Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Can of Worms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2012)
Разпознаване и корекция
Thund3rStorm (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Чаровна стръв

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1994

Редактор: Катерина Стоянова

Коректор: Даниела Недкова

ISBN: 954-800-936-6

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Нищо на този свят не е вечно, но все пак си струва да се изживее. Изтегнат върху палубата на луксозната яхта с Бърта до себе си, аз лениво си спомнях за четирите седмици, останали зад гърба ни като прекрасен, заснет на цветна лента филм.

Бърта действително успя да уреди чартирането на яхтата за двадесет хиляди долара, но ръкоблудецът очевидно беше поискал нещо повече от „секс с дистанционно управление“ и тя съответно му беше отказала. Затова сделката се оформи малко по-другояче — тя получава яхтата срещу горната сума, но ще плаща отделно за екипажа, храната и напитките. Бърта приела, тъй като не ставало въпрос за нейните пари, а за моите. Когато ми съобщи за промяната, аз с тъга си помислих за красивата купчина зелени банкноти, но после си спомних и това, което казваше баща ми: „Никога не се проявявай като скъперник, дори наистина да си такъв“. Затова рекох о’кей. Всъщност, за какво служат парите, ако не за харчене?

Посетихме Кайманските острови, Бермуда, Бахамите и Мартиника. Плувахме и се изтягахме на слънце, консумирахме най-добрата храна, която може да се купи с пари, пиехме по четири бутилки ледено шампанско на ден, към които прибавяхме постоянен поток от онези фантастични пуншове с ром, които превръщаха Бърта в толкова секси котенце, че дори аз имах известни затруднения в задоволяването на желанията й. В свободното си време организирахме купони на борда за неизбежната тълпа богати безделници, които се навъртаха из луксозните курорти.

Прекарахме фантастично, но наистина всяко нещо си има край.

Бяхме взели курс към Парадайс сити и вечерта щяхме да сме там.

— Събра ли си багажа, скъпа? — протегнах се аз.

— Не ми напомняй, моля те — промърмори мрачно Бърта. — Искам това да продължава вечно!

— Аз също, но май ще е по-добре да си събираме парцалките — рекох аз и се изправих. — Първо моите, после твоите… Какво ще кажеш?

— Махай се!

Спуснах се в остъклената каюткомпания и се огледах. От устата ми се изтръгна дълбока въздишка. Човече, това дълго ще ти липсва, рекох си. Отворих стенния гардероб и с нежелание измъкнах куфара си.

На вратата се почука и на прага застана стюардът, който изпълняваше още ролята на иконом и снабдител. Беше висок и слаб мъж с остри черти, очите му бяха изразителни колкото излъскани от морските вълни камъчета. През цялото време на пътуването ни беше обслужвал перфектно, но аз все не можех да се отърва от усещането, че ноздрите му се свиват от едва забележима погнуса в момента, в който влезе в контакт с някой от нас.

— Ще бъда щастлив да събера багажа ви вместо вас, сър — обяви с достойнство той. — Доколкото разбрах, тази вечер ще ни напуснете…

— Точно така — кимнах. — Но идеята ти не е лоша. После можеш да събереш багажа и на госпожа Андерсън…

Наехме яхтата като семейство, ей така — в името на благоприличието. Но през цялото време подозирах, че не успяхме да заблудим нито тоя тип, нито капитана или някой от останалите членове на екипажа.

— Разбира се, сър — рече стюардът и ми подаде някакъв дебел плик. — Тук са всички разходи, сър. Обикновено оправяме сметките преди да акостираме…

— Няма проблеми — кимнах аз.

— Според установената практика двадесет и пет процента от общата сума се разпределя между екипажа, сър — добави евнухът. — С удоволствие ще свърша тази работа вместо вас…

— Двадесет и пет процента ли? — втренчих се в него аз.

Той ме гледаше като индианско божество, тънките му устни се присвиха в нещо като усмивка.

— Е, ако решите да увеличите сумата, няма да имаме нищо против, сър…

— Ясно, ясно — махнах с ръка аз и се преместих в салона. Седнах зад бюрото и отворих плика. Общата цифра възлизаше на 36 000 долара. Под нея с молив беше добавена сумата 9 000 — очевидно шибаните двадесет и пет процента. Всичко правеше 45 000 долара. Изпуснах въздуха от гърдите си с леко свистене, после се залових да преглеждам сметката. Всичко беше точно.

Взех молива и започнах да пресмятам. Оказа се, че в момента струвам точно две хиляди и триста долара. Докато четири седмици по-рано разполагах с малко повече от петдесет хиляди.

Качих се на палубата и се приближих до Бърта, която си наливаше шампанско.

— Това се казва бързина — похвали ме тя. — Наистина ли успя да си събереш багажа?

— Оставих това на онзи с каменното лице — отвърнах. — После ще събере и твоя…

— Ей такъв живот ми харесва, Барт — протегна се като котка тя. — Прекрасен живот!

— Виж колко ти струва той — рекох аз и тикнах сметката под носа й.

Тя я пое, очите й пробягаха по гъсто изписаните редове.

— Не съжалявам за нито един похарчен цент — рече и леко сви рамене.

Излишно е да ви напомням, че става въпрос за моите, а не за нейните центове.

— На практика аз отново съм бедняк, скъпа.

— Е, нали си имаш работа…

— Вярно, имам си.

Тя напълни чашата ми с шампанско и потупа дюшека до себе си.

— Махни тая тъжна физиономия, скъпи. Парите са за харчене.

Настаних се до нея. Сега вече си давах ясна сметка, че съм бил пълен глупак да приема петдесетте хиляди долара, които ми пробута онази змия Диас. Дори не направих опит да го притисна! Поисках сто бона и му позволих да ми измъкне половината, без дори да гъкна! Колко глупав може да бъде човек понякога! Бях стъпил върху главата на змията и й позволих да се измъкне! После си спомних думите на Диас: „Изнудвачите са алчно племе, но това плащане е първо и последно. Не се опитвай да цицаш повече…“. И после: „Ако случайно решиш да го сториш, ще ти се случи нещо безкрайно неприятно… лично аз ще се погрижа за теб, и ще умреш бавно, много бавно…“.

Господи! Каквото било — било, въздъхнах аз. Няма дори и да припаря до тази змия.

— Барт — вдигна глава Бърта, — наистина ли е толкова лошо онова змийско гнездо, за което ми спомена?

— По-лошо едва ли може да бъде — въздъхнах аз.

— И тя ти плати петдесет бона, без да се пазари?

— Е, не съвсем, но плати…

— Не си се обърнал към подходящия клиент, Барт — отсече тя. — Изобщо не би трябвало да се залавяш с нея.

— Какви ги дрънкаш? — втренчих се в нея аз.

— Лично от Нанси Хамел ли получи мангизите?

— Не, агентът и ми ги даде — отвърнах. — Но тя ги е осигурила.

— След като змийското гнездо е толкова опасно, ти би могъл да поискаш и повече, нали?

— Тя нямаше повече.

— И тук ти е грешката — кимна Бърта. — Трябваше да идеш при Ръс Хамел, който има милиони.

— Не си запозната с обстоятелствата, скъпа.

— Тогава, запознай ме — предложи тя и запали цигара.

— Бърта, не искам да те забърквам в тези неща! — изгледах я студено аз.

— Разказвай! — твърдо настоя тя.

— Не искам в името на собствената ти сигурност — заинатих се аз, но тя ясно долови колебанието в гласа ми.

— Стига си се правил на девственица, която за пръв път го вижда! — отсече нежното маце. — Хайде, почвай!

Подчиних се. Започнах да говоря и чувствах как ми олеква. Отдавна изпитвах нужда да излея душата си пред някого. Но го разбрах едва когато описах всичко — от следенето на Нанси и Джош Джоунс, разкриването на Пофери, убийството на Пит и Томи, Колдуел с изпратените по факса снимки… И накрая Диас с неговите мрачни заплахи…

Бърта мълчеше и слушаше. Изправи се и напрегнато потрепна, когато й казах, че Нанси всъщност е Лучия Пофери, но после продължи да слуша, без да ме прекъсва.

— Наистина ли си убеден, че Нанси Хамел е същата тази Лучия… как й беше името… — попита тя, когато млъкнах.

— Абсолютно — отвърнах.

Тя прокара пръсти през косата си, затвори очи.

— Господи! — прошепна.

— Нали ти казах? — промърморих. — Е, сега вече знаеш всичко… Най-лошото е, че ако тези неща излязат наяве, аз положително ще се паркирам в пандиза!

— А ти ги продаде на Диас за петдесет бона, така ли?

— Стига вече! — нервирах се аз. — Поисках сто, но той нареди на масата петдесет на пачки и аз ослепях от алчност!

— Господи! — отново простена тя и обхвана с шепи гърдите си.

— Добре де, знам какво ще ми кажеш! Знам, че трябваше да го притисна, но тоя тип е опасен! Каза, че мадамата е събрала всичко, което може да се събере…

— Но нищо не е можел да ти направи, нали? — просъска Бърта. — Държал си го в ръцете си! С писмото в сейфа на Селби си бил неприкосновен! Господи, Барт! Държал си го в ръцете си и си му позволил да изплюе кукичката!

Избърсах потта от лицето си.

— Няма смисъл да говорим по този въпрос — рекох.

— И аз това си повтарям по цял ден, но вече е късно!

Ръката й покри моята, гласът й прозвуча доверително, дори нежно:

— Все още имаш шансове. Дори за по-голяма риба!

— Край, любима! — хладно я изгледах аз. — Получих петдесет бона, профукахме ги, направихме си кефа… Това е положението. В понеделник се връщам на работа. — Направих малка пауза и приключих: — Никакви риби, никакви куки!

От устата й се откърти тежка въздишка.

— Знаеш ли, Барт, понякога наистина мисля, че трябва да си прегледаш главата! Изобщо не би трябвало да се занимаваш с Нанси. Нима не ти беше ясно, че веднага ще изтича при Пофери? Опитал си се да я притиснеш и благодарение на това си се изправил срещу човек като Диас!

— Вече го знам! — озъбих се аз. — Но тогава си мислех, че всичко ще мине като по вода… И все пак ми платиха, нали?

— Платиха ти — кимна тя. — И колко ти останаха?

— Казвай за каква риба говориш — смених темата аз.

— За Ръс Хамел — отвърна тя. — Нима не разбираш, че именно при него е трябвало да идеш? Разгледай го отблизо, Барт. Наистина отблизо! Популярен писател на средна възраст, фрашкан с мангизи. Среща Нанси и си пада по нея. В нея вижда своя нов шанс. Помни това, Барт — своя нов шанс! Вече е разочарован от първата си жена, която се е оказала парцал. Тя е успяла да нарани самочувствието му. Отървава се от нея и се жени за младо маце, което е напълно чисто в очите му. А сега си представи как ще реагира такъв човек, ако някой му каже, че жена му е една от най-опасните италиански терористки, търсена за две предумишлени убийства. Как ще реагира, Барт?

— Ти изнасяш лекцията — отвърнах аз и леко се приведох напред. — Ти ще ми кажеш.

— Този човек се радва на световна известност, Барт — продължи Бърта. — Скандалът и вестникарската шумотевица ще имат ефекта на атомна бомба! Хамел притежава достатъчно въображение, за да си го представи. Но освен това ще иска да защити и жена си. Ще бъде сигурен, че тя е загърбила миналото си, каквото и да е то. Ще вярва, че тя го обича така, както той нея. Затова ще направи всичко, повтарям — всичко, за да я спаси от италианския затвор!

— Едва ли, ако научи, че все още е омъжена за Пофери — поклатих глава аз. — Това ще го охлади.

— Откъде знаеш, че е омъжена за него? — възрази Бърта. — Така твърди само италианската полиция!

— Защо ще го прави, ако не е вярно? — погледнах я аз.

— Отклоняваш се от основното! — тръсна глава тя. — А то е просто и ясно — Хамел ще плати, за да се потули работата. Независимо дали мадамата му е женена за Пофери, или не.

Замислих се по този въпрос и почувствах как започвам да се вълнувам. Човек като Хамел наистина би направил всичко възможно да скрие унижението си от широката публика. Бях готов да се обзаложа за това.

— Затова не позволявай и на тази риба да се откачи от кукичката, Барт — приключи Бърта. — Той е готов да изплюе дори един милион долара!

— Един милион? — зяпнах аз. — Ти си луда!

— Той е гъбав с пари — рече нежното създание. — Какво е един милион за човек като него? Пари за семки!

— Чакай малко, скъпа — рекох. — Ами какво ще стане, ако вземе да вдига пара и се обърне към полицията? Къде ще се озова аз?

— Ами той къде ще се озове? Ами Нанси? — Бърта се беше превърнала в истинска фурия. — В ръцете ти е, Барт! Трябва само да го притиснеш и да си прибереш мангизите!

Майко мила, рекох си. Какво ли изпитва човек, който притежава един милион долара?!

Първата ми работа, след като се прибрах у дома, беше да позвъня на Хауърд Селби. Съобщих му, че съм се върнал от отпуска и добавих:

— Продължавай да ми пазиш онзи плик, Хауърд. Веднъж в седмицата ще ти звъня, за да знаеш, че още съм жив. Работата продължава.

— Говориш така, сякаш се бориш с цяла мафия — отбеляза адвокатът. — Толкова ли са опасни?

— Може би не са, но не искам да рискувам — отвърнах аз и прекъснах разговора.

Сипах си уиски и седнах. Сега е моментът да си поупражняваш мозъка, Барт, рекох си. Нямаше ме в Парадайс сити четири седмици, през това време може да са станали доста неща. Например, да са заловили Пофери. Или пък Колдуел е установил истинската самоличност на Нанси. Господи! Доста голям за възрастта си тъпак ще изглеждам, ако взема да притискам Хамел в подобна ситуация! Дори се изпотих при тази представа, почти чух затръшването на вратата на килията.

Най-бързият и най-лесният начин за влизане в крак със събитията беше известен — посещение в архивата на „Парадайс сити Хералд“. Погледнах часовника си. Беше 19.40. Фани Батли вече е на работа. Допих си питието и слязох при мазератито.

— Господи, какъв тен! — възкликна Фани, като ме видя. — Добре ли прекара?

— И още как — отвърнах аз и опрях ръце върху бюрото й. На лицето ми се появи съблазнителната усмивка: — За съжаление, бързо свърши. Ти кога излизаш в отпуск, Фани?

— Следващия месец. Ще ходя да видя старите в Джорджия — въздъхна момичето. — Посещение на дълга…

— Разбирам — рекох. — Нещо ново? Някакви особени събития?

— Нищо особено. Двама-трима тежкари пръскат мангизи из крайбрежните заведения и толкоз…

— Престъпления?

— Два обира, изпълнителите ги пипнаха. Някакъв кретен се опита да отмъкне оборота на казиното и го прибраха в рамките на две минути. Друго май няма…

Облекчено въздъхнах. Ако Пофери е заловен, Фани положително щеше да го знае.

— Все старата история, а?

— Ами да… Оная вечер имаше една страшна катастрофа. Някакъв пиян шофьор се забил в колата на една жена, Пени Хайбий…

Замръзнах.

— Съпругата на адвоката?

— Да. Тъкмо отваряла вратата си да се качи, когато онзи я треснал. Свидетелите твърдят, че вървял на зигзаг по платното…

Тръпки ме полазиха по гърба.

— Тежко ли е ранена?

— На път за болницата е починала.

— Господи Исусе! — промълвих аз с внезапно пресъхнала уста. — Заловен ли е този шофьор?

— Ами! — презрително изсумтя Фани. — Никой от свидетелите не се е сетил да му запише номера. Единият се кълне, че колата била синя, а другият — зелена!

Най-добрата приятелка на Нанси Хамел, помислих си аз. Дали това означава нещо?

— Направихме обширен репортаж за случая — добави Фани. — Искаш ли да го видиш?

— Не — отказах аз и хвърлих поглед на часовника си. — Трябва да вървя, в понеделник започвам работа.

— Всички работим — въздъхна Фани.

Насочих се към вратата, но тя подхвърли нещо, което ме накара да се закова на място:

— Предполагам, че не те интересува някакво малко индианче, което извадиха от водите на пристанището, нали?

Сърцето ми прескочи един такт:

— Какво индианче?

— Едно от хлапетата, които се мотаят по крайбрежието. Ченгетата мислят, че се е подхлъзнало и си е ударило главата…

— Как се казва, Фани?

Тя ми хвърли един любопитен поглед, но не попита нищо. Както винаги. Стана и започна да се рови в картотеката си. След секунда измъкна един картон и каза:

— Джимбо Осеола. Живее на „Лобстър Корт“.

— Кога е станало?

— Снощи.

— Благодаря ти, Фани — рекох аз и я оставих да се чуди.

Седнах в колата и се замислих. Имах силното предчувствие, че смъртта на Пени Хайбий и Джимбо е свързана по някакъв начин с Нанси и Пофери. Може би Пени е започнала да подозира, че Нанси не е тази, за която се представя. Двете бяха близки приятелки. Може би Нанси е допуснала някаква грешка. Пофери би ликвидирал Пени без никакво колебание дори и при най-малкото подозрение, че тя може да застраши прикритието на Нанси.

Предупредих Джоуи да се държат по-далеч от Диас. Спомних си особената му усмивка, когато прие това и разбрах, че е направил точно обратното. Джимбо се е приближил твърде много до бандитите и те са му видели сметката като на Томи.

Но къде ли е Джоуи?

Трябва да поговоря с него на всяка цена. Спуснах се към крайбрежния булевард, паркирах мазератито и тръгнах пеша към „Лобстър Корт“. В дворчето хлапетата сякаш не бяха преставали да ритат топката. Отново спряха да ме огледат. Когато се насочих към вратата на Джоуи, едно от тях се отдели от групичката и извика:

— Хей, мистър!

Спрях. Хлапето беше на около девет години, с мръсно лице и парцаливи дрехи.

— Няма смисъл да търсиш Джоуи, мистър — съобщи ми то, след като изприпка до мен.

Извадих кърпа и избърсах потното си лице.

— Защо?

— Вече не живее тук. Снощи се изнесе.

— Къде отиде?

— Не знам, мистър — безучастно отвърна хлапето.

Измъкнах от джоба си еднодоларова банкнота.

— Къде отиде?

Очичките му алчно се заковаха върху банкнотата.

— Ти да не си Андерсън, мистър? — попита.

— Аз съм.

— Не ми каза къде отива, мистър. Но рече да ти предам, че онзи човек още си е там…

— Сигурен ли си, че не знаеш къде е? — попитах аз и извадих втора банкнота. — Аз съм приятел на Джоуи и искам да го видя.

— Не знам — поклати глава хлапето. — Качи се на автобуса, носеше куфар.

— Автобус за къде?

— За Кий Уест.

— Добре — рекох и му подадох банкнотите. — Ако случайно го видиш, кажи му да ми позвъни.

— Нямаш проблеми, мистър — ухили се хлапето и грабна парите от ръката ми.

Тръгнах да се прибирам, чувствах се неспокоен и самотен. Смених посоката и подкарах към блока на Бърта. Не ми се искаше да оставам сам през нощта.

Заварих я да си подрежда багажа.

— Какво става, скъпи? — изгледа ме изненадано тя, когато позвъних на вратата. — Тук всичко е още наопаки…

Апартаментчето на Бърта винаги изглеждаше разхвърляно, макар самата тя да поддържаше безупречен външен вид. А сега, с отворените куфари и пръснатите по пода дрехи, то изглеждаше два пъти по-разхвърляно.

— Метни си нещо на гърба, скъпа — рекох. — Отиваме да хапнем навън. Трябва да поговорим.

Тя ми хвърли кратък, изпитателен поглед и влезе в спалнята. Върна се напълно облечена след десет минути, което си беше истински рекорд.

— Какво се е случило?

— Каквото — такова — отвърнах. — Може да почака, докато се придвижим до „Шез Луи“. Там ще си поговорим. И още нещо, скъпа — имам нужда от компания за през нощта…

— Проблемът ти е решен — отвърна тя и ме хвана подръка.

Чак при мазератито успях да отгатна причината за кроткото й поведение. Винаги спорехме къде да отидем на вечеря и какво да си поръчаме. Но сега Бърта беше кротка като агънце. Отворих й вратичката на колата с крива усмивка. Котенцето май вече си представяше, че струвам един милион долара!

Съобщих й наученото едва след като се настанихме в полупразното ресторантче и си поръчахме дребни рачета за предястие и стек с миди за основно.

Подкрепена от солиден коктейл с шампанско, мадамата слушаше, без да й изскачат очите.

— Може да е съвпадение — обяви мнението си тя, когато свърших.

— Как не! — викнах аз. — Хайбий онази вечер, Джимбо — снощи! Вече ти казах, скъпа, тези типове са истински главорези!

— Но на теб нищо не могат да ти направят.

— Надявам се.

— Значи час по-скоро трябва да си поговориш с Хамел. А после си събираме парцалките и изчезваме!

— Още не мога да говоря с него.

— Защо?

— Починала е съпругата на адвоката му, която е и най-близката приятелка на жена му — търпеливо обясних аз. — Не е моментът. Дори и без усложнения от този род, достъпът до Ръс Хамел никак не е лесен…

Тя нападна раците си.

— Защо не е лесен? — пожела да узнае малко по-късно тя.

— Не мога просто да се отбия пътьом — рекох и й обясних за охранителните системи в Парадайс Ларго.

— Ето какво означава да си богат! — завистливо въздъхна Бърта.

— Така е — кимнах. — Ще направим следното: ще изчакаме да отмине тупурдията, след което ще се опитам да го хвана по телефона… Този път никакви писма! Ако нещо се обърка, именно писмата ще ме тикнат в пандиза!

Тя продължи да дъвче, но бръчките на челото й говореха за напрегнат размисъл. Остави вилицата едва когато беше сигурна, че чинията е напълно излизана. Вдигна глава и рече:

— Иди на погребението.

— Какво ще правя на погребението на Пени Хайбий, по дяволите?

— Твоето бюро никога ли не е работило съвместно с Хайбий?

— О, най-малко по десетина случая…

— Значи ще засвидетелстваш почитанията на бюрото.

— Но откъде знаеш, че Хамел ще бъде там?

— Барт! Няма значение дали ще е там, или не. Ако е там, просто ще му кажеш, че спешно трябва да си поговорите. Той ще определи ден и час. Струва си да опиташ, нали? А ако го няма — няма го! Ще търсим други начини…

Идеята не ми допадна особено, но все пак беше по-добра от едно обаждане по телефона.

— Не знам къде ще бъде това погребение, не знам и кога — промърморих.

— Господи, дай ми сили да го изтърпя! — простена Бърта. — Нали си детектив, да те вземат мътните? Иди и научи!

 

 

Гленда Кери вдигна глава от купчината писма, струпана върху бюрото, и ме дари с хладния си безразличен поглед.

— Здравей, хубавице — викнах. — Ето ме и мен — готов за трудови подвизи! Имаш ли предложения?

— Днес по обяд започваш работа при Соли Хершенхаймер — съобщи ми тя.

— Майтапиш ли се? — погледнах я озадачено аз.

— Изискаха те. Нямам представа защо. Готвех се да възложа задачата на Чик, но поискаха теб.

— Как няма да ме поискат? — рекох. — Аз съм хубав и умен! Добре, по пладне съм там!

Соли Хершенхаймер го прихващаше средно по един път в годината. Най-леката работа, която беше осигурявала агенцията. Никога не успях да разбера какво плаща Соли, но вероятно сумата е доста добра. Всъщност, това изобщо не ме интересуваше — работата беше лека, а лапачката — качествена и в изобилие.

Соли Хершенхаймер беше изключително богат ексцентрик, който беше обзет от манията, че някой иска да го убие. Никой не можеше да го убеди в противното, дори шефът на полицията Терел. Отказваше да назове имената на враговете си, всички бяха единодушни, че случаят с него е плод единствено на болното му въображение. Живееше уединено, двама бодигардове го пазеха денонощно. Когато някой от тях трябваше да излезе в отпуск, бюрото „Парнъл“ му осигуряваше заместник. Миналата година имах късмета да изкарам една смяна там, ето че и тази щастието пак ми се усмихна…

Работата беше такава, че не ти е нужна отпуска. Не се правеше нищо. Трябваше само да се мотаем из огромното имение, да гледаме телевизия и да унищожаваме невероятните количества качествена храна, която ни предоставяше Джарвис — икономът на Хершенхаймер. Единственият недостатък на тоя курорт беше свързан с факта, че старият глупак не понасяше алкохол. Но бодигардовете си внасяха отвън и оня си траеше.

В края на двуседмичната отпуска на титулярния телохранител, заместникът получаваше двеста долара — сума, която беше достатъчна сама по себе си да привлече вниманието на моите колеги, дори и без допълнителните облаги. Да улучиш такова бинго два пъти подред беше наистина дар от боговете.

— Нали знаеш, че господин Хершенхаймер се премести? — попита Гленда.

— Не — изгледах я учудено аз. — Къде живее сега?

— В Парадайс Ларго, вече три месеца е там. Следователно трябва да се явиш в новия му дом.

Дали този нов дом няма да се окаже в близост до имението на Хамел, запитах се веднага аз. С нарастващо вълнение разбрах, че получавам отличен шанс да вляза в контакт с Хамел, без да привличам вниманието на когото и да било.

Картите се подреждаха добре.

— О’кей, хубавице — рекох. — Задачата ще бъде изпълнена.

От Фани Батли научих, че погребението на Пени Хайбий е насрочено за десет и половина. Следователно ще имам време да отскоча до гробището и пак да успея да се появя навреме в дома на шантавия богаташ.

В момента, в който пристигнах на гробището, разбрах, че идеята на Бърта не беше от най-добрите. Най-малко триста души се бяха събрали за тъжното събитие. Окачих на лицето си съответната мрачно-тържествена физиономия и започнах да се оглеждам за Хамел. Открих го едва след като ковчегът бе спуснат в гроба. Беше до Нанси, облечена изцяло в черно, ръката му беше увита около кръста й.

Проправих си път натам и спрях на няколко крачки от тях. Видът на Нанси направо ме шокира — беше ужасно бледа, с огромни сенки под очите. Устните й нервно потръпваха, лицето й блестеше от сълзи.

Разбрах, че не е моментът да си уговарям среща с писателя. Започнах да се оттеглям, когато краката на Нанси се подгънаха и тя припадна. Хамел я вдигна на ръце и я понесе към лимузината, която чакаше на алеята отвъд гробовете.

Тълпата се раздвижи, хората започнаха да си шепнат. Гледах как колата бавно потегля.

— Господин Андерсън.

Обърнах се и се озовах лице в лице с Мел Палмър.

— Тъжен повод, господин Андерсън — рече дебелият, но изглеждаше като човек, който току-що е намерил сто долара на тротоара. — Всички сме пътници на тази земя… Тъжно, нали?

— Да.

— Страхувам се, че господин Хамел е доста разстроен, но за щастие книгата му е вече готова. — От лицето на Палмър струеше неподправено задоволство. — Страхотна книга, най-добрата, излязла изпод перото му!

— В момента си има проблеми с госпожа Хамел — отбелязах аз. — Тя е доста разстроена…

— Да, така е — отвърна равнодушно дебелият. Очевидно Нанси изобщо не го интересуваше. — Времето е най-добрият лечител. Ще си намери нови приятели…

Видя някакъв познат, кимна ми за сбогом и се отдалечи.

Бавно закрачих към колата си. Бях доста озадачен, за да не кажа по-силна дума. Увереността ми, че Нанси е безмилостната убийца Лучия Пофери, започна да се топи. Нима една терористка може да скърби толкова истински? Единственият отговор на този въпрос беше доста хипотетичен — вероятно Пофери не й е съобщил, че възнамерява да убие нейната близка приятелка. А след покушението на фалшивия пияница, Нанси сама е стигнала до истината. Тук може да се случи и нещо доста интересно, рекох си. Дали бруталното убийство няма да изправи един срещу друг двамата Пофери?

На крачка от мазератито спрях, при това съвсем основателно. На дясната седалка се беше настанил лейтенант-детектив Лепски. Шапката беше нахлупена ниско над очите му, между тънките му устни димеше цигара.

Пак неприятности ли, запитах се аз, после свих рамене. Окачих си физиономията „кажи какво знаеш“ и пристъпих към колата.

— Здрасти, Том.

Той бутна шапката към тила си и бавно кимна.

— Никога не заключваш колата си — рече, после попита: — Откога тръгна и по погребения?

Заобиколих колата и се настаних на шофьорското място. Времето ми беше нужно за кратък размисъл.

— Хайбий е наш клиент — отвърнах. — Полковникът искаше да прояви уважение и прати мен. Ти какво правиш тук?

— Оглеждам се — намръщено изръмжа Лепски. — Между нас казано, този инцидент никак не ни хареса. Оня тип едва ли е бил толкова къркан, след като е успял да се измъкне без следа. Цялата работа намирисва…

— На какво?

— На убийство, но не можем да бъдем категорични… Разполагаме с един нов свидетел, името му е Ърни Трешър. Живее в блока, където е ходила на гости госпожа Хайбий. — Той млъкна и ми хвърли един изпитателен поглед: — Казвам ти всичко това съвсем неофициално, Барт. Ще държим Трешър в тайна, докато не открием нещо ново. Той се кълне, че инцидентът съвсем не е бил пиянска история. Бил е на прозореца и е видял колата на убиеца паркирана малко по-нагоре по улицата. Дори се учудил какво може да чака онзи в нея. В момента, в който госпожа Хайбий се появила на тротоара, шофьорът подкарал като луд. Право насреща й, горката жена не е имала никакъв шанс…

Направих опит да изглеждам по-спокоен, отколкото се чувствах.

— Кой би искал да я убие?

— И аз бих искал да зная — въздъхна ченгето. — Но на показанията на Трешър може да се вярва. Другите двама свидетели си противоречат. Докато Трешър ни даде не само точното описание на колата, но и номера й. След проверката се установи, че колата е открадната от гаража на Хари Делиш, съдебния репортер, същата вечер. Намерихме я, калникът й беше доста огънат… Най-интересното знаеш ли кое е? Трешър твърди, че зад волана е седял негър!

Джош Джоунс! С усилие на волята запазих безизразното изражение на лицето си.

— И?

— И нищо! — с отвращение промърмори Лепски. — Продължаваме да ровим. Може би ще се докопаме до нещо, ако успеем да разберем кой е имал причини да убие добра и безобидна женица като Пени Хайбий.

По гърба ми пролази студена тръпка. Лесно бих могъл да му кажа кой е свършил цялата работа. Но почна ли да говоря, несъмнено ще си докарам големи неприятности.

— Може би някой си отмъщава на Хайбий — рекох. — Той е адвокат, вероятно не му липсват вратове…

— И ние допуснахме тази възможност — поклати глава Лепски. — Но не можахме да открием нито един цветнокож сред клиентите му… — Сви рамене и изхвърли фаса си през прозорчето: — А ти как си, Барт? Добре ли прекара отпуската?

— Даже много добре — кимнах. — Приятелката ми уреди една яхта от някакъв свой познат. Без да плащаме нито цент, представяш ли си?

— На теб ти върви с мадамите — призна с крива усмивка той, после се поколеба и добави: — Чу ли, че са пречукали още едно индианче?

Намъкнах слисаната си физиономия.

— Как още едно? Какви ги дрънкаш, за бога?

— Джимбо, братът на онзи Томи Осеола, когото застреляха заедно с Пит — въздъхна Лепски. — Помниш, нали?

— Как е станало?

— Чукнали са го по главата и са го хвърлили в морето. Никой нищо не е видял. — Очите му замислено се спряха върху лицето ми. — Нещо става, Барт. Откакто Колдуел започна да рови в тая история около Пофери, станаха три убийства и един инсцениран нещастен случай. Все си мисля, че зад тая работа може да стои и Пофери… Но после се питам защо му е на някакъв скапан италиански терорист да трепе един стар пияница, две индиански момчета и безобидна жена като Пени Хайбий?

— Не ти е лесна работата, Том — въздъхнах аз и си погледнах часовника. — Трябва да вървя. Пак ме наеха за бодигард на стария Хершенхаймер. Искаш ли да те откарам донякъде?

— Аз съм с колата си — отвърна Лепски и отвори вратичката на мазератито. — Хершенхаймер, а? Значи старият глупак още не се е отказал от охрана?

— Още — кимнах. — Сладка работа за хора като нас.

— Довиждане, Барт. Ако откриеш нещо ново, обади се. Имаме нужда от помощ.

Обърна се и тръгна към паркираната си наблизо кола.

Извадих кърпичка и избърсах челото си. Нямаше нужда да се самозаблуждавам. Ако бях съобщил на Колдуел къде се крие Пофери, четири човешки същества все още щяха да са живи. Но аз си затраях и за награда прибрах петдесет хиляди долара. Ако продължавам да си трая, сигурно ще имам всички шансове да прибера и някоя доста по-тлъста сумичка. Един милион например…

Сега не е време да го удряш на съвест, момчето ми, рекох си аз. Почнеш ли да мислиш за другите, никога няма да прибереш милиончето. Помни какво казваше някога твоят старец: „Затворената уста е мъдра уста“.

Така че бъди мъдър, Барт, бъди мъдър, момчето ми.

Запалих мотора и оставих зад гърба си аромата на погребалните букети. Насочих се към Парадайс Ларго.

Майк О’Флагърти ме посрещна пред бариерата.

— Значи ти си късметлията? — ухили се той. — Обадиха се да ми кажат, че ще дойде човек от агенцията на Парнъл. Сладка работа, братче!

— Знам, Майк — ухилих се аз. — Къде да открия жилището на стария глупак?

— Точно срещу имението на господин Хамел — облегна се на калника О’Флагърти. — Страшно ми е мъчно за госпожа Хамел. Току-що се върна от погребението на най-близката си приятелка. Загинала при автомобилна злополука. Повикаха доктор Хирш, преди две минути му вдигнах бариерата… Жалко за тази жена, наистина е добра…

— Сигурно — промърморих аз и неволно се запитах как ли ще реагира, ако му кажа коя е Нанси в действителност. — Трябва да вървя, Майк. Не искам да закъснявам.

— Разбира се — рече той и вдигна бариерата. Прокарах колата под нея и се насочих към резиденцията на Хамел. Точно насреща й имаше друг портал от солидно дърво. Натиснах звънеца и порталът бавно започна да се отваря.

Здрависах се с Карл Смит, единия от бодигардовете на старото куку.

— Радвам се да те видя, Барт — рече високият русоляв мъж с младежки лунички по лицето. — Надявах се да пратят именно теб.

— Как е старият?

— Все същият. Не ни създава грижи. Ял ли си?

— Разчитах, че ще похапна тук.

— Правилно. След десет минути сервират обяда.

— Джарвис не е напуснал, нали?

— Не. И готвачът си е добър, както винаги.

Оставих колата на сянка под дърветата и двамата с Карл се насочихме към къщата, построена в стила на планинска хижа. Зад нея се издигаше грамадата на истинската резиденция — огромна, подобна на хотел къща с най-малко шестнадесет двойни спални и всички останали спомагателни помещения.

— Тук ни е работното място — посочи хижата Карл. — Никакви проблеми, просто се излежаваме. Никой не може да припари в Ларгото без предварително разрешение. Старият глупак още не знае това, но едва ли ще го научи. Иначе като нищо може да изгубим сладката си службица. — Засмя се и добави: — Твоята смяна е от обяд до полунощ, Барт, после обратно — от полунощ до пладне. Ако ти допада такава въртележка, разбира се.

— Няма проблеми.

Влязохме в хижата. Долният етаж бе зает от едно-единствено просторно помещение. Горе имаше две спални и баня. Дневната беше обзаведена с удобни кресла, малко писалище и голям телевизор.

— Само барчето липсва — огледах се с нещастна физиономия аз.

Карл намигна, отвори една от вратичките на бюрото и измъкна оттам бутилка скоч. После се приближи до бюфета и дръпна една от преградите му. Зад нея се оказа скрит малък хладилник.

— Длъжни сме да се грижим за себе си, Барт — рече с доволен глас той. — Ще пийнеш ли едно?

Докато той наливаше питиетата, аз се приближих до прозореца и погледнах затворения портал. Зад него се виждаше част от покрива на Хамел. От кичестото дърво до оградата на Хершенхаймер положително бих могъл да виждам какво става в къщата на Хамел. Също и в градината.

Обърнах гръб на прозореца и поех чашата, която ми подаваше Карл.

Да, картите наистина са раздадени благоприятно за мен, рекох си аз.