Сандра Браун
Нежна тишина (4)

Глава четвърта

— Дженифър, Дженифър.

Малкото момиче разтърси къдрици, обръщайки глава по посока на слабия звук, в който разпозна името си. Слуховото апаратче беше скрито под буйните й къдрици.

— Използвай салфетката — каза и изписа във въздуха Лори с усмивка. — Вкусно ли е? — попита тя. Беше доволна, тъй като Дженифър изписа „ДА“ и се опита да го произнесе.

Те бяха в едно кафе на летище „Ла Гуардия“ и чакаха обявяването на полета за Албукерк. Тя унищожаваше порция ванилов сладолед, а Дрейк и Лори я наблюдаваха с голям интерес.

— Невероятно е — само за две седмици тя има страхотен напредък, Лори!

Сърцето на Лори подскочи, когато чу Дрейк да произнася името й, но успя да скрие вълнението си.

— Да, наистина — отговори тя с подчертано спокойствие.

Те заминаваха. Нямаше да го вижда дори по задължение — стил на общуване, който беше наложила от нощта, в която той я беше целунал.

Поддържането на разговора беше необходимо, докато двете с Дженифър се качаха на самолета. Продължителното мълчание би било твърде неловко.

— Запомни, че не бива да очакваш твърде много — предупреди го Лори.

— Няма — обеща Дрейк.

— Напротив, сигурна съм, че ще очакваш — произнесе Лори със смях и той отвърна на веселата й усмивка.

Последните две седмици бяха минали неусетно. Дрейк бе успял да уреди всичко без проблеми — да поднови договора за наема на апартамента й, да уреди пътуването и държеше Лори в течение за приготовленията, които се извършваха в Ню Мексико.

Тя беше опаковала зимните си дрехи отделно от тези на Дженифър и ги изпрати предварително.

Д-р Норууд съжаляваше, че Лори напуска училището, но от друга страна, знаеше колко добра професионалистка е тя и колко много Дженифър Райвингтън се нуждае от нея. Тя пожела на Лори успех и я благослови.

При всичките си срещи и разговори с Дрейк, Лори съблюдаваше добрия делови тон. Темите им за разговор бяха свързани с Дженифър, проблемите около пътуването и престоя им в Уйспърс.

При първата им среща след нощта на целувката Дрейк бе хванал ръцете й.

— Лори, що се отнася за онази вечер…

— Няма нужда от обяснения, Дрейк — тя бе издърпала ръцете си. — Мисля, че и двамата бяхме завладени от емоционалния момент в училището. Моля те, нека не говорим повече за това.

Погледът му бе станал сериозен и линиите от двете страни на устата му — стегнати, но той не бе казал нищо. От този момент поведението му оставаше сдържано, както и нейното. Веднъж, когато пресичаха „Манхатън авеню“ по обяд, той я хвана за лакътя, но веднага я пусна щом стигнаха на отсрещния ъгъл. Оттогава не я беше докосвал.

Тя отчаяно се опитваше да потуши дивите импулси, които бушуваха в нея всеки път, когато го видеше. Раздялата и голямото разстояние помежду им щяха да бъдат истинско облекчение. Тя беше сигурна, че е жертва на неговия чар и добър външен вид, както и многото други жени, чиито сърца беше разтуптял. Сигурно щеше да преодолее това увлечение, както беше преодоляла много други удари на съдбата.

— Искаш ли още една кола? — попита той и я извади от нейната унесеност.

— Не. Благодаря. Това ми стига.

— Мисля, че ще изпия още една бърза бира — подхвърли той и даде знак през рамо на сервитьорката. Горкото момиче, и без това беше извън себе си от вълнение, но, когато Дрейк й обърна внимание, щеше да се препъне в усилието си да го обслужи по-бързо. Той се обърна отново към Лори. — Ти спомена, че баща ти е пастор. Затова ли никога не пиеш алкохол?

Лори се стресна от въпроса, но отговори с равен глас.

— Не. Аз пия при определени случаи — тя отклони погледа си от него под предлог, че чисти сладолед от лицето на Дженифър. — Виждала съм какви ужасни неща причинява алкохолът на хората — произнесе тя тихо.

— Твоят съпруг? — въпросът беше зададен тихо, но удари Лори като светкавица. Бракът й не беше споменаван от онази злополучна вечер навън.

