Сандра Браун
Нежна тишина (6)

Глава шеста

Как смее да ми говори така — продължаваше да мисли Лори.

Надяваше се, че нощният сън ще потуши гнева й към последните думи на Дрейк, но като се събуди откри, че яростта продължава да гори в сърцето й. Беше я хванал неподготвена с пристигането си. Той беше очарователен, дяволски красив, мъжествен и свикнал жените да припадат по него.

Е, добре, скоро щеше да разбере, че Лори Париш не се поддава на чара му. Трябваше света да се обърне преди тя да легне в леглото с него.

Беше изпълнена с мрачна решимост, когато слезе долу и се запъти към кухнята. Един бърз поглед към стаята на Дженифър потвърди предчувствието й, че момиченцето вече е будно и е в компанията на баща си.

Тя отвори плъзгащата се врата, която разделяше кухнята от нишата за хранене и влезе с престорено безгрижие в огряната от слънцето стая. Ароматът, който я посрещна беше твърде съблазнителен и приятен, за да събужда гняв и бунтарското й настроение започна бавно да я напуска, подобно на въздух от спукан балон.

— Добро утро — каза Дрейк и го показа на езика на глухите. — Дженифър закусва овесени ядки, а аз пия кафе с препечени филийки. Ти какво искаш?

Господи, той е прекрасен, помисли Лори. Косата му блестеше със сребристи отблясъци на слънчевата светлина от прозореца. Ръкавите на спортната му риза бяха навити до лактите, а ризата свободно падаше върху дънките. Заплахата, която предната вечер бе съзряла върху лицето му, сега беше заменена от подкупваща усмивка, а това беше още по-обезоръжаващо.

— Добро утро — кимна тя и се наведе да прегърне Дженифър, която тъпчеше устата си с овесена каша.

Тя погледна въодушевено към Лори и показа с жестове.

— Татко е тук, Лори.

— Знам — отговори Лори. — Тъжна ли си?

— Неее — произнесе Дженифър.

Тя обичаше да произнася тази дума, защото й беше лесно.

— Какво ти става? — попита Лори. Преди няколко дни бяха взели урок за основните емоции и Дженифър беше издържала теста.

Детето се засмя и повтори:

— Неее.

— Тогава как трябва да се чувстваш щом татко е тук?

Дженифър направи пауза и помисли за точния знак.

— Щастлива съм — каза тя и се засмя, а Лори изръкопляска на точния жест.

„ТИ ЩАСТЛИВА ЛИ СИ, ЧЕ ТАТКО Е ТУК?“ — коварно попита момиченцето.

Лори се изправи бързо с надеждата, че Дрейк не гледа. Но той гледаше. Плътните му изразителни вежди се повдигнаха любопитно.

— Е? Отговори на Дженифър. Радваш ли се, че съм тук?

Той я гледаше изпитателно. Дженифър също бе вперила в нея блестящите си очи с нетърпеливо очакване. Тя с неохота изписа:

„ДА. РАДВАМ СЕ, ЧЕ ДРЕЙК Е ТУК.“

Дженифър продължи да яде овесената си каша.

— Може би трябва да провериш слуховия й апарат. Не съм сигурен, че съм го нагласил както трябва — каза той.

Лори повдигна къдриците на Дженифър.

— Всичко е наред — кимна тя.

— Какво искаш за закуска? — попита той, мажейки си щедро препечената филийка с масло.

— Аз не закусвам — каза Лори. — Кафето ми е достатъчно.

Очите му се плъзнаха по тялото й и това я накара да се изчерви.

— Гладуването ли те прави толкова фина?

Избягвайки погледа му, тя отиде към плота и си наля кафе в една голяма чаша с трепереща ръка. Като мина покрай нея към масата, той я плесна игриво по задника като задържа секунда по-дълго ръката си върху стегнатата плът.

— Въздържането от толкова много удоволствия може да те изнерви, да те направи кисела и да те състари преждевременно.

Тя имаше чудесен отговор на върха на езика си, но Бети нахлу в този момент с обичайната й експанзивност през задната врата. Розови ролки стърчаха във всички посоки от главата й. Ватираната й роба се закопчаваше на дебелата й талия с едно небрежно копче. Пухкавите чехли на висок ток увеличаваха размерите й застрашително.

Тя нахлу и застина като съзря Дрейк на масата. Големите й кафяви очи се разшириха, а устата й се отваряше и затваряше като риба на сухо. Ако видът й не беше толкова комичен, Лори би изпитала съчувствие към приятелката си.

Тя преглътна смеха си и ги запозна.

— Бети Гроувз, това е Дрейк Райвингтън. Дрейк, това е нашата съседка, за която ти говорих.

— Добро утро, госпожо Гроувз — усмихна се той.

Стана и се приближи към Бети с протегната ръка. Тя автоматично му подаде ръка и той я стисна леко.

— Лори ми каза колко сте им помогнали. Благодаря ви, че се грижите за моите момичета, докато ме няма.

Лори се задъха, но преди да успее да каже каквото и да е, Бети шумно изохка.

— О, Боже мой! Аз изглеждам ужасно! Изтичах само да помоля за чаша захар. Нямах представа, че сте тук, д-р Хам… господин Слоун… господин Райвингтън. Лори, защо не ми каза, че той ще идва? — размаха тя обвинително пръст.

— Аз не…

— Но вие изглеждате чудесно, Бети! Мога ли да ви наричам Бети? — Дрейк прекъсна Лори преди тя да успее да се защити. — Къде е нашата захар?

Нашата? Моите момичета? Той правеше всичко възможно, за да изглежда, че имат общо домакинство. Тя му хвърли убийствен поглед през рамото на Бети, но очите му блестяха от неподправено учудване.

— На рафта над печката — произнесе Лори ледено, но нито Бети, нито Дрейк забелязаха това.

— Би ли й отсипала, моля те, докато й налея чаша кафе — каза той безцеремонно, водейки очарованата Бети към масата. Той отново играеше ролята си на покорител на женски сърца, а това отвращаваше Лори.

— Вие сте съвсем съшият — възкликна Бети, сядайки на масата. — Аз наистина не искам да ви отнемам време. Децата ме чакат…

— Моля ви, направете ми услуга, изпийте чаша кафе с нас — добре тренираната усмивка на Дрейк можеше да заблуди и ангел. — Снощи Лори май ми спомена, че имате две деца?

Снощи! Лори побесня. Бети се впусна в любимата си тема и Дрейк погледна Лори с подкупващо порочна усмивка. Той достатъчно ясно намекна, че са прекарали нощта заедно и не в отделни стаи. Тя тръшна вратата на шкафа по-силно, отколкото трябваше, сипвайки захар за Бети.

Най-после Бети си тръгна, като обеща на Дрейк, че ще дойдат с децата по-късно. За първи път Лори се зарадва, че съседката й си отиде. Тя беше силно подразнена от глупавото преклонение на Бети пред Дрейк и неговите недвусмислени намеци, с които потвърждаваше първоначалните подозрения на Бети. А беше отричала пред наивната жена…

— Докато вие с Дженифър се занимавате тази сутрин, аз ще разопаковам нещата си — Лори беше забелязала още една кола, паркирана на алеята до мерцедеса. Дрейк обясни, че я е взел под наем и ще я върне в Албукерк, когато тя и Дженифър имат свободно време, за да отидат до там и да го върнат.

Вече бе започнала урока с Дженифър, когато Дрейк се появи на вратата на класната стая.

— Лори, гардеробът в онази стая е правен за джуджета. Би ли ми отделила малко място в твоя?

Тя го погледна подозрително.

— Това номер ли е или наистина имаш нужда от място?

— Наистина имам нужда от място — произнесе той с невинността на светец и я зашемети с една брилянтна усмивка, която подчерта трапчинката му.

Актьор. За един миг можеше да сменя израза си и настроението. Неочаквано за себе си тя също се усмихна.

— Едната страна е съвсем празна. Има само кутии. Ако искаш, ще ги преместя.

— Не ги пипай — възпротиви се той.

Тя ставаше от стола, когато резкият му тон я накара да го погледне. Лицето му беше загубило предишното си излъчване. То беше строго и безизразно. Като видя учудването й, той каза тихо:

— Някои от нещата на Сюзън са опаковани там. Остави ги.

Лори тръгна и сведе очи. За няколко кратки секунди светът спря, за да продължи да се върти отново, но вече бавно и тежко, загубил радостното си оживление.

— Разбира се, Дрейк — промърмори тя. — Аз само…

Тя говореше на въздуха. Когато вдигна поглед, до вратата нямаше никой.

Обикновено Лори и Дженифър прекарваха в класната стая цялата сутрин с едно кратко прекъсване, през което Дженифър закусваше. Лори използваше и това време за обучение. Дженифър научаваше имената и вкусовете на различни храни.

Една седмица се занимаваха с черешите. Те научиха жеста, писмения израз, а в часа по реч Лори я учеше на звуците.

Когато днес Лори и Дженифър напуснаха класната стая малко след обяд, Дрейк вече беше приготвил обяд от сандвичи и супа. Между покривчиците за храна и салфетките на масата седеше и пухкаво розово зайче. Дженифър изпищя и затанцува из стаята, стискайки щастливо играчката.

— Мисля, че удари в десетката — каза Лори.

— Предполагах, че ще й хареса — усмихна се Дрейк на дъщеря си.

Лори клекна до Дженифър.

— Как се казва твоето зайче?

Дженифър я погледна неразбиращо. Тя галеше големите клепнали уши и мърмореше. Лори изписа „БЪНИ“.

Дженифър кимна и се засмя.

— Мисля, че той вече е кръстен — каза Дрейк.

Той остана мил и любящ към Дженифър, но безразличен към Лори. Докато обядваха остана потиснат и мълчалив.

Какво очакваше? Неволно му беше припомнила за Сюзън и това го беше хвърлило в депресия. Тя често беше виждала Пол да се затваря в черупката си и да броди из къщата дни наред, подобно на Хамлет. Лошото настроение на Пол я караше да мери точно думите си, да претегля всичко, което казва или прави от страх да не обиди чувствителното му самолюбие.

Не, тя не искаше да се връща повече назад. Насочи цялото си внимание към Дженифър и забрави за Дрейк. Когато Бети и децата дойдоха следобед, Дрейк се присъедини към тях около кухненската маса.

Той беше съвсем различен от мрачната фигура до преди час. Шегуваше се и правеше забавни номера, усмивката му беше завладяваща, очите блестяха закачливо и игриво. Как можеше да се променя толкова драстично само за няколко часа?

След това Лори си спомни: за това му плащаха. Дрейк сменяше емоциите си толкова бързо, сякаш се преобличаше. Пол изглеждаше жизнерадостен и енергичен, когато се срещаше с някой агент или музикален продуцент, а след това потъваше в безнадеждна депресия, на път за вкъщи.

Не й се нравеха внезапните промени в настроението на Дрейк — те я караха да се пита кой от всичките му образи е истинският. Доколко можеше да се вярва на думите му? На делата му? Когато я целуваше, беше ли искрен или играеше поредната любовна сцена? Тя го видя как целува актрисата в студиото — отстрани изглеждаше напълно убедително.

Не искаше отново да се разочарова. За него прегръдките не значеха нищо, а нейното сърце се свиваше при най-невинното му докосване.

Всичките тези мисли нахлуха в главата й, докато предаваше новия урок. Тя не усети, че погледът й задълго се задържа върху Дрейк и той разбра това. Когато тръсна глава и излезе от унеса си, очите му бяха върху нея. Тя се опита да отклони погледа си, но беше привлечена от силния му магнетизъм. За един кратък миг тя разбра, че той прочете всичките й копнежи.

Той изписа „НЕ СЪМ ЗАБРАВИЛ ЛУНИЧКИТЕ“. Погледът му настойчиво се спусна към гърдите й и Лори изпита смешното желание да ги покрие с ръце.

Тя се изчерви и бързо погледна Бети и децата, надявайки се, че те не са видели нищо. Те оживено обсъждаха покупката на нови обувки.

Главата й неволно се завъртя пак към Дрейк и видя игривата усмивка под мустаците му. „ИМАШ ЛИ ОЩЕ НЯКАКВИ, ЗА КОИТО НЕ ЗНАМ?“ — изписа той.

„НЕ!“ — отговори тя светкавично, поклащайки глава.

„БИХ ИСКАЛ ДА СЕ УВЕРЯ САМ“, отговори той на езика на жестовете. Очите му достатъчно красноречиво излъчваха посланията до нея.

Тя отново погледна към другите, но децата разглеждаха вече книжка, а Бети търсеше някаква дума в речника на знаковите символи.

„ЩЕ СПРЕШ ЛИ С ТОВА?“ — помоли тя мълчаливо с ръцете си.

