Сандра Браун
Над всичко (13)

Тринадесета глава

Трябваше й време, за да си спомни защо спи на пода. Нямаше възглавница, одеяло, или каквото й да е, което да я накара да се почувства поне малко по-удобно. За пръв път от седмици спа, без да сънува кошмари.

Повдигна клепачи към остъклените врати и видя, че още е много рано. Колебливо протегна изтръпналия си крак и се опита да се изправи. Пръстите му бяха сплетени в косата й. Внимателно се освободи. Вдигна панталоните си и се прокрадна на пръсти към коридора. Докато стигне стаята на Арон, закопча сутиена си и ципа на шортите.

Арон още спеше и като че ли нямаше скоро да се събуди. Вчерашният ден беше изморителен за него. Кайла се почувства благодарна поне за това. Точно в този момент имаше нужда от спокойствие, за да размисли.

Пак на пръсти се промъкна обратно към всекидневната. Тревър все така лежеше на пода до дивана. Дишаше дълбоко и равномерно. Кайла се измъкна, без да го събуди.

Взе кърпа от банята и се отправи през гората към извора. Утрото беше тихо. Слънчевите лъчи все още не огряваха клоните на дърветата. Чувстваше тревата влажна и прохладна под босите си крака.

Потокът тихо ромолеше. Арон обичаше да гази във водата, когато Тревър…

Тревър.

Името му измести всичко останало. Кайла въздъхна, разстла хавлията върху високата трева до потока и седна. Притисна колене към гърдите си и опря брада на тях.

Случи се.

Тя притвори очи при спомена, който я накара да потръпне. Притисна чело до коленете си и се опита да забрави великолепното усещане, с което я изпълваха ласките му, но усилията й оставаха безплодни. Разумът й се съпротивляваше, но тялото й откликваше на всеки сладък спомен.

Защо не се съпротивляваше? Би могла. Той не беше толкова пиян. Когато се стовари върху й, би могла да го отблъсне и той навярно нямаше дори да разбере какво се е случило. Защо не го направи?

Защото искаше да се люби с него.

Толкова просто беше. Най-после го призна пред себе си. Поиска да се люби с него след целувката след бейзболния мач. Тази целувка сякаш я омагьоса. Дори и сега можеше да си припомни как изглеждаше, когато се втурна към нея. Изморен беше след играта и накуцваше повече от обикновено. Усмихваше се широко, зъбите му блестяха, заобиколени от черната му брада. Върху челото му бяха разпилени влажни от потта кичури коса. Коланът на късите му шорти беше влажен от потта, разхлабен и леко изкривен. Върху краката му, дори и върху обезобразения от белезите ляв крак се очертаваха силните му мускули. Струваше й се мъжествен като никой друг. Устните му бяха твърди и солени. По гърдите му течеше пот. Когато почувства ръцете му, здрави и силни, да я повдигат към твърдия му пенис, тя разбра, че го желае и че ще го има. Защото сама го искаше.

После, когато започна да целува гърдите й, тя се молеше на всички богове времето да спре.

Добре, подла е. Изневери на Ричард. Каквато ще да бъде, но искаше да почувства Тревър в себе си.

— Кайла?

Скочи и извърна глава. Тревър стоеше зад нея, облечен единствено с късите си панталони. Лицето му беше измъчено.

— Здравей.

— Добре ли си?

Тя се извърна към потока. След изминалата вечер, нямаше сила да го погледне.

— Да, добре съм. Събудих се рано и утрото беше толкова хубаво… Буден ли е Арон?

— Не, поне когато тръгнах насам.

— Предполагам вчерашният ден е бил изморителен за него.

— Да.

Той седна долу и малко зад нея. Разсеяно отскубна стръкче трева и впери поглед в него, после го захвърли.

— Кога ще тръгнеш за работа тази сутрин?

— Днес няма да ходя на работа. С Бабс разменихме миналата събота за днешния ден. Затова не бързам да събудя Арон.

Той леко кимна и отново се изправи. Неспокоен беше. Но и не говореше за онова, което не излизаше от умовете и на двамата. Колебливо се отправи към близкото дърво. После спря. Извърна се и я погледна. Когато най-после стигна дървото, вдигна ръце и се залови за клона над себе си. Отпусна се и впи поглед в земята.

