Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Can of Worms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2012)
Разпознаване и корекция
Thund3rStorm (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Чаровна стръв

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1994

Редактор: Катерина Стоянова

Коректор: Даниела Недкова

ISBN: 954-800-936-6

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Покатерих се на дървото и надникнах в двора на ранчото. Завесите на дневната бяха спуснати, зад тях се процеждаше светлина, която очертаваше движещи се сенки. Отначало на Пофери, след това и на Джоунс. Останалата част от къщата тънеше в мрак. Всичко беше спокойно, но аз изчаках, докато светлината в хола угасна и светнаха прозорците на спалните помещения. Дори и тогава не бързах да сляза от дървото. Сторих го, когато цялата къща потъна в мрак.

Върнах се в хижата и се отдадох на размисъл. Почти веднага стигнах до логичното заключение, че брилянтната ми идея за изстискване на нещо от Нанси след като поема ролята на спасител, не струва и пукната пара. Вече се бях опитал да я притисна и тя едва ли щеше да го е забравила, когато ида да й поднеса почтителната си (и доста смирена) усмивка.

Трябва ти друг подход, момчето ми, рекох си аз. Трябва ти и помощ, трябва и доста размисъл…

Настаних се на дивана в дневната, разопаковах сандвичите с говеждо, които ми беше оставил Джарвис, и включих на скорост. Толкова се напънах, че чак мозъкът ми започна да скърца от напрежение. В 02.15 сутринта стигнах до някакъв работен вариант. Внимателно го огледах от всички страни, стигнах до заключението, че има някакви шансове и доволно се потупах по рамото. После заспах.

Събудиха ме веселите лъчи на утринното слънце. Беше седем и половина. Станах, взех душ и се избръснах. После се облякох, излязох в топлата утрин и погледнах с надежда пътеката, по която трябваше да се появи Джарвис със закуската.

Когато той действително се появи, аз вече имах вида на бдителен нощен пазач, който не си позволява да мигне по време на дежурството.

Позаинтересувах се за състоянието на стария щурак.

— Продължава да е неспокоен, господин Андерсън — въздъхна Джарвис и остави тежкия си поднос на масата. — Непрекъснато му давам успокоителни.

— Друг начин няма — съгласих се аз и побързах да се настаня зад масата. На подноса имаше палачинки, наденички, шунка на скара и бъркани яйца.

Джарвис се отпусна до мен и започна да ми говори за своя приятел Уошингтън Смит. Слушах и тъжно кимах с глава, но устата ми не спираше своята работа.

— Това не мога да го разбера — клатеше глава Джарвис. — Богатите са напълно непредвидими. Как е възможно да изгониш прислугата си след петнадесет години безупречна служба? Срам и позор!

Съгласих се с него, довърших кафето си и го потупах по ръката:

— Това на вас никога няма да ви се случи, господин Джарвис — рекох.

— Надявам се — промърмори негърът. — Но и господин Хершенхаймер е непредвидима личност!

После взе подноса и си тръгна. Аз отидох до кичестото дърво и хвърлих един поглед у съседите. Джош Джоунс стоеше на прага и пушеше. На кръста си имаше широк каубойски колан, на който беше окачен кобура на тежък револвер 45-и калибър. Скрит в гъсталака, аз продължих наблюдението. Той си стоеше на прага, без да мърда, от цялата му фигура се излъчваше хладна заплаха. Колдуел и хората му едва ли ще имат чувството, че са дошли на екскурзия, рекох си.

След известно време едрият негър се дръпна навътре и затвори вратата. Изчаках още малко, но всичко беше спокойно. Какво ли е станало с Нанси? Вероятно и тя е натъпкана с успокоителни като стария щурак отсам оградата…

В единадесет и половина се върнах в хижата и зачаках появата на Карл. Той дойде навреме. Скочих в мазератито и потеглих към офиса на Мел Палмър.

Секретарката на дебелия се оказа червенокоса хубавица с такава извивка на бюста, която положително би объркала маршировката на цял взвод пожарникари. Погледна ме така, сякаш беше видяла хлебарка в супата си.

— Господин Палмър — подарих й една секси усмивка аз. — Казвам се Барт Андерсън.

— Имате ли уговорена среща, господин Андерсън? — Гласът й беше хладен и далечен като луната в облачна нощ.

— Просто му съобщете, че съм тук. Не ми трябват предварителни уговорки.

Тя се поколеба, после се надигна и тръгна към вътрешния кабинет. Въртеше си задника по онзи специфичен начин, който винаги ме е карал да се чувствам като войник в отпуска.

След миг се появи на прага и леко кимна с глава:

— Заповядайте.

Минавайки покрай нея, аз неволно разтворих пръстите на дясната си ръка. Но този номер очевидно й беше познат и пръстите ми уловиха само въздух.

Палмър дъвчеше дебела пура, очите му гледаха подозрително.

— Какво има, Андерсън?

Избрах един удобен стол и се отпуснах в него.

— Госпожа Хамел е ваша клиентка, нали? — попитах.

— Разбира се — нетърпеливо отвърна той и хвърли поглед на часовника си. — Имам важна среща по обед, така че бъдете кратък…

— Това, което ще чуете, положително ще ви заинтригува — рекох. — Но трябва да го чуете бавно… Знаете ли, че госпожа Хамел има сестра близначка?

— Не — примигна той. — Толкова ли е важно?

— Близначката се казва Лучия Пофери, италианска терористка, търсена за две предумишлени убийства. Съпругът й Алдо Пофери също се забавлява в този бранш. За разлика от Лучия той е един от ръководителите на терористичната групировка „Червените бригади“ и е търсен за доста повече престъпления. Аз лично притежавам доказателства, че убийството на Ръс Хамел е негово дело.

