Сандра Браун
Нежна тишина (13)

Глава тринадесета

Времето лекува всяка болка, сънят приспива всяка мъка.

Дженифър се събуди рано на следващата сутрин и посрещна с възхитен поглед първия сняг. Тя с нетърпение очакваше започването на деня. За да отвлече вниманието си, както и това на Дженифър, Лори планира няколко неща, които щяха да ги изморят достатъчно и да запълнят дългите часове. А те сякаш бяха безкрайни, откакто Дрейк замина.

— Не мога да повярвам, че той тръгна толкова скоро след сватбата ви — промърмори Бети, която стоеше до кухненската маса. Лори наблюдаваше пуканките, които Бети умело приготвяше. Ръцете на децата лепнеха. Те тъпчеха устата си с лепкави порции преди още горещият сироп да изстине.

Лори отби въпроса като повдигна небрежно рамене.

— Той има работа, Бети, трябваше да замине.

— Знам, но съгласи се, че това е странно поведение за мъж, който е в меден месец.

„Само че Дрейк не е точно в меден месец“, помисли си Лори, докато Бети препрочиташе списанието „Сензационни новини“ за трети път.

Тя беше купила списанието тази сутрин, когато излезе да пазарува. Бети го подхвърли, на Лори. Смеещата се двойка на корицата във великолепни цветове беше за Лори доста грозна шега. Тя не искаше да знае какво пише в статията, но Бети й я прочете на глас, без да види сълзите, които потекоха от очите й и се спуснаха в бистри ручеи по лицето. Какво ли си мислеше Дрейк за тази фалшива история? Беше ли видял статията?

По няколко причини, които не можеше да назове, Лори не искаше да разкрие, че всъщност тя и Дрейк не са женени. Бети не разбираше обърканата ситуация и я обсипваше с въпроси, твърде болезнени, за да им отговаря. Също като родителите й Бети трябваше да остане изолирана от същността на нещата още малко.

Рано или късно всички щяха да разберат истината. Лори щеше да се почувства като пълна глупачка, но не и повече, отколкото вече се чувстваше. В дните, последвали техния мним брак, почти беше убедена, че Дрейк е влюбен в нея толкова, колкото и тя в него. Той не би могъл да бъде по-любящ и по-отдаден на това да я направи щастлива.

Но тя не трябваше да забравя професията му. На него му плащаха големи суми, за да изразява емоции всеки ден. Ролята му изискваше да играе влюбен младоженец и той я изпълняваше добре. Всяка нощ му плащаха пълна такса в голямата спалня на горния етаж. Това беше всичко, което той искаше от нея.

Тя се изчерви, изпълнена с ярост и срам. Той й бе казал още в началото на връзката им какво може да очаква. И все пак тя се бе заблудила, мислейки, че може да промени нуждата му от нея, че може да я превърне в нещо по-дълбоко от едно физическо привличане.

Не, тя не искаше да го накара да забрави Сюзън. Той никога нямаше да я забрави, а не беше и необходимо. Единственото й желание беше да го накара да обича отново — да обича нея. За миг бе повярвала, че е успяла. После видя лицето му, когато погледна снимките на първата си жена. Дрехите, разпилени по пода на стаята навярно бяха събудили спомените му за жената, която ги бе носила и бе танцувала с обувките от сатен. Страданието му беше очевидно. Дали не чувстваше, че предава Сюзън като спи с Лори? Това ли бе причината да я напусне?

Колкото повече се опитваше да се отърси от тези мисли, терзаещи мозъка й, толкова повече те излизаха на преден план и продължаваха да я измъчват. Ако не беше милия характер на Дженифър, отдавна да се е побъркала. Най-накрая Дженифър прие нейната обич и й отвръщаше със същите чувства. Лори не искаше да помисли за това какво ще стане с нея и детето, ако напусне.

Да напусне? Да, тя трябваше да напусне, в случай че Дрейк се върне. Не можеше да поднови връзката им, такава каквато беше преди. Не можеше да бъде негова любовница и да спи с него само когато той пожелае и има настроение. Така се беше получило с Пол и тя добре знаеше, че това води до задънена улица. Изглежда трябваше да изчака да мине време, за да разбере какво очаква Дрейк от нея.

Дженифър получаваше по една-две кратки бележки на седмица от него, но в тях не се споменаваше нищо за Лори. Нито думица. Той не се обаждаше. Дали не я беше забравил напълно?

Минаха две седмици, после станаха три, а после — четири. Времето попречи на излетите, които често правеха. Ето защо Лори и Дженифър се занимаваха с разни неща вкъщи. Рисуваха с водни бои, нижеха мъниста, печаха сладки и кейкове.

Един ден, докато украсяваха с глазура шоколадов кейк, Лори попита Дженифър дали има нещо против да споделят кейка с Джон Медоуз. Дженифър се съгласи с ентусиазъм.

Денят беше ясен, но много студен. Те облякоха дебели палта и слязоха към селото. Те завариха Джон в безлюдния магазин. Тези дни нямаше много работа. Уйспърс не беше място за ски и туристите бяха окупирали други села, които осигуряваха подобри условия за този спорт.

Той се зарадва, когато ги видя. И тъй като не очакваше клиенти, затвори и ги покани отзад в помещенията, където живееше.

— Ето, Дженифър — подаде й Лори парче от кейка.

— Трудно е да измисляш методи за обучение през зимата — каза тя и обясни защо са решили да дойдат. — Дженифър много обича да пече, но така ще спечелим само четири паунда, ако не намалим темпото.

Джон се усмихна ласкаво и се отмести от печката, където беше налял чаша кафе на Лори от емайлиран син кафеник.

— Ще има да ям от този кейк дни наред. Благодаря още веднъж, въпреки че самото ви посещението би било за мен напълно достатъчно.

— Ние също искахме да те видим. Откакто Дрейк… — тя преглътна онова, което за малко щеше да изрече. Откакто Дрейк замина на нас нищо не ни се прави. Тя се съсредоточи, като духаше кафето си, за да изстине.

— Лори, как се чувстваш след неговото заминаване? — въпросът беше зададен тихо, но въпреки това Лори не можеше да не му обърне внимание. Тя хвърли поглед към Джон, който в този момент сядаше при тях, с голяма чаша кафе в огромната си лапа.

— Той… аз… — Лори се запъна и се опита да скрие чувствата си, като се наведе към Дженифър и погали къдриците й, които почти опираха в шоколадовия кейк, а розовите й устнички бяха изцапани с глазура. Тя погледна към своята учителка с очите на Дрейк — зелени, с черни мигли. Те предизвикаха мъчителен спомен за него и тя усети сълзи да се стичат по бузите й.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита Джон. Той докосна ръката й, безжизнено отпусната върху карираната покривка. Очите му бяха тъмни и топли, и вдъхваха увереност.

Тя заговори.

Джон не я прекъсваше. Той не направи коментар, когато тя спря, за да избърше носа си, нито когато сподави новата вълна от сълзи. Дженифър застана до нея в знак на нежност и разбиране, после се намести в скута й; сложи главата си върху гърдите й и я погали по рамото.

— Ние не сме женени — каза тя с дрезгав глас. — Церемонията беше наистина достатъчна, но клетвите не бяха действителни. Те не означаваха нищо за Дрейк.

— Но за теб те имаха значение — кимна Джон с разбиране.

Лори се опита да отговори, но не можа. Тя само го погледна и кимна леко.

— Аз го обичам, Джон. Още от първия път, когато го видях, знаех, че ще го обикна и то стана. Едва тогава разбрах, че никога няма да означавам за него нещо повече от едно топло тяло в леглото — тя не се смути при това признание. Джон не би укорил някого за това, че обича. — С цялата си искреност той ме предупреди, че обича жена си и че не би могъл да се обвърже с някого за постоянно.

Тя подсмърчаше в хартиената кърпичка, отдавна влажна и разкъсана. Дженифър погледна към нея със същата всеотдайност, с която Лори разтри гърба й и се усмихна насърчително. Детето не биваше да я вижда толкова разстроена. Лори бе нейната единствена опора. Сигурно е доста потресаващо за едно дете да види своята учителка-майка така рухнала.

— Мисля, че си си създала погрешно мнение за Дрейк, Лори — каза Джон. — Не бъди толкова сигурна, че си само „едно топло тяло в леглото му“. Той прехвърли върху теб цялата отговорност за детето. Невъзможно е за него да остава с нея през цялото време. Би било доста трудно за който и да било самотен мъж да се грижи за едно малко момиченце.

