Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Велики готвачи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer Desserts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране
savagejo (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Сладостта на живота

ИК „Коломбина прес“, София, 2000

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-077-5

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

„Шери! Трябва да се върна във Филаделфия заради една недовършена работа, преди да започна снимките. Ще бъда в «Кокрън Хаус» в моя апартамент за уикенда. Правя малко парти в събота вечер. Ела непременно! В 8.30 часа.

До скоро. Мама“

Какво ставаше? Самър прочете още веднъж телеграмата, докато летеше над Атлантическия океан. Каква недовършена работа? Беше сигурна, че майка й няма никаква недовършена работа във Филаделфия, освен ако не бе свързана със съпруг номер две. Но това беше стара история и Моник винаги намираше кой да оправи нещата вместо нея. Тя винаги бе твърдяла, че добрият артист е дете в душата си и няма глава за бизнес. Това бе още един от нейните начини да прави само това, което иска. Онова, което Самър не можеше да проумее бе, защо майка й би искала да се върне отново на Източното крайбрежие.

Самър сви рамене и мушна телеграмата в чантата си.

Нямаше особено желание да се среща и разговаря с хора само след пет часа. Предният ден беше надминала себе си, като създаде тортата за рождения ден на Енрико във формата на разкошната му къща извън Рим я напълни с дяволски вкусен крем от шоколад и сметана. Отне й дванадесет часа. И после, поради настояването на домакина, беше останала за партито.

Мислеше си, че ще й подейства добре. Хората, елегантността, празничната атмосфера. Ала това само още веднъж й доказа, че всъщност не иска да бъде в Рим, не иска да води празни разговори и да пие шампанско. Искаше да си иде у дома. Домът, помисли си изненадана от себе си тя, който беше Филаделфия.

Не копнееше дори за Париж и малкия си апартамент на Левия бряг. Искаше да се прибере в апартамента си на четвъртия етаж във Филаделфия, където във всеки ъгъл се спотайваха спомени за Блейк. Колкото и глупаво да беше, колкото непрактично и неблагоразумно да беше, Самър искаше Блейк.

Сега, когато летеше към къщи, откри, че желанието й не се бе променило. Единствено при Блейк искаше да иде, когато отново се приземи. На него искаше да разкаже всички глупави истории, които бе чула в ресторанта на Карло и в трапезарията на Енрико. Искаше да види как Блейк се смее. Искаше той да види и да се убеди, че нервността й от последните дни бе изчезнала.

Тя въздъхна, пусна назад седалката и затвори очи. Но трябваше да изпълни молбата на майка си и да се отбие първо при Моник. Вероятно малкото й парти беше чиста измислица. Ала то щеше да даде на Самър време, преди да се срещне с Блейк отново. Блейк и решението, което мислеше, че вече бе взела.

 

 

Блейк Кокрън Старши прокара пръсти по яката на ризата и си помисли, че щеше да е добре, ако не изглеждаше толкова нервен, колкото се чувстваше. Да види Моник отново след всичките тези години! Трябваше да й представи Лилиан.

„Моник, това е жена ми Лилиан, Лилиан това е Моник, моя бивша любовница. Светът е малък, нали?“

Въпреки че високо оценяваше добрата шега, тази направо го измъчваше.

Изглежда за съпружеските прегрешения нямаше давност. Вярно, че само веднъж беше прегрешил, по време на неофициалната им раздяла, когато жена му го бе оставила ядосан, тъжен и объркан. Но прегрешението си остава прегрешение.

Той обичаше Лилиан и винаги я беше обичал, ала не можеше да отрече, че краткият му любовен роман с Моник все пак се беше състоял. Както не можеше и да отрече, че той бе вълнуващ, страстен и незабравим.

Никога повече не бяха се срещали, въпреки че веднъж-дваж я бе виждал, докато все още беше активно в бизнеса. Но дори и това беше много отдавна.

И така, защо тя му се беше обадила, двадесет години по-късно, настоявайки да дойде, и то непременно със съпругата си, в нейния апартамент в „Кокрън Хаус“? Блейк Кокрън Втори отново прекара пръсти по яката си. Нещо го задушаваше. Единственото обяснение на Моник бе, че бе свързано с щастието на неговия син и на нейната дъщеря.

