Сандра Браун
Индиго Плейс 22 (2)

Глава втора

Лора се събуди късно, чувстваше се замаяна след неспокойната нощ, през която с часове се бе мъчила да заспи. Усети, че отгоре на всичко е сънувала нещо тревожно, но не желаеше да си го спомня. Инстинктивно разбра, че не иска да знае какво, или по-точно кого, е видяла насън.

Не й се случваше за първи път да се пробужда в потиснато настроение. През цялото продължително боледуване на баща й, след смъртта му и откритието, че е изправена пред неразрешим финансов проблем, Лора се държеше в ръце, но почти бе забравила какво е да очакваш с нетърпение настъпването на утрото. Напоследък идните дни обещаваха само нови трудности.

Тя се повлече към банята до спалнята й и си взе душ, отначало врял, сетне толкова студен, колкото можеше да изтърпи, за да се окопити. Когато се чувстваше нещастна, цялата се размекваше, но душът донякъде оправи положението.

Нахлузи чифт вехти, отрязани над коленете, дънки и тениска с надпис: „Много мъже, малко време“. Беше й подарък от приятелка, купила я за майтап при едно пътуване до Ню Орлиънс. Боса, с увита в хавлиена кърпа коса, слезе на долния етаж, за да си свари каничка кафе, от което изпитваше остра нужда.

Издрънчаването на входния звънец я изтръгна от унеса, в който монотонно капещата кафеварка я бе потопила. Стъпките й едва се чуваха по дървения под и старинните персийски килими, докато отиваше към вратата. Когато надзърна през завесите на трапезарията, за да види кой е ранният посетител, стисна очи, сви юмруци и тихичко изруга.

Престраши се да хвърли бегъл поглед в огледалото на вестибюла, изстена и съжали, че го е сторила. Без грим, боса, с омотана в кърпа мокра коса. Страхотно. Просто супер.

А той, по дяволите, изглеждаше фантастично.

Отвори вратата, но нищо не каза, само го поздрави с кисел поглед, който напълно отговаряше на настроението й.

При вида на облеклото й, той се изхили с непростима дързост.

— Добр’утро.

— Здрасти.

Трябваше да стои, докато той четеше надписа на тениската й. После да преглътне недоверчивото му подхилване. Изпита желание с един плесник да го изтрие от лицето му. Но вместо това запази отегченото си и вяло изражение.

Надникна зад внушителните му рамене и забеляза, че е сменил мотоциклета със сребриста спортна кола, чиято марка дори не й беше известна. Бе толкова ниска и лъскава, че тя се почуди как е успял да напъха в нея дългото си тяло.

— Няма ли да ме поканиш?

— Не.

— Може ли да вляза?

— От какъв зор?

— Госпожа Хайтауър не ти ли се обади?

— Не.

В момента, в който го изрече, телефонът иззвъня. Той й намигна.

— Бас държа, че е тя — Лора само го изгледа кръвнишки, без да се отмести от вратата. — Предлагам ти да вдигнеш слушалката — каза той, когато и след няколко пронизителни иззвънявания, тя не се помръдна.

Въпреки небрежния си вид, Лора важно му обърна гръб и се отправи към телефона, скътан в едно ъгълче под стълбите.

— Ало… О, добро утро, госпожо Хайтауър — втренчи се в Джеймс, който прекрачваше неканен прага. Като затваряше вратата, той отвърна на погледа й и се ухили самодоволно. — Той е вече тук — рече сприхаво Лора. — По-добре да бяхте… О, така ли? Сигурно съм била под душа… Ами… Аз всъщност… — тя въздъхна тежко и каза: — Добре… Да, разбира се. Няма нищо. Дочуване.

Остави слушалката върху вилката и бавно се извърна към нежелания си гост.

— Тя обясни, че пак искаш да хвърлиш едно око на къщата. Защо? Нали снощи я видя?

