Джеймс Хадли Чейс
Чаровна стръв (5)

Пета глава

Фани Батли, нощната завеждаща архивата на „Парадайс сити Хералд“, вдигна глава при влизането ми. Просторното помещение беше изпълнено с метални шкафове, които съдържаха както пълното течение на вестника от деня на неговото излизане, така и всички снимки, публикувани в него.

Детективите от агенция „Парнъл“ бяха редовни клиенти на архивата, а Фани — живо цветнокожо момиче с любезно поведение, винаги беше готова да ни помогне.

— Здравей, Барт — поздрави ме с широка усмивка тя. — Не ми казвай, че още работиш, моля те!

— Здравей, Фани — пристъпих към бюрото й аз. — От утре съм в отпуска, но трябва да приключа с едно-две неща…

— Блазе ти! Къде ще ходиш на почивка?

— Как къде? Тук, разбира се. Хората идват тук от цялата страна, защо аз трябва да заминавам другаде? — Приведох се над бюрото и добавих: — Ще ми трябва твоята помощ, мила. Искам да разбера кога, къде и за кого се е женил писателят Ръс Хамел.

— Нямаш проблеми — отвърна момичето. — Седни ей там, а аз ще ти донеса всички материали, които сме публикували.

Настаних се зад широката маса и доволно въздъхнах. Това й е най-хубавото на Фани — никога не задава излишни въпроси.

Запалих цигара и зачаках. Тя се зарови в картотеката си, после прекоси помещението и отвори един от металните шкафове. Извади подшито с дебел картон месечно течение на вестника и го тръсна пред мен.

— А снимки на щастливата двойка? — попитах.

От друг шкаф се появи дебел плик с акуратно подгънато капаче и също кацна на масата.

— Това е всичко, с което разполагаме, Барт.

— Благодаря ти, Фани.

Тя се върна на бюрото и отново се залови за своята картотека.

Започнах със снимките. Ръс Хамел се оказа едър мъж с широко и приятно лице, леко посивял по слепоочията. Беше погледнал в камерата с онзи леко арогантен израз на присвитите си очи, който е типичен за богатите и уверени в успеха си хора. Насочих вниманието си върху снимките на Нанси. На всички без изключение тя носеше слънчеви очила с големи стъкла, които добре прикриваха по-голямата част от лицето й. Без тях едва ли някой би могъл да я разпознае, в случай че се сблъска с нея на улицата.

Зачетох материалите. В едно интервю Хамел споделяше, че двамата са се запознали в Рим. Връзката им се развила динамично и пълноценно, два месеца от деня на първата си среща вече били женени. Хамел заявяваше, че Нанси е твърде срамежлива за изявления пред печата и молеше да не бъде безпокоена.

Започнах да пресмятам и скоро установих, че Хамел се е запознал с нея преди около осем месеца. Спомних си твърдението на Колдуел, че престъпните й действия в тандем с Пофери са започнали преди осемнадесет месеца, и вътрешно потръпнах. Излизаше, че е била съпруга на терориста, когато се е венчала за Хамел! Дали е пипнала писателя, за да се измъкне от Италия след бягството от затвора, придружено от две убийства? Твърде вероятно. Кой би си помислил, че новата съпруга на известен американски писател е търсена за тежки престъпления?

Прегледах още няколко броя, просто за да не пропусна някоя полезна информация, после станах и върнах папката в металния шкаф.

— Благодаря ти, Фани — рекох и оставих плика със снимките на бюрото й. — Намерих каквото ми трябваше. Пак ще се видим. — Изпратих й въздушна целувка и излязох.

Седнах зад волана на мазератито и се заех да обмислям следващите си ходове. Утре по обед беше срещата ми с Нанси в кънтри клуба. Оптимист както винаги, аз все още допусках, че мадамата може и да донесе балата мангизи. Но ако станеше обратното, вече разполагах с необходимите материали за допълнителен натиск. Няма как да не ми плати, ако й кажа, че разполагам с доказателства за истинската й самоличност.

Но тези доказателства се нуждаеха от спокойно и задълбочено обмисляне. Реших да се прибера у дома, да си кача краката някъде нависоко и да поупражнявам мозъка си. Запалих мотора и потеглих. По пътя спрях до един бар, взех пакет сандвичи и продължих.

Когато завих към високия блок с апартаменти, иззад ъгъла изскочи малка фигурка и развълнувано започна да маха с ръце. Скочих върху спирачките и мазератито закова на място с противно скърцане на гумите.

Личицето на Джоуи се залепи за страничното стъкло.

— Не си отивай у дома, господин Андерсън — развълнувано каза момчето. — Чакат те там!

Зад гърба ми прозвуча нетърпелив клаксон. Джоуи изтича от другата страна, отвори вратичката и се настани до мен. Бавно приближих колата до тротоара.

— Заспа ли бе, нещастник? — изграчи шофьорът на колата отзад, изравнил се с мен. После даде газ и изчезна.

— Какво става, Джоуи? — попитах.

— Диас и Джоунс — отвърна задъхано момчето. — Проследих ги. Качиха се в твоя апартамент и още са там. Видях светлината на фенерчетата им в прозорците.

Тръпки ме полазиха по гърба. Нанси беше решила да се разправи с мен! Разказала е на Диас как се опитвам да я изнудя. Спомних си предупреждението на Ал Барни и почувствах струйките студена пот по гърба си.

— Грижа се за теб, господин Андерсън — смушка ме Джоуи.

— И още как! — признах аз. — Кротувай малко, ако обичаш. Трябва да помисля…

— Гладен съм, господин Андерсън — рече Джоуи и започна да развива пакета със сандвичи на седалката.

— Нападай — насърчих го аз. — Яж и мълчи!

Момчето се нахвърли върху сандвичите, а аз се запитах какво да правя. Спомних си за Пит, който несъмнено се беше доближил до Диас повече от необходимото и беше намерил смъртта си. Спомних си и за лъжата, която бях тръснал на Нанси — че съм оставил копие от истинския рапорт при адвоката си. Който не само я обвинява пряко, но и съдържа данни за местонахождението на Пофери. Вероятно Диас е отгатнал блъфа и е решил да вземе нещата в свои ръце. Следователно аз трябва да превърна този блъф в истина — да напиша подробни показания, които да включват и новата информация — Нанси е съпруга на Пофери. После ще покажа копие от тези показания на Диас, плюс разписка, удостоверяваща, че оригиналът действително се намира у адвоката ми. Само по този начин бих могъл да блокирам намеренията на опасния мексиканец.

Размислих още малко и стигнах до заключението, че трябва да се върна в службата и да използвам пишещата машина на бюрото си. Нощният пазач ще ме пусне, а биещото на очи мазерати може да изчезне в подземния гараж.

— Добре, Джоуи — рекох. — Върни се обратно и продължи да наблюдаваш. — Подадох му визитната си картичка и добавих: — Позвъни ми в момента, в който си тръгнат.

Момчето кимна с глава, устата му продължаваше да работи. Блестящите му очи не се отделяха от лицето ми. Разбрах намека и му подадох банкнота от двадесет долара. То я грабна, усмихна се широко и миг по-късно вече го нямаше.

Позвъних няколко пъти на вратата на Бюрото, преди Джаксън — нощният пазач, да я отвори.

— Нещо сте забравил, господин Андерсън? — учуди се той, докато аз го заобикалях и се насочвах към асансьора.

— Утре излизам в отпуска и трябва да си разчистя бюрото — отвърнах.

— Приятно прекарване, господин Андерсън.

Дано е приятно, рекох си. Ох, дано!

Оформянето на показанията ми отне почти два часа. Направих ги в три екземпляра, после отидох в стаята на машинописките и включих копирния апарат. Направих по три копия и на снимките на Пофери и Нанси, които бях получил от Колдуел.

Върнах се в моя кабинет и към всяко копие от показанията прикрепих по един комплект снимки. Сложих ги в отделни пликове, върху които предварително бях начукал с главни букви следния текст: „В случай на моята смърт или изчезване да бъде предаден лично на Терел, началника на полицията в Парадайс сити“.

Оригиналите на показанията и снимките напъхах в нов, по-голям плик, който адресирах до Хауърд Селби — опитен и често използван от бюрото адвокат, който ми беше близък приятел. Надрасках му кратко писъмце, в което обяснявах, че съм по следите на опасна банда и събирам улики срещу нея. Молех го да поеме съхранението на запечатания плик до приключването на задачата ми. Просто като предпазна мярка. В случай, че чуе за смъртта или изчезването ми, веднага да предаде плика на полицейския началник Терел. Като доказателство, че е получил плика и е разбрал правилно моите указания, го молех да ми изпрати писмено потвърждение на домашния адрес, най-късно утре до обяд.

Офисът на Селби се намираше в една и съща сграда с агенцията, но на петия етаж. Слязох дотам с асансьора, пуснах плика в кутията му и се върнах обратно.

Нощният пазач внимателно наблюдаваше странните ми маневри, но се въздържа от въпроси и коментари.

Седнах зад бюрото и си позволих нещо, което наподобяваше усмивка. Бях почти в безопасност. Втория плик напъхах в чекмеджето, в което държах уискито си. Видях, че в бутилката е останала малко течност и я прехвърлих в чашата си. Третия плик сгънах и напъхах в портфейла си.

Отпих глътка уиски и отново си представих, че съм притежател на сто хиляди долара. Дали утре по обяд Нанси ще се появи на срещата в кънтри клуба? Едва ли, признах си аз. Беше предпочела да потърси помощта на Диас, а той веднага е хукнал да ме дебне у дома. Въпросът беше дали ме дебне с пищов, или е готов за преговори?

Довърших питието и се замислих за още едно. Точно тогава оживя телефонът.

— Преди пет минути си тръгнаха, господин Андерсън — съобщи гласчето на Джоуи. — Връщат се в бар „Аламеда“.

