Сандра Браун
Нежна тишина (14)

Глава четиринадесета

Времето течеше бавно, докато Дженифър най-после си легна. Тя беше развълнувана от присъствието на баща си в къщата и правеше едва ли не акробатични номера, които Лори не би допуснала при друг случай.

Най-накрая беше изкъпана, целуната за лека нощ и завита с одеялото. Лори скри сълзите от болка, когато момиченцето каза молитвата, на която тя я беше научила. Отпусна се на колене до леглото и прегърна детето, наслаждавайки се на чистото и свежо ухание на нежната му кожа. „Обичам те, Дженифър“, изписа тя във въздуха, преди да излезе от стаята. Дрейк остана да загаси лампата.

Тя отиде в голямата спалня и затвори вратата, но след няколко секунди Дрейк почука.

— Да?

— Рум сървиз — каза той шеговито, преди да отвори вратата. — Защо не слезеш долу да изпием чаша вино пред камината? Тъкмо е време да я запалим — този лукав намек означаваше, че е време и за други неща.

Думите му я изпълниха с гняв, който трудно успя да потисне. Неговата задна мисъл беше да я използва за свое удоволствие. Е, скоро щеше да разбере какво представлява тя.

— Имам главоболие — произнесе тя баналната фраза. — Мисля, че е от вятъра, който духаше през целия ден. Както и да е, не се чувствам много добре. Мисля, че ще си легна. Това, от което се нуждая не е чаша вино, а хубав и здрав сън.

— Дамата протестира твърде много, струва ми се.

— Съжалявам, Дрейк. Не ми се слиза отново по стълбите — каза тя рязко.

Той я погледна за миг.

— Добре. Ще се видим сутринта.

Заглушените звуци от телевизора проникваха до нея, докато крачеше из стаята. Най-накрая настъпи тишина. Миг по-късно тя чу плискането на вода в банята. Дрейк се приготвяше да си легне.

В къщата цареше мир. Лори отиде до стълбите и се ослуша. Всички лампи бяха изгасени. Тя се върна в стаята и изчака малко, преди да навлече палтото и ботушите си. После извади куфара изпод леглото и тихо се спусна по стълбите.

Вятърът беше спрял, но продължаваше да вали силно. Огромни снежинки се въртяха във въздуха, нагоре, надолу, отново нагоре, и после кацаха върху яката, по лицето й. Остави тихо куфара на земята и леко затвори врата зад себе си. Тя внимателно стъпваше по леда и полека-лека стигна до паркирания отпред мерцедес.

Ключалката беше замръзнала. След няколко безуспешни опита да отвори вратата с една ръка, се наложи отново да пусне куфара. Най-после вратата се отвори.

Стовари багажа си на задната седалка и се вмъкна зад волана. През кожените ръкавици почувства студеното кормило и зъбите й затракаха от студ. Ами ако колата не запали?

Тя натисна педала на газта неколкократно, след което опита да запали двигателя. Колата изръмжа, разтресе се и млъкна.

— По дяволите! — измърмори тя под носа си, докато опитваше отново. Почти се беше отказала, когато колата подскочи и ръмженето на мотора прозвуча като благословия. През цялото време тя поглеждаше нервно към входната врата да не би Дрейк да е чул шума. Очевидно вятърът заглушаваше всичко. Колата потегли и колелата се плъзнаха по хлъзгавата улица. Тя хвърли последен поглед към къщата.

Мислите й бяха толкова хаотични, че тя изобщо не си даваше сметка как ще кара в тази снежна виелица. Беше свикнала да шофира по заснежените улици на Небраска, но тези планини в Ню Мексико се различаваха от равните пътища в родния й щат.

Обзе я паника, когато колелата се завъртяха и колата се плъзна без контрол. Тя успя да ги изправи и върне към първоначалния курс, но усилието я накара да захапе нервно долната си устна. Здраво стиснала кормилото, тя беше решена да не се връща. Дрейк бе шофирал от Албукерк в тази буря. Щом той се бе справил, защо и тя да не можеше. Ако изчака до сутринта, пътят щеше да замръзне много повече от сега.

