Сандра Браун
Нежна тишина (1)

Глава първа

— Мислиш ли, че съпругът ти знае за нас, скъпа? — мъжът отчаяно прегръщаше жената и обсипваше с целувки челото й.

— Не ме е грижа, дори и да знае — каза тя. — Изморих се да се крия. Искам да разкажа за любовта ни на всички.

— О, любов моя!

Мъжът наведе глава и носовете им се сблъскаха по възможно най-неромантичния начин.

— Стоп!

Лори Париш подскочи при прогърмялата по високоговорителя гневна заповед, която отекна като гласа Божи от планината Синай.

— Какво, по дяволите, става днес? Вие двамата не можете ли да направите нещо смислено? От час и половина сме на тази проклета сцена! — кратко мълчание увисна във въздуха, докато актьорите и екипът се размърдаха неловко. — Слизам долу.

Лори наблюдаваше в захлас как актрисата се обърна към главния актьор и процеди унищожително:

— Аз трябваше да се наведа към камера едно, Дрейк. Не ти.

— Тогава по-добре се научи да броиш, Луис. Това беше камера три. И още нещо — не се ли страхуваш, че камера едно ще улови повърхностните белези по кожата ти?

— Копеле! — изсъска актрисата, като се шмугна покрай учудените оператори и трополейки ядно с токчета по пода на телевизионното студио, се отправи към съблекалните.

Епизодът заинтригува Лори Париш, която случайно и за своя най-голяма изненада се бе озовала насред снимачната площадка на „Гласът на сърцето“ — популярна „сапунена опера“. Тя никога не гледаше телевизия през деня, защото беше на работа, но бе чувала за този сериал — всъщност цяла Америка го знаеше. Много работещи жени планираха обедните си почивки около часовете на излъчване, за да научат за сексуалните подвизи и лични кризи на д-р Глен Хамбрик.

Няколко дни по-рано д-р Марта Норууд, основателка на Института за глухи деца „Норууд“, където Лори работеше като учителка, й беше направила необичайно предложение.

— Имаме една ученичка Дженифър Райвингтън. Баща й мисли да я вземе от училището.

— Знам коя е Дженифър, — каза Лори. — Тя е само частично увредена, но е абсолютно некомуникативна.

— Баща й е много загрижен точно за това.

— Баща й? А не майка й?

Д-р Норууд се поколеба за момент, преди да каже:

— Майка й е починала. Баща й има нетрадиционна професия. И когато Дженифър беше малка, той трябваше да я остави при нас. Но тя не се адаптира добре. Сега той иска да наеме частен възпитател да се грижи за нея вкъщи. Помислих си, че това може да те заинтересува, Лори.

Лори сключи кестенявите си вежди в лека бръчка.

— Не зная. Може ли да бъдете по-конкретна?

Прошарената дама изучаваше с интелигентните си сини очи своята най-добра учителка.

— Не точно сега. Ще ти кажа само, че господин Райвингтън иска възпитателката да замине с Дженифър да живее в Ню Мексико. Той има къща в едно малко село в планината — д-р Норууд се усмихна леко. — Знам, че би искала да се махнеш от Ню Йорк. А освен това си напълно квалифицирана, за да поемеш такава работа.

Лори се засмя късо.

— Отраснала съм в Небраска, за мен Ню Йорк се оказа твърде душен и пренаселен. Тук съм вече осем години и още ми липсват широките открити пространства — тя оправи с ръка немирен кестеняв кичур от косата си. — Струва ми се, че господин Райвингтън иска да се измъкне от отговорността да отгледа дъщеря си. Да не би той да е от онези родители, които се срамуват, че детето им е глухо?

Д-р Норууд погледна към ръцете си с добре поддържан маникюр, сключени върху бюрото.

— Не бързай да съдиш, Лори — укори я тя меко. Понякога нейната любимка я изнервяше. Случваше се Лори да сгреши с прибързани заключения. — Както споменах, обстоятелствата са необикновени.

Тя се изправи рязко, показвайки, че разговорът е приключен.