Наложи му се да измисли причина да дойде в града и да настоява Лилиан да го придружи. Не беше лесна работа, защото той се бе оженил за умна и независима жена, ала това не бе нищо с изпитанието, което предстоеше.

— Колко още ще се занимаваш с тази вратовръзка? Цял ден ли? — Блейк Кокрън Старши едва не подскочи, когато жена му го изненада зад гърба. — Дай на мен — тя се засмя, изтупа сакото и опъна раменете му по навик, който го върна в дните на медения им месец. — Човек може да си помисли, че никога преди не си прекарвал вечер със знаменитости. Или точно тази френска актриса те кара да се чувстваш нервен?

Именно, точно тази френска актриса, помисли си той и се обърна към жена си. Тя винаги бе била хубава, не с красотата на Моник, от която ти спира дълъг, но хубава с ведрината, която излъчваше и която не беше се променила през годините. Черната й коса бе прошарена със сиво, ала така оформена, че контрастните цветове подсилваха чертите на лицето й. Лилиан винаги бе имала стил.

Тя беше негов партньор и винаги бе стояла до него. Една силна жена. Блейк Кокрън Втори се нуждаеше от силна жена. Лилиан беше най-добрата съпруга, която един мъж можеше да си пожелае. Той сложи ръце на раменете й и я целуна съвсем нежно.

— Обичам те, Лили — когато тя докосна бузата му и се усмихна, Блейк Кокрън Старши взе ръката й, почувствал се като осъден, който изминава последните си метри до екзекуцията. — Най-добре да вървим. Ще закъснеем.

 

 

Блейк ядосано остави телефона. Беше сигурен, че Самър ще се върне тази вечер. Но въпреки че звънеше в апартамента й почти през час, там никой не отговаряше. Беше загубил търпение и не бе в настроение да слезе и да отиде на партито на Моник. Също като баща си и той оправи нервно вратовръзката си, която го стягаше.

Когато всичко това приключеше, когато тя се върнеше, трябваше да намери начин да я убеди да тръгне с него. Щеше да открие онзи проклет остров в Тихия океан, ако това беше въпросът. Щеше да купи проклетия остров и да й създаде поминък там. Щеше да изгради верига от пицарии и ресторанти за бързо хранене. Това може би щеше да я задоволи.

Чувствайки се нелепо и малко подло, Блейк излезе от апартамента си.

 

 

Моник огледа обстановката и кимна доволно. Цветята бяха точно подбрани — не бяха прекалено много, само няколко букета тук и там, за да придадат на стаята настроението на градина. Намек, единствено само намек за романтичност. Виното беше изстудено, чашите блестяха под светлината на свещите. А Макс беше надминал себе си с ордьоврите, реши тя. Малко хайвер, малко пастет, миниатюрни хапки, много елегантни. Да не забрави да му се отблагодари, като мине през кухнята.

Колкото до самата нея, Моник докосна с ръка красивия кок в основата на врата си. Не беше обичайният й стил, ала тя искаше да добави елемент на повече достойнство. Чувстваше, че вечерта го изискваше. Но черните копринени панталони и елегантната блуза с голи рамене бяха много шик и секси. Просто не можеше да устои на желанието да се облече както в старите времена.

И така, мизансценът беше готов, реши Моник. Идеше ред на актьорите…

Първото почукване на вратата. Тя отиде да отвори с усмивка. Беше време за първо действие.

— Блейк Кокрън! — усмивката й бе ослепителна. Моник широко отвори вратата. — Колко съм щастлива да те видя, след толкова години!

Красотата й бе ослепителна, както винаги. Човек не можеше да устои на усмивката й. Макар да бе решил да бъде много учтив и сдържан, гласът му се стопли.

— Моник! Не си остаряла с нито една минута!

— Както винаги шармантен! — тя се разсмя и го целуна по бузата, преди да се обърне към жената до него. — А вие сте Лилиан. Колко се радвам, че най-после се срещаме. Съпругът ви ми е говорил толкова много за вас, че ми се струва, че сме стари приятелки.

Лилиан изгледа преценяващо жената пред себе си и вдигна вежди.

— Така ли?

Тази хич не е глупава, помисли си Моник и веднага я хареса.

— Разбира се, но това беше толкова отдавна, така че ще трябва да се опознаем отново. Моля ви, влизайте. Блейк, ще бъдеш ли така добър да отвориш шампанското?

Целият превърнат в кълбо от нерви, той отиде до масата. Едно питие би му дошло много добре. Естествено, предпочиташе бърбън, но щеше да се задоволи и с шампанско.

— Разбира се, аз съм ви виждала много пъти — подзе Лилиан. — Сигурна съм, че не съм пропуснала нито един ваш филм, госпожице Дюбоа.

— Моник, моля — с грациозен жест тя взе една розова пъпка и я подаде на Лилиан. — Поласкана съм. От време на време искам да се оттегля, последната ми работа бе най-дълга. Ала завръщането към киното е все едно да се завърнеш към старата любов.

Корковата тапа изскочи с трясък, като изстрел от пушка и се удари в тавана. Моник най-спокойно взе ръката на Лилиан. Вътре в себе си се кикотеше като момиченце.

— Какъв вълнуващ звук, нали? Винаги се чувствам особено щастлива, когато се отваря шампанско. Трябва да вдигнем тост, не мислите ли?

Тя вдигна чашата си и погледна, както си помисли Лилиан, точно като героинята, която играеше във „Вчерашни мечти“.

— За миналото — каза Моник. — И за странния начин, по който животът ни събра отново — тя чукна чашата си първо с Блейк Кокрън Старши и сетне с жена му, преди да отпие. — Я кажи, все още ли се увличаш по мореплаването?

Той се прокашля, като вече не бе сигурен кого трябва да гледа — жена си или Моник. И двете не сваляха очи от него.

— Ами, да. Всъщност ние с Лилиан току-що пристигаме от Таити.

— Колко вълнуващо! Прекрасно място за любовници, нали?

Лилиан отпи от виното си.

— Идеално.

— А, ето на! — кимна Моник, защото на вратата отново се почука. — Следващият гост. Моля, заповядайте.

Сега идеше ред за второ действие. Наслаждавайки се, тя отвори вратата.

— Блейк, колко любезно, че дойде. Изглеждаш чудесно!

— Моник! — той пое ръката й, докосна я до устните си едва-едва и се запита колко ли скоро можеше да се измъкне оттук. — Добре дошла отново.

— Ще се изненадаш кои са другите ми гости. — С тези думи Моник го покани вътре.

Последните хора, които очакваше да види в апартамента, бяха майка му и баща му. Блейк прекоси стаята, за да целуне майка си.

— Каква изненада! Не знаех, че сте в града.

— Пристигнахме преди броени часове — Лилиан подаде на сина си чаша шампанско. — Звъняхме ти, но телефонът ти даваше непрекъснато заето.

Какви намерения има тази жена, зачуди се Лилиан, какво крои, каква е тази игра?

— Семействата — подзе Моник и си взе малко хайвер. — Винаги съм била особено привързана към тях. Трябва да ви кажа, че се възхищавам от сина ви. Младият Кокрън продължава семейната традиция, нали?

За миг, само за миг, очите на Лилиан се присвиха. Искаше й се да знае каква точно традиция имаше предвид френската актриса.

— Ние много се гордеем с Блейк — рече баща му с известно облекчение. — Той не само поддържа стандарта на „Кокрън Хаус“, но го и подобрява. Придобиването на веригата „Хамилтън“ беше добра сделка — Блейк Кокрън Старши се чукна със сина си. — Отлична! Как вървят работите в кухнята?

— Много добре — това пък бе последното нещо, което искаше да обсъжда. — От утре започваме да сервираме новото меню.

— Значи сме дошли точно навреме — намеси се Лилиан. — Имаме шанса да го опитаме първи.

— А знаете ли съвпадението? — попита Моник и им предложи таблата с хапките.

— Какво съвпадение?

— Но това е просто удивително! Моята дъщеря направи преустройството на кухнята и сега ръководи работата там. Не знаехте ли?

— Вашата дъщеря? — Лилиан погледна мъжа си. — Не, никой не ми е казал.