Отне й около десет минути, докато излезе от алеята, водеща към къщата. Стигна до края на наклона, където алеята се пресичаше с пътя за селото и натисна спирачките, но те отказаха. Решила, че може да излезе на улицата без да спре, тя завъртя волана с не повече от инч.

Но това беше достатъчно.

Преди да успее да реагира, колата загуби контрол. Мерцедесът летеше с бясна скорост и скърцащите колела поднесоха първо към едната страна на улицата, а след това към другата. Лори инстинктивно натисна спирачките. Колата се изви и се заби в една канавка с пряспа сняг. Тя лежеше облегната на седалката, сякаш беше на зъболекарски стол. Нямаше й нищо. Колата едва ли беше сериозно повредена, тъй като пропадането в канавката стана леко, а и не беше чула трясък на метал. И все пак беше затънала безнадеждно в дълбокия сняг. Изключи мотора.

Преди да успее да обмисли ситуацията, вратата откъм нея се отвори. Лори изкрещя уплашено, след което видя, че това е Дрейк. Изражението му не беше като друг път, а изпълнено с тревога и гняв.

— Има ли ти нещо? — попита той ядосано.

Тя поклати глава безмълвно, като се чудеше дачи да е доволна, че е оживяла след инцидента или не. Това, от което се страхуваше беше Дрейк, а не автомобилната катастрофа.

Той я сграбчи за рамото и я издърпа от предната седалка. Като запази равновесие, тя се протегна за багажа на задната седалка.

— Остави го! — извика той. Беше си облякъл коженото палто, но не го беше закопчал и то се вееше около него, докато се мъчеше да излезе от дълбокия сняг в канавката. Непрестанно валящият сняг и непрогледната тъмнина ги затрудняваха още повече. Той я дърпаше зад себе си, въпреки че снегът стигаше почти до коленете й.

Тя помисли, че ще си изкълчи глезена и извика, но той не я чу. А може би не искаше да я чуе.

Когато най-сетне излязоха от канавката, тя мечтаеше само за едно — да си почине, но Дрейк не мислеше така. Хванал я здраво за ръката, той крачеше по алеята като се спъваше, подхлъзваше и проклинаше всяка крачка. Никога не го беше виждала толкова бесен. Той беше без шапка и снегът засипваше косата му, а вятърът я рошеше.

Скоро тя се измори и изостана назад. Той я дръпна и просъска в ухото й:

— Ако не си размърдаш задника, стъпките ми ще се затрупат и ще се загубим. Това ли искаш? — разтърси я леко и тя го погледна уплашено. Поклати глава в знак на отрицание и те продължиха по пътя, изкачвайки баира.

Тя се подхлъзна на алеята, водеща към портата и малко след това се свлече, подпирайки се на ръце. Дрейк я хвана и я вдигна без да се церемони особено. Той отвори вратата с рамо и я бутна вътре.

Краката й бяха измръзнали и приличаха на две ледени кубчета, докато изкачваше стълбите. Искаше й се да избяга от Дрейк. Той сигурно се досещаше, както вървеше зад нея, защото я хвана за китката, стисна я силно и я придърпа към камината.

— Само да си посмяла да мръднеш — заповяда й той със заплашителен тон. Клекна и разбута въглените с ръжена, след което хвърли нови цепеници. Те още не се бяха разгорели и той се обърна към Лори. Ако не трепереше от студ, то погледът му щеше да я смрази напълно. Зелените очи искряха яростно. Челюстта му беше твърда и непоколебима.

Тя трепна, когато хвана ръцете й. Вместо да я бутне, както очакваше, той стисна раменете й и я придърпа към себе си толкова близо, че тя трябваше да наклони главата си назад, за да го вижда.

