Сандра Браун
Индиго Плейс 22 (3)

Глава трета

Тя не му обърна внимание и го загърби.

— Казах да се качваш!

Тя продължи да се занимава най-съсредоточено с прасковите.

— Нямам нищо против сцените, Лора, както сигурно ти е известно. Но не смятам, че ще ти хареса кой знае колко, ако те хвана за косата и те натъпча насила вътре. А сега, ако не искаш да подхраниш горките хорица от Грегъри с някоя пикантерия, която да предъвкват довечера на масата, зарежи сладостите и се пъхай в проклетата кола.

Гласът му беше тих и спокоен, но в него звучеше явна заплаха и Лора реши, че ще е по-разумно да отстъпи. До този момент никой не беше забелязал, че разговаря с нея, но той бе в състояние мигновено да промени това положение. Навръх всичките й проблеми, само това й липсваше, да започнат да свързват името й с неговото. Може да е по-богат, но пък се ползва с лоша слава. Жителите на Грегъри се отличаваха с дълга памет.

При сегашното му настроение би било по-безопасно да тръгне с него, докато не са го разпознали, отколкото да рискува той да изпълни заплахата си и да направи сцена.

— Ще се върна по-късно, господин Потий — провикна се Лора към собственика на пазарчето. Той беше зает с друг клиент и просто й кимна бегло.

Тя седна на мястото до шофьора в спортния автомобил и припряно затвори вратата. Джеймс включи на първа скорост и той потегли като ракета, залепвайки Лора за меката кожена седалка, на която тя вече почти бе полегнала.

Той караше бързо, но умело. Въпреки това Лора затаи дъх от шеметната скорост, с която премина по улиците на града, докато излязоха извън пределите му и се озоваха на шосето.

— Няма ли да ми кажеш къде отиваме? — обърна се тя към профила му.

Дори да беше сърдит, не му личеше. Фактически и той бе почти полегнал на седалката си. Когато не сменяше скоростите, дясната му китка обгръщаше подплатеното с кожа кормило. Левият му лакът бе свит върху спуснатото стъкло на прозореца. Сякаш не забелязваше, че вятърът вилнее в косата му, още по-малко, че пилее лудешки Лорината. Стрелна я с поглед, преди да отговори:

— Паркинг.

— Па… — дори не успя да изрече думата. Устата й внезапно бе пресъхнала. Изви глава и се втренчи пред себе си. Пътят, който той бе поел на изток, водеше към брега на Сейнт Грегърския пролив. През дърветата в далечината се виждаше водата.

Пътят се стесни и накрая свърши до блатистия плаж на скалисто заливче. Джеймс изключи мощния двигател. Бяха на безлюдно място и дърветата наоколо сякаш ги обграждаха зловещо от всички страни. По клоните им се виеха гъсти пълзящи растения и се спускаха чак до земята. Боровете се издигаха до небесата.

Самият плаж представляваше тясна пясъчна ивица и беше осеян с туфи остра трева. В здрача тъкмо започваше да звучи хоровата песен на нощните птици. Ниско над затлачените води, миещи брега, жужаха насекоми.

Лора неволно подскочи, когато Джеймс изпъна ръката си върху гърба на седалката й.

— Отпусни се.

— Бас държа, че така си казвал на всички момичета, които си водил тук — заяде го в отговор тя и се смали до вратата си.

Той се изсмя дълбоко и заразително.

— Като си помислиш, май че е вярно.

— А те? Имам предвид, те отпускаха ли се?

Погледът му беше ленив и унесен, когато го сведе към устните й.

— Повечето.

— А останалите?

— Останалите бяха прекалено развълнувани, за да се отпуснат.

— Развълнувани ли?

— Възбудени.

Защо ти трябваше да питаш, патка такава?

— И развълнувани, че са тук заедно с мен.

Неговата самонадеяност беше просто невероятна и тя презрително изсумтя.

— Е, аз пък нито съм отпусната, нито развълнувана. А съм направо бясна. Би ли ме откарал обратно на пазара, моля, за да си взема колата и да се прибера вкъщи?

— Не. Още не. Първо ще си поговорим.

— Можехме да си поговорим и по телефона. Но тогава щеше да е в рамките на приличието и на общоприетото, нали? А ти никога не си съобразявал с тези неща.