— Не се налага днес да решаваш, Лори. Искам да наблюдаваш Дженифър през следващите няколко дни. Прекарай известно време с нея. След това, когато е удобно, мисля, че ти и господин Райвингтън трябва да се срещнете и да поговорите.

— Ще направя, каквото мога, д-р Норууд.

Когато Лори стигна до вратата с матово стъкло, д-р Норууд я спря.

— Лори, в случай, че се колебаеш, парите не са проблем.

Лори отговори напълно откровено.

— Д-р Норууд, ако аз приема каквато и да било частна възпитателска работа, то това ще бъде само защото считам, че детето наистина се нуждае от това.

— Така си и мислех — усмихна се възрастната дама.

Тази сутрин тя й подаде бележка с адрес.

— Днес в три часа трябва да отидеш на този адрес. Ще попиташ за господин Д.Л. Райвингтън. Той ще те очаква.

Лори се учуди, когато шофьорът на таксито спря пред сградата и тя видя, че тук се помещаваха студия на телевизията. Тя влезе, изпълнена с любопитство кой ли е тайнственият господин Райвингтън. Когато попита за него на рецепцията, хубавото момиче я погледна озадачено, после се изсмя нервно и каза — третия етаж.

Лори тръгна към асансьора, но момичето я спря.

— Момент само. Как се казвате?

Лори отговори. Момичето пробяга с пръст по списъка.

— Ето ви. Госпожица Л. Париш. Можете да се качите, но пазете тишина. Все още записват.

Лори излезе от асансьора и се озова в телевизионно студио. Беше впечатлена от оборудването и обстановката.

Обширното студио беше разделено на сектори за различните епизоди на сапунената опера. Един сектор бе обзаведен с болнично легло и бутафорна медицинска апаратура. Друг представляваше всекидневна. Имаше миниатюрна кухня, едва четири фута голяма. Лори обикаляше из студиото, като надничаше любопитно из секторите и внимаваше да не се препъне в безкрайните кабели, пълзящи змиеобразно по пода и навити около студийните камери и монитори.

— Хей, сладурче, кво търсиш? — подвикна бодро насреща й един оператор в джинсово облекло.

Стресната, Лори заекна.

— Аз — ъъ — да. Господин Райвингтън? Трябва да го видя.

— Господин Райвингтън? — възкликна операторът, като че ли тя беше казала някоя смешка. — Това е трудно. Минахте ли през рецепцията? — тя кимна. — Тогава ще го видите. Бихте ли изчакали, докато заснемем тази шибана сцена?

— Аз — да — каза тя, помирена с жаргона му, каквото и да значеше той.

— Застанете ето тук, пазете тишина и не пипайте нищо — предупреди я операторът.

Лори застана зад камерите, фокусирани върху сектора, който й приличаше на болнична чакалня.

Сега, през тази импровизирана почивка, тя наблюдаваше актьора, успял да накара сърцата на милиони американски жени да затуптят трескаво. Той седеше в небрежна поза на една от масичките и ядеше ябълка, която бе взел от фруктиерата. Лори си мислеше дали почитателките му щяха да бъдат толкова запленени от него, ако бяха чули с какъв груб тон се обръща Дрейк Слоун към партньорката си. А може би тази грубост беше част от неговия чар? Той играеше лекар със силно мъжко излъчване, който гази безмилостно всеки в тази бутафорна болница и докарва жените до състояние на тресящо се желе с властния си характер и съблазнителен външен вид.

Е, добре, — мислеше си Лори, толкова много жени не могат да бъркат. От него наистина лъхаше някаква почти животинска първичност, ако такъв тип ти харесва. Първото, което привличаше вниманието, беше необикновеният пепеляво кафяв цвят на косата му, изглеждащ почти сребърен под изкуственото осветление в студиото. На тази странна сребриста коса контрастираха тъмните, плътни вежди и мустаци. Мустаците и невинната чувственост на долната му устна, докарваха до луда страст домакини, момичета и баби. Най-приковаващи бяха очите му. Те бяха искрящо зелени. Отблизо в тях горяха пламъчета, способни да разтопят сърцето и на най-фригидната жена.

