Джеймс Хадли Чейс
Чаровна стръв (7)

Седма глава

Карл се оттегли да почива веднага след като се справихме с вкусния обяд. Аз седнах под дърветата, откъдето се виждаше както порталът, така и входът на къщата. Настаних се удобно и се замислих за Хамел. Завършил е книгата си и ще лапне най-малко единадесет милиона долара — така беше споменал Палмър. Значи едва ли ще ми се направи на бедняк, когато му поискам своя пай. Въпросът беше кога точно да сторя това. Имах чувството, че не трябва да нападам веднага, особено след припадъка на Нанси. Но знаех, че това чувство е чиста заблуда. Хич не ми пукаше, че има грижи около жена си. Просто нямах желание да го притискам. Той едва ли е ревльо, като нищо може да ме прати по дяволите, а дори и нещо по-лошо — да повика ченгетата. Имах гадното предчувствие, че писателят Ръс Хамел не си пада по изнудването.

Мислите ми се насочиха към Бърта и на лицето ми се появи гримаса. Вече съжалявах, че съм споделил с нея. Надушила милиончето, тя няма да спре да ме ръчка, докато не хвърля въдицата.

После пуснах обичайния за подобно състояние цветен филм на въображението си. Представих си какво мога да направя с един милион долара и чак свят ми се зави. Тържествено се заклех, че този път няма да пръскам мангизи като откачен. Ще купя акции и ценни книжа, ще живея от дивидентите и ще бъда спокоен за старините си. Но дори и след клетвата останах с неприятното чувство, че милиончето ще изчезне със същата бързина, с която изчезнаха петдесетте хилядарки на Диас. Парите просто не търпяха да са близо до мен!

Отегчих се от тъпите си мисли и станах да пообиколя градината. Цветя, тревни площи, храсти — всичко беше поддържано в безупречен вид. Възрастен градинар китаец, който приличаше едновременно на дядо Господ и достопочтения съдия Дий, поклащаше дългата си брада над леха с бегонии. Хвърли ми един безучастен поглед с тесните цепки, които му служеха за очи, после продължи да си поклаща брадата.

Големият плувен басейн блесна подканящо пред очите ми. Водата беше спокойна. Дали шантавият Хершенхаймер изобщо го използва? Едва ли. Сигурно го е страх, че някой ще изскочи от храстите и ще го удави.

По пътеката насреща ми се зададе Джарвис, икономът на Хершенхаймер. Приличаше на оживял по вълшебен начин герой от „Отнесени от вихъра“. Никога в живота си не бях срещал по-благороден и изпълнен с достойнство негър — висок, слаб, с чуплива бяла коса, огромни черни очи и рунтави бели вежди. Положително би стоплил сърцето на Скарлет О’Хара и шантавите й приятели. По време на последното си дежурство при Хершенхаймер го бях опознал добре и бързо открих, че е луд по криминални истории от всякакъв вид. Часове наред можеше да седи и да слуша измислиците ми. Разказвах му какви ли не фантасмагории, с неизбежен главен герой собствената ми персона. Той ги поглъщаше с ненаситна страст и вярваше на всяка дума. За награда ме глезеше с невероятни кулинарни деликатеси, от време на време гарнирани с по някоя кутия пури, които отмъкваше от господаря си.

Когато ме видя, сбръчканото му лице светна от сърдечна усмивка.

— Какво удоволствие, господин Андерсън! — разтърси ръката ми старият иконом. — Специално помолих да изпратят вас, но госпожица Кери не беше сигурна дали ще се върнете навреме от отпуск. Много се радвам, много! Добре ли прекарахте?

Тръгнахме обратно към хижата и аз му разказах за яхтата и за Бърта. От предишната ми смяна вече знаеше за Бърта. Бях му я представил като агент на ЦРУ и всеки път, при който споменавах името й, той разтваряше очи и клатеше глава в знак на страхопочитание.

Когато ми писна да го лъжа за собствените си приключения, аз превключих на Бърта. Описах му я такава, че в сравнение с нея Мата Хари изглеждаше неопитна аматьорка. Настанихме се на сянката пред къщата и той ме попита с какво се занимавам напоследък. По време на отпуската бях прочел един трилър от Хадли Чейс и сега се заех да му описвам интригата. Естествено, главен герой бях аз. След около час приключих и той с нежелание се изправи на крака.

— Водите наистина забележителен живот, господин Андерсън — рече Джарвис. — Но за съжаление вече е време да приготвя чая на господин Хершенхаймер. Довечера в седем съм поканил на вечеря господин Уошингтън Смит, надявам се да се присъедините и вие. Господин Смит е икономът на господин Хамел, който живее отсреща. Често се отбива в свободното си време и мога да ви уверя, че е много приятен събеседник…

— Благодаря — рекох. — С удоволствие ще дойда.

— Ще наредя вечерята да бъде сервирана тук, в хижата. Така ще можете да хвърляте по едно око на вратата… — Басовият му смях ми показа, че последното изречение е било шега.

Той се прибра в голямата къща, а аз се насочих към високото разклонено дърво до портала. Със задоволство установих, че то е добре прикрито с други дървета и изобщо не се вижда откъм къщата. Не беше трудно да се покатеря нагоре и скоро се вдигнах доста над оградата на съседите. Яхнах един клон, опрях гръб на дебелия ствол и погледнах към градината на Хамел и изисканото ранчо зад нея.

На алеята пред входа бяха паркирани едно ферари и вече познатият ми форд. Нищо не помръдваше. Седях на клона цели два часа, но от къщата не се показа никой. Вероятно обитателите й бяха навън.

