Сандра Браун
Над всичко (7)

Седма глава

Неочаквано?

Неочаквано? Това ли каза той? „Зная, че това е неочаквано, но аз се влюбих в теб.“ „Неочаквано“ едва ли изразяваше потресаващата същност на това изявление. На следващата сутрин, когато Кайла отново си припомни случилото се, не можеше да повярва, че го е казал той.

Трябваше да благодари на родителите си, защото само секунди по-късно те се появиха на външната врата. Все още безмълвна и поразена от думите на Тревър, Кайла положи отчаяни усилия гласът й да звучи нормално и обясни, че току-що са се прибрали и са били горе, за да сложат Арон да спи и че не, пристигането им ни най-малко не е неочаквано.

Тревър разговаряше любезно с родителите й, без да откъсва поглед от нея. Кайла направи всичко, за да избегне този поглед, когато го изпрати до външната врата и небрежно му пожела лека нощ. Дори когато Клиф и Мег се качиха горе и затвориха вратата зад себе си, той не си тръгна и все така настоятелно я гледаше. В този момент Кайла се закле никога повече да не го види.

 

 

Сега, на следващия ден, когато споменът за случилото се предната вечер беше все така ярък в паметта й, тя отново си повтори, че не може, че няма да го вижда повече.

Но това не беше толкова просто. По време на закуска той позвъни.

— Кайла — чу тя гласа му в телефонната слушалка, — съжалявам, че е толкова рано, но трябва да говоря с теб. Снощи…

— Не мога да говоря точно сега, Тревър. Храня Арон и той отново обърна наопаки всичко около себе си.

— Ще обядвате ли с мен? Ти и Арон?

— Благодаря, но не можем. С баща ми мислим днес да боядисаме старата ми люлка.

— Кога? Ще дойда да ви помогна.

— Не, не, не прави това — бързо каза тя. — Не зная точно кога ще го правим и не искам да провалиш целия си ден.

— Няма значение. Аз искам…

— Трябва да вървя, Тревър. Довиждане.

Все пак, късно следобед, той дойде. Тя се престори, че има главоболие и дори не слезе, за да го види. Тревър си тръгна и в погледите на родителите си тя прочете неодобрение, но те не казаха нищо.

Що се отнасяше до личното й мнение, Бабс не страдаше от излишни задръжки. Но Кайла пренебрегна и не дотам любезните забележки, и сърдитите коментари. Към края на седмицата тя стана много по-несдържана.

— Но през последните няколко дни той звъня по няколко пъти.

— Това е негов проблем.

— Също и мой. Вече изчерпах всички причини, заради които не можеш да дойдеш до телефона.

— С твоето въображение, Бабс, убедена съм, че ще измислиш нещо. Ако изобщо позвъни отново.

— Ще позвъни. Не е глупак като теб.

Кайла рязко се извърна.

— Не съм глупачка.

— Не? Защо тогава си създаваш толкова проблеми, само и само да го избегнеш? Защо? Защото е стигнал дотам, че да ти държи ръката? Непростимо, наистина!

— Моля те, спести ми сарказма си.

— Искаш ли да знаеш какво си мисля?

— Не.

— Мисля си, че е отишъл по-далеч от това да ти държи ръката.

В този момент камбанката на вратата меко звънна и Тревър влезе в „Цветни тичинки“. Двете инстинктивно се извърнаха към него, но той не откъсваше поглед от онази, чието лице сега внезапно пребледня, която нервно прекара език по долната си устна и сплете пръстите на ръцете си.

— Извинете — каза Бабс и се измъкна през летящите врати към задната стая. Промърмори нещо за Мохамед и планината.

Кайла заби поглед в пода. Може би той беше дошъл да поръча цветя, да поговорят за времето, а може би е дошъл заради онова, от което тя най-много се страхуваше.

— Отбягваш ли ме?

Добре, щом предпочиташе да говорят за нещата направо. Тя вдигна глава и го погледна открито.

— И защо предполагаш, че го правя?

— Заради онова, което казах в петък.

— Каква интуиция!

— Обидих ли те?

— Обидно е да ръсиш думата „любов“ просто ей така.

— Не го казах просто така. Мислех го.

— Не ти вярвам. Не мога да ти вярвам.

— Защо?

Тя го изгледа поразена.

— Защо! Защото сме се виждали само четири пъти, преди да ми кажеш, че ме обичаш.

— Броиш ли ги? — той се усмихна лениво. После устните му се извиха в шеговита усмивка и зъбите му заблестяха, заобиколени от черната брада.