От нейното място извън кръга, очертан от силните светлини, Лори видя как Дрейк Слоун се изправи, протегна се мързеливо като котка и изхвърли остатъка от ябълката в кошчето за боклук с добре премерен жест.

Костюмът му привлече вниманието й. Тя се съмняваше, че някой истински лекар би носил толкова впити панталони по време на работа. Зеленото хирургическо облекло беше ушито така, че да прилепва към високата, стройна фигура на Дрейк Слоун като втора кожа. Ризата беше изрязана в дълбоко V-образно деколте, разкриващо тъмно окосмени гърди. Като че ли това е позволено в операционната, помисли Лори.

Чула успокояващ глас зад себе си, тя се обърна. Мъжът, когото реши, че бе чула да говори от контролната стая, се приближаваше, прегърнал загрижено през рамо обидената актриса.

— Той няма да промени посоката — оплакваше се тя. — Много добре знае разпределението, но когато камерата се приближи, той започва да прави каквото по дяволите си иска.

— Знам, знам, Луис. Но бъди добро момиче и го успокой вместо мен, а? — помоли режисьорът съчувствено. — Хайде да приключим днешния план, а след това ще седнем на чашка. Ще поговоря с Дрейк. Окей? А сега нека видя ослепителната ти усмивка.

— Какъв боклук! — простена Лори тихо. Артистичен темперамент. Тя го познаваше добре. Казваш им каквото искат да чуят и облекчаваш параноята до следващия пристъп.

Двамата се присъединиха към Дрейк Слоун и заръкомахаха оживено. Хората от екипа, които бяха използвали почивката да изпушат цигара, да почетат списание или просто да побъбрят, се върнаха по местата си зад камерите, нагласявайки своите микрофони и слушалки. По тях течаха инструкциите на режисьора от контролната будка.

Операторът, контролиращ микрофонния шум си играеше със сложната си машинка. Със своите променливи, непоследователни движения, тя наподобяваше скелета на праисторическо животно.

Режисьорът целуна Луис по бузата и прекрачи извън сектора.

— Преди да се върна горе, нека преговорим още веднъж сцената. Целуни я, както ти можеш, Дрейк. Тя ти е любовница, нали помниш?

— Твоята любовница някога да е яла пица с аншоа за обяд, Мърей?

Луис извика от негодувание. Екипът избухна в смях за нейна сметка. Мърей успя да я успокои още веднъж. След това каза:

— Лентата се върти.

Една от камерите смени мястото си и Лори вече не можеше да вижда. Неочаквано и за нея самата, този запис я беше заинтригувал. Тя се премести на друго място, откъдето можеше да вижда и чува ясно. Този път, когато приключи изтърканият диалог, Дрейк Слоун прегърна Луис и я целуна страстно.

Сърцето на Лори подскочи от гледката на неговите устни, прилепнали плътно върху тези на актрисата. Тя усещаше тази целувка, представяше си… Лори се наклони към масичката, за да вижда по-добре. Звукът на счупено стъкло откъсна погледите на всички от актьорите и ги насочи към нея!

Тя подскочи, уплашена до смърт, че беше привлякла вниманието към себе си. Не беше видяла високата стъклена ваза на масичката. Сега тя лежеше разпиляна на хиляди парченца върху пода на студиото.

— По дяволите! — изкрещя Дрейк Слоун. — Сега пък какво става? — той отблъсна Луис и пресече студиото с три огромни разкрача. Мърей го следваше без ентусиазъм и ядосан, но сдържан. Актьорът едва не събори Лори и тя се приведе под гнева му.

— Коя, по дяволите…

— Тя е тук, за да се срещне с господин Райвингтън — прекъсна го закачливият оператор, който преди малко беше разговарял с Лори.

Дрейк Слоун я прикова за пода със зелените си очи, които сега искряха под тъмните вежди. Те се разшириха от любопитство.