— Той ми плаща за това, Джон. Със същата лекота би могъл да наеме някоя друга.

— Може би. Но не го направи. Въпреки че съжителството с една красива жена създава много проблеми, той все пак избра теб.

— Не, мен ме избраха. Препоръчаха ме.

— Добре — съгласи се покорно Джон. — Няма да споря с теб за това цял ден. Има нещо друго — гласът му значително се промени и това я накара да го погледне. — Виждал съм Дрейк с теб. Виждал съм и израза на очите му, когато те гледа.

— Това, което виждаш, е страст. Между нас тя гори със страшна сила. Аз зная, че той… ме желае.

— Не, Лори. Бил съм жертва на страстта — засмя се той. — Не, тук има голяма разлика. Не различаваш ли любовта, когато я видиш? — усмивката му беше тъжна, а очите му изразяваха повече от думите. Тя отвори уста, за да каже нещо, но не можа. Нямаше какво да каже. Джон знаеше, че е така и затова продължи. — Не бях виждал по-ревнив мъж от Дрейк, когато дойдох във вашата къща.

— Той ревнуваше, защото Дженифър те хареса — каза Лори. — Смяташе, че е крайно неподходящо да се виждаме — горчиво се засмя тя. — В светлината на това, което мислеше за мен, реакциите му към нашите срещи веднъж седмично в присъствието на Дженифър, бяха смешни, дори тъжни.

— Жена му преди три години ли е починала?

— Да. Д-р Норууд ми каза, че е починала, когато Дженифър е била на три годинки. Това беше единственото, което знаех, а и Дрейк не ми обясни нищо повече. Жена му не присъства в нашите разговори.

— Хм — каза Джон. — Странно е за мъж с неговата интелигентност и самоувереност да страда толкова дълго.

Лори въздъхна дълбоко.

— Както и да е. Аз не мога да го разбера, Джон. Но все пак е истинско. Няма съмнение.

Малко след това тя и Дженифър си тръгнаха. Сълзите й помогнаха да излее част от мъката си и тя си тръгна облекчена от къщата на Джон.

На вратата той сложи тежката си ръка върху раменете й.

— Лори, ако има нещо, което мога да направя, моля те, не се колебай да ми се обадиш. Зная какво значи да те боли отвътре и понякога помага, когато го споделиш.

Джон бе страдал, Лори интуитивно го усещаше. Затова ли не критикуваше другите хора? Затова ли беше толкова отзивчив? Осъзнаваше ли, че лошата постъпка обикновено крие накърнена душа?

 

 

Три седмици след посещението им при Джон първата виелица за сезона връхлетя с пълна сила. Макар че дните се нижеха монотонни, Лори беше повече в мир със себе си и своето нелепо положение. Тя опитваше различни методи за обучение на Дженифър и усилията й бяха възнаградени, когато детето започна да бележи значителен напредък в говоренето.

Следобед, когато виелицата се беше развихрила, а вятърът свистеше сякаш предвещаваше нещо, Лори и Дженифър седяха пред огледалото в учебната стая и се опитваха да усъвършенстват звука на буквата „П“. Лори държеше в ръката си памучно топче и демонстрираше как то излита, когато произнасяше звука правилно. Дженифър произнасяше след нея и грейваше от щастие и гордост, щом произнесеше звука, както трябва.

Лори я остави да се упражнява с памучното топче и отиде в хола, дочула подозрителен шум. Когато стигна до широките прозорци, тя надникна през завесата навън, където снегът валеше с пълна сила. Сърцето й спря, когато видя Дрейк да слиза от джипа, навеждайки главата си, за да се предпази от вятъра. Докато приближаваше входната врата, той се подхлъзна.

Протегна ръка да позвъни, но Лори бе вече там и я отвори със замах, за да го пусне да влезе. Той разтърси главата си, покрита със сняг и свали яката на палтото от овча кожа, преди да се обърне и да я погледне.

— Лори — каза той.

Тя се опита да произнесе името му, но успя само да размърда устните си.

— Как си? — попита той.

— Д… добре — заекна тя. После разтърси леко глава, сякаш се опитваше да изгони мрачните мисли и каза по-решително — Аз… ние сме добре. Всичко е наред — нямаше да го пита какво прави тук. И преди бяха разигравали тази сцена.

— Къде е Дженифър? — попита той.

— В учебната стая е. Променихме малко нашата програма, откакто ти… — заглъхна тя. — Този начин е по-подходящ — неуверено обясни Лори.

Той се обърна и тръгна към учебната стая. Преди да стигне, Лори чу радостния вик на Дженифър.

Дрейк стоеше в средата на стаята с детето в ръце. То беше обвило с ръце врата му, а краката й, доколкото можеха да стигнат, бяха около гърдите му. Бъни, който рядко беше извън ръцете й, откакто Дрейк замина, сега лежеше изоставен до стола й.

Тя се протегна назад и погледна баща си в лицето.

— Джен… фа, Джен… фа — каза тя, потупвайки гърдите си с ръка. — Та… те. Та… те — каза и го прегърна отново.

— О, скъпа, това е чудесно — прошепна той, но тя не чу тази фраза. Просто я прочете в очите му. Той погледна към Лори, която продължаваше да стои на вратата и й се усмихна широко. — Това е страхотно, Лори. Тя се справя добре, нали? — той беше загриженият родител, седнал на масата срещу нея в руската чайна, пред когото тя кимна уверено:

— Да, Дрейк. Тя се справя много добре.

Той успя да освободи ръката си достатъчно, за да извади две пакетчета с дъвки от джоба си. Дженифър им се нахвърли лакомо така, че се наложи Дрейк да й отвори едното пакетче. Очевидно повече уроци за деня нямаше да има.

Милиони въпроси се въртяха в главата на Лори, но тя ги потискаше. Скоро щеше да разбере защо Дрейк се бе появил в най-лошия ден от годината.

— Искаш ли какао, или кафе? Сигурно си измръзнал.

— Да, моля те. Сега ще дойда в кухнята.

Ръцете й трепереха, докато приготвяше какаото, за което Дрейк я помоли. Взе няколко сладки от тези, които с Дженифър бяха изпекли и ги пъхна в микровълновата печка. Приятният аромат на току-що изпечено тесто изпълни кухнята.

— Ако не знаех, щях да си помисля, че сте ме очаквали — каза Дрейк и влезе в стаята, като приглаждаше назад разрошената си коса. Тесните джинси очертаваха бедрата му, а светлосиният пуловер правеше очите му тъмнозелени. Лори преглътна с усилие. Той беше предизвикателно сексапилен. Спомените, все още ярки и живи, нахлуха в съзнанието й. Тя обърна поглед от него.

— Дженифър и аз пекохме по малко. Преди няколко седмици изпекохме шоколадов кейк за Джон — тази заядлива забележка имаше за цел да го нарани.

Дори и да е искал да изкоментира репликата, Дрейк не успя, защото Дженифър влезе в стаята и седна в коленете му, докато той си пиеше какаото. Те общуваха със знаци в продължение на няколко минути. Лори беше доволна да види, че той не е забравил наученото. Ако не друго, то поне изглеждаше, че владее добре този език.

— Е — каза провлечено той и се изтегна на стола, след като приключи с какаото, — оставихме д-р Глен Хамбрик да умре.

— Какво! — възкликна удивено Лори. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — усмихна се Дрейк, — че той не се възстанови от удара по главата, който получи в парка, помниш, нали? — след като тя кимна, Дрейк продължи. — Умрял е докато спи, без дори да дойде в съзнание. Горкият човечец — каза Дрейк с подчертана симпатия.

— Какво смяташ да правиш сега? — Лори беше забравила решението си да не му задава въпроси.

— Та… те — Дженифър привлече вниманието му върху своите картинки. Той ги взе, за да ги разгледа и оцени и се обърна към Лори, която с нетърпение очакваше да чуе какви са плановете му.

— Предвижда се телевизионен филм, в който смятам да участвам. Ще го снима добра продуцентска компания. Чух тайно за него и настоях пред моя агент да зареже оня боклук и да ми даде тази роля. Излетях за Холивуд за пробни снимки. Харесаха ме. Засега изглежда добре — той погледна притеснено. — Става въпрос за едно дете, което е глухо. Имат нужда от човек, който владее езика на жестовете, за ролята на бащата.

— О, Дрейк. Това е чудесно — каза тя от все сърце.

— Запозната ли си с пиесата на Бродуей „Децата на малкия Бог“? Тя е за глухите и получи много награди.

— Да, разбира се. Гледала съм я.

— Човекът, който е продуцирал тази пиеса, сега работи с драматурга над друг сценарий, който е нещо подобно. Той търси нов, надарен и смел режисьор, за да не се страхува да поеме такава отговорна задача. На следващия ден обядвах с него.

— Дрейк, толкова съм развълнувана.

— Недей. Съществуват различни възможности. Всичко може да се провали — изражението му бе сериозно, но след това се промени в онази позната, разтапяща сърцето усмивка с трапчинки. — Но, по дяволите, трудно е човек да не се вълнува, нали?

— Надявам се всичко да се уреди така, както искаш. Няма ли да ти липсва д-р Хамбрик?

— Може би за известно време. Най-хубавото е, че ще мога да прекарвам повече с Дженифър. Ще ми се наложи да пътувам от единия бряг до другия — за известен период и часовете няма да ни стигат, но в свободното време ще си почиваме като всички останали семейства — той се протегна да погали Дженифър и не видя разстроения поглед на Лори.

Тя рязко стана от масата, извади от хладилника стъкления съд с яденето от месо и картофи, обичайното им меню през дъждовните дни, и го сложи във фурната.

— Може би ще ми е малко трудно за известно време. Трябва да прегледам бюджета, а това е нещо, което не съм правил от няколко години. Но успях да спестя достатъчно, за да преживея в случай, че времената станат по-тежки — той се засмя. — За вярване или не, моят агент е във възторг. Казва, че почитателите ми са луди по лицето ми и искат да рекламирам всичко — от пасти за зъби до чорапогащи. Работиш един ден и печелиш много пари, ако е в периметъра на националната търговия. Не се бях замислял, но сега ще го имам предвид и може да се възползвам.

Тя изми салатата.

— Сигурна съм, че ще имаш успех, Дрейк. Във всичко, което правиш.

С облекчение прие предложението му да изведе Дженифър, докато приготви вечерята. След като излязоха, тя се облегна на плота и покри лицето си с ръце.

С всичко това явно искаше да й каже, че е уволнена. Освен че не спомена мнимия брак и споразумението им, той намекна, че ще прекарва повече време с Дженифър, от което следваше, че тя е излишна. Плащаше й доста добре. Парите нямаше да му стигат, както преди. Трябваше да намали разходите, а, несъмнено, тя беше част от тях.

За нея не беше проблем да си намери друга работа. Учители за глухи деца се търсеха винаги, но нямаше да е същото, ако отидеше на друго място. Тя се беше привързала към Дженифър и се грижеше за нея като за собствено дете.

Ти знаеше, че е опасно да се привързваш и да се ангажираш толкова много, Лори, кореше се тя. Сега ще си платиш за това.

Една мисъл я утешаваше. Дженифър беше много малка, за да я помни задълго. Отначало Лори ще й липсва, но постепенно щеше да се успокои и да я забрави. Успокояваше се, че така нещата ще се подредят. Но защо тогава беше толкова мъчително и болезнено?

— Лори — тя подскочи, когато Дрейк произнесе името й от вратата на кухнята. Набързо оправи лицето си и се обърна към него.

— Да?

— Онези кутии с нещата на Сюзън още ли са горе в гардероба?

Ръцете й бяха свити в юмруци отзад и тя усещаше ноктите, които се забиваха в дланта й. Гърлото й се сви, но все пак тя успя да отговори тихо.

— Да. Не съм ги пипала.

— Окей — беше единственото, което той каза и излезе.

Трябваха й няколко минути, за да се съвземе. За това ли беше нужно да я пита сега? Значи не уважаваше чувствата й. Нима си мислеше, че тя е безразлична към него? Да не би да е забравил онези нощи в леглото, сякаш никога не са съществували?

Мислеше ли, че може да забрави допира на нежните му ръце и устни? Тя си припомни любовните думи, които й прошепваше, за да я накара да го хареса и да му обърне внимание. Беше й вдъхвал надежда и гордост всеки път, когато я караше да се чувства сякаш всичко наоколо блестеше с ослепителна светлина. Отново и отново, и по начини, непознати досега, той я отвеждаше там — при ярката светлина. И винаги я чакаше от другата страна, за да я прегърне, да я милва и да се грижи ласкаво за нея.

На вечеря той говори спокойно за незначителни неща и се наслади на вкусното ястие, което, по думите му, беше първото, откакто се бе върнал от Ню Йорк. Разказа й за клюките в града — кой с кого бил видян по шикозните дискотеки и барове. Тя отговаряше само, когато беше необходимо. Когато я попита за Бети и семейството й, тя разказа смешната случка за Сам и кофата с боя, на която Дрейк се смя с цяло гърло. Дженифър следеше знаците и сама разправи забавното приключение.

След вечеря Дрейк искаше да помогне за съдовете, но Лори го отпрати.

— Трябва да обърнеш внимание на Дженифър — каза тя.

— Окей. И без това исках да поговорим за нещо важно — каза той и последва думите й като отиде да намери дъщеря си.

Лори прибра съдовете и най-после можеше да помисли за нещо друго, което да я разсее. Съзнателно беше проточила приготвянето на вечерята и чистенето, но сега нямаше друг избор, освен да прекара известно време с Дрейк.

Господи, дай ми сила, молеше се тя, докато отиваше към хола. Как щеше да издържи да бъде с него, без да е част от него? Как щеше да е там, без да го докосва? Откакто беше влязъл, тръскайки снега от палтото си, тя копнееше да се хвърли в обятията му. Но това беше невъзможно. Беше въпрос на дни и тя щеше да излезе завинаги от живота му.

Проверяваше дали външната врата е заключена, когато чу гласа на Дрейк, идващ от учебната стая. Чу го въпреки свистенето на вятъра и скърцането на тънкия лед по прозорците.

— Ма… мо — каза Дрейк отчетливо, подчертавайки сричките. — Ето, тук го почувствай, Дженифър — чу го да казва. — Сложи пръстите си на гърлото ми.

— Ма… мо. Мамо. Усещаш ли го? Можеш ли да го направиш?

— Ма… мо — чу Лори Дженифър, която с усилие произнасяше сричките.

— Да! — Лори чу гласа на Дрейк, той потупваше детето по гърба. — Така е по-добре, — каза той. — Ето как изглежда написано: „МАМО.“ Ма… мо. Опитай още веднъж — нареди й той.

Лори покри уста, за да спре вика на страдание, който се надигаше в гърлото й. Снимките! Той беше попитал дали нещата на Сюзън все още са в гардероба. Сигурно е взел някои от тях, за да обясни на Дженифър връзката й с тази жена.

— Не мога да го понеса — въздъхна Лори и се затича по стълбите. В момента, в който отвори вратата на спалнята тя видя, че вратите на гардероба, където стояха кутиите, бяха отворени. Той беше взел онова, което искаше да покаже на дъщеря си.

О, Господи, въздъхна тя. Той все още я обича. И винаги ще я обича. Вътрешно тя таеше надежда, че завръщането му означаваше отново да обмисли отношенията им. Може би искаше мнимият им брак да стане официален. Но сега вече знаеше, че това са напразни илюзии.

От своя страна, тя също така знаеше какво трябва да направи.

Без много да мисли извади куфара изпод леглото и започна да прибира нещата си. Взе най-необходимото. Щеше да помоли Бети да й изпрати останалото по-късно. Засега тя нямаше адрес.

Когато приключи, затвори куфара и го пъхна под леглото. Не искаше да уведомява Дрейк за решението си.

Тя беше Лори Париш. Да се предава и да отстъпва пред каквото и да е беше недопустимо за нейния характер. Само веднъж в живота си беше принудена да отстъпи — когато бракът й беше достигнал точката на непоправимото.

Тя беше борец, но когато поражението беше неизбежно, когато победата беше извън контрола й, знаеше как да се предаде, без значение колко това щеше да нарани гордостта й. Помири се с жестоката мисъл, че Дрейк няма да й даде любов. Тръгваше си и то сега, докато все още имаше сили.

Не искаше да се обръща назад.