— Ако още веднъж направиш подобен номер, ще ти скъсам задника от бой. Чуваш ли? — той я разтърси отново и главата й се разклати безпомощно. — Какво се опитваше да докажеш? — попита. — А? — добави той, когато не получи отговор.

Огънят я затопляше все повече и повече, а с това идваше и гневът. С какво право я разпитваше? Тя беше свободна да прави каквото иска и ако пожелаеше да напусне, можеше да го направи без да му дава обяснение.

Тя се освободи от прегръдката му и се отдръпна назад. Гневът й беше толкова силен, колкото и неговия. Те бяха като боксьори, когато всеки преценява силата на другия.

— Ако се притесняваш за колата, оставих ти бележка горе, в която пише, че ще я оставя на паркинга на летището — тя вдигна леко брадичката си в знак на самочувствие.

— Не се притеснявам за проклетата кола! — изръмжа той. — Остави ли бележка на Дженифър, в която да й обясниш бягството си? Сигурен съм, че тя би се учудила къде си — каза той иронично.

Това я накара да се отдръпне и да измърмори нещо под нос.

— Не помисли за това — каза той и скръсти ръце на гърдите си. Позата, в която бе застанал й се стори арогантна, а това я разгневи още повече.

— Казах — натърти тя, — че щях да ти оставя бележка с обяснения.

— И какво щях да кажа на Дженифър?

Яркочервената й коса можеше да се сравни с гнева, който нарастваше в нея. Това беше единствената й защита срещу неговата арогантност.

— Трябваше да й кажеш, че уважавам твърде много себе си, за да бъда временна любовница на актьор, който очаква от всяка жена да пада в краката му. Трябваше да й кажеш, че колкото и да я обичам и да ме вълнува бъдещето й, не бих могла да остана и да бъда унижавана като продължавам да се забърквам в една долна афера. На мен ми се плаща да я обучавам, а не да обслужвам леглото на баща й — гърдите й се повдигаха от вълнение, а тялото й беше изпънато като струна. — Напускам, дори и да се наложи да ходя пеша! Не ме интересува дали ще те видя някога повече, Дрейк Слоун — тя се обърна с гръб към него.

— Не — каза той с дрезгав глас.

Лори се сепна от нотките в гласа му и онемя. Любопитна да узнае все пак на какво се дължи промяната в настроението му, тя се обърна отново към него. Очите му, изпълнени с ярост само миг преди това, сега изглеждаха мрачни, отчаяни и умоляващи.

— Няма да те оставя да ме напуснеш, Лори. Кажи ми, че няма да го направиш — докато го гледаше недоверчиво, той падна на колене и обхвана с ръце кръста й. Нейната твърдост го караше да се чувства напрегнат и той се сгуши нежно в нея. — Кълнях се, че няма да обичам друга жена. Но сега обичам. Господ ми е свидетел, че е истина. Няма да те пусна да си тръгнеш — повтори той.

Ръцете й сякаш сами се протегнаха към главата му. Тя избърса влажните кичури. После падна на колене, за да го вижда.

— Дрейк? Какво говориш? — тя търсеше в изражението му признаци на лъжа. Дали не играеше пак някаква роля? Не беше ли това онази разчувстваща, трагична сцена в края на представлението, където бъдещето на двамата влюбени се измерва на везни? Не. Болката, очакването и отчаянието, изписани на лицето му бяха искрени. Той не се преструваше.

Избърса навлажнените от снега кичури на кестенявата й коса и каза:

— Ти си помисли, че цял ден съм разигравал очакване да си събереш багажа и да си тръгнеш? — тя кимна. — И си помисли, че когато те поканих да слезеш тук долу и да споделиш чаша вино с мен аз съм имал намерение да те съблазня? — тя отново кимна. — Е, така беше — призна си той откровено. — Но първо щях да те попитам дали си съгласна да узаконим нашия брак. Или поне да го направим легален. Винаги съм чувствал, че отговорността, която поемаш, е истинска.

— Дрейк — прошепна тя, — защо не ми каза това преди?

