Цончо Родев
Пиратът (6) (С черен лъв на мачтата)

II. Многообещаващо посрещане

— Този човек така съблазнително говореше за проклетите си пържени яйца, че и моят търбух ми напомни за себе си — каза Кривич, когато излязоха от дома на управителя.

— Виждам насреща една странноприемница — подхвърли Влад. — Може би там ще залъжат стомасите ни.

— „При Точилката“ — прочете Кривич надписа над вратата. — Можеше да намериш странноприемница с по-малко странно име.

— Съществува ли изобщо нещо в Созопол, което да не е странно? — възрази кръмчията, докато прекрачваха в заведението.

Още на вратата ги блъсна в гърдите миризма на спарени тела и вино, с добавка невъобразима глъч, гъсти като тесто — да измесиш тиганици от тях. Макар че имаше доста време до обед, сравнително просторното помещение беше почти пълно. Тук се пиеше в стакани, големи колкото средноголяма стомна, играеше се на зарове и на кокалчета, на някои маси се пееха песни, съдържанието на които не би могло да бъде написано, другаде се надлъгваха с бивали и небивалици, като най-често споменаваните думи бяха „меч“, „секира“, „плячка“, „вятър“, „платна“, „сеч“, „абордаж“ и все от този род.

Тримата се огледаха. В първия момент им се стори пълно до краен предел, но после зърнаха една по-отдалечена маса, на която имаше самотен човек с огромен стакан пред него, който рееше размътен поглед някъде в далечината. Попитаха го и седнаха при него. Почти веднага при тях се изправи тринадесет-четиринадесетгодишен прислужник и сравнително учтиво ги попита за поръчката им. Бяха очаквали, че тук не ще намерят друго освен вино и само с големи молби може да им изпържат яйца като на Драголюб, но се излъгаха — в „При Точилката“ предлагаха осем вида риба, също печен глиган, задушени патици и какво ли още не. Кривич поръча ядене и вино за тримата, после подхвърли на Беро:

— Какво става с тебе, дребосък? Не съм чул гласа ти… Да не си си глътнал езика?

— Мисля — отговори запитаният. Гласът му напомняше стържене на бичкия и бе толкова силен, че стаканът на непознатия се разклати върху масата.

— Не му придиряй, Кривич — намеси се Влад. — Знаеш, че нищо не затруднява нашия Беро повече от мисленето. И затова му се случва не по-често от веднъж в годината.

— И все пак над какво толкова умуваш? — настоя Кривич.

— Над думите ти. Ти каза, че тук е сметището на четири морета. Пък аз броя, броя — все до три ги докарвам.

— Опитай още веднъж гласно.

— Понтийско, Мраморно и Бяло. За друго не се сещам.

— А Меотийско^[1], приятелю? — неочаквано се намеси непознатият с блуждаещия поглед. — Да не мислиш, че тук няма отрепки и от онези с дръпнатите очи — човекът явно говореше за хазарите, — които пъплят като хлебарки около Меотийско море?

Докато още бъбреха, младият прислужник чевръсто им поднесе поръчката — вино в кана, която някой би могъл да сбърка с малка бъчва, и три стакана, по две пържени яребици за Кривич и Влад и печена овнешка плешка за великана Беро. Влад разсипа виното, като не отмина и стакана на непознатия. Тъй като почерпването можеше да се смята за начало на сприятеляване, Кривич използува случая, за да попита:

— Знаеш ли случайно, приятелю, откъде иде това чудновато име на странноприемницата?

Онзи се засмя криво и отговори с надебелен, от виното език:

— „При Точилката“ ли? Ами че то е по името на стопанката, драги. Ето я там Точилката. Спасуна Точилката, щом ви интересува по-подробно.

Извърнаха очи нататък, накъдето сочеше показалецът му. И прихнаха в смях — трудно можеше да се измисли по-невероятен, по-неприлягащ прякор за собственицата на заведението. Беше жена на петдесетина години, запазена в лице, но с неимоверно пълно тяло; така, както седеше на един стол на крачка-две от тезгяха, месата и сланините й буквално висеха от двете страни на седалката. Поради дебелината си изглеждаше като без врат, а лицето й, украсено с къс и много чип нос, сякаш бе по-широко, отколкото високо. Не помръдваше и наглед изглеждаше безучастна, но всъщност опипващият й поглед непрекъснато шареше из помещението. Случайният им познат го потвърди:

— Не се лъжете от бездействието й. Спасуна Точилката не изпуща нищо, което става между тези четири стени и е винаги нащрек.

— Не виждам каква полза от нейното „нащрек“ — каза Беро. — Че ако стане нещо, тя не може да се изправи на краката си от тия дебелини, камо ли да се намеси…

— Бъди спокоен, за намесването си има нарочен човек. Блазко. Говори се, че можел с юмрук да пръсне главата на вол, а веднъж с голи ръце разчекнал устата на вълк-единак.

Като че нарочно, за да се потвърдят думите на непознатия, на една маса близо до вратата двама се сбиха, скочиха и в ръцете им лъснаха ножове. Дебелата стопанка кимна едва забележимо на един мъж, който се подпираше на стената недалеч от нея и той без бързане се отправи към побойниците. Беше грамадище колкото Беро или даже още по-голям, но несъразмерен до грозота — едра глава с тесен лоб, а широка челюст, плещест, но попрегърбен и с две ръце, увиснали покрай тялото му, които стигаха почти до коленете. Той тромаво, поклащайки се наляво и надясно при всяка крачка, измина разстоянието до вратата. Изобщо не се опита да разговаря с онези, които дебнеха да се намушкат, а ги улови за яките зад врата, вдигна ги от пода и все така полюлявайки се излезе навън и ги изхвърли по-далеч един от друг от двете страни на вратата. После, сякаш нищо не било, Блазко се върна назад по стъпките си и се облегна на същото място до стената.

— Интересно, за какво ли се бяха скарали онези — лениво проточи Влад, като сдъвкваше крилцето на яребицата заедно с костичките.

Непознатият схвана думите като въпрос към самия него. Той, вече без да чака, си наля сам вино от тяхното, отпи и отговори:

— Тук кавгите избухват за нищо и никакво. За созополци те са като „хляб наш насущни“ — „добър ден“ ако кажеш не както трябва, и кавгата е готова.

— Ама чак с ножове? — продължи да пита кръмчията.

— Когато е без ножове, изобщо не я броят за кавга, а за най-обикновена размяна на мнения. — Лицето на човека изведнъж се съсредоточи. Внезапно изтрезнял, той продължи вече без да плете език: — Аха! Комай ей сега ще разберете как стават тези работи…

Проследиха погледа му. От отсрещната страна на гостилницата се бе надигнал един висок мъж с шарено облекло, от което не можеше да се разбере народността му, и без бързане се отправи към тяхната маса. Докато приближаваше, се видя, че лицето му е смачкано от ужасен белег; навярно някога е бил ударен с камък от прашка или боздуган, защото едната му ябълчна кост изобщо я нямаше, може би с нея и част от горната челюст, та на това място в лицето му имаше дупка — лястовица да си иззида гнездо в нея.

Посетителите, изглежда, усетиха, че ще се случи нещо, защото разговорите и песните секнаха. И в настаналата тишина крачките на приближаващия отекнаха тежко, заплашително. Той спря до масата им и подпря ръце на кръста. Обходи ги с поглед и навярно поради ръста реши, че най-важен от тях е Беро, та говорейки на тримата, той всъщност през цялото време се обръщаше към него.

— Вие бе, жълтопери патета — започна. Говореше на много чист български език. — Не знаете ли вие, че дойде ли нов човек в Созопол, първата му работа е да се яви с дарове при мене, Радѝн, и коленопреклонно да ми поиска разрешение за влизане в този град?

— Бъркаш ни с някои други, човече — надигна се от мястото си Влад. — Корабниците на „Кротушка“ само един е виждал да застават на колене пред него и той е някъде ей там, горе.

Онзи, който нарече себе си Радѝн, явно бе пийнал порядъчно и не се крепеше особено сигурно върху краката си, но виното положително не бе намалило силата му, защото като натисна кръмчията по рамото и го залепи отново за стола.

