Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Above and Beyond, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2012)

Издание:

Сандра Браун. Над всичко

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-007-4

История

  1. — Добавяне

Втора глава

7 септември

„Скъпи Ричард,

Замина само преди няколко седмици, но живея с усещането, че са минали години. Чувствам отсъствието ти като болест, която се влошава с всеки изминал ден. Въображението ми играе лоши шеги. Често ми се струва, че те виждам, особено когато съм сред много хора. Сърцето ми забива от вълнение. После с болка осъзнавам, че някой просто ми е напомнил за теб…“

15 септември

„Скъпи Ричард,

Снощи те сънувах и се събудих разплакана…“

16 септември

„Скъпи,

Забрави писмото ми от вчера. Бях тъжна…“

2 октомври

„Скъпи Ричард,

Днес почувствах, че детето се движи. О, скъпи, не мога да ти опиша колко вълнуващо е това. Отначало беше само като леко потупване. Аз застинах, притаила дъх. После той (зная, че е момче) отново се раздвижи, този път по-силно. Разсмях се. После заплаках. Мама и татко се втурнаха при мен. Те не могат да почувстват движенията, защото са леки, но аз зная, че ти непременно щеше да ги усетиш. Ако беше тук, ако ме докоснеше, зная, че би могъл. Обичам те. Много.“

25 октомври

„… и екскурзията ти до пирамидите звучи великолепно. Завиждам ти. Вчера с мама пазарувахме в Норт парк. Движението в Далас става все по-натоварено. Когато се върнахме у дома, бях толкова уморена, че едва можах да изкача стълбите. Татко ми донесе вечерята на поднос. Но свършихме добра работа. Няма да ми се наложи да купувам дрехи за бебето поне докато не навърши шест години!

Всички се смяхме на разказа за жената на консула. Наистина ли се облича така? А и този твой приятел! СТОИ ДАЛЕЧ ОТ НЕГО! Едва ли може да повлияе добре на женен мъж с бременна съпруга…“

Денят на Благодарността

„… а аз така отчаяно те искам. Снощи ходих на кино с Бабс. Трябваше да се осведомя по-добре. Филмът беше еротичен, доста горещ. И сега толкова те желая! Иде ми да се катеря по стените. Какъв срам! Благовъзпитаните дами в положение не следва да се държат като разгонени котки, нали? Но днес е студено, вали дъжд и си мисля, че ако имах възможност щях да те прелъстя и да те откъсна дори от футболните мачове по телевизията днес.“

21 декември

„Моя любов,

Вчера получих писмото ти и много се смях. Искаш да стоя далеч от Бабс? Готова съм на сделка, ако ти приключиш с онзи твой странен приятел. Прилича ми на мъжете, които ненавиждам. Мисли се, за дар от Бога за жените, нали? Макар да казваш, че е дяволски красив, зная, че няма да го харесам…“

24 декември

„Скъпи,

Дните са къси, но ми изглеждат безкрайни. Потисната съм. Бих предпочела, ако можех, по време на коледните празници да не се събуждам. Навсякъде виждам хора, които ликуват, усмихват се, споделят радостта от празника с онези, които обичат. Чувствам се чужда в един свят, направен като че ли единствено за двойки. Къде си? Мама и татко се тревожат за мен, защото съм толкова потисната. Правят и невъзможното, за да ме разсеят, но ти ми липсваш толкова много, че нищо не помага. Пакетите, които изпрати са под дървото. Татко се перчи, че тази година е намерил гигантски бор, какъвто аз обичам. Надявам се си получил подаръците навреме. Бих заменила всички подаръци, които съм имала за една твоя целувка за идните Коледи. Една от онези твои дълги, бавни целувки, които ме влудяват и ме правят неизказано щастлива. Обичам те, Ричард.

Весела Коледа, скъпи!“

11 януари

„… но сега, когато празниците отминаха, съм много по-добре. А мина и средата на годината, в която ще сме разделени.

Вече ми е ужасно неудобно да спя. Убедена съм, че бебето ще бъде футболен защитник. Или може би цар на дузпите. Сигурна съм обаче, че след около двайсет и две години ще бъде пръв сред всички каубои. Между другото, какво ще кажеш ако го кръстим Арон? Ако е момче, разбира се. Което е за предпочитане, понеже поне засега, не се сещам за нито едно име на момиче.