— Точно така — усмихнат, той се наклони по-близо. — Знаеш ли какво? Струва ми се, че точно това ти харесва в мен. И то много. Затуй сърцето ти тупка като на уплашено зайче.

Нямаше желание да спори с него, главно защото беше прав и в двете си твърдения, но и защото единственият начин, по който би могъл да разбере, че сърцето й бие лудо, бе да погледне плата, трептящ над него. За по-сигурно тя само се втренчи с каменно изражение през предното стъкло.

— Защо не прие предложението ми за къщата?

— Беше неприемливо.

— Предложих колкото искаше.

— Очаквам нещо повече от пари от лицето, което ще купи Индиго Плейс.

— Като например?

— Например обвързване.

— Би ли се доизяснила?

— Не желая някой развейпрах да дойде да я купи и после да я занемари.

— Нямам подобни намерения.

— Сигурна съм, че бързо ще й се наситиш. Прекалено изолирана е. В Грегъри не кипи шеметен нощен живот, към какъвто, предполагам, си свикнал. Ще се отегчиш от града и от отговорността, свързана с поддържането на имение като Индиго Плейс.

— Искам да се оттегля на спокойствие в него.

— Да се оттеглиш? — попита тя с явно недоверие. — На тридесет и две?

— Да, да се оттегля на спокойствие — отвърна той с усмивка, която бавно се разля по устните му. — Докато измисля интересен начин да спечеля следващия си милион.

Никой почтен човек не говори открито за финансовите си успехи. Забележката му за сетен път потвърждаваше простотията му. Но щом той можеше да говори без задръжки, тя също можеше.

— Не желая да продам къщата на теб. Точка.

— Съществуват закони срещу дискриминацията — рече сдържано той.

— Ще намеря начин да ги заобиколя.

— Мога да си позволя покупката.

— Знам. Но Индиго Плейс не е награда, спечелена за добре свършена работа.

— Какво имаш предвид? — тялото му отбранително настръхна и Лора разбра, че е успяла да го засегне на болното място.

— Имам предвид, че не се стремиш да се сдобиеш толкова с имота, колкото с уважението, отъждествявано с него. Но онова, което, изглежда, не можеш да проумееш, е, че честта и благородството не се купуват с пари. Уважението е нещо, което дори милионите не могат да ти осигурят, господин Пейдън.

Той стисна челюсти от гняв, но не й възрази. Накрая каза:

— Добре, умееш да проникваш под кожата ми. Но и ти си прозрачна като стъкло. Знам истинската причина, поради която не искаш да я продадеш на мен.

— И каква ще е тя? — попита ехидно Лора.

Сдържаността й го вбеси. Сграбчи я за рамото така рязко, че тя подскочи от страх.

— Парите ми не са достатъчно добри, затова.

— Не е вяр…

— Изслушай ме. Парите ми не са стари. Не са престояли в банковите подземия поколения от знатни люде наред. Изкарани са не от обработването на тая скъпоценна низина, а от продажбата на стоки. Според твоя начин на мислене, аз не съм нищо повече от обикновен търгаш. Дори не знам името на дядо си, камо ли колко пари е имал. Не можеш да проследиш родословния ми корен чак до Гражданската война и по-нататък. Бях разюзданото хлапе на градския пияница, тъй че кой, по дяволите, си въобразявам, че съм, та да се опитвам да купя Индиго Плейс 22? Това ти се върти в главата, нали?

Тя излъга.

— Не.

Той я раздруса леко.

— Добре тогава, нека ти кажа нещо, госпожице Лора Нолан. Вече не си толкова важна. Известни са ми всичките ти финансови проблеми. Синята ти кръв не може да плати сметките, нали? Фамилното ти име не може да сложи хляба на масата, нали? Когато остана без пукната пара, на банката не й пукаше кой е бил дядо ти. Разорена си. Така че докъде те доведе цялото ти славно минало, а?

Очите я засмъдяха от избилите сълзи на унижение. Не можеше да понесе мисълта, че той знае за безпаричието и дълговете й.

— Колко си жалък, че изобщо го споменаваш — тя отскубна рамото си. — Не се нуждая нито от теб, нито от парите ти.