— Ти не се бъркай в мъжкия разговор, мършо такава — каза. — По-добре внимавай, като вървиш по улицата, дръгливото ти тяло да не се разпадне и разни крайници и ребра да се разхвърчат наоколо. — Той се изкиска зло. И добави: — За радост на кучетата… — Сетне сякаш го отписа от съзнанието си и се обърна пак към Беро: — Чувате ли бе, жълтопери патета? Ще поднесете ли тозчас дарове на Радѝн, или да ви накълцам за кюфтета на кака ви Спасуна?

— Виж какво, драги — заговори Беро, докато започна бавно да се изправя. — Не се опитвай…

Никога не се разбра, какво е искал да каже. Защото Кривич затисна ръката му — беше заповед. Беро я разбра и си седна отново.

Навярно неприятния разговор щеше да поеме сам Кривич, но не се стигна до него. Защото точно в същия момент скандалджията се отлепи от пода и се понесе назад към мястото си. Едва сега видяха, че неусетно бе приближил горилоподобният Блазко и се бе погрижил по свой начин да въдвори ред.

Тримата от „Кротушка“ проследиха пътя на Блазко и Радѝн през гостилницата, после извърнаха въпросителни погледи към сътрапезника си.

— Радѝн Хубавеца — каза им той в отговор. — Не съм го виждал с очите си да побойничества, но има славата на един от най-личните кръвопускачи на Созопол. От онези, дето първо те ръгват с ножа, а после питат кой си.

Той се надигна от стола и захвана да рови по джобовете си.

— Остави, ще платя аз — каза му Кривич. — Но защо така изведнъж реши да станеш?

— Защото съм пиян, човече. Но не чак толкова пиян, че да имам желание да бъда тука, когато Хубавеца дойде отново да продължи свадата. А че той ще дойде — няма съмнение. Казват, че в такива случаи Радѝн не оставя работата по средата. Да, Радѝн ще дойде и този път ще заговори направо с мечицата, не с кривата си уста. — И той си тръгна, олюлявайки се, но не забрави да каже едно: — Пък иначе благодаря за почерпката…

Кривич се върна към недовършената си яребица, но му хрумна нещо и остави късчето в паницата.

— Странни прякори измислят в този град — каза. — На̀, стопанката не се събира върху един стол, пък са я нарекли Точилката. Побойникът Радѝн има дупка в бузата си, цял дромон^[2] да се вмести в нея, пък за созополци е Хубавеца. Питам се какви ли имена ще лепнат и на нас?

— Тъй както си знаем — изхихика кокалестият Влад, — навярно ще бъдем Кротушковци. Друго май не ни подхожда.

Те се върнаха към яденето си, но отново не им провървя. Защото на отсрещния край на заведението се разнесе такъв глас, който надви всички други шумове и привлече всеобщото внимание към себе си. Погледнаха нататък и тримата. Там Радѝн Хубавеца бе станал пак на крака, тъкмо измъкваше меча си и викаше така, че стаканите и паниците, наредени на лавиците зад тезгяха, трепереха с весел звън:

— Кой ще спре мене, Радѝн? — заканваше се с пиянска настойчивост онзи. — Ей сега ще видите как се колят жълтопери патета…

И сякаш да даде сам на себе си кураж, размаха меча над главата си.

Онова, което последва, не отне и пълни две секунди. Влад скочи прав и наглед без да се прицелва, захвърли нож. Оръжието прелетя със свистене през гостилницата и след миг прикова вдигнатата над главата, ръка на побойника в дъсчената стена зад него. Изтрезнял изведнъж, Радѝн слисано гледаше ръката си, която само допреди малко бе размахвала войнствено меча. Натам отправиха погледи и всички в залата. И смаяно видяха, че ножът бе пронизал само широкия ръкав на скандалджията, без изобщо да засегне ръката му, която още стискаше дръжката на меча.

Тримата от „Кротушка“ се надигнаха. Кривич изсипа няколко монети на масата и те се отправиха към вратата.

Като излязоха навън, Кривич вдиша и издиша няколко пъти от чистия морски въздух на Созопол. А когато тръгнаха към кораба си, каза само:

— Вижда се, тук няма да скучаем…