Сандра Браун
Над всичко (6)

Шеста глава

— Глупак! Истински глупак! — тихо повтори той. Дъхът му замъгли охладеното от дъжда стъкло. Стаята зад него беше тъмна, така че поне не беше нужно да гледа отражението си в стъклото. Отново отпи от чашата.

— Глупак — въздъхна той. — Лъжец.

Всеки път, когато я видеше, той лъжеше. Премълчаваше кой е и лъжеше. Знаеше, че греши, но не можеше да се застави да каже:

— Аз съм онзи, за когото съпругът ти пишеше. От ония мъже, за които казваше, че ненавиждаш. Егоист, който се мисли за дар от Бога за жените. Онзи, който може да съсипе всяка репутация.

В писмата си тя го иронизираше и всяка оскърбителна дума беше напълно заслужена. Заради него съпругът й загина.

Тревър стисна зъби и притисна чело в стъклото с притворени очи. Той беше измамник и лъжец. Наистина, имаше извинение, но кой щеше да повярва? Кой щеше да повярва, че се бе влюбил в жена, само като е чел писмата й? Той сам не си вярваше. Със сигурност и тя никога нямаше да повярва. Рязко се извърна от прозореца и остави чашата върху лепкавата масичка в тон със занемарения мебелиран апартамент, в който се надяваше, че живее само временно.

Знаеше каква ще бъде реакцията й, когато й кажеше. Гняв. Презрение. Ненавист. А той не искаше да прочете тези чувства в кафявите й очи.

Отиде в спалнята и се разсъблече. Изпълнен с отвращение към самия себе си, си помисли, че напълно заслужава синкавите белези, които покриваха лявата страна на тялото му. Заслужаваше да бъде окачен на бесилото, заради това, че не й се представи, когато се запознаха. А щеше ли да й каже следващия път, когато се срещнеха? Не. Излишни бяха обещанията, които знаеше, че няма да изпълни. Нямаше да й каже. Все още не. Не докато…

Лежеше сам в леглото и гледаше сребристите потоци дъжд, които се изливаха върху стъклото. Мислеше за нея. За целувката.

— О, Господи, целувката — изстена той.

Устните й бяха толкова изящни. Топли, влажни и нежни. Знаеше, че зад привидното й безразличие кипеше неутолима страст.

„Знаеш колко обичам дъжда. Днес вали. От небето се сипят потоци вода, слънцето е скрито и изглежда, че ни е забравило. Не харесвам този дъжд. Потисната съм. Това не са щастливите блестящи капки, които танцуват в локвите. Тези са тежки, злокобни… Ако паднат върху ми биха ме смазали. Разбрах защо е така. Дъждът е нещо, което трябва да бъде споделено. Едва ли мога да мечтая за по-голямо щастие от това да търся подслон от дъжда с някого, когото обичам. Но сега, когато съм сама, се чувствам безкрайно самотна.“

Тревър си припомни това писмо и изстена. Още чувстваше вкуса на целувката й върху устните си.

— Ако беше тук с мен, Кайла, бих споделил дъжда с теб. Всичко бих споделил.

 

 

— Но това е лудост!

— Не желая да говорим повече, Бабс!

— Защото съзнаваш, че не си права. Защото знаеш, че това твоето е твърдоглавие.

— Не е твърдоглавие — гневно отвърна Кайла, — а здрав разум.

Миеха чиниите след закуска. Приятелката на Кайла беше прозрачна като целофана, който обвиваше бисквитите. Съвсем неочаквано се беше появила на закуска рано в събота сутринта. От момента, в който прекрачи прага на вратата започна да разпитва Кайла за срещата с Тревър.

— Не мога да повярвам, че няма да излизаш повече с него.

— Можеш да бъдеш убедена в това.

— И защо?

— Това си е моя работа.

— А ти си най-добрата ми приятелка, така че мога да си позволя да я приема и като моя.

Кайла окачи кърпата за съдове и се извърна към Бабс.

— Престани. Не ти ли стигат проблемите в собствения ти живот? Защо трябва да се бъркаш в моя? — тя излезе от кухнята и се отправи към стълбите. Бабс я последва.

— Интимният ми живот е наред. А твоят е в критичен момент.

Кайла внезапно спря и се извърна.

— Не говорим за интимен живот. Аз нямам такъв.

— Точно това искам и аз да кажа.

— И не искам да имам такъв — подчерта Кайла.

— Добре, махни „интимен“ и сложи „сексуален“. Да поговорим за сексуалния ти живот.

— Това е отблъскващо — Кайла отново се отправи нагоре по стълбите.

Бабс хвана ръката й, за да я задържи.

— Отблъскващо ли? Отблъскващо? Откога нормалният сексуален живот е отблъскващ? Преди ти водеше такъв.

— Да — измъкна ръката си Кайла. — С мъжа, когото обичах, с моя съпруг, който ме обичаше и уважаваше. Така и трябва да бъде — очите й се изпълниха със сълзи и тя се втурна нагоре по стълбите, преди Бабс да ги е видяла.

Семейство Пауър вече бяха тръгнали за неделното училище. Взеха и Арон със себе си. Кайла щеше да се присъедини към тях за службата.

Когато Бабс влезе в спалнята, Кайла събличаше халата си. Извади рокля от гардероба и я навлече. Бабс седна на ръба на леглото. Изглеждаше потисната.

— Наистина така трябва да бъде — примирено каза тя. — Но не всички имаме този късмет, Кай. Вземаме каквото можем.

— Аз не правя това. Онова, което имах, беше съвършено. Нямам нужда от нищо друго.

— Добре, по дяволите, защо не погледнеш на нещата реално? Тревър Рул е почти също толкова съвършен.

Дори само името му я накара да трепне. След безсънната нощ лесно можеше да бъде извадена от равновесие. Снимката на Ричард върху нощното й шкафче й напомни за предателството й. Беше се заклела да пази спомена за него жив в сърцето си. А снощи откри, че срещите й с Тревър я изкушават да изневери на клетва си.

— Как мога да знам, че е толкова съвършен? Изобщо не го познавам. Срещнах го само преди седмица.

— Знаеш колко добре изглежда. Внимателен е, кара хубава, макар и малко старомодна кола, знаеш, че е амбициозен, че е мил с по-възрастните и малките деца, че…

— Добре, разбрах. Като оставим настрана, че изглежда добре, по същия начин можеш да опишеш още поне трийсетина мъже. А аз не искам да се омъжа за нито един от тях.

— Кой ти говори за брак? — извика Бабс. — Става дума за това, че трябва да се забавляваш. Да излизаш — хвърли бърз поглед към Кайла. — Да спиш с някого.

Целувката, целувката, целувката. По дяволите тази толкова възбуждаща и съкровена целувка! Защо я допусна? Защо не можеше да я забрави? Кое я накара да се почувства толкова добре?

— Не ставай глупава — с разтреперани ръце Кайла сложи тоалетни кърпички в чантата си. Разбира се, след детската градина в църквата, ръцете на Арон щяха да лепнат. — Вече дори и не мисля за това.

— Лъжкиня! — Кайла извърна глава. — Скъпа, може би съвсем несъзнателно, но не можеш да не мислиш. Кай, заради нечия смърт ти не можеш да потиснеш сексуалността си. Не можеш да се отървеш от нея като чифт чорапи, които вече не ти стават. Това е част от теб и ще ти се наложи да решиш по някакъв начин този въпрос.

— Вече съм го решила.

— Не съм убедена.

— Защо?

— Защото току-що си сложи неподходящи обици.

Кайла погледна в огледалото с невярващ поглед. После ги свали раздразнена.

— Това не доказва нищо.

Бабс се доближи до нея.

— Зная, че обичаше Ричард. Не те карам да го забравиш.

— Никога няма да го забравя.

— Зная — Бабс се опита в гласа й да прозвучи топлина и разбиране. — Но той е мъртъв, Кай. Ти си жива. А да бъдеш жива не е грях.

— Ще закъснея за църква — в думите й прозвуча ненужна острота.

— Ще го направиш ли или не? — настигна я Бабс на външната врата.

— Какво да направя? — попита Кайла и хвърли последен поглед към косата си в огледалото в коридора.

— Отново да излезеш с него.

— Не. Край на разговора.

Бабс насочи пръста си към Кайла и я погледна с присвити очи.

— Прекарала си добре. По дяволите! Зная, че си прекарала добре.

Прекалено добре, помисли си Кайла.

— Това беше услуга, с която му се отплатих за друга услуга. Сега сме квит. При това — допълни тя и отвори вратата — той едва ли някога отново ще ме покани.

 

 

Но той отново я покани. В четвъртък същата седмица. След съботата не се бяха виждали, нито пък чували. В четвъртък телефонът в „Цветни тичинки“ иззвъня. Бабс беше ангажирана с клиент и Кайла отговори.

— „Цветни тичинки“.

— Кайла? Здрасти.

— Здравей.

— Тревър е.

Сякаш беше нужно да се представя. Тя веднага позна гласа му и по тялото й се разля сладостна топлина.

— Как си — прииска й се гласът й да звучи както обикновено.

— Добре. А ти?

— Добре съм. Заета. Тази седмица нямам време и да дишам. Дори не разбрах как се изнизаха дните — не искаше да си помисли, че тя стои до телефона и чака да й се обади. Сама не знаеше защо беше толкова любезна.

— Как е Арон?

— Нервен е. Мисля, че му никне нов зъб.

До слуха й достигна смехът му.

— Тогава има основание да бъде раздразнителен.

Тя омота жицата на телефона около пръста си. Дали трябваше отново да му благодари за съботната вечер? Не, това ще му припомни срещата им. И целувката.

— Обаждам ти се, защото…

— Да?

— Малко неочаквано е, зная, но семейство Хаскел… Спомняш ли си Тед и Лин?

— Да, разбира се.

— Е, поканиха ме утре на вечеря. Скара на открито. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не мисля, че ще ми бъде възможно.

— Линда предложи — побърза да уточни той. — Искам да кажа, че ме попита дали не бих искал да доведа някого и когато споменах името ти, тя се зарадва. Изглежда вие двете добре се разбирате.

— Да, така е. Много е мила. Но петък вечер е проблем. Арон…

— Той също е поканен. Лин каза, че имат плитък басейн. Мисли, че децата — те имат две — могат да играят в басейна — той отново се разсмя и Кайла си помисли, че този смях започва много да й харесва. — Всички знаем колко много обича водата Арон.

— Не зная, Тревър.

— Моля те.

Кайла прехапа нерешително устната си. Да приеме ли? Не. Не трябваше да създава погрешно впечатление у него. От една страна, как можеше да остане с погрешно впечатление, щом и Арон е поканен? Не звучеше като вечер, която щеше да се превърне в романс. И дали нямаше да бъде неучтиво да откаже поканата на семейство Хаскел? Те наистина й харесваха. Едно ново запознанство с банкери никога нямаше да й е излишно. Тя имаше свой бизнес и след време този контакт можеше да се окаже от полза. Някой ден с Бабс можеха да решат да разширят бизнеса и щяха да се нуждаят от заем.

Господи, кого се опитваше да заблуди?

Истината беше, че й се искаше да отиде, ако не за друго, то поне да докаже, че съботната вечер и особено онази целувка не значат нищо. Тревър беше отскоро в града и не познаваше много хора. Търсеше компанията й. В крайна сметка, това беше всичко.

Виновни са тези нейни спомени, в които целувката изглеждаше толкова еротична. Виновна беше Бабс, която непрекъснато я влачеше по филми, в които изобилстваше гола плът, пот и страст. И виновна ли беше тя, че повече от две години не беше чувствала докосването на мъжки устни върху лицето си?

Това не значеше нищо. Защо тогава му придаваше такова голямо значение? Защо просто не отидеше и не приемеше гостоприемството на семейство Хаскел?

— Това звучи чудесно, Тревър. Благодаря ти за поканата към мен… към нас. С Арон ще се радваме да дойдем. В колко часа?

 

 

— Точно седем часът е.

— Всъщност цифровият часовник показва шест и петдесет и осем, но ние сме готови.

Кайла отстъпи встрани и Тревър влезе. Не го беше виждала няколко дни и почти беше забравила колко е висок. Или само изглеждаше така, защото беше много силен?

Внушителните бицепси изпъваха късите ръкави на бялата риза със затворена яка. Ако Бабс беше тук и можеше да го види, нямаше да пропусне някой коментар по повод съдържанието, което изпълваше късите му панталони.

— Вашите в къщи ли са?

— Не. Помолиха ме да те поздравя от тяхно име. В повечето петъчни вечери те се срещат с приятели. Ядат риба и играят домино. Ходят си на гости по ред.

— Заради това ли толкова се колеба дали да приемеш поканата ми?

Една от причините, помисли си Кайла. По-маловажната.

— Да. Трудно е да намеря момиче, което да остане с Арон. Когато станат на възраст, в която можеш да им се довериш не мислят за друго, освен за момчета.

— А ти?

— Какво? Дали мисля за момчета? Разбира се — тихо се засмя тя и отметна глава. Той харесваше начина, по който косата й се разпиляваше по раменете. — С приятелка като Бабс нямам избор. В гимназията прогресивно подлудявахме момчетата.

— Виждам, че вие двете прогресивно работите върху тена си.

Бялата рокля с гол гръб подчертаваше това. Поколеба се, преди да я облече, защото не знаеше дали не е прекалено предизвикателна. След душа втри в кожата си лосион, който придаде мек блясък на тена й. Напудри и носа си. С изрусяла от слънцето коса сега изглеждаше сякаш обвита в златист облак.

— Следобедите — отвърна тя, доволна от погледа, който Тревър плъзна по нея. — Когато се прибера вкъщи все още има слънце и винаги мога да се пека, дори и за половин час.

— Изглеждаш великолепно — гласът му прозвуча дрезгаво. Също както тогава, преди да я целуне.

— Арон е горе — бързо се отдръпна тя.

— Да ти помогна да го свалиш долу?

— Не е нужно.

— С четири ръце е по-лесно, отколкото с две — каза той и я последва по стълбите. — Когато става дума за Арон, не съм сигурен дали и те са достатъчни.

Намериха Арон прав в детското креватче. Когато видя Тревър, протегна показалец към него, заподскача нагоре-надолу и заломоти нещо, което единствено той можеше да разбере.

— Мисля, че ме позна — Тревър явно беше доволен. Вдигна го над главата си и го залюля. — Здрасти, скаут. Успя ли да влудиш всички тази седмица? Колко карамфила изяде?

Ръкавът на ризата върху протегнатата му ръка се вдигна и Кайла видя белега. Започваше от китката, извиваше се около лакътя и се скриваше под ризата. Все така разсмян, Тревър се извърна към нея, за да й каже нещо и видя погледа й. Изведнъж помръкна.

— Казах ти, че е грозно.

Кайла сепнато вдига очи към лицето му.

— Трябва ужасно да си страдал.

— Не чак толкова — вдигна той рамене. — Готова ли си? — той понесе бебето, а тя взе чантата с пелени. Тревър я изгледа колебливо, когато прехвърли презрамката през рамо.

— Зная, че изглеждаме сякаш се местим — разсмя се Кайла, — но свикнах вече навсякъде да ходя така и вярвам, че Лин ще разбере.

Той й помогна да заключи къщата.

— Трябва да прехвърлим седалката на Арон от твоята кола в моята.

— Далеч ли отиваме? Не може ли да седи в мен?

— Нека го настаним удобно.

— Защо поне веднъж не се компрометираш и не вземем моята кола?

— Ще ме оставиш ли аз да карам?

Кайла се усмихна и пусна ключовете в свободната му ръка.

— Как върви строежа? — попита тя, когато Арон вече беше настанен в своята седалка и те тръгнаха по улиците, над които падаше здрач.

Тревър трябваше да изтегли предната седалка назад, за да направи място за дългите си крака. Шофираше както преди, с небрежно отпусната върху кормилото лява ръка.

Само че сега дясната му ръка обвиваше облегалката на предната седалка. Пръстите му почти докосваха рамото й.

— Добре. Идеята ти за трапезарията се оказа страхотна. Дори и архитектът я хареса и се ядосваше, че не се е сетил сам.

— Мястото е много хубаво. Жалко би било дърветата да останат скрити.

— Затова и аз реших да строя там.

„… че къща без нито едно дърво не струва нищо. По-скоро бих живяла в къща от дърво като онова шведско семейство Робинсън, отколкото в заобиколен с цимент дворец.“

 

 

Тед и Лин Хаскел бяха очаровани от пристигането им. Кайла и Арон бяха посрещнати възторжено и шумно. Къщата им беше великолепна. Кайла дори изпита лека завист, когато Лин я разведе из уютните стаи.

Тед и Лин имаха две деца, мили и очарователни като тях самите. По-голямото — момиче на седем, пое Арон под своите грижи и го забавляваше, докато мъжете се погрижиха за скарата на терасата. Лин с удоволствие прие предложението на Кайла да й помогне в кухнята.

— Тревър ми каза, че си вдовица.

Кайла застина. Говорил им е за нея? Явно Лин долови неудобството й.

— Не сплетнича, Кайла. Нито пък Тревър. Аз попитах. Той ми каза, макар че не спомена нищо конкретно. Ако това те кара да се чувстваш неудобно, можем да говорим за нещо друго.

Тревър не би могъл да спомене каквото и да е друго, защото не знаеше нищо за смъртта на Ричард. Странно, че никога не е разпитвал за това. Тя погледна Лин.

— Ричард загина на следващия ден след раждането на Арон.

— Господи! — Лин остави на масата купата с картофената салата, която току-що беше извадила от хладилника. — Как стана това?

Кайла й разказа.

— Беше преди близо две години.

Лин погледна през прозореца към верандата, където мъжете пиеха бира, докато обръщаха пържолите и наблюдаваха децата в басейна. Точно в този момент Арон се наведе и пъхна главата си във водата. Явно остана по-дълго, отколкото можеше да издържи, защото когато отново се изправи, започна да кашля. Тревър бързо коленичи до него, попи лицето му с кърпа и го потупа по гърба.

— Тревър и Арон изглеждат много привързани един към друг. Откога се срещате?

— Отпреди около седмица. Просто сме приятели. Какъв сос ще сложиш на салатата? — Кайла се извърна и видя, че Лин се усмихва. — Какво има?

— Само това, че ако всичко, което Тед каза за Тревър Рул е истина, по-добре да внимаваш.

— Защо? Какво е казал Тед?

— Че Тревър е амбициозен, че обича да рискува, че се впуска във всякакви начинания и досега всички са успешни. С други думи, винаги постига целите си — тя се усмихна и хитро намигна към Кайла. — Ако съдя по вниманието, с което те обграждаше онази вечер на банкета, бих казала, че си е поставил някаква цел. И ако това не ти харесва, по-добре бързо се спасявай — тя извади две кутии от хладилника и й подаде едната. — Хайде. Мисля, че вече е време за втората бира.

Тревър беше извадил Арон от басейна и сега подсушаваше косата му с хавлия сякаш всеки ден правеше това. Кайла отвори кутията и му я подаде.

— Ще дойда веднага щом на теб ти омръзне.

Тревър погледна към нея с усмивка, която можеше да разтопи и айсберг. Отпи от бирата и облиза пяната от мустаците си.

— Ние се справяме добре, но благодаря за бирата.

Странно развълнувана Кайла се извърна тъкмо навреме, за да види усмивката, с която Тед прие бирата от съпругата си.

— Благодаря ти, скъпа — каза той и плъзна ръка по ханша й. Лин се наведе и леко докосна с устни изтънялата коса върху темето му.

Изведнъж Кайла почувства, че я обзема чувство за самота, каквато досега не беше изпитвала.

 

 

— Къщата е тъмна — каза Тревър, когато спря колата до тротоара пред дома й.

— Предполагам, че мама и татко още не са се върнали — странно наистина, беше това тяхно закъснение. Обикновено партиите домино не продължаваха дълго след единайсет, а сега минаваше полунощ. Не без основание Кайла си помисли, че закъснението им не е случайно.

— Тед и аз трябваше да настояваме за реванш.

— Мъжете никога не могат да победят жените на игра с думи.

— Как така?

— Жените са по-интуитивни.

— Добре. Сега чувствам интуитивно, че Арон дяволски ти тежи.

— Този път интуицията ти не те лъже.

Арон, който заспа на канапето във всекидневната на Тед и Линда, ни най-малко не остана очарован, когато на тръгване го събудиха. За да не нададе рев, който би събудил и мъртвите, този път Тревър отстъпи от желязното си правило и се съгласи да пътува в скута на Кайла, а не както досега — на седалката си.

Тревър слезе, заобиколи колата и отвори вратата пред нея.

— Ключът в чантата ти ли е?

— В страничния джоб.

Когато стигнаха входната врата, той вече го беше намерил. Справи се с ключа, с дамската й чанта, с чантата с пелените и успя да отключи вратата.

— Благодаря ти, Тревър. Прекарах добре.

— Ще те изпратя вътре. Няма да ви оставя двамата с Арон да влезете сами в празна къща толкова късно през нощта.

Изглеждаше безсмислено да спори, макар че се почувства неудобно, че той я последва нагоре по стълбите. Стигна стаята на Арон, а лампата върху бюрото вече беше запалена. Тя остави спящото дете в детското креватче.

Можеш ли да го съблечеш, без да го събудиш?

— Предпочитам да го оставя с ризата. Страхувам се, че ако се събуди, ще реши, че е време за закуска.

Тревър се изкиска и остави чантата с пелените върху люлката до леглото. Остана очарован от сръчността, с която Кайла събу обувките и чорапите на Арон. Все така, без да го събуди, свали панталоните, посегна към пелената и изведнъж застина. Осъзна близостта на мъжа до себе си. Неочаквано стаята сякаш се смали. Задушен и потискащо влажен, въздухът натежа от напрежение. Къщата съвсем притихна.

Глупаво беше. Смешно. Арон беше бебе, полово неразвито бебе, но мъжът до нея беше зрял и заради присъствието му тя се смущаваше да свали дрехите му. Гледката на разсъблеченото дете би била интимност, която Кайла не би искала да допусне.

Явно той забеляза, че иначе сръчните й пръсти са станали странно тромави и бавни, защото прочисти гърлото си и се отдръпна. По-бързо, отколкото всякога досега, Кайла смени мокрите пелени. Като по чудо, той не се събуди. Покри го с леко одеяло, загаси светлината и се извърна. Тревър стоеше облегнат на рамката на вратата.

— Всичко наред ли е?

— Да. Тази нощ добре се забавлява. Мисля, че трябва да му взема един от тези басейни.

Тя тръгна надолу по стълбите. Сама не знаеше защо, но гърлото й беше свито. Изведнъж я обзе необяснимо желание да говори високо. Сякаш се страхуваше, че надвисналата над къщата тишина ще ги задуши. Дъската на едно от стъпалата изстена под тежестта на Тревър. Той тихо се засмя и заговори с приглушен глас:

— Тук има едно стъпало, което скърца издайнически.

— Боя се, че са повече от едно — тя въздъхна при спомена за един проблем, който никога не излизаше от ума й. — Родителите ми мечтаеха да продадат къщата след пенсионирането на баща ми. Искаха да купят луксозен фургон и да пътуват из цялата страна.

— Защо не го направиха?

— Ричард беше убит — Тревър не каза нищо, макар тя да почувства, че се поколеба, преди да продължи надолу по стълбите. — Отново се почувстваха отговорни за мен.

— Убеден съм, че не гледат по този начин на нещата.

— Но не и аз — стъпките му зад нея замряха.

Тя също спря и се извърна към него. Той стоеше няколко стъпала по-горе.

— А защо не я продадат сега?

— Не искат с Арон да живеем сами. При това, няма кой знае какъв пазар за къщите в тази част на града, както това беше преди. Страхувам се, че няма да спечелят много от една такава продажба.

— Това те тревожи, нали? Не искаш да чувстват отговорност за теб.

Тя се усмихна тъжно.

— Просто съжалявам, че заради мен не могат да осъществят една своя мечта.

Погледите им се срещнаха. Тишината ги обгърна като плътна завеса. Макар че Тревър запали лампата във фоайето, къщата тънеше в мрак. Не се докосваха, а тя почувства напрежението, обхванало тялото му. Тъмната коса се стелеше на вълни по раменете му и хвърляше сянка върху лицето му. Слаб, мургав и напрегнат, той й заприлича на мрачен герой от някой готически роман. Не излъчваше усещане за физическа заплаха, но все пак й се струваше страшен. Караше я да трепери.

— Ще те изпратя — задъхано каза тя и се извърна.

Успя да направи само крачка, когато почувства пръстите му в косите си. Сепнато пое дъх и вдигна поглед към него. Преди да разбере какво става, ръцете му я обгърнаха плътно и тя почувства твърдите му устни върху своите. Безплодни останаха опитите й да го отблъсне. Сякаш свитите й в юмруци ръце се удряха не в гърдите му, а в стена от бетон. Сърцето й лудо биеше и кръвта пулсираше в слепоочията й. Или може би това не бяха ударите на сърцето й? Единственото, за което можеше да бъде сигурна, беше допирът на острата му брада и принудата на твърдите му устни. Тревър рязко вдигна глава и тя изстена:

— Не, Тревър, не, моля те.

— Целуни ме.

— Не мога.

— Можеш.

— Не, моля те.

— От какво се страхуваш?

— Не се страхувам.

— Тогава ме целуни.

Отново наклони глава към нейната. Сега тя не се опита да се изтръгне от прегръдките му. Устните му се разтвориха. Тя, подвластна на воля, по-силна от нейната, му отвърна. После почувства езика му. Търсещ и ненаситен, както преди. Задълго останаха така, със слети устни, задъхани и обзети от изгаряща страст. После Тревър притисна лице към извивката на шията й.

— Не, не — възпротиви се Кайла и едва позна гласа си.

— Не мога да повярвам, че те целувам.

— Моля те, недей.

— И че ти също ме целуваш.

Не, не го правя.

— Да, правиш го.

Устните му погалиха шията й.

— Каква кожа, Господи, каква кожа! — пръстите на ръката му се плъзнаха по голия й гръб и я привлякоха. Кайла почувства върху стомаха си твърдостта на онова, за което си каза, че е токата на колана му. В този момент той беше единственото истинско нещо на света. Вплете пръсти в косата му и се притисна към него. Устните им отново жадно се сляха.

— Дори не мога да повярвам, че ме желаеш.

— Тревър.

— Защото аз те искам.

Изплашена, Кайла се отдръпна.

— Не, дори не мисли…

Той обгърна лицето й с длани.

— Не искам просто секс, Кайла. Искам много повече. Знам, че това е неочаквано, но аз се влюбих в теб.