Гърдите ми биха те влудили. Огромни са! За нещастие всичко останало е като тях. Не вярвах, че могат толкова да се променят. Дори и зърната ми са по-големи. Готвя се да кърмя. (Бабс казва, че мечтае и тя да има такова извинение. Толкова е лоша!) Бих искала да си тук, за да ми помагаш. (Само си помисли, аз самата се чувствам ужасно.)

Но не мога да си представя нищо по-хубаво от това да кърмя нашето бебе… Арон…“

25 януари

„… и това беше най-ужасното нещо, което съм сънувала. Събудих се плувнала в пот. Докато бебето се роди, няма да погледна чили!

Онзи твой приятел беше ли на пътуването до Александрия в края на седмицата, за което ми писа? Не го спомена и си мисля дали не е нарочно. Ако си направил нещо неразумно, ако си се забъркал с някоя танцьорка на кючек, не е нужно да ми казваш. Чувствам се като воден бивол и вчера плаках, защото съм толкова дебела… а в същото време просто щях да се пръсна, след като унищожих банановите кифлички, за които Бабс казваше, че ще ме ободрят. (Три огромни лъжици шоколад с бадеми!) Понякога мисълта, че никога няма да те видя повече ме влудява, Ричард! Дали отново някога ще ме прегърнеш? Дали отново някога ще те почувствам в себе си? Случва се да си мисля, че не съществуваш реално, че си нещо великолепно, което сама съм си измислила. Имам нужда от теб, скъпи. Нужно ми е да зная, че ме обичаш. Както аз обичам теб… с цялото си сърце…“

 

 

— Следващата седмица те изписват?

Тревър се извърна от прозореца.

— Да. Най-после.

— Това е великолепно, сине! — въодушевено каза Джордж Рул. — Изглеждаш като нов.

— Не съвсем.

В думите на Тревър нямаше горчивина. През изминалите тринайсет месеца осъзна какъв късмет е имал. Разходките му из болничните коридори затвърждаваха убеждението му. Можеше да бъде прикован към количка до края на дните си, като толкова други, които виждаше във физиотерапията. А той вървеше. Леко накуцваше, но вървеше. Свикна дори и с превръзката през окото, а и вече не се удряше в мебелите. Вярно беше онова, което говореха за способността на тялото да компенсира липсата на някой крайник. Вече почти не си спомняше какво означаваше да бъдеш с две очи.

— Искат всяка седмица да идвам като амбулаторно болен на физиотерапия, но аз отказах — каза той на баща си. — Мисля, че повече от това не може да се направи. Пък и сам ще се упражнявам.

— С какво мислиш да се заемеш сега? — нетърпеливо запита сина си Джордж Рул.

След дипломирането му в Харвард, изборът на кариера беше ябълката на раздора помежду им. Тревър се присъедини към военноморските войски, защото не искаше да се подчини на желанието на баща си да стане адвокат като него самия и беше раздразнен от упорития му отказ да се съобрази с предпочитанията му.

— Каквото винаги съм искал да правя, татко. Да бъда строител.

— Разбирам — Рул явно беше разочарован. Фактът, че Тревър едва се размина със смъртта, явно беше сломил твърдостта на Джордж Рул. Сега не искаше да го загуби заради друга причина. А това неизбежно щеше да се случи, ако се опитваше да подреди бъдещето му.

— Къде? Как мислиш да започнеш?

— Тексас.

— Тексас?! — сякаш беше назовал друга планета.

Тревър се разсмя.

— Чувал си за бума в строителството в южните и югозападните щати, нали? Това е мястото, където се строи сега. Там има земя, която чака да бъде разработена. Избрах един малък град до Далас. Чандлър. Общността там се разраства бързо и възнамерявам да инвестирам.

— Ще ти е нужен капитал.

— Разчитам на сумата, която получих от военноморските сили.

— Това едва ли е достатъчно, за да навлезеш в бизнеса.

Тревър настойчиво се вгледа в баща си.

— Колко ти струваше дипломирането ти като адвокат в Харвард, татко?

— Добре де, печелиш — кимна Джордж Рул и подаде ръка. Тревър я пое и силно я стисна.

— Благодаря.

За пръв път, откакто се помнеше, баща му го прегърна и го притисна към гърдите си.

