши конете да полетят напред, първи до чертата. Все едно беше къде ще свърши този впряг, знаеше Криспин. Само трябваше да задържи Скорций отвън колкото може по-дълго.

— Той успя! — ревна Карулус и ръката му стисна Криспин като менгеме.

Криспин видя как двете Зелени колесници пресякоха линията и моментално завиха — имаха пространство пред себе си. Бялата колесница на четвърта пътека не беше стартирала достатъчно бързо, за да ги прегради. Дори Белият колесничар да успееше да удари водещия Зелен и двамата да отпаднат, това само щеше да отвори повече място за Кресценс. Беше направено великолепно — дори Криспин можеше да го разбере.

И тогава видя още нещо.

Скорций от Сините, в най-лошата позиция, най-отвън, с обзетия от дива решителност Червен колесничар, който бясно пердашеше конете си, за да го изпревари… го остави да го задмине.

А после Синият водач изведнъж се наведе толкова напред и наляво, че тялото му от кръста нагоре се оказа извън платформата на колесницата, и от това положение замахна напред с бича — за първи път — и шибна десния кон на впряга. В същото време едрият дорест от лявата страна на впряга, Серватор, дръпна рязко наляво и Синята колесница почти се завъртя на място на пясъка, а Скорций се метна отново надясно, за да я уравновеси. Изглеждаше невъзможно да успее да се задържи прав, но успя… а четирите коня минаха зад все още ускоряващия Червен под невероятно остър ъгъл, право по отворената пътека и точно зад колесницата на Кресценс.

— Джад да изгори душата на тоя човек! — изкрещя Карулус, все едно го бяха пронизали в сърцето. — Не го вярвам! Не го вярвам! Това беше номер! Нарочно тръгна така! — Размаха юмруци, обзет от неистова страст. — О, Скорций, сърце мое, защо ни остави?

Всички около тях, дори тези, които формално не трябваше да са свързани с една или друга партия, мъже и жени, крещяха също като Карулус, толкова смайващ и зрелищен се беше оказал този рязък ход. Криспин чу Варгос, чу и самия себе си, че вика с всички, все едно собственият му дух се беше преселил долу в колесницата с мъжа в синята туника. Конските копита изтътнаха в края на първия кръг под императорската ложа. Завихри се прах, шумът бе оглушителен. Скорций беше точно зад съперника си, конете му сякаш всеки момент щяха да стъпчат задницата на първата колесница. Никой от съюзниците на Кресценс не можеше да го блокира, без в същото време да го събори или избута толкова грубо настрани, че да лиши своя цвят от победата.

Колесниците профучаха покрай далечните трибуни. Криспин и другите около него се надигаха да видят над спината и паметниците по нея. Вторият колесничар на Сините се бе възползвал от вътрешната си позиция, за да изпревари, и препускаше пръв в началото на втория кръг, като се мъчеше да задържи конете си да не се отнесат навън. Изненадващо, но точно зад него беше младият състезател на Червените. След като не бе успял да блокира Скорций, беше направил единственото, което можеше, и сега самият той напираше напред, възползваше се от забележителния си — забележително неуспешен — старт от бариерите.

Първият от седемте бронзови хипокампа се наклони и се гмурна отвисоко в сребристата щерна в единия край на спината. Яйцевидният противовес в другия край подскочи нагоре. Една обиколка беше свършила. Оставаха шест.

Пертений от Евбулус бе написал най-изчерпателната хронология на събитията от Въстанието на победата. Беше военният секретар на Леонт, явен лицемер и ласкател, но образован, изключително умен и наблюдателен, и тъй като Боносус лично бе присъствал на най-важните събития, описани от евбулеца в неговата история, можеше да гарантира за верността й по същество. Пертений всъщност бе от онези хора, които можеха да се направят на толкова безцветни, толкова ненатрапчиви, че да забравиш за присъствието им… което означаваше, че чуват и виждат неща, които другите може да пропуснат. Харесваше му, при това някак си прекалено очевидно, и от време на време подхвърляше пикантни късчета информация, като явно очакваше съответна проява на доверие. Боносус не го обичаше.

Независимо от това беше склонен да приеме версията му за събитията в Хиподрума отпреди две години. Тъй или иначе, имаше много други свидетелства, които я потвърждаваха.