— Как пък не! — изръмжа той. — Затънала си чак до вирнатия си нос, с който винаги си се перчила пред мен. Независимо дали ти харесва или не, ще ти отърва задника. Не виждам да бъка от други купувачи, дето чакат на опашка и драпат да отмъкнат Индиго Плейс от аристократичните ти ръце. Нямаш никакъв избор, освен да го продадеш на отрепка като мен и затова злобееш.

— Закарай ме вкъщи — процеди през зъби тя.

— Кое те влудява най-много, а? Че аз имам пари сега, а ти не? Че Джеймс Пейдън диктува условията? Че ще живея в къща, дето преди години не бях достоен да престъпя прага й ли? — млъкна, за да наблегне на думите си. — Или че те целунах днес и адски ти хареса?

Кипнала от яд, тя го изгледа кръвнишки.

— Давам ти къщата, да те вземат мътните дано! Само ме откарай до колата. Веднага.

Внезапно той се пресегна и обви лицето й с ръце. Изви главата й към себе си, когато тя понечи да се обърне.

— И не ти беше за първи път — рече тихо.

Тя стисна клепачи.

— Моля те, върни ме в града.

Дълго се взира в нея с мрачно и напрегнато изражение. Накрая я пусна и се намести на седалката си. Двигателят гръмко забоботи, когато завъртя ключа в стартера. Повече не си продумаха.

Пазарът беше затворен, когато стигнаха до него. Щом той натисна спирачките, Лора бутна вратата си и слезе.

— Ще се обадя на госпожа Хайтауър довечера — бързо захлопна вратата след себе си. Той не потегли, докато тя не се отдалечи от паркинга.

 

 

Сенките, които пълната луна хвърляше в спалнята й, бяха тъжни. Тя лежеше в леглото и си мислеше колко малко нощи й остават да прекара в тази стая. Болката беше непоносима. Сърцето й беше разбито и тя се съмняваше, че някога ще оздравее. Откъсне ли се от Индиго Плейс, все едно са й изтръгнали сърцето. Как ще живее без къщата?

Но точно това ще трябва да направи, защото след два дни тя ще бъде законна собственост на друг. В нотариалния акт ще фигурира името на Джеймс Пейдън.

Госпожа Хайтауър едва не припадна, когато Лора й се обади, за да я уведоми, че приема последното предложение на господин Пейдън. Не спомена на какво изпитание я е подложил, докато се съгласи. Единствената грижа на посредничката беше, че продажбата ще се осъществи и тя ще получи от нея щедра комисионна.

— Договорът е готов. Ако и двамата с господин Пейдън го подпишете още довечера, ще успеем да приключим сделката вдругиден. Естествено, утре ще се наложи да прехвърля ужасяваща камара с документи, но той изрично подчерта, че желае да приключим възможно най-бързо.

— Вдругиден! — възкликна разтревожена Лора. — Но аз няма да имам време да си събера багажа.

— Ще имате време. В договора е указано, че разполагате с тридесет дни, за да освободите къщата.

Беше утешително донякъде, но не особено. След тридесет дни ще трябва да напусне завинаги Индиго Плейс 22. Не можеше да се примири с тази мисъл. Нито с целувката на Джеймс Пейдън от сутринта.

Или с онази, за която бе намекнал.

Години наред след случката Лора се мъчеше да изтрие този конкретен спомен, свързан с него, от паметта си. А сега Джеймс го бе изтикал на преден план и тя трябваше да го изличи по някакъв начин. Може би като по-зряла ще възприеме станалото от различен ъгъл. Но при извикването на онази вечер след футболния мач у нея се прокрадна предишното раздвоение.

Учеше в първите класове на гимназията. Бе студена петъчна вечер. През ноември. Дъхът й изпускаше пара, когато изтича по циментовите стълби на зданието, където се помещаваше оркестърът, към чакащия училищен автобус.

Изгорелите газове от няколко мотоциклета също замъглиха студения въздух — машините изникнаха с рев, сякаш от небитието, и я заобиколиха в кръг. Тя се озова приклещена между тях и тухлената стена на сградата.

— Я, какво е това тук? — рече провлечено един от мотоциклетистите. — Май от ония врътливите девойчета. Как викаха на такива като теб, бе сладурче?

— Мажоретка, тъпчо — обади се един от приятелите му. — Точно такава е, няма грешка. Пъргава е като балеринка, нали?

