Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Can of Worms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2012)
Разпознаване и корекция
Thund3rStorm (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Чаровна стръв

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1994

Редактор: Катерина Стоянова

Коректор: Даниела Недкова

ISBN: 954-800-936-6

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

На другата сутрин, малко след девет, влязох в канцеларията на Гленда. Тя вече беше там и сортираше пощата.

— Здрасти — рекох и се наведох над бюрото й. — Как е днес нашата работлива пчеличка?

— Какво искаш? — попита тя, без да прекъсва работата си. — Би трябвало да си гониш задачата.

— Нито за миг не преставам да го правя, красавице — отвърнах. — Трябват ми анонимните писма, Хари ме наведе на една мисъл и имам чувството, че мога да засека откъде е взета хартията.

— Ей там са — махна Гленда по посока на един от шкафовете. — Иди си ги намери.

— Много сме делови — ухилих се аз. — Явно нови балами се натискат да ни станат клиенти! — Измъкнах писмата от съответната папка и излетях навън, без да дочакам отговор от мургавата мадама.

Изкарах от гаража мазератито и потеглих към кънтри клуба. Оставих го на паркинга и седнах да чакам на един от брезентовите столове с „Нюзуик“ в ръка.

Тази сутрин станах рано и успях да начукам два рапорта на машината. Но този път си извадих и по едно копие под индиго. Вече бях готов да си побъбря насаме с Нанси Хамел. Седях си на слънце и си мислех за нея. Припомних си какво впечатление ми беше направила както на снимка, така и на живо. Бях сигурен, че няма да имам особени затруднения с нея, стига да подходя правилно. А точно това възнамерявах да направя — да подходя правилно!

Появи се в клуба някъде около 10.30. Беше облечена в екип за тенис, в ръката й се поклащаше ракета. Насочи се към портиера на клуба — възрастен негър с бяла къдрава коса, който я дари с ослепителна усмивка.

— Здравей, Джонсън, няма ли я още госпожа Хайбий? — попита тя. Бях достатъчно близо, за да чувам всяка нейна дума.

— Вече е на корта, госпожо Хамел — отвърна негърът.

Тя се усмихна, кимна с глава и прекоси терасата по посока на кортовете. Зяпах подире й, очарован от движението на стегнатото й задниче.

Изчаках петнадесетина минути и се приближих до парапета. Нанси Хамел вече играеше с Пени Хайбий. Най-удобно ще бъде да я заговоря по обед, рекох си аз и заслизах по стълбите към басейна. Съблякох се с намерението да поплувам. Наоколо беше пълно с богати безделници, предимно от женски пол. Едри, дебели, слаби, всякакви… Дори и няколко истински хубавици.

След около час се подсуших, облякох дрехите си и тръгнах по посока на кортовете. Нанси и Пени още играеха. Намерих свободно място под един от чадърите и се отпуснах на стола. Поръчах скоч и кола на безшумно изправилия се до мен келнер, дадох му бакшиш и той изчезна.

— Господин Андерсън, ако не се лъжа… — обади се мъжки глас над главата ми.

Погледнах нагоре и видях Мел Палмър — агента на Хамел. Беше облечен в безупречно бял костюм от фин тропикал и леко се усмихваше. Дарих го с най-белозъбата усмивка от арсенала си, но вътрешно изругах. Това беше последният човек на света, с който бих искал да беседвам в момент като този.

— Здравейте, господин Палмър — надигнах се учтиво аз. — Ще приемете ли едно питие?

Той отпусна дебелото си туловище в близкия стол и извърна глава към светкавично появилия се келнер. Поръча си джин-фис и насочи към мен огледалните стъкла на очилата си.

— Виждам, че работите — рече и леко кимна по посока на кортовете.

— Какво да се прави — въздъхнах аз. — Дори когато е тъпа и еднообразна, работата си е работа.

Келнерът постави питието му на масичката, той отпи една глътка, избърса устни с копринена кърпичка и също въздъхна.

— Тъпа и еднообразна, а? — подхвърли. — За нас това означава добри новини. Имате ли да докладвате нещо особено до този момент?

— Обектът не върши нищо, което би предизвикало безпокойство, сър — поклатих глава аз. — Наблюдавам я вече четири дни, но не мога да докладвам за нищо необичайно.

— Така си и мислех — разшири усмивката си Палмър. — Опитах се да обясня на господин Хамел, че напразно пръска парите си, но той е упорит.

— Проучването на Уолдо Кармайкъл не доведе до нищо, господин Палмър — информирах го аз. — Такъв човек не съществува.

— Не съм изненадан — кимна той. — Явно имаме насреща си някакъв смахнат тип. Непрекъснато повтарям това на господин Хамел, но той не иска да ми повярва. Ситуацията е много тревожна.

Тревожна е за теб, дебелак, помислих си аз. Просто защото виждаш как се изпарява тлъстата ти комисиона.