— Ако реша да я купя, солидно ще се изръся. Не смяташ ли, че трябва да я огледам на дневна светлина?

— Да, вероятно — Господи, щеше й се да не е толкова размъкната. Тениската й да не е толкова вехта, излиняла и прилепнала. Съжаляваше, че не си бе сложила сутиен сутринта. А при тоя изучаващ взор, който се плъзгаше по нея, още по-добре щеше да е, ако беше облечена в дълга, тъмна плащеница, покрита от брадата до петите. Чувстваше краката си по-разголени от всякога. Дори глезените й изтръпнаха, когато той спря очи върху тях.

— Е — каза тя и се запъти към трапезарията, — разполагай се. Тъкмо си варях кафе…

— Благодаря, с удоволствие бих глътнал малко.

Тя го зяпна с полураззината уста. Не го беше канила да пият кафе заедно. Джеймс Пейдън бе абсолютно лишен от елементарни обноски. Всеки друг на негово място щеше да долови смущението й и да свърши за каквото е дошъл възможно най-незабележимо. Трябваше да се досети, че той не е способен на подобна деликатност.

— В кухнята — подхвърли не особено любезно тя.

— Чудесно. И бездруго искам отново да я видя.

Последва я през трапезарията за гости в слънчевата кухня. Посрещна ги ароматен дъх на прясно сварено кафе.

— Няма ли да седнеш? — усмихна се сковано, но предложението бе изречено с половин уста.

— Ей сегичка — отвърна отнесено той. Разглеждаше кухнята с усърдието на майстор готвач. — Цялото ли оборудване ще остане?

— Не съм мислила по въпроса — тя се пресегна над главата си към шкафа с чинийките и чашите и осъзна няколко неща едновременно: как от протягането тениската се опъна още повече на гърдите й, колко къси и изрязани всъщност са дънките и как приятно ухае Джеймс Пейдън. Кожата му лъхаше на сапун и на тръпчив одеколон за след бръснене. Устата му вероятно би имала дъх на мента.

Да я опази Господ никога да не опитва вкуса й, но…

— Е?

— Какво, е? — тя се постара да напълни две чаши с кафе, без да го разлее, макар че ръцете й трепереха. Преди винаги бе проклинала големината на кухнята, където трябваше да прави куп ненужни крачки, за да се добере до това или онова. А през последните няколко минути тя й се струваше неимоверно смалена.

— Оборудването. Благодаря — рече той и пое едната чаша с чинийка от ръката й.

— Ами, предполагам, че ще остане. Всичко бе поставено при ремонта и модернизирането на кухнята. Едва ли ще ми потрябва нещо, пък и сигурно няма да докара кой знае каква печалба, ако се опитам да го продам. Сметана или захар?

— Не, благодаря — той сръбна от кафето си. — Ти къде ще отидеш?

Очите й проследиха струйката пара, която се виеше от чашата й. В един момент се сблъскаха с неговите.

— Да отида ли? Кога?

— Когато продадеш къщата?

— Някъде другаде — отвърна уклончиво.

Изучаваха се съсредоточено няколко мига. Лора първа отмести очи.

— Както виждаш, цялото оборудване е в добро състояние и в пълен ред.

Той прегледа всичко с най-големи подробности. Лора предпочиташе да зяпа къщата и мебелите й, отколкото да се взира в нея, но педантичността му беше досадна и изнервяща. Откри цепнатина между плочките и я зачопли с нокътя на показалеца си.

— Мазилката се е изронила — обади се нетърпеливо тя.

— Знам. Мога и сам да го оправя — плъзна поглед към гърдите й, без да крие възхищението си. Очите му дълго останаха приковани там, преди да ги отмести отново към лицето й. — Много ме бива в ръцете.

Стоеше като омагьосана от втренчения взор на зелените му очи в продължение на няколко удара на сърцето си, после ядно се извърна. Бас държа, че е така, помисли си ехидно.