По-късно същата вечер, след като опакова нещата си, Тревър се изпъна върху болничното легло за последен път. Но беше прекалено възбуден, за да спи. Получаваше втори шанс в живота. Първия път не можеше да се похвали с особени постижения. Но сега, с онова, което започваше утре, всичко щеше да бъде различно. Вече нямаше да има напразно пропилени години. Сега вече имаше цел.

Посегна към зелената метална кутия. Винаги я държеше наблизо. Писмата бяха с протрити ръбове и оръфани краища. Знаеше наизуст двайсет и седемте писма. Но изпитваше удоволствие всеки път отново и отново да се взира в женския почерк. Отдели едно от тях и изборът му не беше случаен.

„… ако ти приключиш с онзи твой приятел. Прилича ми на мъжете, които ненавиждам. Мисли се, за дар от Бога за жените, нали? Макар да казваш, че е дяволски красив, зная, че няма да го харесам…“

Тревър внимателно сгъна писмото и отново го постави в плика. Дълго не можа да заспи.

 

 

Красива е.

През изминалите няколко седмици я беше виждал неведнъж. Но никога от толкова близо. Никога за толкова дълго. Възможността да я гледа му доставяше истинско удоволствие.

И след хиляда години нямаше да може да опише цвета на косата й. „Руса“ не беше достатъчно, заради блестящите кичури. Но не беше и червена. „Ягодово русо“ звучеше сладко, без да бъде банално. А нищо, свързано с Кайла Страут, не можеше да бъде банално. От нея струеше сила и светлина като от слънчев лъч.

Вълнистите кичури, които не можеше да бъдат описани, бяха прибрани високо назад. И какво лице! Със сърцевидна форма и изящна брадичка. Веждите й се извиваха високо над големите очи. Гладко, интелигентно чело. Тен, който го караше жадно да преглъща. Страните й бяха с цвета на зряла праскова.

Носеше свободни панталони, раирана риза с навити до лактите ръкави и пуловер през раменете. Имаше слаба и елегантна фигура. Със съвършени пропорции. Цялата беше… съвършена.

Харесваше му начина, по който говореше на детето. Сякаш то разбираше всяка нейна дума. А може би наистина беше така, защото когато се усмихнеше и дебелото бебе се засмиваше. Двамата оставаха глухи за шума от стъпките, които отекваха в търговския център около тях. Сякаш не забелязваха тълпата, заляла магазините и павилионите за храна в съботния следобед. Спряха се при един от тях и тя купи фунийка сладолед. После с учудваща бързина си проправи път през тълпата до близката пейка с фунийката в едната ръка и бебето в другата. Помогна му, макар че не му беше нужно особено насърчение да се качи на пейката.

Сега двамата седяха там и детето унищожаваше сладоледа, а майка му се заливаше от смях и го увещаваше да не се превръща в малко прасенце. Придържаше фунийката с дясната си ръка, а с лявата непрекъснато го бършеше със салфетка. Когато накрая и фунийката и салфетката се превърнаха в мокра каша, тя заговори строго на детето, после стана, за да ги изхвърли в близкото кошче за боклук. В мига, в който се извърна, бебето са плъзна надолу по пейката и затича по покрития с плочи под на търговския център. Бързо, доколкото можеха, късите му дебели крачета го понесоха към фонтана, който хвърляше високи пръски нагоре. Около него имаше около шейсет сантиметра дълбок басейн.

Тревър инстинктивно се отблъсна от стената, на която стоеше лениво облегнат. За миг само се осмели да откъсне поглед от детето и видя, че Кайла се е извърнала и го търси. Дори от това разстояние той прочете по лицето й паниката, която може да обземе само една майка, загубила детето си. Без да се бави, Тревър си запроправя път през тълпата. Момчето вече се катереше по ниската стена около басейна и протягаше ръце към бълбукащата вода.

— О, Господи — промърмори Тревър и отстрани пред себе си един мъж с лула. Ускори крачки, но закъсня. Детето се прехвърли през стената и цопна във водата. Няколко души го видяха, но Тревър пръв стигна фонтана. Нагази в басейна, грабна бебето под мишници и го измъкна от водата.

— Арон! — обезумяла, Кайла си проправяше път през тълпата.