— Благодаря ти, Джоуи — рекох. — Сега иди да се наспиш. Как е Джимбо?

— Той наблюдава „Аламеда“, господин Андерсън.

— Продължавайте в същия дух — рекох. — Ако има нещо ново, ще ме търсите у дома.

— Добре, господин Андерсън.

Аз също се нуждаех от малко сън. Казах лека нощ на пазача, качих се в колата и се прибрах у дома.

Свърших не лоша работа за напрегнат ден като този, рекох си. А утре е денят на веселбата!

Обиколих навсякъде, но нищо не беше пипано. Ако не беше купчинката пепел от пура върху килима, едва ли бих разбрал, че съм имал неканени гости.

Утре! Вече бях изготвил плановете си, чувствах се спокоен и уверен. Сложих резето на входната врата и тръгнах към спалнята.

Почти чувах нежното шумолене на зелените банкноти — най-хубавата музика за моите уши.

 

 

Събудих се рязко, някой натискаше продължително звънеца на входната врата. Изругах и погледнах часовника си. Беше десет и половина.

— Кой е? — извиках по посока на входната врата.

— От кантората на господин Селби — отвърна плах женски глас.

Отворих и поех плика от ръцете на чиновничката. Беше свито момиче с уплашен поглед — от онези, които вечно очакват някой да ги изнасили. Погледна ме крадешком и побърза да се изпари.

Разпечатах плика и прочетох съдържанието на писмото:

„Драги Барт Андерсън,

С настоящото потвърждавам, че получих за съхранение плик, върху който собственоръчно сте написали: «Да бъде предаден на господин терел, началник на полицията в Парадайс сити, в случай на моята смърт или изчезване». Взел съм необходимите мерки за сигурното съхраняване на документа и ще изпълня вашите инструкции.

С уважение, Хауърд Селби“.

Оставих писмото на масата, затананиках си и отидох в кухнята да си правя кафе. Вече бях сигурен, че съм взел всички необходими предпазни мерки.

В единадесет и половина, изкъпан и гладко обръснат, аз облякох фантастичния си костюм на сини и бледокремави райета, заключих апартамента и взех асансьора към подземния гараж.

Паркирах мазератито пред кънтри клуба и влязох в просторното фоайе. Часът беше 11.55. Попитах портиера дали е пристигнала госпожа Хамел.

— Не, сър, още я няма — поклати глава той. Седнах с лице към входа, запалих цигара и зачаках. Тя едва ли щеше да се появи, но аз се чувствах длъжен да изиграя ролята докрай. Имахме уговорка. Ще премина на резервния вариант само в случай, че мадамата не я спази.

Чаках до 12.30, после станах и се прехвърлих в ресторанта. Поръчах си прочутата клубна салата и се заех да я консумирам. Бавно и спокойно, без излишно бързане. После, просто за да бъда сигурен, направих една обиколка около тенискортовете и плувния басейн. Нанси Хамел я нямаше.

Значи резервният вариант.

Барт, момчето ми, рекох си, докато крачех към паркинга. Никой не може да получи сто хиляди долара, без да се потруди за тях. Хайде, започвай да се трудиш!

Спуснах се към пристанището, паркирах на известно разстояние от бар „Аламеда“ и започнах да си пробивам път през тълпата туристи. Дръпнах настрани мрежестата завеса против комари и влязох в просторното помещение.

На бара имаше двама-трима от местните пияници, няколко маси бяха заети от туристи. Келнерите мексиканци забързано ги обслужваха.

Приближих се до бара и приех мазната усмивка на дебелия отвъд тезгяха.

— Господин Диас — рекох. — Къде мога да го намеря?

Свинските очички насреща ми се разшириха от учудване.

— Търсите господин Диас?!

— Глух ли си? — троснах се аз, после реших да смекча грубостта си с крива усмивка.

— Господин Диас е зает!

— Аз също — рекох. — Хайде, дебел, размърдай си задника! Кажи му, че го търси Барт Андерсън!

Той се поколеба за момент, после пристъпи към телефона в ъгъла. Каза няколко думи в слушалката, кимна с глава и затвори.

— Оттам — рече дебелият и махна с ръка към една врата в дъното на помещението.

Отидох и я отворих. Озовах се в нещо като кабинет. Голямо писалище срещу вратата, няколко шкафа за документи, второ, по-малко бюро встрани, оборудвано с телефон и пишеща машина.

Зад писалището седеше слаб и жилав мъж на средна възраст, дори кобра можеше да завиди на злобния блясък в малките му черни очички. Гъстата, намазана с брилянтин черна коса, се спускаше почти до раменете. Мустаците му също бяха гъсти и черни, засукани по посока на брадичката. Едва сега разбрах какво е имал предвид Ал Барни, когато ме предупреждаваше да стоя настрана. Тоя мексиканец наистина изглеждаше опасен.

— Господин Диас? — попитах аз, затворих вратата и се облегнах на нея.

Той кимна, вдигна клечка кибрит от бюрото и започна да си рови из зъбите.

— Вие ли представлявате Лучия Пофери? — попитах.

— Сбъркал си адреса, приятел — отвърна с ледена физиономия мексиканецът.

— Тогава може би Нанси Хамел? — попитах аз.

— Може би — призна неохотно онзи.

— Имахме среща с нея в кънтри клуба — рекох, — но тя не дойде.

Той сви рамене, на лицето му се появи отегчено изражение.

— Очаквах да ми донесе една бала мангизи — оплаках се аз. — А не ми донесе нищо…

Той отново сви рамене, изражението му стана още по-отегчено.

Дадох си сметка, че ще ми е необходимо малко време. Придърпах един стол с твърда облегалка към бюрото и го яхнах наопаки. После извадих плика с показанията си и го пуснах на бюрото под носа му.

Той сведе очи и бавно прочете написаното върху него.

— Май искаш да умреш — рече тихо мексиканецът.

— Пит Левински може и да е искал, но аз — не — отвърнах. — Поне засега…

Веждите му леко помръднаха:

— На твое място не бих се обзаложил…

— Отвори плика и прочети съдържанието му — изгубих търпение аз. — Писал съм го специално за теб. А после може би ще престанеш да се държиш като слаб актьор и ще бъдеш готов на един разумен разговор.

Очите му гневно проблеснаха, но лицето запази безизразното си изражение. Ръката му напипа тънък нож и ловко разряза плика.

Запалих цигара и зачаках. Първо разгледа снимките. От израза на лицето му човек би заключил, че държи в ръце бели листове хартия. После се облегна назад и изчете петте страници написани на машина показания.

С тоя не бих се хванал да играя покер, рекох си и продължих да чакам.

Най-сетне отмести листовете настрана и ме погледна.

— Ето ти и това — рекох и му подадох писмото разписка на Хауърд Селби.

Той проучи и него, после го остави върху показанията.

— Намирисва ми на изнудване — рече. — Като нищо могат да ти лепнат петнадесет годинки…

— Като нищо — признах аз. — Но на нея ще лепнат двадесет, при това в някой смрадлив италиански затвор, на Пофери — също. Ти ще се разминеш само с пет, за укриване на опасни престъпници…

Той протегна ръка към дървената кутия в ъгъла на бюрото и извади от нея дебела хаванска пура. Отхапа крайчето й, изплю го на пода и бавно я запали.

— Какво си намислил, Андерсън? — попита.

— Тя вече ти е казала — рекох. — И ти предлагам да се размърдаме. Дишането на един и същ въздух с човек като теб се отразява зле на здравето ми…

Той издуха дима в лицето ми, очите му гневно проблеснаха.

— Тя спомена сумата сто хиляди долара — рече. — Аз пък й казах, че това е блъф…

— Можеш да провериш дали е блъф, или не — отвърнах. — Изборът е твой. Сто бона в брой, или удрям камбаната!

— След което се паркираш в пандиза…

— Няма да стигнем чак дотам. Тя ще намери сумата. Защото моите козове са по-добри — наведох се да угася цигарата в пепелника пред него и попитах: — Колко е успяла да събере до този момент?

— Достатъчно, стига да проявиш малко здрав разум.

— Колко?

— Петдесет бона.

— Сто ми звучи по-добре — поклатих глава аз.

Той отвори чекмеджето пред себе си и започна да вади пачки от по сто долара. Нареди пет върху плота, после извади и кожена чантичка с безупречна изработка.

— Петдесет хиляди, Андерсън — рече. — Готов съм веднага да ги сложа в тази красива чантичка.

Зяпах парите като омагьосан и чувствах как дланите ми започват да се потят. За пръв път в живота си виждах толкова мангизи накуп, направо ми прилошаваше.

— Седемдесет и пет — изграчих.

— Петдесет, Андерсън — поклати глава той. — Бъди разумен, мадамата наистина събра всичко, което можеше да събере.

Ръцете му започнаха да подреждат пачките в чантичката, а аз го гледах като хипнотизиран. Давах си сметка, че трябва да се пазаря, но си давах сметка и за нещо друго — никога не бях вярвал, че ще успея изобщо да докопам някакви мангизи. Бях си мечтал да го сторя, но това си бяха обикновени фантасмагории… А сега, в този кратък миг, направо ми тикаха в ръцете петдесет хиляди долара! Не можех да повярвам!

Той затвори чантичката и я побутна към мен.

— Не се връщай за още, Андерсън! — Гласът му беше тих, но заплашителен. — Изнудвачите са алчно племе, но в този случай плащането ще бъде единствено. Ясно ли ти е?

— Да — изграчих аз и станах от стола.

— Мога да ти обещая нещо, Андерсън — все така тихо добави мексиканецът. — Ще ти се случи нещо безкрайно неприятно, ако случайно решиш да цицаш още. Лично аз ще се погрижа за теб. И ще умреш бавно, много бавно… Разбираш ли?

Очите му се заковаха в моите, по гърба ми полазиха студени тръпки. От малък се страхувам от змии, а в момента имах насреща си истинска, при това изключително опасна змия.

— Разбрахме се — рекох. — Вие се държите далеч от мен, аз се държа далеч от вас. — Взех чантичката и тръгнах към вратата. Там ми хрумна нещо и се обърнах: — Ти ли видя сметката на Пит и момчето?

— Това пък какво те засяга? — изгледа ме отегчено той и започна да натиква показанията ми обратно в плика.

Излязох от стаята, прекосих ресторанта и изскочих навън, под ярките слънчеви лъчи. Единствената ми мисъл беше час по-скоро да скрия парите на сигурно място. Подкарах като бесен към банката, наех индивидуална касета и заключих чантичката вътре, като преди това измъкнах от нея пет банкноти по сто долара.

Тръгнах да се прибирам, но изведнъж се сетих за Джоуи. Върнах се обратно на крайбрежната улица, паркирах и закрачих бързо към „Лобстър Корт“. Наложи ми се доста да почукам, преди момчето да ми отвори. Беше само по гащета, лицето му бе подуто от съня.

— Май те събудих — рекох аз и минах покрай него.

— Няма нищо, господин Андерсън — отвърна Джоуи.

— Джимбо още ли е на пост?

— Да, господин Андерсън.

— Задачата приключи, Джоуи. Повикай го да се прибира. Няма нужда да ги следите повече. — Извадих петдесет долара от портфейла си и му ги подадох: — Стигат ли?

— Уха! — извика момчето и очите му блеснаха. — Благодаря, господин Андерсън! Вече не искаш сведения, така ли?

— Да, Джоуи, можеш да забравиш цялата работа.

Той ме погледна, на устата му се появи странна усмивка.

— Няма да я забравя, господин Андерсън. Те убиха Томи.

— Зная — въздъхнах аз. — Но по-добре не се занимавай с тях, те са опасни хора.

Момчето отново се усмихна.

— Ти си гледаш твоята работа, господин Андерсън — рече. — А ние с Джимбо ще си гледаме нашата.

— Виж какво! — погледнах го строго аз. — Хлапета като вас не могат да се справят с такива гангстери! Те са професионалисти!

Той дълго ме гледа, после бавно кимна с глава:

— Както кажеш, господин Андерсън.

— Така те искам! — шляпнах го по рамото аз и затичах надолу по паянтовото стълбище.

Подкарах към дома и през цялото време си мислех за балата, която се гушеше в банковия трезор. Все още не можех да повярвам, че змия като Диас толкова лесно се раздели с петдесет хиляди долара! Но фактът си беше факт и аз бях богат!

Случаят трябва да се отпразнува. Хвърлих поглед към часовника на таблото — минаваше деветнадесет. Бърта би трябвало вече да си е у дома. Ако има среща, ще трябва да я отложи.

Оставих колата пред блока и взех експресния асансьор до апартамента си. Телефонът иззвъня в момента, в който затворих вратата зад гърба си.

Бърта, ухилих се аз. Това момиче надушва мангизите от двеста мили разстояние!

Грабнах слушалката и извиках:

— Здрасти, скъпа!

— Господин Барт Андерсън? — Гласът беше женски, но хладен и непознат.

— Аз съм — рекох. — Кой се обажда?

— Момент, ще ви свържа с господин Мел Палмър.

Изобщо не ме попита дали имам желание да разговарям с дебелака Палмър. Нещо в слушалката прещрака и насреща избоботи гласът на агента:

— Доста време се опитвам да ви открия, господин Андерсън — рече той с обвинителен тон.

— От днес нататък съм в отпуск, господин Палмър — хладно го уведомих аз. — Ако имате някакви претенции, ще ви моля да се свържете с бюрото.

— Предадох рапорта ви на господин Хамел — рече дебелият. — Той пожела да разговаря с вас лично.

— По какъв въпрос, господин Палмър? — примигнах объркано аз.

Онзи изпусна една дълбока въздишка, която, деформирана от телефонния кабел, прозвуча като предсмъртно стенание.

— Господин Андерсън, ако бях в състояние да предугаждам всички прищевки на господин Хамел, положително нямаше да се превърна в невротик — оплака се той. — Наредено ми е да ви предам, че утре сутринта в десет ще ви очаква у дома си.

— Кажете му, че съм в отпуск! — заядох се с леко злорадство аз.

— Моля ви, господин Андерсън! — изпъшка дебелият. — Господин Хамел ще ви очаква!

— Какво ще спечеля от това? — попитах.

— Не ви разбрах…

— Ще се наложи да работя по време на отпуската си — поясних аз. — А не бих го направил даром…

Онзи отчаяно простена.

— Чрез госпожица Кери ли трябва да ви компенсирам?

— Пратете ми чек за сто долара, директно на мое име — рекох. — И нямате проблеми.

— Много добре. Значи господин Хамел може да ви очаква, нали?

— Може — великодушно отвърнах аз и прекъснах разговора.

Господи, мангизите почнаха да валят отвсякъде, рекох си аз и набрах номера на Бърта.

— Здравей, съкровище — извиках. — Познай кой ти се обажда!

— А, ти ли? — хладно проточи тя. — Какво стана с парите, които ти дадох на заем?

— Ти само за пари ли мислиш?

— Къде са?

— Спокойно, скъпа. Тази вечер отиваме да празнуваме. Каня те в грил-ресторант „Спаниш Бей“! Нещо да кажеш?

— Да не си пиян? — подозрително попита тя.

— Още не съм, но възнамерявам да го сторя — отвърнах. — А като гледам голямото удобно легълце насреща си, имам чувството, че ще станат и някои други хубави неща…

Тя се засмя.

— Добре, Барт. Кажи ми само ще можеш ли да ми върнеш парите?

— Да, котенце. А ти ми кажи ще можеш ли да запълниш свободната възглавница…

— След „Спаниш Бей“, така ли?

— Преди.

— А знаеш ли колко ще те обръснат за една вечеря по мой вкус?

— Знам.

— Е, това вече не мога да го повярвам! Банка ли си обрал?

— Давам ти точно един час — отвърнах. — Ако след изтичането му те няма тук, леглото ще бъде заето от друго пиленце!

Оставих слушалката върху вилката и ревнах:

— Ю-хууу!

Ей, хора! Някой да ми каже, че е тъпо да си богат?

След четири коктейла е шампанско проявих лекомислието да й разкажа всичко. Настанил се удобно в малката зала на луксозния ресторант, аз поръчах вечеря, която накара очите на Бърта да се облещят от смайване.

— Как ще платиш всичко това, Барт? — зяпна насреща ми тя. Вероятно допускаше, че още след като ми взеха поръчката келнерите са позвънили в полицията.

Затова й разказах. Не всичко, разбира се, но голяма част от историята.

— Цялата работа стана просто защото Нанси Хамел си позволяваше някои малки волности — заключих. — Мъкнейки се подире й, аз изведнъж открих цяло змийско гнезденце!

— Тая патка? — не можеше да повярва Бърта. — Какво точно правеше?

— Това не е толкова важно — отвърнах. — Поканих я на разговор, предложих й някои доказателства… Изобщо не й мигна окото. Каза, че ще си откупи мълчанието ми и наистина го стори. Какво можех да направя? Тя все пак е дама, нали?

— Бях сигурна, че някой ден ще поумнееш — потупа ме по ръката Бърта. — Колко й отмъкна?

— Петдесет хилядарки.

Съжалих за думите си в момента, в който ги изрекох, но последният коктейл си беше свършил работата.

Бърта нададе такъв писък, че всички гости на ресторанта се обърнаха да ни погледнат.

— Не забравяй къде се намираш, за бога! — прошепнах напрегнато аз.

— Петдесет хиляди долара?! — почти изстена тя и се наведе през масата. Устата й упорито отказваше да се затвори.

— Точно така!

Пристигна келнерът и сервира порциите черен хайвер.

— Петдесет хиляди долара! — повтори тя в секундата, в която човекът се отдалечи. — Какво ще правиш с толкова много пари?

— На първо време двамата с теб ще отидем някъде да си починем — отвърнах. — Мисля да взема някоя яхта под наем и просто да се реем по вълните… Ще дойдеш ли?

— Само се опитай да ме спреш! — отвърна тя. — Остави тази работа на мен, скъпи! Имам богати приятели, дори в момента се сещам за един, който ще ни отпусне яхтата си почти даром… Четиричленен екипаж, готвач французин, стюард и неограничени запаси. — Очите й артистично се извъртяха: — За колко време?

— Хей, я почакай малко — размахах ръце аз. — Това ми звучи прекалено скъпо!

— За колко време? — повтори тя.

— Четири седмици, не повече…

— Зная, че тази яхта струва на приятеля ми около двадесет хиляди на седмица — рече Бърта. — Готова съм обаче да си заложа пликчетата, че ще ни я преотстъпи за същите пари, но за четири седмици! Представяш ли си?

— И как ще го направиш? — подозрително я изгледах аз.

— Той е нередовен. Цялата работа ще стане, ако приема да се разхождам без дрехи из къщата му, а той ме зяпа и ръкоблудства…

— И срещу това ще ти отпусне яхтата си за цял месец с всичките тези луксове? — недоверчиво я изгледах аз.

— Е, ще очаква да получи и някои допълнителни забавления — призна Бърта. — Но всички те ще бъдат секс с дистанционно управление, няма от какво да се тревожиш.

— Хубаво — рекох. — Кога тръгваме?

Поднесоха ни пушеното филе от сьомга.

— Утре ще се срещна с него и ще уговоря подробностите — отвърна Бърта.

— Сигурна ли си, че ще приеме?

— Искаш ли да се хванем на бас? — намигна тя.