Към края на този ден подмолната дейност на хората, разпръснати из тълпата от Фаустин, бе успяла да доведе до известно напрежение между Сини и Зелени. Нервите се бяха натегнали заради несигурния развой и съюзът между двете партии на места като че ли беше поизтънял. Всички знаеха, че императрицата фаворизира Сините, след като самата тя преди време бе тяхната любима танцьорка. Не беше трудно да се внуши безпокойство и подозрение сред Зелените в Хиподрума, че те може да се окажат главните жертви на всякаква реакция към събитията от последните два дни. Страхът може да сплоти хората, но може и да ги раздели.

Леонт и неговите тридесет стрелци от имперската армия тихомълком се бяха спуснали по закрития проход от Прецинкта до задната част на катизмата. Следваше някакъв съмнителен инцидент с отряд от хората на префекта на Хиподрума — те пазели прохода за особите в ложата и уж били разколебани кому да останат верни. Според описанието на Пертений стратегът изрекъл тихо, но пламенно слово в полутъмния коридор, с което върнал мъжете на страната на императора.

Боносус нямаше солидно основание да се съмнява в истинността на този пасаж, макар че красноречието на приведеното слово малко трудно се съчетаваше със спешността на момента.

Хората на стратега — въоръжени с лъкове и мечове — нахлули през задната врата на катизмата заедно с войниците на префекта. Заварили Симеонис наистина седнал на мястото на императора. Това се потвърждаваше: всички на Хиподрума го бяха видели там. По-сетнешните му твърдения, че не бил имал избор, звучаха съвсем правдоподобно.

Леонт лично смъкнал импровизираната корона и порфирния халат от изпадналия в ужас сенатор. Симеонис паднал на колене и прегърнал ботушите на върховния стратег. Бяха го оставили жив: унижението му беше полезен символ, тъй като всичко, което ставало, можело ясно да се види от целия Хиподрум.

Войниците се справили бързо и безмилостно с особите, поставили Симеонис на императорския стол. Повечето се оказаха известни подстрекатели, макар и не всички. Четирима-петима от хората в ложата със Симеонис бяха аристократи, видели благоприятна възможност да се отърват от един независим император и да се превърнат в истинската власт зад една марионетка.

Посечените им тела веднага били хвърлени долу и паднали върху главите и раменете на множеството, което било толкова гъсто, че хората почти не можели да се отместят.

Това, разбира се, се бе оказало главната причина за последвалата касапница.

Леонт накарал мандатора да извести за изгнанието на омразния данъчен служител. Пертений беше предал и тази реч доста надълго, но доколкото Боносус разбираше събитията, най-вероятно почти никой не я беше чул.

А това бе така, защото още докато мандаторът редял словото си, Леонт наредил на стрелците си да започнат стрелбата. Някои стрели били насочени към хората точно под императорската трибуна; други се понесли на висока дъга, за да западат като смъртоносен дъжд върху незащитените хора по-далече. Никой долу нямал нито броня, нито оръжие. Стрелите летели напосоки и моментално предизвикали паника и хаос. Падали хора, стъпквали ги в настъпилата истерия, всички се блъскали и се мятали насам-натам в отчаяните си усилия да избягат от Хиподрума.

Точно в този момент, според Пертений, Ауксилий и неговите две хиляди екскубитори, разделени на две групи, се появили на входовете от двете противоположни страни. Единият от тях — за това говореха всички — беше Портата на смъртта, тази, през която изнасяха загиналите и ранени колесничари.

Екскубиторите били спуснали забралата на шлемовете си. И били извадили мечовете си. Последвало безмилостно клане. Хората срещу тях били толкова наблъскани един в друг, че едва можели да вдигнат ръце, за да се защитят. Касапницата бе продължила и след залез-слънце и есенният мрак придал ново измерение на ужаса. Хората умирали от мечове, от стрели или под нозете на другите, премазани в подгизналия от кръв пясък.

„Беше ясна нощ — педантично съобщаваше Пертений, — звездите и бялата луна гледаха отгоре. Смайващо много хора загинаха на Хиподрума през тази вечер и през тази нощ. Въстанието на победата завърши с черна река огряна от лунна светлина кръв, потекла по пясъка“.

