Сандра Браун
Нежна тишина (5)

Глава пета

Лори искаше да повярва, че биещото й сърце и треперещата слабост, която обхвана крайниците й, са предизвикани от уплахата. Но стресът беше само едната причина. Другата, много по-силна, бе присъствието на Дрейк Райвингтън.

Той седеше спокойно в люлеещия се стол с протегнати напред крака. Каубойска шапка покриваше веждите му, но очите му пробождаха тъмнината и блестяха с див вътрешен пламък. Той стана от стола бавно и лениво.

Беше облечен с джинси и дънково яке. Нетрадиционен, както винаги, той не приличаше на другите мъже, които се движеха по „Пето авеню“, облечени в най-новите модели, извадени направо от Сакс. Тези на Дрейк бяха избелели и протрити и той изглеждаше като изгубен в тях.

Той се плъзна напред, подобно на дебнеща пантера, и спря на няколко инча пред нея. Близостта му я побъркваше. Лори неволно пое дълбоко дъх. Застинала в смущение и нерешителност, тя не знаеше какво да прави. В едната си ръка държеше чинийката с бисквити, а в другата чашата с мляко. Страхуваше се, че ако направи и една крачка към масата, за да ги остави, кърпата ще падне съвсем.

Дрейк усети притеснението й и трапчинката на бузата му трепна закачливо, когато той бутна шапката назад с палец.

— И какво да правя сега, мадам? — попита той напевно. — Ако взема бисквитите, без съмнение ще разлееш млякото, бързайки да сграбчиш кърпата. Ако взема пък млякото, ти ще разсипеш бисквитите, а това ще бъде такава загуба! Миришат на домашно изпечени — той се наведе и вдъхна аромата им. Главата му почти докосваше нейната. От него се носеше дъх на одеколон, много по-силен от този на бисквитите и още по-омайващ.

Той вдигна бавно глава и направи крачка към нея.

— От друга страна, мога да взема кърпата и да реша всички проблеми — продължи той с пресипнал глас.

Дъхът й спря, когато ръката му се протегна към пазвата й. Той докосна с показалец горната част на гърдите й.

— Знаеш ли — гласът му премина почти в шепот — че имаш пет лунички точно тук? — той посочи петънцето и го погали леко с пръст. — Това е необикновено. Червенокосите обикновено имат лунички навсякъде. А ти имаш само пет. И то на такова хубаво място!

Той я покоряваше с всяка дума и тя се чувстваше безволева и слаба. Свежият му дъх лъхна лицето й и й напомни съживяващ повей на ветрец. Тя искаше да го поеме с цялото си тяло. Търсещите му пръсти намериха пътя под кърпата. Когато ги усети да притискат нежно меките извивки на плътта й, пламъците на желанието, което се прокрадваше в нея, се разгоряха с двойна сила. Гневът измести страстта.

Тя отстъпи рязко назад и просъска.

— Изплаши ме до смърт! Защо не ми каза, че си тук?

— Опитах се, но ти беше в банята. Или може би предпочиташ да бях нахлул вътре, за да ти кажа, че съм пристигнал? Тогава нямаше да имаш и кърпа — присмя й се той, докато очите му я огледаха безцеремонно. — Не подозирах, че се разхождаш из къщата по този начин. Струва ми се, че хубаво момиче като теб би трябвало да си наметне някаква роба или нещо по-скромно като излезе от банята.

Тя пропусна иронията му и се хвана за първите му думи.

— К-как разбра, че се къпя?

Той повдигна едната си вежда.

— И как мислиш, че съм разбрал? — попита той с блясък в очите. Тя се изчерви до коренчетата на косата. — Чух плискането на водата — каза той просто.

Предчувстваше вече нейната реакция. Тя тропна гневно с крак и той се разсмя на безсилието й. Кърпата се плъзна меко надолу, откривайки щедро нежните й гърди и спря на ханша.

— Ще спреш ли най-после да се смееш! Вземи тези неща от ръцете ми! Студено ми е.

— Нищо чудно. Като се разхождаш гола — продължи да се присмива той, но я освободи от бисквитите и млякото. Тя бързо сграбчи кърпата и я стисна здраво в юмрук, със силното желание да му запрати един в хилещата се уста.

— Ако ме извините, господин Райвингтън, ще се върна след малко и бих искала да разбера какво, по дяволите, правите тук.