— Не искам — поклатих глава аз. — Може да съм богат, но не съм глупак!

 

 

В 9.45 на следващата сутрин величествено спрях пред бариерата, която ограничаваше достъпа до Парадайс Ларго. Чувствах се почти като един от тези, които живееха тук. Пазачът излезе от кабинката с ламаринен покрив и бавно се насочи към мен.

Едър, около петдесетгодишен мъжага със зачервено лице. Имаше рамене на щангист и корем, на който би завидял всеки японски борец. Лицето му ми се стори познато. Напрегнах паметта си. Ами, да!

Това беше Майк О’Флагърти — някогашен оперативен работник в агенцията на Парнъл. Беше се пенсионирал месец след моето постъпване.

— Господи, Майк! — възкликнах. — Помниш ли ме?

— Барт Андерсън! — Косматата му лапа се мушна през прозорчето на колата и почти ми смаза пръстите. — Как си бе, момче?

— Какво правиш тук, окичен като коледна елха, по дяволите?

— Супер работа, Барт — ухили се той. — Постъпих веднага след като се пенсионирах. Не правиш нищо, само трябва да имаш страшна мутра. Особено ако притежаваш моите килограми. И ти плащат!

— Звучи много привлекателно — рекох. — Трябва да го запомня и да го използвам, когато ми дойде времето…

— Не е за теб, приятелче — засмя се Майк. — Територията тук е запазена само за сноби. Какво те води насам?

— Господин Ръс Хамел. Имам среща с него в десет часа.

— Наистина? — облещи се Офлагърти. — Господин Хамел е един от най-важните тук… Сега ще проверя, Барт.

— Какво има да проверяваш? — подвикнах аз. — Вдигай тая греда и ме пусни да вляза!

— Не става, братле — поклати глава той. — Това място с положителност е най-сигурното в щата Флорида. Никой не може да мине през бариерата без проверка на документите и без предварително уредена среща. Никой! Затова тук няма случаи на отвличане, грабежи и изнасилвания. Ако не те проверя, веднага ще ме уволнят. Независимо, че те познавам!

— Само не ми казвай, че правиш същото и с тези, които живеят тук!

— Също ще бъда уволнен — изплю се в краката си О’Флагърти. — Повръща ми се от гаднярите, които живеят тук! Познавам им мутрите, зная наизуст номерата на колите им. Тоягата скача нагоре в момента, в който ги зърна. Накарам ли ги да чакат, става страшно — викат, псуват, заканват се… Но за външни хора проверката е задължителна.

— Сигурно е хубаво да си толкова богат.

Той изсумтя и се скри в кабинката си. След минута-две бариерата се вдигна.

— Карай направо — подвикна ми Майк. — Първата алея вляво, третият портал вдясно. Отгоре има телевизионна камера. Слез от колата, вдигни шофьорската си книжка към камерата, натисни червеното копче и чакай. Ще бъдеш допуснат в крепостта едва след като някой скапан иконом реши, че може да си размърда задника до вратата.

— Господи, какви мерки за сигурност — въздъхнах аз и запалих мотора на мазератито.

— Това е положението, братче — рече О’Флагърти и още веднъж се изплю пред бариерата.

Изпълних инструкциите му и скоро се озовах пред петметров портал от здрави букови дъски, обкован с железни гвоздеи. Слязох от колата, извадих шофьорската си книжка и натиснах червеното копче до вратата. След около минута порталът бавно започна да се отваря. Наистина беше внушителен, къщата на Хамел не би могла да бъде обрана лесно дори и от най-опитните в бранша.

Подкарах по покрита с пясък алея, от двете страни на която се издигаха свежозелени цитрусови дървета. Скоро стигнах до разкошна къща в стил „ранчо“. Пред вратата чакаше негър в ослепително бял костюм.

Паркирах мазератито до някакъв форд комби и изтичах по стъпалата нагоре.

— Добро утро, господин Андерсън — малко сковано ми се поклони негърът. — Оттук, моля, господин Хамел ви очаква.

Последвах го в просторния вестибюл, боядисан в топли кафяви и оранжеви тонове. През къс коридор излязохме на широка веранда. Мраморен фонтан освежаваше горещия въздух, в басейнчето около него лениво помръдваха редки видове тропически риби. От целия им вид се излъчваше ситост и самодоволство. По верандата бяха пръснати леки столове и остъклени масички, вероятно използвани в прохладните вечерни часове. Прекосихме я транзит и спряхме пред масивна врата в дъното на дълъг коридор. Черният почука, отвори вратата и почтително отстъпи встрани:

— Заповядайте, господин Андерсън.

Представление, очевидно предназначено да ме впечатли. Не беше трудно, тъй като аз поначало лесно се впечатлявам от демонстрация на мангизи и власт.

— Влезте, господин Андерсън — покани ме сочен баритон от вътрешността на стаята. Баритон на изключително уверен в себе си човек.

Пристъпих в просторното, снабдено с климатична инсталация помещение и моментално ме обзе остро чувство на завист — стаята беше запълнена с неща, които винаги съм обичал — удобни кресла, ниски масички, безупречно излъскан под от тиково дърво с дебел килим, отлично заредено барче и голяма пишеща машина IBM на специална масичка. От огромния панорамен прозорец се разкриваше спираща дъха гледка към канала и заливчетата отвъд него.

Зад масивното писалище седеше Ръс Хамел. Точно както изглеждаше на снимка: квадратно лице, едра фигура, силен загар, приятни, открити черти. Стана от мястото си и ми протегна ръка.

— Благодаря, че се отбихте, господин Андерсън. Научих, че вече сте в отпуск.

Измънках нещо и стиснах ръката му. Той посочи едно от близките кресла и попита:

— Кафе, нещо за пиене, пура?

— Благодаря, засега нищо — отвърнах аз и седнах.

— Прочетох рапорта ви — рече той и почука по творението ми, кацнало върху широкото бюро. — Бас държа, че нямате представа защо потърсих услугите на детективско бюро за наблюдение над жена ми.

— Ще изгубите, господин Хамел — отвърнах аз, дарявайки го с леко смекчен вариант на полицейския си поглед. — Искали сте да получите автентичен материал за своята нова книга. За целта сам си пишете анонимни писма, нареждате на агента си да сключи договор с нас, използвате жена си за опитно зайче, а мен каните на разговор просто за да видите с очите си как изглежда едно частно ченге.

Той зяпна от изненада, после отметна глава назад и избухна в смях. Точно в този момент го харесах. Човек, който се смее така, не може да не ми стане симпатичен.

— Дявол да го вземе! — извика Хамел. — А аз си мислех, че никой няма да разбере! Как успяхте, Андерсън?

— Аз съм частен детектив, господин Хамел — отвърнах. — Професията ми изисква да разкривам подобни неща. Както вашата изисква да ги измисляте и да ги превръщате в интересни и добре продавани книги.

— Признавам, че ме впечатлихте, господин Андерсън — поклати глава Хамел, — наистина се чудех как е организирана работата на едно детективско бюро. — На лицето му се появи широка усмивка: — Разкажете ми нещо за себе си, моля. Бих искал да ви включа в книгата си.

— Нямам нищо против, сър.

— Искам предварително да ви уведомя, че не обичам да губя времето на никого — добави Хамел. — Плащам за всичко, което получавам.

Господи, човече, рекох си. Май най-сетне навлизаш в златния си период!

— Това ме устройва напълно, господин Хамел — отвърнах. — Какво искате да знаете?

В продължение на около половин час водихме оживен разговор. Всъщност, говорех аз, а той ме прекъсваше с кратки, добре насочени въпроси. Интересуваше се от организацията в бюрото, подготовката на оперативните служители, собствените ми качества. Въпросите му бяха умни и точни.

Най-сетне кимна с глава и рече:

— Благодаря ви много, господин Андерсън. Получих точно това, което ми трябваше. — Ръката му се насочи към подробния ми рапорт, на лицето му се появи широка усмивка. — Но това ми трябваше повече от всичко. Вашият рапорт е ценен не само за книгата, която пиша в момента, но и за личния ми живот.

— Така ли? — равнодушно попитах аз.

— Интригата на бъдещата ми книга се върти около съпругата на един хирург, която е значително по-млада от него. Съпругът получава анонимни писма и решава да следи хубавицата. Романът се гради върху ревността. Детективът представя рапорт, който по нищо не се различава от вашия. Съпругата на хирурга води безупречен, макар и малко самотен живот. Точно това ме накара да използвам жена си за примамка — тя също води безупречен и малко самотен живот. — Усмихна се и добави: — Не рискувах нищо. Бях напълно убеден, че вие ще ми предоставите доклад в този вид…

Отместих поглед и замълчах.

Господи, ако можеше да знаеш до какво змийско гнездо съм се добрал, положително нямаше да ми се хилиш толкова самодоволно, рекох си.

— Много съм ви благодарен, господин Андерсън — продължи той. — Едва след вашия рапорт си дадох сметка колко скучно живее моята съпруга, когато аз се заключа и се заема с поредната си книга. Затова реших на това да бъде сложен край.

Пак не казах нищо. А и какво ли можех да кажа?

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин Андерсън — приключи той и се изправи. В ръката му се появи запечатан плик. — Моля да приемете това като хонорар.

— Благодаря, господин Хамел — поех плика аз и се насочих към вратата.

Черният иконом чакаше в коридора.

— Довиждане — рече Хамел, стисна ръката ми и се оттегли в покоите си.

Седнах в мазератито, запалих цигара и се запитах колко време ще изтече, преди Хамел да открие, че се е оженил за убийца. Ако има късмет, може и изобщо да не го открие. Пожелах му именно това, този човек ми беше харесал. А когато отворих плика и открих, че съм станал по-богат с цели петстотин долара, аз вече бях направо влюбен в писателя Ръс Хамел.