— Господин Райвингтън, а? — вълна от нервен смях и глъч заля екипа. — Мърей, не подозирах, че си започнал да допускаш момичета скаути да посещават снимките, вместо да правят походи из полето — този път екипът се разсмя без задръжка.

Лори не беше никак впечатлена от комичните способности на Дрейк Слоун и побесня, че беше превърната в обект на подигравките му. Нейният гняв подчерта червените светлинки на косата й, а кестенявите й очи се фокусираха върху него и тя усети как се наежва.

— Съжалявам, че прекъснах вашето… нещо — произнесе тя надменно. Не знаеше как да нарече снимачния процес и не й пукаше. Тя се извърна от циничния поглед на Дрейк Слоун и се обърна към Мърей, който й изглеждаше приличен човек. — Казвам се Лори Париш и трябваше да се срещна тук с господин Райвингтън в три часа. Съжалявам за бъркотията, която създадох.

— Страхувам се, че тя е една от многото днес — въздъхна той тежко. Погледна бегло към Дрейк Слоун и рече:

— Господин Райвингтън е зает. Бихте ли го изчакали в моя офис? Той ще дойде след малко.

— Да, благодаря, — отговори тя. — Ще платя за вазата.

— Забравете я. Качете се горе и минете през контролната стая. Моят офис е точно насреща.

— Благодаря — повтори Лори, преди да се обърне и, убедена, че всички са приковали поглед върху нея, се изкачи по кръглата стълба. Докато стигна горе, Мърей беше върнал хората по местата им.

Тя имаше желание да спре и да разгледа контролното табло — впечатляващ със сложността си компютър. Различните монитори, окачени над него, позволяваха на режисьора да види ракурсите на камерите. Тя откри лицето на Дрейк Слоун, което влизаше и излизаше от фокуса и изпита силно желание да му се изплези.

Отпусна се на единствения стол в офиса, освен онзи от напукан винил, който стърчеше зад разхвърляното бюро и започна да изучава прашните снимки на стената. Те бяха запечатали Мърей, или каквото и да беше името му, в компанията на актриси, режисьори и видни личности.

Кой беше все пак господин Райвингтън? Дали беше изпълнителен директор в телевизията или техническо лице? Не й се вярваше. Сигурно беше някой с пари, тъй като „Норууд“ беше скъпо платен институт. Господин Райвингтън беше дал дъщеря си там и това беше увеличило прихода тройно. Минутите се точеха бавно и Лори вече губеше търпение, когато вратата зад нея се отвори.

Дрейк Слоун влезе и затвори тихо вратата след себе си.

Лори се изправи в защитна поза.

— Аз трябва да се видя…

— Аз съм Д.Л. Райвингтън, бащата на Дженифър.

Лори усети как устните й образуват малко, кръгло „О“. Тя го гледаше как стои, облегнат на вратата. Беше се преоблякъл и сега носеше джинси и пуловер. Широките му ръкави бяха навити до лактите.

— Изглеждате учудена.

Тя кимна.

— Д-р Норууд не ви е казала професионалното ми име — това не беше въпрос. Той механично почеса ухото си. — Не, предполагам, че не ви го е казала. Без съмнение се е страхувала да не създаде предубеждение към мен. Актьорите се ползват с отвратителна репутация, нали знаете — ъгълчетата на устата му се извиха нагоре в подобие на усмивка, която изчезна, както се беше появила. — Особено ако приемете за истина всичко, което се пише по списанията. Знаехте ли, че миналата седмица накарах настоящата си приятелка да направи аборт? Така поне пишеше — каза той язвително.

Лори беше все още твърде шокирана, за да може да говори. Тя мислеше за останалите учители от училището и какво биха казали, ако я видеха в една стая с д-р Глен Хамбрик — Дрейк Слоун.

Винаги сдържана и компетентна, сега Лори стоеше тук със скръстени ръце, изгубила самообладание. Откакто той се представи, тя не беше мръднала. Езикът й изглеждаше залепнал за небцето.

— Ако това ви успокоява, госпожице Париш, вие също не сте това, което очаквах — той се отмести от вратата и Лори инстинктивно направи крачка назад.