Всички решиха, че казаното е адски забавно и гръмко зацвилиха от смях. Но не достатъчно гръмко, за да привлекат вниманието на останалите членове на оркестъра, които се качваха в училищния автобус в срещуположния край на паркинга. Бяха тръгнали на тържество по случай края на мача. Заради победата на футболния отбор до един бяха в приповдигнато настроение. Училищният автобус се тресеше от смях и радостни възгласи. Някой бе помъкнал барабан със себе си и оттам звучаха маршови ритми. Лора бе впримчена в тъмната сянка на зданието и се съмняваше, че ще я видят. След нея също нямаше да се появи никой, защото си бе тръгнала последна.

— Пуснете ме да мина — каза тя с най-снизходителен тон. Сърцето й биеше лудо и силно като барабана. Позна в мотоциклетистите членовете на една банда, която безцелно се скиташе из улиците на града и си търсеше белята. Взети поотделно, може би не бяха толкова лоши, но събрани заедно, черпейки кураж един от друг, ставаха опасни. Лора бе достатъчно досетлива, за да се уплаши.

Първият, който я заговори, приближи мотоциклета си още повече.

— Само ако ни потанцуваш, въртиопашчице. Не можахме да те гледаме много отблизо на футболния мач. Нали, момчета?

Приятелчетата му се засмяха на остроумието и охотно се съгласиха с него. Насърчен, той се пресегна и смъкна якето й с инициалите на училището, оставяйки Лора по късото, лъскаво костюмче, което носеха с другите мажоретки. От футболното игрище блестящите точици добре се открояваха. Отблизо обаче изглеждаха крещящи и евтини. Лора забеляза похотливо ококорените очи на мъжете около нея и гърлото й се сви от ужас.

Завъртя се кръгом с намерението да избяга. Но се блъсна в някакъв мотоциклет, който не бе видяла досега, и на бърза ръка се спря. Яхнал го насреща й, със стърчаща от нацупените устни цигара, беше Джеймс Пейдън, всепризнатият тартор на бандата. Лора не го бе мяркала много от времето, когато преди три години за обща почуда бе завършил гимназия.

Знаеше, че работи в един гараж в покрайнините на града, но никога не бе имала случай да припари до подобно място. Всички поправки, които се налагаха по автомобилите на тяхното семейство, се извършваха от Бо. Беше зървала Пейдъновия хлапак в града, но едва няколко пъти и то нарядко. Говореше с него само, ако той я заговореше пръв.

Веднъж в супермаркета на „Сейфуей“, когато един автомат й глътна монетите, но не й пусна колата, той се приближи зад гърба й, удари с все сила машината с юмрук, отвори появилата се кутия с напитката и й я подаде. Тя му благодари. Той й хвърли една от онези усмивки, които недвусмислено намекват: „Знам как изглеждаш гола.“ и отмина нататък, без да продума.

Сега се срещаше лице в лице с него и бяха на негова територия. Веждите му бяха свъсени ниско над замислените очи с тежки клепачи. Челюстта му бе обрамчена от вдигнатата яка на черното кожено яке. Бедрата му бяха широко разкрачени върху неподвижното возило. Той сякаш мъркаше също като мотоциклета, като котарак, току-що докопал вечерята си.

Дръпна дълбоко от цигарата и издуха дима във въздуха, докато образува призрачен венец около главата му. После я захвърли на асфалта.

— Закъде сте се разбързали толкова, госпожице Лора?

— Зза… тържеството на оркестъра — тя нервно навлажни устни, усещайки зад гърба си как останалите петима мотоциклетисти се приближават и й отрязват пътя за бягство. Един от тях направи неприлична забележка за краката й.

Джеймс посочи с брадичка приятелите си.

— Ние с момчетата също можем да ви повеселим.

Те се изхилиха.

— И още как, по дяволите! — подхвърли един.

Лора потрепери от студ и страх.

— Не трябва да се деля от групата.

— Винаги ли правите каквото трябва? — попита я Пейдън.

Нямаше време да отговори, защото вниманието им беше привлечено от автобуса. Той изпърпори и потегли с грохот от безлюдния паркинг. Ужасена, Лора проследи как задните му светлини се стопяват, докато накрая съвсем изчезнаха от поглед.

— Не е ли срамота, по дяволите! — каза едно от момчетата зад нея. — Тръгнаха и те зарязаха, въртиопашчице.

Паникьосана, Лора погледна Джеймс.

— Моля ви — очите й се наляха със сълзи.

— Я покажи сега малко вирене на крачета, момиче — изреклият това я шляпна отзад.

Тя се извъртя рязко.

— Престанете! Да не сте посмели да ме докоснете повече!

Той се намръщи.

— Абе, ако питаш мен, хич не ми допада префърцуненото ти държане, сладурче. За какво се надуваш толкова?

— Кофти й е, че си е забравила палката. Май трябва да й дам друга пръчка да повърти.

При тези думи избухна задружен, гръмогласен смях. Последният обадил се слезе от мотоциклета си.

— Дай да видим сега дали те бива да завързваш нови приятелства — той се спусна напред и я сграбчи за раменете.

— Не!

Лора изпищя и започна да налага нападателя си. Успя да го удари по брадата със свития си юмрук. Вбесен, той изруга и удвои усилията си да я усмири. Приятелите му се присъединиха към него, но Лора се оказа по-издръжлива, отколкото бяха разчитали. Тя се съпротивляваше неистово, макар че надаваше жалостиви викове за помощ.

— Пуснете я.

Тихо изречените слова прорязаха тъмнината като рапира. Всички, с изключение на един от мотоциклетистите, се отдръпнаха. Той съсредоточено мачкаше с устни Лорините, докато ръката му свирепо я стискаше отзад.

— Казах, да я пуснете — този път думите бяха изречени по-рязко.

Кандидат-любовникът вдигна глава и погледна през рамо водача си.

— Защо?

— Защото така казах.

— О, по дяволите, тя само се прави на интересна. Иначе й се ще.

— Няма да повтарям повече.

Мотоциклетистът се поколеба дали да не възрази, но разумът му надделя. Знаеше колко жестоко умее да се бие Пейдън и не гореше от желание да го изпита на гърба си.

Щом онзи прибра ръцете си до тялото, Джеймс посегна към китката на Лора, сграбчи я и я дръпна толкова силно, че едва не й счупи врата.

— Качвай се — каза лаконично и посочи седалката зад себе си.

Тя се покатери за нула време. Студената кожа вледени бедрата й отвътре и тя рязко си пое дъх. Хладният въздух й дойде добре, прочиствайки устата й от бирения вкус на целувката, на която бе подложена.

— Дай й дрехата — заповяда Джеймс.

Един от приятелите му се подчини. Джеймс я изчака да пъхне ръце в ръкавите и тогава рече на своята група от верни последователи:

— По-късно — после форсира двигателя на мотоциклета и той изфуча от паркинга надолу по улицата. Как не се обърнаха, като взимаха завоя, на Лора така и не й стана ясно.

Много неща не схващаше, освен ужаса, че няма да успее да се задържи на седалката. Джеймс навярно изпитваше същите опасения, защото извърна глава и извика:

— Хвани се за мен.

Колебливо, но по неволя, тя обви ръце около кръста му. Тялото под коженото яке беше топло. И мъжествено. Ужасяващо мъжествено. Никога не бе докосвала момче толкова отблизо. Само че това не беше вече момче. А мъж.

— Къде е тържеството?

— Не искам да ходя — извика тя в отговор. — Просто ме откарай вкъщи, моля те.

Не я попита къде по-точно. Знаеше, че живее в Индиго Плейс 22.

Колкото и да шпореше мотора, тя не можеше да се отърси от страха си. Чудовищността на онова, от което току-що се бе отървала, я връхлетя и тя се разплака. По бузите й рукнаха сълзи, които мигновено замръзваха върху кожата й в ледения вятър, който духаше срещу нея.

За да се скрие от него, тя зарови лице във врата на Джеймс Пейдън. Той миришеше на одеколона „Олд Спайс“ и на кожа. Косата му плющеше по лицето й. Когато напуснаха улиците на града и поеха по неравните шосета, тя се вкопчи още по-здраво в него, несъзнателно притискайки хълбоците му между бедрата си.

Разбра кога стигнаха до Индиго Плейс, но не вдигна глава, докато не свиха по извитата алея на номер двадесет и две. Къщата беше тъмна. Родителите й бяха излезли с приятели след футболния мач, спокойни, че тя ще бъде на тържество с оркестъра.

Мотоциклетът спря напълно, но тя не се помръдна. Остана на мястото си, вкопчена в най-необуздания хлапак, озовавал се някога на улиците на Грегъри. Постепенно отпусна ръце.

