Цончо Родев
Пиратът (32)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 10 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Цончо Родев. Пиратът (С черен лъв на мачтата), 1994

Художник: Григор Спиридонов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954-427-130-9

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — Велико Търново


XXVIII. Коварството — вечното оръжие на ромееца

По-малко от месец след описаните събития в разкошната вила на Адриан Кастамонит край брега на Мраморно море се събраха същите, които, по собствените им думи, „бяха яли попарата“ на този „благороден за прост войник и държащ се като прост войник, за да бъде благородник“ Светослав Тертер. Освен онези, които бяха присъствували на разговора в Царевец, имаше още само един участник, личен приятел и на тримата — мегатриархът Никифор Дермокаит. Но тук витаеше друг въздух, не като царевецкия; въобще не можеше и да се помисли някому да пресъхне устата, и то не само защото слуги непрекъснато поднасяха закуски, плодове, вино и други напитки, а повече заради атмосферата на свобода, отпуснатост, чувство на защитеност. Ала не и безгрижие — напротив, именно грижата бе събрала тук, край морето, тези четирима първенци на Византия.

… Лъв Мелисин избърса капчиците разредено вино от устните си и въздъхна тежко:

— За лошо или за добро, но императорът-баща е склонен да приеме напълно предложенията на варварина.

— Не му ли каза какви подводни скали има в наглед гладкото като маслинено масло словесно доброжелателство на царя? — попита логотетът.

Нека припомним на читателя, че Лъв Мелисин бе не само протоиракарий, но и един от най-доверените съветници и приближени на Андроник Палеолог — по-доверен и по-приближен от самия логотет.

— Как не, казах му, разбира се. Но Бог знае защо господарят Андроник продължава да е готов да даде внучката си на Светослав.

— Не само Бог, но и аз знам — изсумтя сърдито Никифор Дермокаит. — Чисто и просто се е наплашил след Скафида…

— А, защо, също и след Анхиало — не му остана длъжен протоиракарият.

Йоан Век, който през цялото време дъвчеше неуморно от разните лакомства, струпани на масичката до него, сега освободи за малко устата си, колкото да произнесе:

— Няма нищо по-опасно от това да се подценява българинът. Светослав Тертер е хитър и далновиден. Особено когато привидно говори уж така, необмислено и по случайно хрумване.

— Ще излезе — изсмя се Лъв Мелисин, — че докато е бил заложник при нас, той добре е използувал времето си за учение…

Адриан Кастамонит кимна на слугите да му налеят (той обичаше виното много студено, та за него държаха отделна кана в купа с лед, нарочно опазван от зимата) и докато чакаше, рече замислено:

— По отношение на Генуа нека да бъдем честни и да си признаем, че българинът има право. Комуната, опиянена от съзнанието за собствената си мощ, направо издевателствуваше над царството. Разпореждаше се във водите му като в бащиния. — Той взе чашата си, погледна към светлината, за да провери бистротата на виното, и бавно и с наслаждение отпи няколко глътки. — Заслужаваха си намордника, който това изчадие Кривич им надяна на мутрите. А ако помислите, също и ние ще спечелим, когато се оправят отношенията между Генуа и България. Нека Комуната да търгува, нека да печели, ала да знае, че Понтът не е „mare nostro“ и че е гост в него.

— Също и господарите ли мислят така? — стрелна го с очи мегатриархът.

— За императора-баща не зная. Но император Михаил не е чужд на тази мисъл. — Той отново се загледа през чашата си. — Пък и защо да си кривим душите — не е много приятно, когато гостът започне да се разпорежда в дома ти, сякаш не ти, а той е господар в него.

— Остава да предложиш да вдигнем в Цариград паметник на Кривич — отново се нацупи Никифор Дермокаит. Изобщо днес настроените му съвсем не можеше да се нарече слънчево.

— Паметник навярно няма да му вдигнем — спокойно пое удара логотетът, — но това не означава да сме слепи или несправедливи за действителността. Кривич може да е насъбрал баснословни богатства на острова си, но трябва да му признаем, че свърши и за нас полезна работа, като дръпна юздите на генуезците.

Патриархът досдъвка един запържен до златисто пъдпъдък, изплакна уста с глътка вино и отново се намеси в разговора:

— Пак ще река, че вие недооценявате Светослав Тертер. Защо например не се опитате да отгатнете как тъй избра именно Созопол за място на венчавката? Да бъдело тихо и скромно, нали такива бяха думите му? Мигар ако се венчае за Теодора в Преображенския, Петропавловския или друг от безбройните манастири около Царевград Търнов, няма да има тишина и скромност? Хайде де!…

Логотетът и протоиракарият се спогледаха. И двамата бяха еднакво поразени — този тънък ход на царя те не бяха разгадали досега.

Думата на Йоан Век беше за недоизясненото положение на южното българско крайбрежие. При успешната си война преди три години — в лято от Христа 1304-то — Светослав Тертер отвоюва този български край чак до Кастрич, който четвърт век преди това великият пълководец Михаил Глава Тарханиот в смутните за България времена бе присъединил с меч към империята. Военните действия престанаха, българите настаниха свои управители във всички градове и селища по крайбрежието, ала Византия не бе признала новата граница и загубата на този край — важен и стратегически, и търговски, и всякак. Особено тежко понасяше отнемането на такива ключови пристанища като Созопол, Урдовиза и Ахтопол: ами че нали те бяха вратите към богатствата на равната Загора и на Сидера планина[1]

— Светиня му е прав — каза Лъв Мелисин. Гласът му изведнъж бе станал хриплив, сякаш пресипнал. — Извърши ли се царствената венчавка в българския Созопол, това е равнозначно на узаконяване на българската власт над целия този край.

Йоан Век поглади тясната си и дълга брада — похвалата го бе поласкала. Той побърза да дозатвърди впечатлението, което бе създал:

— А хитрецът му с хитрец говореше, че, виждаш ли, нищо-нищичко не искал като зестра на Теодора. Само някакви си там дребни подробности. „Дребни“! Да си присвои земите и морето до Кастрич, а да го нарича „дребни подробности“…

Настана дълго мълчание, изпълнено с мрачни мисли и тревога. Дори патриархът бе престанал да посяга към благините на масичката.

— Мисля — наруши най-сетне тишината Адриан Кастамонит, — че можем да надхитрим хитреца. Все още имаме достатъчно време. Лошото е това, че трябва да се пазим не само от острия поглед на Светослав, но и от нашия господар Андроник, щом се е примирил с женитбата на Теодора и с последиците от нея.

— Изясни се, логотете — предложи Йоан Век.

— Макар да се е учил от нас, Светослав Тертер положително не знае всичките ни оръжия. — Адриан Кастамонит произнасяше думите бавно, провлечено, унесено, сякаш не говореше, а мислеше на глас. — Едното от тях е умението да измъкнеш някому килимчето изпод краката и той да се друсне на задника си.

— Не мога да се похваля, че те разбрах — каза Лъв Мелисин.

— Созопол, а заедно с него и крайбрежието до Кастрич — продължи по същия начин логотетът, — ще принадлежи на онази държава, чийто пряпорец ще се вее над града в деня, когато двете владелчески фамилии влязат в него за извършване на венчавката. Сега, днес, в този момент там се вее червеният пряпорец с трите златни лъва. Но може да се направи така, че Светослав Тертер да бъде посрещнат от друг червен, но с жълт кръст върху него.

— Ако имаш наум, логотете, да предприема нещо аз с корабите на империята — посвоему мрачно и свъсено се обади Никифор Дермокаит, — трябва да те предупредя, че може да настъпят последствия, които не се наемам да предскажа.

— Кой ти говори за намеса на корабните войски, приятелю? О, не, далеч от тази мисъл! Вървят ли ръка за ръка една династическа сватба и военен сблъсък? Но в същото време е съвсем друго, ако самото население на града е избрало да бъде част от едната държава, а не от другата, нали?

Лъв Мелисин щракна шумно с пръсти.

— Дявол да го вземе — каза, — започвам да се досещам. Когато говориш за населението, което в последния момент може да вдигне над Созопол червения стяг с жълтия кръст, ти вероятно го въплътяваш в едно-единствено име: Ставрос Априн. Улучих ли, логотете?

Върху лицето на Адриан Кастамонит се разля доволна усмивка.

— А, защо един-единствен? — рече. — Ставрос Априн досега е купил толкова хора, които ще са му нужни за смяната на пряпорците. Ако не е — има още време, а ще му пратим и нужните пари за това.

— Ставрос Априн. Не съм чувал това име — обади се патриархът.

— Защото го настанихме в пиратската мешавица на Созопол след твоята нерадостна участ, светиня ти. Нямахме ясна представа за какво може да ни бъде полезен, но го поддържахме там със средства и всичко останало. Е, може би дръвчето е било поливано именно за да даде плод не кога да е, а в деня на царствената сватба.

Избухна всеобщ радостен смях. И в него — за пръв път през този ден — се доловиха пълните с възторг думи на мегатриарха:

— Да пукна, ако през целия си живот съм чувал по-майсторски удар!… Да пием, приятели. Вдигам чаша за тебе, логотете, и за хитроумието — вечното оръжие на ромееца!…

Последва весел звън на четири чаши.

Бележки

[1] Сидера — гръцкото име на Странджа (срв. Железна планина).