Усмивката му подчерта известната трапчинка на дясната буза. Той знаеше, че е притеснена да остане насаме с него в малкия офис. Това я ядоса — какво си въобразява той? Тя нямаше повече да стои като някоя откачена почитателка в присъствието на рок звездата идол и да заеква като идиот. И Дрейк Слоун си обуваше панталоните крак по крак, като всички останали.

— Аз съм госпожа Париш.

Той учудено вдигна вежда и промърмори:

— Трябваше да се сетя.

Покровителственото му отношение я дразнеше. Тя произнесе с най-професионален тон:

— Д-р Норууд ме изпрати тук, за да говорим за Дженифър, господин Райвингтън.

— Дрейк. Искате ли кафе? — той посочи към кафе машината, където се топлеше кана с черно и гъсто като катран кафе. Не й се пиеше, но това щеше да й даде възможност да се занимава с нещо друго, освен с ръцете си.

— Да, моля.

Той отиде към малката масичка и огледа критично една чаша за кафе. После наля кафето и вдигна въпросително вежди:

— Сметана? Мляко?

— Мляко.

Той добави белезникавия прах към кафето и го разбърка с цветна пластмасова лъжичка, очевидно използвана многократно. Подаде й чашата. Тя я обгърна с ръка, но той не я пускаше, докато не я принуди да го погледне. Тя преглътна с усилие под погледа на изумрудените му очи, които отразяваха образа й.

— Никога не съм виждал досега очи и коса с един и същи цвят — каза той.

Лори имаше красива кестенява коса. Тя беше с наситен червеникавозлатист нюанс, който искреше на слънцето. Това, заради което я наричаха „червенокоса“, бяха очите. Те бяха толкова светлокафяви, че приличаха по-скоро на топази, но на фона на косата, придобиваха този необикновен кафяв оттенък. Жълтият ленен костюм ги подчертаваше и озаряваше медено прасковения тен на лицето й.

„Благодаря“ щеше да бъде точният отговор на думите му, тъй като това не беше истински комплимент. Лори само се усмихна притеснено и дръпна по-настойчиво чашата от ръцете му. Той я пусна и се обърна, за да налее кафе за себе си.

— Разкажете ми за дъщеря ми, госпожо Париш — каза той, наблягайки върху обръщението със сарказъм. Заобиколи бюрото, седна на скърцащия стол и качи краката си отгоре.

Лори седеше напрегнато и с изправен гръб на стола срещу него. „Като стара мома“, помисли си тя и отпи от кафето. Както очакваше, то беше лошо.

Той се усмихна на гримасата й.

— Извинявам се за качеството.

— Всичко е наред, господин Райвингтън.

Тя гледаше надолу към чашата с кафе и, като не го чу да отговаря, вдигна поглед. За нейно учудване той изписваше името си на азбуката на глухите. „ДРЕЙК“. Тъмните вежди се сведоха настойчиво над очите му, с което той изглежда настояваше тя да използва първото му име.

Тя нервно облиза устни, усмихна се леко и изписа със знаци „ЛОРИ“. Той свали крака, наведе се напред към бюрото и подпря глава на юмруците си.

Лори реши, че сега е най-подходящият момент да провери знанията му върху езика на жестовете. Д-р Норууд беше проявила изключителна сдържаност спрямо Дрейк Райвингтън. Едва сега Лори разбра, че нейната директорка искаше тя да си състави сама мнение за него. Бавно, използвайки максимално точни движения, Лори го попита на езика на глухите:

„ИЗПОЛЗВАТЕ ЛИ ЗНАКОВИЯ ЕЗИК С ДЖЕНИФЪР?“

— Разбрах само „ДЖЕНИФЪР“ и това е всичко — въздъхна той, когато тя спря.

Тя отново опита:

„НА КОЛКО ГОДИНИ Е ДЪЩЕРЯ ВИ?“

Той изобщо не реагира. Седеше и я наблюдаваше, а зелените му очи не излъчваха никакво разбиране.