Макар че я сърбеше езикът да го изрече на глас, глътна наведнъж кафето си и тропна шумно чашата с чинийката върху плота. Не желаеше присъствието му. То я разстройваше и я караше да се чувства неспокойна и гузна. Но не можеше да го изпъди. Беше клиент на госпожа Хайтауър. Единственото, което й оставаше, бе да приключат работата възможно най-бързо.

— Какво по-специално би искал да видиш?

Той кръстоса глезени, подпря хълбоци о плота и бавно отпи от кафето си, без да сваля очи от нея.

— Досега не съм видял кой знае колко. Ти какво би искала да ми покажеш?

Двусмисленият намек не й убягна, но тя не му обърна внимание. Само това ли му беше в акъла? Славата му на женкар явно не бе преувеличена. Ако всичко, което се разправяше за него, бе вярно, за Лора бе истинско чудо, че изобщо успява да държи панталоните си закопчани.

При това хрумване погледът й се устреми надолу, за да провери дали е така. Което бе грешка. Защото дънките му прилягаха. И то добре. Много добре. И въпреки че бяха закопчани както трябва, не можеха да скрият пола му. Ако издутината под дюкяна му не беше достатъчна да я убеди, че има насреща си истински мъж, отначало докрай, тогава стегнатите, стройни бедра, които обрамчваха члена му, би следвало да го сторят.

Това тяло нямаше шкембе. О, не. Небрежната му риза дори не се нагъваше върху плоската повърхност на корема му, а по-скоро стоеше опъната до пръсване на гърдите. Тя се престори, даже пред себе си, че не забелязва интригуващите валма кафяви косми със златисти крайчета в отвора на ризата му.

Въпреки че го огледа най-подробно, не можа да проговори, и той наруши мълчанието.

— Ами мазето?

— Какво мазето?

— Снощи спомена за него, но не го видях. Тази врата натам ли води?

Той отиде до вратата в дъното на кухнята и се опита да я отвори.

— Ключът виси там на един пирон — осведоми го Лора и насили краката си да прекосят покрития с плочки под. Трябваше да застане съвсем близо до него, за да стигне ключа, скрит между хладилника и стената.

— Винаги ли я държиш заключена?

— Да.

— Защо? Да не би там да са скътани семейните тайни?

Тя го изгледа кръвнишки над рамото си и отключи вратата.

— Не, но това е единственото място от Индиго Плейс, което никога не съм харесвала.

— Защо?

— Не знам — отвърна тя и сви рамене. — Малко е зловещо.

— Тогава по-добре аз да вляза пръв.

Промуши се покрай нея. Тя се залепи колкото можа по-плътно до рамката на вратата, но той все пак я докосна. Навсякъде, и то отведнъж. Предната част на тялото му бръсна нейната. Тя цялата настръхна, като че през нея премина ток. Нямаше да се изненада, ако бяха изскочили искри.

На втората крачка той се обърна.

— Идваш ли?

Беше чувала тази реплика в един филм, на която героинята бе отговорила гладко и многозначително. А Лора успя само да се наругае, че разсъждава в този дух и запелтечи:

— Ъъъ, не, ти върви. А аз ще изпия още една чашка кафе, докато ти разглеждаш.

— Моля те. Малко е страшничко. Освен това, трябва да дойдеш, за да ме упътваш. Ами ако се загубя? И ако поискам да попитам нещо…

— Е, добре де — рече сприхаво Лора. Тя колебливо отпусна босия си крак на дървеното стъпало.

— Чакай, дай да ти помогна.

Преди да разбере какво се кани да направи, той стисна здраво ръката й. И бавно я поведе надолу по тъмните стълби.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я.

— В дъното вдясно от теб има ключ за лампата — каза тя и гласът й отекна тайнствено в стените. Той го намери и го щракна. Нищо не се получи. — Съжалявам. Изглежда крушката е изгоряла.