— В края на седмицата ще представя подробен доклад за заниманията на госпожа Хамел — рекох. — И той категорично ще покаже, че жената води безупречен, макар и малко скучен живот. Ако и този доклад не успее да убеди господин Хамел, просто не зная какво би могло да го стори…

— Отлично — рече Палмър, довърши питието си и стана. — Трябва да вървя. Значи в края на седмицата можем да очакваме вашия доклад, така ли?

— Разчитайте на мен, сър — изправих се аз и стиснах ръката му. — Уверявам ви, че няма за какво да се тревожите.

Останах прав, докато дебелата му фигура се изтъркаля по терасата и изчезна по посока на изхода. После обърнах глава към корта. Нанси и Пени бяха приключили играта и обличаха анцузите си. После бавно тръгнаха насам, оживено разговаряйки помежду си.

— Ще пийнем ли нещо, Пени? — попита Нанси, когато стигнаха на няколко крачки от мен.

— Нямам време, скъпа — отвърна Хайбий. — Вече съм закъсняла. Утре ще се видим, нали?

— Разбира се.

Пени забързано се отдалечи, а Нанси седна на една от крайните маси на терасата. Келнерът се наведе над рамото й, прие поръчката и се насочи към бара.

Стори ми се, че това е най-подходящото време. Изчаках пристигането на един „Том Колинс“ на масичката, изчаках Нанси да подпише сметката, изчаках келнерът да се разкара. После си окачих почтителната усмивка и пристъпих към нея.

— Добър ден, госпожо Хамел. Аз съм Барт Андерсън. Току-що разговарях с Мел Палмър, агента на съпруга ви…

Тя се облегна назад и ме погледна. В хладните, тъмни очи проблесна интерес, примесен с известна доза изненада.

— Познавате господин Палмър?

— Разбира се — дарих я със съблазнителната си усмивка аз. — Наблюдавах играта ви на корта и съм наистина впечатлен, госпожо Хамел…

— Вие играете ли тенис?

— Да, но съм далеч от вашата класа. Този ваш бекхенд е наистина неотразим!

От леката промяна в изражението на лицето й разбрах, че е изгубила интерес към мен. Бях сигурен, че няма да ме покани да седна, затова побързах да седна непоканен. Понякога човек трябва да действа бързо, иначе губи инициативата и никога не може да си я върне.

Тя очевидно се стресна от поведението ми, но бързо се овладя. Мускулите й, стегнали се за миг, отново се отпуснаха, очите й станаха още по-хладни и още по-враждебни.

— Отдавна искам да си поговоря с вас, госпожо Хамел — рекох аз с най-нежния си глас. — Намирам се в ужасно затруднение…

Тялото й се стегна, очите й тревожно се впиха в моите.

— Съжалявам, господин… Господин?…

— Барт Андерсън.

— Господин Андерсън, аз не ви познавам и съвсем не се интересувам от вашите затруднения! Не мога да си представя защо искате да разговаряте с мен. Аз самата нямам желание да го сторя…

Окачих си търпеливата усмивка. Май няма да е толкова лесна, колкото си представях.

— Тук сте абсолютно права, госпожо Хамел — рекох. — И най-искрено ви уверявам, че не бих проявил такова нахалство, ако не ставаше въпрос за вашите лични интереси… Затова ви предлагам да ме изслушате.

— Ако не си тръгнете още в тази секунда, ще повикам келнера! — отсече тя. От тона й разбрах, че не се шегува.

Е, добре тогава, рекох си. Ще си го получиш без никакви увъртания. Извадих визитната си картичка, поставих я на масата пред нея и тихо казах:

— Вашият съпруг ме нае да ви наблюдавам, госпожо Хамел!

Точно в десетката! Лицето й изгуби всякакъв цвят, очите й хлътнаха, раменете й конвулсивно потръпнаха. В продължение на няколко дълги секунди тя не помръдваше, погледът й беше закован в картичката.

Дадох й необходимото време, но това съвсем не означаваше, че изгубих своето. Очите ми не изпускаха едно страхотно маце с дълги бедра, едри гърди и сламеноруса коса, което царствено пресичаше терасата по посока на басейна. Точно с такива котенца обичам да се забавлявам, разбира се, когато портфейлът ми не е прекалено изтънял… Зяпах плавните въртеливи движения на съвършеното дупе и си давах сметка, че не зяпам сам. Същото вършеха и няколко тлъсти богати безделници с бели косми по шкембетата и изпъкнали синкави вени по паешките крачета.

Изчаках дупето да изчезне от погледа ми и едва тогава го насочих обратно към пребледнялото лице на Нанси Хамел.

Тя продължаваше да гледа визитната ми картичка.

— За да бъдете наясно със ситуацията, най-добре ще бъде да прочетете тези две писъмца — рекох аз с поверителен тон и измъкнах листовете от портфейла си. — Именно те са накарали съпруга ви да поиска тази рутинна услуга от мен…

Тя вдигна глава, очите й приличаха на черни дупки върху бяла хартия.

После протегна ръка към писмата. Синкавата хартия прошумоля между пръстите й. Аз запалих цигара и се въоръжих с търпение. Всичкото време на света беше мое. Постановка като тази изисква бавни и търпеливи действия. Не я гледах, извърнах се към някаква възрастна двойка, която тъкмо се настаняваше през няколко масички от нас. Мадамата, някъде около шестдесетте, беше силно изрусена. Дебелото й тяло бе натъпкано в бикини. Косата на мъжа беше боядисана в черно. Бюстът му беше не по-малък от гърдите на онова маце, което мина преди малко, на козината по гърба му можеше да завиди всяко уважаващо себе си шимпанзе.

Каква мъка е старостта, рекох си. Ето ги — стискат живота за гушата с някаква мрачна решителност, искат да забравят, че зад ъгъла ги чака гробището… Блъскат с ръце и крака и се борят да останат на ринга…

Нанси остави писмата на масичката.

— Тези писма са написани от мъжа ми — рече. — Уолдо Кармайкъл е името на главния герой на романа, който пише в момента.

Зяпнах от изненада. Останах неподвижен на мястото си толкова дълго, колкото го беше сторила и тя преди малко. После бавно започнах да се съвземам.

— Трябва да има някаква грешка, госпожо Хамел… — промърморих.

— Няма никаква грешка. Хартията е тази, която използва съпругът ми, познавам и машината. Писмата са писани от него!

— Но защо?

Тя ме погледна право в очите и тихо отвърна:

— За да има причина да наеме детектив!

Възвърнах напълно самообладанието си. Да има причина за наемането на детектив! Умът ми бясно препускаше. Добре, това наистина е възможно. Но защо иска да следят съпругата му?

Взех писмата, натиках ги в пликовете и ги прибрах в портфейла си. Умът ми продължаваше да препуска. Усещах погледа й и си надянах безизразната маска.

— Има известни усложнения, госпожо Хамел — промълвих най-сетне аз. — Наистина се намирам в деликатно положение, както вече ви споменах. Наблюдавам ви в продължение на четири дни, в края на седмицата трябва да представя подробен доклад за вашите действия.

Очите й продължаваха да са заковани в лицето ми, стори ми се, че в зениците им се появи някакво напрежение.

— Какви усложнения? — попита тя с леко одрезгавял глас. — Пращайте си доклада. В него не може да има нищо, което да разстрои съпруга ми. — Тялото й помръдна, сякаш се готвеше да стане.

— Не си отивайте, госпожо Хамел — тихо се примолих аз. — Преди два дни ви проследих до пиратските острови, използвах услугите на един хеликоптер…

Тя пребледня и затвори очи, пръстите й се свиха в юмруци.

— Сама виждате, че съм в затруднение, госпожо Хамел — продължих аз, без да свалям очи от лицето й. — На един от тези острови се натъкнах на лицето Алдо Пофери, търсен от полицията за серия от убийства. Вие и вашият моряк превозихте до материка Пофери и съпругата му. В момента те се укриват в града и аз зная точно къде. Нима мислите, че съпругът ви няма да се разстрои, ако всички тези факти бъдат отразени в моя доклад?

Тя седеше неподвижно, очите й бяха заковани върху стиснатите юмруци. Остана в това положение няколко дълги минути, аз търпеливо чаках. Можех да си позволя този лукс — тя наистина трябваше да вземе своето важно решение. Беше в ръцете ми и нямаше нужда да я притискам повече. Исках сама да стигне до правилното решение.

— Ще изпратите ли този доклад? — най-сетне попита тя.

— Тъкмо това е въпросът, госпожо Хамел — отвърнах. — Поставете се на мое място и ще разберете затруднението ми. — Направих пауза, която запълних с приятелски-доверчивата си усмивка. — Господин Хамел ме нае, всъщност нае бюрото, в което работя… Цялата работа ще му струва пари. Аз съм просто един от двадесетте детектива, които работят в това бюро и получават мизерни заплати. За бюрото господин Хамел може да е клиент, но това не означава, че е такъв и за мен. Откровено казано, госпожо Хамел, аз презирам мъжете, които са подозрителни към съпругите си… Но за съжаление съм принуден да върша тази работа, просто за да си изкарвам хляба… — Нова пауза, в която надянах разтревожено-депресираната си физиономия. — Надявам се, че сега вече разбирате затрудненото ми положение…

— Мисля, че го разбирам — отвърна тя, без да ме гледа. — Продължавайте.

— Всъщност това е всичко, госпожо Хамел. Разполагам с два рапорта, всеки от тях може да бъде изпратен на господин Хамел. Първият от тях несъмнено ще го убеди, че се е заловил с нещо, което е под достойнството на съпругата му…

Отново извадих портфейла си и й подадох копията от докладите. В първия действително пишеше, че съм я следил в продължение на четири дни и не съм открил нищо нередно в поведението й. Тя го прочете.

— А вторият?

Подадох й го. Вътре беше всичко: пиратският остров, Алдо Пофери заедно с подробно описание на дейността му, Джош Джоунс, бар „Аламеда“.

Този път я наблюдавах изкъсо. Лицето й пребледня още повече, ръцете й видимо трепереха, когато остави хартията върху масичката.

— Какво да правя, госпожо Хамел? — попитах я аз. — Сама разбирате, че би трябвало да предам на съпруга ви именно втория доклад. В противен случай ще изгубя работата си, а, честно казано не съм готов да го сторя… Едновременно с това ми се иска да ви помогна. Вече ви казах, че не обичам мъжете, които подозират жените си… Ето в това се състои моето… затруднение…

Тя седеше напълно неподвижно, очите й бяха сведени надолу. Изчаках известно време, но тя мълчеше. Накрая реших да й помогна:

— Разбира се, затруднението ми ще изчезне в момента, в който вие, примерно казано, бихте ме наели да се грижа за интересите ви… Това автоматически ще ме освободи от задължения към господин Хамел. Ако работя за вас, без колебание ще изпратя първия от двата рапорта…

— Разбирам — промълви най-сетне тя, после, без да ме гледа, попита: — Ще приемете ли да работите за мен?

Ето, вече сме почти у дома, рекох си аз. Разбира се, както при всяка сделка, всичко ще зависи от цената. Още не бяхме стигнали дотам, но вече бяхме близо…

— С истинско удоволствие, госпожо Хамел — отвърнах и сам се изненадах от искреността на гласа си.

— В какво ще се изразява вашата работа? — Този път ме гледаше право в очите, погледът й беше внимателен и доста по-спокоен. Презрението в него обаче остана и това донякъде нарани самолюбието ми.

— Господин Хамел ще получи първия от моите два рапорта — онзи, безобидния — отвърнах. — В случай че не остане доволен, ще продължавам да го захранвам с подобни рапорти, докато най-накрая се успокои.

Млъкнах и зачаках. Тя също. Накрая се принудих да си окача любезната усмивка.

— Това е всичко, госпожо Хамел — рекох, тъй като пронизителният й поглед започна да ми действа на нервите.

— Естествено, вие ще очаквате да ви бъде заплатено за труда — каза тя.

Най-сетне, въздъхнах вътрешно аз. Стигнахме до цената.

— Отношенията ни ще бъдат строго делови, госпожо Хамел — кимнах аз. — Да, наистина ще очаквам да ми бъде платено. Трябва да се живее, нали? А ако се разбере, че предоставям във фирмата си фалшиви доклади, доста ще позагазя… — Разширих усмивката си и продължих: — Притежавам разрешително за детективска дейност и честно ще ви призная, че не притежавам нищо друго… Работата за вас означава да рискувам това разрешително, госпожо Хамел. Изгубя ли го, ще бъда изхвърлен на студа и никой няма да ме погледне… Едва ли мога да разчитам да упражнявам професията си… Казвам всичко това, за да разберете с какво точно е свързано вашето предложение за работа…

— Колко? — попита тя. Гласът й беше тих и заплашителен, очите й се присвиха. — Съпругът ми наистина е богат, но аз притежавам доста ограничени лични средства…

Пратих любезната усмивка на заслужена почивка и я възнаградих със студения си поглед на полицай.

— Госпожо Хамел, връзката ви с италиански терористи, търсени за най-малко пет предумишлени убийства, ви поставя в доста опасно положение. Би трябвало да прецените какво рискувате, преди да им дадете подслон. Не е моя работа да ви питам защо сте го направили. Но в момента рискувате арест и обвинение в съучастие на тежко престъпление. Същото заплашва и мен, в случай че приема предложението ви. Затова ви предлагам помощта си срещу сто хиляди долара.

Тя отскочи назад, сякаш я бях ударил през лицето.

— Сто хиляди долара! — възкликна мадамата с треперещ глас. — Не бих могла да платя такава сума!

— Това са моите условия, госпожо Хамел, ваша работа е откъде ще намерите парите! — Говорех твърдо, продължавах да я гледам с полицейския си поглед. — Съпругата на Ръс Хамел би могла да събере сто хиляди долара. Не ми казвайте, че той е скръндза и не ви е подарявал скъпи бижута. Огледайте се, преценете си възможностите. Давам ви срок до края на седмицата. В събота сутринта ще изпратя рапорта си на господин Палмър. От вас зависи кой от двата ще отпътува за Парадайс Ларго. В петък по това време ще ви чакам тук. Носете парите. Ако ви няма, в събота сутринта господин Палмър ще разполага с втория рапорт. — Изправих се на крака и добавих: — И още нещо, госпожо Хамел… Не тичайте веднага при Пофери. Той е професионален убиец. Доста време съм бил в бранша и умея да вземам предпазни мерки. Не се страхувам от него, но за всеки случай съм оставил копие от втория рапорт при адвоката си. Ченгетата ще го получат в момента, в който с мен стане някакво нещастие. Още сега мога да ви уверя, че сто хиляди долара са нищо в сравнение с десет години затвор.

Махнах полицейския поглед и я дарих със слънчевата си усмивка. Тя седеше и ме гледаше, неподвижна като восъчна фигура.

Обърнах й гръб и се отдалечих. Бях абсолютно сигурен, че ще намери парите.

Сто хиляди долара!

Господи, боже мой!

 

 

На крайбрежието кипеше живот. Натоварени здраво с раци, омари и различни видове риба, лодките на ранобудните рибари вече се прибираха в пристанището. Туристите ги зяпаха и щракаха с фотоапаратите си. Ал Барни омайваше възрастен мъж с къси панталони, очевидно очаквайки в замяна някоя и друга бира.

Започнах да си пробивам път сред навалицата, насочвайки се към Краб Корт. Свърнах в тясната уличка и налетях право на детектив Том Лепски.

— Здрасти, Барт.

— Здрасти, Том — спрях се аз и се усмихнах. — Как вървят нещата?

— Още душим — изду бузи той. — Все се питам, кой може да е видял сметката на Пит и едно четиринадесетгодишно хлапе…

— Моята версия вече я казах на Лу — рекох. — Убийство за отмъщение, хлапето просто е имало нещастието да бъде там.

— Възможно е. А ти какво правиш тук?

— И аз душа — отвърнах и се отместих встрани. — Пак ще се видим, Том.

Пръстите на Лепски се увиха около ръката ми.

— Колдуел е убеден, че Пофери не е тук, но аз все още си го харесвам за двойното убийство — рече. — Затова си отваряй очите.

— Ти ще си първият, на когото ще съобщя, ако го видя — отвърнах аз, освободих ръката си и поех по уличката. Пред арката, от която се отиваше на Краб Корт, спрях и се огледах. От Лепски нямаше следа. Шмугнах се в дворчето и продължих нататък, към вонята на развалено, която ме удари в носа. Хлапета ритаха топка във второто дворче. Видяха ме, зарязаха топката и ме зазяпаха с подозрение в очите. Продължих пътя си. Играта се възобнови в момента, в който минах в съседното дворче.

На избеляла от времето табела пишеше „Лобстър Корт“. Открих номер две и поех по паянтовите стълби. Вонята беше нетърпима, парапетът — готов всеки миг да се срути. Дървените стъпала заплашително се огъваха под тежестта ми. Продължих изкачването. Някъде гърмеше пуснат до края телевизор, ругаеше жена, носеше се бебешки плач, примесен с кучешки лай. Най-сетне се добрах до последния етаж, леко скосен от наклона на покрива. Пред мен имаше само една врата, жегата беше такава, че лесно бих могъл да си изпържа яйца на нея. Едри капки пот се затъркаляха по лицето ми. Почуках на вратата и зачаках. Беше ми трудно да дишам. Почуках втори път и вратата се отвори.

На прага застана Джоуи, лицето му светна в приятелска усмивка.

— Здрасти, Джоуи — рекох. — Как издържаш на тази жега, по дяволите?

Той се дръпна да ми направи път. Озовах се в малка стая, осветена от висока капандура на покрива. Обзавеждането се състоеше от три легла, три стола, маса за хранене и очукан радиоапарат. Капандурата беше широко отворена, но въпреки това стаята беше гореща като фурна.

— Някакви новини за мен, Джоуи? — попитах аз и неволно пристъпих по-близо до капандурата.

— Джимбо е на пост, господин Андерсън. Те са още там.

— Сигурно ли е?

Той кимна с глава.

— Още са там.

— Но може да се преместят — рекох и извадих десетдоларова банкнота от съвсем изтънелия си портфейл. — Искам да ги наблюдавате отблизо, Джоуи. Искам да зная къде ще отидат, в случай, че решат да се преместят.

— Няма проблеми, господин Андерсън. Ей сега ще изтичам да предупредя Джимбо.

— И внимавайте, Джоуи.

Усмивката му се стопи, очите му опасно проблеснаха.

— Ще внимаваме, господин Андерсън — просъска. — Убиха Томи, но с мен и Джимбо ще им преседне!

— Все пак внимавайте.

Тръгнах си.

Върнах се при паркираното на крайбрежната улица мазерати, запалих мотора и поех по Оушън Промънейд. Беше време за обяд и се отбих в едно рибарско ресторантче, което посещавах от време на време.

Съдържателят виетнамец ме отведе на една от ъгловите маси. Няколко туристи вече обядваха, но напливът все още не беше настъпил. Поръчах си специалитета за деня, запалих цигара и се залових да правя рекапитулация на предобедната си дейност.

Е, момчето ми, рекох си. Най-накрая хвърли въдица за едра риба!

Сто хиляди долара!

Започнах да си мечтая какво ще направя, след като Нанси Хамел ми връчи балата. Бях убеден, че тя ще съумее да събере мангизите.

След като ми плати, аз ще предам отрицателния си рапорт на полковника. Той ще го предаде на Палмър, а Палмър — на Хамел. Онзи ще се откаже от наблюдението — иначе наистина би трябвало да иде на психиатър. Полковникът ще му представи сметката, а аз ще получа закъснялата си отпуска. Със сто хиляди долара в сакчето ще бъда волен като птичка, Парадайс сити положително би престанал да ме интересува. С толкова мангизи мога да отлетя накъдето си поискам. Цял живот бях мечтал да наема яхта и да направя една продължителна обиколка в района на Бахамските острови. Ще взема и Бърта да ми прави компания, разбира се.

Залових се за специалитета и продължих да си фантазирам. Господи, какъв живот ме очаква!

После в главата ми се появи една доста обезпокоителна мисъл. Ами ако Нанси не донесе мангизите? Ако се окаже достатъчно глупава или достатъчно умна да ме прати по дяволите?

Какво ще стане тогава?

Отместих чинията и запалих цигара. Този ход на мисли беше решително неприятен, но бях свикнал да гледам на нещата и откъм двете им страни. И така, какво ще стане, ако Нанси не донесе парите?

Замислих се по този неприятен въпрос и бързо стигнах до заключението, че не съм в състояние да й окажа допълнителен натиск. Моето положение не се отличаваше кой знае колко от нейното. Тя прикриваше двама търсени от закона убийци, но същото правех и аз — дори и само с мълчанието си! Ако мадамата не успее да събере парите или пък просто реши да не плати, аз не можех да я заплашвам с полицията. Винаги може да им светне, че съм се опитал да й измъкна сто бона. А ченгетата поначало са склонни да приемат, че частните детективи вземат подкупи. Каквито и да ги дрънкам, резултатът ще бъде един — ще ме приберат на топло и ще ме подложат на специална терапия. И първият им въпрос ще бъде: защо не съм ударил камбаната, след като съм научил кой е Пофери и къде се укрива? А на такъв въпрос не мога да отговоря убедително. Нито сега, нито по-късно.

Започнах да се изпотявам.

Хей, това звучи доста обезпокоително, рекох си. После си наложих спокойствие. Спокойно, момчето ми. Пред теб има още доста път. Не можеш да прибереш сто бона, без дори да се поизпотиш. Затова трябва да си оптимист. Шансовете на мадамата да разбере, че и аз съм в същия кюп, едва ли надвишават 40 процента. Може да събере мангизите, но може и да не успее. А може и да усети, че блъфирам. И това ще е краят. Пак ще дам отрицателния доклад на полковника, а дрънканиците на Бърта за изстискване на разни богати безделници ще си останат просто дрънканици…

Наетата яхта и разкошната фигура на Бърта с чаша шампанско в ръка постепенно се превърнаха в недостижим мираж. Но петък все още не беше дошъл, може би ще имам късмет и Нанси ще ме чака с балата…

Насочих мислите си, към Ръс Хамел и анонимните писма. И тук загадката не беше малка. В съзнанието ми изплуваха думите на Нанси: „Съпругът ми е написал тези писма. Уолдо Кармайкъл е името на главния герой в новата му книга“.

Беше ги казала с такова убеждение, че аз неволно й повярвах. Но защо един богат и известен писател ще си пише анонимни писма сам?

Обяснението на Нанси беше, че му е трябвал претекст, за да се обърне към детективската агенция.

Замислих се върху него. Може би това действително е така. Нямам представа как писателите създават своите сюжети, имаше голяма вероятност анонимните писма да са част от интригата на новия му роман и той просто да проверява нейната достоверност. Хамел е достатъчно известен и достатъчно богат, за да си позволи подобен ход. Още повече, че не му е необходимо да контактува пряко с детективското бюро, защото си има Палмър. Лично на мен ми се струваше, че това е странен начин да се сдобиваш с автентични материали за своята книга, но Хамел можеше да си позволи подобна ексцентричност.

Искал е да разбере по какъв начин се осъществява тайното наблюдение над съпруги и съпрузи и е използвал за целта собствената си жена. Като предварително е бил убеден, че тя води безупречен живот! Но за съжаление се е натъкнал на истинско змийско гнездо.

 

 

За пръв път откакто работех за бюрото „Парнъл“ аз открих, че нямам никаква работа.

Вече нямаше смисъл да ходя в кънтри клуба и да зяпам подир Нанси. Тя спокойно можеше да прави каквото пожелае. Разполагах с целия следобед лично за себе си, надвечер просто трябваше да се отбия в службата и да кажа, че нямам нищо интересно за докладване.

Започнах да кроя планове как да употребя следобеда, когато изведнъж се сетих, че в това малко и луксозно градче се разхождат още деветнадесет платени служители на „Парнъл“ и всеки си гони задачите. Лесно биха могли да ме засекат, докато се шляя. Двамата с Чик минавахме за най-добрия екип на полковника и това не се харесваше кой знае колко ни останалите колеги. Винаги съществуваше опасността някой от тях да ми забие ножа в гърба.

Затова се качих в колата и неохотно подкарах към клуба. От Нанси нямаше и следа, но в замяна на това на терасата се беше изтегнал Лари Фрейзър — един от детективите на Парнъл. Той ме обичаше толкова, колкото вие бихте обичали дупка в челото си.

Погледна ме с хладен и безразличен поглед на непознат, после ми обърна гръб. Приех го като знак, че не желае да разговаряме, и се спуснах към плувния басейн. Може би и той наблюдаваше някоя палава съпруга.

Обиколих басейна, уверих се, че Нанси не е и тук, после се върнах при колата си. Ако някой прояви интерес, Лари ще трябва да признае, че ме е видял на работа.

Подкарах към пристанището, паркирах на крайбрежната и се насочих към пристана за яхти. Возилото на Хамел го нямаше, но затова пък Ал Барни си беше на мястото.

Приближих се и рекох:

— Дали е още рано за по една биричка, Ал?

Той ме дари с усмивката на гладна акула:

— Какво значи рано, господин Андерсън?

Влязохме в „Нептун“ и Сам донесе две бири.

— Госпожа Хамел отпътува ли с яхтата си, Ал? — зададох първия си въпрос аз.

Той пиеше на бавни глътки. Когато свали чашата от устата си, тя се оказа празна. Тропна я на масата и Сам побърза да донесе нова.

— Отплуваха преди около час — кимна Ал.

— Заедно с Джоунс? Той кимна.

— Никой друг?

Той отново кимна, надигна втората бира и отпи една глътка.

— Сега за Пит — смених темата аз. — Лепски не успя да изтръгне нищо от устата ти, нали?

— Той е едно глупаво и амбициозно ченге — намръщи се Барни. — Изобщо не ми говори за него!

— Имаш ли някаква идея за това, което се случи на Пит?

— Мога само да предполагам, господин Андерсън. Аз Пит го харесвах, нищо че пиеше толкова много… — Замълча за момент, после добави: — Но проблемът му беше, че постоянно си завираше носа в чужди работи…

— Чии работи, Ал?

Барни преглътна, лицето му стана безизразно.

— Наистина съм в течение на почти всичко, което става тук, господин Андерсън — рече той. — Но зная кога да бърборя и кога да си налягам парцалите!

След това изявление надигна халбата и на една глътка я пресуши. Направих знак на Сам да донесе още една, Барни се усмихна в знак на благодарност и рече:

— Само между нас ще ви кажа, че Пит започна да проявява прекален интерес към Алфонсо Диас. А мога да ви уверя, че Диас е наистина опасен човек!

— Какъв интерес, Ал?

Лицето на Барни отново стана безизразно.

— Не знам — отсече той.

И преди бях минавал по тая процедура с Ал, знаех наизуст отделните й етапи. Бирата действително помагаше за определена информация, но храната беше тази, която превземаше крепостта изцяло.

— Изглеждаш ми гладен, Ал — рекох. — Какво ще кажеш за един хамбургер?

— Става — проясни се лицето на Барни. — Един хамбургер ще ми дойде много добре!

Направих знак на Сам и зачаках. След няколко минути той се появи с чиния сочни хамбургери, поръсени обилно с подправки и кръгчета лук. Постави я пред Ал и му подаде нож.

Изчаках Барни да погълне първия хамбургер, след което направих втория опит:

— Имам специален интерес към Диас — рекох. — Ще приема всяка информация с благодарност…

— Дръжте се по-далеч от него, господин Андерсън — промърмори с пълна уста Барни. — Вие сте ми приятел и ще съжалявам, ако ви се случи нещо… Затова се дръжте по-далеч!

— Защо?

— Толкоз по въпроса, господин Андерсън. Стойте си настрана и това е. — От начина, по който го каза, разбрах, че е излишно да настоявам. Реших да сменя темата.

— Джош Джоунс — рекох. — Нещо да ми кажеш за него?

— И от него стойте настрана — поклати глава Барни. — Лош негър!

— Ще хапнеш ли от онези подлютени кренвирши, които някога толкова харесваше, Ал?

Той продължително ме изгледа, после въздъхна и направи знак на Сам.

— Знаете слабостта ми, господин Андерсън — рече.

Сам се появи с чиния дребни кренвирши, залети с подлютен сос. Веднъж бях проявил глупостта да ги опитам и за малко не ми изгоря гърлото.

Барни се усмихна и започна да се тъпче с тази отрова. Очите му се насълзиха едва на петия кренвирш, тогава направи пауза и отпи глътка бира.

— Все още ли се интересувате от Джоунс, господин Андерсън? — попита той и почука с юмрук гърдите си.

— Да.

— Добре — кимна той и поверително се наведе над масата. — Ще ви кажа нещо интересно. Той чукаше предишната госпожа Хамел, сега се казва Глория Корт и живее при Диас. Доколкото мога да преценя, връзката им е все така тясна…

— Искаш да кажеш, че са го правили още докато тя е била омъжена за Хамел, така ли?

— Ами той им кара лодката — кимна Ал. — Често се случва, знаете…

— Така е — кимнах аз, после, стараейки се да не гледам как отново се заема с отровните кренвирши, попитах: — А мислиш ли, че и втората госпожа Хамел може да е привлечена от Джоунс?

— Не, сър — намръщи се Барни. — Тази не. Тази е свестна. Щях да разбера, ако имаше нещо. Още повече, че всичко знам?

Погледнах часовника си и се изправих. Наближаваше 18.00.

— Трябва да тръгвам, Ал. Пак ще се видим…

— Разбира се, господин Андерсън. Благодаря за храната. — Залепи мазните си пръсти за ръкава ми и прошепна: — Помнете какво ви казах — стойте настрана от Диас и Джоунс!

Излязох на пристана и погледнах към входа на пристанището. Яхтата на Хамел вече се насочвате насам. Нанси беше на палубата, а Джоунс държеше руля. Потънах в навалицата и се насочих към паркираното мазерати. Не исках Нанси да ме забележи.

Прибрах се в службата и надникнах в канцеларията на Гленда.

— Полковникът те търси — кратко ми съобщи тя. — Можеш да влезеш.

— Неприятности ли, любима? — попитах аз.

— Питай съвестта си — отсече тя. — Хайде, влизай.

— Ти си ми истинска приятелка — рекох, после почуках на вратата на шефа и влязох.

Парнъл седеше зад бюрото си и прелистваше тънка папка.

— Какво ново по случая Хамел? — вдигна глава той.

— Нищо, сър. Съвсем нищо. Сутринта говорих с господин Палмър и му казах, че не можем да докладваме нищо особено. Той иска общ доклад за проследяването, надява се да убеди Хамел да се откаже…

— Напълно ли си сигурен, че госпожа Хамел не нарушава правилата за поведение и не се среща с други мъже? — попита Парнъл и заби в лицето ми проницателните си сини очи.

— Напълно, сър. Естествено, от това, което съм бил в състояние да видя. Днес следобед не успях да я проследя, тъй като излезе с яхтата си в открито море. Но когато я проследих с хеликоптера, тя просто се занимаваше с риболов. Мисля, че Хамел получава анонимни писма, за да му се попречи на работата, и нищо повече.

Парнъл кимна с глава.

— Напиши си доклада и ми го донеси — рече. — Аз ще го предам на господин Палмър. Гленда спомена, че трябва да излизаш в отпуск…

— Точно така, сър.

— О’кей, от утре си свободен. Приятно прекарване.

— Благодаря, сър.

Върнах се в кабинета си, извадих оригинала на първия от двата рапорта, а втория скъсах на дребни парченца. После отидох при Гленда.

— От днес съм в отпуска, любима — осведомих я аз. — Ако ми пожелаеш приятно прекарване, сигурно ще избухна в плач!

— Гледай да не закъснееш — отвърна тя и започна да чете творението ми.

Зарязах я и се отбих при Едуардс. Получих не само месечната си заплата, но и парите, които ми се полагаха за годишен отпуск. Отново бях богат!

Чик ме чакаше в кабинета. Протегна ръка в момента, в който се появих на прага. Пуснах му петдесетак и ръката се оттегли.

— Къде ще ходиш на почивка? — попита той.

— Не мога да си позволя да ходя където и да било — рекох. — Ще позяпам мадамите по плажа и ще си почивам. Мисли си за мен. Ако случайно те срещна да се препъваш някъде по поредната задача, непременно ще те черпя едно питие…

— След като ми вземеш някой кинт на заем — ухили се Чик и се изправи на крака. — Мисля да си тръгвам. Приятно прекарване, Барт. И гледай да не изхарчиш всичките си пари!

— Само част от тях — обещах аз и измъкнах бутилката от чекмеджето. — Няма ли да му ударим по едно на раздяла?

— Имам среща — поклати глава Чик и се насочи към вратата. Там спря и се обърна: — А, щях да забравя… Получих нещо за теб. Пристигна преди около два часа, от ФБР. — Извади запечатан плик и го подхвърли на бюрото ми: — Каква кореспонденция поддържаш с Колдуел?

— Бях го помолил да ми намери някоя по-евтина яхта под наем — отвърнах аз и поех плика.

— Гледай да не се удавиш — сви рамене Чик и излезе.

Огледах плика от всички страни, после бавно го разпечатах. Вътре имаше снимка на жена и кратка бележка:

„Обещах да ти пратя снимката на Лучия Пофери, съпругата на Алдо Пофери. Запомни я и си отваряй очите.

Лу“.

Вдигнах снимката и се заех да я разглеждам. Руса мадама, двадесет и четири, най-много двадесет и пет годишна. Очите и бяха студени и зли.

Почувствах как тялото ми бе пронизано от мощен електрически заряд. Ако косата на тази мадама не беше руса, бих се заклел, че виждам Нанси Хамел!

Бръкнах с треперещи ръце в чекмеджето си, извадих някакъв флумастер и почерних русата коса. После отдалечих снимката от очите си.

Вече нямах никакво съмнение.

Жената, търсена за две предумишлени убийства и съпруга на един от най-опасните италиански терористи, беше именно Нанси Хамел!