Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Велики готвачи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer Desserts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране
savagejo (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Сладостта на живота

ИК „Коломбина прес“, София, 2000

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-077-5

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

— Умирам от глад.

Беше пълна тъмнина. Нямаше дори луна, която да хвърли малко светлинка в стаята. Тъмнината беше лесна и удобна.

Те все още лежаха върху леглото на Самър голи. Но пианото отдавна бе спряло. Във въздуха повече не се усещаха никакви миризми. Блейк я придърпа към себе си и остана със затворени очи, въпреки че изобщо не спеше. Някак си в тъмнината и тишината се чувстваше по-близо до нея.

— Умирам от глад — повтори тя, този път малко нацупено.

— Ти си майстор-готвачът.

— О, не! Не и този път! — Самър се изправи, подпря се на лакът и го загледа. Виждаше профила му, дръзката извивка на брадичката, правия нос, изсечените скули, веждите. Искаше да целуне всичко това отново, но знаеше, че бе време да се държи на положение. — Вече е твой ред да сготвиш.

— Мой ред ли? — той предпазливо отвори очи. — Мога да се обадя и да поръчам да ни донесат пица.

— Ще отнеме прекалено дълго време — тя се завъртя отгоре му, за да го целуне бързо и да го смушка в ребрата. — Казах ти, че ще умра от глад. Което значи, че не търпи отлагане. Това е.

Блейк сложи ръце под главата си. Виждаше само силуета й, водопада от коса, извивката на рамото и на гърдите. Беше му достатъчно.

— Не мога да готвя.

— Винаги има пръв път — настоя Самър.

— Бъркани яйца — рече той, надявайки се, че това ща я откаже. — Единственото, което мога.

— Добре, става. Ще свърши работа — преди да може да измисли нещо, с което да промени решението й, тя вече беше станала от леглото и запалила нощната лампа.

— Самър! — Блейк засенчи с ръка очите си и се опита да издаде сърцераздирателен стои.

Тя се усмихна хитро и се обърна към гардероба, за да си потърси халата.

— Имам яйца, имам и тиган.

— Аз правя много лоши яйца.

— Няма значение — Самър намери панталоните му, изтръска ги леко и сетне му ги подаде. — Когато си истински гладен, това няма значение. И освен това нямаш право на капризи.

Примирен, той свали крака на земята.

— В такъв случай да не чувам критики след това.

Докато тя чакаше, Блейк обу късите си тъмносини шорти. Колко секси, помисли си Самър, и в същото време дискретни. Странно, как подобни дребни неща могат да отразяват личността на човека и да говорят за него.

— Готвачите също обичат да им готвят — вметна тя, докато той обуваше панталоните си.

Блейк навлече ризата си и я остави незакопчана.

— Тогава няма да ми се месиш.

— Дори не си го и помислям.

Самър го хвана за ръка и го поведе към кухнята. Запали лампата, което отново го накара да примижи.

— Чувствай се като у дома си — подкани го тя.

— Няма ли да ми помагаш?

— Не — Самър отвори купата със сладкиши и си взе обикновената бисквитка. — Не работя извънредно и никога не помагам.

— Това синдикални правила ли са?

— Не, лично мои.

— Смяташ да ядеш бисквити? — попита той, докато тършуваше за подходящ съд. — С бъркани яйца?

— Това е само предястието ми — отвърна с пълна уста тя. — Искаш ли една?

— Не, благодаря. Ще мина и без предястие — Блейк пъхна глава в хладилника и намери един картон с яйца и четвъртинка мляко.

— Няма да е зле да настържеш сирене — предложи Самър и сви рамене, когато той я погледна. — Извинявай. Нямам — Блейк счупи четири яйца в купата и добави мляко на око.

— Хората обикновено измерват продуктите.

— Хората обикновено не говорят с пълни уста — отвърна той и започна да разбива яйцата.

Ще ги разбие прекалено, помисли си тя, ала успя да се възпре и да не му каже. Но когато ставаше дума за готвене, волята не бе от най-силните черти на характера й.

