Сандра Браун
Индиго Плейс 22 (9)

Глава девета

Денят на празненството се пукна сив и облачен. Формацията от ниско атмосферно налягане, по отношение на която Лора бе изразила такова безпокойство, бе официално обявена за тропическа буря със силни ветрове, духащи с над петдесет мили в час около центъра й.

— Сигурен съм, че няма да ни попречи — увери я Джеймс, когато тя отново повдигна този въпрос, след като изгледа метеорологичните прогнози по телевизията. — Още е на десетки мили от брега. Дори да дойде насам, вероятно силата й вече ще е отслабнала, докато стигне до нас. Това е първата буря за сезона и тя рядко бива сериозна.

Лора изтласка тревогата в дъното на съзнанието си и се насили да се развесели. Въздухът беше задушен и тежък, но с напредването на деня влажността сякаш се вдигна ведно с настроението й. С настъпването на късния следобед в Индиго Плейс 22 се възцари празнична атмосфера.

Манди беше неудържима от възбуда. Като игриво кутре се вреше в краката на всички, пречкаше се на пътя им и просто ги подлудяваше.

— Майко, би ли поела Манди за малко, за да можем да се облечем с Лора? — попита Джеймс Лиона, когато пристигна, облечена в рокля, купена от него за случая.

Беше си направила прическа и маникюр в козметичния салон. Отдавна бе загърбила суетата, но знаеше, че тази вечер е важна за Джеймс и не искаше той да се срамува от нея. Бръчките, издълбани по лицето й от несгодите през годините, се разведряваха от усмивки. Изглеждаше необичайно хубава.

Лиона бе честа гостенка в къщата след сдобряването със сина си. Лора не бе разпитвала Джеймс за подробностите около тяхната среща, но когато се прибра този ден, дълго я стиска в прегръдките си, преди да каже:

— Права беше. Майка ми е истинска дама.

Сега Лиона му се усмихна с обич и хвана внучката си за ръка.

— Не се тревожи за нас с Манди. Ние ще се грижим една за друга, нали Манди?

— Разбира се, бабо! Хайде да отидем да нагласим Ан-Мари за празненството.

Лиона отведе детето и Джеймс се втурна нагоре, за да се дооблече.

— Как ти се струвам? — попита той притеснено Лора, издокаран пред огледалото. — Да си сложа ли нещо друго?

— Имаш небрежно-елегантен вид. С една дума, страхотен си — беше облечен в тъмнозелени ленени панталони, риза в същата гама, но от по-мека тъкан, и кремаво ленено спортно сако. Дървесните цветове допълваха очите и косата му. Никога не бе изглеждал по-привлекателен.

Лора обви ръце около врата му и го целуна нежно.

— Не се тревожи, Джеймс. Всички ще бъдат впечатлени. А да не бъдат, кой го е грижа? Много важно — но тя знаеше, че за него е изключително важно какво мислят хората. В края на краищата това беше истинската причина за организирането на празненството.

— Не искам да изглеждам като издокарана отрепка.

Душата й преливаше от обич към него. Болеше я за всеки път, когато е бил пренебрегван. Обгърна лицето му с ръце и прошепна:

— Изглеждаш точно такъв, какъвто си — като преуспяващ бизнесмен и провинциален джентълмен с прекрасен дом, като баща, чиято дъщеря го обожава и съпруг, чиято жена…

— Не спирай дотук. Чиято жена какво?

Която те обича с цялото си сърце, дощя й се да каже. Но само кокетно наклони глава на една страна и промълви:

— Която не би имала нищо против да й направят комплимент, дори да е неискрен.

Той я подложи на щателен оглед. Роклята й беше наситено лилава, цвят, който не отиваше на повечето жени. Но ярката багра подчертаваше сините й очи, руменината на бузите й и златистите отблясъци на косата й. Дрехата беше без ръкави с набрано деколте, което бе изрязано точно по ключиците й, но бе издълбано отзад чак до кръста. Широката пола се виеше около прасците й и почти докосваше каишките на белите й сандали върху глезените. Косата й бе вдигната на тила и прихваната с бели камелии.

— Изглеждаш пленителна. И сериозно започвам да си мисля как да те пленя. А ако се съмняваш в искреността ми… — сграбчи бедрата й и я притегли към себе си, притискайки се в нея. — Това поне е искрено.

Устните му бяха разтворени и топли, докато ги плъзгаше бавно по нейните, отпиваше от тях и леко ги докосваше с връхчето на езика си. Ръцете му покриха голия й гръб и загалиха гладката кожа. После едната посегна към гърдата й и я помилва.

— Ммм, Джеймс, престани — рече задъхана тя и откъсна устните си от неговите. — Не можем.

Той я пусна без съпротива.

— Както ти казах и преди, ще устискам — намигна й многозначително с прелъстителен вид и у Лора не остана капчица съмнение как ще се забавляват след края на празненството. Нямаше търпение да го дочака.

Притесненията на Джеймс излязоха напразни. Той не само беше приет, но и всички, с които се запознаваше или подновяваше връзките си, се държаха раболепно с него. Хората се тълпяха наоколо му. С мъка успяваше да обиколи присъстващите и да размени по няколко думи с тях в течение на вечерта.

Често пъти Лора го хващаше под ръка в пристъп на собственическа ревност, когато някои гостенки приветстваха прекалено задушевно завръщането му в града. Винаги се изпълваше със задоволство, щом Джеймс покриваше ръката й със своята и я притискаше силно. Колкото и красива и решена да бе една жена да привлече вниманието му, съпругата му неизменно се ползваше с предимство.

Ако й беше казал, че я обича, поне веднъж, Лора щеше да се чувства най-щастливото създание на земята. Но дори и в най-страстните им мигове, когато се любеха, той не бе изричал тези три, тъй прости, думи.

Гледайки го в профил, докато се ръкуваше с кмета на Грегъри и си уговаряше среща за голф с него, Лора разбра, че и онова, което има, й стига. Беше му извоювала почитта, към която се стремеше. Неговата признателност й принадлежеше, ако не и любовта му. И това беше достатъчно.

Гордо представяше майка си и дъщеря си на гостите. Едва ли някой в града можеше да свърже мърлявата вдовица на градския пияница с кротката, миловидна жена, която извличаше неимоверна радост от успеха на сина си и привързаността на внучката си.

Гостите се надпреварваха да си разменят клюки за домакина и неговата съпруга и за очебийното уважение, което питаеха помежду си. Поглъщаха жадно храната, напитките и неповторимия пейзаж на Индиго Плейс 22, с който имението открай време се славеше.

Наближаваше полунощ, когато и последните от тях се отправиха по алеята към паркираните си коли, шепнейки помежду си, че празненството е било най-хубавото през летния сезон и че едва ли скоро някой ще надмине Пейдънови.

— О, какво облекчение! — каза Лора и събу сандалите си. Бе прекарала часове на крак. Настанена до кухненската маса, тя разтри пръстите си, за да възстанови кръвообращението им.

— Ето, мила, гризни си — Джеймс сложи една чиния, отрупана с ядене, пред нея. — Цяла вечер нищичко не те видях да хапнеш — и за себе си бе напълнил една чиния и те се нахвърлиха стръвно на храната. — Майко, нали ще останеш да спиш тук? — попита той Лиона между две хапки.

— Ако искаш.

— Искам. Гладис вече ти е приготвила свободната спалня. Защо не се качите с Манди горе? И двете изглеждате изтощени.

Манди сънено обиколи всички подред, целуна ги за лека нощ и се остави баба й да я отведе горе да си легне. Гладис се суетеше около Лора и Джеймс, гълчейки ги, че не са се нахранили на собственото си празненство. Едновременно почистваше кухнята след суматохата и постоянно пълнеше чиниите им.

Покритата с мрежа задна врата изскърца, когато Бо влезе, след като бе изгасил всички фенери и факли и се бе погрижил за безопасността на имението. Имаше разтревожен вид.

— Лора, Джеймс, току-що чух по радиото, че бурята е прераснала в ураган.

Лора внезапно загуби апетита си и бутна чинията настрана. Произнесе името на съпруга си с отчаян глас:

— Включи телевизора.

Гладис посегна към копчетата на портативния телевизионен приемник, който държеше в кухнята, за да може да гледа любимите си битови следобедни сериали по време на работа.

Бети, както бе наречен ураганът, бе основната тема в късните вечерни новини. Беше се разразил в истински тайфун и вилнееше от часове. От флотата съобщаваха за ветрове със скорост над сто мили в час. Дори на сателитните снимки ураганът изглеждаше страшен и потенциално разрушителен. Крайбрежието на Джорджия и на двете Каролини се намираха точно на пътя му.

— Индиго Плейс — с пребледняло лице и треперещ от ужас глас Лора се обърна към Джеймс. — Какво ще правим?

— Тази нощ нищо не можем да направим, освен хубаво да се наспим — каза той и я прегърна. Потупа я по гърба и зарови устни в косата й. — А утре ще обмислим положението. Тези урагани понякога менят посоката си за броени часове.

Семейство Бъртън се прибраха в техните помещения зад основната къща с тревожно приведени рамене. Джеймс се опита да отведе Лора от кухнята, но тя се запъна с пети.

— Не, ти върви. На мен не ми се спи.

— Няма да стоиш тук и да слухтиш до радиото, Лора.

— Защо не? Притеснявам се.

— Аз също, но какъв е смисълът да киснеш тук и да следиш развитието на бурята? Нищо не можем да направим.

Тя прехапа долната си устна и закърши ръце.

— Не мога да ида да си легна, сякаш е най-обикновена вечер. Все едно обръщам гръб на Индиго Плейс. Изоставям го.

Той я изгледа като че беше непослушно дете и нежно обви раменете й.

— Каква ще е ползата за Индиго Плейс, ако се съсипваш? Хайде, ела. Не се опъвай повече.

Тя тръгна неохотно, но покорно. Когато той затвори вратата на спалнята, тя вече се бе предала напълно в негова власт и се движеше като омагьосана. Ръцете й висяха тежко отпуснати до тялото. Понеже не бе в състояние да се съблече, той го направи вместо нея. Щом свали дрехите й, набързо смъкна своите и я отведе в леглото. Лора трепереше под завивките, макар да беше топло.

Ръцете му я обгърнаха и я притиснаха към тялото му толкова силно, че между тях не остана никаква пролука. После я дари с любов. Но тя нямаше нищо общо със секса.

Решеше с пръсти косата й, която сам бе разпуснал, и й шепнеше в тъмното топли, успокояващи думи, докато престана да трепери.

Устните му бяха съвсем близо до слепоочието й и той често го целуваше леко, говореше й колко е благодарен за празненството, организирано в негова чест, и колко успешно бе преминало. Накрая тя се унесе, сгушила глава в рунтавите му гърди.

 

 

Новините на следващата сутрин бяха мрачни.

Лора и Джеймс седяха един до друг на кожения диван в кабинета на баща й и гледаха телевизия. Всички предавания бяха подчинени на информационните бюлетини, свързани с урагана Бети.

Уверенията, прошепнати от Джеймс предишната вечер, бяха забравени. Лора бе безутешна при мисълта, че може да живее без Индиго Плейс 22, защото за нея това означаваше да живее без Джеймс. В нейните представи разрушаването на къщата бе равносилно на провал в брака й. Той се градеше върху къщата. Без нея, бракът им беше обречен.

Гладис непрекъснато ги зареждаше с горещо кафе, макар че и на двамата нито им се ядеше, нито им се пиеше. Помолиха Лиона да остане и да занимава Манди. Детето не можеше да играе навън, защото бе започнало да вали. То скучаеше в притъмнялата къща и палуваше, с което допълнително опъваше нервите на всички.

Органите за гражданска защита приканваха населението да се евакуира, когато стана известно, че най-вероятно ураганът ще връхлети върху крайбрежието на Джорджия. Сейнт Грегърският пролив вече кипеше от надигналите се вълни.

— Няма да мръдна оттук — заяви Лора и упорито поклати глава. — Никога няма да изоставя Индиго Плейс.

Джеймс изкриви устни, ядосан на глупавия й инат, но нищо не каза. Сложи си високи гумени ботуши и мушама и напук на бурята излезе навън. Шперплатът, който бяха заковали върху прозорците на къщата с Бо, нямаше да спре урагана, но Джеймс чувстваше, че трябва да предприеме нещо, иначе ще полудее. Не можеше да седи със скръстени ръце като при бдение край смъртен одър. Мразене да се усеща безсилен. Вбесяваше го фактът, че ураганът владее положението.

Въпреки че масовото опразване на крайбрежните градове бе започнало и всички шосета на запад бяха задръстени от движение, Джеймс успя да извози няколко фургона с коне. Лора унило го наблюдаваше от предната веранда, докато плашливите коне бяха преведени към фургоните под проливния дъжд и откарани надалеч.

Отчаянието й бе тежко като самия въздух. С мъчително усилие го поемаше в гърдите си, които се бяха свили от притеснение.

— Би ли помогнала на Манди да си приготви багажа? Майка може да пропусне нещо важно.

Джеймс бе открил жена си да седи сама в салона. Всички прозорци бяха заковани и обстановката беше погребална. Стори му се, че Лора не го е чула и тъкмо понечи да повтори молбата си, когато тя се обърна и втренчи отсъстващ поглед в него.

— Багаж ли?

— Отпращам Манди и майка с Бъртънови. Свързах се по телефона и намерих един мотел в Мейкън, в който още има места. Направих им резервация, но ако не се явят в посоченото време, стаята ще бъде дадена на друг.

Тя кимна неопределено и отиде горе, за да помогне на Лиона да подреди багажа на Манди в един куфар. Когато бяха готови да тръгнат, Лора приклекна, за да целуне Манди за довиждане.

— Мен не ме е страх, но Ан-Мари я е — промълви детето с треперещи устни. — Казах й да не се плаши.

— И двете сте много смели — Лора прокара ръце по главата на Манди.

— Не искам да ви оставя с татко, но той каза, че ще се грижите един за друг? Наистина ли?

— Разбира се.

— Няма ли да ви е страх?

— Не. Няма да ни е страх.

— Обичам те, мамо.

Лора притисна топлото, жизнено детско телце до своето, опитваше се да почерпи сили от него, надяваше се, че Манди ще й вдъхне от своята вяра.

— И аз те обичам, скъпа. Бъди послушна с баба, Гладис и Бо.

— Хайде, Трикс — рече нежно Джеймс и ги раздели. — Нали не искаш в мотела да дадат стаята ти на друг, а?

Устните на Манди се тресяха неудържимо, когато Бо я отнесе до колата под поройния дъжд и я настани на задната седалка в протегнатите ръце на Лиона. Тя се взираше покъртително през стъклото и махаше на Джеймс и Лора, докато колата се скри зад завоя и изчезна от поглед.

На Лора й се късаше сърцето, но тя знаеше, че това е само частичка от болката, която би изпитала, ако Джеймс и Манди завинаги си отидат от живота й.

— Бих предпочел да премислиш, Лора. По-разумно е да ги последваме в Мейкън.

Тя изви очи към него, упорито стиснала челюсти, и поклати глава. Ала възможността за избор й бе отнета няколко часа по-късно, когато на входната врата затропа помощник-шерифът.

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро през целия следобед. Вятърът се усили. Бурята не даваше никакви признаци на утихване. Всъщност, метеоролозите, които наблюдаваха развитието на Бети, предричаха, че това ще бъде един от най-тежките урагани, разразили се през последните години.

— Извинявайте, господин Пейдън — опита се да надвика виенето на вятъра помощник-шерифът. От широката периферия на шапката му се стичаше вода. Беше увит от брадата до глезените с жълта мушама. — Май ще оперем пешкира тоя път. Всички трябва се махнат. Имате половин час, преди да се върна пак.

— Ще се махнем — обеща мрачно Джеймс. Затвори вратата и се обърна към Лора, която стоеше зад него във вестибюла.

— Искаш ли да вземеш нещо със себе си?

Тя бе готова да пожертва живота си, не заради спасяването на Индиго Плейс 22, а за спасяването на брака си. Време! Защо не разполагаше с повече време? Ако имаше само още един ден, седмица, месец, може би щеше да накара Джеймс да я обикне. А сега беше принудена да се признае за победена, преди да е ударил последният гонг. Двубоят бе приключил.

Почувства се сразена и цялото й тяло отмаля от нанесеното поражение.

— Не, нищо не искам да взема със себе си. Нищо материално нямаше вече стойност за нея.

Господи, каква глупачка е била да придава такова голямо значение на вещите. На имот. На потекло. От люлката бе научена да цени тези неща, но отдавна трябваше да проумее, че хората са много по-ценни от предметите. От гордостта. От името.

Затова не се бе омъжила и не бе обичала истински. Защото никога не бе поставяла някого над парчето земя и къщата. До появата на Джеймс. Прозрението я осеняваше по възможно най-мъчителния начин, в момент, когато трябваше да пожертва най-скъпия си човек.

Забавиха се само колкото да съберат тоалетните си принадлежности и да пъхнат по чифт бельо в един сак. Джеймс докара колата и я спря плътно до верандата. Лора затвори входната врата и долепи длан о прохладното дърво. Сякаш поставяше ръката си върху сърцето на любим човек в пристъп на страх, че всеки момент ще престане да тупти.

Накрая подсмръкна, за да потисне сълзите си и изтича по стълбите към колата.

 

 

Под ботушите на Джеймс хрущяха стъкла.

— По-лошо е, отколкото си представях — каза той и се наведе да вземе късче от безценния полилей, който някога висеше над масата в трапезарията.

Изглеждаше ядосан. Захвърли парчето кристал и то се разби в купчината отломъци пред краката му. Лора, която го наблюдаваше, преглътна отчаянието си и се обърна.

Изминалите четиридесет и осем часа бяха истински кошмар. Пътуването до Мейкън се бе оказало едно от най-изнервящите преживявания в живота й. Движението от залепените броня до броня коли беше допълнително затормозено от дъжда. Подобно на тях стотици уплашени хора бягаха от домовете си, несигурни дали ще ги заварят, след като Бети се навилнее.

Намериха останалите безопасно настанени в малката мотелска стая. В Мейкън нямаше повече нито едно свободно място. Джеймс и Бо кавалерски предложиха да спят в колите и да освободят стаята за дамите. Лора почти не мигна през първата нощ. Манди, която спеше при нея, риташе като жребче; Гладис хъркаше; Лиона пъшкаше. Но Лора не можеше затвори очи най-вече от безпокойство.

Най-ужасните й опасения се оправдаха на следващата сутрин, когато вестниците и телевизията съобщиха, че Грегъри е сериозно засегнат от стихията. Над града бе преминало окото на бурята и той бе изложен два пъти на бушуващите ветрове и поройния дъжд. От него се бяха разразили още няколко урагана и бяха помели всичко по пътя си. През безкрайно дългия ден те не откъсваха вниманието си от информационните репортажи.

Едва след още двадесет и четири часа, когато придошлите води се бяха оттекли и се смяташе, че опасността е преминала, им позволиха да се върнат в Грегъри. Джеймс реши да остави другите в Мейкън. За да се чувстват по-удобно, той нае втора стая в мотела, щом такава се освободи.

— Докато не разбера какво е положението вкъщи, по-добре да стоите тук — каза на унилата група. — Ще ви се обадим веднага, щом научим нещо.

Преди двамата с Лора да тръгнат за Грегъри, Джеймс пъхна пари в шепата на Бо, целуна майка си и Манди и заръча на Гладис да се грижи за тях.

Обратното им пътуване премина главно в мълчание. Беше безсмислено да умуват какви може да са пораженията върху Индиго Плейс. С приближаването си към крайбрежието опустошенията, на които станаха свидетели, ги подготвиха за най-лошото.

Сърцето на Лора подскочи от радост, когато влязоха през портата и тя видя, че външните стени на къщата са непокътнати. Разбира се върху боядисаните в бяло тухли личеше мръсна ивица, която бележеше нивото на придошлите мътни води. Част от покрива бе съборен и прозорците изпочупени, но самото здание беше на мястото си.

Но сподавените ругатни на Джеймс в момента още повече понижаваха унилото й настроение. Докато оглеждаше щетите от урагана, сигурно си мислеше, че е направил ужасно капиталовложение. Беше пропилял почти цяло състояние за Индиго Плейс, без никаква възвръщаемост. Щеше да му струва още едно малко състояние за почистване и ремонт на къщата, да не говорим за старинните мебели, които трябваше да бъдат сменени. Застраховката щеше да покрие част от загубите, но не всичките.

А всъщност защо да го е грижа? Защо да хвърля толкова средства и труд, когато вече не е необходимо? Беше изпълнил целта си. Градът, който го презираше, вече лежеше в шепата му. Беше постигнал онова, което си бе наумил. Бе доказал, че заслужава неговата почит. Ако ще харчи цяло състояние за една къща, спокойно можеше да е в Атланта или някъде другаде по света. Вече не се налагаше да е в Грегъри.

Когато си тръгне, дали ще предложи да я вземе със себе си? Питаше се Лора. Този въпрос най-много я измъчваше. Беше изпълнила предназначението си. Той се бе оженил за нея заради името и адреса й. Те вече не му бяха нужни, а извън Грегъри не струваха и пукнат грош. Онова, което ги свързваше в леглото, той можеше да намери където и да е с безброй други жени.

— Ще ида да видя конюшните — тя се отдалечи бързо, преди той да забележи бликналите сълзи в очите й или да усети издайническото пресипване на гласа й.

Прегази морето от кал, без да пази ботушите или краищата на дънките си. Заболя я сърцето при вида на вечнозеления дъб, на който един от основните клони бе скършен от огромния ствол, устоял на бурите повече от век. Кеят, на който Джеймс бе посветил толкова много часове, за да го поправи, бе отнесен. Но това не можеше да се сравни с мъката, разкъсваща сърцето й, че ще трябва да се раздели с Джеймс и Манди.

Индиго Плейс номер двадесет и две бе подвластно на разрушения. Доказателства за неговата преходност бяха пръснати навсякъде, където обърнеше очи. Но любовта й към Джеймс никога нямаше да умре. Индиго Плейс беше нейното минало. Той — бъдещето й.

Тя влезе в сумрачните конюшни, които като по чудо бяха останали незасегнати. Широкият яхър бе наводнен, но тя се изкачи по стълбата в плевнята, където още беше сухо и се носеше дъх на сено. Изтегна се върху едно старо одеяло, сви се цялата на кълбо и се разрида.

— Лора?

Не знаеше колко време бе плакала, но като чу гласа на Джеймс подскочи и седна. Избърса мокрото си лице с опакото на ръцете.

— Горе съм — извика тя.

През керемидите на покрива се процеждаше слабата светлина на късното следобедно слънце. В бледите му златисти отблясъци танцуваха прашинки. В конюшнята миришеше на влага и мухъл, но не беше неприятно.

— Никъде не можах да те открия — Джеймс се покачи през капака на пода.

— Често идвах тук, когато исках да се отдам необезпокоявана на мислите си.

— Или да си поплачеш — каза без заобикалки той и се отпусна до нея.

Тя сведе очи.

— Нямам ли право? Поне мъничко?

— Сигурно имаш.

Изглеждаше резервиран и враждебно настроен и Лора замълча. Когато не можеше повече да издържа на напрежението, каза:

— Какво смяташ да правиш?

Той обви свитите си колене с ръце. Дъвчеше една сламка и я местеше от единия ъгъл на устата си в другия.

— Предполагам, че първо ще се заемем с покрива, за да предпазим къщата от капризите на времето. Мисля, че трябва да извикаме бригада за почистване… Какво има? — забеляза изражението й. Лицето й се бе вкаменило от изненада.

— Смяташ… смяташ да възстановиш Индиго Плейс?

— Ами да, по дяволите! Как иначе? Да не мислиш, че можем да живеем в нея по тоя начин?

Тя преглътна бързо.

— Значи ще продължиш да живееш тук?

— Ще трябва да наемем нещо в града, докато привършат ремонтните работи — служеше си с множествено число. Сърцето на Лора заби обнадеждено. Той отново забеляза стъписването й и моментално се обиди. — Какво ти става? Нямаш ли ми доверие, че ще направя ремонта както трябва? Да не би да се боиш, че ще съсипя фамилното ти имение?

В очите й блеснаха сълзи. Тя поклати глава.

— Не. Не е това. Просто мислех, че изобщо няма да се захванеш с ремонт.

Той я изгледа втренчено.

— Би ли ми обяснила защо си помислила такова нещо?

— Индиго Плейс беше причината да се ожениш за мен. Сега, след като го няма и ти не се нуждаеш вече от мен…

Така и не успя да довърши. Той я дръпна грубо за ръката и я метна в скута си, докато тя се озова връз бедрата му и лицето му се приближи до нейното, когато се наведе.

— Не се нуждая вече от теб ли? Мила, нуждая се от теб така, както не съм допускал, че бих могъл да се нуждая от някого, особено от жена.

Приклещи брадичката й със силната си ръка, наклони главата й назад и я целуна настървено по устните. Не бяха се докосвали от вечерта след празненството и бяха почти полудели от сексуален глад. Тялото на Лора мигновено омекна под топлината на неговото. Тя отвърна жадно на целувката му и обви главата му с ръце.

Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, бяха останали без дъх.

— Какво искаш да кажеш, че нямам нужда от теб? — попита настойчиво той. — Не го ли чувстваш? Не го ли виждаш в очите ми всеки път, щом те погледна? Примирам от желание по теб.

— Ти искаше да получиш името и положението ми в обществото.

— Отначало, да. Дойдох в града с едничкото намерение да купя Индиго Плейс и да те предумам да се омъжиш за мен по същите причини, по които ти назова. Но сега ми е все тая дали си памукоберачка или не. Искам те — той стискаше главата й с ръце почти болезнено и се взираше в очите й. — Защо плачеш цял следобед? Защото мислеше, че си загубила Индиго Плейс ли?

Охлаби хватката си колкото тя да поклати глава.

— Защото мислех, че като загубя нея, ще загубя и теб. Не можех да си представя, че ще ме напуснеш. Без къщата бих преживяла. Но без тебе, не.

Той обсипа стените на плевнята с ругатни. Можеха да минат и за молитви.

— За нищо на света не би могла да ме изгубиш, госпожице Лора — сведе глава към гърдите й и ги покри с горещи, влажни целувки през блузата. — Защо според теб се мъча толкова да забременееш? Миличко, открай време все се надявам, че ще ти направя бебе. Исках да бъда сигурен, че няма да ме зарежеш.

Тя изстена под сладостния набег на устните му и отвърна на целувките с пламенност, която бе усвоила от него.

— Тогава защо беше толкова ядосан? Страхувах се, че смяташ Индиго Плейс и мен самата за лошо капиталовложение.

— Не, не — той заглуши думите си, плъзгайки устни по шията й. — Бях ядосан, защото ти беше дълбоко разстроена от урагана и се безпокоеше за къщата. Исках да се тревожиш повече за Манди и мен, отколкото за бурята.

— О, Джеймс, действително беше така! Не го ли разбра? — задърпа косата му, докато той вдигна глава. — Постъпих като глупачка, че не ти казах нещо, което отдавна знам — тя се поколеба.

— Е?

— Обичам те.

Той застина на мястото си.

— Наистина ли?

— Винаги съм била луда по теб. Още преди вечерта, когато ме спаси от ония момчета и ме закара вкъщи с мотоциклета си. Привличаше ме, защото беше нещо, което никога не бих могла да притежавам. После, когато се върна в града… всичко започна отначало. Караше ме да се чувствам неспокойна и аз реших, че старото увлечение отново се е пробудило. Но преди няколко седмици осъзнах, че увлечението се е превърнало в любов.

Той бръсна разпилените кичури от лицето й.

— Аз също те обичам, Лора. Негодник съм до мозъка на костите си. Няма смисъл да се преструвам на друг. А ти си такава дама, аристократка. Мислех, че ще ми се присмееш, ако ти призная какво изпитвам към теб, затова не рискувах. Но сега ще ти кажа. Обичам те.

Тя докосна лицето му, харесваше мрачно свитите му устни, дръзкия му поглед, но най-вече неговата ранимост. Той беше разкрил най-чувствителната страна от себе си само на нея и това бе истинско доказателство за любовта му.

— Ти съвсем не си лошото момче, на което се правиш, Джеймс Пейдън.

— Нали ще запазиш тайната ми?

— Обещавам.

Около тях се възцари тишина, когато бавно започнаха да събличат дрехите си. Слънцето залязваше. Сенките в плевнята се сгъстяваха, макар че в пролуките между керемидите на покрива се прокрадваха няколко ярки слънчеви лъчи и горяха като миниатюрни фенерчета. В конюшнята се носеше дъх на сено и пръст, дъжд и плът.

Голи коленичиха върху одеялото с лице един към друг, докосвайки се само с устни. Сетне ръцете му покриха гърдите й и ласкаво започнаха да ги масажират.

— Ще родиш ли детето ми?

— Да. Да.

— Когато се появи, ще ми дадеш ли да вкуся от млякото ти?

Той сведе глава. Дишаше тихо, но учестено. Устните му бяха нежни, но чувствени.

Тя въздъхна от удоволствие и разтвори колене.

— Погали ме.

Той изпълни желанието й, притисна длан към хълмчето й, после я плъзна между бедрата. Палецът му бе смайващо вещ.

Тя протегна ръка към него. Под опипващите й пръсти той бе корав, гладък и топъл и набъбнал от страст.

Милваха се до сладостна полуда.

Миг преди да се взривят, той я вдигна върху скута си и я прониза.

Много по-късно, телата им бяха мокри от пот и те лежаха с лице един към друг, сити и отмалели.

— Обичам те — прошепна тя и прокара нокът по нацупената му долна устна.

— И аз те обичам.

Тя го целуна бегло и бързо и понечи да се изправи. Той я улови за китката.

— Закъде си се запътила?

Разчорлената й коса бе набучена със сламки. Устните й бяха почервенели от пламенните му целувки. Тя го погледна с лазурносините си очи на жена, безумно заслепена от любимия. Цялото й тяло розовееше от сладостно задоволство.

— Мислех… мислех, че ще се облечем и ще отидем в града… за да потърсим къде да пренощуваме… и да намерим…

Гласът й заглъхна. Ъгълчето на устните му се изкриви в многозначителна усмивка. Той вдигна към нея сънлив поглед изпод натежалите си клепачи. Сластното му изражение можеше да предума и ангел да се откаже от крилата си. Че и повече дори.

— В никакъв случай, мила. Току-що открих, че най-добре си върша работата в сеното.

После я прихвана през тила и отново я смъкна долу.