— Защо? — иронизира я той. — Щеше ли да ми повярваш? Ти винаги си толкова подозрителна, все търсиш скритите мотиви. Никога не се доверяваш на чистата емоция, когато я виждаш — той се пресегна и затисна устните й, преди да успее да му отговори. — Аз те разбирам по-добре, отколкото ти самата, Лори Париш-Райвингтън — каза той. — Още на втората ни среща ти казах, че лицето ти изразява всичко, без да е необходимо да говориш — той очерта скулите на лицето й с пръсти, пълни с любов. — Пол трябва да е бил истински кучи син. От малкото, което си ми разказвала си мисля, че мога да запълня празнотите и да разбера какъв живот си имала с него. Той е бил мрачен и темпераментен, от което си се чувствала, сякаш стъпваш върху натрошени стъкла. И всичко това, само и само да не нараниш крехката му представа за самия него. Така ли е?

— Да — съгласи се тя. Как ли бе разбрал това?

— Е, аз също мога да бъда мрачен и темпераментен. Всъщност, когато съм в лошо настроение, то може да се сравни с ада. Но ти никога не си се колебала да ми показваш своя суров характер, особено когато се отдръпна малко повече. Ти знаеш, като помислиш със сърцето си, че не съм като Пол. Аз съм по-издръжлив. Не съм толкова крехък. Никога няма да се оставя на алкохола, за да избягам от проблемите си. Да живееш с някой, който постоянно е в очите на обществото, е трудно. Осъзнавам го. Но не е важно какво казват хората за мен или какво си прочела. Не вярвай на тези неща, докато не ти кажа, че е истина. Ако проблемите се усложнят и станат твърде заплетени, аз ще се измъкна и ще се хвана с нещо друго. За мен играта е професия, а не увлечение. Ти и Дженифър ще бъдете винаги на първо място — той пое дълбоко дъх. — Сега, ако можеш да се повдигнеш с малко повече артистичност, аз ще се повдигна с помощта на твоя огнен нрав.

— Огнен нрав! — извика тя, вместо да се подчини на Дрейк. Пак се хвана на въдицата му и той се засмя. Тя също се засмя смутено и го прегърна.

— Не, ти не си като Пол. И сега вече ти вярвам — сърцето й биеше радостно, но тя трябваше да изчисти всички съмнения и… призраци.

— Дрейк, какво ще ми кажеш за Сюзън?

— Сюзън? — попита той, поглеждайки към нея. — Предполагах, че може да ме попиташ за нея — той въздъхна.

О, господи, не! — изкрещя Лори в себе си.

— Ти все още я обичаш, нали? — попита тя, учудена на смелостта си.

Той я погледна шокирано.

— Това ли си мислеше?

Тя кимна.

— Първият път, когато ме целуна, ти каза, че обичаш жена си.

— В минало време — да. Обичах я. Още когато я срещнах, се влюбих искрено и дълбоко. Бяхме щастливи заедно. Сексуалният ни живот беше чудесен.

В нея се надигна вълна от ревност и това трябва да си е проличало, защото Дрейк повдигна леко ъгълчетата на устните си, но след това отново стана сериозен.

— Тя беше хубава и талантлива. Но нямаше силен дух, нямаше душа. Колкото и да ми е неприятно да го призная, тя беше разглезена, егоистична и повърхностна. Амбицията й ме докарваше почти до лудост, защото тя я пренасяше и върху мен — докато говореше, той съблече палтото си и помогна на Лори за нейното.

— Всъщност, тя ме накара да участвам в тази сапунена опера, аз не исках. Тя нямаше намерение да се жертва и да ме остави да продължа да уча. Искаше да бъде венчана за славата, ако това изобщо има някакъв смисъл — каза той горчиво. — Сюзън се гордееше с този живот, изтъкан от слава и танц. Когато забременя, си помислих, че ще ме кастрира. Тя не искаше да взима противозачатъчни, защото увеличаваха теглото й. И когато забременя, вината трябваше да поема изцяло аз.