Тя отново сложи глава върху коленете си и се замоли нещо да сложи край на тишината.

— Истина ли е това, което се случи снощи, Кайла?

Винаги е вярвала, че Бог има чувство за хумор. Човек трябва да внимава в молитвите си.

Погледна към Тревър. Сега той отчупваше парченца кора от дъба и ги хвърляше във водата.

— Не помниш ли?

— Това, което помня прилича на невероятно еротичен сън… — той пое дълбоко дъх — или на най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Тя рязко вдигна глава и златистата й коса се разпиля като гъст воал по раменете й. Очите й плувнаха в сълзи.

— Господи, прости ми — върху лицето му се изписа разкаяние.

— Всичко е наред.

— Не е.

— Да, всичко е наред.

— Бях пиян.

— Не, просто се беше отпуснал.

— Нараних ли те?

— Не.

— Насилих ли те?

— Не.

— Груб ли бях?

— Не.

— Защото никога не бих си простил…

— Тревър, аз го исках!

Той изведнъж остана замълча.

— Искала си го?

— Да — тя пое дълбоко дъх и потръпна. — Просто стоях тук и мислех за разни неща.

— За какви?

— Че ти би могъл… би могъл да искаш други деца, други, освен Арон, искам да кажа. Поне едно, твое. Би било непочтено от моя страна да… откажа…

Той докосна устните й с пръста си и я накара да замълчи. Повече не можеше да отбягва погледа му, който проникваше дълбоко в нея. Сякаш пронизваше душата й.

— Бих искал да имам поне едно мое дете. И оценявам благородното желание да ми съдействаш. Но това ли беше единствената причина, заради която се люби с мен?

— Не — прошепна тя и поклати глава. — Просто не знаех какво да кажа.

— Защо искаше да правиш любов с мен, когато знам, че бях пиян и оглупял?

Тя се притисна към дланта, която обвиваше лицето й. Притвори очи и по бузите й се стекоха сълзи. Но когато отново вдигна поглед към него, вече се усмихваше.

— Не беше пиян и глупав.

— Не се опитвай да ме заблудиш.

Тя се разсмя, протегна ръка и нежно докосна косата му.

— Беше същият, както тогава, когато те срещнах.

— Какъв?

— Мил, щедър, забавен.

— Хайде, стига. Ще започна да се надувам. За мен ли говориш или за Дядо Коледа? — върху лицето му се изписа лукавото изражение на малко момче, което моли за още един бонбон. — Нима това е единственото, което можеш да кажеш за романтичния ми дух?

Смехът й звънна като ромона на ручейната вода.

— Комплименти ли си просиш?

— Като начало.

Тя го погледна свенливо, но продължи играта.

— Ами добре. Какво би искал да чуеш? Че си елегантен и дяволски красив? Че най-добрата ми приятелка е убедена, че си расов жребец и то от най-висока класа?

— Най-добрата ти приятелка? Тя пък каква работа има тук? Искам да разбера ти какво мислиш.

— Всичко това и още много други неща — призна Кайла с пресипнал глас.

— Има ли други неща? — той потърка нос в меките къдрици зад ухото й.

— Трябва ли да отивам до там и да призная, че само един поглед към голото ти тяло кара кръвта ми да кипи?

— Звучи чудесно.

— Тя наклони глава назад, когато устните му докоснаха шията й.

Невероятно привлекателен си, и секси, и… — тя прехапа устната си.

— И? — настоя той и вдигна главата й към лицето си.

— И — добави бавно тя — аз съм много щастлива, че съм омъжена за теб.

Той прошепна името на Бог и Кайла така и не разбра това молитва ли е или просто израз на самолюбието му. Леко притисна раменете й и тя се отпусна върху хавлията. Той легна върху й и я покри с тялото си.

— Обичам те, Кайла.

Ръцете й обвиха гърба му. Голите им крака се сплетоха. Устните ми отново се сляха.

— Имаш свободен ден? — попита той с пресипнал глас миг по-късно.

— Да.

— Тогава и аз. Но нека вдигнем Арон, да го нахраним и да го заведем в детската градина.

— Защо?

Усмивката на съпруга й беше така недвусмислена, че сърцето й бързо заби, а слабините й се овлажниха.

— Защото искам да прекарам целия ден в леглото със съпругата си.

 

 

— Да, да…

— Така?