— Добре ли си? — попита я Джеймс и изви глава назад. Тя срещна очите му, помисли си, че има хубави мигли и кимна. — Сигурна ли си? — тя опря ръце на раменете му и слезе от мотоциклета.

— Да. Благодаря — гласът й трепереше. Лунното сияние освети мокрите бразди по страните й. Очите й още изглеждаха разплакани. Блестяха.

Джеймс прехвърли дългия си крак през мотоциклета и застана пред нея. Взря се в лицето й. Ъгълчето на устните му се изви в мимолетна усмивка.

— Червилото ти се е размазало.

Вдигна ръка към бузата й и прокара палец по устните й, обирайки размазаното цикламено червило, което тя слагаше само за футболните мачове. Няколко пъти избърса устните й, като погледът му следеше неотлъчно всяко бавно движение на палеца.

Почувства се странно развълнуван от нейната уязвимост. Никога не бе докосвал по-меки устни. Взря се в очите й. Бяха големи, невинни, смутени и пълни със сияйни сълзи.

Постъпвайки съвсем инстинктивно, наклони глава и я целуна. Целувката беше нежна, внимателна и състрадателна. Но покри цялата й уста. Той потърка полуразтворените си устни в нейните.

Това бе най-интимната и предизвикателна целувка, изпитвана от Лора до този момент. Прониза я приятен гъдел, който се устреми право надолу и се настани в люлката на нейната женственост. Гърдите й настръхнаха. Тя реагира, като рязко се отдръпна, преди да го е притиснала в обятията си. Трепетното желание, надигнало се в нея, я изпълни с ужас и тя внезапно намрази мъжа, който я бе накарал да се почувства толкова неуверена и застрашена.

— Затова ли ме спаси от приятелите си, за да можеш ти да се гавриш с мен?

Джеймс се изненада от отмъстителността й. Дори отстъпи крачка назад. После устните му се извиха в познатата високомерна усмивка и той я огледа нахакано от главата до петите.

— Прекалено сте безкръвна за моя вкус, госпожице Лора.

Преметна крак през седалката на мотоциклета си, натисна педала на стартера и когато двигателят загърмя, изфуча от алеята, посипвайки белите й лачени мажоретни ботушки с чакъл.

Повече Лора не го видя до снощната му поява, когато изникна от мрака, обгърнал верандата на къщата й. Както винаги, Джеймс Пейдън влечеше неприятности след себе си. Отново се намесваше като неин спасител, но също както първия път тя не посрещна застъпничеството му с възторг.

 

 

Беше облечена в костюма, с който бе на погребението на баща си и който напълно отговаряше на настроението й. Влезе в компанията за поземлени и имуществени дела с изправен гръб и високо вдигната глава. Само онези, които я познаваха изключително добре, биха се досетили, че се намира пред пълен срив.

— Добро утро, Лора — каза й Джеймс Пейдън подир няколко минути, когато пристъпи в кабинета, в който я бяха въвели.

Тя му се усмихна вдървено.

— Джеймс.

— Надявам се, че това време е удобно за теб.

Тя скръцна със зъби, за да не му изкрещи, че никога няма й е достатъчно удобно да му предаде семейното имение. Страхувайки се да заговори, тя каза:

— Искам да приключа с тази работа колкото е възможно по-скоро.

Той седна на стола до нея. Тя се изненада колко нормално изглежда. Нормално в смисъл, че бе облечен като обикновен бизнесмен в прилично ушит кафяв костюм от три части, безупречна риза с цвят на слонова кост и елегантна кафява вратовръзка на райета. Копчетата му за ръкавели бяха златни, а също и обръчът под колосаната яка. Кафявите му обувки бяха лъснати до блясък. Имаше типичен вид на млад и напорист финансист, дето и Медисън Авеню^[1] не би могло да скалъпи по-добре. Лора не си спомняше да го е виждала в друго, освен по дънки.

Дрехите му може да подхождаха на висш чиновник, но лицето, изражението му, бяха мрачни и непокорни както винаги, щом се осмелеше да го погледне в очите.

Госпожа Хайтауър привърши разговора си с нотариуса от компанията и с престорено чувство за значимостта на момента забърза към масата, където седяха Лора и Джеймс.

— Всичко е готово и чака вашите подписи.

Лора погледна купчината от документи и ги подписа със замах. После госпожа Хайтауър ги подаде на Джеймс и той сложи подписа си на обозначените с точици места.

Лора откъсна съзнанието си от цялата процедура. Ако мислеше за това, което правеше, нямаше да бъде в състояние да го осъществи. Гледаше на срещата като на ритуал, като на вадене на зъб, което човек трябва да понесе възможно най-безболезнено, утешавайки се, че е за негово добро.

Накрая нотариусът й връчи чек. Докато госпожа Хайтауър многословно поздравяваше Джеймс за новия му дом, Лора погледна чека.

— Има някаква грешка — каза внезапно. Три чифта очи я зяпнаха изненадано. — Чекът — добави тя и го показа — е прекалено голям.

— Сигурен съм, че няма грешка — обади се нотариусът и си сложи очилата за четене.

— Комисионната на госпожа Хайтауър и сумата, която продавачът трябва да плати, не са извадени от общата — поясни Лора. За имот с цената на Индиго Плейс тя беше значителна.

— О, господин Пейдън се погрижи за всичко това — отвърна госпожа Хайтауър с облекчена усмивка. — Беше предвидено в договора.

Лора онемя. Вторачи се в Джеймс, който гузно изучаваше върха на обувката си.

— Навярно не съм забелязала това условие — измърмори тя.

Изтърпя проточилото се сбогуване. Когато най-сетне се откопчи, тя се присламчи към Джеймс и промълви със стиснати устни:

— Може ли да поговорим насаме?

Той й се усмихна.

— Разбира се, скъпа. Тъкмо се канех да те помоля за същото.

Заради любопитните очи, които ги следяха иззад внезапно замлъкналите пишещи машини, Лора му позволи да я улови за лакътя и да я отведе през канцелариите вън на тротоара.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно? — попита той, щом излязоха през вратата.

— Не се нуждая от твоята милостиня — изсъска тя. Усмихна се да не би още да ги наблюдават разни навлеци, но думите й режеха като стъкло.

Той се облегна върху тухлената стена на сградата.

— Не смятам, че поканата за обяд се брои за милостиня.

— Не ми се прави на интересен — беше бясна от яд и усети как бузите й издайнически почервеняват. Надяваше се поне други да не забележат. — Имам предвид допълнителната сума, която получих от продажбата. Комисионната на госпожа Хайтауър щеше да бъде начислена от моята печалба. Аз трябваше да платя…

— Реших, че ти дължа това.

— Нищо не ми дължиш.

— Аз те принудих да ми продадеш къщата. И исках да те овъзмездя.

— Не ти ща благодеянията. Сделката беше чисто търговска и нищо повече. Както ядно подчерта онзи ден, аз нямах друг избор. Но да пукна, ако взема и един проклет цент повече от теб.

— Всичко е отдавна приключено, Лора. Предлагам ти отсега нататък да четеш по-внимателно договорите, които подписваш.

— А аз ти предлагам да вървиш по дяволите! — тя се завъртя кръгом с морскосините си лачени обувки и важно се отдалечи по тротоара.

— Значи ли това, че обядът се отлага?

Този мъж беше непоносим.

 

 

Прибра се у дома разлюляна от гняв. Съблече се и захвърли дрехите си, сякаш бяха омърсени. Обяд ли! Как смее да й вдига стойки?

Когато се поуспокои, позвъни на адвоката си, че е получила чека и че е готов за депозиране.

— Е, като начало е добре — каза той доста вяло.

— Като начало ли? Аз мислех, че това спасява положението.

— Да, той ще покрие ипотеките, направени от баща ти върху имението, но не можем да разчитаме на него до безкрайност — и изреди цяла колона от цифри.

— Добре, добре — рече унило Лора, когато той най-сетне стигна до края й. — Предполагам, че още не съм осъзнала напълно до каква степен съм задлъжняла. Но къщата е единственият ми източник на доход. Нямам нищо друго.

— Имаш и мебелите — напомни й тихо той.

— Но те са мои — възрази тя. — Те са антики.

— При това безценни, Лора — остави я за известно време да обмисли думите му. — А и за какво са ти сега? Къде ще ги сложиш?

Беше прав. Бе подала молба в няколко частни училища из целия Юг за учителско място. Не притежаваше квалификация, нито опит и я блазнеше мисълта да живее безметежно и уединено в някое привилегировано девическо училище. Но подобна работа нямаше да й осигури достатъчно пари, за да купи толкова голяма или изискана къща, която да побере всички мебели, изпълнили огромните стаи на Индиго Плейс. А да ги даде на съхранение би й коствало допълнителни разходи, които й бяха излишни.

— Предполагам, че си прав — съгласи се тя. Къщата бе загубена за нея. Тогава защо не и мебелите? В очите й напираха сълзи, но тя се заинати и ги потисна. — Как мога да продам тези предмети?

— Аз ще се заема с това.

— Не искам целия град да научи.

— Разбирам. Предлагам да организираме дискретен търг извън града. Например в Атланта. Или в Савана, макар че е доста близо до нас.

— В Атланта. И нека бъде изискан, моля.

С ужас си представи как някой недодялан аукционер реве просташки: „Какво ще дадете за този шератонски^[2] бюфет?“

Адвокатът я увери, че ще се погрижи за всичко съгласно предпочитанията й. Преди да затвори, й напомни, че разполага само с трийсет дни да освободи помещенията.

Тази вечер Лора плака, докато заспа.

Когато се събуди рано, реши, че чукането в главата й се дължи на сълзите и безсънието. Но скоро осъзна, че в чукането се долавя определен звън, както при забиването на пирон.

Тя отметна завивките, приближи се, залитайки, до прозореца и дръпна завесите. Зяпна от почуда, когато видя Джеймс Пейдън да кове нещо по беседката, построена от баща й като подарък за дванадесетия й рожден ден.

Обърна се рязко и хукна надолу по стълбите. Беше толкова рано, че стаите в къщата още бяха сумрачни и хладни. Стигна до задната веранда за отрицателно време, бързо отключи вратата и я отвори със замах.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика троснато и пристъпи на терасата, застлана с плочи.

Чукът увисна във въздуха между раменете му и главата на гвоздея. Той я погледна и се усмихна.

— Добро утро. Чукането ли те събуди?

— Какво правиш? — повтори тя.

— Мъча се да опазя имуществото си — отвърна спокойно той. Остави чука на земята и се запъти към терасата, изтривайки потта от челото си с ръкав. — Чака ни горещ ден.

— Господин Пейдън — искам да знам защо сте дошли тук по никое време да вдигате тоя адски шум. Мислех, че разполагам с тридесет дни, за да се изнеса — тридесет дни на покой. Тридесет дни, без да й се мярка пред очите. Надяваше се, че никога повече няма да го види.

— Така е, но междувременно смятам да се заема с някои поправки. Има ред неща, които се нуждаят от вниманието ми. Имението е достатъчно занемарено и не ми се ще да се руши повече.

Изпита облекчение, че той не събаря прекрасната беседка, но упрекът му я засегна. Вярно е, че трябваше да се сменят няколко плочи на покрива й, но тя нямаше пари, за да се захване с тази работа. Не бе проявила нехайство по своя воля.

— Не можеш да извършваш поправки, докато съм тук — рече твърдоглаво тя.

Той подпря единия си крак на ниската стена, опасваща терасата, и се облакъти на бедрото си. Наклони се напред, погледна я и попита с кадифен глас:

— Кой казва, че не мога? Мястото е мое.

Тя си пое рязко дъх, давайки си сметка, че е прав. Нямаше основание да го отпрати. А понеже трябваше да опише мебелите за търга, не беше в състояние да се изнесе преди крайния срок, който бе определен.

Стисна устни, изпълнена с неистова неприязън към подчиненото си положение и още повече към факта, че той го съзнава и се възползва най-безогледно от него.

— Тогава значи нямам думата в случая, макар че, според мен, постъпката ти е груба.

— Никой не ме е обвинявал в обратното.

— Бъди така любезен да ме уведомиш, когато решиш да влезеш в къщата — каза високомерно тя. — Не искам да ме издебнеш в гръб.

— Защо? Да не би да те е шубе, че ще те заваря само по нощничка и със сутрешна руменина?

Тя изписка пронизително, когато се погледна. Беше я описал съвсем точно. В гнева си се бе втурнала от спалнята, без да се сети да наметне пеньоар.

Босите й нозе почти прелетяха през терасата, когато светкавично се спусна обратно през задната врата. Ниският му дрезгав смях я последва вътре.