— Няма нищо. Вратата е отворена и виждам доста добре.

Надяваше, че като е тъмно, той ще отложи обиколката на мазето. Дори се поизвърна да тръгне нагоре, но той продължи да стиска ръката й. При това положение не й оставаше друго, освен да го последва.

Подът под босите й нозе беше влажен. Мазето миришеше на прясно изкопана пръст. И на мухъл. Представяше си паяци, мишки и какви ли не други гад инки.

— Какво има в тия буркани по рафтовете?

— Мармалади и туршии. Компоти и консервирани зеленчуци. Гладис ги направи, преди да напусне.

— Бива ли ги?

— Фантастични са. Беше страхотна готвачка.

— Жалко, че се е наложило да я освободиш.

Лора моментално зае отбранителна позиция.

— Не се налагаше. Просто така реших.

Той не каза нищо, а зададе още един въпрос, после друг, докато любопитството му за мазето бе задоволено. През цялото време държеше ръката й, но тя си даде сметка колко здраво се е вкопчила в него, едва когато се насочиха отново към стълбите. От кухненската врата над тях струеше светлина. Тя поотпусна хватката си.

— Май това мазе наистина не ти харесва, а? — попита тихо той и се спря в подножието на стълбите.

— Никак.

— Отгоре на всичко си премръзнала.

И започна да разтрива силно горната част на ръцете й. За миг Лора се вцепени от докосването му. Стоеше и не мърдаше, а той я масажираше енергично от лактите до раменете и обратно, отново и отново, докато се стопли. Дали пък топлината й не се възвърна от смущение? Понеже Джеймс не я гледаше в лицето, нито в настръхналите от студа ръце. А в гърдите. Ето откъде бе разбрал, че й е хладно.

Тя отблъсна рязко ръцете му и се заизкачва с мъка по стълбите.

— Струва ми се, че имам нужда от още една чашка кафе — щом влетя през вратата, се спусна да си вземе чашата и да я напълни с кафе. — А ти?

— Няма нужда, благодаря — той старателно заключи вратата на мазето отново и върна ключа на предишното му тайно място. — Но мисля, че знам какво би те накарало да се почувстваш много по-добре от кафето.

Тя се обърна бавно и също така бавно отдръпна чашата от устните си. Гласът му беше нисък и дълбок. Той намекваше, че помежду им съществува голяма близост. Погледът му беше многозначителен, походката — самоуверена, докато се приближаваше към нея. Макар да знаеше, че трябва да бяга, Лора не можеше да се помръдне. Дори когато той вдигна ръце и ги протегна към нея.

Бавно развърза хавлиената кърпа, омотана около главата й и я махна. Мократа й коса се разпиля около лицето върху раменете. Джеймс пусна кърпата и отново вдигна и двете си ръце, зарови пръсти в косата й и я загреба назад. Прокарваше пръсти през влажните кичури и опъваше възлите, докато ги разплиташе. Когато я разреши до копринените крайчета няколко пъти, сключи ръце около шията й и започна да разтрива гръбначните прешлени на тила с връхчетата им.

— Вратът ти не се ли поотпусна?

Така си беше. Но накара и коленете й да омекнат и да се огънат. А в корема й лумна огън. От него се разля топлина, която обхвана слабините и омаломощи бедрата й.

— Да, благодаря — главната й цел сега беше да избяга от него, преди да стане жертва на неоспоримия му чар. Тя се отърси от ръцете му и се накара да го заобиколи. Успя някак да остави чашата и чинийката си на масата, без да ги изтърве. — Защо… защо първо не обиколим стаите на долния етаж? След това, ако пожелаеш да видиш още нещо, ще ти го покажа.

— Добре. Води ме.

Макар вече да не бе с хавлиена кърпа на главата, пак й липсваше увереност. Мократа, току-що измита с шампоан коса, й се струваше проява на твърде голяма близост. При всеки негов поглед се чувстваше ранима и уязвена, но се осланяше на вроденото си самообладание, за да издържи, докато трае обиколката на долния етаж.

