Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Велики готвачи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer Desserts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране
savagejo (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Сладостта на живота

ИК „Коломбина прес“, София, 2000

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-077-5

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Защо, по дяволите, не можеше да спре да мисли за нея? Блейк седна на бюрото си и се опита да вникне в клаузите на двайсетлистовия договор, с който трябваше да се запознае преди предстоящото дълго и напрегнато заседание на борда на директорите. Нито една дума не влизаше в главата му. Невероятно. Съпротивляваше се, негодуваше и не можеше да направи нищо.

От дни наред Самър се бе промъкнала в съзнанието му и навлизаше още по-надълбоко. За мъж, който отлично се владееше във всякакви ситуации, това направо му скъсваше нервите.

Логично не съществуваше причина да бъде обсебен от нея. Той го наричаше обсебване поради липсата на друга, по-подходяща дума, но тази дума не го удовлетворяваше. Тя беше красива, размишляваше Блейк, докато очите му преминаваха по клаузите и сроковете. Ала той познаваше стотици красиви жени. Беше интелигентна, но интелигентни жени бе срещал и друг път в живота си. Желана. Дори сега, в своя спокоен и уютен офис, можеше да почувства първите симптоми на желанието. Ала това също не му се случваше за пръв път.

Блейк харесваше жените. И като приятелки, и като любовници.

Наслаждение, забавление, вероятно това беше ключовата дума, помисли си той. Никога не бе търсил нещо по-дълбоко във връзките си с жени. Но не беше сигурен, че сега думата бе подходяща, за да опише онова, което вече съществуваше в отношенията му със Самър. Тя го вълнуваше силно, и то до степен, в която вътрешният му самоконтрол бе разклатен. Това не му беше приятно, ала то не му пречеше да я желае все повече и повече. Защо?

Верен на обичайния си подход към решаване на проблемите, Блейк се наведе, взе молива и започна да пише възможностите.

Вероятно част от привличането бе фактът, че му харесваше да изпреварва ходовете й. Не беше лесно и изискваше бърза мисъл и внимателно планиране.

До този момент винаги я бе изпреварвал, на всеки завой. Той беше достатъчно реалист, за да знае, че това нямаше да продължава вечно, но пък искаше и да опита. Къде ли щеше да бъде следващият им сблъсък, чудеше се Блейк. В бизнеса или в нещо по-лично… Във всеки случай, той искаше деловите им ангажименти да вървят гладко точно толкова — е, почти толкова, колкото искаше и да прави любов с нея.

Вероятно другата причина, поради която тази жена така го привличаше бе, че тя продължаваше да го отблъсква. Възхищаваше се на упоритостта и на силата й. Самър не вярваше в интимността, замисли се Блейк. Заради родителите си, заради техните безбройни бракове, може би? Сигурно донякъде да, реши Блейк. Ала не мислеше, че това бе единствената причина. Трябваше да задълбае по-надълбоко, за да получи цялата картинка.

Трябваше да покопае, осъзна той. За пръв път в живота си искаше да опознае напълно една жена. Искаше да опознае мисловния й процес, ексцентричността й, какво я кара да се смее, какво я вълнува или дразни, какво наистина иска тя в живота си. Когато научеше всичко това, щеше да я разбере. Искаше да я познава, да я разбира. И я желаеше като любовница така, както никога досега не бе желал никои друга.

Когато вътрешният телефон на бюрото му звънна, Блейк отговори машинално, въпреки че умът му все още бе зает със Самър.

— Баща ви е на път към вас, господин Кокрън.

Той погледна към договора на бюрото си и мислено го отписа. Необходим му беше поне още час, за да го прегледа още веднъж, преди срещата на директорите.

— Благодаря — точно в мига, когато освободи бутона за вътрешна връзка, вратата се отвори. Блейк Кокрън Втори влезе в стаята.

Той беше внушителен и колоритен, също като сина си. Редовните упражнения и атлетиката бяха запазили фигурата му стегната и поддържана през годините. В тъмната му коса имаше сиви кичури, които бяха скрити от бялата капитанска шапка. Очите му бяха млади и живи. Движеше се с гъвкавостта на човек, прекарващ повечето си време по палубите на яхти и лодки, а не по излъсканите подове на приемните. Носеше платнени панталони на бос крак и скъп швейцарски часовник на китката си. Когато се усмихна, около очите и устата му се очертаха бръчици от годините и слънцето. Блейк стана да го посрещне и долови соления мирис на морски бриз, който винаги свързваше с баща си, още от съвсем малък.

— Татко! — рече Блейк и ръцете им се сплетоха, едната по-стара и груба от другата, но и двете силни. — Какво те води насам?

— Тръгнал съм за Таити, ще поплаваме малко с яхтата — Блейк Кокрън Старши се засмя отново и прокара пръст по кокардата на шапката си. — Искаш ли да побезделничиш с мен и да се присъединиш към екипажа?

— Не мога. Зает съм плътно през следващите две седмици.

— Много работиш, момче — по стар навик баща му отиде до бара в западната част на стаята и си сипа три пръста чисто уиски.

Блейк се засмя зад гърба на баща си, който гаврътна наведнъж чашата с уиски. Беше все още ранен следобед.

— Печеля си честно хляба.

Баща му се изкикоти и си наля второ питие. Когато това бе неговият офис, той държеше тук само най-първокачествен бърбън. Сега се радваше, че синът му бе запазил традицията.

— Може би. И аз работех така.

— Ти си си изработил своето, татко.

— Така е — двадесет и пет години, всеки ден, по десет часа. В хотелски стаи, самолети и заседания на директорски бордове. — Това, което съм постигнал, сега е твое — той се обърна към сина си. Сякаш се видя като в огледало преди двадесет години и се усмихна, вместо да въздъхне. — Казвал съм ти и преди. Не можеш да се затвориш и да прекараш живота си само в хотели — той отпи от бърбъна си, сетне се обърна. — Ще си докараш някоя язва.

— Чак пък толкова! — Блейк седна отново, преплете пръсти и продължи да наблюдава баща си. Познаваше го добре, беше чиракувал при него, беше го наблюдавал как работи и управлява. Таити може и да беше целта, към която се бе запътил, ала баща му не би спрял без причина във Филаделфия. — Дошъл си за съвета на директорите.

Баща му кимна с глава и потърси малко солени бадеми в барчето.

— Трябва да внеса и моя принос за общото дело — той сложи две ядки в устата си и поклати глава. Беше благодарен на съдбата, че зъбите все още си бяха неговите и погледът му беше остър. Когато човек притежава това и тринайсетметров едномачтов платноход, не му трябва много.

— Ако купим веригата „Хамилтън“, това ще означава още двадесет хотела и повече от две хиляди работници персонал. Голяма стъпка.

Блейк вдигна вежда.

— Прекалено голяма ли е според теб?

Баща му със смях придърпа стол към бюрото.

— Не съм казал такова нещо, не съм го и помислял. И ти явно също не го мислиш.

— Позна — Блейк отказа предложените от баща му бадеми. — „Хамилтън“ са отлична верига, просто в момента не са във форма. Само сградите им си струват цената. — Той изгледа внимателно баща си. — Можеш да поразгледаш „Хамилтън“ в Таити, докато си там.

Блейк Кокрън Старши се усмихна и се облегна назад. Момчето беше умно, помисли си със задоволство той.

— Помислих си го. Между другото, майка ти ти праша много целувки.

— Как е тя?

— Затънала до гуша в кампанията по спасяването на поредната рушаща се руина — усмивката му се разшири. — Това я държи далеч от улиците. Ще се срещнем на острова следващата седмица. Страхотен помощник-капитан е майка ти — той сдъвка още един бадем, доволен, че ще прекара известно време с жена си на тропическия остров. — А ти, Блейк? Как върви сексуалният ти живот?

Свикнал баща му да бъде директен, Блейк наклони глава.

— Нормално, благодаря.

С кратък смях баща му довърши остатъка от питието си.

— Нормално е обидна дума за фамилията Кокрън. Ние правим всичко блестящо. В суперлативи.

Блейк си взе цигара.

— Чувал съм.

— Всичко е истина — рече баща му и размаха празната си чаша. — Някой ден ще ти разкажа за онази танцьорка от Бангкок през тридесет и девета година. Между другото, чух, че планираш някакви козметични промени тук.

— Да, в ресторанта — кимна Блейк и си помисли за Самър. — Обещава да се окаже… Забележителна работа.

Блейк Кокрън Старши усети промяна в тона му и реши да го подпита внимателно.

— Съгласен съм, че мястото се нуждае от малко освежаване. Значи си наел френски главен готвач за тази работа?

— Наполовина французойка.

— Жена?

— Точно така — Блейк смукна дим, чудейки се какво ли щеше да измисли баща му, за да изкопчи малко информация.

Блейк Кокрън Старши скръсти крака.

— Разбира ли си от работата?

— Не бих я наел в противен случай.

— Млада ли е?

Блейк издуха дима и потисна усмивката си.

— Предполагам, да. Средно млада.

— Хубава ли е?

— Зависи от гледната точка. Не бих казал, че е хубава — „Хубава“ бе прекалено бледа дума, много, много бледа. Екзотична, неустоима — това повече й приличаше. — Но мога да те уверя, че е посветена на професията си, че е амбициозна, перфекционистка, и че нейните еклери… — мислите му се върнаха към онази случка. — Нейните еклери са нещо, което човек не бива да пропуска в живота си.

— Нейните еклери, значи — повтори баща му.

— Са фантастични. — Блейк се облегна назад. — Абсолютно фантастични — той успя да запази усмивката си, когато вътрешният телефон звънна отново.

— Госпожица Линдън е тук, господин Кокрън.

Защото е понеделник сутрин, помисли си той. Бизнесът си е бизнес.

— Поканете я.

— Линдън — баща му остави чашата си. — Това е готвачката, нали?

— Тя е майстор-готвач — поправи го Блейк. — Не съм съвсем сигурен, че е съвсем същото като „готвачка“.

Самър почука кратко на вратата и влезе. Носеше елегантна кожена папка в едната си ръка. Косата й бе прибрана плътно по главата на тила, така че златните нишки проблясваха в кафявото. Костюмът й бе тъмносив „Шанел“, семпъл и изискан, под него носеше дантелена блуза с висока яка. Стриктният професионализъм, които излъчваше от нея, не попречи на Блейк да си представи какво носи отдолу — нещо късо, копринено и секси, с цвета на кожата.

— Блейк! — следвайки собствената си лекция относно приоритетите, тя подаде ръка. Безпристрастно, делово и официално. Нямаше намерение да си мисли какво беше станало, когато устните им се бяха слели. — Донесох ти списъка на промените и предложенията, за които говорихме.

— Чудесно — той видя, че Самър се обърна към баща му, който стана от стола. И видя в бащините си очи да просветва искрицата, която винаги се появяваше, когато видеше хубава жена. — Самър Линдън, Блейк Кокрън Втори, или накратко баща ми — представи ги той. — Госпожица Линдън ще управлява кухнята тук, във филаделфийския „Кокрън Хаус“, татко.

— Господин Кокрън… — Самър подаде ръката си, която потъна в голямата длан на мъжа. Но това е той, осъзна с трепет тя. Точно така би изглеждал Блейк след тридесет години. Изискан, богат, с многогодишен опит, чар и блясък. После Блейк Кокрън Старши се усмихна и Самър усети, че Блейк ще бъде все така опасен дори и след три десетилетия.

— Добре дошли в семейството — приветства я мъжът и вдигна пръстите й към устните си.

Тя хвърли бърз и подозрителен поглед към Блейк.

— В семейството ли?

— Ние смятаме всеки човек, свързан с „Кокрън Хаус“, за член от нашето семейство — Блейк Кокрън Старши й посочи стола, който току-що бе освободил. — Моля, седнете. Ще ви налея едно питие.

— Благодаря. Минерална вода „Перие“ — тя проследи с поглед как по-възрастният мъж прекоси стаята, сетне седна и сложи папката в скута си. — Доколкото знам, вие се познавате с моята майка, Моник Дюбоа.

Това го спря насред крачка. Блейк Кокрън Старши се обърна с бутилката „Перие“ в едната ръка и все още празната чаша в другата.

— Моник? Вие сте дъщерята на Моник? Дявол да ме вземе!

И най-добре щеше да бъде, ако станеше точно това, помисли си той. Преди години, сигурно повече от двадесет, по време на един период на брачни недоразумения и в двете семейства, беше имал кратък, ала бурен и горещ роман с френската актриса. Разделиха се като приятели и той се върна при Лилиан, съпругата си. Но двете седмици, прекарани с Моник бяха… Незабравими. Сега стоеше в офиса на сина си и наливаше минерална вода на дъщеря й. Съдба, помисли си той. Съдбата винаги прави неочаквани обрати.

Ако Самър бе подозирала преди, че между майка й и бащата на Блейк някога е имало нещо, то сега беше абсолютно сигурна. Мислите й за съдбата бяха огледално отражение на неговите мисли. Каквато майката, такава и дъщерята, мина бързо през ума й. Дали това си мислеше и Блейк Кокрън Старши? О, не, не и в този случай. Той все още я наблюдаваше втренчено. Поради причини, които не можеше да си обясни напълно, тя реши да го улесни и да му помогне.

— Мама е верен клиент на „Кокрън Хаус“. Тя винаги отсяда тук. Вече споменах на Блейк, че веднъж вечеряхме с вашия баща. Той беше много любезен.

— Което много му прилича — отвърна Блейк Кокрън Старши с облекчение. Тя знае, заключи той, преди да погледне към сина си. И видя в очите му онова познато съсредоточаване. Значи и Блейк скоро щеше да узнае, ако не внимавам, рече си баща му. Лоша работа, замисли с той. Жена му беше любовта на живота му, неговият най-добър приятел. Ала двадесет години не бяха достатъчно много, че да са сигурна гаранция срещу едно прегрешение.

— И така — обърна се той към Самър, като й подаде чашата с водата, — вие решихте да не следвате пътя на майка си и станахте майстор-готвач.

— Сигурна съм, а и Блейк ще се съгласи, че вървенето по стъпките на родителите често пъти се оказва опасно.

Инстинктът подсказа на Блейк, че в случая не ставаше дума само за бизнес. Баща му и Самър си разменяха погледи, които той не можеше да разбере.

— Зависи от това, накъде води пътят — рече Блейк. — В моя случай аз предпочетох да гледам на това като на предизвикателство.

— Блейк прилича на дядо си — вметна баща му. — Той обича да е по-разсъдлив.

— Да — промърмори си Самър. — Видях това и в действие.

— Понякога човек прави правилния избор — продължи Блейк Кокрън Старши. — Блейк ми разказа за вашите еклери.

Самър бавно обърна глава, докато очите им се срещнаха. Мускулите в стомаха й се стегнаха при спомена. Гласът й обаче остана спокоен и хладен.

— Така ли? Всъщност моят специалитет е тортата.

Блейк посрещна директно погледа й.

— Жалко, че нямахме възможност да я опитаме онази вечер.

Между тях има някакви вибрации, помисли си баща му, които правят излишно присъствието на трети човек.

— Е, ще ви оставя да си говорите за бизнес. Трябва да видя няколко души преди съвета. Беше ми приятно да се запознаем, Самър — той отново взе ръката й и я задържа. — Моля, предайте моите най-добри пожелания на майка си.

Тя видя, че очите му са същите като на Блейк, по цвят форма и привлекателност. И се усмихна.

— Разбира се.

— Блейк, ще те видя следобед.

Той само промърмори нещо и изгледа Самър доста по-настойчиво от баща си. Изчака вратата да се затвор, преди да проговори.

— Защо останах с усещането, че помежду ви се разменяха някакви безсловесни послания?

— Не те разбирам — отвърна хладно тя и вдигна папката. — Бих искала да прегледаш тези неща, докато си тук, ако имаш време — Самър отвори папката и извади листовете. — Ако имаш някакви въпроси или не одобряваш нещо, можем да го обсъдим още сега, преди да сляза долу.

— Добре — Блейк взе първия лист и го прегледа. — Този костюм да не би да има за цел да ме държи на разстояние?

— Нямам представа за какво говориш.

— Имаш. И някой път ще го сваля от теб, пласт по пласт. Но в момента ще играем по твоите правила — без повече думи, той сведе очи към листовете и се зачете.

— Арогантна свиня — рече отчетливо тя.

Тъй като той дори не вдигна очи, Самър скръсти ръце. Искаше да запали цигара, че да има с какво да бъдат заети ръцете й, ала се отказа. Можеше да стои като камък, а когато дойдеше моментът, щеше да спори за всяка от промените, които бе предложила. И щеше да спечели всяка от тях. На това ниво беше запазила напълно самообладанието си.

Искаше да го мрази, защото беше познал, че бе облякла елегантния костюм, за да се чувства уверена. Вместо това трябваше да признае, че бе достатъчно наблюдателен, за да забележи и дребните детайли. Искаше да го мрази, защото я бе накарал да го пожелае само с един поглед и няколко думи. Не беше възможно, след като през остатъка от уикенда се бе разкъсвала между желанието никога да не бе го срещала и желанието той да се върне и отново да я целува. Блейк беше проблем, нямаше смисъл да го отрича. Тя разбираше, че човек трябва да решава проблемите си стъпка по стъпка. Стъпка първа — нейната кухня — с ударение върху притежателното местоимение.

— Две нови газови фурни — промърмори той, докато четеше списъка. — Една електрическа фурна и две готварски печки от всеки вид — без да свали листа, Блейк я погледна над него.

— Мисля, че ти обясних необходимостта както от електрически, така и от газови фурни. Първо, твоите са направо допотопни. Второ, за ресторант от такъв мащаб две газови фурни са просто задължителни.

— Определила си и марките.

— Разбира се, знам с какво обичам да работя.

Той само вдигна вежди с мисълта, че тези придобивки щяха да предизвикат недоволство.

— Пълна смяна на тенджерите и тиганите?

— Задължително.

— Вероятно ще можем да направим разпродажба на старите — промърмори Блейк и се върна обратно на списъка. Не бе съвсем сигурен какво е това „сотоар“ и защо Самър искаше три от него. — А този миксер за особено тежки работи?

— Много съществен. Този, който имате в кухнята, е за всичко. Не обичам претупаните неща.

Той потисна смеха си, защото си спомни изражението на баща си при отговора му за това, как върви любовния му живот. Беше отговорил почти същото.

— Ти нарочно ли си написала повечето неща на френски, че да ме объркаш?

— Написах ги така, защото така е правилно. Те са на френски.

Блейк издаде един неопределен звук и премина към следващата страница.

— Във всеки случай, нямам намерение да решавам кръстословици с непознати думи за кухненско обзавеждане на френски и английски.

— Добре. Защото пък аз нямам намерение да работя с нещо, което е по-ниско от първо качество — тя му се усмихна и се успокои. Първият рунд беше спечелен.

Той прочете втората страница и започна третата.

— Имаш намерение да разделиш съществуващите плотове, да вградиш нови печки, да прибавиш едно островче и да увеличиш с два метра плот работното пространство.

— Ще стане по-ефективно — поясни Самър.

— Ала ще ни отнеме много време.

— Бързаме ли за някъде? Ти нае мен, Блейк, а не готвач на аламинути — бързата му усмивка я накара да присвие очи. — Моята работа е да организирам кухнята, което означава да я направя ефективна и творческа, така както аз го разбирам. След като приключим с реконструкцията, ще ти съставя менюто.

— И това — почука той по петте напечатани листа, — е необходимо за тази цел?

— Не се тревожа дали нещо е необходимо, или не, когато става дума за бизнес. Ако не си съгласен — надигна се тя, — можем да прекъснем договора. Наеми Лапойнт — предложи Самър. — Ще имаш една показна, скъпа и второкачествена кухня, която ще произвежда също такива показни, скъпи и второкачествени храни.

— Трябва да се срещнах този Лапойнт — промърмори си Блейк и стана. — Ще получиш това, което искаш, Самър — когато върху устните й се появи доволна усмивка, той присви очи. — А ти най-добре се постарай да изпълниш това, което си обещала.

Тя отново се ядоса и очите й заблестяха в златно. Както забеляза, Блейк точно това искаше!

— Дадох ти думата си. Твоят ресторант от средна класа с посредствено меню и длетави сладкиши след шест месеца ще сервира най-доброто от световната кухня.

— Или?

Значи иска допълнителна гаранция, реши Самър и въздъхна.

— Или моята работа за срока на договора ще бъде безплатна. Това задоволява ли те?

— Напълно — Блейк взе ръката й. — Както казах, ще получиш всичко, което искаш, до последната яйцеразбивачка.

— Удоволствие е човек да работи с теб — тя се опита да издърпа ръката си и установи, че той я държи здраво. — Може би ти нямаш, но аз си имам работа. Ще ме извиниш ли?

— Искам да те видя.

Самър остави ръката си в неговата, вместо да започне да се бори, за да я освободи.

— Нали вече ме видя.

— Довечера.

— Съжалявам — тя отново се усмихна, въпреки че зъбите й инстинктивно се стиснаха. — Имам среща.

Почувства конвулсивното стискане на пръстите му и това й достави удоволствие.

— Добре, кога?

— Ще бъда в кухнята всеки ден, а понякога и вечер, за да наблюдавам работата. Ще трябва само да вземеш асансьора.

Блейк я придърпа към себе си и, въпреки че бюрото бе помежду им, Самър почувства как земята под краката й се разлюля.

— Искам да те видя насаме — рече тихо той. Вдигна ръката й и целуна пръстите й бавно, един по един. — Не тук. Навън и не в работно време.

Ако Блейк Кокрън Втори бе приличал на Блейк Кокрън Трети в младите си години, то Самър можеше да разбере защо майка й така светкавично се бе влюбила в него. Имаше копнеж и изкушение в него. Ала тя не беше Моник.

— Обясних ти вече защо това е невъзможно. Не обичам да правя нещо по два пъти.

— Пулсът ти се ускори — отвърна Блейк и прекара пръст по китката й.

— Винаги става така, когато съм ядосана.

— Или възбудена.

Самър му отправи един убийствен поглед.

— Щеше ли да се забавляваш по този начин и с Лапойнт?

В него се надигна раздразнение, но той го потисна, защото знаеше, че тя иска да го ядоса.

— В този момент не ме интересува дали си главен готвач, водопроводчик или смел войник. В този момент — повтори Блейк — единственото, което има значение е, че си жена. И то жена, която аз много силно желая.

Самър искаше да преглътне, защото гърлото й неочаквано пресъхна, ала с мъка се пребори с желанието си.

— В този момент аз съм шеф на ресторанта ти и имам специална задача. Затова още веднъж ще те помоля да ме извиниш, за да мога да се заема с нея.

Засега, помисли си той и пусна ръката й. Но Господ му беше свидетел, само този път, и то за последно.

— Рано или късно, Самър, това ще стане.

— Може би — съгласи се тя и взе кожената си папка. — А може би не — с бързо движение я затвори. — Желая ти приятен ден, Блейк — и устремно се отправи към вратата, сякаш краката й не трепереха и не бяха меки като желе.

Самър продължи да върви по коридора, по мекия килим, покрай заетите секретарки и накрая през рецепцията на хотела. След като най-накрая влезе в асансьора, тя се подпря на стената и изпусна дългата въздишка, която бе стаила в гърдите си. Нервите й бяха като сплетено кълбо. Асансьорът тръгна надолу.

Свърши се, каза си Самър. Срещна се с него в собствения му кабинет и спечели всяка точка.

„Рано или късно, Самър.“ Това бяха последните му думи.

Тя изпусна още една въздишка и се подпря на стената. Беше се държала добре, беше се изразила ясно и беше си отишла от него. Значи можеше да смята, че това бе една успешна сутрин. Самър притисна с ръка стомаха си, където мускулите й продължаваха да са стегнати. По дяволите, нещата нямаше да са толкова зле, ако не го желаеше толкова много.

Когато вратите се плъзнаха и отвориха отново, тя излезе и се упъти към кухнята. Там цареше обичайната предобедна суетня и Самър влезе незабелязано. Винаги бе одобрявала шума. Една тиха и спокойна кухня означаваше, че в нея няма комуникации. А без комуникации няма успех. За момент застана до вратата, за да погледа.

Одобри ароматите. Бяха смесица от ухания на ястия, които се приготвяха за обяд, ала все още примесени с ароматите от закуската. Бекон, сос, кафе. Освен тях долови мириса на печено пиле, месо на скара, пресен кейк откъм фурната. Тя присви очи и огледа помещението. Представи си го направено по нейния план и кимна.

— Ще бъде по-добро.

— Госпожице Линдън!

Стресната, Самър се обърна и видя голям мъж с бяла престилка и шапка.

— Да?

— Аз съм Макс — гръдният му кош се разшири, а гласът натежа. — Главният готвач.

Внимание! Този човек бе евентуален противник. Егото му бе в опасност, помисли си тя и му подаде ръка.

— Приятно ми е, Макс. Когато идвах миналата седмица, не ви видях.

— Господин Кокрън ме инструктира да ви окажа пълно съдействие по време на този… Период на реконструкция.

Чудесно, помисли си Самър. Да се справи човек с недоброжелателността е толкова трудно, колкото да поправи несполучливо суфле. Що се отнасяше до нея самата, тя бе в състояние да сведе чувството си на обида до минимум. Само че белята вече беше сторена. Самър си отбеляза наум да каже на Блейк мнението си относно неговата тактичност и дипломатичност.

— Добре, Макс. Ще се радвам да направим предложените структурни промени заедно. Вие познавате работата тук по-добре от който и да било друг.

— Структурни промени ли? — повтори той. Пълно му кръгло лице почервеня. Мустаците над устната му помръднаха. Тя забеляза блясъка на един златен зъб. — В моята кухня?

Охо, моята кухня, значи, помисли си Самър и го поправи наум. Не, миличък, в моята кухня!

— Сигурна съм, че подобренията ще ви харесат, както и новото оборудване. Сигурно се ядосвате, когато опитвате да направите нещо специално с остаряла техника и прибори.

— Тази фурна — подзе готвачът и драматично посочи фурната. — И тази печка… Те са тук, откакто аз работя за „Кокрън“. Никой от нас не е остарял.

Толкова по въпроса за сътрудничеството, помисли си кисело тя. Явно беше станало прекалено късно за дружелюбно предаване на властта и се налагаше да действа решително.

— Ще имаме три нови фурни — започна бодро Самър. — Две газови и една електрическа. Електрическата ще се използва изключително и само за десерти и торти. Този работен тезгях ще го преместим — продължи тя, без да се обърне, за да види дали Макс я следва, — а печките, за които ви казах, ще бъдат вградени в новата работна маса. В един цял блок. Грилът ще остане. А тук ще има едно островче, което ще осигури повече работна площ и ще вкара в действие това, което в момента е празно и безполезно пространство.

— В моята кухня няма празни и безполезни пространства!

Самър се обърна и му отправи своя най-надменен поглед.

— Това не подлежи на спор. На първо място ще поставим творческите възможности, на второ ефективността. От нас се очаква да правим качествена храна, докато реконструираме кухнята. Това е трудно, но не и невъзможно, ако всеки си върши работата съобразно с новите реалности. Междувременно ние двамата с вас ще прегледаме настоящето банално меню, за да го разнообразим и да внесем нещо по-свежо — тя го чу да сумти, ала продължи, преди той да успее да се намеси. — Господин Кокрън ме нае да превърна този ресторант в най-доброто място за хранене в града. И аз имам намерение да го направя. Сега бих искала да видя персонала по време на работа.

Самър отвори кожената си папка, извади бележник и молив и без да каже нищо повече, тръгна из кухнята.

Персоналът, реши след няколко минути тя, беше добре обучен и по-дисциплиниран от много други. Това говореше добре за Макс. Чистотата явно беше на първо място. Още една точка за Макс. Самър загледа как един готвач ловко обезкостява пиле. Никак не бе зле, реши тя. Грилът съскаше, тенджерите димяха. Вдигна капака на една от тях и опита с лъжица супата. Задържа течността на езика си за миг.

— Още малко босилек — вметна кратко Самър и продължи. Друг готвач извади от фурната ябълков пай. Ароматът му беше сладък и силен. Много добре, рече си тя, но всяка опитна баба би направила същия десерт. Очевидно имаха нужда от някои по-ефектни специалитети. Хората трябваше да идват в този ресторант, за да опитат нещо, което не могат да си направят вкъщи. Шарлоти, клафути, фламбета…

Структурните промени идеха от практичната й страна, но менюто… Менюто произлизаше от творческата й натура, която винаги вземаше връх.

Докато разглеждаше кухнята и персонала, докато се потапяше в миризмите и поглъщаше звуците, Самър по чувства първите истински симптоми на възбудата. Щеше да го направи и щеше да го направи за свое собствено удоволствие, толкова, колкото и в отговор на предизвикателството на Блейк. Когато свършеше, кухнята щеше да носи нейната марка. Щеше да бъде напълно различна от което и да било друго място, щеше да създава незабравими блюда. След година, след пет години, тази кухня щеше да си остане нейно произведение, нейно създание.

Мисълта я поласка повече, отколкото очакваше. Тя никога не бе търсила трайността на вечността, само блясъка на моментната слава.

А защо да не остане зад кулисите тук? Била е в кухни в Милано или Атина, ала хората в салона винаги знаеха кой е приготвил „Шарлота роял“. А тук клиентите нямаше да идват в ресторанта, предвкусвайки десертите на Самър Линдън. Щяха да идват заради добрата кухня на „Кокрън Хаус“.

Макар и тази мисъл да се въртеше из главата й, Самър реши, че всъщност няма значение. Защо, все още не беше сигурна. Засега знаеше само, че й бе приятно и вълнуващо да прави планове. За другото щеше да мисли по-късно, реши тя и си отбеляза последната забележка. Имаше още много месеци пред нея, че да се тревожи за последиците, причините, клопките. Сега искаше да подхване и да навлезе по-дълбоко в проекта, който по неизвестна причина смяташе за лично свой.

Самър стисна папката под мишница и излезе от кухнята. Нямаше търпение да започне работа по новото меню.