— Още не се е нагрял тиганът — без да се впечатлява, че Блейк не отговори, Самър си взе още една бисквитка. — Както виждам, нуждаеш се от няколко уроци по готвене.

— Ако искаш да направиш нещо, препечи хляба.

Тя послушно взе хляб от кутията и отряза две филии, които сложи в тостера.

— Обикновено готвачите са малко сприхави, когато ги наблюдават, ала добрият готвач може да го преодолее, както и разсейването — Самър изчака, докато той изсипа сместа в тиганчето, и тогава се доближи до него. Прегърна го през кръста и докосна с устни врата му. — Всякакъв вид разсейване. И освен това пламъкът на котлона е твърде силен.

— Ти пърлени или печени яйца искаш тази вечер?

Тя със смях прекара ръка по голите му гърди.

— Пърлени звучи добре. Имам и малко бяло бордо, което можеше да сложиш в яйцата, но след като не го направи, мисля да го налея в две чаши — Самър го остави да приключи с яйцата, сложи филийките в чиния и изстуденото вино в чаши. — Впечатляващо — забеляза тя и седна. — И много хубаво мирише.

Нали първо възприемаш всичко с очите, припомни си той.

— А добре ли изглеждат? — наблюдаваше я, докато Самър си сипваше в чинията.

— Много и… — тя си взе първия залък. — Да, и доста добре на вкус. Може да реша да те включа в сутрешната смяна, на пробен период.

— А аз може да реша да приема работата, ако основното меню са корнфлейкс и други зърнени закуски.

— Ще трябва да разшириш хоризонта си — Самър продължи да яде, наслаждавайки се на топлата, проста храна, която направо беше балсам за празния й стомах. — Вярвам, че ще станеш изключително добър, само след няколко основни урока.

— От теб?

Тя вдигна чашата си, а очите й се смееха.

— Ако искаш. Със сигурност няма да имаш по-добър учител от мен.

Косата й все още бе разпиляна около лицето и това бяха направили неговите ръце. Бузите й бяха зачервени, очите блестяха и святкаха със златни искрици. Халатът й се бе смъкнал на едното рамо и откриваше част от гладката й кожа. Както страстта преди няколко часа го бе извадила от равновесие, така сега чувствата го лишиха от логика и разум.

— Обичам те, Самър.

Тя го погледна стреснато, а усмивката й бавно се стопи. Какво всъщност премина през нея, Самър не осъзна. Не беше само едно чувство, а цяло кълбо от страх, вълнение, възбуда, недоверие и копнеж. Странно, нито едно от тези усещания сякаш не доминираше над другите, ала те бяха така объркани и преплетени, че тя се опита да сграбчи поне едно от тях и да го задържи. Тъй като не знаеше какво да прави, Самър внимателно остави чашата и загледа невиждащо виното в нея.

— Това не беше заплаха — Блейк вдигна ръката й и я задържа, докато тя отново не го погледна. — Не виждам как и защо може толкова много да те изненада.

Да, беше изненадана. Защото очакваше привързаност. С това можеше да се справи. Разбираше уважението. Но любов — това бе една толкова крехка дума. Една толкова лесна за чупене дума. Нещо вътре в нея се молеше да бъде взета, да бъде пазена, защитавана, обичана. Самър се бореше срещу това.

— Блейк, няма нужда да чувам подобни неща по начина, по който другите жени искат. Моля…

— Може би нямаш нужда — започна не както възнамеряваше да го направи, ала след като вече бе започнал, трябваше да го довърши. — Но аз имам нужда да го кажа. Имам нужда от това от доста дълго време.

Тя издърпа ръката си от неговата и нервно вдигна чашата си.

— Винаги съм мислела, че думите са първото нещо, което може да разруши една връзка.

— Да, когато не са казани — възрази й Блейк. — Тъкмо липсата на думи, липсата на разбиране разрушава една връзка. А тази дума аз не я използвам често.