— Само защото това, което каза беше толкова нелепо! — по дяволите усмивката му, по дяволите брадата му, по дяволите стомахът й, който сякаш се обърна!

— Понякога се случват и такива неща.

— Не и с мен.

— Но с мен — да. Обичам те, Кайла.

Тя се извърна с гръб и се опря на плота на високия бар с вдървени ръце.

— Престани да го повтаряш! Моля ти се!

Приближи се до нея. Потръпна от близостта му, преди той да сложи ръце върху раменете й. Топлината на тялото му се разля по гърба й.

— От какво се страхуваш, Кайла?

— От нищо.

— От мен ли?

— Не.

— Плашиш се от чувствата си ли?

— Не чувствам каквото и да е.

— Не, чувстваш нещо — той повдигна косата й и плъзна пръсти по тила й. — И все пак отвърна на целувката ми.

Тя наведе глава и брадичката й почти допря гърдите й.

— Това не значеше нищо.

— Наистина ли?

— Просто отдавна не съм се целувала.

— Приятно ли ти беше?

— Да… Не… Моля ти се. Не мога да говоря за това с теб.

— Защото за мен беше приятно. Дяволски приятно. И съвсем в реда на нещата.

Тя си извърна с лице към него.

— Но това не е в реда на нещата, Тревър.

— Защо?

— Защото аз обичам съпруга си.

— Но той е мъртъв!

— Тук той е жив — гневно извика тя и сложи ръка върху сърцето си. — Жив е вътре в мен. И аз искам да го запазя жив.

— Но това е лудост! Неестествено е.

— И не е твоя работа — тя го отблъсна и сама се отдръпна встрани. Когато го погледна отново, гърдите й развълнувано се повдигаха. — Не съм те подвела. Бях почтена. Още на втория ден ти казах, че не търся друга връзка. Вече имах една. Чудесна любовна връзка, споменът за която ми стига до края на дните ми. Едва ли някога ще изпитам нещо подобно, а не съм склонна на компромиси — тя нетърпеливо избърса сълзите от лицето си с длани. — Въпреки че бях толкова категорична, ти продължи да ме търсиш. Съжалявам, ако ти е приятно да си мислиш, че си влюбен в мен, но това е нещо, с което трябва сам да се справиш. Не искам да те виждам повече, Тревър. Сега те моля да ме оставиш.

Тревър я слушаше със стиснати челюсти. Един мускул върху скулите му нервно затрептя. Устните му изтъняха в права, тънка линия. Пръстите му се свиха в юмруци. Кайла не знаеше, дали иска да я удари или целуне, не знаеше и от кое да се страхува повече.

Най-накрая той се завъртя на токовете на обувките си и излезе. Вратата се затръшна след него и камбанката лудо заби.

Останала без сила, Кайла се опря на бара. Едва сега почувства колко изтощителен е бил разговорът им. Прониза я остра мигренна болка. Когато най-после се съвзе, тя се изправи и извърна. Видя Бабс застанала на вратата с кръстосани пред гърдите ръце и кисело изражение на лицето.

— Ти да мълчиш! — предупреди я Кайла.

— О, разбира се — гласът на Бабс прозвуча неочаквано ведро. — Ти каза всичко, което можеше да бъде казано. Браво на теб! Навярно всеки друг мъж би побягнал с подвита опашка, но не и нашият господин Рул. Убедена съм в това.

 

 

— По дяволите!

Кракът му яростно натисна спирачките на джипа. Колата излезе от главния път и се насочи към покрития с чакъл банкет. Под колелата изхвърчаха камъни и облаци прах. Тревър изключи мотора и обхвана кормилото с ръце. Опря глава върху дланите си. Какво всъщност очакваше? Че ще влезе в живота й без за това да губи излишно време или усилия и тя ще падне просто ей така в ръцете му, в леглото му? Трябваше да признае, че точно това очакваше. Несъзнателно се беше надявал. Защото синът на Джордж Рул беше свикнал всичко да му пада отгоре. Спорт. Училище. Популярност. Жени. Винаги беше пръв във всичко.

За Тревър животът беше безкраен празник, поднесен на сребърен поднос. Лесно му се удаде дори да обърка плановете на баща си за собственото му бъдеще. Винаги правеше онова, което му харесваше. Като оставим настрана злополуката в Кайро, той не си живееше зле. Но дори и тогава късметът не го изостави. След атентата той остана с тежки травми, но не напълно осакатен, както това можеше да се случи.

Тревър вдигна глава и подпря брада на дланите си. Впери поглед през прашното предно стъкло на джипа. Накъдето и да обърнеше поглед равнините на северен Тексас се простираха до хоризонта. Безкраен беше и плетът от бодлива тел.

Тук ли щеше да мине животът му? И никъде другаде?

Отказът на Кайла беше горчив хап, който трябваше да преглътне. Дали мъчителната празнота, която го изпълваше не е просто реакция на един твърде разглезен мъж, комуто животът досега поднасяше само сладкиши? Нима щеше да му бъде отказано единственото стойностно нещо? Дали боговете не се шегуваха с него, не му се присмиваха, защото веднъж в живота си и той поиска да направи благороден жест и сега те му отнемаха тази привилегия?

Обичаше я.

Тя вече не беше само думи, изписани върху листи евтина хартия за писма, думи, които изпълваха часовете на самота, облекчаваха болката и му даваха сила да продължи, когато всичко изглеждаше безнадеждно.

Тя беше истинска. Имаше свой глас. Ухание. Усмивка.

И все още обичаше съпруга си, тъжно си припомни той.

Ричард Страут беше страшно момче. А сега беше страшен призрак. А призраците си имаха начин да бъдат по-опасни дори и от живите. Защото човек забравяше слабостите на мъртвите и помнеше само добрите им страни. Но Ричард не беше негов враг и той не биваше да мисли по този начин за него. Навярно трябваше да се откаже от цялата тази безумна идея. Тя пазеше спомена за него. Каза му го с ясен, прост език.

Трябваше да се откаже докато нещата още бяха в негови ръце. Тя просто не го искаше. После си припомни страстната й целувка, вкуса на устните, уханието на косите й, допира на кожата й, когато обгърнеше лицето й в длани и разбра, че не е склонен да се откаже.

Все още не. Решително запали мотора и отново се върна на прашния път. Щеше да й даде свобода, време, възможност да избира. Тя го заслужаваше.

Междувременно дните му щяха да бъдат ангажирани. Имаше много работа да свърши. А нощем, в леглото си, когато тялото му закопнееше за нея, щеше да чете писмата й. Вместо нея, те щяха да нашепват най-съкровените й тайни в нощта.

 

 

— Какво е това, татко? — попита Кайла, когато влезе в кухнята.

— Това ли? О, нищо — бързо каза Клиф и започна да събира разпилените по масата документи.

— Не е нищо — тя не можеше да не забележи стремежа на баща си да скрие колкото се може по-бързо листите от нея, нито бързия поглед, който размениха двамата с Мег. Изглеждаха виновни почти колкото и Арон, когато го залови, че е изкоренил любимия й бръшлян.

Кайла сложи ръце на кръста си и каза:

— Добре, сега трябва да ми кажете всичко. Какво става?

— Защо не седнеш и не пийнеш нещо студено, скъпа? — предложи й Мег.

— Не искам нищо студено. Искам да разбера какво е онова, което вие двамата така усърдно се опитвате да скриете.

— Ами, да й кажем, Мег — въздъхна Клиф.

Кайла седна срещу баща си и кръстоса ръце върху масата.

— Слушам.

— Отправено е заявление към кметството тази улица да бъде прерайонирана в търговски център. Ние, майка ти и аз, оспорихме решението, но никой от останалите собственици не ни подкрепи. Снощи проектът е бил одобрен в кметството.

Кайла се опита да си представи последиците за бъдещето на родителите си.

— А вие защо оспорихте. Това няма ли да вдигне цената на собствеността?

— Да, така е, скъпа, но ние не искаме да напуснем тази къща — каза Мег. — Никой не ни кара да бързаме. Имаме време, но…

— Не искате да напуснете мястото заради Арон и мен? — Кайла разбра причината за притеснението им. — Ние ще се справим. Винаги съм ви го казвала.

— Знаем, но не искахме да продадем къщата заради теб.

— Да, но сега изглежда кметството е взело решение вместо вас. Радвам се за това. Нещата се подреждат както искахте. Ще продадете къщата, ще купите фургон и ще пътувате.

— А вие с Арон…

— Аз съм зряла жена, мамо. Арон е дете, което лесно се приспособява. Ще си намерим свой дом. Така ще бъде по-добре и за двама ни.

— Но след смъртта на Ричард ние ти обещахме, че никога няма да те изоставим — възрази Клиф.

Кайла докосна ръката му.

— Благодаря за загрижеността ти, татко. Ти си чудесен. Но и вие с мама имате свой живот. Заслужили сте тези години. Не трябва сега да живеете оковани за мен — тя погледна сгънатите документи. — Вече сте получили предложение да продадете собствеността, нали?

— Всъщност, да — призна най-после Клиф. — Но разполагаме с осемнайсет месеца, за да помислим. Не е нужно да приемем първото предложение.

— Но знае ли човек какво ще стане след осемнайсет месеца? Възможности като тази не идват всеки ден. Ако предложението е добро, приемете го.

— Не — каза Мег и упорито поклати глава. — Обещахме ти, че няма да те оставим.

— Но, мамо…

— Докато двамата с Арон не се установите, дори и няма да помислим за продажба на къщата. И това е всичко, млада госпожо — Мег се изправи. Темата беше приключена. — Искаш ли да пийнеш нещо студено или не?

Няколко часа по-късно Кайла лежеше в леглото и се взираше в сенките, които лунните лъчи хвърляха върху тавана на стаята й. Разтревожена беше заради нежеланието на родителите й да продадат къщата. Продажбата щеше да ги осигури финансово до края на дните им. Не искаше да я отлагат, докато станат прекалено възрастни и немощни, за да се порадват от пенсиите си.

Сега, заради нея, те се колебаеха и не искаха да се възползват от този шанс. Нима не разбираха колко виновна се чувстваше заради саможертвата им? Вече почти две години отлагаха да реализират мечтите си. Благодарна им беше и те щяха да й липсват. Щеше да й бъде тъжно да види старата къща разрушена, за да отстъпи място на нови кантори и бензиностанции. Но всяко израстване е болезнено. Дошло беше време и тя да поеме своя дял. Независимо дали родителите й продадат къщата, или не, време беше тя да се погрижи за дом за Арон и себе си. Само не знаеше как да убеди Клиф и Мег в това.

Кайла уморено въздъхна и се опита да притвори очи.

И то отново се случи. Под клепачите й са появи образът на Тревър Рул. Всяка вечер този образ я преследваше, докато накрая не заспеше разстроена и напълно изтощена. Не разбираше какво става. Сякаш той общуваше с нея на някакво друго, духовно ниво. Тази история започваше да я изнервя.

Мина цял месец от разговора им в магазина. Би искала да забрави гнева, изписан на лицето му тогава. Още повече би искала да забрави как изглеждаше последната седмица, когато неочаквано се срещнаха.

Денят беше в разгара си. С Бабс изпълняваха една поръчка в търговската част на града. Поръчката беше голяма и Бабс нямаше да се справи сама, затова Клиф предложи да остане в магазина докато се върнат.

— Виж — каза Бабс.

— Какво? — От саксиите течеше вода и Кайла тръсна ръце.

— От другата страна на улицата. Господи!

Кайла заслони очи с все още мократа си ръка и проследи погледа на Бабс. Тревър тъкмо излизаше от железарския магазин и се отправи към паркирания до тротоара джип. Носеше чувал цимент на рамото си. Отвори вратата на джипа и го стовари в багажника. Отдалеч никой не би казал, че е преживял ужасен инцидент и че тялото му е покрито с белези. Всяко негово движение беше изпълнено с усещане за сила, увереност и лекота. Бабс зацъка високо:

— Господи, Боже мой, да ослепея дано, ама е страхотен.

— Моля…

— Здрасти, Тревър! — пропя Бабс.

Задавена Кайла отключи колата, влезе и шумно затръшна вратата.

— Ще те убия — изсъска тя към Бабс през отворения прозорец.

— Ако се държиш като идиот, аз ще убия теб.

Тревър веднага ги забеляза и махна с ръка към тях. Докато изчакваше една кола да мине, вдигна широкополата сламена шапка и обърса с ръкав потта от челото си. Запъти се към тях, преди още колата да се е отдалечила достатъчно и едва не се блъсна в задния капак. Тичешком прекоси останалата част от улицата.

— Здрасти.

Бог беше безмилостен. Защо трябваше да дарява който и да е мъж с толкова сексапил, че да превръща в своя злочеста жертва всяка жена, която се изпречи на пътя му!

Той прокара пръсти през гъстата си черна коса и отново сложи сламената шапка върху главата си. Около почернялата си шия беше завързал бяла памучна кърпа. Ръкавите му бяха високо навити и пристягаха силните му бицепси. Синята работна риза беше разкопчана. Кайла си помели, че е работил без риза и когато е станало време да тръгне към града, набързо я е облякъл. И заради топлината я е оставил разкопчана. Раменете му бяха внушителни. Единствено един извит белег прорязваше гладката кожа от лявата му страна и се спускаше под ръката му.

Джинсите елегантно обгръщаха тесния му ханш и слабите бедра. Сега не носеше елегантни обувки от крокодилска кожа, а ботуши, с които сякаш беше прекосил море от кал.

Ръцете му бяха покрити с работни кожени ръкавици.

Най-странно от всичко изглеждаше широкия дърводелски колан, около кръста. Приличаше на колан с кобур, от който обаче се подаваха строителни инструменти.

— Защо сте навън? Дяволски горещо е.

— Дори вече говориш като тексасец — разсмя се Бабс. — Нали, Кай?

В нажежената до червено кола Кайла стоеше неподвижна като статуя.

— Да.

Той се облегна с лакът на покрива. Ризата му се разтвори още по-широко. Върху косъмчетата на гърдите му блестяха капчици пот. Наведе се към прозореца и я погледна.

— Как си?

— Добре. А ти?

— Добре. Как е Арон?

— И той е добре.

— Радвам се.

— Изглежда здравата работиш, Тревър — каза Бабс. По напрегнатия й глас Кайла разбра, че е раздразнена от начина, по който тръгна разговора. Ами, нейна си работа! Тя беше тази, която се провикваше като уличница. Нека сега да разговаря с него!

— Нали, Кай?

Кайла подскочи.

— Какво? — Бабс я питаше нещо, на което тя не беше в състояние да отговори.

— Казах на Тревър, че ще отидем да видим къщата му веднага щом я завърши.

— О, да, ще ми бъде приятно — каза тя и в същото време непрекъснато си повтаряше, че не бива да гледа повече към него, че на всяка цена трябва да извърне поглед.

Сега и тя беше покрита с пот и лятната топлина не беше единствената причина. Искаше й се Бабс да се качи в колата и да тръгват. Но Тревър беше онзи, който се сбогува пръв.

— Време е да вървя. Зидарите ме чакат. Радвам се, че ви видях.

— Чао, Тревър — сбогува се Бабс.

— Довиждане, Бабс, Кайла.

— Чао — отвърна тя с изтънял глас.

Вдигна поглед, едва когато беше уверена, че той се е върнал в джипа. После й се прииска да не го беше правила. Ризата му беше полепнала по кожата и очертаваше широките му рамене.

 

 

Седмица по-късно, докато се бореше да заспи, той отново изплува пред погледа й. Лекото накуцване само подчертаваше гъвкавата му походка. Кайла въздъхна примирено и се извърна настрани.

Сутринта се събуди като болна.

Настроението й не се подобри, когато протегна ръка над каната за кафе и в този миг телефонът иззвъня.

— Здравей, Тревър е.

Хвърли бърз поглед към родителите си. Единственият път, когато се осмелиха да попитат защо Тревър вече не идва, тя рязко ги прекъсна:

— Казах ви, че сме просто приятели. Навярно вече си е намерил любовница.

Сега й се прииска да скрие с кого говори и затова само го поздрави, без да назовава името му.

— Вече свърших.

— Свършил си?

— Къщата.

— О! Поздравления.

— Благодаря. Ще дойдеш ли да я видиш?

Родителите й гледаха любопитно към нея.

— Кой е? — попита Мег само с върха на устните си.

Кайла се престори, че не е разбрала безмълвния въпрос.

— Не зная дали ще успея — предпазливо каза тя.

— Обеща ми — напомни й той.

— Зная, но съм ужасно заета.

— Бих искал да чуя мнението ти за обзавеждането.

— Липсва ми нужната квалификация, за да ти дам такъв съвет.

— Но си жена, нали?

Да, жена беше. В противен случай сърцето й нямаше да бие така, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите, нямаше да чувства бедрата си сякаш от разтопен восък, ръцете й нямаше да лепнат от пот.

— Нямам представа как би могла да се обзаведе една такава къща.

Мег предпазливо плъзна поглед към Клиф, който пък многозначително вдигна вежди.

— Все пак, нали ще дойдеш?

— Кога?

— Днес следобед.

— Днес е съботата, в която съм на ред да бъда в магазина.

— След работа. Ще те взема, когато затвориш.

Кайла нави жицата на телефона около пръста си. Чудеше се дали да не използва Арон като извинение. Тревър щеше да й каже да го вземе със себе си. А родителите й жадно поглъщаха всяка нейна дума, така че и те не можеха да се превърнат в предлог да откаже.

Какво я интересуваше, ако извинението й прозвучеше неубедително? Веднъж вече категорично му заяви, че не иска да го вижда повече. А той беше толкова нагъл, че си позволяваше отново да позвъни и да я кани.

Но нямаше ли да бъде прекалено грубо, ако сега откажеше? Видя къщата по време на строежа. Разбира се, за Тревър беше важно всичко да е наред. Може би успехът на кариерата му зависеше от тази къща. Вероятно наистина се интересуваше от мнението й за подходящото обзавеждане. Искаше да чуе просто още едно мнение от човек, на чийто вкус се доверяваше.

— Добре. Ще се видим в шест.

— Чудесно!

Целият ден беше ангажирана в магазина, но като че ли времето едва минаваше. Или може би й се струваше, че часовете текат бавно заради страха, който я обземаше при мисълта, че ще го види? Или заради очакването?

Точно в шест часа той влезе в магазина. Изглеждаше великолепно със спортната си риза и леки панталони. Ухаеше така, сякаш току-що се беше къпал. Косата му още беше влажна.

— Останаха ли непродадени цветя?

Тя се разсмя, доволна от приятелския му тон и от явния факт, че се отнася към срещата с непринуденост, каквато тя заслужаваше.

— Няколко.

— Готова ли си?

Само да си взема чантата и да загася.

Когато излязоха, той я изчака да заключи вратата, после обхвана лакътя й и й помогна да се качи, но жестът му беше съвсем хладен. До тук добре.

Водиха лек, непринуден разговор, докато той шофираше по улиците на града, после през околностите и гората по пътя към къщата. Разпитваше я за родителите й, за Арон и тя разказа за последните му лудории. Не споменаха разговора отпреди месец.

— Господи! — възкликна тя, когато къщата се появи пред тях. — Не мога да повярвам.

Той спря на извитата алея, покрай която вече бяха посадени чемширени храсти.

— Харесва ли ти?

— Как бих могла да не я харесам? — Кайла сама отвори вратата и слезе от колата, без да откъсва от къщата изпълнен с възхищение поглед. — Не ми каза, че прозорците от двете страни на входната врата ще бъдат от цветно стъкло.

— Ела вътре — покани я той.

Сякаш влизаше в страниците на скъпо списание за архитектура и обзавеждане. Елегантна, изискана и в същото време къщата беше много уютна и с всички удобства. Стаите бяха просторни, но създаваха усещане за топлина и уют.

Кайла радостно извика, когато влезе в трапезарията и видя колко сполучлива е била идеята й.

— Погледни — кран за вряла вода в мивката — Тревър явно беше горд от себе си. — И вграден хладилник и фризер.

— Великолепно е, великолепно!

— Наистина ли ти харесва?

— Чудесно е!

— Да излезем навън. Искам да ти покажа задния двор.

Покритата с червено дърво тераса се простираше зад къщата и свършваше до вече добре подредена морава. Около подрязаните и оформени дървета растяха храсти азалия, а малките бурета, подредени върху терасата, бяха отрупани с ярки цветя. Заобиколен от папрат, в дъното на терасата бълбукаше извор с минерална вода, а в далечината между сенчестите дървета, като сребриста нишка проблясваше потокът.

— Не мога да повярвам на очите си, Тревър. Направил си чудеса. Красиво е. Съвършено е. Няма да бъде проблем за теб да продадеш къща като тази.

Той взе ръцете й в своите и я притегли към себе си. Кайла се изненада. До този момент не я беше докосвал. Беше мил и забавен, докато я развеждаше из стаите и й показваше всичко с ентусиазма на десетгодишно момче, което се перчи с новия си велосипед. Но сега в погледа му прочете настойчивост, от която сърцето й бързо заби.

— Не те търсех, защото ти поиска това.

— Беше за доброто и на двама ни.

Той поклати глава.

— Правех го, но това не значи, че ми харесваше или че не мислех за теб — Кайла преглътна мъчително. — Напротив. През цялото време мислех за теб.

— Тревър, моля те, нека не се караме.

— Не бих искал.

— Тогава не говори повече.

— Остави ме да довърша — той замълча за миг и когато тя не го прекъсна, продължи. — Знаеш чувствата ми към теб, нали?

— Ти… Ти каза…

— Че те обичам. И това наистина е така, Кайла.

— Моля те, не ме притеснявай. Не мога.

— Какво не можеш?

— Да започна нова връзка.

— Зная. Затова те моля да се омъжиш за мен.