— Самър е отличен готвач. Съгласен ли си, Блейк? Тя често му готви — добави с усмивка Моник, преди Блейк да успее да отговори нещо.

Лилиан вдигна розата до носа си. Интересно.

— Наистина ли?

— Очарователно момиче — намеси се баща му. — Прилича на теб, Моник, макар че трудно бих повярвал, че имаш такава голяма дъщеря.

— И аз трудно повярвах, когато видях за пръв път сина ти — тя му е усмихна. — Не е ли странно как се изнизаха годините?

Блейк Кокрън Старши отново се прокашля и си сипа още вино.

Преди седмици Блейк се бе чудил какви ли послания си разменяха Самър и баща му. Сега без каквито и да било съмнения разбра какво си бяха казали баща му и Моник. Погледна към майка си и я видя да си пие спокойно шампанското.

Значи баща му и майката на Самър! Кога, запита се смаян, като се опитваше да смели новината. Доколкото си спомняше, родителите му никога не бяха се разделяли.

Не, спомни си за един кратък период, когато той беше тийнейджър. Тогава баща му не си беше в къщи за две, може би три седмици. Бил по работа, беше пояснила майка му, ала дори тогава Блейк не й повярва. Всичко бе свършило толкова бързо, че рядко се сещаше за това. Сега. Сега имаше абсолютно сигурното усещане, че знаеше къде бе бил баща му поне през част от онова време. И с кого.

Той срещна очите на баща си и видя, че се чувстваше неудобно и сякаш виновно. Сигурно изпитваше угризения и плащаше за прегрешението си отпреди две десетилетия. После погледна Моник и видя усмивката й. Какво всъщност се опитваше да направи тази жена?

Преди обаче гневът да го завладее, тя сложи ръка на ръката му. Беше жест, с който сякаш го молеше да почака, да бъде търпелив. На вратата се почука.

— О, извинете. Ще напълните ли още една чаша? — попита Моник. — Имаме още един гост тази вечер.

Когато отвори вратата, тя остана доволна от външния вид на дъщеря си.

Простата копринена рокля бе къса и много секси. Правеше леката й бледност да изглежда много романтична.

— Шери, благодаря ти, че не ме пропусна!

— Не мога да остана дълго, мамо. Трябва да поспя малко — Самър й подаде кутия, вързана с розова панделка. — Но исках да ти донеса сватбения подарък.

— Колко мило от твоя страна! — Моник я целуна по бузата. — И аз имам нещо за теб. Нещо, което, надявам се, винаги ще цениш високо — тя отстъпи назад и пусна Самър да влезе.

Не, не и по този начин! Не и отново, помисли си отчаяно Самър след първия шок да види Блейк и цялата се стегна. Искаше да бъде подготвена, спокойна, уверена в себе, когато се срещнат отново. Не искаше да го вижда тук, нито сега. И родителите му… Един поглед към жената до Блейк й подсказа, че това можеше да бъде само майка му. Съпругата на Блейк Кокрън Старши. Нищо не разбираше! Това беше някаква игра на Моник. Какво друго!

— Игричката ти не е особено забавна, мамо — прошепна на френски тя.

— Напротив, това може да се окаже най-важното нещо, което съм свършила в живота си — отвърна майка й тихо. — Блейк, срещал си вече дъщеря ми, нали?

— Да, наистина — той подаде на Самър чаша шампанско с усмивка. — Радвам се да ви видя отново.

— А това е майката на Блейк — продължи Моник. — Лилиан, мога ли да ви представя моето единствено дете, Самър…

— Много се радвам — Лилиан й подаде топло ръка. Не беше сляпа, че да не види погледите, който си размениха синът й и дъщерята на актрисата. Имаше изненада, копнеж и несигурност. Ако Моник беше устроила всичко това заради тях, то Лилиан щеше да направи най-доброто, на което бе способна, за да й помогне.

— Току-що чух, че вие сте главният готвач на „Кокрън Хаус“ и сте създателката на новото меню, което ще опитаме още утре.

— Да — Самър се чудеше какво да каже. — Хареса ли ви плаването? Таити беше, нали?

— Прекарахме чудесно, въпреки че Блейк се мъчи да се прави на капитан Блай, когато не го гледа човек.

— Глупости! — Блейк Кокрън Старши обви раменете на жена си с ръка. — Това е единствената жена, на която мога да поверя руля на моя кораб.

Те се обожават, помисли си Самър и откри, че бе изненадана. Бракът им продължаваше почти четиридесет години и явно не бе преминал без бури… А те продължаваха да се обожават.

— Много е красиво, когато един мъж и една жена, съпрузи, могат да споделят интересите си и в същото време да останат отделни личности, нали? — Моник погледна Блейк. — Ще се съгласиш, че подобни неща съхраняват брака, задържат заедно мъжа и жената, дори ако имат трудни времена и не се разбират понякога?

— Да — той погледна право към Самър. — Това е въпрос на любов, на уважение и вероятно на… Оптимизъм. Вяра.

— Оптимизъм! — Моник намери думата за прекрасна. — Да, това ми харесва. Аз, разбира се, винаги съм била оптимист, дори прекалено. Имах четири съпрузи и винаги съм била оптимистка — тя се засмя на себе си. — Ала мисля, че тогава търсех първо и вероятно само любовта. Какво ще кажеш, Лилиан, грешка ли е това?

— Ние всички търсим любовта, романтиката, страстта — тя докосна леко ръката на съпруга си. — Разбира се, и уважението. Мисля, че трябва да добавя и още две неща към това. Толерантност и упоритост. Бракът се нуждае от всичко това.

Тя знае, осъзна Блейк Кокрън Старши. Погледна в очите на жена си и разбра, че всъщност винаги е знаела. Двадесет години.

— Отлично! — доволна от себе си, Моник остави подаръка си на масата. — Значи моментът е много подходящ да отворя подаръка за моята сватба. Този път смятам да вложа в новия си брак всички тези неща, за които говорихме.

Самър искаше да избяга. Каза си, че трябва само да се обърне и да излезе през вратата. Но стоеше като закована, а очите й не се откъсваха от Блейк.

— О, колко е красиво! — Моник с благоговение вдигна малката ръчно направена въртележка от кутийката. Кончетата бяха от слонова кост, със златни седла. Всяко едно бе съвършено изработено, уникално. При завъртане на ключето в основата се разнасяше романтичната прелюдия на Шопен.

— Но, скъпа, това е чудо! Въртележка за честване на сватба! Конете трябва да се казват любов, романтика, оптимизъм, вяра и тъй нататък. Харесва ми!

— Аз… — Самър погледна майка си и неочаквано почувства, че нищо нямаше значение, нито грешките, нито миналото. — Бъди щастлива, мамо.

Моник докосна с пръсти лицето й и я целуна.

— И ти, мъничката ми.

Блейк Кокрън Старши се наведе над ухото на жена си и прошепна:

— Ти знаеше, нали?

Развеселена, Лилиан вдигна чашата си.

— Разбира се — отвърна му тихичко тя. — Ти никога не си могъл да пазиш тайни от мен.

— Но…

— Знаех и те мразих почти цял ден. Спомняш ли си за какво се скарахме? Аз вече не си спомням.

— Господи, Лили! Ако знаеш колко виновен бях! А тази вечер почти щях да се задуша с…

— Стига — рече просто Лилиан. — Сега, стари глупчо, хайде да си вървим и да оставим тези деца да изгладят нещата помежду си. Моник! — тя й подаде ръка и когато ръцете и очите им се срещнаха, те си казаха страшно много неща, които не можеха да бъдат изречени с думи. — Благодаря ти за прекрасната вечер и приеми най-добрите ми пожелания за теб и съпруга ти.

— Както и ти моите — с усмивка, която сякаш прощаваше миналото, Моник протегна ръце на Блейк Кокрън Старши. — Оревоар, мон ами.

Той прие прегръдката, почувствал се като осъден на смърт, който току-що е получил амнистия. Не искаше нищо друго, освен да се качат в техния апартамент, за да покаже на жена си колко много я обича.

— Може да обядваме утре заедно — обърна се той към всички. — Лека нощ.

Моник се разкикоти веднага след като затвори вратата зад тях.

— Любовта винаги ме е карала да се смея. И така… — тя набързо опакова отново подаръка, от дъщеря си. — Багажът ми е долу, а самолетът ми излита след час.

— След час ли? — започна Самър. — Но…

— Свърших си работата — Моник взе кутията под мишница, повдигна се на пръсти и целуна Блейк. — Имал си щастието да попаднеш на много добри родители. — После целуна и Самър. — И ти, момичето ми, въпреки че твоите не можаха да останат съпрузи. Апартаментът е платен за цялата нощ, а шампанското е добре изстудено — отиде до вратата и се обърна. — Бон апети, деца.

Когато вратата се затвори, Самър остана неподвижна на мястото си, несигурна дали да ръкопляска, или да хвърли нещо след майка си.

— Ама че представление — забеляза Блейк. — Искаш ли вино?

Тя също можеше да бъде толкова безразлична и небрежна като него.

— Да.

— Как беше в Рим?

— Горещо.

— А тортата?

— Превъзходна — Самър вдигна напълнената чаша и отстъпи две крачки назад. Винаги беше по-добро да говориш за незначителни неща, когато има толкова много други неотложни неща, които те притискат… — Тук нещата как вървят?

— Добре. Мисля, че всичко ще се успокои, когато се появиш утре за първото сервиране. Кажи ми… — той отпи от виното си. — Кога за пръв път научи, че между баща ми и майка ти е имало роман?

Беше прекалено откровен, помисли си смутена. Добре, и тя щеше да бъде такава.

— Когато това се е случило, бях дете. Ала децата са чувствителни и наблюдателни. Може да се каже, че подозирах. Бях сигурна, когато споменах името на мама пред баща ти.

Блейк кимна, спомнил си срещата им в неговия офис.

— Колко време си позволи това да те притеснява?

— Беше ми неудобно — Самър се размърда.

— И реши да не позволиш историята да се повтори с теб.

Беше убийствено точен.

— Може би.

— Но се оказа, че това се случи.

Опитвайки се да бъде равнодушна, тя си намаза препечена филийка с черен хайвер.

— Ала ние, за разлика от тях, не сме женени.

Сякаш водеха най-обикновен светски разговор.

— Знаеш защо майка ти постъпи така тази вечер, нали?

Самър поклати глава, когато той й предложи таблата.

— Моник не може да устои на представление от какъвто и да било вид. Тя е измислила сценария, подредила е мизансцена и накрая събра актьорите, за да ми покаже, че дори бракът да не е идеален, може да бъде стабилен.

— И успя ли? — Самър не отговори и Блейк остави чашата си. Беше време да престанат да се преструват и да се правят на много учтиви. — Не е имало нито минута, откакто те видях за последен път, да не мисля за теб.

Очите им се срещнаха. Тя наведе безпомощно глава.

— Блейк, не мисля, че трябва да…

— По дяволите, трябва да ме изслушаш. Ние си подхождаме. Ти дори не можеш да ми кажеш защо не вярваш в това. Може би беше права преди за начина, по който планирах нашата… Връзка — реши да каже връзка, защото не намери по-подходяща дума. — Може би аз бях малко самодоволен, прекалено сигурен, че ако изчакам подходящия момент, ще получа точно това, което искам с най-малко трудности. Трябваше да бъда сигурен. Иначе щях да се побъркам, опитвайки се да ти дам достатъчно време, за да видиш какво можем да направим заедно.

— Аз бях прекалено груба онази нощ — Самър се прегърна с ръце, после ги отпусна. — Казах някои неща, защото се уплаших. Не ги мислех, не всички.

— Самър… — той докосна бузата й. — Аз обаче мислех всичко, което ти казах онази нощ. Сега те искам толкова, колкото те исках и първия път.

— Тук съм — пристъпи тя към него. — И сме сами.

Желанието запълзя в кръвта му.

— Искам да те любя, но не и докато не разбера какво искаш от мен. Само няколко нощи ли искаш, няколко спомена, както нашите родители са имали заедно?

Самър се обърна.

— Не знам как да ти обясня.

— Кажи ми какво чувстваш.

Тя замълча за миг.

— Добре. Когато готвя, вземам една или друга подправка. Имам ръцете си, уменията си и като смеся всичко заедно, правя нещо хубаво. Ако не излезе идеално, го изхвърлям. Много съм нетърпелива — Самър млъкна, несигурна дали Блейк би могъл да разбере аналогията, която направи. — Мислех си, че ако някога реша да се обвържа с някой мъж, трябва да имам всички съставки и подправки и да ги съединя. Ала знаех, че никога няма да стане идеалната смес. Така че… — тя си пое въздух. — Чудех се дали щом не е съвършено, не трябва да бъде изхвърлено.

— Една връзка не се създава за един ден, нито се усъвършенства за един ден. Част от играта е да можеш да я усъвършенстваш. Дори петдесет години не са достатъчни.

— Колкото и дълго да работиш върху нещо, винаги има недостатъци.

— А предизвикателството?

Самър се завъртя, сетне спря.

— Ти ме познаваш достатъчно добре — прошепна. — Прекалено добре за мое щастие. Може би и за твое.

— Грешиш — рече спокойно той. — Ти си моето щастие.

Устните й трепнаха.

— Моля те, искам да ти кажа всичко. Когато бях в Рим, се опитах да си втълпя, че исках точно това. Да се върна там, където никой не се тревожи за мен. Само аз и следващия сладкиш, който трябва да създам. Когато бях в Рим — продължи с въздишка Самър, — бях по-нещастна, отколкото когато и да било друг път в живота си.

Блейк не можа да потисне усмивката си.

— Съжалявам да го чуя.

— Не, мисля, че не съжаляваш — тя завъртя пръстите си около чашата. След като бе започнала да обяснява, трябваше да бъде сигурна, че е разбрана правилно. — В самолета си казах, че когато се върна, ще говорим разумно, логично. Трябва да обмислим нещата по най-добрия начин. Мислех си, че връзката ни може да има продължение, такава, каквато е. Интимност без обвързване вероятно не е никаква интимност. Изобщо — Самър вдигна чашата и отпи от студеното тръпчиво вино. — Когато влязох тук тази вечер и те видях, вече знаех, че е невъзможно. Не можем да се виждаме както досега. Защото това ще ни убие.

— Ти не си излязла от живота ми.

Тя се обърна и се изправи точно пред него.

— Бих го направила, ако можех. И, дявол да го вземе, не ти ме спираш. А аз самата! Нито плановете ти, нито логиката ти могат да променят това, което е в мен. Само аз мога да го променя, само това, което аз чувствам — Самър взе ръцете му. — Искам да преживея тази въртележка заедно с теб.

Ръцете му се плъзнаха по раменете й.

— Защо? Само ми кажи защо!

— Защото някъде във времето, от мига, в който прекрачи прага на апартамента ми до този миг, съм се влюбила в теб. Няма значение колко глупаво звучи, искам да се възползвам от шанса си.

— И ще спечелиш — устните му намериха нейните. Когато тя потрепери, Блейк знаеше, че бе от нерви, ала също така и от страст. Много скоро щяха да задоволят страстта, сега трябваше да я успокои. — Ако искаш, може да опитаме с един пробен период — той обсипа лицето й с целувки. — Дори можем да сключим договор. Така е по-практично.

— Пробен период ли? — Самър леко се отдръпна, но Блейк я задържа.

— Да, и ако по време на пробния период някой от нас поиска развод, просто ще трябва да изчака края на договорения срок.

Веждите й се събраха. Как можеше да говори така сега? Как изобщо смееше? Брадичката й предизвикателно се вирна.

— Колко дълъг ще е пробния период?

— Петдесет години.

Тя се разсмя и обви с ръце врата му.

— Съгласна съм. Искам да го подпишем утре, в три екземпляра. Ала тази нощ… — Самър леко захапа устната му, докато ръцете й се плъзнаха под сакото му. — Тази нощ ще сме само любовници. Истински любовници. И апартаментът е наш до сутринта.

Целувката им беше дълга, бавна и страстна.

— Напомни ми да изпратя на Моник една каса шампанско — рече той и вдигна Самър на ръце.

— Понеже стана дума… — тя се наведе и внимателно вдигна двете недопити чаши от масичката. — Не бива да оставяме шампанското така. А после — промълви, докато Блейк я носеше към спалнята, — много по-късно ще се обадим да ни донесат пица.

Край
Читателите на „Сладостта на живота“ са прочели и: