Джеймс Хадли Чейс
Чаровна стръв (2)

Втора глава

На петдесетина километра югоизточно от Парадайс сити се намира верига от малки островчета, стигаща чак до залива на Кий Уест.

Седнал в хеликоптера до Ник Харди, аз гледах към тези островчета, които отвисоко приличаха на малки зелени капчици в блестящата синева на океана.

Ник откри яхтата на Хамел без никакви затруднения. Тя се насочи в открито море в момента, в който ние завършихме втория си кръг над пристанището.

Във въздуха кръжаха и други хеликоптери. Натоварили богатите си пасажери за кратка разходка над живописното крайбрежие, те ни осигуряваха отлично прикритие. Нито Нанси, нито Джош Джоунс биха могли да разберат, че ние следим точно тях.

Вдигнах бинокъла на Ник и хванах на фокус фигурата на Нанси на мостика. Негърът не се виждаше никъде, вероятно бе в рубката за управление.

— Вземат посока към Кий Уест — рекох. — Няма начин да ги изпуснем, затова можеш да направиш едно-две кръгчета над пристанището. Не искам да разберат, че ги следим.

Едър и спокоен мъжага със зачервено добродушно лице, Ник изпълни нареждането ми.

— Тази долу е госпожа Хамел — отбеляза той. — Какво си намислил, Барт?

— Ти пък откога стана толкова любопитен? — парирах го аз. — Иди да питаш полковника какво е намислил.

— Добре, добре — ухили се той. — Вече не съм любопитен.

Яхтата наближаваше заливчетата на Кий Уест. Намали ход, направи широк завой и се приближи до живописния бряг на Матекомбе Кий. После тръгна успоредно с него, по посока на група миниатюрни островчета, които се виждаха на пет-шест километра по-нататък.

— Кои са тези острови? — попитах аз.

— Някога са били убежища на пирати — отвърна Ник, отлично запознат с историята на Флорида. — Оттук са осъществявали нападенията си над минаващите кораби. Според преданията някъде тук е била базата на Черната брада. Днес са необитаеми.

Яхтата намали ход и се плъзна в тесния ръкав между две съседни островчета. Гъстата растителност почти я скри от очите ни.

Прецених, че ще бъде твърде рисковано да се въртим отгоре и да чакаме. Нанси или Джош, а най-вероятно и двамата, лесно биха се досетили, че проявяваме специален интерес към тях.

— Давай да се връщаме, Ник — рекох. — И си дръж устата затворена, ако не искаш да си имаш работа с полковника.

Той учудено ме погледна, после сви рамене.

— Ти си клиентът — промърмори и пое курс към града. — Но трябва да ти кажа, че тя е свястно момиче, Барт.

— Откъде знаеш? Познаваш ли я?

— Разбира се. Познавам и господин Хамел. Миналия месец ги откарах до Дайтона Бийч, после ги върнах обратно. Не си паднах много по Хамел — не обичам надути глупаци като него. Но тя е наистина очарователна. И твърде млада, за да бъде съпруга на такъв тип…

— Добре ли се разбираха?

— Откъде да знам? Той седеше отзад и мълчеше. Тя беше на твоето място и през цялото време чуруликаше.

— На каква тема?

— Проявяваше любопитство към хеликоптера, за пръв път се качваше на такава птичка… Задаваше хиляди въпроси, всичките логични и интересни. Никак не е глупава.

Така значи. Нанси е свястно и умно момиче. Но понякога свестните и умни момичета също проявяват желание да кръшнат, нали? Предпочетох да сменим темата и го попитах как върви бизнесът. Изчерпахме въпроса едва когато кацнахме. Ник ме изпрати до колата.

— Дръж си устата затворена, приятел — предупредих го аз.

— Бъди спокоен.

Стиснахме си ръцете и аз подкарах към службата. Гленда ме осведоми, че полковникът е зает и попита какви съм ги свършил.

Понечих да й разкажа за посещението на Нанси на пиратските острови, но изведнъж в съзнанието ми прозвуча гласът на Бърта: „Много пара може да се изкара от тези богати тъпаци. Човек просто трябва да мисли добре“. Лъжата сама ми кацна на езика.

— Проследих я с хеликоптера — рекох. — Чиста загуба на време. Цял следобед се занимаваха с риболов.

Гленда кимна с разбиране.

— Хамел сигурно си е изпуснал нервите — продължих аз. — Понякога се случва с всички ни…

— Ще кажа на полковника — рече тя.

Прибрах се в кабинета. Чик го нямаше. Измъкнах бутилката скоч от бюрото, сипах си два пръста в чашата и запалих цигара.

Човек просто трябва да мисли добре.

Заех се с това занимание. След известно време стигнах до заключението, че тези островчета заслужават личната ми инспекция. Може би Нанси ги е избрала за нуди-плаж или риболов, но не е изключено именно там да се среща с митичния Уолдо Кармайкъл. Мястото е закътано и изключително подходящо за подобен род упражнения. Като лоялен служител на детективското бюро, аз би трябвало да докладвам на полковника за всичките си подозрения. Ами ако не го сторя? Какво ще спечеля, ако си затрая за посещенията й на необитаемите островчета.

Сипах си още два пръста и продължих умствената гимнастика. След известно време придърпах телефонния апарат и набрах номера на Тони Ламберти. Тони имаше агенция за риболовни лодки под наем. Понякога, когато Бърта проявяваше желание да подиша морски въздух, аз вземах някоя от тях. Уговорих се с него да ми подготви една лодка за пет часа сутринта.

— Колко време ще я задържите, господин Андерсън?

— До обяд.

— Ако платите в брой ще ви направя отстъпка, господин Андерсън — предложи Тони. — Ще ви струва двадесет долара. В случай, че платите с кредитна карта, цената ще бъде тридесет.

— В брой — рекох.

— Лодката ще ви чака. Заповядайте в уговорения час.

Чик влезе точно когато оставях слушалката.

— Какво стана?

— Нищо. Ловеше си рибата и толкоз…

— Хайде стига, бе!

— Така беше. Но въздушната разходка ми се отрази добре. Ти какво свърши?

— Изтърках един чифт подметки — ето какво! — оплака се той. — Вече съм готов да се обзаложа, че проклетият Уолдо Кармайкъл изобщо не съществува! Дори ченгетата не са чували за него. Проверих всички хотели и мотели, надникнах дори из болниците. Никакъв Уолдо Кармайкъл!

— Да идем да кажем на полковника — изправих се аз.

Наложи ни се да почакаме десетина минути, после влязохме при Парнъл. Докладвах, че досега не сме открили нищо.

— По всичко личи, че някакъв смахнат си прави шеги с Хамел — рекох. — Събраната информация недвусмислено говори, че жена му е свястна, очарователна и далеч не глупава. Никой не е казал и дума против нея.

— А в района няма дори следа от мъж на име Уолдо Кармайкъл — добави Чик.

Парнъл замислено попипа носа си.

— Не можем да оставим нещата така — промърмори най-сетне той. — Твърде рано е да прекратяваме операцията. Наблюдението е установено едва от два дни. Ще караме така до края на седмицата, Барт. — Обърна се към Чик и добави: — Няма смисъл и на теб да ти губим времето, ще ти дам нова задача… — Към мен: — А ти се погрижи за госпожа Хамел. Не е оправдано да харчим пари за проверка на морските й пътешествия, но на сушата искам да си неотстъпно след нея. Ако не откриеш нищо до края на седмицата, ще си поговоря с Палмър. — Отпрати ме с кратко махане на ръка, продължението на същия жест покани Чик да заеме едно от свободните кресла.

Върнах се в кабинета. Бях доволен, че Чик ще получи друга задача. Сега спокойно мога да свърша това, което бях намислил. За два часа ще бъда при островчетата. Никой в службата не би могъл да знае, че не съм зает с проследяването на Нанси. Ще имам цяла сутрин за оглед. Ако не открия нищо, следобедът ми ще бъде посветен на Нанси Хамел — точно според изискванията на службата.

После си спомних, че до заплата остават цели девет дни, а в портфейла ми се гушат някакви мизерни тридесетина долара. А двадесет трябваше да платя за наетата лодка! Тревога нахлу в душата ми.

Банковата ми сметка отдавна беше на червено. Отпуснах се обратно в стола и се замислих за мрачното си бъдеше. Това, непосредственото… Не успея ли да прилъжа някого за поредния заем, щях да бъда изправен пред сериозни проблеми с изхранването. Рядко попадах в толкова притеснена ситуация. Бърта е виновна за всичко, скръцнах със зъби аз. Бърта и проклетият „Гларус“! Признах си честно обаче, че храната беше фантастична. Не съжалявай, рекох си. Изход може да се намери и от най-отчаяната ситуация. Започнах да прехвърлям в съзнанието си имената на приятели, които ми бяха подавали ръка в ситуация като тази. След известно време си признах, че това е безнадеждна работа и се отказах. Тъй наречените ми приятели минаваха на другия тротоар в момента, в който ме зърнеха…

Бърта?

Мракът се поразсея, идеята ми се стори добра. Ако успея да подходя правилно, може би ще се добера до успех. Досега не бях й подхвърлял уловки, но винаги има пръв път, нали?

Часовникът ми показваше 17.40. Бърта обикновено си тръгваше от модната централа някъде около 18.00. Може би ще успея да я хвана, ако побързам.

Побързах.

Когато стигнах паркинга пред сградата, с облекчение видях, че хондата й още е там. Запалих цигара и останах да чакам. След няколко минути Бърта се появи на входа и бързо закрачи към колата си.

— Здравей, скъпа — улових ръката й аз. — Реших да те изненадам.

Тя ме дари с дълъг, подозрителен поглед. Веднага забелязах, че не е в обичайното си безоблачно настроение.

— Защо не си на работа?

— Прекрасен начин да поздравиш другарчето си по легло — отвърнах аз. — Някой казвал ли ти е, че днес изглеждаш страхотно?

— Я стига си се занасял! — отряза ме тя. — Казвай за какво си дошъл!

— Да си оплакна окото — рекох. — Ела за малко в колата ми. Искам да говоря с теб.

— Не ми се седи в колата ти — опъна се тя. — Заведи ме да пийна нещо.

Не се получи. Добре знаех какво пие моята Бърта — само коктейли с шампанско. Затова й стиснах ръчичката и я поведох, към паркираното наблизо мазерати.

— Става въпрос за бизнес, миличка — поясних. — Мисля върху това, което ми подхвърли снощи.

— Искам едно питие! — сопна се тя. — Какво съм ти подхвърлила?

Отворих вратичката на колата и побързах да я натикам вътре. Заобиколих почти в тръс и се настаних зад волана.

— Една разумна идея — отвърнах на въпроса й аз. — Искаш ли цигара?

Тя бръкна в поднесеното под носа й пакетче. Запалих й цигарата, после обслужих и себе си.

— Не помня никакви идеи — призна си Бърта. — Какво съм ти казала?

— Ще те цитирам по памет — рекох. — „На твое място бих се поогледала между богатите тъпаци, за които работя. И бих им подхвърлила една-две уловки…“ Спомни ли си?

Мрачното настроение бързо я напусна:

— Да — главата й отривисто кимна. — И какво?

— Замислих се върху думите ти. И колкото повече разсъждавах, толкова по-разумни ми се струваха те… Започнах да вярвам, че бих могъл да се докопам до доста мангизи… Сторя ли го, положително няма да забравя и другарчето си по легло…

— Слушам те — кратко рече тя. — Можеш да започваш.

— За да задействам нещата, ще ми бъде необходим малко начален капитал — рекох. — Искаш ли да ми станеш съдружник?

— Пари ли просиш? — проблеснаха гневно очите й.

— Може да се каже и така — признах си аз. — Но пари назаем, с лихва от двадесет процента след изтичането на десет дни. Плюс факта, че можеш да станеш и мой съдружник.

— В какво?

— Това ще си остане тайна, скъпа — дарих я със загадъчната си усмивка аз. — Гарантирам връщане на дълга точно след десет дни. Предполагам, че ми имаш доверие…

— Нищо подобно! — хладно ме изгледа тя. — На Ръс Хамел ли ще заложиш капана си?

— Да съм споменавал името му? — направих се на учуден аз.

— Работиш за него — поясни тя. — Снощи ме разпитваше пак за него. Започна да шикалкавиш, когато те попитах дали работиш за него и това ми даде отговора.

— Наистина е така, скъпа — въздъхнах аз. — Но това да си остане между нас. Той подозира жена си в тайни похождения и ни нае да я следим. Моля те, скъпа, нека това остане дълбоко под сутиена ти!

— Тази наивничка? — презрително изсумтя Бърта. — Тоя трябва да се е побъркал. Нима не вижда, че жена му не е от игривите? Става само за тенис и риболов!

— Но може да се изкуши, нали? — подхвърлих аз. — Особено ако около нея се навърта някой богат безделник, който освен всичко друго е и по-млад от Хамел… Тя е самотна, скучно й е. Мъжът й по цял ден чука на машинката. Богатият безделник е настойчив, предан, очарователен… И накрая всичко свършва с бурна любов… Случвало се е и на по-целомъдрени от Нанси Хамел…

— Може би — сви рамене Бърта. — Не разбрах твоята роля в цялата работа…

— Работя по въпроса, скъпа — уверих я аз. — Но ми трябва малко първоначален капитал.

— Колко малко?

Бях успял да събудя интереса й. Петдесетак спокойно ме оправяше, но реших да се държа на ниво.

— Да кажем триста — рекох с достойнство аз. — А после и…

— Триста долара?! — щеше да припадне тя. — Я иди да се прегледаш!

— Добре, скъпа, можеш да забравиш цялата работа. — Гласът ми продължаваше да тежи от достойнство. — Ще ги намеря от друго място. Забравяш, че това е заем, а не подарък. Познавам куп хора, които ще ми отпуснат заем от триста долара за десет дни при двадесет процента лихва!

— Мръсен лъжец! Никой освен мен не би ти дал дори петачка! — Ръцете й решително отвориха малката чантичка: — Добре, Барт. Давам ти сто и петдесет. Връщаш ги след десет дни с двадесет процента лихва!

Хвърлих едно око към отворената чантичка. Беше направо фрашкана с мангизи.

— Банка ли си ограбила? — попитах.

Тя тикна две банкноти в ръката ми и щракна капачето.

— Очаквам дял от печалбата, стига да се докопаш до нещо — рече. — Ясно ли е?

— Има ли за мен, ще има и за теб — обещах аз и прибрах банкнотите в портфейла си. Отново се почувствах богат.

— А сега ще идем да пийнем нещо — рече. — Карай към „Цезар“, защото направо умирам от жажда!

Поколебах се. Един коктейл с шампанско в „Цезар“ струваше десет долара. Но колебанието ми продължи точно две секунди. Отново бях богат. За какво, по дяволите, служат парите? За харчене!

Запалих мотора и потеглих към бар „Цезар“.

 

 

Малко след шест и половина сутринта се добрах до пиратските островчета. Страшно ми беше трудно да се вдигна в четири и половина. Справих се единствено благодарение на стария будилник и три чаши силно кафе.

Бърта изпи два коктейла, зададе ми куп въпроси, на които не получи отговор, после се вдигна, тъй като имала среща. Аз се прибрах у дома и започнах подготовката за ранното морско пътешествие. Измъкнах от скрина маскировъчната униформа, която не свалях от гърба си по време на Виетнамската война. Тя се състоеше от широка лятна куртка, клин, ботуши и ловджийски нож — всичко това влезе без особени трудности в туристическия ми сак. Най-отгоре сложих памучна шапка с широка периферия, спрей против насекоми и термос с ледено шотландско уиски.

На път за пристанището се отбих в едно денонощно отворено кафене и си купих пакет сандвичи със студено телешко. Лодката ме чакаше.

Когато островчетата се показаха на хоризонта, аз изключих извънбордовия мотор и се преоблякох. Чувствах се странно във военните дрехи, но гъстата растителност насреща потвърждаваше правилността на избора ми.

Напръсках лицето и ръцете си с химикала против насекоми и насочих лодката към тесния проток, в който беше изчезнала вчера яхтата на Нанси. Познавах всички разновидности на комарите и знаех, че във влажната сянка на джунглата те хапят по всяко време на денонощието.

Напредвах бавно и внимателно. Пуснат на малки обороти, извънбордовият двигател почти не издаваше шум. Над главата ми надвиснаха диви лози и испански папрати. След ослепителното слънце тук ми се струваше тъмно като в зимник. Облак комари се насочи към лицето ми, очевидно решили, че закуската им пристига на крака. Но спреят свърши работа и комарите се пръснаха с разочаровано жужене. Отпред проблесна светлина и скоро се озовах в нещо като малка лагуна. Изключих мотора и оставих лодката да се приближи по инерция до пясъчния бряг. Добре отъпкана и очевидно често използвана пътечка изчезваше по посока на гъстата растителност. На брега стърчеше дебел кол с отъркани ръбове. Очевидно за него завързваха яхтата. Сръчно прекарах лодката натам, прехвърлих въжето й върху кола и скочих на брега. Преметнах раницата през рамо и внимателно потеглих по пътечката. Очите ми търсеха скрити в шубраците змии, ловджийският нож се озова в ръката ми. Изминах около половин километър. Кълвачи с блестящи бели клюнове и сини лястовички се вдигаха на облаци в небето, изплашени от моето приближаване. Жегата беше потискаща, целият плувнах в пот. Пътечката рязко извиваше на няколко метра пред мен. Светлината се усили, предполагах, че ще изляза на някоя малка полянка.

Припомних си всички похвати, които бях усвоил в джунглата. Изоставих пътечката и запълзях сред шубраците, внимателно отбягвайки сухите съчки. Стигнах дънера на старо, отдавна изсъхнало дърво и предпазливо надникнах иззад него. На полянката беше разпъната голяма зелена палатка, от онези, които използвахме във Виетнам. Тя беше достатъчно голяма, за да побере четирима души с багажа им. Входното платнище беше спуснато, на отъпканата трева имаше портативна скаричка за барбекю и два сгъваеми стола с брезентови седалки.

Това едва ли отговаря на нечии представи за любовно гнезденце, рекох си озадачено аз. Не ми се вярваше Нанси да бие целия този път, за да се шмугне в една военна палатка, която положително е нагорещена като пещ…

Останах неподвижен зад прикритието си. Трябваше да разбера дали в палатката има някой. Спуснатото платнище на входа предполагаше, че собственикът го няма. Огледах се и си избрах голям, покрит със ситни цветчета храст, издигащ се на няколко метра от пътечката. Стигнах до него без инциденти, придвижвайки се леко приведен сред гъсталака. Оттук гледката беше отлична, а от полянката трудно можеше да бъда открит. Комарите монотонно жужаха около главата ми. Джунглата тънеше в тишина, нарушавана единствено от птичите крясъци. Избърсах изпотеното си лице, дръпнах ципа на раницата и отпих едра глътка леден скоч. Припуши ми се, но не посмях да запаля. Отпуснах се на тревата и се приготвих за чакане. Този път чаках наистина дълго. Беше ми горещо, час по час поглеждах часовника си. Когато стрелките се сляха върху цифрата девет, до ушите ми долетя някакъв шум. Проснах се на земята и замрях. Някой вървеше през джунглата и безгрижно си подсвиркваше. Под краката му пропукваха сухи съчки, тялото му шумно се провираше през преплетените клони на дивите лози. Така ходеше човек, който се чувства уверен и необезпокояван от никого.

Надникнах между листата тъкмо навреме, за да хвана появата му на срещуположния край на полянката. Беше среден на ръст, с широки мускулести рамене. Двадесет и пет, най-много двадесет и шест годишен. Косата му беше дълга и несресана, гъстата брада прикриваше по-голямата част от лицето му. Беше облечен в зелена риза с дълги ръкави и тесни черни панталони, натикани в ниски мексикански ботуши. В едната му ръка се поклащаше въдица, а другата стискаше две средни по размер черни сепии, вече измити и почистени.

Приближи се до скаричката за барбекю и се зае да я разпалва. Аз си останах сред храстите, неподвижен и разкъсван от противоречиви мисли. Възможно ли е това закоравяло хипи да се окаже тайнственият Уолдо Кармайкъл? Като нищо, рекох си, макар да не ми се вярваше много-много. Наблюдавайки сръчните движения на ръцете му и играта на мускулите под зелената риза, аз стигнах до заключението, че мадама като Нанси Хамел като нищо може да си падне по такъв тип отшелници.

Рибата зацвърча върху скаричката, а мъжът дръпна ципа на входното платнище и влезе в палатката. След минута се появи отново, в ръцете му имаше метална чиния, вилица и нож. Изчаках го да се нахрани и да зарови остатъците в края на отъпканата площ. Едва след това реших да предприема някакви действия. Стъпвайки напълно безшумно, аз направих един широк кръг около полянката и отново излязох на пътечката. Поех нататък, като нарочно влачех краката си по сухите листа. Няколко метра преди завоя към полянката започнах да си подсвирквам. Исках да го предупредя за пристигането си, инстинктивно усетих, че незабелязаното промъкване до палатката ще бъде един дълбоко погрешен ход.

Изскочих на полянката. Дългокосият се беше изправил на крачка от палатката, дулото на карабината 22-ри калибър в ръцете му сочеше точно в корема ми.

Заковах се на място и му подхвърлих една от очарователните си усмивки.

— Здравейте — жизнерадостно подвикнах аз. — Моля за извинение, нямах никакво намерение да смущавам спокойствието ви. Мислех, че съм съвсем сам на това островче…

Дулото на пушката помръдна надолу и вече сочеше в глезените ми. Но човекът си остана напрегнат, мускулите му нервно потръпваха.

— Кой си ти? — попита той с нисък, гърлен глас.

Едва сега видях, че е уплашен до смърт.

— Казвам се Барт Андерсън — отвърнах със същата приятелска усмивка на уста. — Мога ли да се приближа? Тази пушка ме гледа доста страшничко, по-добре да я отместите встрани…

Той си остана напрегнат като притиснат до стената котарак.

— Стой на мястото си! — предупреди ме гърленият глас. — Какво правиш тук?

— Тръгнал съм да търся Пещерата на косовете — рекох. — Да знаете случайно в каква посока се намира?

— На този остров няма никакви пещери! — отсече брадатият. — А сега изчезвай!

— Сигурен ли сте? — направих се на учуден аз. — Един тип в бар „Нептун“ се кълнеше, че е точно тук!…

— Казах да изчезваш!

Усмихнах се и пристъпих крачка напред.

— Вие ми приличате на отшелник — рекох.

Пушката се насочи право в гърдите ми.

— Изчезвай! Повече няма да повтарям! — Заплахата в гласа му не можеше да се сбърка с нищо друго.

— О, я стига! — зарязах благодушния тон аз. — Не се дръж като глупак! Нали не искаш да…

Пушката изгърмя с оглушителен трясък, куршумът се зарови в шумата на крачка от тропическите ми ботуши. Вече бях забелязал, че това е стара карабина с механично зареждане и ответните ми действия бяха светкавични. Докопах го още преди да успее да вкара втори патрон в затвора.

Рефлексите му обаче се оказаха на висота. Ако не притежавах специална подготовка, положително щеше да ме обезвреди с мощния ритник, насочен в слабините ми. Успях да се завъртя в последния миг и ритникът попадна в бедрото ми. Въпреки това отлетях няколко крачки назад. Той хвана пушката за дулото и прикладът изсвистя на милиметри от лицето ми. Започна да ми писва. В момента, в който вдигаше пушката за втори удар, аз скочих напред и стоварих юмрука си в слънчевия му сплит. Ударът беше тежък, подкрепен от цялата тежест на тялото ми. Въздухът излетя от гърдите му с остро свистене, като от спукана автомобилна гума. Тялото му политна и се отпусна на колене, устата му се отвори, опитвайки се конвулсивно да поеме въздух. Не го изчаках да се съвземе, а му нанесох къс саблен удар в основата на врата. Стовари се по очи върху смачканата трева и си остана там.

Използвах паузата, за да надникна в палатката. Вътре имаше две легла, доста раздалечени едно от друго. На подвижната поставка между тях имаше брезентова мивка, а пред нея — сгъваема масичка. Повърхността на масичката беше почти, изцяло запълнена от женски атрибути — четка за коса, гребен, четка за зъби, флакон, че дезодорант и малка пудра. В единия край бяха личните вещи на мъжа — четка за зъби, каничка за кафе, пакет цигари и евтина запалка.

Извъртях глава да го погледна. Тялото му вече даваше признаци на живот. Пристъпих нататък, взех пушката и клекнах да го изчакам.

Той бързо се съвземаше. Отначало се надигна на колене, направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, после се изправи. Ръката му механично разтъркваше основата на врата, очите му се заковаха в лицето ми.

— Хайде да се държим разумно — предложих аз и също се изправих. Наблюдавах го внимателно, злобният блясък на сиво-зелените му очи никак не ми харесваше.

— Какво правиш тук? — пожела да узнае той. — Само не ми предлагай скапаната си версия за някаква Пещера на косовете!… Какво искаш?

— Да речем, че търся тишина и спокойствие — отвърнах. — Също като теб. Тези островчета са истински рай за човек, който търси спасение от жегата…

— Да не си беглец от армията? — присви очи той и ги плъзна по униформата ми в защитен цвят.

— Нали ти казах — усмихнах се аз. — Търся тишина и спокойствие. Ако и ти си като мен, може би ще ти се доверя… Като мен ли си?

Той се поколеба за миг, после сви рамене.

— Зарязах казармата преди шест месеца. Писна ми от тъпотии!

Бях сигурен, че ме лъже. Изобщо не приличаше на войник. След три години служба като военен полицай нямах никакви затруднения при разпознаването на дезертирали войници.

— Добре си се подредил — рекох. — Палатката ти я бива. Дълго ли ще останеш тук?

— Колкото трябва — изръмжа той. — Но място за теб няма. Иди да си потърсиш някой друг остров.

Женските принадлежности в палатката не ми излизаха от главата. Въпросът беше дали са на Нанси, или тоя тип си е довел и мадамата?

— Добре — рекох. — Аз предпочитам да си имам компания, но след като не ме искаш… — Свих рамене и добавих: — Ще си потърся нещо друго… Желая ти късмет, войниче.

Пристъпих към храста и си взех сака.

— Как се добра дотук? — попита той.

— Като теб — рекох, помахах му с ръка и стъпих на пътечката, която щеше да ме отведе обратно при лодката.

Вървях не повече от три-четири минути, когато долових стъпките му зад гърба си. Не беше изкарал курсове по специално водене на бой в тропически условия, но въпреки това се представяше доста добре. Ако не бях нащрек, положително не бих разбрал, че ме следи. Продължих да крача напред и скоро се озовах при лодката. Знаех, че дългокосият е на няколко метра зад мен, но прикритието му беше добро. Не се показа, очевидно искаше да се увери, че си отивам, и нищо повече…

Качих се в лодката, прибрах въжето от прогнилия кол и включих извънбордовия двигател. Насочих носа към дългия, тъмен тунел, който щеше да ме изведе в открито море. Бях сигурен, че онзи ще ме следи, докато се изгубя на хоризонта, затова поддържах твърд курс към материка. Завъртях кормилото едва когато групата островчета изчезнаха от погледа ми. Поех към Матекомбе Кий.

Вкарах лодката в малкото рибарско пристанище, завързах я за пристана и тръгнах към кръчмата, чиято врата зееше гостоприемно на няколко метра от водата.

Чернокожият барман изненадано ме погледна, после на лицето му цъфна широка дружелюбна усмивка.

— За момент ми се стори, че пак съм в казармата, шефе — осведоми ме той. — Тая тропическа униформа ми навява стари спомени…

Кръчмата беше абсолютно празна.

Покатерих се на високото столче пред бара и си поисках бира.

Негърът отвори една изпотена бутилка и напълни високата чаша, която беше поставил пред мен. Бях жаден като камила. Опразних чашата на един дъх, побутнах я към черньото и запалих цигара.

— Отскочих до пиратските островчета — рекох. — А тая униформа си е точно за там…

— Прав си — рече негърът и ми отвори втора бира. — Там има само птички… Някога е имало индианци, ама сега е пусто…

— Отвори една бира и за себе си — предложих аз.

— Благодаря, шефе, но още ми е рано — поклати глава той.

Погледнах часовника си. Минаваше единадесет.

— Тук мога ли да намеря някоя въдица и макара под наем? — попитах. — В отпуска съм, тръгнал съм да посъбера малко слънце…

— Ще ти дам моята — рече негърът. — Като ти гледам лодчицата, май си я взел под наем от Тони… Или може би греша…

— Не грешиш. Наех я от Тони, само за един ден… Значи ще ми дадеш въдицата си, а?

— Разбира се, чакай да я донеса… — Скри се зад някаква мръсна завеса и започна да рови. След няколко минути се появи отново с хубава въдица и кутия стръв в ръка.

Извадих последната си банкнота от петдесет долара и я поставих върху тезгяха.

— Просто за в случай, че взема да падна в морето — поясних. — Ще се върна някъде около пет… Става ли?

Негърът плъзна банкнотата обратно към мен.

— И двамата сме ветерани от войната, шефе — рече. — Не вземам залог от човек като теб.

Прибрах си петдесетачката с чувство на облекчение. Благодарих на бармана и се върнах при лодката. Отдалечих се доста навътре, преди да изключа мотора и да започна да обличам тениската и леките памучни панталони. Натъпках униформата обратно в сака и поех по посока на островите. Подминах тясното проливче, което водеше към палатката на онзи хипар, и спрях в малко заливче с надвиснали над водата дървета на около половин километър по-нататък. Отворих пакета със сандвичите и замислено започнах да дъвча.

Какво прави този тип на необитаемия остров, зададох си първия логичен въпрос аз. Не беше беглец от войската, това поне беше съвсем сигурно. На кого бяха женските вещи в палатката му? На Нанси или просто на някоя друга мадама? И още нещо, напомних си аз. Тези палатки струват доста пари. Хипито изглеждаше така, както изглежда човек без пукнат цент в джоба. Нанси ли го беше финансирала?

Хвърлих въдицата. Просто ей така, да минава времето. Продължавах да си блъскам главата, но нищо не ми идваше наум. Трябваха ми още факти, повечко информация. Постановката започваше да възбужда любопитството ми.

Някъде около три следобед до слуха ми достигна далечното боботене на дизелов мотор. Пуснах въдицата на дъските в краката си, хванах се за надвисналите над главата ми клони и придърпах лодката в крайбрежните коренища.

След няколко минути пред очите ми се появи яхтата на Хамел. Вървеше с пълен ход, носът й отхвърляше високи пенливи струи. Намали скоростта си едва на тридесетина метра от проливчето, след секунда бялата палуба се плъзна навътре и изчезна сред гъстата зеленина.

Изпитах известно колебание. Не можех да пренебрегна възможността Джош Джоунс да остане някъде на пост по указания на Нанси. Види ли ме, всичко пропада. Реших да изчакам тук. Изтече един час. Запълвах си времето да трепя комарите по влажното си от пот лице. Жегата ставаше направо непоносима. После до ушите ми отново достигна боботенето на дизела. Яхтата изскочи от провлака, увеличи скоростта и се насочи към континента.

Реших още веднъж да си поприказвам с онова хипи. Бих могъл да му кажа, че ми е свършил бензина и искам да си купя от него… Нямаше откъде да разбере, че аз зная за липсата на каквато и да било лодка в близост до палатката му. Нямаше как да знае и друго — че подозирам Нанси в изпълнението на снабдителските функции. Още не можех да кажа дали той е нейният любовник, но бях готов да се закълна, че именно тя го е домъкнала тук и го е оборудвала като за къмпинг.

Включих мотора и насочих лодката под гъстите листа на дърветата. Хвърлих примката върху изгнилия кол и забързах по извиващата се сред джунглата пътечка. Вече не се опитвах да стъпвам безшумно.

Скоро пред очите ми се появи завоят, зад който беше полянката с палатката. Забързах натам, после изведнъж се заковах на място.

Полянката беше абсолютно празна, имаше занемарения вид на изоставен туристически бивак. Нямаше палатка, нямаше два сгъваеми стола, нямаше скара за барбекю. Рошавата птичка беше отлетяла с помощта на Нанси и Джош Джоунс, разбира се. Рошавият вероятно им е разказал за моето посещение, след това са решили да очистят терена.

В едно обаче вече бях сигурен — това хипи имаше сериозни основания да се крие на необитаемото островче. Толкова сериозни, че неочакваната ми визита го е накарала незабавно да си потърси ново скривалище.

Пристъпих към смачкания правоъгълник пожълтяла трева, върху който доскоро беше разпъната палатката. Дълбоко в себе си таях надеждата, че може би са забравили нещо при бързото си оттегляне. След няколко минути взиране открих това нещо — евтината запалка, която бях забелязал на сгъваемата масичка. Отпуснах се на колене да я разгледам. Ако имам късмет, това гладко парче ламарина може би е съхранило някакъв отпечатък, рекох си аз. Извадих носната си кърпа и внимателно повдигнах запалката с нея. После я увих и я пуснах в джоба си. Продължих изследването на терена, но не открих повече нищо. Изправих се и бързо се насочих към лодката.

Часът беше 16.30. Трябваше да се отбия на Матекомбе Кий, за да върна въдицата на бармана. Едва ли ще успея да се появя в службата преди 19.00. Но имах всички шансове да заваря Хари Медоуз. Шефът на нашата лаборатория никога не бързаше да приключи с работния ден.

Включих извънбордовия мотор и поех към Матекомбе Кий.

 

 

Когато влязох в службата, Гленда тъкмо си тръгваше.

— Полковникът тук ли е? — попитах.

— Преди пет минути си тръгна — хладно ме изгледа тя. — Нещо ново?

— Нищо — поклатих глава аз. — Цял следобед се влача подире й. Държи се като нормална съпруга — зяпа по витрините, пие чай с разни като нея, а после се прибира у дома. Господи, как мразя наблюдението на такива безделници!

— Такава ти е работата — отсече Гленда и тръгна да си върви.

Изчаках я да влезе в асансьора и се насочих към дъното на коридора. Отворих вратата на лабораторията и с облекчение видях, че Хари Медоуз още е там, надвесен над микроскопа си.

Висок и слаб, Хари наближаваше седемдесетте. Преди да се пенсионира беше шеф на полицейската лаборатория в Парадайс сити. После Парнъл му предложи малката, но отлично оборудвана лаборатория на нашето бюро и той прие, радостен, че няма да води безсмисленото съществуване на запазен и все още здрав пенсионер.

— Здрасти, Хари — поздравих аз и затворих вратата след себе си. — Още ли работиш?

Хари отлепи око от микроскопа и разсеяно кимна с глава.

— Всъщност се будалкам с разни работи — рече той. — По-интересно ми е, отколкото да седя пред телевизора у дома. Какво те води насам?

Извадих запалката, увита в носната ми кърпа.

— Много те моля да потърсиш някой отпечатък по нея, Хари. Ако откриеш нещо, снеми го. Искам да ги дам за проверка.

— Утре сутринта си готов, Барт — кимна лаборантът. — Искаш ли да ги пратя за проверка във Вашингтон?

— Да, ако обичаш — рекох аз и се обърнах да си вървя. Спрях се с ръка върху бравата. — Откри ли нещо във връзка с онези анонимни писма, които ти донесе Чик?

— Написани са на канцеларска машина IBM със сменяема глава. Била е поддържана добре, не можах да идентифицирам нито една отделна буква. Хартията обаче е интересна. Разполагам с мостри от всички видове канцеларска хартия, които се продават в града и околностите. Тази обаче не е от тях. Предполагам, че е италианско производство. Повтарям: само предполагам…

Знаех, че предположенията на Хари рядко се оказват погрешни и запомних информацията за евентуална бъдеща употреба.

— Какво направи с писмата?

— Предадох ги на Гленда заедно със заключението си.

— Добре, Хари. Съобщи ми, ако откриеш някакви отпечатъци по запалката. Утре ще се видим.

Влязох в своята канцелария. Чик си беше отишъл. Настаних се зад бюрото и се отдадох на размисъл.

Къде ли завлече хипито тази Нанси? Изключено беше да го е докарала в града, пристанището винаги беше пълно с любопитни типове. Видят ли го, че слиза от яхтата на Хамел, веднага ще плъзнат клюките. На нейно място бих го оставил под палубата някъде докъм три часа сутринта. По това време кеят беше празен и хипито имаше всички шансове да се измъкне незабелязано.

Стигнах до заключението, че няма да е зле, ако прекарам нощта на пристанището. Разполагах с много време. Извадих от чекмеджето полицейски револвер 38-и калибър, заредих пълнителя и го тикнах в кобура подмишницата си. После взех асансьора към подземния гараж.

След три часа ще се мръкне. Запитах се дали Бърта е свободна, но после реших да не й се обаждам. Просто защото положително би ме натоварила с още една скъпа и прескъпа вечеря. Напомних си, че трябва да пазя максимално дълго парите, които ми бяха останали.

Подкарах към пристанището. Паркирах колата наблизо и бавно се помъкнах покрай редиците сергии, отрупани с плодове и риба.

Ал Барни седеше на любимия си кнехт, в ръката му проблясваше кутийка с бира. В негова чест направих огромен завой и успях да потъна в тълпата туристи и рибари, без да бъда видян.

После ми хрумна да се отбия в бар „Аламеда“. Ей така, просто да зърна Глория Корт — бившата съпруга на Хамел, а и приятелчето й Алфонсо Диас. Едновременно с това можех и да похапна.

Наближих кея с яхтите, който се извиваше в широк полукръг край брега. Забавих крачка и започнах да търся яхтата на Хамел. Не беше лесно, тъй като тук бяха струпани над шестстотин плавателни съда от най-различни видове и размери. Открих я притисната между издължена ветроходна лодка и още една яхта, почти двой никна тази, която ме интересуваше. Добре, че Джош Джоунс седеше на палубата и дялкаше някаква пръчка с опасен дори на вид рибарски нож. Едрата му фигура препречваше почти изцяло палубата откъм мостчето.

Хвърлих му само един кратък поглед и продължих пътя си. Убеждението ми, че хипито може наистина да се окаже във вътрешността на яхтата, се засили значително. Негърът си му беше пазач от най-чиста проба, друг отговор за присъствието му на борда по това време просто не виждах. Бях сигурен, че нищо няма да се предприеме преди полунощ и спокойно се насочих към бар „Аламеда“, който се намираше в самия край на кея.

Беше сряда и повечето заведения стояха полупразни. Те се оживяваха в края на седмицата, когато рибари и докери получаваха по някой долар и бързаха да го профукат за пиене.

На пътя ми се изпречи вестникарска сергия, на която се продаваха и прочитни книги. Пробих си път сред тълпата и се зазяпах в заглавията. Книгите на Ръс Хамел бяха няколко на брой — всички в пъстри и грабващи окото корици. Купих си една, носеща претенциозното заглавие „Любовта е самотно чувство“. Мадамата на корицата имаше замислена физиономия и гърди, които можеха да задръстят всякакво улично движение.

Продължих разходката си по посока на бар „Аламеда“. Пред входа беше спусната завеса против мухи. Отметнах я и се озовах в просторно помещение със заредени за вечеря масички. Вляво имаше голям бар във форма на подкова, вдясно — малък подиум с пиано. Чернокож пианист свиреше бавен джаз и на бара имаше десетина мъже. Тримата келнери мексиканци, с черни костюми и дълги бели престилки отпред, правеха отчаяни опити да изглеждат заети. Барманът също беше мексиканец. Тлъст и разплут, той ме дари с изключително мазна усмивка. Голото му теме проблясваше на светлината на лампата, мустаците му бяха дълги и извити. Клиентите бяха предимно рибари с мазолести ръце и обрулени от вятъра груби лица. Никой не си направи труда да ме погледне. Избрах си една масичка в ъгъла, седнах и оставих книгата на Хамел върху покривката.

Един от келнерите, млад, висок и мургав, бавно пристъпи към мен и ме изгледа с въпросително вдигнати вежди.

— Нещо за ядене — рекох.

— Предлагам ви нашия специалитет, сеньор. Arroz con polio. Страшно вкусно.

— Какво представлява?

— Младо пиле, ориз, червени чушки, връхчета на аспарагус. Много добър специалитет.

— Добре — кимнах. — Първо едно шотландско уиски с лед.

Забелязах, че се е зазяпал в мадамата на корицата и подхвърлих:

— Страшно маце, а?

Той ме възнагради с дълъг и хладен поглед, после се отдалечи. Облегнах се назад, запалих цигара вдигнах книгата. От крещящата в натрапчиви букви реклама на задната корица научих, че от този експлозивен роман на един от най-големите майстори на американската литература, който скоро ще бъде филмиран, вече са продадени над 5 000 000 екземпляра.

Тлъстият барман донесе чаша уиски с лед и го остави на масата. Показа ми жълтите си зъби в знак на благоразположение и се върна на бара.

Храната ми поднесоха след десетина минути. Бях гладен, пилето изглеждаше апетитно. Келнерът тикна чинията под носа ми, кимна с глава и се върна при колегите си.

Посегнах към вечерята. В този момент в заведението влязоха нови клиенти. Две възрастни жени и някакъв хлапак, отрупан с фотоапарати. Настаниха се в противоположния край на салона.

Започнах да се храня. Пилето се оказа жилаво, а чушките — прекалено горещи. Бях ял и по-лоши гозби, затова не му придирях. Тъкмо се заемах да отделя бялото месо от костите, когато иззад завесата в далечния край на салона се появи някаква жена. Огледа се за момент, после решително се насочи към моята маса.

Имаше гъста коса, боядисана в цвят на презрял морков, висока женствена фигура и приятно лице. Ханшът й беше стегнат в тънък ластичен панталон, който не прикриваше нищо, белият му цвят контрастираше отлично със зелената блузка, която беше толкова миниатюрна, че едва придържаше тежките, разлюляни гърди. Спря пред моята маса и ми показа два реда безупречни зъби. Толкова бели и равни, че просто не можеха да бъдат истински.

— Харесва ли ви? — попита.

Предположих, че това е Глория Корт и я дарих с една от чувствените си усмивки.

— Доста, особено след като се появихте вие — рекох.

Тя се засмя.

— Сам ли сте?

Тримата туристи наблюдаваха сцената от другия край на салона с открито неодобрение.

— Седнете да изпиете нещо с мен — любезно се понадигнах аз.

Тя направи някакъв знак и един от келнерите се втурна насам с бързината на прегладняла хрътка.

— Скоч — кратко му нареди тя и седна насреща ми. — Вие сте нов тук. Не помня да съм ви виждала…

— Аз несъмнено бих ви запомнил — отвърнах и спрях красноречив поглед на едрите й гърди.

Тя отново се засмя.

— Виждам, че четете една от книгите на бившия ми съпруг — рече.

Нахлузих си изненаданата физиономия.

— Какво? Я повторете, ако обичате! Бившия съпруг ли казахте?

— Миналата година се разделихме.

— Виж ти, виж ти! — възкликнах аз и отместих чинията си. — Я ми кажете, как изглежда брака с един толкова известен писател?

— Не знам как е при другите — направи гримаса тя. — Но Ръс си беше чиста болка в задника! Книгите му са пълни с долнопробен секс, направо ви се чудя как можете да ги четете!

— Току-що си я купих — обясних аз. — Нищо не съм чел от него. Просто реших да хвърля един поглед, защото знам, че Хамел живее тук…

— И вероятно си мислите, че като описва разни сексуални сцени, много го бива в леглото, нали? — приведе се напред тя. — Сигурно и аз съм била заблудена по същия начин… Но честно ще ви призная, че го бива колкото един добре сварен макарон…

— Случва се — кимнах с разбиране аз. — И тогава страда жената…

— Страда и още как!

Келнерът се появи да прибере посудата. Поръчах си кафе.

— Той се е оженил отново, нали? — подхвърлих.

— Видях я — кимна мадамата. — На такива като нея вероятно не им пука от сварени макарони… — Хвърли ми една похотлива усмивка и добави: — Но на мен ми пука и още как!

Келнерът донесе кафето.

— Вие участвате в програмата, нали? — попитах.

— Само в събота, когато е пълно — отвърна тя и се изправи: — Приятна вечер.

Спря се до масата на тримата туристи, които също се бореха със специалитета на заведението. Размени няколко думи с тях и се оттегли зад завесата.

Запалих цигара и отпих глътка кафе. Информацията не беше кой знае каква, но все пак си струваше. Ръс Хамел май ще се окаже импотентен… В съзнанието ми изплува фигурата на Нанси. Едва ли би била трудна плячка за едно яко хипи, особено ако не получава удовлетворение от мъжа си…

Разгърнах книгата и се зачетох. Въведението описваше сцена на прелъстяване, която беше толкова добра, че усетих как се възбуждам. Тоя май наистина има живо въображение!

Изчетох две глави, после се появи келнерът със сметката. Платих, дадох му бакшиш и бавно излязох в сгъстяващия се мрак. Все още имах време за убиване. Героинята на Хамел не успя да събуди интереса ми. Такива като нея ги предпочитах на живо, на книга ми изглеждаха прекалено далечни. Пуснах книгата в най-близкото кошче за боклук, после поех по кея, в посока на яхтата.

Дневната светлина все още беше достатъчна, за да видя отдалеч, че Джош Джоунс не е мръднал от поста си. Хвърлих му един кратък поглед и продължих нататък. Туристите бяха оредели, но пристанището все още беше оживено. Рибари и местни жители стояха на групички и разговаряха. Ал Барни още не беше напуснал любимия си кнехт и се оглеждаше с надежда за поредната бира. Отдалечих се. Сега ми трябваше място, от което бих могъл да наблюдавам яхтата на Хамел, без да привличам вниманието. До полунощ имаше още два часа. Луната изгря, ярките й лъчи посребриха повърхността на водата, кеят остана в черна сянка. Малкото кафене на крачка от мен вече затваряше. Келнер с уморено лице дръпна ролетката, влезе вътре и заключи вратата след себе си. Под навеса до стената имаше дървена пейка, добре скрита от сребристите лунни лъчи. Насочих се към нея. Яхтата на Хамел се виждаше отлично, беше на някакви си стотина метра от кафенето. А Джоунс едва ли ще успее да ме зърне под тъмния навес.

Зачаках. Животът на частното ченге преминава предимно в чакане. Мен доста си ме бива в това занимание. Групичките разговарящи рибари постепенно оредяваха. Тези мъже знаеха, че утре на зазоряване трябва да бъдат в морето и с нежелание отиваха да спят.

Точно в 23.00 Ал Барни хвърли бирената си кутия във водата и тежко се изправи. След минута фигурата му изчезна в мрака. Кеят вече беше почти пуст.

Няколко нощни пазачи тихо разговаряха. Повечето от тях бяха наети от собствениците на особено луксозните плавателни съдове, които дремеха на рейда. Униформено ченге мина с бавна и отмерена крачка, след него се плъзнаха сенките на две бездомни котки. Едната се отби да подуши крачолите ми. Сритах я и тя изчезна.

Цялото ми внимание беше насочено към яхтата на Хамел. И ненапразно. Някак изведнъж си дадох сметка, че Джош Джоунс го няма в брезентовия стол на палубата.

Изправих се на крака и напрегнах очи.

След няколко минути на палубата се мярнаха три черни сенки. Мостчето приглушено изтрака, миг по-късно фигурите стъпиха на пристана. Погледнаха към нощните пазачи, които бъбреха с гръб към тях, и безшумно започнаха да се отдалечават.

Тръгнах подире им, като внимавах да не се показвам на светло. Минаха под една от уличните лампи и аз успях да разпозная високата фигура на Джоунс. До него вървеше мъж с дълга сплъстена коса, по всяка вероятност моето хипи. Третият член на компанията беше от женски пол. Слаба и стройна фигура, тънка забрадка около косите. Вероятно това е мадамата, която споделяше палатката на пиратското островче с моето хипи.

Не отидоха далеч. Свърнаха в тясна и тъмна уличка. Вървях подире им, използвайки за прикритие тъмните входове.

По едно време Джоунс се спря, направи знак на спътниците си и изчезна в някакъв пасаж.

Предпазливо пристъпих натам. Надникнах иззад ъгъла точно навреме, за да видя как негърът отваря някаква врата и тримата влизат. Спомних си какво ми беше казал Ал Барни и без особена трудност стигнах до заключението, че Джош Джоунс си е поканил гости.

Пристъпих в сянката и зачаках.

Светлината се появи на третия етаж на старата сграда. От прозореца надникна лицето на Джоунс, после изчезна.

Продължих да чакам.

След един час светлината угасна.

Продължих да чакам.

Не се случи нищо. Прибрах се у дома едва когато небето започна да посивява и утрото се готвеше да встъпи в правата си.