„ЩЕ МИ ПОЗВОЛИШ ЛИ ДА ПОТЪРСЯ ВСИЧКИ ТАЙНИ МЕСТА ПО ТЯЛОТО ТИ? А КАТО ГИ НАМЕРЯ, ЩЕ МИ ПОЗВОЛИШ ЛИ ДА ГИ ДОКОСНА? ДА ГИ ЦЕЛУНА?“

Заля я гореща вълна. Сърцето й биеше лудо. Дрейк улови вълнението й и погледна към гърдите, които се повдигаха и спускаха ускорено от неравномерното й дишане. Очите му се върнаха отново на нейните, в очакване на отговор, а веждите му се извиха.

„НЕ!“ Тя поклати глава и облиза нервно устни.

„ТОГАВА ЩЕ ТРЯБВА ДА СИ ФАНТАЗИРАМ“… изписа той, а изумрудените му очи я накараха да пребледнее, като че ли вече реализираха намеренията му. „Имам живо въображение.“

Лори беше благодарна на Дженифър, която я дръпна за ръката.

— Оуи, оуи — сочеше детето към обувките си за тенис, които се бяха развързали.

— Да — произнесе Лори разсеяно и се обърна към нея.

— Оуи — повтори Дженифър по-настойчиво и я дръпна нетърпеливо за ръката.

Лори погледна надолу и кимна, но не направи нищо, а се зае да прибира книжките, които бяха използвали по време на урока.

— Оуи! — този път гласът й издаваше нетърпение.

— Тя иска да й завържеш обувката — каза Дрейк нетърпеливо.

Лори го погледна спокойно, сякаш не беше забелязала, че се опитва да я поучава за неща, които бяха нейно задължение.

— Знам какво иска, Дрейк. Искам да я накарам да ме помоли с цяло изречение.

— Винаги ли е необходимо? — попита той. Острият тон на гласа му издаваше, че не мисли така.

— Искаш ли тя да се научи да говори или предпочиташ да посочва предметите цял живот? — сопна се Лори разгорещено. Линиите около устните му се стегнаха, но той не каза нищо повече.

Дженифър беше на границата на сълзите и продължаваше да дърпа Лори. Сам, Сали и Бети наблюдаваха тази напрегната сцена. За момента нямаше какво да кажат.

— Да продължим с урока — каза Лори спокойно и продължи да не обръща внимание на Дженифър, освен че поглеждаше надолу и потвърждаваше с кимане на глава, че обувката наистина е развързана.

Дженифър отчаяна седна на земята, ритна крака на стола и обхвана златната си главичка с ръце.

— Сам, разкажи ни за твоето кученце на езика на знаците — помоли Лори. — Какъв цвят е?

Сам погледна със съчувствие към Дженифър, а после към майка си. Тя кимна и той колебливо започна да описва кучето си. Но изобщо не мислеше за това. Всички бяха разстроени от малкото момиченце, което плачеше отчаяно на пода.

— Лори, за Бога… — поде Дрейк, но точно в този момент Дженифър се изправи рязко и застана отново до стола на Лори.

„ЛОРИ, ЗАВЪРЖИ МИ ОБУВКАТА“, изписа детето. Понеже Лори все още не помръдваше, Дженифър разтри гърдите си в кръг, което значеше „МОЛЯ. МОЛЯ“, повтори Дженифър.

Лори се усмихна, вдигна детето в скута си и го прегърна нежно.

— Разбира се, че ще завържем обувката, Дженифър. Но искам да ме помолиш. Как да разбера какво искаш, ако не ме помолиш? — Дженифър беше разбрала знаците и обви с тънките си ръчички врата на Лори. Когато се отдръпна, тя изписа — „ОБИЧАМ ТЕ, ЛОРИ“ и произнесе името й.

„И АЗ ТЕ ОБИЧАМ“, изписа Лори и целуна детето по главата.

Бети и децата си отдъхнаха с облекчение и отново се разприказваха. Дрейк не каза нищо, но Лори срещна погледа му над главата на Дженифър. Зелените очи гледаха предизвикателно и враждебно. Лори го погледна, сякаш искаше да му внуши да не се намесва повече.

Но следващият сблъсък няколко дни по-късно беше още по-силен от първия.

Веднага след закуска Лори седна да пише писмо на родителите си. Искаше да го пусне в пощенската кутия, преди да е дошъл пощальонът. Обяснявайки на Дженифър, че ще започнат урока си малко по-късно тази сутрин, тя я изпрати да си играе в стаята. Дрейк се мотаеше в задния двор.