— Да!

— Боя се, че когато вляза толкова дълбоко те наранявам.

— Не… То е… Тревър… Да…

— Мила… Кайла! Не мога… Колко дълго още?

— Искам още. Искам винаги да бъде така.

— Също и аз, но…

— Сега, сега, сега…

— Толкова си красива!

— Ти ме караш да се чувствам красива. И безразсъдна.

— Безразсъдна?

— Никога не съм заставала пред огледалото, за да може някой да ми се наслаждава по-добре. Перверзно е, нали?

— Абсолютно. Но така мога да те виждам едновременно отвсякъде. Вдигни ръцете си.

— Така? Така ли?

— Великолепно. Кърмила ли си Арон?

— Малко. Защо?

— Просто се чудех. Гърдите ти са толкова хубави. Нещо лошо ли казах?

— Не, просто…

— Какво?

— Някои от нещата, които казваш ме притесняват.

— Не се смущавай. Обичам те. Неприятно ли ти е, когато те докосвам така?

— Не, аз…

— О, Господи, погледни се. Едва те докоснах и…

— Ти знаеш как да ме докосваш… как да…

— Имаш вкус на мляко.

— Брадата ти…

— Сладко, сладко мляко. Имаш вкус на Кайла.

— Така че, не казвай, че се грозни. Всеки мъж трябва да има такива белези върху лявата си страна. Болят ли те някога?

— Не.

— Никога?

— Е, понякога.

— Защо тази ивица тук тръгва от гръбнака ти и отива чак до гръдната кост?

— Точно сега се радвам, че е там.

— Радваш ли се?

— Да.

— Защото усещането за устните ти върху гърдите ми ме влудява.

— Бих ги целувала дори и без белега.

— Наистина ли, скъпа?

— Да. Бих го правила винаги и за дълго.

— Това там вече не са гърдите ми. Това е пъпа ми.

— Близо е.

— Говориш за близост… хмм, ох…

— Разсейваш ме. Защо са те рязали така?

— Имах вътрешен кръвоизлив от няколко органа едновременно.

— Господи!

— Всичко е наред. Просто не спирай и аз ще го забравя.

— Така ли?

— О, скъпа, така е добре. Кайла… Кайла… О, скъпа! За пръв път ме докосваш така.

— Първия път, когато те видях…

— Да?

— Когато излезе от онази гореща вана…

— Да?

— Просто дъхът ми спря.

— Не, ето това е нещо, от което спира дъхът… Начинът, по който сега ме докосваш… изумително е.

— … но аз казах на Бабс, че по никакъв начин не бих се качила в автобуса заедно с футболния отбор.

— Добро момиче.

— Бях глупачка. Винаги се страхувах да не си навлека някоя беля. Така че се прибрах пеша в къщи с останалите.

— А Бабс?

— Как ти се струват тези лунички тук?

— Носят късмет, предполагам.

— Родила съм се с тях.

— Да. Сега ми разкажи за Бабс.

— Добре. Когато се върнахме в училище, тя слезе от автобуса с онова момче, което преди наричаше „грозно лопатарче“. Беше… как да кажа… особена и аз разбрах какво се е случило. Тогава осъзнах колко сме различни. Аз не мога да правя секс заради самия секс.

— По дяволите! Сигурна ли си в това?

— Тревър, престани. Мислех, че разговаряме сериозно.

— Тогава стани. Когато лежиш така си прелестна. Добре, извинявай. Говорим си.

— Вече забравих за какво ставаше дума.

— Девствена ли беше когато се омъжи?

— Първия или втория път?

— Много смешно. Отговори ми.

— Не за това говорихме.

— Права си. Извини въпроса ми. Не е моя работа.

— Да, девствена бях.

— Сякаш се срамуваш от това.

— Мисля си, че неопитността ми би те отблъснала.

— Ако ме отблъскваше, щях ли да правя това?

— Не зная кое бих предпочела. Какво правиш? Защо изражението на лицето ти е такова, докато го правиш?

— Погледни как се увива около пръстите ми. Толкова красив цвят. И мек. А също и тук.

— Тревър… какво?…

— Отпусни се.

— Но какво… Не!

— Искам.

— Не, аз…

— Моля те, Кайла, позволи ми да те любя.

— Но… о, Господи… Тревър?