Сега, две години по-късно, Боносус гледаше как колесниците бясно завиват покрай спината по същия този пясък. Още един хипокамп се гмурна — доскоро бяха делфини — и ново яйце подскочи нагоре. Пет завършени кръга. А той си спомняше бялата луна, увиснала зад източния прозорец на тронната зала, когато Леонт — невредим, спокоен като човек, отпуснал се в любимата си баня, златната му коса леко разрошена и овлажняла като от пара — се върна в Атенинския палат с фъфлещия неразбрано парализиран от страх Симеонис.

Старият сенатор се просна на украсения с мозайка под пред Валерий и заплака от ужас.

Императорът, вече седнал на трона, го погледна отвисоко.

— Вярваме, че си бил принуден да направиш това — промълви императорът, докато Симеонис виеше и биеше чело в пода.

Боносус помнеше този миг.

— Да! О, да, мой скъпи, обични, трижди въздигнати господарю! Принуден бях!

Боносус забеляза странно изражение на гладкото обло лице на Валерий. Известно беше, че не е от хората, които обичат убийствата. Вече се бе разпоредил правният кодекс да се промени така, че екзекуцията като наказание за много престъпления да се отмени. А Симеонис беше старец, жалка жертва на страстите на тълпата. В този момент Боносус бе готов да се обзаложи, че престарелия сенатор го чака изгнание.

— Господарю?

Аликсана беше останала до прозореца. Валерий се извърна към нея. Не бе изрекъл онова, което се канеше да изрече.

— Господарю — тихо повтори императрицата, — той беше коронован. Облечен в порфир пред народа. По негова воля или не. Това прави двама императори в тази зала. В този град. Двама… живи императори.

Дори Симеонис се бе смълчал в този момент, Боносус много добре помнеше.

И в същата онази нощ евнусите на канцелара убиха стареца. На сутринта голото му опозорено тяло бе показано пред очите на всички, обесено на стената до Бронзовите порти, отпуснато и бледо в своя срам.

И пак на сутринта дойде повторената във всички свети места в Сарантион прокламация, че помазаният от Джад император се е подчинил на волята на своя възлюблен народ и че омразният Лизип е прогонен извън градските стени.

Двамата задържани духовници, и двамата живи, макар и в доста окаяно състояние след беседите си с квестора на имперските приходи, бяха освободени, макар и не преди да протече любезната среща между тях, протоофициария и Закарий, Пресвещения източен патриарх на Джад, среща, на която ясно се даде да се разбере, че от тях се очаква да мълчат за подробностите по онова, което всъщност им бе причинено. Бездруго никой от двамата не гореше от желание да го описва.

Беше важно, както винаги, духовниците на Града да проявят съпричастие към всички усилия да се възстанови редът сред народа. Съдействието на духовенството обаче обикновено струваше скъпо. Първото официално оповестяване на изключително амбициозните планове на императора за възстановяването на Великия храм се състоя на същата тази среща.

До ден днешен Боносус изобщо не беше наясно как Пертений бе научил за това. Можеше обаче да потвърди друг един аспект от историческата хроника за въстанието. Градските служби на Сарантион винаги се стараеха да боравят с точни цифри. Агентите на протоофициария и градския префект проявиха усърдие в наблюденията и сметките. Боносус, като глава на сената, беше видял същия доклад като Пертений.

Тридесет и една хиляди души бяха загинали на Хиподрума под бялата луна преди две години.

След дивашкия изблик на възбуда при старта четири обиколки се извъртяха със съвсем незначителни промени в позициите. Трите квадриги, стартирали най-отвътре, до една се бяха изместили достатъчно бързо, за да задържат позициите си, и тъй като бяха Червена, Бяла и вторият колесничар на Сините, скоростта не беше особено голяма. Кресценс от Зелените бе заклещен зад тях тримата редом до своя Втори, който го беше превел косо през пътеките в началото. Конете на Скорций препускаха точно зад колесницата на съперника му. Когато състезателите профучаха покрай тях по петата пътека, Карулус отново стисна Криспин за ръката и изхриптя:

— Само изчакай! Ето, дава заповеди!

Криспин, напрегнал очи, за да види през вихрещата се прах, забеляза, че Кресценс наистина крещи нещо на съотборника си вляво, а вторият Зелен го предава напред.

Точно в началото на шестия кръг, тъкмо докато излизаха от завоя, Червеният впряг, препускащ на второ място — съюзникът на Зелените, — изведнъж пред очите на изумените зрители се изви и блъсна втората квадрига на Сините сред взрив от прах и писъци.

Едно колело изхвърча и се затъркаля по пистата. Това се случи точно пред Криспин и единственият, най-чист образ, който му остана сред суматохата, бе на спокойно отдалечаващото се самотно колело, оставило касапницата зад себе си. Гледаше го как се търкаля, като по чудо незасегнато от рухващите колесници, и как накрая се поклати, спря и падна във външния край на пясъчната ивица.

Кресценс и другият Зелен до него избегнаха сблъсъка. Скорций също — зави рязко надясно. Вторият впряг на Белите точно зад него не се оказа достатъчно бърз да заобиколи, вътрешният кон се закачи в сблъскалите се колесници и колесничарят бясно засече юздите, вързани на кръста му, докато колесницата му се обръщаше. Успя да ги среже, скочи откъм вътрешната страна и се претърколи към спината. Другите зад него — беше им останало повече време да реагират — вече завиваха настрани. След като сряза юздите, състезателят вече не беше в опасност. Един от впрегнатите му от вътрешната страна коне обаче цвилеше отчаяно на пясъка, явно със счупен крак. А до мястото на първото обръщане вторият Син лежеше на пистата неподвижно.

Служители на Хиподрума затичаха да измъкнат мъжете — и конете, — преди оцелелите колесници да обиколят и да се появят отново.

— Това беше нарочно! — изрева Карулус. — Нарочно го направи! Красота! Каква пътека само отвори за Кресценс! Напред, Зелени!

Криспин извърна очи от падналите колесници и замрелия върху пясъка мъж и погледна квадригите, летящи по правата отсечка към императорската ложа. Вторият колесничар на Зелените, вече заел второто място след сблъсъка, изведнъж издърпа впряга си в широк завой и навън, а Кресценс, точно зад него, изплющя с все сила с бича. Разчетът беше великолепен, като в танц. Зеленият шампион профуча покрай съотборника си и изведнъж се озова до впряга на Белите, който до този момент водеше… а след това пред него, от външната страна, но смайващо близо, сред взрив от нерви и скорост, преди Белият да успее да реагира и да свърне от парапета, за да го принуди да завие по-навън, докато навлизаха в завоя.

Но още докато Кресценс профучаваше покрай него и ускоряваше във възхитителна дъга, Белият колесничар изостави опита да го забави и вместо това дръпна рязко конете си, стиснал здраво юздите, задържа ги точно до парапета… и Скорций ги настигна.

Великолепният дорест жребец на Синия шампион забърса покрай външния кон на Белите толкова близо, че колелетата му сякаш се сляха с тези на съюзника му, и в този момент Криспин скочи и завика с всички други на Хиподрума, сякаш мигът ги беше слял в едно.

Кресценс беше отпред, щом възвиха под императорската ложа, но бясната му скорост беше отпратила конете му в широка дъга на завоя. А Скорций от Сините, отново безумно надвесил се наляво, — цялата горна част на тялото му бе извън подскачащата колесница — излетя от завоя и се понесе по отсрещния прав участък. Осемдесет хиляди души бяха скочили на крака и ревяха в неистов възторг.

Двамата шампиони бяха сами в челото.

С продрано от викове гърло, изпънал врат, за да може да види над спината, зад обелиските и статуите, Криспин видя как Кресценс зашиба конете, наведен толкова напред, че беше почти над опашките им, и чу оглушителен рев откъм Зелените трибуни, щом животните реагираха бляскаво и отвоюваха малко пространство от преследващите ги Сини.

Но малкото беше достатъчно. Малкото можеше да спечели състезанието: защото Кресценс използва отново спечелената половин дължина, хвърли бърз преценяващ поглед назад, пожертва частица от скоростта и отново завладя най-вътрешната пътека.

— Успя! — ревна Карулус и удари с юмрук Криспин по гърба. — Давай, Кресценс! Напред, Зелени! Напред!

— Как? — каза изумено Криспин, по-скоро на себе си. Гледаше как Скорций със закъснение здраво заплющя с бича по гърбовете на конете. Двете квадриги се понесоха устремно по отсрещния прав участък. Конете на Синия догониха отново, замитаха за пореден път глави до фучащата колесница на Кресценс — вече бе много късно, вече бяха откъм външната страна. Зеленият колесничар отново бе завладял перилото с великолепния си ход на завоя и в този последен етап по-късото разстояние по най-вътрешната писта трябваше да си каже думата.

— Свети Джад! — извика смаяно Варгос от другата страна на Криспин. — В името на Хеладик! Нарочно го направи! Пак!

— Какво? — извика Карулус.

— Гледай! Точно пред нас! О, Джад, как го разбра?

Криспин погледна натам, където сочеше Варгос, и самият той нададе вик — лишен от думи и изпълнен с неверие, вик на неизразима възбуда и страх. Стисна Карулус за рамото и чу как той също изрева, звук, увиснал между страдание и захлас, а после само загледа със смаяния ужас на човек, видял далечна фигура, понесла се стремглаво към пропаст, която не вижда.

Помощните екипи, управлявани от гражданската служба на префекта на Хиподрума и поради това изрично необвързани с нито една фракция, бяха изключително добри в многобройните си задачи, които включваха поддържането на състезателната писта и стартовите бариери, осигуряване честността на самия старт, преценката на пречките и нечестните ходове по време на самите надбягвания и усилията да се поддържат конюшните и да се предотвратяват отравяния на коне или нападения над състезатели — поне в границите на Хиподрума. Атаките отвън не бяха тяхна работа.

Едно от най-важните им задължения бе да разчистват пистата след сблъскване. Бяха обучени да изваждат колесница, коне и ранен водач бързо и с вещина, било на безопасната спина или от външната страна, под зрителските трибуни. Можеха да разделят заплели се една в друга квадриги, да освободят от впряговете скачащите на задните си крака подплашени коне, да избутат навън изкривените колелета и да свършат всичко това навреме, за да могат другите колесници да продължат устремния си бяг на следващата обиколка.

Три обърнати и потрошени квадриги, дванадесет оплели се коня, включително този със счупения крак в хамута на Белите, който беше повлякъл и съборил ритащия отчаяно свой другар с падането си, както и изпадналият в безсъзнание тежко ранен състезател този път обаче им създадоха сериозен проблем.

Изнесоха ранения на носилка на спината. Освободиха от поводите и шестте странични коня и разпрегнаха два чифта от конете при оковете. След това изтеглиха една от колесниците толкова навън, колкото можеше. Вече се трудеха над другите две, мъчеха се да разпрегнат изпадналия в паника здрав кон и да го отделят от онзи със счупения крак, когато отекна предупредителният вик, че водачите завиват и се връщат — много бързо — и на облечените в жълто служители се наложи да хукнат презглава, този път за да спасят себе си.

Сблъсъкът беше станал на вътрешните пътеки. Имаше предостатъчно място за тътнещите квадриги да подминат отломките от външната страна.

Или, според избора, почти достатъчно място за една от тях, ако се окажеше, че препускат почти една до друга и външният състезател не бъде така добър да се отдръпне достатъчно, за да пусне вътрешния да премине.

Впряговете препускаха почти един до друг. Скорций беше отвън и малко по-назад, когато двете квадриги излязоха от завоя и хипокампът се гмурна, за да даде знак за последния кръг. Синият се понесе плавно навън, щом излязоха на правия участък — съвсем достатъчно, за да преведе безопасно квадригата си покрай отломките и двата заплели се коня на пътеката.

Ето защо Кресценс от Зелените се озова, сред вихъра на мига и на върха на трескавата възбуда, пред три очевидни, но еднакво неприятни избора. Можеше да унищожи впряга си, а навярно и себе си, като налети на препятствието. Можеше да свърне към Скорций, като се опита със сила да си пробие път около външния край на купчината — и с това да си донесе сигурна дисквалификация и отстраняване до края на деня. Или можеше да дръпне с все сила юздите, да остави Скорций да го подмине и да завие зад другия състезател, като по този начин приеме поражението си само при един оставащ кръг.

Той беше смел мъж. А надпреварата дотук беше зашеметяваща, кръвта на осемдесетхилядната тълпа беше кипнала.

Опита се да мине от вътрешната страна.

Двата паднали коня бяха малко по-напред. Само една преобърната колесница лежеше близо до парапета на спината. Камшикът изплющя по гърба на великолепния ляв кон и Кресценс зави към вътрешното перило и натъпка четирите коня в тясната пролука. Левият се ожули в каменното перило, външният кон закачи крак във въртящото се колело… но преминаха. Колесницата също профуча през тясната пролука, подскочи във въздуха, все едно че Кресценс за миг полетя, като в икона на сина божий Хеладик. Но премина.

