Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eloquent Silence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2009)
Корекция
sonnni (2012)

Издание:

Сандра Браун. Нежна тишина

ИК „Коала“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-025-6

История

  1. — Добавяне

Глава трета

Като станаха от масата и се насочиха към поръчаното такси, три жени спряха Дрейк и помолиха за автограф.

Лори се учуди на бързата смяна в настроението му. Само преди миг той беше объркан и загрижен родител, а сега отново се превърна в самоуверената, арогантна телевизионна звезда. Действията и емоциите му бяха под пълен контрол, а лицето му бе озарено от очарователната усмивка, предназначена за обожаващата го публика. Към всяка от жените той се обърна с няколко нежни и прочувствени фрази.

Интимността, която успя да предаде на разговорите, накара всяка от тези жени да повярва, че той има към нея специално отношение. Дали беше искрен или играеше роля? Това я смущаваше и Лори отхвърли тези мисли.

— Дали някога остаряват? — попита тя, посочвайки хипнотизираната жена встрани от пътеката. Тя все още стискаше страстно до гърдите си салфетката, носеща сега името на Дрейк Слоун.

— Естествено. Опитвам се да играя синдрома на звездата и се обръщам към всички дами с търпение и снизходителност. Даже се питам „Какво бих бил без тях?“. Това обикновено осмисля тяхното преклонение.

Лори го помоли да прескочат до училището, понеже беше оставила някои книжа и искаше да ги прибере, преди да се върне в апартамента си през няколко блока.

— Добре — съгласи се Дрейк. — Аз и без това исках да видя Дженифър за малко.

Лори погледна бързо към малкия златен часовник на китката си.

— Минава девет. Тя сигурно ще е заспала.

— Тогава ще я събудим! — каза той жизнерадостно.

— Никакви правила ли не важат за вас, господин Райвингтън?

Той се засмя.

— Понякога. Д-р Норууд знае, че понякога снимам до осем или девет часа, в зависимост от бъркотиите, които д-р Хамбрик е успял да сътвори в живота си през седмицата. Така че тя ме пуска да се промъкна някога късно вечер, за да видя за малко Дженифър.

Лори използва своя ключ, за да влязат през малък, страничен вход, който се заключваше автоматично вечер. Те прекосиха тихо тъмния коридор на пансиона и стигнаха до стаята, която Дженифър делеше с още три момичета на нейната възраст.

Дрейк пусна Лори пред себе си, но тя остана зад него, когато той седна на леглото до спящото дете. Той запали нощната лампа на масичката, встрани от леглото и потупа Дженифър леко по рамото. Детето се сепна, отвори очи и видя Дрейк, наведен над нея. Изгука радостно, скочи и малките ръчички обгърнаха врата му в силна прегръдка.

Лори не очакваше нищо конкретно, но тази спонтанна реакция нямаше нищо общо със сериозното и кротко дете, което тя познаваше.

— Как е татковото момиченце? Радваш ли се, че ме виждаш? — въпросите бяха реторични. Дженифър се беше сгушила на гърдите му, а той рошеше русите й къдрици.

Това отново беше различен Дрейк Райвингтън. Чертите му бяха омекнали и нямаше и следа от цинизма, който изкривяваше устата и забулваше очите му. Те горяха с пламъка на любовта, докато гледаше дъщеря си.

Когато премина вълната от целувки и ласки, Дженифър започна да рови с малките си пръстчета по джобовете му като се смееше весело на закачливото му въртене, за да й попречи. Най-накрая тя победоносно извади пакетче с дъвки и се зае да го отваря.

— Почакай малко, млада госпожице. Не може да дъвчеш сега — каза Дрейк. След което вдигна рамене и продължи. — Защо пък не? — а тя успешно извади парчето дъвка от хартията.

— Не, наистина не бива — произнесе Лори тихо, но твърдо. Дрейк я погледна, но Дженифър, разбира се, не чу нищо. Тя тъкмо се канеше да захапе дъвката, когато Лори удари силно по леглото, за да привлече вниманието й.

Дженифър я погледна и се усмихна. Лори също й се усмихна и изписа: „ЗДРАВЕЙ, ДЖЕНИФЪР. КАК СЕ КАЗВАМ?“

Дженифър изписа Лориното име и го произнесе с приглушен, мек глас.

Дрейк отвори уста от учудване.

— Това е чудесно, миличка — извика той и сграбчи от възторг малкото момиченце. Дженифър засия от този ярък израз на одобрение от страна на високия, чудесен мъж. Той никога не говореше с другите момичета. Само с нея.

Лори се възползва от ситуацията. Привличайки вниманието на Дженифър, тя каза.

— Това е Дрейк — и изписа знака за неговото име, който бяха измислили.

— Не съм сигурна, че тя разбира роднинските отношения. Скоро ще имаме урок за „БАЩА“ и „ДЪЩЕРЯ“. А дотогава вие ще бъдете просто Дрейк.

Дженифър изписа знака за неговото име и го посочи.

— Да — каза Лори и кимна. Дженифър гордо повтори движенията, докато те се превърнаха в игра и тримата се разсмяха. Детето искаше да сложи в устата си временно забравената дъвка, но Лори я спря с нежно дръпване на ръката. Като използваше жестове, достъпни за момичето, тя обясни, че дъвката ще остане на малката масичка до сутринта.

Дженифър погледна с надежда Дрейк, но той също поклати глава, остави пакетчето с дъвки на масичката и направи знака за „СПАНЕ“, който беше забелязал току-що Лори да употребява.

Дженифър се прозина и се отпусна обратно върху възглавницата. Тя приличаше на ангел с русата си коса и наситенорозова нощница. Дрейк се наведе към нея и тя увисна на врата му. Целуна я бързо по челото и се изправи. Канеше се да загаси лампата, когато Дженифър погледна към Лори и протегна тънките си ръчички към нея.

Дрейк се усмихна нежно.

— Това е повече от ясно!

Те оправиха завивките за през нощта, загасиха лампата и излязоха от стаята. Лори направи няколко крачки и спря. Съзнанието й беше толкова препълнено, че тя не можеше да се движи и да мисли едновременно. Застана неподвижно в средата на коридора.

— Мисля, че вие двамата ме победихте напълно — прошепна тя унесено.

— Това беше целта ни — гласът на Дрейк сякаш отекна в сериозния й, мек тон.

Лори го погледна.

— Тя те обича. Ти ще се отделяш от нея, както пътуваш по цялата страна. Тя е още много малка и точно сега ти си най-важният човек в живота й. Дрейк, осъзнаваш ли, че всъщност аз ще те изместя в чувствата й?

Той погледна безцелно към пустия коридор и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Да — каза той и чертите му се изопнаха. — По дяволите! Ако имаше някакъв друг начин, но аз не искам тя да израсне в града. Точно сега не мога да направя за нея толкова, колкото ти — той я погледна. — Знам, че те натоварвам с огромна отговорност. Но мисля, че това е най-доброто за момента. Аз ще идвам да я виждам, когато имам възможност — той се засмя тъжно — всъщност аз не водя толкова декадентски живот, колкото пишат списанията.

— Приемам предложението ти — тя протегна делово ръка и той я пое.

Когато стигнаха до удобния, но далеч не комфортен жилищен блок, той настоя да я изпрати до вратата. Плати таксито и каза, че ще хване друго, след като я остави невредима вътре.

В асансьора Дрейк продължи да разсъждава за възможностите.

— Мисля, че за две седмици ще уредя всичко. Това достатъчно ли е? — тя кимна и той продължи. — Къщата е хубава, без излишен лукс. Ще купя кола, която ще бъде на ваше разположение като пристигнете в Албукерк. Ще наема някой да почиства къщата. Когато пристигнете в Уйспърс с Дженифър, всичко ще бъде готово.

— Уйспърс. Хубаво име.

Помагайки й да излезе от асансьора, той я хвана за лакътя и продължи да я държи.

— Малко старомоден град. Доста пенсионери живеят там. А и няколко мои колеги със семействата си. Тихо и спокойно местенце, с чудесна природа през всеки сезон.

Те стояха пред входната й врата.

— Ще ти плащам, колкото получаваш и в момента. Освен това къщата и колата ще бъдат на твое разположение. Ще имаш и един солиден аванс за храна, дрехи за Дженифър и друго, ако се наложи.

— Парите не ме притесняват — обади се тя, пъхайки ключа в ключалката.

Обърна се, за да каже учтиво „лека нощ“, но не успя да изрече нищо. Той пристъпи напред, принуждавайки я да отстъпва все по-назад. Притисна я плътно до стената, подпря ръцете си малко над главата й и се наведе към нея. Разделяха ги само няколко инча.

— Харесваш ми така — прошепна той.

Какво ставаше с гласа й? Тя не можеше да произнесе думите, които бяха в главата й. Виеше й се свят от близостта му. Накрая успя да попита задъхано.

— Какво искаш да кажеш?

— Спокойна, привлекателна и покорна. Но — усмихна се хитро той — онзи ден също ми хареса, както бълваше огън срещу мен толкова яростно, че чак косата ти пламна — той се приближи още. — Всъщност, госпожо Париш, дяволски упорито се опитвам да открия в теб нещо, което да не ми харесва.

Инстинктът й подсказа, че ще я целуне. Тя знаеше, че не бива да го допуска, но беше безсилна пред приближаващото му се лице. Сърцето й се разтуптя преди устните му да се слеят с нейните и тя затвори очи. Въпреки че очакваше това да се случи, съвсем не беше подготвена за вълната от чувства, която заля тялото й при допира му.

Мустаците му погъделичкаха устните й. Той се притисна плътно до нея и телата им за първи път усетиха допълващите се извивки на другия.

Паснаха си като две парчета от пъзъл. Тя едва достигаше средата на гърдите му и въпреки това бяха като две половини на едно цяло. Тялото му посрещна меките й гърди и неговите вдлъбнатини сякаш бяха създадени да ги поемат. Краката му я притискаха от двете й страни и когато очертаните му, твърди устни срещнаха женската мекота на нейните, стон, породен от агония и екстаз се издигна от дълбочината на гърлото му.

Устните му засмукваха нейните и се оттегляха бавно, докато не я принудиха да обгърне главата му с ръце. Тя събра смелост да вдигне ръцете си и плахо го погали, усещайки потръпването на мускулите му.

При допира на нежните й ръце той изпусна дълга, бавна въздишка. Устните му спряха предизвикателното си дразнене и застинаха върху нейните — сякаш искаха толкова силен и настойчив отговор, че това будеше тревога.

В началото Лори не реагира. Предпазливостта и страхът бяха блокирали естествената й женска природа след разрушителния й брак. Но Дрейк не одобри половинчатата й съпротива. Устните му жадно се нахвърлиха върху нейните, докато тя ги отвори и даде път на настойчивия език, който търсеше нейния. Тя искаше да върне реда в досегашния си свят и нещата по местата им, но опустошаващите му устни правеха това невъзможно.

Дори когато спряха, за да си поемат дъх, той не изглеждаше удовлетворен. Нежно захапа ухото й, ръцете му се спуснаха и прегърнаха раменете, а после врата й. Пръстите му като че ли отброиха нейния пулс, преди да обхванат нежно лицето й.

— Всички жени ли целуваш така? — попита Лори, останала без сили.

Тя очакваше той да се усмихне и да отговори остроумно. Вместо това с учудване видя как лицето му пребледня. Зелените очи, които до преди малко искряха от вътрешен, скрит пламък и огнените им езици, които като че ли я докосваха, когато я гледаше, станаха студени и непроницаеми, сякаш върху тях се спусна завеса.

Той постепенно се отдръпна от нея. Ръцете му освободиха лицето й и той направи крачка назад. Тялото му вече не притискаше гърдите й, но от това тя не се почувства по-добре. Инстинктивно се пресегна и направи движение, с което искаше да го върне обратно, но изразът на лицето му я стъписа и уплаши. Тя бързо дръпна ръцете си и ги събра в стегнат юмрук на гърдите. Той беше съвсем блед и я гледаше втренчено, като че ли виждаше призрак.

— Дрейк, какво…

Той раздвижи беззвучно устни. Трябваше да минат няколко секунди, докато успя да произнесе думите.

— С-Сюзън говореше така — той прокара ръка по лицето си и притисна силно очи, сякаш прогонваше нечий образ. — Тя го казваше постоянно.

— Сюзън? — гласът й прозвуча неестествено пискливо. Тя предполагаше коя е Сюзън и не искаше да чуе потвърждението му.

— Сюзън беше жена ми. Тя е мъртва.

Каза го с такава болка, че на Лори й прилоша. Той все още обичаше жена си! Не каза как е умряла; това нямаше значение. Не начинът, по който се беше случило, а самата смърт беше отнесла любовта му.

— Съжалявам — прошепна тя. Това бяха толкова ненужни и безсмислени думи, но нищо друго не й дойде наум. Тя отчаяно се опитваше да запълни тежкото мълчание, увиснало над тях.

Той се изпъна, изглеждаше, че се съвзема от моментното вцепенение, което неволните й думи бяха причинили. Прокара ръце през сребристокафявата си коса и въздъхна.

— Няма значение.

Но имаше! Само преди секунди тя беше потънала в забравата на прегръдка, чиято топлина и сладост никога досега не беше изживявала. А сега мъжът, който беше накарал тялото й да пее под звуците на отдавна забравени усещания, се държеше като далечен непознат. Ръцете му потънаха дълбоко в джобовете на панталоните, и когато се завъртя на пети, за да я погледне отново, устните му излъчваха тъга, а плътните вежди почти скриваха очите му.

— Мисля, че е честно да ти призная, че не си позволявам никакви емоционални ангажименти. Противно на това, което си прочела по списанията, не съм имал никакви връзки с жени. Бях женен и обичах жена си. Нуждите ми са само физически. Трябва да знаеш това от самото начало.

Сякаш огромна тежест се стовари върху главата й и я притисна към земята. Гняв и съжаление бушуваха в нея и тя се наежи като котка, готвеща се за скок. Опита се да контролира гласа си и да потисне възраженията, които крещяха в нея и искаха да бъдат изречени.

— Аз не ви карам да се „ангажирате“, господин Райвингтън — тя се бореше с потушения в нея гняв. — Но тъй като вие повдигнахте въпроса и погрешно изтълкувахте мотивите ми, незабавно ще ви върна топката. Нямам никакво намерение да се „привързвам“ към вас. Дори смея да добавя, че ви намирам твърде тщеславен и суетен. Веднъж вече бях омъжена за артистична личност. Той беше музикант и, подобно на вас, се възприемаше твърде на сериозно и очакваше това от всички други. Бъдете спокоен, считам, че взаимоотношенията ни трябва да бъдат само и единствено делови. Благодаря за вечерята.

С тези думи тя влезе и затвори внимателно вратата след себе си. Облегна се на нея, като дишаше тежко и се опитваше да спре сълзите на гняв и обида, които напираха под ресниците й.

Чу стъпките му към асансьора, а след това иззвъняването при отварянето и затварянето на вратите.

— Глупак — извика тя на себе си, тропвайки с крак по пода — жест, която я върна към детството й. Захвърли чантата си на най-близкия стол и рязко съблече жакета си.

— Това нагло…

Лори не знаеше срещу кого да насочи гнева си — към Дрейк или към себе си. Отиде в спалнята, тръшна се на леглото и се наведе да разкопчае сандалите си.

— Никога не се научи, Лори! Седиш и търпеливо понасяш ударите, нали? — гласът й звучеше странно в празната стая.

Събличайки се, тя продължи да се бичува — защо беше позволила на Дрейк да я целуне. Той беше неин работодател, а тя беше отговорна за детето му. Тя нямаше навика да допуска емоционалните афекти да замъгляват разума й. Всякакви романтични мечтания щяха да навредят на Дженифър. А да питае сексуални желания към бащата беше върхът на лудостта.

Не самата целувка тревожеше Лори, а начинът, по който тя се беше почувствала. Дори когато беше най-влюбена в Пол, тя не беше изпитвала това безпомощно усещане за потъване, което изживя тази вечер.

Тя потъваше, замаяна в обятията му, след което подкрепата беше грубо и егоистично оттеглена. И за да добави сол в раната, той лицемерно и нагло я беше обвинил, че тя е провокирала прегръдката.

Артисти! Те всички си приличаха. Задоволяваха собствената си похот и след като болното им его биваше успокоено, тъпчеха душите на лечителите си.

Лори влезе в банята и намаза с лосион лицето си. В главата й се въртяха сцени от брака й с Пол Джексън. Бяха се срещнали на едно парти. Тя беше отскоро в Ню Йорк и току-що си беше осигурила привлекателната длъжност на учителка в института „Норууд“ за глухи деца.

Чувстваше се самотна, липсваше й семейството, което й се струваше толкова далече в Небраска. И когато един млад учител случайно я покани на парти, тя прие. И без това нямаше какво да прави.

Обществото беше смесица от неангажирани и двойки. Присъстваха и няколко интелектуалци — танцьори, музиканти и писатели. Пол Джексън свиреше на пиано, а една дългокрака руса певица изливаше душата си, без да се съобразява много с акомпанимента.

Той забеляза младата червенокоса жена, застанала до огромното пиано, която слушаше с интерес музиката му. В почивката той се представи и те се разговориха. Лори беше много възторжена от представянето му, особено когато разбра, че песните са оригинални негови композиции.

Месеци след това Лори се беше опитала да анализира тяхната връзка. Спомни си, че още на първата среща те не бяха обсъждали нейната работа, мечти или планове. Те говориха изключително за Пол и неговите амбиции да пробие в музикалната индустрия. Техният пръв разговор трябваше да бъде ключ към неговия егоизъм и несигурност.

Външният му вид съответстваше на неговите занимания и начин на живот. Кестенявата му коса растеше на воля и той рядко се сещаше да я подреже, освен ако Лори не му напомнеше внимателно. Всичко се казваше внимателно поради страха да не го обиди или да не накърни изкуствено раздутия му егоистичен образ за себе си.

Най-вероятно тя го беше съжалила, но след като беше излизала няколко месеца с него, си повярва, че го обича. Той имаше нужда от нея. Той имаше нужда от увереност и подкрепа. Той се нуждаеше от някой, който да слуша музиката му и да я одобрява. Да го окуражава, да го успокоява, да го глези.

— Ще се преместиш ли при мен, Лори? Имам нужда от теб — лежаха на кушетката в стегната прегръдка.

— Да не би да ми предлагаш да се омъжа за теб, Пол? — усмихна се Лори. Тя беше развълнувана. Той я обичаше. Тя можеше да му помогне, да го окуражава и да бъде котвата, от която той се нуждаеше.

— Не — той я пусна и се изправи. Прекоси стаята и отиде до масата, където държеше подсилващия го алкохол. — Просто ти предлагам да живееш с мен — той безгрижно си наля уиски в чашата.

Лори се надигна и оправи дрехите си. Той много пъти беше искал да спи с нея. Тя отказваше и това обикновено предизвикваше кавга, след което той се извиняваше саркастично, че я е молил да направи компромис със себе си.

— Пол, знаеш, че не мога да направя това. Казвала съм ти защо.

— И това е защото баща ти е пастор? — той беше станал по-войнствен. Очите му бяха празни и стъклени.

— Не само заради това, въпреки че родителите ми ще бъдат ужасно разочаровани…

— О, моля те — простена той.

— Знаеш, че искам да спя с теб — възкликна тя. — Повече от всякога. Но искам да се оженим, а не просто да живеем заедно.

Той промърмори някаква ругатня и изсипа остатъка от уискито. Остави чашата на масата и я изгледа няколко дълги секунди, преди да пресече стаята и да коленичи пред нея.

— Ти, червенокоса кучко — прошепна той, вдигайки ръка да я погали по косата. — Знаеш, че не мога да живея повече без това — сложи ръка на корема й и я масажира изкусително. След това се наведе и целуна всяка от гърдите й през блузата. — Предполагам, че ще трябва да се оженя за теб.

— О, Пол — извика тя, обгръщайки врата му ентусиазирано.

За голямо разочарование на семейството й, те сключиха граждански брак за няколко дни. Двама музиканти, приятели на Пол, им бяха свидетели. На другия ден тя се премести при него.

Един-два месеца нещата вървяха гладко. Пол бе избухнал само няколко пъти и бе изживял няколко потискащи депресии. Той работеше върху песни, на които възлагаше големи надежди. Всеки ден, когато се прибираше от работа, Лори го намираше на пианото. Тя приготвяше вечеря и той я изяждаше разсеяно, след което се връщаше над своите ноти.

Щом тя си легнеше, той бързо идваше при нея — нахвърляше се алчно върху тялото й, след което се връщаше отново към работата си, а тя лежеше самотна в тъмнината, докато накрая заспиваше. Сутрин изпълзяваше от леглото и отиваше на работа, без да го буди.

Когато музикалният издател отхвърли песните му, Пол изпадна в състояние на страшно отчаяние. Той пиеше, ругаеше и плачеше.

Когато Лори се опитваше да го успокои и окуражи, той се разкрещяваше.

— Какво, по дяволите, разбираш ти от това? Ти прекарваш дните си с няколко глупави чучела, които дори не могат да чуват музиката, каквато и да е тя, добра или лоша. Така че какво ти дава право да даваш съвети, а? За Бога, млъкни.

Накрая той излизаше от пропастта и минаваше през период на разкаяние, който беше още по-страшен и неприятен. Тогава изплакваше морета от сълзи, а тя го държеше в прегръдките си и го успокояваше като дете. Той я молеше да му прости и обещаваше никога повече да не й говори така. Тя го галеше и глезеше, докато той най-после се върне в нормално състояние.

Но това не траеше дълго.

През следващите осем месеца кризите зачестиха. Той пиеше, защото не можеше да напише добра музика. А не можеше да композира, защото пиеше. От цялата тази бъркотия страдаше Лори.

Когато той имаше физическата възможност за секс, тя го насърчаваше, но това беше секс без топлина и чувство, породен от неговия гняв към себе си. Той я използваше като отдушник за бесовете си.

Колко дълго мога да издържа? — питаше се нощем Лори, взряна в тавана над себе си.

Дните минаваха.

Господи, чувстваше, че трябва да го напусне, за да запази собствения си разсъдък и да не изпадне в неговата съмнителна нормалност. Не можеше повече да издържа внезапните промени в настроението му, депресивните състояния, егото, което постоянно се нуждаеше от подхранване, параноята, която трябваше да лекува.

Тя се изнесе и нае друг апартамент. Не искаше да се развежда, надявайки се все още, че Пол ще преодолее някак слабостта си и те отново ще се обичат, както преди.

Той умря след три месеца. Приятелката му, която живееше с него, й телефонира — беше го намерила паднал върху пианото си. Аутопсията установи голямо количество алкохол и барбитурати; обявиха го като нещастен случай. Лори прие това без възражения.

Разресвайки кестенявата си коса пред огледалото в банята, тя тръсна глава при тези тъжни спомени, сякаш искаше да ги изхвърли от съзнанието си. На погребението дойдоха една шепа хора. Нейните родители никога не видяха Пол. Те нямаха възможност да дойдат до Ню Йорк, а той отказа да пътува до едно толкова „прокълнато от Бога място“ като Небраска. Лори телефонира на майката на Пол, която живееше в Уисконсин и която тя не беше виждала. Жената изслуша нейните обяснения около смъртта на сина й, след което затвори телефона, без да произнесе и една дума.

В началото се обвиняваше за смъртта на Пол. Ако тя беше проявила повече разбиране, ако го подкрепяше повече, ако не го беше напуснала, може би той щеше да се измъкне от пропастта, в която сам се беше хвърлил.

Едва след продължителните разговори с баща си и целебната ръка на времето, тя спря да се самообвинява и погледна трезво смъртта на мъжа си.

Но въпреки всичко, бракът беше оставил своя отпечатък върху нея. Вече внимаваше с кого излиза. Досега беше попадала все на млади, амбициозни кариеристи, които мислеха много повече за професиите си, отколкото за нея. Нито една връзка не я беше ангажирала и, ако тя усетеше, че мъжът се интересува малко повече от нея, бързаше да избяга и да прекрати срещите.

Тя загаси лампата в банята, съблече се и се мушна гола в чаршафите.

— Имаш страхотен късмет с мъжете, Лори Париш — самоиронизира се тя полугласно.

Резервирана и хладна, през петте години след смъртта на Пол, тя не беше позволила на нито един мъж досега да заеме значително място в живота й. И това не беше просто едно кратко отклонение, това беше дълъг и мъчителен поход в грешна посока.

Дрейк Райвингтън не беше само неин работодател и баща на ученичката й, той беше актьор! А какво можеше да бъде по-лошо от композитора, освен актьор? И не беше ли случката от преди малко потвърждение на добре познатия темперамент? За един кратък миг той я беше целунал с такава страст, че успя да разтопи резервите й и да сгрее кръвта й. В следващия беше хладен и дистанциран, затова, че тя беше казала нещо, с което му напомни за починалата му съпруга.

А още по-предизвикателно беше отношението му на надменно тщеславие. Той беше свикнал с жени, които го боготворяха и глезеха; тръпнещи в очакването на поглед, дума или докосване. Да върви по дяволите, помисли гневно тя и удари с юмрук възглавницата.

Впускаше се в нещо, което щеше да трае години и това изискваше, а и заслужаваше, цялата й концентрация. Тя нямаше нужда от нищо, още повече мъж, което да замъгли обективността на преценките й. Трябваше да игнорира присмехулната му арогантност. Да се освободи от нея. Да го забрави.

Да забрави сребристите отблясъци на косата му, да забрави, че очите му бяха най-дълбокото зелено, оградени с най-тъмните мигли и можеха да те прободат със силата си. Да забрави, че тялото му беше високо, стройно и силно, а походката — устремена, но лека.

Лори се размърда нервно под завивките и се опита да успокои разтуптяното си сърце, спомняйки си допира от устните на Дрейк. Вдигна неволно ръка и докосна устните си, които още пламтяха от опияняващото насилие. После прокара пръсти по ухото и извивката зад него, сякаш усещаше нежната ласка на мустаците му.

Тя изстена във възглавницата и се обърна по корем. Другите части от тялото й копнееха да бъдат докосвани и галени, но тя не искаше повече да мисли за това. Въпреки яростната си съпротива, беше силно увлечена по Дрейк Райвингтън.