— По-добре се дръж прилично — предупреди я той. — Трябва да се изкачиш по стълбите. А кърпата не прикрива всичко, което би трябвало. Мога да бъда джентълмен и да се извърна, но мога да застана на долното ст…

— Ще ме извините ли, господин Райвингтън, докато си придам по-представителен вид, за да се срещна с моя работодател? — попита тя с подигравателен тон.

— Разбира се, госпожо Париш. Ще бъда в кухнята. Там ще чакам.

— Няма да се бавя — без да чака да види дали той ще я наблюдава или не, не й пукаше от това, тя изтича нагоре по стълбите и се втурна в стаята си.

Пръстите й трепереха, докато си обуваше джинси и бархетна риза. В планината нощите ставаха хладни.

Какво правеше той тук? Защо не я беше предупредил, че пристига? Тя свали кърпата от косата си и я изтри. Косите й се виеха на тънки, мокри масурчета, покриваха раменете и й придаваха закачлив вид. Нямаше време да я суши. Искаше да види Дрейк, но само за да разбере защо е дошъл, убеждаваше се тя.

Чувстваше краката си несигурни, докато слизаше по стълбите. Когато влезе в кухнята, той стоеше до печката и си пържеше яйца. Прясно кафе бълбукаше във филтър машината, а в тостера се печаха две филийки. Якето и шапката му висяха на закачалка до задната врата.

— Умирам от глад. Така и не хапнах в самолета, а не спрях никъде, идвайки насам. Искаш ли нещо?

— Да. Искам да знам какво правиш тук.

Той изсипа рохките яйца в чинията. Сложи ръце на кръста си, загледан в нея мълчаливо няколко секунди и отиде във всекидневната. Лори го последва разгневена и озадачена.

Той приближи входната врата, отвори я и излезе навън. Погледна над вратата.

— Четиристотин и три. Точно така. Това е моят дом — влезе обратно и затвори, без да обръща внимание на войнствения й поглед, докато се връщаше в кухнята.

— Много забавно — просъска тя, без да изостава.

— И аз така мисля — подхвърли той през рамо, докато отваряше вратата на хладилника. — Имаме ли някакво сирене?

— Ние? — попита Лори, подчертавайки думата.

— Добре. Имате ли някакво сирене, госпожо Париш?

Тя не издържа подигравателния поглед, който той й отпрати над хладилника.

— В най-долното отделение — промърмори, поглеждайки босите си крака. Забравила ли беше да обуе нещо?

— Как е ягодовият конфитюр?

Тя беше напълно объркана.

— Какво? — гласът й звучеше нетърпеливо.

— Ние, пардон, вие имате гроздов, кайсиев и ягодов конфитюр. Препоръчвате ли ми ягодовия?

Това преля чашата на търпението й.

— Ще спреш ли най-после да дрънкаш безсмислено и да пълниш проклетата си чиния с храна? Няма ли да седнеш да поговорим?

Тя тропна гневно с крак и скръсти ръце на гърдите си. Тогава усети, че не си беше облякла и бельо.

— Окей, окей — каза той примирено, оставяйки чинията върху масата. — Ти никога не си печелила мис Търпение, нали? — наля си чаша кафе и я попита дали иска с вдигане на веждата си. Тя поклати отрицателно глава.

Когато той седна и нападна унищожително храната, без никакво намерение да започва разговор, тя се бухна с трясък на стола срещу него. Той даже не я погледна. Е, добре, помисли тя, проклета да съм, ако го попитам още нещо!

Когато в чинията не остана и троха, той избърса устата си с книжна салфетка и отпи с удоволствие от изстиналото кафе.

— Доволни ли сте от къщата?

Тя не очакваше разговора да започне с обсъждане на къщата.

— Да — каза тя кратко. При вида на заплашително вдигнатите му вежди, омекна малко. Все пак той й беше работодател. — Къщата е повече от добра. Хубава е и ти го знаеш. Уйспърс е чудесно място за Дженифър. Тя научава много и хората наоколо са мили и спокойни.

— Как е тя, Лори? — всичките му подигравки и шутовщини спряха. Той стана сериозен. Лори потисна гъделичкащото усещане в стомаха си, което предизвика неговото произнасяне на името й. Със същото усилие се опита да не гледа мустаците му. Те играеха значителна роля в мечтите й.

Тя отклони поглед и отговори замислено.

— Чувства се прекрасно, Дрейк. Наистина. Тя е интелигентна и умна. Уроците й вървят по-добре, отколкото изобщо очаквах. Думите идват бавно, но идват. Речниковият й запас от знаци и командването им се учетвори, откакто напуснахме Ню Йорк — тя се усмихна и додаде. — Как си ти?

Той отговори на езика на глухите, че ходи три пъти седмично на уроци и учи толкова, колкото може един тридесет и пет годишен мъж.

Тя се засмя.

— Много добре. Сега можете да беседвате с Дженифър за каквото и да е.

— Липсва ли ти Ню Йорк? — попита той.

— Не — отговори тя бавно, а помисли — Липсваш ми ти. Като видя скептичния му израз, побърза да добави. — Имаме много добра съседка, която, между другото, е твоя почитателка и сигурно ще нападне къщата, щом разбере, че си тук. Има две деца, които играят с Дженифър.

Той изглеждаше учуден.

— Те, искам да кажа дали те… — той търсеше думите, но Лори го улесни.

— Дали се отнасят с нея като с инвалид? Не, Дрейк — увери го тя. — Те се отнасят с нея, както биха се отнасяли с всяко друго дете. Те имат своите моменти на кавги и на сдобрявания, подобно на всички други деца. Бети и децата учат знаковия език и вече говорят с Дженифър много добре.

— По-добре е, отколкото очаквах — каза той и поклати глава, отпивайки от кафето. Беше почти тъжно да го гледа човек такъв отпуснат. Тя потисна силния си импулс да се пресегне и да докосне сребристокафявата коса, разрошена от каубойската шапка. Бръчките около очите му изглеждаха по-дълбоки, като че ли не беше спал добре. Дали Дженифър му липсваше толкова много? Или идването в Уйспърс му напомняше за времето, прекарано със Сюзън? Болката от тази мисъл беше непоносима. Лори се уплаши, че лицето й отразява чувствата й и бързо си наложи маска.

— Колко време ще останеш в Уйспърс? — попита тя.

Той вдигна глава и я погледна, преди да стане, за да си налее още кафе.

— Още не знам — отговори той.

Тя го погледна учудено. Какво искаше да каже с това „Още не знам“?

— Не разбирам — каза тя.

Той отпи глътка и се обърна към нея.

— Имам жестоко главоболие. Ще бъдеш ли така добра да ме разтриеш?

Тази бърза промяна съвсем я извади от контрол. Тя кимна инстинктивно и заобиколи до стола, на който той седеше. Внимателно сложи ръцете си на раменете му, близо до врата и леко ги плъзна по напрегнатите мускули под памучната риза.

— О, благодаря. Така е чудесно — той отпи още една жадна глътка. Когато започна да говори, гласът му звучеше уморено. — Писна ми този безкраен сериал. Уморен съм. За седем години преживях четири брака, невероятно много любовни истории и автомобилна катастрофа, в която си загубих паметта. Почти се ожених за отдавна изчезналата ми сестра, преди да разберем роднинството си. Загубих сина си от левкемия и ми отнеха лекарската правоспособност, защото една богаташка дъщеря ме обвини, че съм й направил аборт на копелето, което било мое. Повръща ми се от доктор Хамбрик. Седем години снимки стигат.

— Искаш да кажеш, че напускаш? — попита тя втрещено и спря да го масажира.

— Не съвсем. Моля те, не спирай — щом пръстите й заработиха отново, той продължи. — Казах на Мърей, че искам да се махна за малко и да си събера мислите. През цялото това време съм почивал по няколко дни, така че имам право на няколко седмици. Тази сряда заснехме епизод, в който доктор Хамбрик е ударен по главата от нападател, докато се разхожда с приятелката си в „Сентръл парк“. Той е в дълбока кома. Тя беше изнасилена и сега за известно време цялото внимание ще бъде към нея. Без съмнение, тя ще се влюби лудо в нов лекар — отбеляза той с безкрайно отвращение. — Бинтоваха ми главата, сложиха ме на болнично легло и заснеха няколко минути, докато лежах без да се движа. Всеки път, когато им потрябва д-р Хамбрик, ще пускат тази лента. А през това време аз ще съм тук с Дженифър и ще се наслаждавам на есента в Ню Мексико.

— Можеш ли да постъпиш така? — Лори нямаше никаква представа от силата на телевизионната мрежа и мислеше, че Дрейк прави рискован скок и кариерата му е застрашена.

Той само вдигна рамене. Отпусна глава назад върху нежната извивка на гърдите й. Пръстите й се преместиха от челюстта върху слепоочията му и продължиха да ги масажират ритмично. Отстрани някой би предположил, че тя държи главата му срещу своята.

— За малко — отговори той на въпроса й. — Аз търпеливо позволих на този сериал да продължи няколко години. И сега мога да дърпам конците. Освен това всички знаят колко темпераментни сме актьорите — той се пошегува, но думите му удариха Лори като плесница през лицето. Да, знам, помисли тя.

— Къде смяташ да отседнеш? — опита се тя да смени темата.

Той се засмя и обърна глава към нея. Движение, което накара дъха й да спре. Осъзнаваше ли той срещу какво се движи?

— Къде да отида? Моята стая е голямата на горния етаж. Онази с огромното легло и огледалата върху вградения гардероб.

Лори отскочи от него, като че ли я бе ударил. Спокойното й настроение отпреди няколко минути беше напълно изчезнало.

— Не искаш да кажеш, че ще останеш тук!

— Напълно съм сигурен, без да съм проверявал в мотел „Маунтин Вю“, госпожо Париш — каза той саркастично. — Разбира се, че ще остана тук.

— Но това е невъзможно. Поне докато и аз съм тук. Ние ще сме… — тя нервно облиза устни и сключи ръце. — Не може и това е всичко — думите й прозвучаха по детски, дори и за нея.

— Може би искаше да кажеш, че ще живеем заедно? — той едва сдържаше смеха си. — Да, предполагам, че ще трябва. В буквалния смисъл.

— Това е невъзможно! — изкрещя тя.

— Защо? — попита той невинно. След което сви очи подозрително. — Госпожо Париш, учуден съм. Вие не си помислихте нищо неприлично, нали? Няма да се възползвате от мен, нали? Да не искате да ме компрометирате?

— Не. Няма такава опасност — възкликна тя студено. — Не и аз. Но има опасност да бъдете заключен в лудница, ако мислите, че ще живея с вас под един покрив. Ако вие останете, аз ще напусна.

— Не. Вие няма да се махнете — каза той уверено, като стана и раздвижи раменете си, които тя току-що беше масажирала. — Дженифър има нужда от вас и вие я обичате толкова много, че не можете да я оставите. Между другото, искам да я видя. Тя в малката стая горе ли е?

С присъщата си арогантност той елиминира аргументите й, като че ли те не значеха нищо за него и спокойно излезе от кухнята, оставяйки я бясна от натрупаната ярост.

Разбира се, че беше прав. Тя нямаше да остави Дженифър, точно когато беше спечелила пълното доверие и привързаност на детето. Ако напуснеше сега, Дженифър можеше да изживее непоправим психологически стрес. За нейното развитие и образование беше решаващо Лори да остане и нещата да продължат без промяна, каквито са били досега.

Но тя не можеше да живее тук с Дрейк! Тя не можеше да съжителства с който и да било мъж и да остане равнодушна. А да живее под един покрив с Дрейк, който я разтопяваше само с едно докосване, един поглед, беше немислимо. Провокиращото му нахалство щеше да я държи постоянно нащрек. На какви ли мазохистични терзания се подлагаше сама, ако остане?

Но тя щеше да остане. Знаеше го през цялото време, и той също. Единствената й надежда беше, че той скоро ще се умори от тихия живот в Уйспърс и ще закопнее да се върне в Ню Йорк. Дотогава щеше да седи по-далеч от него, доколкото това беше възможно. Със сигурност нямаше да остане задълго. Може би седмица? Или две?

Тя бавно се качи по стълбите и влезе в стаята на Дженифър, осветена само от луната. Дрейк седеше на леглото, а Дженифър се беше сгушила в прегръдката му. Той я потупваше нежно по гърба. Лори се оттегли и отиде в спалнята, която сега щеше да бъде на Дрейк. Тя започна да събира нещата си, за да ги прехвърли долу.

— Какво правиш? — дълбокият му глас я стресна.

Тя се обърна и го видя, подпрян на вратата.

— Заспа ли отново? — опита се тя да избегне очите и въпроса му.

— Да — каза той. — Дори не съм сигурен дали изобщо се събуди. Но вече знае, че съм тук.

Лори кимна и се обърна да събере дрехите, които беше разпиляла по леглото.

— Какво правиш? — повтори той.

— Махам се от пътя ти — отговори тя. — Ако изчакаш до сутринта, ще опаковам всичко и ще го прехвърля долу. Сега взимам само…

— Това не е необходимо. Остави всичко, където е било — рече той рязко.

— Но аз казах…

— Аз ще спя долу. Няма смисъл да се местиш отново.

— Но това е твоята стая, Дрейк. Няма да се чувствам спокойно, след като другата е толкова малка.

— Аз ще се оправя. Освен това — той влезе в стаята, — харесва ми идеята да бъдеш в моята стая. Да спиш в моето легло — гласът му стана дрезгав, докато се приближаваше към нея. Движенията му издаваха намерение да легне в това легло. Кръвта на Лори пламна като разтопена лава, а краката едва я държаха, когато той прокара пръсти в косата й, обхващайки главата й с ръце.

— Косата ти е вече почти суха — прошепна той. — И мокра ми харесваше — той галеше бузите й с устни. — Не си мисли, че тази широка риза скрива фигурата ти. Знам точно как изглеждат гърдите ти, след като ги видях покрити само с онази смешна мокра кърпа.

Устните му си играеха с нейните, настройваха ги, както се настройва инструмент преди концерт и се приготвяше да ги завладее напълно. Когато това стана, нейните бяха готови и посрещнаха неизличимия отпечатък, който той нанесе върху тях, а това изпепели душата й.

Ръката му се плъзна надолу по гръбначния й стълб. Направи кратка пауза и я разтри леко, след което се смъкна още по-надолу и я привлече към себе си. Контактът с тялото му не остави у нея и съмнение за силното му желание. Отговаряйки с естествена необходимост, Лори се притисна към него и го чу да изпуска въздишка от удоволствие.

Захвърляйки настрани всичките си скрупули, тя отговори на целувката му с неприкрита страст. Устните и езика й бяха ненаситни. Когато той вдигна глава, за да погали бузата й със свободната си ръка, тя се повдигна на пръсти и очерта с върха на езика си горната му устна, точно под четката на мустаците.

— Лори — изстена той, преди да връхлети отново устата й, търсейки всички скрити ъгълчета с ненаситния си език.

Той плъзна ръка надолу и погали ключицата й с чувствените си пръсти. След това те продължиха надолу към първото копче на ризата й. Откопча го опитно и погали горната извивка на гърдите й, още по-силно изразена, както беше притисната от него. Пръстите му бяха топли и кадифени върху медения сатен на кожата й. Второто копче се разкопча със същата лекота, както първото.

Лори прошепна името му, когато той зарови лице във вдлъбнатината на врата й и покри гърдата й с длан. Милваше я, притискаше и възбуждаше, докато тя затуптя от желание, което се разнесе до сърцевината на тялото й.

Обхващайки двете й гърди с ръце, той ги освободи от обвивката на ризата. Държеше ги като безценно съкровище.

— Обожавам тези лунички — прошепна той и сведе глава. Оказа им много по-голяма почит, отколкото те заслужаваха. Целувките, с които я обсипа, замаяха главата й. Тя разроши косата му с полудели пръсти и го привлече към себе си.

Гъделичкащите мустаци и страстно захапващите я устни я лишиха от способността да мисли — не искаше да излиза от обзелата я еуфория, искаше да потъва в нея, да опознае пълното щастие от любовта с Дрейк.

Сякаш прочел желанието й, той приближи устни към зърната на гърдите й, отчаяно очакващи влажния допир на езика му.

— Лори, позволи ми да опозная сладостта ти — шепнеше той. — Сега. Моля те. Имам нужда от ласката ти. Желая те…

Думите му пронизаха чувствения пашкул, в който той я беше омотал и попаднаха в съзнанието й с точността на лазерен лъч.

Нужда. Желая. Да, той я желаеше. Поведението му и стегнатата му прегръдка. Нима не беше очевидно? Защо тогава тя се колебаеше да се предаде напълно?

Признанието, че не иска емоционални ангажименти също не противоречеше на желанието му. Това, което той желаеше не беше Лори Париш с нейните мисли, с чувствата, с надеждите й; той искаше тялото й, другото не го интересуваше, не желаеше да се натоварва с бремето на чужд живот. Той имаше нужда от успокояване на онази огромна мъжка сила, чийто зов за свобода беше неумолим. Ако му дадеше това, тази нужда щеше да бъде задоволена. И мислите му щяха да останат заключени.

Дрейк Райвингтън не я обичаше. Той още обичаше жена си. Последният път, когато беше говорил за Сюзън, личната болка от тази загуба късаше сърцето със силата си и разстройваше всеки, който се докоснеше до нея.

Колкото и да го искаше, тя не можеше да го има на тази цена. Но как да му откаже сега? Нейното желание беше толкова истинско и силно! Той я държеше — полугола и тръпнеща в ръцете си. Сръчните му пръсти откопчаваха и последните копчета на ризата й. Никога нямаше да й повярва, че внезапно е дошла на себе си, връхлетяна от чувство за вина. Единствената й възможност беше да разиграе гняв. На това той щеше да повярва.

А тя наистина беше гневна. Мразеше се, че не можеше да го приеме на каквато и да е цена, когато тялото й копнееше за него. Но веднъж вече беше минала по този път. Пол я беше използвал сексуално като балсам за болката си, за агонията си. А нейната болка? Кой щеше да успокои нейните страдания?

Никога повече.

— Дрейк, Дрейк — въздъхна тя и използва малкото останала й сила, за да го отблъсне. — Не.

Очите му блестяха от страст и желание и му трябваше време, за да разбере, че тя отказва близостта им.

— Какво има? — попита той, все още шокиран от неочаквания й отказ.

Тя закопча блузата си с несигурни и треперещи пръсти, отстъпи от него и се обърна с гръб.

— Не мога, не искам да спя с теб.

— О, не, за Бога — извика той и се опита отново да я прегърне.

Тя се изплъзна и вдигна ръце, което го спря.

— Не ме докосвай отново. Знам какво говоря — каза тя бързо.

Очите му изглеждаха като две зелени късчета лед. Той я разбра.

— И аз знам какво говоря — извика той. — Ти ме желаеш точно толкова, колкото и аз.

— Не. Не е вярно — отвърна тя разпалено.

— Тялото ти казва друго, Лори — подразни я той, овладявайки чувствата си. — Аз чувствам колко силно ме желаеш. Ръцете ми те накараха да тръпнеш от желание, а устата ми може много повече.

— Не…

— И аз искам да направя повече. Искам да направя всичко. Искам…

— Секс! — тя го прекъсна с възклицание и се надяваше то да охлади съблазнителния му език. — Възмущава ме твоята сигурност, че толкова тръпна да ти се отдам, след като ти съвсем ясно и категорично ми даде да разбера, че сексът е единственото, което искаш от една жена — тя пое дълбоко въздух няколко пъти.

— Казах, че не искам да се обвързвам емоционално. Но това не значи, че когато държа една хубава и желана жена в ръцете си, не бих правил любов с нея.

— Любов! — изкрещя тя. — Ти каза, че обичаш жена си…

— Остави жена ми на мира — изръмжа той.

Реакцията му беше толкова яростна, че тя отстъпи назад. Защо й трябваше да разравя спомена за жена му? Защо я спомена изобщо? Тази мисъл я ядоса и тя вдигна брадичка отбранително.

— Не съм някоя от откачените ти почитателки — извика тя разпалено. — Ти си ми работодател и очаквам да се отнасяш към мен като такъв — надяваше се думите й да прозвучат по-обвинително, отколкото се чувстваше тя самата. Дори в този му вид, с разрошена коса и раздърпани дрехи, тя изпитваше желание да се втурне към него и да го накара да я целуне отново. Но нямаше да му позволи да разбере това и стегна мускулите на лицето си.

— Добре — каза той. — Дори д-р Хамбрик не си позволява насилие, а Дрейк Райвингтън съвсем няма нужда от това — той се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, я погледна отново и устните му се разтегнаха в иронична усмивка. — Не тържествувай. Ти ме желаеш и аз ще те имам. Всичко е въпрос на време.

И затвори вратата по-шумно, отколкото бе необходимо.