Седяха облегнати на камината и той я беше прегърнал. Държеше ръката й и очертаваше с пръст всяка нейна вена и костичка.

— Толкова прекрасни ръце — промърмори той, вдигна едната към устните си и целуна дланта, преди да продължи разказа си.

— Много ме беше страх, че ще абортира, но след девет месеца танталови мъки се роди Дженифър и аз бях много щастлив — той се изправи и погледна огъня. Мигащите светлинки изостриха чертите на лицето му. — Дженифър беше на шест месеца, когато открихме, че е глуха. Можеш ли да си представиш моето страдание, Лори? Душевните притеснения? Дали бях наказан за някой непризнат грях? На десет години крадях ябълки. Сега разбирам колко смешно е било това самоизмъчване, но такава беше първата ми реакция. И въпреки това тя не беше нищо в сравнение с тази на Сюзън. Сякаш не стигаха моите самообвинения, но и тя наливаше масло в огъня. „Аз не исках това дете“ — ми изкрещя тя веднъж. Мисля, че е по-добре, че Дженифър не помни майка си. Сюзън трябваше да бъде идеална балерина, трябваше да има и идеален съпруг. Детето й, естествено, също трябваше да бъде идеално.

Той подбутна дървата с върха на ботуша си по-близо към жаравата.

— Един ден се прибрах късно от студиото. Чух Дженифър да плаче. Когато влязох в стаята й, едва не припаднах. Тя лежеше съвсем сама. Беше гладна и измръзнала. Побеснях и тръгнах из апартамента да търся Сюзън. Тя… тя…

Той не можа да продължи и сърцето на Лори се сви от болка, когато покри лицето си с ръце. Тя предполагаше какво следва. Нито проговори, нито се приближи към него. Той трябваше сам да изживее този свой ад. Никой друг не можеше да го сподели с него. Тя беше страдала, когато видя тялото на Пол и можеше да си представи ужасяващия спомен на Дрейк.

— Тя лежеше във ваната с прерязани вени. Беше мъртва от доста време — след дълго мълчание той се върна и седна до нея, прегръщайки я силно.

— Никога няма да я забравя. Оставих родителите й да уредят погребението и не отидох на него. Семейството й ми даде да разбера, че не желае да има нищо общо нито с мен, нито с Дженифър. Ние бяхме откраднали съкровището им, тяхната принцеса. Лори — той погледна в очите й, — заклех се, че никога повече няма да обичам друга жена. Аз обичах Сюзън и когато имах най-силна нужда от нея, когато и двамата се нуждаехме от взаимна подкрепа, тя ме напусна. Но се влюбих в теб. Не можеш да ме напуснеш сега. Не виждаш ли, че имам нужда от теб? — той я целуна отчаяно. Устните му не чакаха дълго за отговор. Единственото й желание беше да му покаже колко много го обича.

Когато прегръдката им се разхлаби, той продължи.

— Отидох в Ню Йорк не само, за да уредя деловите си проблеми, но и да се освободя от духа й. Бях на гроба й. Никога не бях ходил там. Не мога да ти опиша болката и горчивината, които бях насъбрал против нея. Сега разбирам, че тя не е могла да бъде повече от това, което е. След като бях познал любовта, не можех да простя. Но сега знам: една красива малка червенокоска ме научи. Започнах да осъзнавам нещата през онзи ден, когато Дженифър разбърка гримовете ти. Ти беше много ядосана и я наказа, но също така й прости. Тя никога не би могла да се усъмни в обичта ти. Аз трябваше да се върна и да простя на Сюзън, преди да ти предложа любовта си. Исках да бъдем на чисто.

Последва нова дълга целувка.

— Днес следобед ти ме попита за кутиите в гардероба. Помислих, че искаш да покажеш на Дженифър снимките на Сюзън. Чух те да я учиш да казва „мама“.