Пирон да му бях забил в дебелия задник, едва ли би подскочил толкова високо. Лицето му стана мораво, очите му се облещиха.

— Пиян ли сте? — изквича Палмър. — Как смеете да говорите такива гадости?!

— Всички факти са достояние на ФБР, довечера ще бъде проведена акция по залавянето на терористите.

— Пресвети Боже! — изстена той, тръшна се обратно на мястото си и започна да бърше чело с кърпичка от фина коприна.

— Историята е доста объркана, затова ви съветвам да я чуете от началото — рекох. — А когато стане достояние на широката общественост, популярността на Хамел ще скочи до небето. Продажбите на неговите книги ще се утроят, а точно вие сте човекът, който може да организира подобно нещо, нали?

Ефектът беше точно според очакванията ми. Дебелият махна кърпичката и си надяна деловата физиономия.

Разказах му историята, която бях поднесъл и на Лу Колдуел.

— Сега картинката ви е ясна — приключих с въздишка аз. — Двамата терористи държат Нанси Хамел като заложница в собствения й дом, а жената, която е пристигнала при вече мъртвия си съпруг, е била Лучия.

— По дяволите! — изпъшка дебелият. — Готов съм да се закълна, че беше Нанси!

— Еднояйчни близначки — напомних му аз. — Освен това сте я видял на слаба светлина и сте бил доста шокиран. В момента, в който Нанси подпише известно количество чекове на името на сестра си, тя също ще бъде убита, можете да сте сигурен в това.

Той замислено кимна с глава.

— Сега всичко ми става ясно — рече. — Сутринта ми се обади Нанси… всъщност онази, другата… Беше на ръба на истерията. Каза, че не може да присъства на погребението и аз трябва да се оправям с всички формалности. Заповяда ми да я оставя на мира, искала да бъде сама с мъката си…

— Разбира се — рекох. — Лучия не иска да се окаже сред стотици приятели и почитатели на Хамел, а още по-малко иска отново да се срещне с вас.

— Пресвети Боже! — Копринената кърпичка отново кацна върху влажното чело на Палмър.

— Имам едно предложение, господин Палмър — рекох аз и си надянах искрената физиономия. — Предлагам да ме назначите за официален представител на госпожа Хамел.

— Официален представител ли? — учуди се дебелият. — Това пък за какво?

— Това ще бъде човек, който ще се погрижи за нея при ареста на двойката Пофери. И който ще я измъкне преди пристигането на репортерите. Госпожа Хамел ще бъде в шок, не бива да я оставяме в ръцете на репортерите преди да се е взела в ръце… — Приведох се напред и забих очи в тлъстото му лице: — Вие сте официалният агент на госпожа Хамел. Желаете ли да присъствате на една малка, но съдържателна престрелка? Агентите на ФБР са убедени, че ще се наложи да ликвидират както Пофери, така и жена му. Никой от тях няма да се предаде и къщата на семейство Хамел ще се превърне в истинско бойно поле. Искате ли да сте там, или предпочитате да упълномощите мен?

Реакцията му не беше трудна за отгатване. Тлъстините по корема му започнаха да се тресат само при мисълта, че някъде около него ще се стреля.

— Разбирам ви добре, господин Андерсън — рече Палмър. — Бихте ли приели да бъдете официален представител на госпожа Хамел по време на… хм… тази операция?

— Това ми е работата — надянах скромната си физиономия аз. — Оставете всичко на мен и не се безпокойте за нищо. Гарантирам ви сигурността на госпожа Хамел, гарантирам ви също така, че нито един репортер няма да се доближи до нея.

— А как ще го сторите? — подозрително ме изгледа той. — Как ще я измъкнете от Парадайс Ларго без да я докопат репортерите?

Ненапразно си бях блъскал главата до никое време. Имах готови отговори на всички въпроси от този род.

— С хеликоптер, господин Палмър — отвърнах. — Имам един приятел, който притежава подобно возило. В момента, в който битката приключи, ние двамата, с него ще кацнем на поляната пред къщата на Хамел и ще измъкнем Нанси. На вас предлагам още сега да резервирате един апартамент в хотел „Спаниш Бей“, за предпочитане мезонет. На покрива на този хотел има площадка за кацане на хеликоптери, а управата няма да допусне никого до госпожа Хамел.

Дебелото му лице светна.

— Превъзходна идея! В „Спаниш Бей“ има лекар и медицинска сестра, можем да ги използваме, ако се наложи! За хеликоптера ще разчитам на вас, Андерсън. А резервацията ще направя веднага!

— Още една-две дреболии, господин Палмър — спрях го аз и му подарих една от момчешките си усмивки. — Искам от вас писмено потвърждение, че действам като официален представител на госпожа Хамел. Онези от ФБР понякога са доста трудни…

— Да, добре — рече той и извика секретарката с въртеливото дупе. Продиктува й документа и заповяда: — Веднага да се напише на машина и да ми се донесе за подпис!

Тя ми хвърли един доста по-различен поглед от предишния и излезе.

— Друго? — нетърпеливо попита Палмър.

— Разноските — поясних аз. — Две хиляди долара за хеликоптера и пилота.

— Това са много пари! — замръзна той.

— Много са, защото работата е опасна, господин Палмър — повиших тон аз. — Ще има престрелка, забравихте ли? А парите ще дойдат от наследството на Хамел, какво толкова ви е грижа за тях?

— Да, разбира се. Прав сте.

Секретарката се появи с документа и Палмър го разписа.

— Дайте на господин Андерсън две хиляди долара в брой, Госпожице Хил.

Дебелият се изправи, стисна ръката ми и тръгна към вратата.

— Кога ще се проведе операцията?

— Довечера.

— Ще ви чакам в хотела — кимна Палмър и излезе.

Госпожица Хил озадачено ме гледаше.

— Две хиляди долара в брой?

— Не чухте ли какво ви беше наредено? — свъсих вежди аз, после я последвах в канцеларията. Мадамата извади парите от сейфа, аз ги поех и ги натиках в портфейла си. — Казвал ли ви е някой, че имате прекрасни очи? — попитах.

— Всеки ден — хладно отвърна тя, настани се зад бюрото и започна да чука на машината. — Довиждане, господин Андерсън, имам си работа.

Отметнах я в картотеката си за бъдещо ползване. Ще й трябва малко предварителна обработка, но сега нямах време за подобни неща.

Досега всичко върви като по ноти, момчето ми, рекох си аз, докато сядах в мазератито.

 

 

Нападението беше определено за 03.00 часа.

Като официален представител на Нанси Хамел и единствен запознат с вътрешното разположение на ранчото, аз бях допуснат до кръглата заседателна маса в кабинета на кмета.

Останалите участници бяха кметът Хедли, началникът на полицията Терел, сержант Хес и тримата представители на ФБР — Колдуел, Стонъм и Джаксън.

Колдуел обясни, че разполага с достоверна информация от свой секретен осведомител и никой не прояви любопитство към личността на този човек. Присъствието ми на съвещанието бе обяснено с факта, че съм получил задачата да измъкна госпожа Хамел от мястото на събитието в момента, в който бъдат арестувани двамата терористи.

Аз начертах план на ранчото и на електронните алармени системи по вратите, скромно добавих, че като пазач при господин Хершенхаймер съм осъществил скрито наблюдение и зная точно помещението, в което ще открием Нанси Хамел. Мястото на скицата отбелязах с кръстче.

Стигнахме до решението да се прекъсне електроснабдяването в целия район и така да се изолират алармените системи на портала. Полицията вече беше обградила мястото. В уречения час ще атакуват тримата агенти на ФБР, подкрепени от десет униформени полицаи.

Аз добавих, че точно в три нула-нула ще бъда там с хеликоптера на Ник Харди, ще взема госпожа Хамел и ще я превозя по въздуха до хотел „Спаниш Бей“, където ще я поверя в ръцете на Мел Палмър.

Възражения нямаше и съвещанието приключи. На Ник платих петстотин долара, хилядарка и половина останаха на мое разположение. Съвещанието приключи в 19.30, имах много време до началото на операцията. Прибрах се у дома, поколебах се за миг, после звъннах на Бърта.

— Търся госпожа Ръкоблудец — рекох.

— О, ти ли си? — изкиска се тя.

— Кой друг — рекох. — Самотен съм, скъпа. Омъжи ли се вече?

— Другата седмица — отвърна тя. — Вече ти казах, че всичко е свършено, Барт. А като кажа край, значи край!

— Бре, бре — рекох. — Аз пък си помислих, че ще приемеш да хапнем в грил-ресторанта на „Спаниш Бей“. Просто се чудя къде да похарча малко мангизи…

— Откъде ги взе? — пожела да узнае тя.

— Не задавай тъпи въпроси. Идваш ли, или не?

Отсреща настъпи дълго мълчание.

— Вече съм обвързана — рече накрая тя.

— Че откога това означава забрана за едно добро похапване? — учудих се аз.

— Добре, Барт — въздъхна тя. — Но това е за последен път!

— Прекрасно — рекох. — Ще вечеряме в девет и половина. Чакам те у дома, скъпа. И побързай!

— Защо? — учуди се тя. — Нали ще вечеряме в девет и половина?

— Познай — отвърнах аз и затворих.

Върнах Бърта у дома й някъде към един и половина. Вечерта премина изключително успешно. До вечерята си направихме гимнастиката, а после похапнахме наистина добре. Танцувахме, държахме се за ръце на осветената от луната тераса.

— Барт — въздъхна Бърта, — иска ми се това да продължи вечно! Зная, че си дръвник, но признавам — един много готин дръвник!

— Иди да се венчаеш, скъпа — потупах я по ръката аз. — Трябва да получиш малко сигурност, само това е от значение. Получиш ли я веднъж, пак ще имаш възможност да се забавляваш. Аз винаги ще съм наблизо, а твоят ръкоблудец едва ли ще разбере за допълнителните ти хормонални инжекции от време на време… — Подарих й една от момчешките си усмивки: — Пък другия път ти ще оправиш сметката! Представяш ли си колко ще ти е гот?

— Барт! — засмя се тя. — Ти наистина си безнадежден случай!

Оставих я и подкарах към Парадайс Ларго. О’Флагърти бдеше пред бариерата, за компания му бяха пратили две униформени ченгета. Пристъпи към колата с облещени от вълнение очи.

— Тая вечер ще има голяма веселба, Барт — рече той.

— И още каква! — кимнах аз.

Двете ченгета дойдоха да ме огледат, после кимнаха на О’Флагърти да вдига бариерата.

На съвещанието беше решено Карл също да бъде посветен в плана на операцията. Той ми отвори портала на Хершенхаймер, лицето му светеше от възбуда. Отидохме в хижата, където ни чакаше Джарвис с огромен поднос сандвичи. Накратко им обясних какво ще стане.

— Вероятно ще има голяма тупурдия — казах на негъра аз. — Няма да е зле да натъпчеш стареца с двойна доза приспивателни.

— Вече го направих — обяви Джарвис.

Хвърлих един поглед на часовника си. До операцията оставаше още един час. Хапнах един-два сандвича, изпих едно питие и тръгнах към дървото.