— Да — каза тя, срещайки настойчивия му поглед. После дълбоко въздъхна. Сега беше най-подходящият момент. — Ще ти разкажа за брака си. И след това не искам никога повече да говорим за него — накратко и без емоционални подробности тя му разказа за краткия си, но опустошителен брак с Пол. — След като той умря, аз си върнах моминското име. Ние никога не сме си принадлежали истински един на друг, така че би било лицемерие от моя страна да продължа да нося името му.

Тя бавно вдигна очи към него. Той я наблюдаваше отблизо, запечатвайки всяка промяна върху лицето й. Очите му се спряха за миг върху устните й и Лори имаше усещането, че отново изживява целувката. След това очите му се преместиха върху момиченцето.

— Дженифър — той леко удари масата, за да привлече вниманието й. Разтвори ръце, а тя скочи от стола и заобиколи масата, за да се гушне в него.

Дрейк остави бирата, която притеснената сервитьорка вече бе донесла. Той беше прегърнал плътно Дженифър, заровил лице в гъстите й къдрици. Лори извърна очи встрани и две сълзи застрашително погъделичкаха ъгълчетата на очите й. Тя почти се чувстваше виновна, че, качвайки се на самолета с момиченцето, щеше да раздели двама души, които се обичаха с такава нежност и страст.

Тя се обърна към Дрейк, който гледаше в захлас детското ангелско личице.

— Можеш да й пишеш. Това ще й помогне да продължи да се чувства част от твоя живот. Аз ще използвам писмата като учебно помагало. Освен това ще си правим разходки до пощата.

— Окей — промърмори той, оправяйки белите три четвърти чорапки около тънките крачета на Дженифър.

— Разбира се, ние ще станем ревностни почитателки на „Гласът на сърцето“.

— О, Боже, спести й това — той изпъшка с усмивка.

Добре отмерен, механичен глас обяви техния полет. За един кратък миг, който обаче й се стори безкраен, погледите им се срещнаха през масата, докато Дженифър продължаваше весело да бъбри. Накрая Лори прекъсна магията и се наведе да вземе голямата пътна чанта.

Те мълчаливо тръгнаха към изхода за самолета. Дрейк носеше Дженифър. Тя още не осъзнаваше факта, че съвсем скоро щеше да се раздели с човека, когото обичаше с цялото си детско обожание.

Дрейк извади бордните им карти и се обърна към Лори.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се, по което и да е време. Ти не си просто учителка. Поверявам ти дъщеря си изцяло.

— Знам това и ще дам най-доброто от себе си. Можеш да бъдеш сигурен.

Пътниците и служителите по летището бяха разпознали Дрейк и шушукаха оживено. Някои жени се държаха детински глупаво, докато други едва се усмихваха, търсейки очите му. Лори усещаше болезнено всеки техен поглед, но Дрейк не им обръщаше внимание, явно отдавна бе свикнал.

Той клекна и извади пакетче с дъвки от джоба си. Дженифър се опитваше да го достигне, но той го отдалечаваше, докато тя не помоли с езика на знаците. Той я прегърна силно за миг, след което изписа „ОБИЧАМ ТЕ“.

— Мислиш ли, че разбира? — попита той Лори с надежда.

— Тя не осъзнава, че се разделяте за продължително време. Но разбира любовта така, както я разбира всяко друго дете.

Отговорът й изглежда го успокои и той кимна разсеяно. Очите му бяха заети да изучават тълпата, която чакаше да се качи на самолета. Но той не виждаше пътниците повече от Лори, която също се преструваше, че ги наблюдава съсредоточено. След миг очите му се върнаха на нея.

— Лори — каза той нерешително. Докосна ръката й, която стискаше бордните карти. Зелените очи я накараха да пребледнее. Те я изпращаха към… какво? Тя беше повлечена от безкрайни дълбини, тя потъваше.

Не ме гледай така, след като все още обичаш жена си, искаше да изкрещи тя. Когато той се опита да я прегърне, Лори отстъпи бързо назад и хвана Дженифър за ръката.

— По-добре да побързаме. Довиждане, Дрейк — преди да успее да я спре, тя мина през вратата, показвайки бордните карти на стюардесата.

Дженифър последва Лори след едно прощално махване към Дрейк. Тя не подозираше, че щяха да минат месеци преди да го види отново. Лори не се обърна.

Вървеше с треперещи крака по коридора към вратата на самолета. Ето го и салонът за първа класа. Тя внимателно показа на Дженифър как да закопчее колана си, тъй като за първи път се качваше на самолет и можеше да се смути от тази необичайна за нея процедура. Стюардесите веднага се влюбиха в малкото момиченце. Една от тях добре си служеше с езика на глухите и скоро вече разговаряше с Дженифър.

Когато самолетът се понесе по пистата, Лори се обърна към изхода и видя през стъклената врата силуета на мъж. Никой друг не можеше да има такава осанка, освен Дрейк.

Тя сдържа сълзите си, които можеха само да разстроят Дженифър. Гърлото й се беше свило от емоции и тя не беше сигурна, че ще издържи раздиращата болка в гърдите.

Трябва да се преборя с това, си заповяда тя. Не бива да го обичам. Аз работя за него и това е всичко. Той все още е влюбен в жена си. Той е актьор. Звезда. Свикнал е всяко негово увлечение да се ръководи от физическо привличане, а не от емоционална потребност. Аз не го искам в живота си.

Но дори когато самолетът се извиси над облаците и пое на югозапад, тя все още не беше убедена.

 

 

— Не можех да повярвам, че най-после ще имам съседи. Когато госпожа Труит, жената, която изчисти къщата, ми каза, че вие и момиченцето пристигате, се развълнувах. Мога ли с нещо да ви помогна?

Лори се усмихна на пълната жена, кацнала на един кухненски стол. Бети Гроувз живееше в съседната къща.

— Не, благодаря. Ако сама не си наредя нещата, няма да знам къде са. Освен това аз почти свърших.

Лори подреждаше готварските книги, които си беше донесла от Ню Йорк. Тя и Дженифър бяха от един ден в новия им дом и още се ориентираха кое къде е.

Това, което Дрейк беше описал като „нищо луксозно“, беше направо чудесно! Докато тя и Дженифър се возеха в новата кола към двуетажната дървена къща, швейцарски тип, Лори се учуди, че някой може да притежава такава къща и да не иска да живее в нея постоянно.

На долния етаж имаше голяма всекидневна, едната стена на която беше остъклена и гледаше към планините, а срещу нея в дъното беше вградена каменна камина. До всекидневната се намираше малка стаичка, за която Дрейк беше предложил да бъде учебна стая. И сега, когато Лори я видя, се съгласи, че това ще бъде най-удобно. Нишата с масата за хранене се намираше в единия край на всекидневната и беше свързана с приветлива, модерна кухня, където също имаше място за хранене.

На горния етаж се намираше голяма спалня, обзаведена с голямо легло и луксозна, просторна баня. Имаше още една по-малка спалня, също с баня.

— Ще се чувстваме чудесно във всички тези стаи, нали, Дженифър? — попита Лори, докато разопаковаше багажа на Дженифър в по-малката стая. Тя се настани в по-голямата. — Няма смисъл да живеем като спартанци, след като имаме на разположение толкова много помещения — си каза Лори, докато Дженифър разглеждаше техния нов дом с нямо учудване. Досега бе живяла само в пансиона на училището. Сигурно това й изглежда като палат, помисли Лори.

Всичко бе протекло като по часовник. Тя и Дженифър слязоха от самолета и бяха посрещнати от един мил човек на средна възраст, който им докара колата, поръчана по телефона от Дрейк.

— Ако искате друга кола, господин Райвингтън ви дава картбланш да избирате — Лори погледна новия модел сребрист „Мерцедес“, който би удовлетворил всеки вкус, и се засмя весело.

— Мисля, че тази кола ще бъде напълно подходяща.

Представителят на фирмата й помогна да натовари багажа в багажника на колата и я упъти как да стигне до Уйспърс. Градчето се намираше на около час път северозападно от Албукерк.

Когато пристигнаха пред къщата, тя беше готова и ги очакваше.

Легнаха си рано, след като изядоха по една купичка супа и солени бисквитки със сирене и разопаковаха само онова, което щеше да им трябва за през нощта.

На сутринта Лори се събуди от чуруликането на птиците и изтича в стаята на Дженифър, убедена, че тя ще бъде очарована от новия си дом. Пейзажът се различаваше напълно от този на Манхатън, с който беше свикнала Дженифър. Момиченцето гледаше със светнали очи, замаяна от толкова светлина и простор.

Закусиха обилно бекон с яйца, които Лори намери в добре заредения хладилник, минути след това детето вече бе навън.

Малко по-късно пристигна Бети с двете си деца. Тя беше лъчезарна и бъбрива, и не можеше да скрие жадното си любопитство.

— От три години живея тук и не знаех на кого е тази къща. Никой никога не е идвал. Представяте ли си как се почувствах като разбрах, че доктор Глен Хамбрик — това разбира се не е истинското му име… Как се казваше той всъщност?

— Дрейк Слоун е артистичният му псевдоним. Райвингтън е действителното му име — отговори Лори с любезна усмивка.

Бети беше смаяна.

— Да! О, почти щях да умра, когато госпожа Труит ми каза това! Бях толкова развълнувана, когато разбрах, че ще имам съседи с дете. След това научих, че съседът ми ще бъде Глен Хам… — искам да кажа Дрейк Слоун! Джим никога повече няма да ме остави сама вкъщи! — засмя се тя.

Изглежда Бети завършваше всяко изречение с удивителна. Тя вече успя да разкаже на Лори, че мъжът й работи в мините между Уйспърс и Санта Фе. Той се прибираше само за уикендите и тя често се чувстваше самотна и жадуваше за компания.

Двете деца на Бети бяха приказливи като майка си. С черните си коси и кафяви очи те бяха малки нейни копия. Сам беше петгодишен, а Сали — на възрастта на Дженифър. Децата веднага взеха Дженифър под крилото си и вече си играеха горе в стаята. Сали се влюби в нейните руси къдрици и ги милваше и галеше, като че ли това беше любимата й кукла.

— Не искам да те разочаровам, Бети, но Дрейк е все още в Ню Йорк. Той няма да живее с нас.

— О, да, знам. Но той със сигурност ще идва да ви вижда! Можеш ли да ми вземеш автограф от него? Ще умра да го имам!

— Мисля, че ще мога да ви запозная, когато той дойде. Стига да искаш — предложи Лори услужливо.

— Да искам! — Бети избухна в смях, като видя дяволитата усмивка на Лори.

— Малкото момиченце е много мило, нали? — продължи Бети, след като спряха да се смеят. — Толкова е мъчително, че не чува. Не знаех отначало! А ти си учителката й. Точно като онази лейди в „Работникът чудо“! Ти си страхотна дето знаеш този език на глухите и всички други неща.

— Сестра ми е глуха, така че аз научих този език още преди да науча английски.

— Има ли разлика?

— О, в известен смисъл — отговори Лори търпеливо. — Защо ти и децата не научите езика на глухите? Можете да идвате всеки следобед, аз ще ви обучавам.

— Наистина ли? Това ще бъде страхотно! Тогава децата ще могат да си говорят, искам да кажа…

— Да си говорят, е точната дума — подкрепи я Лори.

— Окей, да говорят с Дженифър също.

— Децата ти спят ли следобед?

— Че как иначе!

Лори се засмя.

— Какво ще кажеш да се занимаваме всеки ден след следобедния им сън?

— Страхотно, Лори! Благодаря ти — Бети скочи от табуретката и грабна една от готварските книги.

— Бас ловя, че не ядеш нито една от тези богати храни. Толкова си фина! Бих искала да съм дребна и апетитна като теб. Ти си късметлийка. Като родиш сигурно ще отслабнеш, вместо да дебелееш като мен. Мислиш ли, че кожата ти прави стрии? Лекарят ми каза, че моята прави. Направо полудях, когато ми се случи. Ти сигурно никога не си имала. И по гърдите също. Един приятел каза, че на фигурата ми добре би се отразило, ако бюстът ми малко наедрее. И това стана докато кърмех децата. След това — край! — тя направи изразителен жест с ръце. — Увиснаха! Мислиш ли, че твоята фигура ще се развали като родиш?

Лори беше очарована от бързото дърдорене на Бети и от начина й да скача от тема на тема и я слушаше с интерес. Когато обаче схвана смисъла на въпроса й, тя се изчерви.

— Не мисля, че някога ще имам дете.

— Така ли? Не мога да си представя да нямам деца! Дрейк не иска ли?

— Какво? — възкликна Лори и изпусна книгата, която слагаше на полицата над печката.

— Той вероятно не иска повече деца, защото Дженифър се е родила глуха — продължи съчувствено Бети. — Мисля, че не можеш да го упрекваш. Може би ако поговориш с него, той би се съгласил да има още деца.

— Бети — Лори пое въздух, преглътна и намери гласа си. — Аз съм… ние… Дрейк и аз не сме… любовници. Аз съм учителка на Дженифър и това е всичко.

— Сериозно! — кръглите очи на Бети се уголемиха още повече. — Съжалявам, Лори. Аз пак си отворих голямата уста. Помислих си, че вие двамата сте… е, ти знаеш. Имах предвид, че всички го правят в днешно време. Нямах нищо лошо предвид. Честно.

Бети изглеждаше толкова объркана, че на Лори й стана жал.

— Всичко е наред, Бети. Сигурно на много хора ще им бъде странно, че Дрейк ни изпрати да живеем тук.

— Не би било толкова странно, ако ти приличаше повече на Мери Попинз, а не толкова на Ан-Маргарет.

Лори се засмя с глас, но веднага си спомни деня, в който срещна за първи път Дрейк. Това беше мъчителен спомен, който караше сърцето й да се свива от болка и смехът й заглъхна бързо. Щеше ли някога да престане да усеща липсата му? Едва вчера го беше видяла за последен път, а й се струваше, че е минала цяла вечност. Тя въздъхна с облекчение, когато Бети се прехвърли на друга тема.

Дните се заредиха еднообразни и скучни. Сутрин Лори и Дженифър прекарваха по няколко часа в класната стая — упорито и търпеливо малкото момиченце се опитваше да проумее онова, което останалите знаеха по рождение. Лори беше доволна, че детето наистина се оказа слънчево, както тя го бе преценила в началото. Всеки следващ ден откриваше нови хоризонти пред Дженифър и тя си мислеше, че нейната учителка е най-прекрасният човек на света след Дрейк.

Непрекъснато питаше за баща си и не пропускаше нито един епизод от сапунената опера. Когато образът му се появеше на екрана, тя изкрещяваше: „Оуи, Оуи“ и въодушевено сочеше Дрейк, изписвайки едновременно с това името му във въздуха. Лори й беше обяснила значението на „ТАТКО“ и тя свързваше двете неща. Когато научи думичката „МАЙКА“, детето попита Лори дали тя е нейната майка. Лори се опита да й обясни смисъла на думата „СМЪРТ“, давайки й за пример двата й щуреца: единият беше жив, другият мъртъв, но не беше сигурна дали тя разбра, че майка й е мъртва. Може би трябваше да поиска от Дрейк снимка на Сюзън…

Те се разхождаха по отсрещните хълмове, набраздени от чисти, игриви поточета. Лори обясняваше на Дженифър знаците за всяко нещо. Обикновено детето веднага запомняше знака и свързаната с него дума.

Често ги придружаваха Бети и децата й. Това бяха щастливи мигове, изпълнени със смях, а децата превръщаха всичко в игра. Скоро те контактуваха с Дженифър уверено и освободено от всякакви задръжки.

— Погледни, Дженифър — извика един ден Лори, отваряйки пощенската кутия. Те се бяха спуснали надолу по хълма до бакалницата в града, за да напазаруват. — Вътре има писмо. Чудя се за кого ли е? — както винаги, Лори придружи думите с жестове.

— Джен-фа — произнесе детето по своя очарователен начин. Тя посочи себе си, широко усмихната.

Посочи името си, написано на машина с главни букви, след това посочи името в горния ляв ъгъл. „ДРЕЙК“, изписа тя със смях.

Той й пишеше съвсем редовно, по няколко пъти седмично. Посланията му бяха кратки, но пълни с обич, той повтаряше колко му липсва.

Беше им звънял по телефона два пъти и всеки път, когато чуеше гласа му, сърцето на Лори спираше да бие за миг, след което се разтуптяваше още по-бързо. Разговорите бяха делови — той се интересуваше за Дженифър, за къщата, за удобствата им. Уверяваше я, че може да поиска всичко, от което има нужда и приключваше без никаква лирична нотка. Дори и да си спомняше за онази целувка, в което Лори се съмняваше, той не го показваше.

Съвпадение ли беше, че всеки път, когато той се обаждаше, Лори не можеше да заспи през нощта? Как успяваше звукът на гласа му да наруши равновесието й, да преобърне мислите й? Нима бе станала толкова лекомислена? А в края на деня, отпусната в широкото легло сама, тялото й се чувстваше неудобно и неудовлетворено. То крещеше за…

Не! Тя отказваше да допусне тези мисли, гонеше ги. Но можеше ли да не приеме очевидното?

Тялото й крещеше за Дрейк.

Бе придобила навика да спи гола. Често, след като Пол я оставеше в леглото и се връщаше към пианото, тя лениво се отпускаше, без да има сили отново да навлече захвърлената на пода нощница.

Никога не беше усещала навика си да спи гола така осезателно, както напоследък. Сега, когато лежеше в хладните чаршафи, въображението й рисуваше картини с Дрейк. Дали би я харесал така? Как ли би се чувствала под онези силни, чувствителни ръце? Щяха ли те да открият скритата влага, която едновременно я възбуждаше и плашеше с присъствието си? Щяха ли да облекчат напрегнатите й гърди, болезнени от неудовлетвореното желание?

Тя се мяташе неспокойно, докато фантазиите й се превръщаха в сънища. А чрез сънищата й добиваха реалност.

 

 

— Здрасти. Кво правите? — попита Бети, подавайки глава през вратата след задължителното почукване.

— Току-що получихме писмо от Дрейк — отвърна Лори.

— Ооо — изръмжа Бети. — Може ли да го пипна?

— Ти си луда — засмя се Лори и се зае да изважда продуктите от сака, докато Дженифър продължаваше да бърбори на писмото, като че ли говореше с Дрейк.

Бети се отпусна на една от кухненските табуретки, която се беше превърнала в нейно постоянно място. Тъй като съпругът на Бети отсъстваше дълго, младите жени прекарваха доста време заедно. Лори се радваше на породилото се между тях приятелство, въпреки че бяха напълно различни.

— Ей — каза Бети като отвори едно пакетче с бисквити и пъхна една в устата си, — следобед ще водя децата на „Спящата красавица“. Дисни, нали знаеш? Искате ли и вие с Дженифър да дойдете?

— Разбира се. Звучи съблазнително.

За миг Бети се замисли върху думите й.

— Не знаех дали глухите деца ходят на кино.

— Разбира се, че ходят — отвърна Лори. — Ние гледаме „Улица Сезам“ и тя се учи от него. Тя не чува звука, но във филма има още и светлина, цветове, движение. Ще й хареса.

Дженифър наистина хареса филма. Тя се въртеше възбудено, сочеше екрана и се обръщаше към Лори с питащи очи.

Денят беше дълъг и Лори се чувстваше уморена, филмът запълни по-голямата част от следобеда, но тя и Бети не се отказаха от разходка. Джим Гроувз щеше да остане в планините този уикенд, така че Бети не бързаше да се прибере в къщи и да остане сама с децата.

Те се разхождаха по стръмните, живописни улички на Уйспърс в компанията на трите деца. Влизаха в малки магазинчета, разглеждаха сувенири. Дженифър очароваше всекиго, когото срещнеха. За този един месец, през който живееха в малкото градче, те се бяха сприятелили с мнозина от местните жители. Хубавата червенокоса жена и русото къдрокосо момиченце, неизменно с нея, правеха впечатление.

След вечерята с хамбургери и млечен шейк, те се отправиха нагоре по хълма, към къщи. Две уморени жени и три весели деца.

Изкъпа Дженифър и я пъхна в малкото й легло само за няколко минути. И почувства, че и тя се нуждае от една дълга и гореща баня.

Имаше нещо чувствено и греховно, което привличаше в огромната, луксозна баня. Подът и стените бяха покрити със снежнобели плочки, а в контраст на тях ваната беше от черен мрамор. Мивката и душът бяха от същия материал, а вратата към душа беше от прозрачно стъкло, не матово, както беше свикнала Лори. Чувстваше се като грешница всеки път, когато си взимаше душ, оглеждайки се в огледалата на отсрещната стена.

Потъна в меката бяла пяна и отново се учуди на големите размери на ваната. Беше поне три фута дълбока и седем дълга. Протегна се в цял ръст и се отпусна в успокояващата топлина. Опита се да не мисли.

След като приключи с ваната, набързо изми косата си и я уви в кърпа като тюрбан. Изведнъж реши, че е гладна, уви небрежно една голяма хавлиена кърпа около тялото си, пъхна края й отпред на гърдите си и се спусна на долния етаж, като внимаваше да не пали лампите.

В кухнята извади няколко от бисквитките, които бяха изпекли сутринта с Дженифър, сипа си чаша мляко и излезе към всекидневната.

Никога не разбра какво я накара да погледне към люлеещия се стол. Сърцето й се качи в гърлото и тя едва не изкрещя. Стресната, тя така се олюля, че разля млякото, а хавлиената кърпа се разхлаби и се плъзна надолу.

— Трябва да внимаваш повече, ако искаш да имаш тайни от мен — каза Дрейк с дрезгав глас.