— За това ли се разстрои?! — той отметна глава назад и се засмя. — Попитах те за кутиите, защото сега спокойно бих могъл да ги гледам. Преди мразех всичко нейно. Избрах това, което искам да запазя за Дженифър. Един ден, когато порасне, ще трябва да й разкажем за майка й.

Той хвана брадичката й и я вдигна, за да я принуди да го погледне в очите.

— Учех Дженифър да казва „мамо“, за да те изненадаме. Искам тя да ти казва така. Защото, когато се оженим официално, ти ще бъдеш майка за нея.

— Дрейк… — започна тя, но устните му я прекъснаха. — Дрейк… — въздъхна тя.

С нетърпеливи ръце той изучаваше тялото й под пухкавата пяна в дълбоката вана. Протестът й не го спря. Той я докосна така, че шията й се изви в дъга, а през отворените й устни излезе дълга въздишка. Тя погледна отраженията им в огледалата срещу ваната и, въпреки че помещението беше осветено само от пламъка на свещ, образите им се открояваха ясно.

— Кога придоби този порочен навик? — попита той.

— Още първия път, в който влязох в банята — изхили се тя. — Видях нас двамата точно както сега. Исках да предпазя Дженифър от гледката, но осъзнах, че огледалният образ съществува само в порочното ми съзнание. Разбира се — добави тя замислено, — тя може да е наследила твоята арогантност.

— Толкова ли съм безсрамен?

— Нали ми каза, че откакто си пътувал с „Коса“, нямаш срам от нищо.

— Така ли съм казал? — попита той учудено. — Излъгах. Никога не съм бил с „Коса“. Просто си търсех причина да легна в това легло с теб гол.

— Ах, ти! — тя плисна вода в лицето му и я облиза нежно. Докато беше заета с това възбуждащо занимание, пръстите му си играеха безмилостно с тялото й.

— Знаеш ли кога се влюбих за първи път в теб? — попита той с дрезгав глас.

— Дрейк — въздъхна тя. — Кога? — попита тя бързо, уплашена, че скоро ще остане без дъх.

— Когато бяхме в руската чайна и ти откровено ми обясни какво мога да очаквам относно Дженифър — той се усмихна изкусително. — Аз бях съблазнен от малката факла, която разпали Дрейк Слоун, без да й пука дали е звезда или не. Тогава ти беше прекрасна. Разсъбличах те бавно в съзнанието си. Но действителността надмина очакванията ми — ръцете му потвърдиха думите.

— Кога разбра, че ме обичаш? — попита той след дълга целувка, по време на която езикът му обра цялата сладост на устата й.

— Казвала ли съм някога, че те обичам? — попита тя наивно.

Реакцията му беше изненадваща. Той се хвърли върху нея, без да го е грижа, че водата ще прелее извън ваната.

— А ти обичаш ли ме? Обичаш ли ме, Лори?

С пръсти, от които капеше пяна, тя изписа „Обичам те с цялото си сърце“. С този красноречив жест тя изразяваше повече, отколкото с гласа си. Нежните й бедра се раздвижиха чувствено под водата и изпратиха недвусмислен сигнал към неговите. Очите му се спуснаха към гърдите й и още по-надолу във водата, която сякаш завря от неговото нетърпение.

Устата му покри с целувки зърната на гърдите й като ги дразнеше със зъби и език, преди да ги засмуче. Тазът му се намести по-удобно в чакащата го с нетърпение женска обител.

— През следващите няколко дни пътищата ще са непроходими. Съгласна ли си да живееш с мен в грях, докато успеем да стигнем до Албукерк или Санта Фе?

Езикът й обикаляше гърдите му, брадичката, мустаците, а ръцете й обхванаха плътно таза му и извършиха необходимия натиск, за да го усети тя в себе си твърд и нетърпелив.

— Какво ще направиш, ако кажа не? — попита тя закачливо.

— Ще те удавя — изръмжа той и се наведе над нея.

— Да, Дрейк, удави ме — прошепна тя, извивайки се, — удави ме в любовта си!