Лори отново изписа:

„КАКЪВ ЦВЯТ Е КОСАТА Й?“

Нищо.

„ОБИЧАТЕ ЛИ ДЖЕНИФЪР?“

— Отново „ДЖЕНИФЪР“. Съжалявам, но не разбирам останалото. Мисля, че това означава „ОБИЧАМ“ — той скръсти ръце на гърдите като нея.

— Да, точно така, Дрейк. Отсега нататък това ще бъде вашето име, така че няма нужда да го казвате всеки път.

Тя изписа знака за буквата „Д“ и го допря до челото си.

— Това значи „ТАТКО“ — каза тя, докосвайки челото си с палец, а останалите й пръсти останаха разперени. — Сега ще комбинираме двете. Разбрахте ли?

Той кимна.

— А това е „ЛОРИ“ — тя изписа буквата „Л“ и потърка бузата си до челюстта. — А това е „МОМИЧЕ“ — продължи, допирайки палеца си до бузата, а останалите й пръсти останаха свити в нежен юмрук. — Видяхте ли как комбинираме двата знака, за да образуваме нечие име?

— Да — каза той въодушевено. — За „ДЖЕНИФЪР“ правим буквата „Д“ с малкия пръст и с жест показваме къдравата й коса.

— Точно така! — те се засмяха и за момент погледите им се срещнаха. Това предизвика у нея непривично, но приятно объркване. За секунда усети как се чувстваха останалите жени, докато гледаха всеки следобед по телевизията красивото му лице. Той наистина беше магнетичен и го знаеше. Ако тя не се контролира, той лесно можеше да я отклони от нещата, които трябваше да му каже.

— Дрейк — произнесе тя, изписвайки едновременно изговореното — навик на всички, които работеха с глухи. — Д-р Норууд ме помоли да преценя развитието на Дженифър. Наблюдавах я няколко дни. Мисля, че вече имам мнение и смятам да бъда напълно откровена с вас.

— Надявам се. Сигурен съм, че си мислите най-лошото за мен като баща, след като съм изпратил дъщеря си във вашия пансион от тригодишната й възраст, но аз я обичам. Загрижен съм за нея и искам да направя най-доброто.

Той се изправи и отиде до прозореца. С гръб към Лори, стоеше и гледаше навън през мръсното стъкло.

— Моля ви, Дрейк, наблюдавайте ме, докато говоря. Това ще ви помогне да научите по-бързо този език.

Той се обърна към нея, като че ли искаше да й отправи предизвикателство, но вместо това само сви рамене и се върна на стола.

Тя продължи кротко.

— За щастие, Дженифър не е напълно глуха. Сигурно ви е известно, че глухотата й е от сензорно невралгичен тип и на този етап е неизлечима. Но тя чува някои шумове. Например тя може да различи изсвирване с уста от бръмченето на хеликоптер — тя направи пауза, но тъй като той мълчеше, продължи. — За нещастие, тя не знае названията за хеликоптер и изсвирване. А ако знае, не го показва. Тя е почти некомуникативна.

Ъгълчетата на устата му се стегнаха.

— Да не искате да кажете, че тя е със забавено развитие?

— О, съвсем не — възкликна Лори. — Тя е изключително жизнерадостна. Мисля, че се нуждае от… Някои деца задължително трябва да се обучават в пансион. Но в случая с Дженифър това не е така. Мисля си, че животът й в пансиона не е оказал благотворно влияние върху развитието й. Тя има нужда от домашна обстановка и от постоянното присъствие на човек, който… който… — тя замълча, страхувайки се да не го обиди, ако изкаже това, което мисли.

— Който я обича? Това ли имахте предвид? Казах ви, че я обичам. И не съм я затворил в този пансион, защото се срамувам от нея.

— Не исках да кажа…

— Разбира се, че искахте! — изкашля се той. — Щом сте толкова любезна, бихте ли ми обяснили какво трябва да направи един вдовец с детето си, особено ако то е глухо? А? Вашето прекрасно училище е скъпо и вие го знаете. Трябва да работя непрекъснато и то много, за да си го позволя. Ами хилядите сметки след онези проклети медицински изследвания, които не ти казват нищо ново, освен това, което ти вече знаеш — че дъщеря ти е глуха?