Арон пръскаше вода около себе си, вперил любопитен поглед в мъжа, който го държеше. Явно го хареса, защото се ухили широко и показа два реда блестящи бебешки зъби. После избъбри нещо, което можеше да бъде и „вода“. Тревър прекоси фонтана и излезе навън. Струпалите се наоколо се отдръпнаха, за да направят място.

— Добре ли е?

— Какво стана?

— Къде е майка му?

— Няма ли кой да се погрижи за него?

— Някои родители просто оставят децата си да правят каквото си щат.

— Извинете, извинете — Кайла най-после успя да си проправи път през насъбралата се тълпа. — Арон, Арон! — тя измъкна сина си от ръцете на Тревър и го притисна към гърдите си, въпреки мокрите му дрехи. — Детенцето ми! Добре ли си? Така ме изплаши! О, Господи!

В мига, в който Арон разбра, че майка му е разстроена, приключението се превърна в трагедия. Долната му устна затрепери, очите му се напълниха със сълзи, цялото му лице се сгърчи. Разтвори широко уста и нададе неутешим писък.

— Ударил се е! Ударен ли е? — Кайла почти обезумя от притеснение.

— Хайде, да се махаме от тук. Моля ви, приятели, пуснете ни да минем. Той е добре, само е изплашен.

Кайла почти не виждаше огромния мъж до себе си. Чувстваше върху раменете си ръцете му, които внимателно я насочваха през тълпата към една отдалечена пейка. Най-после, прегърнала все така безутешния Арон, тя вдигна глава към него. Трябваше й доста време, преди погледът й да стигне лицето му и първото й впечатление, беше, че е много висок. Черната му брада й хареса, но като че ли не беше особено подготвена за превръзката през окото. Все пак, успя навреме да сподави възклицанието, което напираше върху устните й.

— Благодаря.

Огромният мъж седна до нея.

— Мисля, че е добре. Реакцията ти го изплаши.

Тя завъртя глава и му показа, че брадичката й, освен изящна, можеше да бъде и решителна, когато я предизвикваха. Но щом се убеди, че той не се опитва да я критикува, върху лицето й се появи усмивка.

— Сигурно си прав. Малко прекалих.

Риданието на Арон стихна. Кайла го отдалечи от себе си и изтри сълзите от червените му кръгли бузи.

— До смърт ме изплаши, Арон Страут — скара му се тя. После отново вдигна поглед към мъжа. — В един миг беше тук, в следващия — изчезна.

Очите й бяха кафяви. Кадифени, тъмни очи, в които той сякаш потъна.

— Изтича като мълния.

Когато тя, явно озадачена наклони глава настрани, той обясни.

— Наблюдавах го, докато ядеше сладолед.

— О! — не й дойде на ум да запита как са привлекли вниманието му. Чудеше се какво ли се е случило с окото му. Жалко беше, че го е загубил, защото това, което сега гледаше към нея, беше зелено, наситено, красиво зелено, заобиколено от гъсти черни мигли. Смарагдовият му блясък сякаш я изгаряше. Смутено сведе поглед. Тогава забеляза мокрите му панталони и обувки.

— Влязъл си във фонтана?

Той се разсмя и погледна към краката си. Джинсите му бяха мокри до коленете. Кръстоса глезените си под пейката.

— Ами като че ли да. Не си спомням как точно стана. Мислех за Арон.

— Откъде знаеш името му?

Сърцето на Тревър подскочи.

— Ами… чух го от теб. Извика го, когато се спусна към него.

Тя кимна.

— Съжалявам, че се измокри.

— Ще изсъхна.

— Но това са скъпи обувки.

— Но не са толкова ценни, колкото Арон — погъделичка той момчето под брадичката.

Хлапето съсредоточено дъвчеше ръкава на майка си. Кайла механично го измъкна и оправи, доколкото можа, дрехата върху гърдите си.

— О, виж ти — възкликна тя.

Сякаш да подчертае, че и двамата са мокри до кости, Арон кихна.

— Мокри сте — каза Тревър. Гледаше надолу към гърдите й по начин, който накара Кайла да почувства, че я заливат горещи вълни. Тя рязко се изправи.

— Още веднъж благодаря. Довиждане — прегърна Арон пред себе си като щит и се спусна към най-близкия изход.

— Чакай!

— Защо?

— Не забрави ли нещо?

— Какво?

— Първо чантата си, а после и количката на Арон. При павилиона за сладолед са.

— Все още съм… — поклати тя глава и се разсмя. Чувстваше се като пълна глупачка.

— Разстроена. Мога да си представя. Нека аз ги взема вместо теб.

— Вече съм ти толкова задължена.

— Няма нищо.

Той бързо се отдалечи, за да изпревари следващия й протест. Тя плахо погледна надолу към гърдите си. Чудеше се дали ризата й не е прекалено влажна и прозрачна. Като че ли всичко беше наред, но това не й донесе голямо облекчение. Бързо вдигна поглед към мъжа, който се отдалечаваше и едва тогава забеляза, че накуцва. Съвсем леко, но явно пазеше лявата си страна. Навярно катастрофата, при която беше загубил окото си и бе осакатил лявата си страна е била ужасна. Но дори и накуцването не пречеше на елегантната му походка. Движеше се с неочаквана за ръста си лекота. Изглеждаше великолепно. С широки рамене и тесен ханш. Черната му коса падаше на широки вълни върху яката на ризата. Забеляза, че жените, покрай които минаваше, се извръщаха след него. Изглежда превръзката над окото не ги отблъскваше. Всъщност, тя го правеше по особен начин привлекателен. Екстравагантен и някак порочен. И сега, без изобщо да се смущава от погледите им, той прехвърли презрамката на чантата й през рамо и уверено подкара количката към мястото, където двамата с Арон го чакаха.

— Още веднъж благодаря — каза тя и се опита да избегне ръката на Арон, който сега отчаяно се домогваше до обиците й. Посегна към чантата си. Тревър смъкна презрамката, плъзна я нагоре по ръката й и я намести върху рамото й.

Толкова е изящна, мислеше си той.

Толкова е висок, мислеше си тя. Наведе се и се опита да настани Арон в количката, но той упорито отказваше. Малкото му набито телце сякаш изведнъж се вцепени и беше невъзможно да сгъне краката му. Арон започна гневно да протестира.

— Изморен е — обясни тя с извинителен тон, явно смутена.

Отново привличаха вниманието на минувачите, които с нескрито любопитство оглеждаха детето с просмукани от вода дрехи, майката с влажна блуза и мъжа с мокри панталони.

— Защо не го вземеш на ръце? Аз ще донеса количката до колата ти.

Тя вдигна Арон.

— Не мога да позволя това. Вече достатъчно те притесних.

Той се усмихна. Заобиколени от тъмната му брада, зъбите му бяха много прави и много бели.

— Това не ме притеснява.

— Е… — явно, не беше съвсем убедена.

Този мъж я караше да се чувства несигурна. Не можеше да обясни точно защо. Държа се достатъчно галантно, за да получи значка на скаутите. В погледа му нямаше намек, който би я оскърбил. Навярно мислеше, че има съпруг, който в момента играе голф или работи в градината вкъщи. И въпреки това осъзнаваше, че той забелязва влажната й блуза и макар че нищо не се виждаше, чувстваше се изнервена.

— Хайде. Да тръгваме преди Арон да е станал неуправляем.

С всяка крачка той все повече натежаваше в ръцете й и все повече капризничеше. Извиваше се неспокойно. Явно се чувстваше също така неудобно в мокрите си дрехи, колкото и тя самата.

— Добре — каза тя и нетърпеливо отметна кичура коса, който непрекъснато падаше върху лицето й. — Ще ти бъда много задължена.

— Оттук ли? — попита Тревър и кимна към изхода.

— Всъщност не — тя явно беше притеснена. — Паркирах от другата страна.

Можеше да я попита защо, след като колата й е паркирана отсреща, само преди няколко минути, сякаш дявол я гонеше по петите, беше готова да се втурне към този изход, но като истински джентълмен предпочете да замълчи и я пусна да води, бутайки количката към универсалния магазин от другата страна на подлеза.

— Казвам се Тревър, между другото. Тревър Рул — притаи дъх и изпитателно се вгледа в лицето й. Питаше се дали ще го познае и когато това явно не стана, въздъхна облекчено.

— Аз съм Кайла Страут.

— Радвам се да се запознаем — наклони той глава към Арон, който сега, когато отново вървяха, вече се беше успокоил. — И с Арон, разбира се.

Кайла си помисли, че усмивки като неговата трябва да бъдат поставени извън закона. Представляваха опасност за женския род. Сексапилът му явно прехвърляше възрастовите граници. Покрай тях мина тайфа момичета, които нескрито флиртуваха с него. Независимо дали биваха придружени от друг мъж или не, жените неизменно забелязваха Тревър Рул.

Красотата му не беше стандартна. Бръчки набраздяваха лицето му и го правеха не особено привлекателно. Кайла се замисли, кое може да ги е направило толкова дълбоки. Болката от явно тежкия нещастен случай? Той едва ли беше прехвърлил трийсетте. Не беше много по-възрастен от Ричард.

Ричард. При спомена за него я прониза познатата болка. Ако беше жив, сега той щеше да крачи до нея. Нямаше да й бъде нужна помощта на някакъв непознат. От смъртта му измина повече от година. В книгите пишеше, че това би трябвало да е пределната граница, отвъд която усещането за загуба да бъде преодоляно. Но не минаваше и ден, без да мисли за Ричард. И винаги в най-неочаквани моменти. Това я радваше. Заклела се беше да пази паметта на съпруга си. Заради себе си и заради Арон. Ден след ден носеше спомена за него и така го превръщаше в съществена част от живота си.

— На колко години е Арон? — изведнъж попита Тревър.

— Току-що навърши петнайсет месеца.

— Тежичък е нали? Не зная много за децата.

— Да, тежък е — засмя се Кайла и го премести от едната си ръка в другата. — Но и баща му беше едър.

— Беше?

Защо не внимаваше? Не искаше да допусне когото и да е било до себе си.

— Той почина — кратко каза тя.

— Съжалявам — гласът му прозвуча искрено.

Или така й се стори?

Тревър беше чакал този ден месеци наред. Определи го, след като излезе от болницата и търпеливо избра подходящия момент. Нямаше търпение да започне работа, но макар че баща му хладнокръвно дърпаше конците, имаше хиляди досадни неща, за които трябваше да се погрижи. Чувстваше се като хванат в клетка в безкрайните часове, които се налагаше да прекарва в различни офиси. Това беше прекалено за човек, пропилял месеци от живота си. Дълго продължиха и слънчевите бани, които заличиха бледнината от престоя в болницата. През цялото това време той хиляди пъти си представяше първата си среща с Кайла. Питаше се къде ли ще стане това, как ли ще изглежда тя, какво ли ще каже. Не мислеше, че ще я срещне точно днес. Но ето че се случи. Наистина стана. И сега, когато я гледаше до себе си, трябваше да бъде искрен и да признае, че не е сигурен дали съжалява особено, че онази съдбоносна вечер остана в леглото на Ричард Страут.

— Боя се, че още дълго трябва да вървим — каза Кайла с извинителен тон, когато той задържа вратата пред нея отворена.

— Нямам нищо против.

Паркингът беше също така пренаселен, както и търговският център. Шофьорите с труд се добираха до свободно място, ако такова случайно се отвореше.

— Оттук ли си Тревър? — запита Кайла, за да прекъсне неловкото мълчание.

— Не. Пристигнах преди около месец.

— Какво те доведе в Чандлър?

— Жаждата.

— Моля? — тя вдигна озадачена поглед към него.

Върху лицето й падна кичур коса. Той си представи как отмята златистия кичур и целува устните й. Сърцето му бързо заби.

— Строител съм — отвърна той малко по-високо, отколкото беше нужно и прочисти гърлото си. — Искам да стана част от нашествието тук наоколо.

Може би трябваше да заплати за няколко нощи на някоя жена, преди да срещне Кайла, да завърже няколко неангажиращи връзки, просто така, заради секса. Може би не биваше толкова дълго да се въздържа.

— Разбирам. Това е колата ми — посочи тя към закрития джип в бледо синьо.

— „Цветни тичинки“ — прочете той надписа върху страничната врата и вдигна въпросително вежди.

— С моя приятелка държим магазин за цветя.

Петдесет и две деветдесет и осем Билърд Паркуей. Знаеше точно къде е това, какви са цветовете на раирания тент над витрината и работното време.

Изчака, докато тя закопчее колана на детската седалка, в която намести Арон и й помогна да сложи сгъваемата количка отзад.

— Не мога да изразя благодарността си, Тревър. Беше много любезен.

— Не ми благодари. Приятно ми беше. Като изключим мига, в който Арон се прехвърли през стената над басейна.

— Дори не искам да си спомням за това — потръпна Кайла. Погледът й задълго остана вперен в лицето му. Не можеше да тръгне така. Как да каже просто благодаря и довиждане на този непознат, който спаси живота на детето й? — Е, довиждане — промълви тя накрая. Изобщо не знаеше какво да прави с ръцете си.

— Довиждане.

Тя седна зад волана и затвори вратата. Той отстъпи назад, помаха и се запъти в обратна посока. Кайла превъртя ключа. Моторът издаде неприятен скърцащ шум, но не запали. Натисна педала за газта и отново опита. Пак същото. Колата просто не тръгваше. Промърмори нещо, което би ужасило майка й, ако можеше да я чуе. Нищо чудно майка й изобщо не знаеше тази дума.

— Някакъв проблем ли? — лицето на Тревър Рул се бе навело към прозореца.

— Не иска да запали — каза тя и свали стъклото.

— Изглежда така, сякаш акумулаторът е изтощен.

Тя упорито опита още няколко пъти. Накрая се призна за победена, свали ръка от ключовете и се облегна назад. Арон неспокойно се въртеше на детската седалка и размахваше ръце и крака, явно недоволен от принудата да бъде неподвижен.

— Дяволски ден!

— Мога ли да помогна? — попита Тревър след миг.

— Просто ще отида в подлеза и ще позвъня на баща ми. Той ще ни прибере и ще изпрати някой да се погрижи за колата.

— Имам по-добра идея. Защо не ви откарам у дома?

Тя впери в него безмълвен поглед, после погледна встрани. Изведнъж се изплаши. Не познаваше този мъж. Той можеше да бъде всякакъв. Откъде да знае, че не е направил на колата й нещо, заради което сега моторът не искаше да запали, а после нарочно не се сближи с нея в търговския център.

Стига, Кайла! Това е лудост. Той не би могъл да предвиди, че Арон ще падне във фонтана. Но въпреки това й се струваше неразумно да се качи в някаква кола и да тръгне ей така с напълно непознат.

— Не, благодаря. Ще се справя.

Отказът прозвуча по-остро отколкото й се искаше, но тя не можеше да се застави да бъде благосклонна към един евентуален похитител. Разкопча колана на Арон и го извади от колата, взе чантата си, вдигна прозореца и заключи вратата. Отправи се в посоката, от която току-що бяха дошли.

— Не искам да те задържам — каза тя, когато чу стъпките му до себе си.

— За мен няма да бъде проблем да ви отведа, където пожелаете.

— Не благодаря.

— Сигурна ли си? Ще бъде много…

— Не, благодаря!

— Заради това ли? — вдигна той ръка към лявото си око. — Зная, че с него неизменно изглеждам подозрителен, но кълна се, не съм някой, от когото трябва да се боиш.

Кайла изведнъж се закова на място и извърна лице към него. Господи! Как можа да му дойде наум, че може да има някакви предразсъдъци относно хора с физически недостатъци.

— Не се страхувам.

Напрежението върху лицето му постепенно изчезна и устните му се разтегнаха в неотразима усмивка.

— А би трябвало. В наши дни човек не може да се доверява на непознати — двамата тихо се засмяха. Без да обръща внимание на движението, на което явно пречеха, той пристъпи към нея и настойчиво се взря в лицето й. — Просто се опитвам да помогна и ти предлагам да те закарам.

Чувстваше се като пълна глупачка. Едва ли мъж, който беше в състояние да съсипе обувки за четиристотин долара, за да извади едно бебе от фонтана, беше в състояние да ги отвлече или убие.

— Добре — тихо се съгласи тя.

— Добре.

Търпението на шофьора, който чакаше да излезе от паркинга в крайна сметка се изчерпа и той натисна клаксона.

Това ги накара да тръгнат.

— Къде е колата ти?

Тревър кимна с брадичка.

— На около километър и половина — каза той през смях. — Защо не ми дадеш аз да нося Арон?

Кайла се опита да потисне нежеланието си и му го подаде. Арон го плесна по бузата с дланта на топчестата си ръка. Не изглеждаше особено притеснен от високия, мургав и привлекателен мъж с превръзка през лявото око и с усмивка, която би разтопила и айсберг.