Точно в 19.00 пред хижата се появи Джарвис, придружаван от иконома на Хамел.

Представянето беше достойно за дворец.

— Господин Уошингтън Смит и господин Барт Андерсън, който се грижи за сигурността на имението, докато господин Джордън е в отпуск — тържествено обяви побелелият негър.

— Вече се познаваме — усмихна се господин Смит и стисна ръката ми.

— Радвам се да ви видя — отвърнах аз.

Джарвис се зае да разлива мартини във високите чаши, по алеята се приближи млад негър с бели дрехи, който тикаше добре натоварена количка пред себе си.

— Хей, нали шефът не понася алкохол? — учудих се аз.

— Има една стара поговорка, господин Андерсън — лукаво се усмихна Джарвис. — „Когато окото не вижда и ръката не пипа…“

— „… тогава и сърцето не страда!“ — довърши Смит и протегна ръка към чашата си.

Започнах да обработвам иконома на Хамел, едва когато хапнахме доста от отличните свински котлети с подлютен сос.

Казах, че ми е много мъчно за госпожа Хайбий, че съм бил на погребението и съм видял припадъка на госпожа Хамел. Дали вече се чувства по-добре?

Смит сдъвка храната, която беше в устата му, после бавно кимна с глава:

— Вече се оправя… Госпожа Хайбий беше най-добрата й приятелка. Шокът беше тежък, но вече се оправя…

— А как е господин Хамел? — небрежно попитах аз. — Признавам, че ми направи силно впечатление по време на последната ни среща… Каза, че ще ме използва за прототип в книгата си.

— Сериозно съм обезпокоен за господин Хамел — въздъхна Смит. — Не му върви с женитбите. Мога да твърдя това, защото вече петнадесет години работя при него. Допусна голяма грешка, когато се ожени за госпожа Глория… Тя не беше дама… — Погледна ме в очите и добави: — Надявах се, че всичко ще бъде наред, след като се ожени за госпожа Нанси. Никога не съм срещал толкова добра и изтънчена жена. Но господин Хамел пак не е щастлив. Просто не зная защо…

Бих могъл да го осветля по въпроса, защото отлично помнех какво ми беше казала Глория Корт: „Всяка жена си въобразява, че човек, който пише по този начин, не може да не е добър в леглото. Аз също се заблудих. Но Хамел носи полза на жената толкова, колкото би и донесъл един сварен макарон“.

— Но той положително печели добри пари с книгите си — подхвърлих. — Човек не може да очаква и всичко останало да бъде наред…

— Така е — кимна Смит. — Утре заминава за Холивуд, където ще подпише договор за екранизация на последния си роман. Това ще му донесе много пари. Господин Хамел е изключително щедър човек. Когато сключи подобен договор, той винаги дава скъпи подаръци на мен и жена ми, която се занимава с кухнята…

— А останалата част от прислугата? — пробвах го аз. — И те ли получават подаръци?

— Нямаме прислуга — поклати глава Смит. — Господин Хамел предпочита простия живот, въпреки богатството си. Рядко дава приеми, а когато го прави, просто наема временна прислуга и поръчва храна отвън. Не е трудно да се поддържа подобно домакинство и ние с жена ми сме доволни. Той предпочита студена вечеря и именно затова съм тук сега и имам възможност да се насладя на отличната кухня на господин Джарвис…

— Вероятно за Холивуд ще замине и госпожа Хамел, нали? — попитах аз. — Така положително ще й бъде по-леко след загубата на приятелката й…

— Не, госпожа Хамел остава тук — поклати глава Смит. — Господинът ще отсъства три, най-много четири дни. А госпожата не обича шумното общество в Холивуд… То е прекалено отегчително за нея.

Джарвис слушаше разговора с видимо отегчение и използва първата пауза, за да се намеси:

— Трябва да ни разкажете за двете убити индианчета, господин Андерсън. Убеден съм, че имате по-особено мнение за тези престъпления…

— Всъщност нямам — признах аз, представяйки си какви очи ще облещят, ако им кажа истината. — Дори в полицията не знаят какво да мислят… Но мога да ви разкажа за едно много странно разследване, което проведохме миналата година… — После, без да чакам подкана, аз се впуснах в поредната си измислена история, която ги накара да затаят дъх и да стоят на ръба на столовете си. Когато свърших, Смит се надигна с нескрито неудоволствие и каза, че трябва да се прибира, тъй като жена му вече положително се чуди къде е изчезнал.

Джарвис също се оттегли, спомнил си, че трябва да сложи стария щурак в леглото. Останах насаме с мислите си.

От Смит успях да науча доста неща. Той потвърди това, което беше подхвърлила Глория Корт — писателят Ръс Хамел е импотентен. И още: три-четири дни Нанси ще бъде сама. Време на изчакване, време, което ще накара Бърта да си наляга парцалите.

Следобедът и вечерта не бяха отминали напразно. Отпуснах се доволно в креслото. А когато се отпускам, аз неизбежно започвам да мисля за пари. Все още не бях похарчил милиона, когато Карл дойде да ме смени.

— Обзалагам се, че си бачкал като луд! — ухили се той.

— Прекрасна вечеря! — похвалих му се аз. — Каква работа, господи!

Тъкмо се готвех да лягам, когато телефонът иззвъня. Доста се поколебах, преди да вдигна слушалката.

— Барт! — истеричният глас на Бърта едва не ми спука тъпанчето.

— Здрасти, скъпа — успях да промърморя аз.

— Какво стана?

— С какво? — направих се на шантав аз.

Насреща прозвуча звук, на който би завидял всеки локомотивен машинист.

— Видя ли го?

— Спокойно, скъпа. Няма го. Заминал е за Холивуд. Всичко е под контрол.

— Кога ще се върне?

— Не бъди толкова нетърпелива — смъмрих я аз. — След три-четири дни. И се вземи в ръце. Всичко ще бъде наред.

— Дано! Продадох апартамента си заедно с обзавеждането. Залавяй се за работа, Барт! Захапи го в момента, в който се появи! Захапи го здраво!

— Продала си апартамента?! — зяпнах аз. — Какви ги вършиш, да те вземат мътните?

— Кой ще ти живее в разни скапани апартаменти, когато притежава милиони? — тросна се тя. — Имах добра оферта и я приех! Сега е твой ред да действаш!

С усилие потиснах отчаяното си стенание.

— Добре, добре! След три-четири дни всичко ще е наред.

— Дано! — повтори тя и тръшна слушалката.

 

 

Няколко минути преди полунощ се появих в Парадайс Ларго да поема нощното дежурство. Спрях да си побъбря с Майк О’Флагърти, който пък току-що беше приключил със своето. След няколко общи фрази насочих разговора към семейство Хамел.

— Нещо ново за госпожа Хамел? — попитах аз и му подадох цигара.

— Днес отново я посети докторът — отвърна Майк. — А господин Хамел замина за Холивуд, щял да сключва договор за някакъв филм…

Това исках да зная. Значи Хамел вече е на път за Холивуд.

Карл ме очакваше. Джарвис беше оставил широк поднос със сандвичи, просто за в случай, че огладнея през нощта.

— В чекмеджето има бутилка уиски — информира ме Карл. — Можеш да се обслужиш.

Изчаках го да си отиде, хапнах един-два сандвича и изпих едно питие. После се насочих към дървото до оградата. Покатерих се по него и хвърлих поглед към затъмнената къща на семейство Хамел. Останах там повече от час, но нищо не даваше признаци на живот. Върнах се в хижата и легнах да дремна на дивана. Станах някъде около пет сутринта, не без известни усилия. Взех душ, избръснах се и тръгнах на обиколка из градината. Правех всичко възможно да изглеждам на съвестен и енергичен пазач. В осем нула-нула се появи Джарвис. Върху подноса му имаше кафе, палачинки, кленов сироп, наденички на скара и бъркани яйца.

Започнах да се храня, а той — да говори. Предложи пак да вечеряме заедно с Уошингтън Смит, тъй като изчислил, че ще бъда дежурен чак утре по обед. Казах, че нямам нищо против.

Карл ме смени по пладне. Отидох да поплувам, после се прибрах в апартамента си и спах до шест часа вечерта. Не ми се занимаваше с Бърта, затова се отбих да изпия едно питие в близкия бар. После се насочих към паркираното наблизо мазерати. Отворих вратичката и видях Глория Корт, която се поклащаше по тротоара.

— Хей, здрасти! — подвикнах аз.

Тя се спря, присви очи и внимателно ме огледа. После на лицето й се появи усмивка и пищната фигура се насочи към мен.

— Здрасти! Откъде изскочихте?

Облегна се на калника, гърдите й всеки момент щяха да изскочат от тънката материя на блузката.

— Тръгнал съм да хапна нещо — рекох. — Случайно да искате да ми правите компания? Не обичам да се храня сам.

Тя заобиколи колата и отвори дясната врата.

— Къде?

— Обичате ли морска храна?

— Предпочитам месо — отсече. — Тук наблизо има един ресторант, казва се „Приказният бифтек“…

И тая е като Бърта, горчиво си помислих аз.

Цените в „Приказният бифтек“ бяха наистина приказни, дори петролен шейх би се стреснал от тях.

— Не там! — твърдо отказах аз. — Знам една кръчма, в която сервират такива стекове, че човек остава с чувството, че са му поднесли половин бик!

— Просто те пробвах, приятел — засмя се тя и очите й пробягаха по вътрешността на купето. — Имаш хубава кола… — Ръката й някак случайно се отпусна в скута ми.

— Не веднага, любима — ухилих се аз и отместих ръката й. — Може би по-късно…

Подкарах към кръчмата, която се намираше в другия край на Парадайс авеню. Вътре гърмеше оглушителна музика, беше претъпкано с клиенти, келнерите хвърчаха насам-натам, облечени като тореадори.

Настанихме се на една маса, поръчахме си стековете и тя се облегна назад, за да ми покаже колко много стърчат гърдите й.

— Къде изчезна, хубавецо? — попита. — Не съм те виждала откакто дойде да вдигнеш пушилката в „Аламеда“.

— Насам-натам — отвърнах. — А ти, Пепеляшке? Не играеш ли вече номера си в гадната кръчма?

— Само в събота. С какво се занимаваш напоследък?

— Аз ли? Гоня си службата да изкарам някой долар. Дори успявам от време на време… Как е сладурчето Диас?

Тя ме дари с тежък и доста изпитателен поглед.

— Та как казваш, ти беше името?

— Барт Андерсън.

Главата й бавно кимна.

— Стой по-настрана от Диас, Барт…

— И други са ми го казвали.

— Сега ти го казвам аз! Стой настрана от Диас!

Стековете пристигнаха и ние започнахме да се храним.

— Какво прави при него добро момиче като теб, след като е толкова отровен? — попитах.

— А кой, по дяволите, ти е казал, че съм добро момиче? — изръмжа тя, издаде устни напред и изпусна един доста неблагоприличен звук. — Но иначе си прав. Захвана ли се с някой, винаги настъпва моментът, в който се питам какво правя с него… И никога не мога да си отговоря. Проблемът ми е, че се влюбвам. Влюбих се в онзи нещастник Хамел, влюбих се и в тоя престъпник Диас… А ако взема да ти изброявам в колко още задници съм се влюбвала, и нощта няма да ни стигне!

— Лоша работа — признах аз. — Как е кльопачката?

— Бива си я — рече тя и отново хвана вилицата.

Оставих я да се нахрани на спокойствие. После поиска плодова салата с банани и вишни. Изчаках да унищожи и нея, а аз самият се задоволих с кафе. Когато всичко на масата беше ометено, тя кимна с глава и бутна стола си назад.

— Да тръгваме — рече. — Възнамерявам да ти направя такава тренировка, че сигурно ще я отбележиш в дневника си!

— Не си водя дневник — отвърнах и платих сметката.

— Значи сега ще почнеш, братко! — рече фурията. — Сигурна съм в това! — После ме хвана за ръката и ме помъкна навън.

 

 

Събуди ме телефонът. С мъка отлепих клепачи и хвърлих поглед към часовника до леглото. Беше десет и пет. Дрънченето на проклетата машинка се забиваше направо в мозъка ми. До слуха ми долетя сподавено стенание, последвано от кратка нецензурна дума. После голото тяло на Глория се надигна от чаршафите.

— Стой си спокойно — изграчих. — Ей сега ще престане.

Бях сигурен, че това е Бърта. Поех огромен риск да доведа Глория тук, но тя размаха сексуалното си оборудване с такъв ентусиазъм, че всичките ми колебания изчезнаха.

Смея да твърдя, че имам доста опит с разни куклички, но такава като Глория наистина не бях срещал. В леглото беше направо уникална.

Бях предупредил Бърта, че няма да се виждаме три-четири дни, тъй като съм зает с дежурствата при Хершенхаймер. Но обладана от мечтата да похарчи един милион долара с мен, тя не можеше да бъде спряна от нищо.

Още няколко позвънявания, после телефонът млъкна.

— Здрасти — усмихна се насреща ми Глория, свежа и сякаш извадена от калъф. — Прекарахме страхотна нощ, скъпи!

Успях само да кимна, имах чувството, че всичките ми кости са натрошени.

— Трябва ти кафе — рече тя, скочи от леглото и изприпка към кухнята. Наблюдавах я с кръвожадно одобрение.

След няколко минути се появи обратно. Кафето беше силно и ароматно. След първата чаша усетих как тялото ми започва да се намества, а след втората, обогатена с известно количество коняк, започна да функционира и мозъкът ми. Гледах голото тяло насреща си и започнах да проумявам, че от него може да се изтръгне не само физическо удоволствие, а и определена практическа полза. Сега е моментът да получа малко информация, реших аз.

— Я ми разкажи за Диас, скъпа — рекох. — Защо е помръкнал блясъкът му в твоите очи?

— В „Аламеда“ стават неща, които не одобрявам — отвърна тя.

— Какви неща?

— Открих, че Алфонсо е по-опасен дори от гърмяща змия и това ме плаши.

— Това го знам, кажи какво става в „Аламеда“.

— Хора с големи усти изведнъж предават Богу дух.

— Като стария Пит, а?

— И като момчетата. Но аз не искам да си отварям устата, защото ще свърша като тях.

— Че кой те кара? — свих рамене аз. — Просто исках да разбера какво става там…

— Алфонсо крие някакви хора — отвърна тя. — На втория етаж.

— Кои са те?

— Не знам и не искам да знам — въздъхна тя и остави чашата си на масичката. — Искам да изчезвам, Барт. Време е да се махам от това проклето градче. Искам да ида във Фриско^[1] при един приятел, който играе в разни програми… Кани ме да направим съвместен номер, но му трябват малко пари…

— На всички им трябват пари, момичето ми — рекох. — Сигурно пак ще хлътнеш…

— Той е по-различен — тръсна глава тя. — Ще ми дадеш ли десет хиляди долара, Барт?

Зяпнах от учудване.

— Нещо ми писнаха ушите — рекох. — Стори ми се, че казваш десет хиляди долара, но сигурно бъркам…

— Точно това казах — кимна тя.

— Трябва да си се побъркала, скъпа — изгледах я внимателно аз. — Не притежавам дори две хиляди…

— Недей да лъжеш! — просъска тя. — Знам, че Алфонсо ти е затворил устата с петдесет бона! Подслушах целия ви разговор. Или ще ми дадеш десет от тях, или…

Стана ми хладно, изведнъж си дадох сметка, че съм чисто гол. Щастливата атмосфера на сексуална пълнота изведнъж изчезна. Плъзнах се от леглото и се отправих към банята. Взех един душ и бавно започнах да се бръсна. Умът ми напрегнато работеше. Когато жена като Глория каже „или — или“, човек трябва да действа безкрайно предпазливо.

Върнах се в спалнята и открих, че Глория е напълно облечена. Гледаше през прозореца, над гривата й с цвят на морков се виеше тънка струйка дим.

Облякох се и отворих вратата на гардероба, в който държах полицейския си патлак. Кобурът си беше на мястото, но патлака го нямаше.

Барт, приятелче, рекох си, тая май наистина трябва да я обработваш с огромно внимание!

Глория се обърна и вдигна дясната си ръка.

— Това ли търсиш, Барт? — Дулото на специалния мрачно проблесна по посока на гърдите ми, гласът на мадамата беше дрезгав и хладен, очите й гледаха враждебно.

— Да не би да си решила да ме гръмнеш, скъпа? — попитах.

— Точно това съм решила — кимна тя. — Но няма да те убивам. Мисля, че ако строша проклетия ти крак, ще предпочетеш да ми дадеш мангизите! — Тонът, с който беше казано всичко това, ме накара да се изпотя.

Бавно и предпазливо се отпуснах в близкото кресло.

— Ти изстиска петдесет бона от Алфонсо, аз пък ще изстискам десет от теб! — Тонът беше все така категоричен и заплашителен.

Бавно си поех дъх.

— Бих ти ги дал, скъпа — рекох. — Но за съжаление ги профуках…

— Я стига глупости! Никой не може да профука петдесет бона за един месец!

— Права си. Никой, освен мен. Имам невероятен талант в профукването на мангизи! Имам и друг талант — все си намирам най-скъпите възможни куклички! Цялата красива купчинка зелени хартийки заминаха точно за четири седмици. Откъде мислиш, че съм получил този загар? От бачкане в някой рудник?

Тя ме гледаше напрегнато, лицето й започна да се разкривява.

— Искам мангизи, за да изчезна! — просъска тя и наведе дулото към пода. — Не може да си профукал всичко до последния цент! — В гласа й прозвуча дълбоко отчаяние и аз малко се поотпуснах. Бях успял да прескоча критичната фаза.

— Профуках всичко и мога да ти го докажа — рекох. — Отиваме в банката и веднага ще ти представя извлечение от сметката си.

— О, стига вече! — изкриви лице тя, хвърли револвера на леглото и ми обърна гръб.

Побързах да се надигна от стола и да прибера оръжието. Едва сега дишането ми започна да се нормализира.

— Какво да правя? — рязко се обърна Глория. — Без капитал Фреди няма да ме вземе за партньорка. Не можеш ли да намериш малко пари, Барт?

— Я поседни, скъпа — рекох. — Ще помислим, ще видим… Напрегни си малко мозъчето и ми отговори на следния въпрос: Защо Диас се раздели с петдесет бона, без да му мигне окото?

— Защо? — втренчи се в мене тя.

— Защото разрових такова змийско гнездо, че той трябваше да купи мълчанието ми!

— Какво змийско гнездо?

— То е свързано с онова, за което не искаш да знаеш — отвърнах. — С онзи тип, който се укрива при Диас.

— Онзи с жената ли?

— Жена? — погледнах я изненадано аз. — Каква жена?

— С него има жена. Чух ги да разговарят.

Отново си спомних двете легла в палатката на пиратския остров и женските принадлежности на масичката. Тогава си мислех, че са на Нанси, но явно съм грешал.

— Сигурна ли си, че с него има жена?

— Напълно. Кой е той? Защо се вдига толкова шум около него?

— Какво те интересува това? — свих рамене аз. — Нали ти трябват десет бона да се чупиш във Фриско?

— А бе ти глух ли си? — извика тя и започна до почуква с юмруци по коленете си. — Точно това ти казах!

— Можеш да си ги спечелиш, скъпа.

Тялото й се размърда на стола, очите й объркано се спряха върху лицето ми.

— Шегуваш ли се?

— Говоря напълно сериозно. Можеш да си ги спечелиш.

— Как?

— Искам да зная всичко, което става в „Аламеда“. Искам да зная за всяка стъпка на мъжа и жената, които укрива Диас. Искам да научиш какви са техните планове и да ми ги съобщиш.

— За толкова откачена ли ме вземаш? — облегна се назад тя, а гласът й заприлича на гларусово грачене. — Нямам никакво намерение да свърша като Пит и онези хлапета! Ама никакво!

— Спокойно — рекох. — Искам от теб само едно — да пъхнеш едно микрофонче в кабинета на Диас. Разполагам с една машинка, която автоматично започва да прави запис при звученето на човешки глас. Ти трябва само да я пъхнеш някъде из кабинета и да сменяш касетките. След една седмица, считано от днес, ще получиш точно десет бона в замяна на тези касетки. Става ли?

Давах си сметка, че отивам твърде далеч, но друг изход просто не виждах. Ако Хамел не клъвне на изнудването, едва ли някога през живота си щях да видя десет бона на куп, да не говорим за милион. Но Глория не можеше да знае това, нали? В същото време разчитах, че записите ще ми дадат преки доказателства за участието на Диас в убийството на Пит и двете момчета. Стане ли това, ще го изстискам като лимон!

— Откъде ще вземеш десет бона? — подозрително ме изгледа тя. — Току-що каза, че нямаш никакви мангизи!

— Сега наистина нямам, скъпа — дарих я със самоуверената си усмивка аз. — Но след седмица ще имам! С част от парите на Диас купих малко акции от предприятието на мой приятел. — Лъжата прозвуча убедително дори в собствените ми уши. — Вложих пет бона, но очаквам да получа петнадесет! Десет за теб, пет за мен…

Казах това с ясното съзнание, че тази мадама е будала, която цял живот са мамили. Ако подхвърля на Бърта подобна плява, положително щях да получа бутилка в темето, но Глория беше от друг отбор…

Гледах я как размишлява. Почти я чувах как размишлява. В оскъдното й мозъче мигаше червена лампичка, която я предупреждаваше, че не бива да ми вярва. Но мисълта, че може да докопа десет хилядарки, така я подмокряше, че червената лампичка й се струваше зелена…

— Откъде да бъда сигурна, че ще ми дадеш парите? — пожела да узнае тя. И това беше максимумът, който успя да роди пилешкото й мозъче.

— Заклевам се в гроба на баща си!

Подозрението в очите й нарасна.

— А откъде да знам, че баща ти е умрял?

Господи, тая ще ме скапе!

— Ами набери номера на рая, там ще ти направят справката! — троснах й се аз.

Тя помисли още известно време, но алчността вече окончателно беше победила предпазливостта.

— Добре — въздъхна най-сетне мадамата. — Ще направя това, което искаш. Но ако не ми дадеш парите, ще ти отрежа и двете топки, да знаеш! И завинаги ще останеш без поколение!

 

 

Уошингтън Смит дойде да обядва с мен и Джарвис. Господарят му се обадил по телефона и съобщил, че тази вечер се прибира. Режисьорът на бъдещия филм се разболял и преговорите били отложени със седмица. Смит трябвало да го чака заради багажа.

— Как е госпожа Хамел? — попитах аз, докато Джарвис сервираше щедри порции пиле по мерилендски.

— Вече много по-добре — отвърна Смит. — Малко след заминаването на господин Хамел излезе с яхтата в открито море. Водата и слънцето са й били от голяма полза.

Вече приключвахме обяда, когато отвън се разнесе басовото боботене на автомобилен двигател. Смит скочи на крака.

— Госпожа Хамел се връща — рече той. — Познавам мотора на колата й. Май ще е по-добре да се прибирам.

— Изключено, господин Смит! — разтревожи се не на шега Джарвис. — Госпожа Хамел едва ли ще очаква някакво обслужване от вас точно по обяд! Искам да опитате един изключителен „Стилтън“, който поръчах да приготвят специално за вас!

Смит се поколеба, после се отпусна обратно на стола.

— Прав сте — рече. — И без това осведомих госпожа Хамел, че ще обядвам тук. „Стилтън“, казвате? Какъв лукс!

Отблъснах стола и се изправих.

— Ще ида да хвърля едно око — намигнах на Джарвис аз. — Няма да се бавя.

Тръгнах по алеята към портала. Когато бях сигурен, че от хижата вече не ме виждат, свърнах рязко към кичестото дърво и започнах да се катеря по ствола му.

Ферарито беше паркирано пред входа на Хамел, вратата зееше отворена. Приготвих се за чакане. След пет-шест минути на прага се появи Нанси. Беше облечена в тъмносин пуловер с висока яка и бял панталон. Косата й беше прибрана под червено шалче, на очите й имаше огромни слънчеви очила. Плъзна се на седалката и мощната кола се насочи към портала с тихо боботене. Вратите се отвориха автоматично пред нея.

Слязох от дървото и се върнах при хижата. Смит ми хвърли един любопитен поглед.

— Излезе — съобщих му аз. — Вероятно се е върнала за нещо забравено.

— Жените винаги забравят — кимна икономът. — Оставих й бележка, че господин Хамел ще се върне довечера около седем, няма начин да не я е прочела.

— Вземете си още малко — рече Джарвис и побутна чинията с увито във влажна кърпа сирене към госта си.

Смит си тръгна малко след 15.00, а Джарвис отиде да подремне. Аз се настаних на сянка и направих същото.

Около 19.00 Джарвис беше зает със сервирането на вечерята, а аз отидох да се поупражнявам на дървото. В съседното имение нямаше дори следа от ферарито.

След няколко минути търпеливо очакване видях приближаването на едно такси. От него слезе Хамел, плати на шофьора и извади връзка ключове. Забелязах, че порталната врата зад гърба му остана притворена.

Гледах го как крачи към къщата и се питах дали ще се изненада от отсъствието на Нанси. Питах се и къде, по дяволите, изчезна тя. Нямаше я вече повече от шест часа.

Слязох от дървото и се върнах в хижата.

— А, ето ви и вас, господин Андерсън — приветства ме Джарвис. — Тъкмо мислех да ви повикам. Надявам се, че това ще бъде по вашия вкус…

Сведох поглед към масата, върху която беше поставен сребърен поднос с великолепна сьомга, обилно полята с кремав сос.

— Тази риба изглежда достатъчно голяма да засити двама мъже като нас, които си изкарват хляба с пот на челото, господин Джарвис — похвалих го аз.

— Според мен сьомгата върви добре с шампанско — отвърна той. — Затова си позволих да сложа една бутилка в лед.

Какъв живот, господи!

По време на вечерята го дарих с една от измислените си криминални истории. Някъде около 21.00 наближи окончателната развръзка. Тъкмо преминахме на кафето, подсилено с глътка отлежал „Наполеон“, когато някъде наблизо проехтя изстрел.

Оставих чашката и скочих на крака. Изстрелът долетя откъм имението на Хамел.

Оставих Джарвис да си затваря смаяно зяпналата уста и хукнах към портала. Прекосих алеята и блъснах вратата на съседите. Тя отскочи на пантите си и аз се понесох по алеята към къщата.

Входната врата на ранчото беше отворена, на прага стоеше Уошингтън Смит. Целият трепереше, лицето му беше по-сиво от олово.

— Ох, господин Андерсън…

— Спокойно — рекох и протегнах ръце да го подхвана.

— Господин Хамел… в кабинета… — Краката му изведнъж се подгънаха.

Опрях го на стената и се втурнах в просторната всекидневна. На един от столовете се беше отпуснала дебела възрастна негърка. Крайчето на престилката беше върху лицето й, изпод него се разнасяха странни скимтящи звуци. Прекосих покритата тераса и влязох в кабинета на Хамел. Вратата зееше широко отворена.

Спрях на прага, в ноздрите ме удари миризмата на барутен дим. Насреща ми беше голямото писалище, собственикът му си беше на мястото. Главата му беше отметната назад, очите му ме гледаха с празния поглед на смъртта. По дясната му скула се стичаше кръв, малката дупка в слепоочието му почти не личеше от барутните изгаряния.

Стоях и го гледах. Измина цяла вечност. Единствената мисъл в главата ми никак не беше утешителна. Никога нямаше да бъда притежател на един милион долара суха пара! Прогоних тази мисъл и пристъпих навътре. На пода до стола на Хамел лежеше пистолет „Берета“, калибър 6/35. Разгледах го, без да го докосвам. Климатичната инсталация беше включена, прозорците бяха плътно затворени. Очите ми пробягаха по писалището. Пред Хамел беше поставена пишеща машина IBM, на валяка имаше лист хартия. Наведох се да прочета написаното върху него.

„Защо да продължавам, беше написал Хамел. Не ме бива за съпруг, провалих вече два брака. Защо да продължавам?“

Отстъпих крачка назад и погледнах мъртвеца.

— Нещастник — рекох му полугласно аз. — Така и не успя да се оцениш правилно…

— Господин Андерсън…

Обърнах се към Смит, който кършеше ръце на прага на кабинета.

— Мъртъв е — рекох. — Не пипайте нищо. — Излязох, затворих вратата след себе си и попитах: — Къде е госпожа Хамел?

— Как така мъртъв?! — проплака икономът. — О, господин Андерсън! Той беше толкова добър към нас…

— Стегнете се! — излаях аз. — Къде е госпожа Хамел?

— Не зная, още не се е върнала…

Изведнъж ми мина през главата, че ако Нанси се върне и открие до трупа на съпруга си мен — човека, който я беше изнудвал, тя положително ще извърши някоя глупост. Реших да очистя терена.

— Слушайте ме внимателно, господин Смит! — настойчиво започнах аз. — Ще сторя каквото трябва. Вие не допускайте госпожа Хамел до кабинета. Просто чакайте, ясно ли е?

Той объркано кимна с глава.

Изскочих навън и хукнах обратно към хижата. Джарвис ме чакаше на прага, големите му черни очи се бяха превърнали в два тревожни въпросителни знака.

Кратко му съобщих, че Хамел се е самоубил и се насочих към телефона. Поколебах се за момент, после набрах номера на Мел Палмър. Той трябва да бъде тук преди ченгетата. Отправих една безмълвна молитва към Бога. Дано дебелият си е у дома!

Наложи се да проведа сложни преговори с някакъв упорит иконом преди Палмър да поеме слушалката.

— Какво има, господин Андерсън? — раздразнено попита той. — В момента имам гости!

— Ръс Хамел току-що се самоуби — информирах го аз. — Госпожа Хамел не си е у дома. На пишещата машина има предсмъртно писъмце, за което всеки репортер би дал мило и драго! На вас оставям да уведомите полицията.

— Не мога да повярвам! — изграчи пресипнало Палмър.

— Той е мъртъв, размърдайте се! — троснах се аз и прекъснах разговора.

Излязох пред хижата в сгъстяващия се полумрак. До слуха ми достигна гърленото боботене на ферарито. Нанси се връща! Отново се понесох по пътечката и побързах да заема позиция на дървото. Успях да видя как Нанси слиза от колата и бавно се насочва към стълбите. Лампата над входа светеше и лицето й се виждаше съвсем ясно. Отвори й Смит. Тя пристъпи навътре, вратата се захлопна зад гърба й.

Много бих дал, ако можех да видя реакцията й. Дали беше обичала този човек, или се беше омъжила за него само за да се измъкне от италианската полиция?

После главата ми се изпълни от една по-друга мисъл. Глупавото самоубийство на Хамел превръщаше Нанси в наследница на цялото му богатство, плюс авторските права за издаването и филмирането на новата му книга. Тя наистина щеше да бъде една много богата вдовица!

Замислих се за Пофери. Според информацията на Лу Колдуел, италианецът е пристигнал в Щатите да събере пари за своята терористична организация. А Нанси е негова съпруга. Следователно богатството на Хамел ще финансира пряко дейността на „Червените бригади“!

Слязох от дървото и замислено закрачих обратно към хижата. Отвътре се разнесе настойчивият звън на телефона. Влязох и вдигнах слушалката.

— Господин Хершенхаймер е чул изстрела и е изключително нервен — информира ме Джарвис. — Ще остана при него, а вас моля да наблюдавате портала. Обясних му за самоубийството на съседа, но той не ми повярва. Убеден е, че в имението е проникнал професионален убиец.

— Добре — рекох. — Кажете му, че никой няма да припари до него.

— Благодаря, господин Андерсън. Той ще се почувства далеч по-спокоен.

Оставих слушалката, после отново я вдигнах. Мел Палмър вероятно ще има трудности е преминаването на бариерата. Обадих се на Майк Офлагърти и му обясних положението.

— Уведомих агента на Хамел — господин Мел Палмър. Ще пристигне всеки момент. Пусни го да мине, Майк, скоро след него ще довтаса и полицията…

— Пресвета Дево! — възкликна Майк. — Наистина ли се е самоубил?

— Пусни господин Палмър — повторих аз и оставих слушалката.

После отидох до портала и зачаках. След десет минути пред имението на Хамел спря голям кадилак. От него изскочи Палмър и забърза по алеята.

Продължих да чакам. Запълвах си времето със спомени за петдесетте бона, които бях изстискал от мадамата. Престанах да мисля за тях в момента, в който си представих близкото бъдеще. Мислите ми съвсем не бяха утешителни.

Полицейската кола се появи около 23.00. От нея изскочиха Том Лепски и Макс Джейкъби. Излязох на алеята и пристъпих към тях.

— Какво става? — подозрително ме изгледа Лепски.

Обясних му, че съм на смяна в къщата на Хершенхаймер. Чул съм изстрел, открил съм трупа и съм уведомил Палмър. След което съм продължил дежурството си.

— А защо не се обади направо на нас? — изгледа ме мрачно Лепски.

— Това си е работа на Палмър — рекох. — Предсмъртното писмо може да причини доста неприятности на семейството.

— Какво предсмъртно писмо?

— Хамел си признава, че е импотентен — поясних. — Репортерите ще полудеят, ако се докопат до него, Том. Представяш ли си? Световноизвестен автор на еротични бестселъри не може да оправя собствената си жена! Това е работа на Палмър и на никой друг!

— Беше ли там?

— Аз го намерих.

— Пипал ли си нещо? — присви очи детективът.

— Хайде стига, Том — изгубих търпение аз. — Престани вече с тъпите си въпроси. Госпожа Хамел е била на разходка с яхтата, прибра се преди около половин час…

— Добре — промърмори Лепски и дръпна Джейкъби за ръкава. — С теб пак ще си поприказваме.

Малко преди полунощ пристигна Карл да поеме смяната.

— Майк каза, че тук е станало доста интересно — промърмори той.

— И още как — кимнах. — Старият глупак е чул изстрела и в момента умира от страх…

— Което означава, че тази нощ няма да се спи — мрачно поклати глава Карл.

— Точно това означава — съгласих се аз.

— Долу на пристанището също имаше интересни неща — засмя се Карл. — Някакъв откачен хвърли димка баш на кея! Няма да ти описвам каква паника настана! Бях се отбил да похапна в бар „Аламеда“… Да беше видял с каква скорост се разпиляха безделниците, направо щеше да пукнеш от смях! Вероятно някакво хлапе си е направило кефа…

Не проявих интерес към случката.

— Отивам си у дома — рекох. — Утре ще се видим. И гледай да не заспиш.

— Няма — горчиво поклати глава Карл.

— Ако ченгетата ме потърсят, кажи им, че съм си у дома.

— За какво си им притрябвал?

— Казва ли ти някой — знаеш ги какви са…

Закрачихме бавно към портала.

— Защо се е застрелял онзи богат глупак? — изрази недоумението си Карл.

— Случва се понякога — промърморих аз, запалих мотора и поех към бариерата.

О’Флагърти ме чакаше пред будката си.

— Каква работа, а? — възбудено рече той. — Защо ли се е застрелял господин Хамел?

— Случва се понякога — отвърнах отново аз и нетърпеливо подритнах педала на газта. Той усети намека и побърза да вдигне бариерата. Махнах му с ръка и подкарах към блока си.

Затръшнах вратата зад гърба си и побързах да си сипя едно двойно уиски. Отнесох чашата до близкото кресло и се отпуснах в него.

Часът беше дванадесет и половина. Дали да се обадя на Бърта и да й съобщя приятната новина? Не вярвах наистина да е продала апартамента си барабар с обзавеждането, но какво ще стане, ако наистина го е направила? Имах неприятното предчувствие, че няма да я видя повече в момента, в който й съобщя да не разчита на милиончето на Хамел.

Телефонът иззвъня.

Бърта?

Поколебах се за миг, после станах и тръгнах към бюрото си. Вдигнах слушалката и окаменях, разпознал гласа на Джоуи.

— Господин Андерсън?

— Ти ли си, Джоуи?

— Аз съм, господин Андерсън.

— Търсих те да ти кажа, че много съжалявам за Джимбо. Откъде се обаждаш?

— Господин Андерсън, онзи мъж напусна „Аламеда“ рано сутринта, цял ден те търся да ти го кажа…

— Мъжът, който се укриваше там?

— Да, господин Андерсън. Видях един друг да хвърля нещо от горния етаж. То гръмна и целият кей потъна в дим. Настана паника. Докато хората пищяха и бягаха, брадатият отиде и се мушна в багажника на една кола, която беше паркирана на няколко метра от бара.

— Каква кола, Джоуи?

— Ферари. Караше го жена. Потегли веднага след като онзи влезе в багажника. Само аз ги видях, всички останали бягаха като луди да се спасят от пушека…

— В колко часа стана това, Джоуи?

— В единадесет и четиридесет, господин Андерсън.

— Носеше ли жената червено шалче и тъмни очила?

— Да, господин Андерсън.

— Добре, сега ме слушай внимателно, Джоуи…

Нещо прещрака и линията прекъсна. Джоуи беше оставил слушалката.

Забих очи в килима пред себе си.

Нанси беше излязла веднага след заминаването на Хамел за Холивуд. Малко преди пладне се беше прибрала, после веднага беше излязла пак.

Запалих цигара и установих, че ръката ми леко трепери.

Беше докарала Пофери у дома си, скрит в багажника!

О’Флагърти положително не е имал причини да я спре на бариерата.

При завръщането на Хамел терористът е бил скрит някъде в къщата. Самоубийство?

Натиснах цигарата в пепелника. Хамел не се е самоубил, а е бил застрелян от Пофери!