— Да, скъпа, да. Толкова си сладка.

— Недей, моля те. Не издържам вече. Боли ме.

— Още малко. Това е за онзи мъж, който влиза в зоомагазин да си купи папагал.

— Тревър, говоря ти сериозно. Престани с мръсните си шеги.

— Но те те разсмиват.

— Това си е моя работа. Зная, че не би трябвало. Аз съм дама.

— Как можеш да си въобразяваш, че си дама, когато си възседнала слабините ми, а аз съм готов да изям зърната на гърдите ти.

— Тревър!

— Ох, не така, скъпа! Стой мирно, защото съвсем ще ме осакатиш. Всъщност, защо пък не? Давай! Изглеждат дяволски добре, когато го правиш!

— Непоносим си.

— Почакай, докато ти разкажа вица.

— Няма ли да спреш?

— Не. Сега бъди добра съпруга и слушай. Този приятел влиза в зоомагазин и… Кайла, казах ти да стоиш мирно. Този приятел влиза в зоомагазин и собственикът казва: „Имам невероятен папагал.“ „Може ли да говори?“ — пита мъжът. Кайла, просиш си белята. Спри за малко. „Разбира се, че може да говори — казва собственикът, но има един проблем.“ Кайла, предупреждавам те. „Какъв е проблемът?“ — пита приятелчето. „Папагалът може да говори, но няма крака.“ Кайла… Тогава онзи пита: „Ами как стои върху пръта?“ А собственикът отговаря… О, да го вземат дяволите.

— Това ли е вица?

— Не, но току-що се сетих за друго.

— Това беше най-тежкото. От военноморските сили не можеха да ми изпратят нищо. Нито дори някакъв спомен. Нищо. Сякаш никога не е съществувал. Нямах сила да го преживея. От него не беше останало достатъчно, дори да напълни ковчега.

— Стига, стига, моля те.

— Заслужаваше по-добра смърт. А да се разправяш с военните е отвратително. Не можеха или не искаха да ни кажат нищо за охранителната система. Всичко беше толкова объркано.

— Защо?

— Ами онази сутрин, например, Ричард дори не е бил в собственото си легло. Защо? Защо нищо, което му е принадлежало, не се е запазило? Исках нещо мъничко, нещо негово, което да мога да държа в ръката си. Бръснач. Часовник. Каквото и да е.

— Тихо, тихо. Това те разстройва. Не говори повече.

— Не е толкова мъчително, колко звучи. Всъщност, когато говоря за това, изпитвам облекчение. А ти си добър слушател.

— Обичам те, Кайла. Трябваше да поговорим за Ричард. Исках и двамата да се чувстваме достатъчно свободни, спокойно да произнасяме името му.

— Обичах го, Тревър.

— Зная.

— Знаеш също, че обичам и теб, нали? Мислех, че никога няма да обикна друг мъж, но те обичам. Сега вече съм сигурна. Обичам те. Тревър, плачеш ли?

— Много те обичам, Кайла.

— Никога няма да ме оставиш, нали?

— Никога.

— Закълни се.

— Кълна се.

— Не мога да повярвам, че вали.

— Само следобеден дъжд. Скоро ще спре. Тогава ще се облечем и ще отидем да вземем Арон.

— Но още е рано. Нека послушаме дъжда.

— Тъжно е, когато няма с кого да споделиш дъжда.

— Как го правиш?

— Кое?

— Четеш мислите ми.

— Наистина ли?

— От самото начало. Сякаш знаеш какво мисля. Как?

— Защото те обичам.

— Да, но…

— Обърни се, Кайла.

— Не разбирам как…

— Ще се любим ли отново, преди да отидем да вземем Арон или не?

— Тревър, не е честно. Знаеш, че ако ме докоснеш там, можеш да правиш всичко с мен.

— Къде? Тук?

— Да, да.

— А когато те целуна тук?

— Мога да умра.

— Тогава и ти ме целуни и ще умрем заедно.

 

 

Хантсвил, Алабама

Писмото беше изпратено по пощата.

Кайла тихичко си пееше, когато надникна във фурната. Дори и Мег Пауър би била горда с печеното. Затвори вратата на печката и намали градусите. Щеше да се запази топло, докато Тревър и Арон се върнат. Тревър трябваше да изпълни спешна поръчка и взе Арон със себе си. Оставиха Кайла вкъщи, за да приготви вечерята, нещо, което сега й доставяше истинско удоволствие.

Всъщност, едва ли тези дни имаше нещо, което да не й доставя удоволствие. През изминалите три седмици след „Деня на труда“ и последвалата го нощ, тя живееше като във вълшебна приказка.

— Само тези няколко дни направиха чудеса с теб! — възкликна Бабс в деня, когато Кайла се върна на работа. — Сияеш като нова монета. И съм готова да се обзаложа, че Тревър те е излъскал така.

Бабс както обикновено не подбираше думите и Кайла й отвърна с чувствен смях.

— Права си. Влюбена съм.

— Да, явно е заразно, защото Тревър вече два пъти звъня, за да провери дали си пристигнала и каза да те целуна от него, което обаче аз отказах да направя. Какво се е случило между вас?

— Нищо — небрежно отвърна Кайла и вдигна телефонната слушалка, за да се обади на Тревър. Не беше минал повече от половин час, откакто се бяха разделили.

— Обзалагам се, че вземате касети с много специална еротика за домашното си видео.

— Глупости.

— Поръчали сте онези малки неща, които ти показах в „Плейгърл“ и които така разнообразяват всичко? Какво каза Тревър за гащичките, които можеш да схрускаш като бисквитка?

— Ще млъкнеш ли? — Кайла не можеше да сподави смеха си. — Не правим такива неща. — После набра номера и заговори в слушалката: — Здравей, скъпи. Ти ли си ме търсил?

— Вземаш таблетки женшен? — не спираше Бабс. — Храниш го със стриди?

— Не! Извинявай, Тревър. Бабс току-що поиска да разбере дали вечер те храня със стриди… Какво? Не, не мога да й кажа това… Не… О, добре. Бабс, Тревър каза, че ако яде всяка вечер стриди, вече трябва да сме си купили нов матрак. Сега стой мирна, моля те. Казах ти, че съм влюбена и искам да поговоря със съпруга си.

Наистина съм влюбена. И щастлива, мислеше си Кайла, когато влезе във всекидневната, за да събере играчките, които Арон беше разпръснал, след като се събуди. Забеляза неразпечатаните пликове върху масичката в хола, занесе ги в кухнята и седна на високия стол до бара. Очакваше Тревър да се върне всеки момент.

Един плик привлече погледа й. Носеше щемпела на военноморските сили. Отвори го и в него намери втори плик с печат „Моля препратете“. Името върху горния ляв ъгъл й се стори познато, но едва когато прочете адреса на подателя си спомни. Хантсвил, Алабама. Не беше ли един от приятелите на Ричард от Алабама? Нетърпеливо разкъса втория плик и извади обикновен лист бяла хартия за писма. Заедно с него върху бара изпадна и една снимка.

Писмото беше кратко. Подателят се представяше и изразяваше съболезнованията си по повод смъртта на Ричард. Обясняваше, че наскоро е открил фотографията и си е помислил, че навярно би й било приятно да я получи. Завършваше със сърдечни благопожелания за много щастие.

Кайла остави писмото настрана и взе снимката. На нея се усмихваше Ричард Страут. Изглеждаше както при последната им среща. Косата му беше късо подстригана, облечен беше в униформа, но върху лицето му грееше насмешлива усмивка, сякаш току-що беше чул нещо много забавно.

Стоеше между други двама офицери от военноморските сили. Подателят на писмото и пишеше, че е застанал от дясно на Ричард. Лицето му беше открито, с големи зъби и още по-големи уши. Човек не би се поколебал и за миг да купи кола втора употреба от човек с такова открито лице. Кайла плъзна поглед към третото лице на снимката. „Нашият Дон Жуан“ беше отчетливо изписано под мъжа, застанал отдясно на Ричард. Човек трябваше много да внимава, преди да купи кола втора употреба от него.

Кой би се доверил на мъж с такава външност? Усмихваше се като гладен алигатор, хищна усмивка, която блестеше върху загорялото му лице. Дяволски зелени очи гледаха на света с циничен поглед през премрежените черни ресници. Сякаш се готвеше да намигне и Кайла доби странното усещане, че той е авторът на смешната реплика, разсмяла останалите. Усмивката на „Дон Жуан“ беше самодоволна, арогантна, надменна.

И позната.

Това беше усмивката на собствения й съпруг.

Не можеше да бъде грешка. Дори и с прическа на офицер от военноморските сили, дори и без превръзка през окото, без брада, тя не би могла да сбърка тази усмивка.

Кайла захвърли фотографията, сякаш тя изгори пръстите й. Впери поглед в нея така, както лежеше върху бара, но нямаше сила отново да я докосне.

Трябва да имаше някакво обяснение за всичко това. Ричард и Тревър един до друг? Тревър във военноморските сили? Как така под снимката му стоеше прякорът, който тя добре си спомняше от писмата на Ричард?

Значи това беше онзи женкар. Безсрамният плейбой. Онзи приятел на Ричард, за когото тя беше убедена, че не би желала дори да се запознае с него?

А сега беше омъжена за него. Сякаш покривът се срути върху й. Тя покри лице с длани. Прехапа долната си устна, за да сподави стенанието, което се надигна в гърдите й. Изведнъж й прилоша и й се стори, че ще повърне.

Да, сега щеше да поиска някои обяснения. Разбира се. Тревър ще се върне, ще види фотографията и ще каже:

„По дяволите! Това е тъпо. Наистина ли мислиш, че тоя приятел тук толкова прилича на мен?“ Или: „Казват, че всеки на света си има двойник. Представи си, че този тук е моят.“ Или: „О, странно е, че в наши дни на някого му е дошло на ум да прави подобни фотомонтажи.“

Трябва да е някаква грешка.

Но грешка нямаше и тя много добре го съзнаваше.

Чу, че джипът спира на алеята пред къщата. Всичко в нея беше преобърнато, кръвта й кипеше, в главата й сякаш биеха хиляди чукове, но външно изглеждаше застинала като статуя.

— Преди да се побъркаш — започна Тревър в мига, в който прекрачи прага, — Арон и аз проведохме гласуване и единодушно решихме, че до вечеря има още доста време и той може да си позволи една бисквита. Така че, отворихме пакета. Затова ризката му… Какво има? — беше вдигнал поглед и забелязал израза на лицето й. Изцапаните с шоколад ръце не можеха да бъдат повод за нервността, изписана върху него. — Кайла?

Тръгна към нея и когато приближи бара, видя фотографията. Тихо изруга и се извърна. Отиде до прозореца и застана с гръб към стаята. Изпъна рамене и плъзна ръце в задните джобове на джинсите си.

— Ела тук, Арон — гласът й прозвуча изненадващо спокойно и за самата нея. Наведе се и го вдигна. Изведнъж й се прииска да изпищи, да заудря главата си в стената, да блъсне Тревър през прозореца.

Вместо това отнесе сина си до чешмата и изми лицето и ръцете му, после го остави на пода в кухнята и струпа пред него ярките пластмасови чаши, които бяха любимите му играчки.

Най-после се върна при бара, взе фотографията, погледна я за миг и каза:

— Добре си излязъл.

Тревър бавно се завъртя на токовете на обувките, за които твърдеше, че предпочита отскоро и които Кайла знаеше, че са толкова фалшиви, неестествени и измислени, както и всичко останало, свързано с него.

— Сега вече знаеш.

— Да, зная — изсъска тя. — Всичко тук е вярно, нали? Клишетата винаги носят частица истина в себе си. Съпругата по правило узнава последна.

— Трябваше да ти кажа.

— Кога, Тревър? Кога? Когато вече остарееш и косите ти побелеят? Когато съм прекалено слаба, за да те ненавиждам с всяка частица от себе си, както сега?

— Мен или онова, което направих?

— И двете! Не мога да понасям това! „Дон Жуан“! — изрече прозвището сякаш то беше най-омразният епитет.

Той премигна.

— Зная какво мислеше за онзи приятел на твоя съпруг. Затова не дойдох и не се представих направо.

— „Дон Жуан“ — смехът й прозвуча истерично. — „Дон Жуан“. Омъжена съм за „Дон Жуан“. Мъжът, всеизвестен със сексуалните си завоевания. Мъжът, който скача върху всичко, което е в пола, защото на тъмно всички котки са сиви.

— Кайла…

— Нали това си казал на Ричард…

— Но то беше преди…

— Не искам да слушам — изкрещя тя и направи категоричен жест с ръце. — Не искам никакви обяснения от теб, освен едно. Защо го направи? Какво преследваше? Каква беше тази твоя гадна, гадна игра?

— Не беше игра — благоразумният тон на думите му рязко контрастираше на истеричните й писъци. — Никога не е било игра. Още от първия миг.

Заразена от самообладанието му, тя остана за миг безмълвна. Дишаше задъхано, без да сваля поглед от него.

— И кога точно се случи това? Предполагам срещата ни не беше съвсем случайна.

— Не.

— Кога започна всичко това?

— Когато дойдох в съзнание в болницата в Германия и открих, че съм жив. Без едно око, ранен, почти без надежда за изцеление, но жив.

— Какво общо имаше то с мен?

Той направи крачка към нея.

— Искаше да знаеш защо Ричард не спеше в леглото си — тя кимна. — Нощта преди атентата се върнах пиян. Ричард ми помогна да се съблека. Не си го спомням много добре, но зная, че паднах върху леглото му. Той спеше на моето място, когато това се случи.

Тя притисна устните си с едната си ръка, а с другата — стомаха. От очите й потекоха сълзи.

— Чувствах се ужасно — тъжно продължи Тревър. — Когато разбрах, че Ричард е убит вместо мен, беше ми безразлично дали ще оживея или не — отмести поглед встрани. Пред очите му отново мина всичко. Смазващата болка от гипсовото корито, екстензиите, които го караха дори да не се чувства и мъж. — Но оцелях. С помощта на един санитар, с който се сприятелихме, успях да ви открия. Когато се почувствах достатъчно добре, за да напусна болницата, дойдох да ви намеря.

Кайла стоеше, обвила с ръце кръста си. Крачеше около бара и чувстваше, че всяка крачка я раздира. После рязко се извърна към него и изкрещя:

— Мисля, че прекалено далеч си отишъл във военната си служба. Далеч си надхвърлил задълженията си. Не желая съпруг, който се е оженил за меч заради чувство за дълг. Не, няма нужда!

Гласът й беше толкова остър и язвителен, че Арон спря да потропва с чашите по пода и вдигна поглед към нея. Долната му устна потрепери.

— Ма-ма.

Тревогата в гласа на детето за миг я накара да се изтръгне от усещането за унижение. Тя коленичи до него и леко погали главата му:

— Всичко е наред, миличък. Играй с чашките. Нали? Ето хо-о-оп. Паднаха. Хайде, подреди ги отново за мама.

Поне временно усмирен, Арон отново се върна към играта си. Кайла пак се извърна към Тревър. Лицето му беше безизразно почти колкото и нейното. Устните му едва се раздвижиха.

— Не беше точно така.

— А как? Кажи ми — изсъска тя. — Кажи ми кое те накара да дойдеш тук и да ме прелъстиш като…

— Бракът, Кайла — гневно и остро изговори той. — Какво толкова непочтено има в това?

— Всичко е било предварително планирано. Не мога да повярвам, че съм била толкова наивна, за да се уловя на тази въдица. Държанието ти, грижите ти за Арон, необичайното ти внимание към мен, твоите… всичко. Проклетата ти старомодна кола! Сякаш беше излязъл от страниците на някое ръководство за вдовици „Мечтаният втори съпруг“, нали? Защо си си създал толкова неприятности? Защо?

— Обичам те.

Тя протегна ръце пред себе си, сякаш да се защити.

— Недей… само недей да играеш на думички с мен — сега тя вече съскаше, защото не искаше отново да разстрои Арон с крясъци.

— Не, Кайла. Обичах те и те обичам.

— Невъзможно е.

Той категорично поклати глава.

— В тази история има още нещо, много важно нещо, което ти не знаеш.

— Ами да го чуя, тогава.

— Писмата ти.

Тя остана мълчалива, слисана, гледаше го с неразбиращ поглед.

— Писмата ми?

— До Ричард.

Тя се отпусна върху най-близкия стол и впи поглед в мъжа, който се беше превърнал от любим съпруг в непознат. Всичко стана много бързо. Когато видя онази негова снимка, тя сякаш изгуби почвата под краката си. А сега се почувства така, сякаш подът пропада. Кога ли щеше да стигне дъното?

— Чел си ги? — тонът й подсказваше, че за нея това е най-гнусното от всички негови престъпления.

— Случайно стигнаха до мен, докато бях в болницата — разказа й за металната кутия и за молбата на Ричард да я ползва. — Когато изпратиха вещите ми, кутията беше между тях. Отворих я и да, Кайла, прочетох писмата ти до твоя съпруг. — Той протегна ръка през бара и покри ръцете й със своите. — Не вярвах да разбереш, но ти се кълна, на тези писма дължа живота си. Всяка твоя дума беше по-скъпоценна и живителна за мен от лекарствата, от операциите, от терапията. Те ме накараха отново да поискам да живея, за да мога да срещна жената, която ги е писала. Зная на наизуст всяка едно от тях. Сега мога да ти ги кажа дума по дума. Врязали са се в паметта ми по-дълбоко от „Клетвата за вярност“ или „Отче Наш“. Те…

— Спри. Спести си го за следващата жертва — тя измъкна ръцете си. — Не искам да слушам. Мислиш ли, че мога вече да повярвам на една твоя дума, след като така ме изигра?

— Не гледах на това като на измама, Кайла.

— Не? Орхидеите, къщата — тя стана от стола и отново нервно закрачи. — Всичко. Сега вече всичко се подрежда. Това че сякаш четеше мислите ми. И през цялото време си знаел. Знаел си, защото си прочел писмата ми.

— И откликнах на онова, което пишеше в тях.

— Не е странно, че толкова лесно ти се е отдало да ме манипулираш.

— Давах ти всичко, което можех.

— Ухажваше ме, беше толкова мил с родителите ми и… — изведнъж цялата се вцепени. Сви вежди и извърна поглед към него. — Родителите ми. Съумя да уредиш прерайонирането на собствеността им в толкова подходящ момент, нали?

Той бързо се приближи към нея и сложи ръце на раменете й.

— Виж, Кайла, преди…

Тя се изтръгна от прегръдките му.

— Нали?

— Добре, да! — изкрещя той в отговор.

— А продажбата на къщата им? Продажбата, на която всички ние така се радвахме, сякаш бяхме спечелили голямата награда на лотарията? Продажбата, която беше осъществена неочаквано бързо точно преди сватбата ни? Ти направи всичко това, нали?

Върху лицето му беше застинал израз на вина.

— Сега разбирам — тихо се разсмя тя. — Не е странна убедеността ти в правото да се омъжиш за мен и отгледаш Арон. Ти ни купи, плати за нас, нали? — нервно плъзгаше длани по ръцете си, сякаш искаше да се отърси от усещането за нечистота.

— Престани! По дяволите, казах ти, че те обичам.

— Не мога да изразя облекчението да чуя тези думи от мъж с репутация на женкар сред приятелите си.

— Това вече е минало.

— Няма спор. Но пак направи удар, нали? Трябваше да бъдеш сигурен, че последното ти завоевание е жена, с която рискът да бъдеш отхвърлен е най-малък. Бедната самотна малка вдовица с дете, което трябва да отгледа. Хайде, Тревър, признай си. Нима не ти мина през този твой спекулативен, порочен, гаден мозък, мисълта, че ще те приема аз, защото другите жени биха се отвърнали от теб сега, когато вече не си така привлекателен? Вдовиците се вкопчват във всеки мъж, нали? Нима бедната малка Кайла Страут няма дотолкова да бъде закопняла за мъж, че да си затвори очите пред някаква си превръзка над окото, някакво си накуцване и осеяно с белези тяло?

Болката, изписана върху лицето му я накара да почувства свян.

— Това не е вярно.

— Нима? Когато отново добиеш увереност в сексапила си как ще се отървеш от Арон и мен? Планирал ли си го вече? Трябва ли да бъда толкова задължена за онова, което направи за мен в леглото, че да си затворя очите за всичко останало?

Той сведе глава.

— Какво искаш от мен, Кайла?

— Искам да ме оставиш — тя вдигна Арон от пода, притисна го към гърдите си и се втурна към задната врата. — Вече направи достатъчно за мен, Тревър. Излъга ме и обърка живота ми. Ожени се за мен от съжаление и защото се страхуваше, че ще съм единствената жена, която би те приела сега. Но все пак, има едно нещо, което можеш да направиш за мен, господин Рул. Можеш да вървиш по дяволите!