Той спря, за да си поеме дъх и зелените му очи блеснаха заплашително.

— Поне постигнахме съгласие в един пункт. Дженифър трябва да бъде обучавана частно — той се изправи рязко, запращайки стола назад върху скърцащите му колелца. — Но не от вас! — той шумно заобиколи бюрото и се наведе над нея, обхващайки със силните си ръце страничните дръжки на стола й. Тя се почувства като в клетка. — Казах на д-р Норууд, че имам нужда от отговорен човек. Аз търсех възрастна жена в размъкната жилетка с големи джобове, а не шикарно маце в моден костюм — очите му преценяващо обходиха тялото й по един доста обиден начин. — Някоя жена с прошарена коса, събрана в спретнат кок на тила, а не пламтящи червени къдрици, развяващи се след изискана подстрижка. Жена, попрехвърлила леко теглото, с майчински закръглена фигура, а не гордо изпъчен бюст и малко стегнато задниче.

Лори пламна от яд и объркване. Как смееше той!

— Учителката на Дженифър трябва да бъде с дебели глезени и да носи ортопедични обувки, а не… — той посочи красивите й прасци, стегнати в тънки, лъскави чорапи и сандалите с висок ток. — Вие не приличате на учителка на глухо дете. По-скоро напомняте на онези момичета, които раздават мостри от парфюми в Бергдорф.

Той се наведе още по-плътно над нея и главата му почти допря нейната. Преди да успее да реагира, той зарови лице в меката коса зад ухото й. — И миришете като тях — прошепна той дрезгаво.

За секунда Лори спря да диша. Но когато пое дълбоко дъх, я заля неговата миризма. Това беше аромат на мускус, нещо чисто и силно мъжко. Какво й ставаше? Тя изви глава настрани.

— Вие! Пуснете ме веднага оттук — заповяда тя, опитвайки се да отблъсне стената на гърдите му.

Той неочаквано се изправи и пусна стола, а тя скочи от него. Пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Аз може да не съм удовлетворила вашите очаквания, господин Слоун, но вие със сигурност потвърдихте моите — тя произнесе името като епитет. — Вие не заслужавате вашата дъщеря. Тя е хубава, интелигентна и сладка. Но тя умира. Чувате ли ме? Тя умира емоционално, защото единственият й родител не се е потрудил дори да научи нейния език, а още по-малко да я обучи на този език. Родители като вас връщат образованието на глухите деца назад, към времето на Хелън Келър. Аз съм учителка…

— Вие сте момиченце.

— Аз съм жена…

— Аха. Ето че стигнахме до следващия ми аргумент — каза той, посочвайки я обвинително с пръст. — Не се преструвайте, че не ви хареса моето докосване. Аз знам по-добре. Откъде мога да бъда сигурен, че няма да избягате с първия срещнат свободен мъж, ако ви изпратя в Ню Мексико? Не е ли това, за което мечтаят всички свободни работещи момичета — съпруг?

Лори усещаше как топлината от гнева изгаряше корените на косата й.

— Аз имах вече един и това не беше най-щастливият брак.

— Разведена ли сте?

— Не. Той почина.

— Колко удобно.

Тя се извъртя преди да успее да каже нещо, което щеше да прозвучи наистина обидно. В края на краищата д-р Норууд я беше изпратила тук и щеше да очаква доклад. На вратата тя се обърна и го погледна, както се беше подпрял на бюрото с кръстосани крака. Ленивата стойка, извитата устна под плътните мустаци и присмехулният поглед издаваха самодоволното му, надменно отношение.

Бавно и отчетливо Лори каза:

— Вие сте най-арогантният, невъзпитан и непоносим… — тя изписа последната дума бавно, с подчертано презрение.

— Какво означава това? — озъби се той, като се изправи рязко иззад бюрото.

— Вие го излъчвате, господин Слоун.

Тя затръшна вратата след себе си.