Толкова по-ужасно жалко беше, при всичкия този проявен кураж и съвършено умение, когато външното колело на колесницата подскочи и се затъркаля зад него, откачило се, докато преминаваше през отломките.

Колкото и храбър и опитен да е човек, все пак не може да кара колесница с едно колело. Кресценс сряза юздите пред корема си, остана за миг прав в ужасно накланящата се колесница, вдигна ръката с ножа в кратък, но ясно видим поздрав към смаляващата се напред фигура на Скорций и скочи.

Претъркаля се няколко пъти, както бяха научени всички състезатели от млади, и след това се изправи, сам на пясъка. Смъкна кожения шлем, поклони се към императорската ложа — без да обръща внимание на другите впрягове, вече идващи от завоя — след което разпери примирено ръце и се поклони също толкова ниско към трибуните на Зелените.

След това се отдръпна от пистата към спината. Прие подаденото му от един от слугите шише с вода. Отпи дълбоко, изля останалото на главата си и остана неподвижно настръхнал сред обелиски и статуи, с открития и страстен плам на отчаянието си, докато Скорций превръщаше последния кръг в процесия с една колесница, а после пробяга и самия кръг на Победата, за да приеме венеца, докато Сините се бяха отдали на безумно ликуване, а самият император в катизмата — равнодушният император, който не беше пристрастен към никоя партия, който дори не обичаше надбягванията — вдигна ръка за поздрав към триумфиращия колесничар.

Скорций не показа нито капка превзетост, нямаше я у него надутата, суетна поза на ликуващия победител. Никога не го правеше. Не го беше правил от дванадесет години и хиляда и шестстотин триумфа. Просто препускаше, печелеше и прекарваше нощите си обсипан с почести в някой палат или в нечие ложе.

Кресценс бе имал достъп до счетоводните книги на своята фракция. Знаеше какви огромни суми заделят Зелените за контразаклинания срещу табличките с проклятия, поръчвани срещу Скорций през годините. Допускаше, че Сините на свой ред са похарчили тази година още повече.

Щеше да е приятно, помисли си, докато бършеше прах и пот от лицето си сред статуите в последния състезателен ден от своята първа година в Сарантион, да можеше да го мрази. Представа нямаше как Скорций бе съобразил, че отломките все още ще са там след един толкова обикновен сблъсък на две колесници. Всъщност така и нямаше да попита, но ужасно му се искаше да го разбере. Бяха го оставили да хване вътрешната пътека в последния кръг и той бе направил точно каквото му бяха позволили — като дете, бързащо да сграбчи сладкиша, помислило си, че възпитателят му е обърнал гръб.

Забеляза, малко кисело, че съюзникът му, препускащ за Червените в седмата пътека — Барас, Варас или както там се казваше — онзи, когото Скорций беше залъгал с приказките си в началото, всъщност е догонил изтощения впряг на Белите в последния завой и е спечелил второто място с немалката награда. Чудесен резултат за един младеж, състезаващ се втори за Червените, а и предотвратяваше пълното тържество на Сините и Белите.

Реши, че при всички тези обстоятелства ще е неуместно да го кори. По-добре бе да остави това надбягване зад гърба си. Днес предстояха още седем надпревари, той беше в четири от тях и все още искаше своите седемдесет и пет победи.

На връщане към съблекалните под зрителските трибуни, за да отдъхне преди второто си надбягване този следобед, разбра, че вторият на Сините, Давзис, падналият при сблъсъка, е издъхнал — счупен врат — при падането или докато са го изнасяли.

Деветия колесничар винаги препускаше с тях. Днес беше показал лицето си.

На Хиподрума препускаха в почит към слънчевия бог и императора и за да донесат радост на хората, а някои — в чест на храбрия Хеладик, и всички знаеха — всеки път, щом застанеха зад конете — че може да загинат тук, пред тълпата.

Към следващата част или към съдържанието

Гай Гавриел Кай Пътуване към Сарантион (8)

Метаданни

Данни

Пътуване към Сарантион

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част II

6.

Гай Гавриел Кай
Пътуване към Сарантион (8)