Разбира се, цялата работа бе просто игра. Нямаше да се съгласи да продаде къщата на Джеймс Пейдън, та ако ще да утрои първоначалната цена. Дори минаването му през стаите бе почти скверно. Тя потрепери при мисълта, че той и щурите му приятели могат да нахълтат в къщата й, както правеха в киносалона в съботните вечери, където вдигаха такава гюрултия, че накрая управителят ги изхвърляше навън.

Ще позволи да се случи само през трупа й.

— Това е кабинетът на татко — каза тя и го въведе в просторно, облицовано с ламперия помещение в дъното на къщата. Мебелите бяха от кожа и солиден дъб и вътре още миришеше на тютюн за лула. Меча кожа бе просната на пода пред камината, а над полицата й насреща им безмълвно се зъбеха няколко ловни трофеи. По средата на стаята стоеше старинна маса за билярд със старомодни кожени кесии.

— Играел е билярд? — попита Джеймс.

— Час по час — отвърна тя и се засмя на скъпите спомени.

— Значи това е разликата.

Изненадана от подигравателния му тон, тя се обърна.

— Разликата ли?

— Между джентълмена и нехранимайкото. Ако киснеш в билярдната, викат, че си боклук, но когато чукаш билярд час по час у дома, значи си джентълмен — той хвърли още един язвителен поглед към билярдната маса, после към нея и отсече рязко: — Давай да се качваме горе.

Злокобните нотки, надигнали се в гласа му, никак не й харесаха. И бездруго беше достатъчно ужасно да водиш мъж, и то мъж със славата на Джеймс Пейдън, нагоре по стълбите към спалните на иначе празната къща. Но когато в думите му: „Давай да се качваме горе.“ прозвуча скрита заплаха, че щом се озоват там, може да я накаже за всичките си преживени унижения, тежестта в стомаха й се увеличи.

Ала когато стигнаха на втория етаж, суровото му изражение се бе смекчило. Лора най-напред му показа главната спалня с надеждата, че това може да го омилостиви. Но на излизане оттам той застана в коридора, отправил към нея въпросителен поглед, докато не му показа и другите две, които имаха обща баня. Тогава тя се насочи право към върха на стълбите.

— Сега ще те заведа да видиш…

— Какво е това?

И без да се обръща, знаеше за какво говори. Естествено, сочеше към ъгловата спалня.

— Моята стая — отвърна неохотно тя.

— Може ли да я зърна?

— Наложително ли е?

— Мисля, че да.

Защо госпожа Хайтауър не беше тук да си гледа работата и да си заслужи шестпроцентната комисионна? Лора се укори, че склони да му показва къщата без посредничката. Възторжените излияния на въпросната дама бяха вбесяващи, но присъствието й поне оправдаваше факта, че Джеймс Пейдън се намира под нейния покрив и настоява да види спалнята й.

— Сигурна съм, че ако излезеш със сериозно предложение, госпожа Хайтауър ще уреди…

— Но аз съм тук сега.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си, наклони глава на една страна с такова изражение, като че бе готов да чака до второто пришествие или поне докато получи желаното, в зависимост от това, кое ще се случи по-напред. Нахалството му беше нетърпимо, но вместо да се впуска в препирня, която в последна сметка само би отложила тръгването му, Лора се съгласи с изтъкнатия довод.

— Добре — без да полага усилия да скрие своята неприязън, тя го поведе обратно по коридора и отстъпи встрани до вратата, за да го пусне пред себе си. Очите му мигновено се втренчиха в леглото, което не бе имала сили да оправи след ставането си. Върху възглавницата личеше ясен отпечатък от главата й. Пастелните чаршафи бяха намачкани. Леглото изглеждаше удобно и примамливо. И навяваше безпътни мисли.

Той се насочи право към него и седна. Прокара ръка по чаршафа отдолу.

— Винаги ми е било любопитно какво представлява леглото на Лора Нолан.

Изкушаваше се да му отвърне с някоя заядлива забележка от рода на: „Ако не бях останала без пукната пара, така щеше и да си умреш, без да узнаеш.“, но не го стори. Само каза:

— Съжалявам, че не е оправено. Не смогнах тая сутрин.

— Няма нищо. Предпочитам неоправените легла.

Тя преглътна, потискайки вълнението, което изпита при вида на ръцете му, галещи чаршафите й.

След почти парещ поглед, той стана от леглото и отиде до тоалетката й. Най-внимателно разучи спрейовете с парфюмите й, перлената огърлица, която бе забравила да прибере в кадифената калъфка, набора й от старинни игли за шапки и кристалната кутия за бижута, подарък от баба й.

Канапенцето в ъгъла на стаята привлече погледа му. Той го съзерцава дълго, преди да я стрелне отново с очи и загадъчна усмивка. У нея се загнезди чувството, че в главата му се въртят крайно скверни помисли.

Той се приближи до широките прозорци и продължително се взира навън, с гръб към нея. Спалнята й гледаше към просторния заден двор на имението, риболовния кей, навеса за лодките и водите на Сейнт Грегърския пролив отвъд.

— Хубав изглед. Това ли е била винаги твоята спалня?

— С изключение на четирите години, когато учех в колежа.

Той се завъртя на пети.

— Тук си спала, когато те видях за първи път?

Тя кимна.

— Винаги си ми изглеждала толкова… съвършена. Недосегаема. Като кукла. Стаята прилича на кукленска — той отново стрелна с очи леглото. — Все сама ли спиш?

Брадичката й се вирна леко нагоре.

— Не е твоя работа.

Той се ухили.

— Имам предвид без коте, кученце или мече?

— Да — отвърна рязко тя и скръсти ръце пред тялото си, но после съжали за жеста, защото той само привлече погледа му към гърдите й.

— Стаята ми харесва. Уютна е. Закътана — тя не помръдна от мястото си, въпреки че страните й горяха и сърцето й биеше лудо. Думите му звучаха уж невинно, но тя знаеше, че са наситени със скрит смисъл. Дощя й се да избяга от стаята, да затули гърдите си, които я издаваха, откликвайки на възбуждащата атмосфера, предизвикана от него. — Това банята ли е?

— Да.

Той се отправи към полуоткрехнатата врата и пристъпи вътре. Лора не посмя да го последва. Стигаше й, че стои в спалнята си с него. Няма да се подлага на повече притеснения.

След няколко секунди той излезе.

— Тези неща бяха проснати върху пръчката на завесата за душа. Изсъхнали са.

Лицето й пребледня от слисване при вида на чорапите, сутиена и пликчетата й, които се мъдреха върху дланта на протегната му ръка.

— Бл… благодаря — рече нелепо тя и посегна към изящното си бельо. То бе познало докосването му. Коприната още пазеше топлината на ръката му. Тя метна бельото си на един стол, като че я уличаваше в някакво долно престъпление.

— Е, струва ми се, че това е всичко засега.

Тя го сподири навън от стаята, прекалено стъписана и смутена, за да говори, още по-малко да се движи. Той я изчака да го настигне в подножието на стълбите, сетне я остави да го изпрати до входа.

— Или аз, или госпожа Хайтауър ще ти се обадим.

— Добре.

Освен да го ядоса, в този момент не би постигнала друго, ако му каже, че няма да приеме предложението му за къщата, независимо колко привлекателно може да е. Всъщност, тя дори се съмняваше, че той има сериозни намерения да купи имението. Защо човек с неговите средства и скиталческа душа ще иска да се обвърже с отговорността да притежава историческа къща?

По всяка вероятност причината да пожелае да я разгледа се дължеше единствено на извратено любопитство. До този момент никога не го бяха канили в нея. А сега, понеже се беше сдобил с пари и известност, можеше да си влиза и излиза, както му скимне, без да страда от класовите ограничения. Несъмнено му доставяше удоволствие да гази всички наред, след като ролите бяха разменени. Понеже никога не е бил канен в Индиго Плейс, беше дошъл да й натрие носа с успеха си. Разсъждавайки в този дух, Лора каза ехидно:

— Дано си получил онова, за което беше довтасал.

Съжали за думите си в мига, в който бяха изречени, особено когато той се спря на излизане и бавно се извърна. Вече не приличаше на трийсетгодишен милионер. Беше пак на осемнайсет, див, необуздан и опасен. Над веждата му бе паднал един немирен кичур. Присмехулната извивка на устните му, която минаваше за усмивка, й стана толкова позната, колкото преди години върху страниците на училищния годишник.

Той затвори вратата, която току-що бе открехнал и каза:

— Не съвсем.

С чевръсто движение сграбчи раменете й, обърна я към себе си и я притисна към вратата. Разпери широко ръце от двете страни на главата й, надвеси се над нея и в същото време вклини коляното си между бедрата й.

Устните му се спуснаха към нейните. Тя се помъчи да ги избегне, като извиваше главата си ту наляво, ту надясно.

— Не. Не!

Но той беше безмилостен и упорит и макар че дори не използваше ръцете си, в момента, в който устните му уловиха нейните в пламенна, изгаряща със своята чувственост, целувка, тя бе победена. Засмукваше я точно толкова силно, колкото трябваше. Езикът му вилнееше със съвършено съчетание от настойчивост и гальовност. Самата жар на целувката му стопи и последната капчица от съпротивата й.

Това беше от ония жадни целувки, които си бе представяла, че съществуват само по филмите. Той беше ненаситен и се наслаждаваше на устните й, като че бяха някакъв разкошен, изключително апетитен десерт. Опитваше хапка подир хапка от тях, за да усети вкуса им. През цялото време, докато траеше тази дегустация, бедрото му нежно се триеше между нейните хълбоци.

Когато той най-сетне вдигна глава, устните й бяха порозовели и влажни, очите замъглени, тялото — топло и омекнало. Гърдите й се издигаха и спускаха бързо. Той сведе поглед към тях и безсрамно докосна напъпилото връхче на едната, като го втвърди още повече с три бавни кръгови движения на палеца.

— О, мила, чудесна си — прошепна той. После изстена и отново я целуна.

Лора се почувства унизена от волностите, които си позволяваше с нея, а най-вече от собствената си отзивчивост. Тя успя да се отскубне от него и да го избута. Обърна задъхана лице към него, цялото й тяло бе сковано от ярост.

— Защо го направи?

Беше разтърсена до дъното на душата си, но ядът й сякаш само го развесели.

— Просто реших, че имаш нужда да те нацелуват.

Преди да успее да му подхвърли подобаващ унищожителен отговор, той си бе отишъл.

 

 

— Не разбирам, Лора.

Лора стискаше слушалката до ухото и разтриваше челото си в напразна надежда да облекчи цепещото я главоболие. С опасение бе очаквала това обаждане на госпожа Хайтауър. Разговорът протичаше толкова мъчително, колкото си бе представяла.

— Съжалявам, че ви разочаровам, но договорът е неприемлив — виждаше във въображението си как в другия край на жицата посредничката брои до десет.

— Но той дава точно колкото искате! — възкликна тя. — До последната стотинка.

— Знам, знам — каза Лора и загриза долната си устна. — Не става дума за парите.

— Да не би да сте се разкандърдисали за продажбата?

— Не, разбира се — въпросът на посредничката беше реторичен, защото тя бе запозната с необходимостта, налагаща продажбата на Индиго Плейс 22.

— Ами тогава?

Лора се загърчи на стола.

— Не е заради парите. А заради купувача — рече тихо тя.

— Ясно.

— Струва ми се, че не ви е съвсем ясно, госпожо Хайтауър. Не ме мислете за снобка. Трябва да разберете, че тази къща винаги е принадлежала на семейството ми. За мен тя не е просто обикновен имот. По отношение на това, което тя означава за мен, стойността й не може да бъде измерена в долари и центове. Притежаването на подобно имение е свързано с голяма отговорност. Искам да съм сигурна, че човекът, който го купи, ще бъде наясно с това.

— Съмнявам се, че господин Пейдън ще бъде немарлив собственик. Има слава на предприемчив бизнесмен.

И на женкар, помисли си язвително Лора. Още се чувстваше отвратена от себе си след случилото се по-рано през деня. Как можа да стои безучастно и да го остави да си играе с нея така?

Тя учеше няколко класа след Джеймс, но и тя, както всички други момичета от гимназията в Грегъри знаеше за уменията на Джеймс Пейдън да целува. Момичетата, които им се бяха поддали, имаха навик да се хвалят после. Тайно им завиждаха, но завинаги ги заклеймяваха като лоши и бяха отбягвани от онези, които държаха на репутацията си. Значи каква бе станала Лора Нолан сега? Тя не само бе отстъпила пред целувките му, но и бе участвала в оскърбително дръзките му набези.

— Не става дума за предприемаческа находчивост — рече троснато, изкарвайки яда си върху посредничката. Със значително по-сговорчив тон добави: — Става дума за чувства. За привързаност. Усещане за дълготрайност. Съжалявам, госпожо Хайтауър, но не смятам, че Джеймс Пейдън е купувачът, на когото бих искала да продам къщата си.

— Бях под впечатление, че сте притисната от обстоятелствата — отвърна ледено тя.

— Така е — отвърна не по-малко смразяващо Лора. — Но ако вие не тачите миналото на имението колкото мен, има и други…

— Моля да ме извините — побърза да каже госпожа Хайтауър. — Естествено, аз разбирам вашата сантиментална привързаност към къщата. Но за съжаление, в дадения момент не можем да бъдем много придирчиви. Какво да съобщя на господин Пейдън?

— Предайте му, че отхвърлям предложението му.

— На такъв като него трудно се отказва.

Това беше доста меко казано.

— Направете всичко, което е по силите ви.

— Много добре — рече посърнало госпожа Хайтауър.

Лора съжали за трудностите, които създаваше на посредничката, но беше твърдо убедена в правотата си. Джеймс Пейдън никога нямаше да се сдобие с къщата й, ако успее да го предотврати.

Но точно според предвижданията на госпожа Хайтауър, той не прие отказа на Лора безропотно. Посредничката й позвъни още два пъти същия следобед с предложения за промени в първоначалния договор. Макар че и двата пъти Джеймс значително бе увеличил мизата, Лора се заинати и ги отхвърли. Накрая се умори от неговото твърдоглавие и от стаения укор на посредничката и излезе от къщи, за да не вдига повече телефона.

Беше петък следобед и улиците на града бяха претъпкани с пазаруващи за почивните дни купувачи, работници, тичащи до банката, за да осребрят платежните си чекове и младежи, които да се вредят овреме на стъргалото, една от основните форми на развлечение в градче от калибъра на Грегъри.

Благодарение на поривистия ветрец откъм пролива, въздухът бе влажен. Лора се ужаси при мисълта да яде готвено на вечеря, затова се отби до една сергия за пресни продукти, за да си набави необходимото за плодова салата.

Тъкмо избираше най-сочните джорджийски праскови, когато зад гърба й спря кола. Вратата до шофьора се отвори, като едва не закачи задната част на прасците й. Тя се обърна, изпълнена с възмущение, но занемя, като срещна мрачния поглед на Джеймс Пейдън, надвесен от вратата на колата.

— Качвай се.