— Да — вярваше му. Може би точно това я накара да се страхува още повече. Любовта, тогава, когато беше дадена, искаше да бъде и върната. А Самър не бе готова. Беше сигурна, че все още не бе готова. — Мисля, че ще е най-добре, ако оставим нещата такива, каквито са, докато…

— Аз пък не искам да оставям нещата такива, каквито са — прекъсна я той. Чувстваше раздразнение, а също и лека паника. Трябваше му една минута, за да успее да потисне и двете. — Искам да се омъжиш за мен.

— Не! — собствената й паника взе връх. Тя се изправи бързо, сякаш това можеше да изтрие думите, да върне старото положение. — Не, това е невъзможно!

— Съвсем възможно е — Блейк също стана, не искаше тя да се отдалечава от него. — Искам да споделиш живота ми, името ми. Искам да имаме деца с теб и години, през които да ги гледам как растат.

— Престани! — Самър простря напред ръце, неспособна да спре думите му. Те я трогнаха и тя знаеше, че щеше да бъде много лесно да каже „да“ и да направи непростима и непоправима грешка.

— Защо? — преди да успее да му попречи, той взе лицето й в ръцете си. Докосването бе нежно, въпреки че под нежността се криеше твърдост. — Защото се страхуваш да признаеш нещо, което също искаш?

— Не. Не е нещо, което искам. Не е нещо, в което вярвам. Бракът е само едно разрешително, което струва няколко долара. Лист хартия. А за още няколко хиляди долара можеш да получи и развод. Друг лист хартия.

Блейк почувства как Самър трепери и се прокле, защото не знаеше как да постъпи.

— Ти знаеш по-добре. Има брак, когато двама души се вричат един на друг и се опитват да запазят дадения обет. Разводът е, когато се предадат.

— Обещанията не ме интересуват — рече тя и свали ръцете му от лицето си. — Не искам никой да ми дава обещания и не искам аз да давам такива. Щастлива съм така, с този живот, който водя. Имам своята кариера, за която трябва да мисля.

— Това не е достатъчно и двамата го знаем много добре. Не можеш да ми кажеш, че не чувстваш нищо към мен. Виждам го. Всеки път, когато съм с теб, го виждам в очите ти, всеки път все повече и повече — може би не постъпваше правилно, но не виждаше никакъв друг начин, освен откровения разговор. И колкото по-близо отиваше към нея, толкова повече Самър се отдръпваше. — По дяволите, Самър! Чаках достатъчно дълго. Ако не съм избрал подходящия момент така, както съм искал да стане, какво да направя?

— Подходящият момент ли? — тя прокара ръка през косите си. — За какво говориш? Ти си чакал? — Самър отпусна ръце и започна да се разхожда из кухнята. — Това да не би да е бил един от твоите дългосрочни перспективни планове, внимателно обмислен и точно пресметнат? О, разбирам — изпусна дълга въздишка и се обърна към него. Повече нямаше никакво значение дали щеше да бъде разумна, или неразумна. — Седял си в офиса си и си работил върху стратегията си точка по точка, нали? Търсил си вероятните дефекти, пукнатини, трикове и начините да ги преодолееш?

— Не ставай смешна…

— Смешна ли? — прекъсна го Самър. — Не мисля. Ти изигра играта си блестящо. Обезоръжаваш, после объркваш, очароваш, накрая ме поддържаш и подкрепяш в трудния момент. Търпението е нещо, от което имаш в изобилие. Чака, докато реши, че съм най-най-безащитна, нали? — дишането й сега беше тежко, а думите сякаш се блъскаха една и друга. — Нека да ти кажа нещо, Блейк! Аз не съм хотелска верига, която можеш да придобиеш или купиш чрез изчакване, докато пазарът узрее.

От своята гледна точка тя беше убийствено точна. И тази точност го накара да се хвърли в отбрана.

— По дяволите, Самър! Аз искам да се оженя за теб, не да те придобия!

— Думите често означават едно и също, според моя начин на мислене. Ала планът ти този път не проработи, Блейк. Няма да стане сделката. Сега искам да ме оставиш сама.

— Не, ние трябва да говорим.

— Не, ние нямаме какво да говорим. Не и за това. Аз работя за теб, за определен срок според договора. Това е всичко.

— Договорът да върви по дяволите! — той я хвана за раменете и я разтърси ядосано. — Как може да бъдеш толкова упорита. Аз те обичам. Това не можеш да го подминеш, сякаш не съществува.

За тяхна обща изненада очите й неочаквано се напълниха със сълзи.

— Остави ме сама — успя да промълви тя и сълзите потекоха по лицето й. — Остави ме сама.

Сълзите й го обезоръжиха — нещо, което темпераментът й не бе в състояние да стори.

— Не мога да го направя — но я пусна, въпреки че искаше да я прегръща. — Ще ти дам известно време. Може би и двамата се нуждаем от време, ала отново ще се върнем на този разговор.

— Просто си отиди — Самър никога не плачеше пред други хора. Никога досега не беше си го позволявала. Въпреки че се опита да спре сълзите, те извираха от очите й. — Върви си! — повтори и се обърна, докато не чу хлопането на вратата.

Огледа се и видя, че макар и да си беше отишъл, Блейк бе тук и навсякъде. Тя се хвърли на дивана, отдаде се на сълзите и силно си пожела да беше някъде другаде.

 

 

Не бе дошла в Рим заради катедралите или фонтаните, нито заради изкуството. Не бе дошла заради културата, нито заради историята. Когато взе таксито от летището към града, тя беше доволна, че улиците бяха пълни с хора и шум. Вероятно много дълго време беше останала в Щатите. Европа. Това бяха бързите коли, древните руини и дворци. Нуждаеше се от Европа. Когато обаче премина покрай фонтана „Треви“, си помисли за Филаделфия.

Трябваха й само няколко дни, помисли си Самър. Само няколко дни да прави това, в което бе най-добра, и всичко щеше да си дойде отново на мястото. Беше направила грешка с Блейк. От самото начало знаеше, че ще бъде грешка, ако се остави да бъде увлечена. Сега трябваше да къса, бързо и окончателно. Не след дълго той щеше да й бъде благодарен, че го бе предпазила да направи друга, още по-голяма грешка. Брак! Не и за нея! Да, каза си тя, Блейк щеше да бъде страшно облекчен само след няколко седмици.

Седеше на задната седалка на таксито, гледаше каймака на римското общество и се чувстваше по-нещастна от когато и да било друг път в живота си.

Таксито спря до тротоара и Самър слезе. Застина за миг, тънка, стройна дама с бяла шапка, жакет и чанта от змийска кожа, преметната небрежно през рамо. Беше облечена като самоуверена жена с опит. А в собствените си очи беше като загубило се дете.

Тя плати машинално на шофьора, взе пътната си чанта и прие поклона му, след което се обърна. Беше само десет сутринта, но вече бе горещо. Спомни си, че напусна Филаделфия в буря. След като изкачи няколкото стъпала на старата, изискана сграда, почука силно пет пъти. Изчака известно време и почука отново.

Вратата се отвори и пред нея се изправи мъж в къса копринена роба. Беше избродирана, както забеляза Самър, с пауни. Тази дреха би изглеждала абсурдна върху когото и да било другиго. Косата на мъжа беше разрошена, а очите полузатворени. Израсналата през нощта брада красеше лицето му.

— Хей, Карло! Събудих ли те?

— Самър! — той преглътна пороя от италиански ругатни, които бяха на езика му, и я сграбчи. — Ама че изненада! — целуна я звучно два пъти и я пусна. — Но защо ме будиш толкова рано?

— Вече минава десет.

— Десет е направо посред нощ, когато си легнал след пет. Влизай, влизай! Не съм забравил, че ще дойдеш за рождения ден на Граванти.

Отвън домът на Карло беше изискан. Вътре беше направо разкошен. Навсякъде имаше мрамор и злато. Входното антре само подсказваше неговата склонност към лукса. Минаха покрай сводове и ниши в хола, които бяха отрупани с малки и големи скъпоценности. Повечето от тях му бяха подарени от благодарни клиенти или жени. Карло имаше таланта да си избира така любовниците, че да му остават приятелки дори след като се разделяха.

По прозорците висяха брокатени завеси. На пода имаше персийски килими, а на стената платно от Тинторето. Два дивана бяха отрупани с възглавници и бяха толкова дълбоки, че в тях можеше да се плува. Един лъв от алабастър, висок почти метър, стоеше изправен до единия диван. Трикатен полюлей хвърляше отразената от кристалите си светлина.

Самър прекара пръст по красивата синьо-бяла китайска порцеланова кана.

— Нова ли е?

— Да.

— „Медичи“, нали?

— Но разбира се. Подарък… От приятел.

— Твоите приятели винаги са били забележително щедри.

Той се засмя.

— Защото и аз съм такъв с тях.

— Карло?

Приглушен женски глас дойде откъм извитата мраморна стълба. Карло погледна нагоре, после към Самър и се усмихна.

Самър свали бялата си шапка.

— Приятел, нали?

— Ще ме извиниш ли за момент, кара? — той тръгна по стълбата. — Може да отидеш в кухнята и да направиш кафе.

— И да се отстраня от пътя ти — довърши Самър, докато Карло изчезна горе.

Тя се упъти към кухнята, ала се върна и взе куфара си. Нямаше смисъл да го оставя в хола и Карло да дава излишни обяснения на „приятеля“ си…

Кухнята беше толкова впечатляваща, колкото и останалата част от жилището, и голяма, колкото средна хотелска стая. Самър я познаваше много добре, като своя собствена. Цялата бе в абанос и слонова кост и имаше огромен работен плот, с площ сякаш от няколко акра. Две фурни, хладилник с размерите на ресторантски, две мивки и миялна машина, която можеше да побере съдовете след вечеря в някое посолство. Карло Франкони не беше от онези, които се задоволяваха с дребни неща. Той винаги работеше със замах.

Самър отвори бюфета, за да вземе кафето на зърна и мелничката. Импулсивно реши да направи палачинки. Знаеше, че Карло ще се появи след малко и ще бъде гладен.

Когато той влезе в кухнята, тя тъкмо привършваше с палачинките.

— О, белла, ти си ми направила закуска! Много съм трогнат!

— Почувствах вина, задето обърках утрото ти. Освен това… — Самър му сложи палачинката, напълнена с ябълки и канела, върху чинията. — Съм гладна — тя сложи чиниите на плота, а Карло придърпа столове. — Би трябвало да ти се извиня за това, че нахълтах така, без предупреждение. Приятелката ти ядоса ли се?

Карло й се усмихна.

— Ти, какво? Нима не ме познаваш?

— Извинявай — Самър взе малката каничка със сметана. — И така, ще работим заедно за рождения ден на Енрико.

— Да, моето телешко, със спагети. Енрико е луд по моите спагети. Всеки петък идва в ресторанта — Карло веднага се нахвърли върху палачинките. — А ти ще направиш десерта.

— Ще бъде голяма торта за рожден ден — тя отпи от кафето, докато палачинката й изстиваше в чинията. Неочаквано почувства, че няма никакъв апетит. — Енрико иска нещо специално, направено само за него. Като знам слабостта и любовта му към шоколада и крема, беше ми много лесно да измисля какво да направя.

— Но вечерята е след два дни. Много си подранила.

Самър сви небрежно рамене и отпи от кафето.

— Исках да прекарам известно време в Европа.

— Разбирам — и беше сигурен, че разбира. Около очите й имаше тъмни кръгове. Следи от любовни терзания и мъки. — Всичко наред ли е във Филаделфия?

— Реконструкцията е направена, новото меню е отпечатано. Мисля, че кухненският персонал ще се справи отлично. Наех Морис от Чикаго. Спомняш ли си го?

— О, да, пресованата патица.

— Точно. Създадох едно изключително меню — продължи тя. — Точно каквото бих направила, ако имах свой собствен ресторант. Знаеш ли, започнах да те уважавам още повече, когато се сблъсках с бумащината, Карло.

— О, бумащината! — той изяде палачинката и я погледна. — Отвратителна, ала необходима работа. Ти не ядеш, Самър.

— Хм? Сигурно причината е в пътуването — тя посочи своята чиния. — Вземи я.

Карло смени чиниите.

— Разреши ли проблема с Макс?

Самър докосна ръката си. Шевовете, слава Богу, бяха заздравели и останали в миналото.

— Да, помирихме се. Мама дойде за малко в хотела. Нали знаеш, тя винаги прави впечатление.

— Моник? А как е тя?

— Отново омъжена — рече просто Самър и вдигна кафето си. — Този път е режисьор, още един американец.

— Щастлива ли е?

— Естествено — кафето беше силно. По-силно от това, което бе свикнала да пие в Америка. Тя си помисли разочаровано, че вече нищо не беше както преди. — Започнаха заедно филм преди няколко седмици.

— Вероятно това е най-умният избор. Някой, който да разбира артистичния й темперамент, нейните нужди — той се облиза. — А как е твоят американец?

Самър остави кафето си и загледа Карло.

— Иска да се ожени за мен.

Той едва не се задави с хапката и грабна кафето си.

— Тогава… Моите поздравления!

— Не ставай глупав — неспособна да остане седнала, тя стана, пъхна ръце в джобовете на дългото си свободно сако и закрачи. — Нямам намерение да се женя.

— Така ли? — Карло отиде до печката и си сипа още кафе. — Защо не! Намираш го непривлекателен, грозен или какво? Може би има лош характер? Или е глупав?

— Разбира се, че не — Самър въртеше и стискаше пръстите си в джобовете. — Нищо подобно.

— Тогава защо?

— Защото нямам намерение да се женя за когото и да било. Тези сватби и разводи… Мога да мина и без тях.

— Ти не искаш да сложиш халката, защото се страхуваш, че няма да улучиш.

Тя вирна брадичка.

— Внимавай, Карло!

Той сви рамене при ледения й тон.

— Знаеш, че казвам това, което мисля. Ако искаш да чуеш нещо друго, не трябваше да идваш тук.

— Дойдох, защото исках да бъда няколко дни с приятел, а не да обсъждам женитби.

— И поради това не можеш да спиш.

Самър взе чашата с кафе и после го тръшна на масата. То се разля.

— Беше много дълъг полет, а освен това работих много. И да, може би съм малко объркана все пак — продължи тя, преди Карло да проговори. — Не очаквах това от него, дори не го исках. Той е честен човек и знам, че когато казва, че ме обича и иска да се ожени за мен, значи е истина. За момента. Това обаче не прави отказа ми по-лесен.

Яростта й не го нервира. Карло бе свикнал с емоционални жени, дори ги предпочиташе.

— А ти? Ти какво чувстваш към него?

Самър се поколеба, после отиде до прозореца. Можеше да погледне към градината на Карло, едно спокойно изолирано местенце, което беше като граница между къщата и забързаните улици на Рим.

— Изпитвам чувства към него — прошепна тя. — По-дълбоки, отколкото трябва. Те само засилват необходимостта да прекъсна връзката ни още сега. Не искам да го наранявам, Карло, така, както не искам да нараня и себе си.

— Защо си толкова сигурна, че любовта и бракът могат да наранят човека? — той сложи ръце на раменете й и ги разтърси леко. — Когато толкова се притесняваш „какво може да се случи“ в живота, кара миа, пропускаш самия живот. Имаш някой, който те обича и въпреки че не ще казваш думите, аз мисля, че и ти го обичаш. Защо се заблуждаваш? Защо отричаш?

— Брак, Карло? — Самър се обърна, а очите й бяха сериозни. — Това не е за хора като нас, нали?

— Хора като нас?

— Ние сме толкова обвързани с това, което правим. Ние обикновено идваме и си отиваме, когато искаме и където искаме. Няма на кого да даваме обяснения, нито с кого да обсъждаме живота си, освен самите нас. Не е ли, това причината ти също все още да не си се оженил?

— Бих казал, че аз съм щедър мъж и би било прекалено егоистично да огранича и ощастливя със себе си само една-единствена жена — Самър възнагради думите му с усмивката, която Карло искаше да види. Внимателно и нежно той премести кичур коса от челото й. — Но на теб ще кажа истината, а тя е, защото не съм намерил все още жената, която да накара сърцето ми да тръпне. Търсих. Все още търся. Ако я намеря, ще тичам с все сили да намеря колкото може по-бързо свещеник.

С въздишка Самър се обърна и отново отиде до прозореца. Цветята бяха като пъстър гоблен на силната слънчева светлина.

— Бракът е една приказка, Карло, пълна с принцеси, селяци и жаби. Видяла съм прекалено много от тези приказки да се сгромолясват.

— Всеки сам пише своята приказка, Самър. Жена като теб знае това, защото винаги си го правила така.

— Може би. Ала този път просто не зная дали имам смелостта да обърна следващата страница.

— Имаш време. Няма друго по-подходящо място за живот и любов от Рим. И няма по-подходящ мъж, с когото да говориш и мислиш за тях, освен Франкони. Тази вечер ще готвя за теб. Моите спагети! — той целуна крайчето на пръстите й. — Направо ще умреш. А ти можеш да ми направиш едно от твоите любими сладкишчета, помниш ли, като в студентските години? Нали?

Самър се обърна към него и обви с ръце врата му.

— Знаеш ли Карло, ако бях от типа жени, които обичат да се женят, щях да взема теб само заради спагетите, които правиш.

Той се засмя.

— Карисима, моите спагети не представляват нищо в сравнение с моя…

— Сигурна съм — прекъсна го бързо Самър. — Защо не се облечеш и не излезем да напазаруваме? Трябва да купя нещо фантастично, докато съм в Рим. Не съм подарила все още на мама сватбен подарък.

 

 

Как можеше да бъде толкова глупав? Блейк щракна със запалката си и загледа пламъка, който освети тъмнината. До разсъмване имаше още час, но той не можеше да заспи. Опитваше се да си представи какво прави Самър в Рим, докато седеше в празните стаи на апартамента си и мислеше за нея. Ако отидеше в Рим…

Не, беше си обещал, че ще й остави време, особено след като развали така глупаво всичко. Трябваше им време. И на двамата.

По-внимателна стратегия, помисли си Блейк и дръпна здраво от цигарата. Винаги бе обичал проблемите, трудностите, предизвикателствата. Самър бе всичко това. Дали това не беше причината, поради която я желаеше? Ако тя се съгласеше да се омъжи за него, можеше да се поздрави с плана, който така умно бе измислил и осъществил. Още една придобивка за Кокрън. По дяволите!

Той стана. Тръгна из празните стаи. Димът се виеше от цигарата между пръстите му и изчезваше в слабата светлина. Блейк нямаше да се предаде така лесно.

Ако беше истина, че бе гледал на цялата тази история като на проблем, който трябва да бъде внимателно решен, то бе само защото това бе негова измислица. Ала той наистина я обичаше. И ако беше сигурен в нещо, то бе, че и тя го обича. Какво трябваше да направи, за да преодолее стената, която Самър бе издигнала помежду им?

Да остави нещата такива, каквито са? Невъзможно. Блейк погледна към тъмния град. На изток небето започваше да светлее с първите оттенъци на розово.

Неочаквано осъзна, че бе наблюдавал толкова много изгреви сам. Толкова много неща се бяха променили сега, помисли си той. Толкова много неща бяха казани. Не можеш да си вземеш любовта обратно и да я заключиш за собствено удобство.

Беше странил от Самър цяла седмица, преди тя да замине за Рим. Беше му много по-трудно, отколкото си бе представял, но сълзите й от онази нощ го накараха да го направи. Сега се чудеше дали това не бе поредната му грешка. Може би ако беше отишъл при нея веднага, на другия ден…

Блейк тръсна глава и се отдръпна от прозореца. Както й да е, неговата грешка бе, че се опитваше да реши ситуацията с логика. Когато обичаш някой, логиката не съществува. Има само чувства. Ала без логика той губеше всичките си предимства.

Луд от любов. Да. Блейк си помисли, че изразът бе много подходящ. Беше истинска лудост, една неизличима лудост. Ако тя беше с него, можеше да й я покаже. Когато се върне, помисли си отчаяно той, щеше да разруши тази стена на части, парче по парче, докато не я накара също да види лудостта.

Когато телефонът иззвъня, Блейк го загледа стреснато. Самър?

— Ало?

— Ало, Блейк? — гласът беше малко по-нежен и с френски акцент.

— Да. Моник?

— Извинявай, че те безпокоя, но винаги забравям каква е разликата във времето между изтока и запада. Аз тъкмо си лягам. Ти станал ли си вече?

— Да — слънцето бавно изгряваше, стаята беше полутъмна. Градът се събуждаше. Ала Блейк беше буден. — Добре ли пътува до Калифорния?

— Спах почти през целия път. Слава Богу, защото тук има прекалено много партита. Толкова малко се е променил Холивуд, само някои имена, някои лица. Сега, за да си в крак с модата, трябва да носиш слънчеви очила на верижка. Майка ми ги носеше така, но за да не ги загуби.

Той се усмихна.

— На теб не ти трябва да следиш модните тенденции, за да си шик.

— Колко мило! — гласът й беше млад и красив.

— Какво мога да направя за теб, Моник?

— О, мили. Първо трябва да ти кажа колко ми бе приятно да бъда отново в твоя хотел. Обслужването винаги е на изключително ниво. А ръката на Самър как е, по-добре ли?

— Очевидно. Сега е в Рим.

— О да, забравих. Добре, тя никога не стои много дълго на едно място, моята Самър. Видях я съвсем за малко преди да замина. Изглеждаше ми… Пренатоварена.

Блейк почувства как стомахът му се сви на топка, а челюстта му се стегна. Опита се да ги отпусне.

— Работи прекалено много в кухнята.

Устните на Моник се извиха.

— Да, може би ще я видя отново за малко. Трябва да те помоля за една услуга, Блейк. Ти беше така любезен по време на моята визита.

— За мен беше удоволствие.

— Апартаментът, в който бях отседнала, бе така спокоен, така уютен. Чудя се дали можеш да ми го запазиш отново за два дни.

— Два дни? — веждите му се събраха и той машинално потърси химикалка, за да си запише. — Връщаш се отново на изток?

— Толкова съм глупава, така… Как беше… Разсеяна, нали? Трябваше да свърша една работа, ала покрай злополуката със Самър нищо не направих. Трябва да се върна и да оправя нещата. Та, какво ще кажеш за апартамента?

— Разбира се. Ще се погрижа.

— Мерси. И бих искала да те помоля още нещо. Ще организирам малко парти в събота вечер. Само няколко стари приятели на чаша вино. Ще ти бъда много благодарна, ако наминеш за няколко минути. Около осем?

В този момент само това му липсваше, парти! Но добрите обноски, възпитанието и отговорността към бизнеса го накараха да се съгласи. Блейк машинално си отбеляза датата и часа.

— Ще ми бъде много приятно.

— Отлично! До събота тогава, оревоар.

След като остави телефона, Моник се разсмя. Е, тя беше само актриса, а не сценарист. Ала сценарият, който бе подготвила, беше без грешка. Отличен. Да, абсолютно.

Моник взе отново телефона и се приготви да изпрати телеграма. До Рим.