Цончо Родев
Пиратът (4)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 10 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Цончо Родев. Пиратът (С черен лъв на мачтата), 1994

Художник: Григор Спиридонов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954-427-130-9

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — Велико Търново


3

Ако изключим пеленачетата и старците, наистина цяла Варна се бе изляла на ниския бряг на пролива към езерото и като безредна тълпа напираше около оградата, отвъд която бяха хранилищата и живелищата на морските войски. Млади и стари следяха лодките на товарачите, които сновяха между генуезката галера и брега и поздравяваха с несдържани викове — радостни, но между тях не липсваха и алчни — всеки мернал се пред погледа им вързоп, остродънна амфора или обкована с желязо ракла. Разтоварването се ръководеше от Смед, а Кремен и Джанлука Спарвиеро само наблюдаваха от една площадка на сушата. Не говореха, нямаха какво да си кажат. Едва когато Смед даде знак, че работата е привършена, Кремен наруши мълчанието:

— За корабниците, стражите и галоерите оставих храна и вода като за три дни. Ще ти бъдат предостатъчни до Ликостомо[1], пък ако поемеш направо — може и до Кафа[2].

— Губиш си времето, като се правиш на благороден — смръщено отговори италиецът. — Няма да се откажа от отмъщението, което ти обещах.

Кремен прихна в незлоблив смях.

— Както искаш, Ястребчо. Да отидем до службата ми, за да подпишем описа, пък сетне, щом бързаш — прав ти път.

— Не ми е нужен никакъв опис. Генуезката комуна е свикнала да вярва в думата на Джанлука Спарвиеро.

— Но е нужен на мене! — остро каза Кремен. — Товарът на „Санта Кроче“ е вражда[3], а не плячка. Вражда за това, че не си плати честно да̀ждието по закон и по обичай. Описът ще ми потрябва, когато ще отчитам враждата според законите на царството. И ти препоръчвам да дойдеш доброволно, Ястребчо. Иначе, кълна се в паметта на майка си, ще се принудя да те завлека със сила.

— Нека бъде твоето. Но и този позор ще се впише по сметката ти за моята мъст.

Те тръгнаха към града. Кремен тайничко се стараеше да върви така близо и така естествено до пленника си, че с поведението си да пресече отнапред възможните заядливи подмятания към генуезеца. И усилията му дадоха плод — тълпата се разкъсваше пред тях, за да им стори път, но имаше само един вик: на побѐден възторг, никой не посмя да запрати обида или злорада закачка към Спарвиеро. И те вървяха така рамо до рамо сред невъобразимата гълчава, а пътят им се чертаеше от цветя и зелени клонки.

Наближаваха вратата на крепостта, когато крясъците, благословиите и шумните поздрави рязко прекъснаха. Кремен потърси с поглед причината. И скоро я съзря: насреща му, облечен в тържественото си мораво рухо до глезените, обшито с ивици сърма и скъпи кожички, приближаваше кефалията Трошан с лице, грейнало като месечина, а зад гърба му в бранен ред и с всичките му там ризници, щитове и копия, сякаш се готвеха след минута да влязат в кървава битка, крачеха петдесетина воини от крепостната стража. Нямаше съмнение — тази с нищо неоправдана процесия идваше за него, Кремен. И като си даде сметка за това, той спря, спря до него и Джанлука Спарвиеро.

Трошан застана на три крачки пред тях. Беше среден на ръст човек, малко по-охранен, отколкото му се полагаше, с правилни черти на едрото лице. И двете му ръце бяха заети — в едната пергаментов[4] свитък, в другата гъвкав бич от преплетени волски кожи. Иззад рамената му стражите образуваха нещо като полукръг; копията на всички бяха насочени към Кремен.

— Какво означава това, кефалио? — попита Кремен. — Вижда ми се странно посрещане за военачалника на царските корабни войски, който се завръща след поредна победа.

Цялата фигура на Трошан излъчи безмерно тържество, когато отговори така високо, че да го чуе и тълпата:

— Ти не си вече никакъв военачалник на корабните войски, Кремене, син на Видул.

— На тебе ли да вярвам, или на тези знаци, дадени ми лично от нашия господар? — Кремен показа знаците на длъжността си, закачени на кафтана[5] от двете страни на гърдите под раменете; имаха форма на малки продълговати щитове с украсата на бранното знаме — тъмночервени с по три златни лъва.

— Дал ти ги е нашият господар, а ти ги отнема чрез мене. По заповед на царство му Тодор Светослав аз те лишавам от званието военачалник на корабните войски, отлъчвам те изобщо от българската войска и ти отнемам всичките права. От този миг аз те поставям извън закона, Кремен, син на Видул.

Кефалията прекрачи напред и посегна към военачалническите знаци на Кремен. Тежката ръка на младия човек легна върху дръжката на меча.

— Само посмей, кефалио. — Виждаше се как под късата брада лицето му е изпънато до крайност. — Твоята дума няма никаква стойност за мене.

— А думата на царя? И нея ли няма да уважиш, самозабравил се човече? — Трошан разгъна свитъка пред очите на Кремен. — Чети!

Кремен хлъзна поглед по редовете, после се взря по-настойчиво в печата под тях.

— О, Боже!… — каза само. Беше едновременно въздишка и изумление.

Трошан разбра, че е победил. Той измъкна меча на Кремен и го подаде на хората зад гърба си, после, без да скрива злобната си радост, хвана началническите знаци на младия човек и ги изтръгна със сила. Те се откъснаха заедно с парчета от кафтана.

— Това беше от господаря ни — заяви ликуващо кефалията. — А ето ти „награда“ и от мене. От мене лично, Трошан, син на Властимир.

И с тези думи замахна с бича. Гъвкавите жили се осукаха около врата на Кремен, опасаха го и краят им плесна шумно върху лицето, като раздра бузата му. Младият мъж въобще не трепна, макар че от лицето му се проточи вадичка кръв. Той гледаше втренчено в Трошан; очите му бяха станали металносиви, а зениците се свиха колкото две просени зърна. Той произнесе с глас, в който всяка дума беше като късче лед:

— Отнемането на сана ще ти простя, кефалио — ти изпълняваше заповед. Но кълна се в Бога, за този удар ще си платиш…

В отговор Трошан отново замахна с бича, но навреме спря ръката си. Защото точно в този момент Благовеста, която досега стражите бяха закривали с плътната си въоръжена редица, излезе напред, извади батистена кърпичка и попи кръвта от лицето на разжалвания воин.

— Защо стори това, Благовесто? — попита той.

Те, разбира се, се познаваха — можеше ли военачалникът на корабните войски да не познава семейството на кефалията на града, в който беше и местослужбата му?

— Защото аз винаги съм уважавала не само воина Кремен, но и човека Кремен — беше простото и обяснение.

Едва сега той сведе поглед към нея. И сините очи срещнаха бадемовите…

— За спомен от мене запази тази кърпичка — каза й. — Не за самата кърпичка, а заради кръвта. Така винаги частица от човека Кремен ще бъде до тебе и ще ти напомня неговата благодарност.

Тя кимна. Две сълзи като бисери се хлъзнаха от дългите й мигли.

— Ще я запазя, обещавам.

— А ще ми направиш ли един дар? Сега, когато според думите на баща ти съм напъден от войската и съм извън закона? — Тя кимна мълчаливо. — Подари ми токите на колана си, Благовесто.

Без да каже дума, девойката откачи колана си и му го подаде. Едва сега Трошан се съвзе и се развика на воините зад гърба си:

— Какво зяпате, никаквици такива? Не чухте ли, че тази човешка отрепка е вече извън закона? За украса ли са копията в ръцете ви?

Стражите пристъпиха, но объркано и плахо — тъй или иначе допреди минута в лицето на Кремен те бяха виждали най-висшия по сан представител на българската войска в града, много по-нагоре по стълбицата от техния кастрофилакс[6]. Но в същото време се съвзе от изумлението си и народът. С гневни викове людете, мъже и жени, се спуснаха с невъоръжени ръце срещу войскарите, заблъскаха ги, задърпаха ги настрана.

Кремен, син на Видул, използува възникналата суматоха и с един внезапен скок се шмугна сред тълпата.

Никой повече не го видя.

Бележки

[1] Ликостомо — генуезка колония (по-точно — укрепен остров) срещу делтата на р. Дунав.

[2] Кафа — генуезка колония на мястото на днешна Феодосия (на Кримския полуостров).

[3] Вражда — глоба.

[4] Пергамент — специално обработена тънка кожа за писане.

[5] Кафтан — къса (докъм средата на бедрото) мъжка горна дреха.

[6] Кастрофилакс — началник на крепостта, на крепостната стража.