Лори свърши писмото, пусна го в пощенската кутия и се качи горе да вземе Дженифър. Там изведнъж осъзна, че през последния половин час детето се държеше подозрително тихо.

Дженифър не си беше в стаята, а я нямаше и долу. Влизайки в нейната стая, тя чу приглушено мърморене от банята. Прекрачвайки прага, тя онемя от картината, която се изпречи пред погледа й.

Дженифър беше отворила всички кутийки с гримове на Лори, беше се изрисувала цялата, а кутийките седяха отворени на тоалетната масичка. Ангелското й личице приличаше на палитра на художник. Сенки за очи, моливи за вежди и спирала, всичко беше нанесено върху очите й в ужасяващи количества. Бузите и челото бяха изрисувани с ружове и червила в различни нюанси. Лосиони, кремове и пудри бяха объркани в невероятен, макар и ароматен безпорядък.

Когато Дженифър видя лицето на Лори в огледалото, разбра, че времето за игра е свършило. Тя безуспешно се опита да затвори бурканчето с нощния крем, който щедро беше нанесла върху коленете си. Взе една хартиена кърпичка и се опита да почисти тоалетната масичка. Но вместо това успя да увеличи мръсното петно. Долната й устна започна да трепери и тя погледна безпомощно учителката си.

— Дженифър — каза Лори строго, — ти се държиш непослушно. „ТОВА Е ЛОШО И АЗ СЪМ ТИ СЪРДИТА!“ — тя изписа думите и ги подчерта, за да бъде сигурна, че детето я е разбрало. — Знаеш ли защо? — попита тя.

Дженифър кимна с глава и се разплака от срам.

Лори я накара да я погледне.

— Смятам да те накажа, за да запомниш, че не бива да пипаш чужди вещи. Искаш ли аз да разхвърлям стаята ти? Искаш ли да счупя играчките ти?

Дженифър поклати глава.

Тя плесна детето няколко пъти по задничето и то се разплака, този път не на шега.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — попита Дрейк от вратата.

Лори вдигна Дженифър и се опита да я гушне, но детето избяга от нея в съчувстващата прегръдка на баща си.

— Мисля, че е съвсем ясно. Давам на Дженифър заслуженото наказание — произнесе тя спокойно.

— Никога повече не я наказвай — заповяда той, продължавайки да успокоява детето, което хленчеше на рамото му.

— Разбира се, че ще я наказвам и ще те помоля да не се месиш, когато правя това.

— Но тя не разбира защо я наказваш.

— Естествено, че разбира! — Лори се ядоса. — Нима мислиш, че мога да отмина това без наказание? Докъде ще стигнем?

Той беше пуснал Дженифър на земята и стоеше срещу Лори с ръце на кръста.

— Какво си мислиш, че си? Садистка! Да не би да се удовлетворяваш като биеш малки беззащитни деца?

Никога досега Лори не беше изпитвала такъв гняв. Тя усети как топлината на гнева изпълни цялото й тяло, а лицето й смени всички цветове.

— Ти, надут задник — просъска тя през зъби. — Как смееш да ме обвиняваш в подобно нещо — тя направи крачка напред с вдигната ръка, с твърдото намерение да го удари. — Как смееш…

Дженифър я върна към реалността, дърпайки я за джинсите.

— Оуи — настояваше тя. Лори погледна надолу и видя, че Дженифър държи в ръцете си червило, чиято капачка беше почистена. Детето изписваше „СЪЖАЛЯВАМ“.

Лори забрави бащата на Дженифър, коленичи и прегърна малкото момиче. Тя приглади разбърканите къдрици и избърса мокрото от сълзи лице.

— Аз също съжалявам за случилото се. Ще ми помогнеш ли да почистим? — попита тя. Дженифър кимна енергично и започна да събира разхвърляните, напоени кърпички, въргалящи се по килима.

Лори се изправи и погледна Дрейк, готова да поднови тирадата си, но лицето му се беше променило. Той не я предизвикваше. Не беше ядосан. Той гледаше дъщеря си. После бавно вдигна очи към Лори.

В зелените дълбини тя прочете разбиране.

Съвсем скоро, обаче, тя видя как завеса падна върху очите му, преди да побърза да отмести поглед.

— Ще ви оставя сами, дами — промърмори той и напусна стаята.