Досега всичко се развиваше по план. За мен щеше да стане напечено в момента, в който проникна в къщата на Хамел, за да кача Нанси на хеликоптера. Много напечено!

Ами ако мадамата ме познае и светне на Колдуел за номера, който й погодих? Тръпки ме побиха. Надявах се, че няма да ме свърже с човека, който я беше изнудвал, тъй като наоколо ще ври и кипи. А имаше и голяма вероятност да са я натъпкали с приспивателни… Риск. Нищо на този свят не става без рискове и аз бях напълно готов да поема този.

Покатерих се на дървото. Точно под себе си видях няколко едва забележими сенки. Ченгетата и агентите на ФБР вече заемаха позиция. Ранчото оттатък оградата тънеше в мрак.

Дали са оставили пост, запитах се аз. Това може да бъде или Джоунс, или Пофери. Едва ли, рекох си. Вероятно се чувстват напълно сигурни зад масивния портал, задвижван от електронно устройство.

Долу ми се мерна високата фигура на Колдуел.

— Всичко е тъмно — тихо подвикнах аз. — Не се забелязва никакво движение.

Той вдигна глава, изсумтя нещо и събра главите на участниците в предстоящото нападение. После всички заеха позиция около портала. В далечината долових боботенето на хеликоптера. Бях инструктирал Ник да държи машината над имението и да се спусне едва след като му дам сигнал с електрическото си фенерче. Едновременно с това трябваше да включи мощните прожектори на борда.

— Електричеството е прекъснато — тихо обяви Колдуел.

Масивните крила на портала меко проблясваха на лунната светлина.

Видях една кола, която бавно се приближаваше по уличката. Моторът й беше изключен — тикаха я четири униформени ченгета. Специалистите на Колдуел безшумно се справиха с ключалката и колата стъпи на алеята, която водеше към ранчото. Измина стотина метра до началото на тревната площ и спря там. Хората на Колдуел безшумно се пръснаха и заеха позиции сред храсталаците.

Останах доста озадачен от появата на тази кола тук. Всичко ми стана ясно в момента, в който се включиха фаровете й. Всъщност това не бяха обикновени фарове, а мощни, допълнително прикрепени прожектори.

Колдуел приближи до устата си мегафон и със стоманен глас заповяда на Пофери и останалите да излязат от къщата с вдигнати ръце. Стократно усилен от мегафона, гласът му сякаш удряше стените на къщата с каменарски чук.

Нищо не се случи.

Колдуел повтори заповедта си, а аз усетих как по гърба ми се плъзга струйка студена пот.

Колдуел нямаше никакво намерение да рискува. Продължаваше да използва мегафона, а хората му залегнаха около къщата, използвайки за прикритие храстите и цветята.

Нищо.

Колдуел престана да вика.

Отгоре се появи хеликоптерът, контролните му светлини меко проблясваха. Сигурно Ник си умира от кеф, рекох си аз.

Нещо издрънча и първата граната със сълзотворен газ разби стъклото на прозореца. Отвътре започнаха да излизат гъсти кълба дим и бавно се плъзнаха над подстриганата трева.

Пръв се появи Джоунс. Входната врата отхвръкна назад, в ръката му проблесна пистолет, ниско приведената му фигура се опита да потъне в храсталака, далеч от ослепителните лъчи на прожекторите.

Тресна изстрел и Джоунс политна назад, ръцете му заплашително се размахаха. Втори изстрел и негърът бавно се отпусна на колене. После тялото му потръпна и застина.

Един замина, остават още двама, рекох си аз и продължих да гледам екшъна, който се разиграваше пред очите ми.

Колдуел отново вдигна мегафона.

— Пофери! — извика той. — Излез навън с ръце на тила!

Облакът сълзотворен газ бавно се разпръскваше. Сетих се за Нанси и мислено се помолих да не хвърлят още гранати в къщата.

После настъпи хаосът. Откъм задната част на къщата тресна изстрел и единият от прожекторите на колата се пръсна. Стрелбата продължи, бърза и очевидно точна поредица. Едно от ченгетата изрева, улучено от куршум, тялото му политна назад и се строполи на тревата.

Останалите ченгета насочиха оръжията си към мястото, от което бяха проблеснали изстрелите, и го засипаха с куршуми. После лъчът на самотно фенерче изведнъж улови фигурата на Пофери. Клекнал ниско до тревата, той държеше по един пистолет във всяка от ръцете си. Бялата му риза беше окървавена, но пистолетите продължаваха да бълват огън.

Залпът на полицаите беше точен. Видях ясно как тялото на италианеца бе улучено от няколко куршума едновременно. То политна във въздуха и се строполи сред храсталаците.

Двама аут, остава още един, продължих аритметиката си аз, без да обръщам внимание на потта, която обливаше лицето ми.

— Излизай, Лучия! — излая Колдуел. — Ръцете на тила!

Дълга пауза, после откъм вътрешността на къщата долетяха някакви писъци. На прага се появи Лучия, светлинният сноп се закова върху нея.

Видях я съвсем ясно.

Беше облечена в черен панталон и алена блузка.

— Не стреляйте! — извика тя и се запрепъва по посока на прожекторите. Ръцете й бяха вдигнати над главата, но не бяха празни.

Експлозията беше страхотна. Дървото под мен се разтърси като от напора на ураганен вятър, във въздуха свирнаха шрапнели. Мадамата беше предпочела да се самоубие, вместо да се предаде. Съвсем в стила на японските самураи.

Разтърсих глава и надникнах иззад ствола на дървото. Веднага ми прилоша. От Лучия Пофери не беше останало почти нищо. Малко черва и натрошени кости, късове обгорена и разкъсана плът…

Това беше краят!

Плъзнах се надолу по дървото и хукнах към къщата. Спрях колкото да дам сигнал с фенерчето си на Ник и затичах по алеята.

Федералните агенти й униформените полицаи вече се бяха раздвижили. Една част от тях оказваше първа помощ на двамата ранени, други проверяваха телата на Джоунс и Пофери. Колдуел стоеше над останките на Лучия и мълчеше.

Не спрях нито за секунда. Влязох в къщата и полетях по дългия коридор, отваряйки всички врати по пътя си. Сълзотворният газ почти не се усещаше, единственото, което почувствах, беше леко парене под клепачите. Вратата в дъното на коридора беше заключена. Вдигнах крак и й стоварих един мощен ритник. В същия момент включиха тока и коридорът светна.

Изправих се на прага на голяма и луксозно обзаведена спалня. Нанси Хамел се беше надигнала от широкото легло. Лицето й беше скрито в шепите, от устата й излитаха тихи ридания.

Сега става страшно, момчето ми, рекох си аз. Ако мадамата те познае и писне, доста ще се поизпотиш! Пристъпих бавно навътре и тихо я повиках:

— Госпожо Хамел…

Тя замръзна, ръцете й рязко се спуснаха надолу, очите й се забиха в лицето ми. Устата й беше разкривена като на подгонен звяр, краката й се стегнаха от усилието да се изправи.

— Всичко е наред, госпожо Хамел — промълвих успокоително аз. — Вече сте в безопасност.

— Сестра ми! — простена тя и отново скри лице в шепите си. — Тя каза, че ще се самоубие! Какво стана?

Започнах да се отпускам. Пиленцето май не ме позна!

— Всичко свърши, госпожо Хамел — рекох. — Дойдох да ви отведа оттук. Господин Палмър ви очаква в хотел „Спаниш Бей“, там ще си починете на спокойствие. Навън има един хеликоптер, който ще ви отведе там.

— Лучия е мъртва, така ли? — втренчи се в мен тя. — И останалите също?

— Да — кимнах аз. — Да тръгваме, госпожо Хамел. Искате ли да вземете нещо със себе си?

Тя наведе глава и се разрида.

Изчаках малко, очите ми пробягаха по фигурата й. Беше облечена в тъмнозелено костюмче с панталон. Очевидно предназначено за домашно ползване. Трябваха й други дрехи, ако искахме да остане незабелязана в хотела. Хвърлих един безпомощен поглед наоколо, после придадох на гласа си необходимата доза грубост:

— Хайде, госпожо Хамел! Имате нужда от някои вещи, ще ви помогна да ги съберете!

Тя потръпна и махна по посока на стенния гардероб.

— Там…

Отворих вратичката и видях един голям куфар.

— Лучия ми каза да си приготвя нещата — промълви Нанси. — Тя знаеше как ще свърши всичко това…

— Да вървим — рекох и вдигнах куфара. В същия момент на прага се изправи Колдуел. — Всичко е наред, Лу — рекох аз и тикнах куфара в ръцете му. — Ти вземи това, а аз ще помогна на госпожа Хамел.

Пристъпих към нея и внимателно й помогнах да се изправи. Увих ръка около кръста й и я поведох към изхода. Прожекторите бяха угасени, но в горещия въздух се долавяше вонята от разкъсаното тяло на Лучия.

Нанси си пое въздух, изпищя и припадна. Успях да я подхвана навреме, вдигнах я на ръце и хукнах към хеликоптера, който чакаше на полянката. Колдуел ми помогна да я качим в кабината.

С облещени от вълнение очи, Ник пое безжизненото й тяло и го положи на задната седалка. Колдуел натовари куфара и отстъпи назад.

— Да тръгваме — извиках аз и скочих на мястото до пилота.

— Хей, човече! — възбудено извика Ник и натисна лостовете. — Всичко видях, беше страхотно!

Не му обърнах внимание. Машината се отлепи от земята, аз се обърнах назад да погледна Нанси. Лицето й беше бяло като вар, очите — плътно затворени.

Дотук добре, рекох си. Не ме позна, но сигурно ще го стори, когато излезе от шока. Трябва да разиграваш внимателно козовете си, Барт! Сега вече мадамата е сигурна, че именно ти си я спасил!

След по-малко от десет минути Ник кацна на покрива на „Спаниш Бей“. В светлината на прожекторите видях Мел Палмър, който чакаше в компанията на двама мъже с бели престилки и една медицинска сестра.

Хеликоптерът се залепи за бетона с леко подрусване, Нанси се раздвижи и отвори очи.

— Какво става? — попита тя. — Къде съм?

Обърнах се. Светлината в кабинката беше достатъчно силна, за да се виждаме добре.

— Вече сте в безопасност, госпожо Хамел. Намирате се в хотел „Спаниш Бей“, долу ви чака господин Палмър.

Тя ме гледаше втренчено.

— Кой сте вие?

— Човекът, който ви спаси — дарих я с момчешката си усмивка аз, но вътрешно бях доста озадачен. Трудно ми беше да повярвам, че толкова бързо е забравила беседата ни на терасата на кънтри клуба, но явно случаят беше именно такъв. Бавно започнах да се отпускам. — Няма от какво да се тревожите, всичко е наред.

Ник отвори вратичката и аз се плъзнах навън. Нанси несигурно се надигна, двамата с Ник й помогнахме да слезе от хеликоптера. Палмър разтревожено заситни към нас, жената леко се облегна на ръката ми.

После нещата бяха поети от лекарите, а аз тактично се дръпнах настрана, за да дам възможност на Палмър да поеме инициативата.

За тази вечер задачите ми бяха приключили. Гледах как отвеждат Нанси Хамел, а Палмър ситни до нея и нещо й говори. На крачка от асансьора тя спря и рязко се обърна.

— Къде е куфарът ми?

И изведнъж всичко си дойде на мястото. Издаде я острата нетърпелива нотка, с която зададе въпроса си. До този момент беше успяла да ме заблуди, но сега почувствах как по гърба ми пробягват студени тръпки. Това не беше глас на жена, която току-що е загубила сестра си и съпруга си; на жена, която всички единодушно характеризират като „добро момиче“. Това беше глас на жестока и безмилостна престъпница!

В продължение на една безкрайно дълга секунда аз останах като вкопан на мястото си и бавно абсорбирах шока. После мозъкът ми превключи на високи обороти. Ето защо не ме позна жената, която бях помислил за Нанси! Лучия Пофери не можа да ме познае, просто защото никога не ме е виждала! Пред очите ми изплува фигурата на жената, която излезе с препъване от вратата на ранчото и уплашено извика: „Не стреляйте!“. Лучия не се беше поколебала да жертва сестра си, за да направи опит за бягство! Беше завързала гранати с издърпан предпазител за ръцете на Нанси и я беше изритала навън. Прекрасно е знаела, че след експлозията от сестра й няма да остане нищо, дори пръсти, годни за снемане на отпечатъци!

Но беше допуснала две фатални грешки и това попречи на зловещите й планове — не ме позна, защото никога не беше ме виждала, а готовият куфар в гардероба очевидно беше толкова важен за нея, че нетърпението й си пролича…

— Всичко е наред, госпожо Хамел — насилих се да извикам аз. — Ще го донеса.

Двамата лекари и Палмър я побутнаха към отворената врата на асансьора, Ник се наведе и ми подаде куфара.

— Благодаря ти, приятел — рекох. — Това беше всичко. Моля те да не си отваряш устата пред репортерите.

— Какъв купон, човече! — ухили се насреща ми той. — Ще има какво да разказвам на внуците си!

Насочих се към асансьора, изчаках кабинката да потегли надолу и опитах ключалките на куфара. Беше затворен. Пъхнах дулото на револвера си под първата и леко натиснах, после повторих операцията. Капакът отскочи.

Сред дрехите открих един револвер 38-и калибър и две ръчни гранати. На дъното имаше чекова книжка. Клекнах и я прелистих. Всеки чек носеше подписа на Нанси Хамел. Гледах и не можех да повярвам на очите си. В ръцете си държах милиони долари. Напъхах книжката във вътрешния джоб на якето си, скрих револвера и гранатите в боклука зад асансьорната куличка и внимателно върнах ключалките в нормалното им положение. После се качих в асансьора и се спуснах в мезонета един етаж по-долу. Мел Палмър стоеше в коридора и гледаше някак объркано.

— Иска си куфара, господин Андерсън — уведоми ме той.

— Бас държа, че го иска — отвърнах.

— Нищо не разбирам — започна да се оплаква той. — Отказва медицинска помощ и иска да я оставим сама. След всичко, което направих, за да й осигуря комфорта, представяте ли си? На практика тя направо ме изхвърли!

Това вече можех да го разбера.

— Аз ще й предам багажа — рекох. — Жената преживя огромен шок, най-добре ще е да я оставим да си почине…

— Но навън вече се съмва! — извика дебелакът. — Аз също имам нужда от почивка! Днес ме чакат дела, отивам си у дома!

— И добре ще направите, господин Палмър — дарих го с откровената си усмивка. — Аз ще предам багажа на госпожа Хамел и ще сторя съвсем същото!

Изчаках го да влезе в асансьора, разкопчах кобура подмишницата си и почуках на вратата.

— Багажът ви, госпожо Хамел — извиках.

Вратата рязко се отвори.

Лучия Пофери заби очи в лицето ми, чертите й бяха обтегнати от напрежение.

— Внесете го вътре — рече и отстъпи крачка назад.

Влязох и оставих куфара на метър от вратата.

— Благодаря — рече тя. — А сега ме оставете.

Протегнах крак и затръшнах вратата зад гърба си. Едновременно с това измъкнах револвера и го насочих в гърдите й.

— Спокойно, бебчо — рекох. — Не се опитвай да вършиш глупости.

Тя леко повдигна вежди.

— Как казваш, че ти беше името?

— Барт Андерсън.

Очите й леко се присвиха. Очевидно вече беше чувала за мен. Може би от Диас, може би от самата Нанси.

— Барт Андерсън, а? — Устните й се извиха в едва доловима змийска усмивка. — Аха, изнудвачът… Как успя да се включиш в акцията?

— Това си е моя работа — рекох. — А сега ти предлагам да поседнем, бебчо. Трябва да си поговорим за някои неща.

Тя сви рамене и се насочи към канапето в дневната. Седна, кръстоса крака и ме загледа. Беше привлекателна като готова за скок кобра. Аз дръпнах един стол на почетно разстояние от нея, като не забравих да я държа на мушка.

— Как се чувстваш, след като уби сестра си? — попитах.

— Оная пикла ли? — изви вежди тя. — Съвсем нормално. Тя и без това имаше акъл колкото едно врабче. Алдо беше съгласен да заеме моето място, тъй като аз съм важна фигура в нашата организация. А тя беше нищо. — Очите й се преместиха върху куфара. — Виждам, че си разбил ключалките. Намери ли чековата книжка?

— Разбира се — ухилих се аз. — А амуницията остана на покрива.

Тя кимна.

— Добре, дай да не губим време. Колко искаш?

Измъкнах чековата книжка от джоба си, като внимавах да я държа под прицел.

— Един милион ми стига — рекох. — За теб остават много повече. Ето какво ще направим: чековата книжка остава у мен, а ти кротко си седиш тук. Ще попълня четири чека за по двеста и петдесет хиляди долара всеки. Ще ти върна книжката в момента, в който мангизите бъдат прехвърлени на моята сметка. Това ще отнеме около седмица. После ще ти помогна да се измъкнеш. Имаш яхта, бебчо. Ще ти намеря екипаж и в една прекрасна тъмна нощ ще потеглиш за Куба. Какво ще кажеш?

Лицето й си остана непроницаемо.

— Добре — рече най-сетне мадамата. — Но какво ще стане, ако си получиш мангизите и после изчезнеш?

— Това е положението — дарих я с момчешката си усмивка аз. — Ще трябва да ми се довериш.

— Имам по-добра идея — поклати глава тя. — Вземаш четири празни чека и ми даваш книжката още сега. Ще остана тук една седмица, за да можеш да си прибереш мангизите. После аз ще започна да осребрявам своите. Виждаш ли нещо нередно в това?

Отново започнах да си мечтая какво ще направя с един милион долара. А обземат ли ме мечтите, неизбежно губя част от концентрацията си.

— Нищо — рекох и направих фаталната грешка.

Бях сигурен, че съм седнал достатъчно далеч от нея, затова отместих пистолета и се заех да отброявам четирите чека от книжката. За миг отклоних погледа си от нея и това беше втората ми фатална грешка. Когато мадамата връхлетя отгоре ми, аз пуснах чековата книжка на пода и посегнах към револвера, но вече беше късно.

В ръката й имаше пистолет и пръстът й натисна спусъка още преди да бях докоснал своето оръжие. Вероятно го беше скрила под възглавницата на дивана.

Нещо тежко ме блъсна в гърдите, очите ми видяха аленото езиче, което изскочи от дулото, ушите ми чуха трясъка на изстрела. Това беше всичко, което видях и чух.

Светът на милионерите блесна в съзнанието ми като ярка комета, после потъна в непрогледен мрак.

 

 

В продължение на седмица при мен не пускаха никакви посетители. Лежах в тясното болнично легло и се чувствах ужасно. Бях поверен на грижите на някаква сестра на средна възраст, която беше секси точно колкото умряла и вмирисана морска звезда. От време на време се отбиваше хирургът, очевидно много доволен, че е успял да ми спаси живота. Приличаше на хиена, дори се смееше като хиена…

Лежах и си мислех, какво друго можех да сторя. По всичко личеше, че отново съм на изходно положение. Когато се вдигна на крака, волю-неволю ще трябва да се върна към онзи тъп живот на лошо платено ченге. Попитах сестрата какво се е случило с мен. Тя рече, че не знае нищо. Повярвах й — такава като нея наистина не се интересува от ахмаци като мен. Бачка си на етажа и не й пука от нищо. Лежах си и си траех — какво друго ми оставаше? После ми позволиха посещения и първият, който се появи, беше Лу Колдуел.

Придърпа един стол до леглото и рече:

— Късметлия си, Барт. Кажи какво стана?

— Дадох й куфара — рекох. — Тръгнах да си вървя, а тя извади пистолет и ме гръмна.

— Защо, по дяволите?

— Питай нея. Аз откъде да знам?

— Хотелското ченге чуло изстрела и се качило да види какво става — поясни Лу. — Тя гръмнала и него. После се качила в асансьора и напуснала хотела. В едната си ръка носела куфара, а в другата държала пищов. Представяш си каква суматоха е настанала! Една патрулна кола тъкмо минавала покрай хотела. Ченгетата видели пищова и спрели, а тя започнала да гърми и срещу тях. Имали автомат и я напълнили с олово. Умряла на път за болницата.

— Сигурно е превъртяла — рекох.

— Тя беше Лучия Пофери — тихо рече Колдуел. — Нанси Хамел умря на прага на ранчото.

Край, рекох си. Сбогом на милиончето. Отново в солните рудници…

— Според мен нещата са се развили по следния начин… — рече Колдуел и започна да ми разказва това, което преди време би трябвало да му разкажа аз. Изобщо не си направих труда да го слушам.

Когато свърши, на вратата се изправи сестрата и заяви, че е време да ме остави на спокойствие. Колдуел обеща скоро да прескочи пак и се изниза.

През следващата седмица нямах посетители. Живеех си самотно и си мислех, че оная кучка Бърта би могла да изпрати поне букет цветя. Нищо подобно. Вероятно вече се е омъжила за своя чекиджия и доволно си пътува на яхтата му.

Когато се появи вторият ми посетител, аз вече бях в състояние да седя на стол. Името му беше Чик Барли, а от джоба му изскочи красива бутилка „Къти Сарк“.

— Здрасти, Барт — рече партньорът ми. — Държиш ли се?

— Къде ще ходя — рекох и покрих шишето. — Радвам се, че си се сетил за мен. Никой друг не си направи този труд.

— Аха — рече той и започна да крачи напред-назад из стаята. Очевидно нещо го ядеше отвътре.

— Някакви новини от Бърта? — попитах аз с лека надежда в гласа.

— Омъжила се е — отвърна Чик. — В момента пътува за Европа. Сватбено пътешествие. Копелето й очевидно е фрашкано с мангизи.

Депресията ми се засили. Гледах го как крачи напред-назад с ръце в джобовете и бях сигурен, че ми носи още лоши новини.

— Какво те яде отвътре, приятел? — попитах. — Нещо те измъчва!

— Сборникът „Закони на Робъртсън“ — спря тренировката си той. — Нали имаш копие от него?

Зяпнах от изненада, после бавно кимнах с глава.

— Имам. Един Господ знае защо съм го купил. Дори веднъж не съм го прелистил…

— Полковникът си беше забравил екземпляра у дома и обърна службата наопаки — рече Чик. — Аз си спомних, че ти имаш екземпляр, извадих го от чекмеджето, в което си криеш уискито, и му го дадох.

— Добре де, какво от това?

В същия момент сърцето ми прескочи един такт и по гърба ми се плъзна струйка студена пот. Спомних си, че точно в този сборник бях тикнал копие от показанията си за Пофери, пиратското островче и бар „Аламеда“, с които разчитах да измъкна сто бона от Нанси Хамел. Не бях си направил труда да ги сложа в плик и полковникът ги е прочел! А нашият полковник съвсем не е глупак. Веднага е разбрал, че съм действал за своя сметка и защо съм го сторил!

Чик загрижено ме наблюдаваше.

— Съжалявам — рече. — Но откъде бих могъл да знам? Гленда ми каза да ти съобщя новината… Господи, Барт! Как си могъл да направиш подобно нещо?

— Стореното — сторено — въздъхнах аз и оставих студената пот да се стича на воля по гърба ми. — Глупаво се получи, Чик. Но беше доста примамливо!

— Изнудването никога не може да изглежда примамливо! — отсече партньорът ми. — Сега ме слушай внимателно: полковникът няма да те предаде на полицията, тъй като това би навредило на престижа на агенцията. Така поне е казал на Гленда…

— Полковникът е умник — въздъхнах с облекчение аз.

— Такъв е — потвърди партньорът ми. — Но трябва да знаеш, че разрешителното ти е анулирано и едва ли някой в този град ще те наеме на работа. Това е положението, Барт, съжалявам… — Протегна ръка и добави: — Сбогом, приятелче, желая ти късмет.

Когато си отиде, аз бавно приближих стола си до прозореца. Животът на Парадайс авеню си течеше както обикновено. Страхувах се. Без разрешително бях обречен на мизерия и помощи за безработни.

Господи, човече! Каква гадост!

После се появи хирургът с усмивка на хиена. Съобщи ми, че след два-три дни ще бъда изписан. Трябва да внимавам, но след месец съм щял да бъда като нов.

Де да беше възможно, въздъхнах вътрешно аз. Душата ми пърхаше като уплашено врабче. Останах сам и се заех да пресмятам. От опашката за безплатна супа ме деляха някакви си две хиляди долара. Но с тях ще трябва да платя болничните разноски и да ми останат достатъчно, докато си намеря някаква работа.

Два дни и две нощи си хапах нервите, през цялото време почти не мигнах. Въпреки това не успях да открия начин, който би ми позволил да водя живота, на който бях свикнал.

Чик, моят верен партньор, си беше направил труда да ми изпрати куфар с дрехи от апартамента и да паркира мазератито пред входа на болницата. Към всичко това беше прибавил плик с банкнота от петдесет долара и кратка бележка: „За последен път. Твоите постоянни заеми ще ми липсват, приятелче“.

Подкарах колата към апартамента си, чувствах се по-нисък от тревата. Отключих входната врата и смаяно се заковах на прага. Апартаментът ми приличаше на цветарница, красиви стръкове имаше дори във входното антре. Над камината беше окачен малък плакат, на който беше изписано: „Добре дошъл у дома, стари негоднико!“.

Прекосих хола и отворих вратата на спалнята. На леглото се беше изтегнала Бърта, гола като дланта ми.

— Някой май те беше гръмнал, а? — промърмори мацето.

Господи! Не знаех, че ще ми бъде толкова приятно да я видя!

— Гръмна ме — потвърдих аз и затворих вратата зад гърба си.

— Къде? — прояви любопитство тя.

— Не там, където си мислиш — ухилих се аз и започнах да свалям дрехите си.

Двадесет минути по-късно лежахме кротко един до друг на широкото легло. Бърта рошеше косата ми и издаваше тихи звуци, които доста ми приличаха на стенания. Е, след като така й харесва, нека го прави, рекох си аз. Но съзнанието ми бавно се завръщаше към неспокойните мисли за бъдещето.

— Барт, мили — прошепна тя. — Вече съм абсолютно сигурна, че не мога да го понасям онзи Тео…

— Кой беше Тео? — попитах аз и я погалих по красивото дупе.

— Моят съпруг.

— Господи! Така ли се казва наистина?

— Тео Данримпъл — ръкоблудецът с милионите…

Какво?! — седнах в леглото аз. — Ти си се омъжила за тоя тип?! Та той е по-богат от Форд!

Тя ме дръпна обратно в леглото и доближи устни до ухото ми:

— Омъжих се за него, скъпи, но нямаш представа какво ми се налага да търпя. Ти си дръвник и не отричам това. Но готин дръвник! Имам нужда от теб. Не мога да живея с един чекиджия, който само стои и ме гледа! Една жена трябва да има пълноценен интимен живот, нали?

— Това го разбирам, но не виждам своята роля в…

— Ще ти бъде ли приятно да живееш в Палм Спрингс, скъпи? — прекъсна ме тя. — Тео притежава там огромно имение, за теб съм харесала една прекрасна малка хижа… Тео съзнава, че ми трябва приятел и проявява чудесно разбиране… Какво ще кажеш?

Изведнъж облаците над главата ми се разпръснаха, небето отново стана синьо, слънцето пак започна да припича.

В списъка на недостойните професии жиголото се намира далеч по-напред от изнудвача.

Бърта, Тео и аз ще си живеем много приятно, волни като птички!

Ако разигравам козовете си правилно, положително няма да умра от глад! А аз възнамерявах да сторя точно това!

Край
Читателите на „Чаровна стръв“ са прочели и: