Цончо Родев
Пиратът (30)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 10 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Цончо Родев. Пиратът (С черен лъв на мачтата), 1994

Художник: Григор Спиридонов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954-427-130-9

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — Велико Търново


XXVI. Той е много странен пират, този Кривич, нали, Благовесто?

За Благовеста събитията от последните дни приличаха на един от онези странни сънища, в които в дяволски бърза поредица се сменят красиви и кошмарни сцени. Сега, докато „Кротушка“ цепеше водите на север и галоерите, запели някаква непозната, но много ритмична песен, теглеха в такт с нея дългите весла, момичето се опитваше да сложи в ред обърканите си впечатления. Опитваше се, но твърде малко успяваше. Защото преживените случки бяха такива, че докато едната можеше да се сравни с изкачването на шеметно висок и облян в слънце планински връх, следващата пък напомняше на главоломно пропадане в бездна, лишена от искрица светлина.

Да изреди всичките, тя не успяваше. И все пак някои се открояваха в съзнанието й, като че бяха изрисувани с огън. И винаги в рязка противоположност — бяло до черно, бяло до черно, бяло до черно… Например началното плаване с пощенския неф можеше да се нарече приказно, докато нападението на каталана, жестоката гибел на беловласия началник и позорния дележ на плячката, в който честни и добри корабници бяха оценявани като коне или крави, още караше да чувствува пълзене на мравки по гърба си. Впрочем също и съдбата, която й готвеше този Анхел ди Буенафортуна; мнимият или истинският барон (имаше ли някой да знае истината за него?) разиграваше голяма галантност към нея, ала Благовеста не си бе правила никакви илюзии за истинската участ, която той й подготвяше. После — новата мигновена промяна: магическото появяване на Кремен-Кривич, царствената му щедрост при изкупуването на пленниците и майсторският удар, с който прониза шията на каталана. (Благовеста се имаше за благочестива християнка, ала като си спомняше за този удар с меча и за смъртта на ди Буенафортуна, неизменно усещаше в себе си не погнуса или богобоязливо възмущение от вида на насилието, а нещо като взрив от възторжена радост.) Всичко нататък бе все така залитащо от крайност до крайност. Уж спокойното пътуване към Созопол, а отклоняването в открито море за битка на живот и смърт. Картината на пламналата галера с черния лъв на мачтата (Благовеста така и не бе разбрала, че това бе едно скапано корито, укрепено колкото да се подмами към него огънят на Спарвиеро) и победния напад на Кремен-Кривич с неговите воини, които по храброст й напомняха приказните герои от „Троянската притча“[1], донесъл бърз обрат в боя. Или плаването към Килиос за спасяването на онези, които всъщност заслужаваха най-тежка казън, след това смъртно-опасното нападение на трите ромейски галери и чудотворното спасение, зад което стоеше същият този уж отмъстителен и безогледен в своята ненавист генуезец…

Докато преживяваше повторно тази поредица от превратни събития, съзнанието на Благовеста изведнъж се насочи към техния главен герой — Кремен-Кривич. Какъв странен пират, Боже мой, странен и сякаш изтъкан от противоречия! Като си припомняше събитията, девойката отново и отново се сблъскваше със срещуположностите в неговите действия. Виждаше го как спокойно, не, лекомислено-нехайно слиза сам по дюната към настръхналите срещу него стотици пирати на каталана, как с царствено безразличие насипва в шепите им камара злато за пленници, които би трябвало да са му напълно безразлични (сега, докато се ровеше в спомените си, Благовеста не можеше да си отговори върна ли си той златото, когато събитията, следвайки все същата своя обратна закономерност, превърнаха пленителите в пленници), а после почти за нищо с нетрепваща ръка пронизва чудовището, наречено Анхел ди Буенафортуна. За нищо ли? — сепна се девойката. — Нали двубоят стана заради самата нея? Мигар тя е нищо? Но ако не е нищо, показа ли й Кремен-Кривич поне веднъж, че е „нещо“ за него? Какво друго поднасяше извън щедрата си убийствена ирония?

И в такъв случай какво излизаше? Че също и по отношение на нея той бе странен и противоречив. Биеше се на смърт, за да я избави от орисията да бъде наложница на един долен убиец, а след това (дали не се бе подиграл с думите й?) не скри, че той не бил нищо повече от вълка, завоювал с кръв примамната самка. Добре, но нали пък само часове по-късно беше готов да провали едно отдавна подготвено и важно сражение, дори да изложи на опасност другарите си, само и само да осигури нейната — на „самката“ Благовеста — сигурност? Кой беше истинският Кремен-Кривич? Човекът, способен да нанася смъртни удари било с меч, било с тарана на кораба си, или другият, който по логиката на войната може да обеси врага си на мачтата и никой да няма право да го осъди за това му деяние, пък той веднага протяга ръка за мир и приятелство на победения? Пиратът, даряващ свобода на корабници, които при други обстоятелства биха воювали до смърт срещу него, а сразяващ своите събратя по занаят, за да ги предаде на същата тази власт, която така несправедливо го бе низвергнала от воинския му пост, лепнала бе на бузата му дамгата на бича и от български военачалник го бе превърнала в човек извън закона?

Объркана от този низ от противоположности, Благовеста все пак стигна до една ясна мисъл: че тя дължи безкрайна благодарност на този странен пират. Благодарност преди всичко за това, че той спаси честта, а може би и живота й. После — че беше дъщеря на онзи, който му нанесе опозоряващия удар с бича, пък той й отвръщаше с уважение; да, сдържано, но с уважение. И още — тя бе запокитила в лицето му страшното „презрян пират“, а „презреният пират“ й се отплащаше с поредица от постъпки на рицар.

Дойде до тук в разсъжденията си и веднага направи крачка назад: абе рицар, рицар, ала все пак пират и главатар на пирати… О, Боже, ако Кремен не бе избрал този гнуснав път на морския разбойник!… Благовеста не криеше от себе си, че бе харесвала този човек още докато той носеше ореола на победоносния военачалник на корабните войски. Харесваше го не като картина на стената, а както девойка, в която току-що се е пробудила жената, харесва един мъж. Така е, харесвала го бе и бе свързвала с него мечтите си. А после… После дойде тази несправедлива казън на иначе предостойния цар Светослав, дойде ударът с бича, дойде пиратството и жълтото знаме с черния лъв и… всичките мечти се провалиха вдън земя.

Вече нищо не можеше да се промени — казваше си тя, докато гледаше как светлинките на слънцето играят вихрен танец по начупената повърхност на морето пред носа на галерата. — Нищо, нищо не може да се направи… Оставаше и само едно: да не се остави по достойнство по-ниско от пирата и да му благодари за всичко, което през тези последни дни той стори за нея.

Като премисли всичко това, Благовеста реши да не отлага благодарността си — с всеки изминал час тя щеше да става по-трудна и по-трудна. Извърна се. На другия край на пътеката между галоерите, стъпил както обикновено с леко разкрачени крака на своята командна площадка, Кривич рееше поглед наоколо и сякаш виждаше всичко друго, само не и нея, пътничката върху пиратския кораб. Кой знае защо, девойката мислено се прекръсти, после стисна юмручета и с външно решителни крачки извървя от край до край пътеката и застана под площадката. Мъжът горе като че ли все още не я забелязваше. Тя се почуди как да постъпи, пък извика несмело:

— Кремен…

Той сведе поглед надолу, току под нозете си.

— Кривич — поправи я за кой ли път.

Тази дума я ядоса — на нея, като на жена, й се дължеше по-голямо внимание, отколкото непрекъснато да я поправят, все едно че е кученце, което чукват по носа, когато не научи някаква стойка.

— Кремен или Кривич — повтори тя вече много по-остро. — Мога ли да наруша твоето тщеславно перчене там, на високото, и да дойда за малко?

Бледа, много бледа усмивка премина по устните му, когато чу нападките за „тщеславно“, „перчене“ и прочие, но се постара да отговори така, сякаш изобщо не ги е забелязал:

— Тук може да дойде без нарочно разрешение всеки, който смята, че има работа при мене или с мене.

Отговорът беше твърде обезкуражителен, но Благовеста реши да се възползува от него и не без труд се изкачи по отвесната стълбичка на площадката.

— Дойдох за нещо много малко и много голямо — да ти благодаря — каза тя, когато оправи дишането си. — Ти ме спаси от смърт. Или от безчестие. Или от двете заедно. Нямам възможност да ти се отплатя по никакъв начин. Но приеми благодарността ми от сърце.

Според всичко онова, което девойката знаеше за човешките отношения, сега беше ред мъжът да каже нещо. „Да не говорим за това“, „Нищо особено не съм сторил“, „Бих го извършил за която и да е жена в бедствие“ или нещо друго от този род. Кривич обаче мълчеше. Кривич продължаваше да хлъзга поглед по кораба и по морето наоколо и сякаш не се готвеше да отвори уста.

— Нищо ли няма да ми отговориш? — принуди се да попита Благовеста.

— Не си ме попитала нищо, за да очакваш отговор. Поблагодари ми, аз те изслушах — какво друго има още да се одумва?

Предишният гняв нахлу с нова сила в сърцето на девойката. Гняв и обида! Според нея тя не бе заслужила такова пренебрежително отношение.

— Щом за тебе разговорите се свеждат до одумване, можеше поне от проста вежливост да се одумаш, че рискуваш живота си, защото бях именно аз.

— А! — възкликна той и за пръв път се извърна към нея. — И защо да рискувам именно за тебе, Благовеста, дъщеря на Трошан? И от къде на къде изобщо очакваш вежливост или други такива галантности от един презрян пират?

— Най-малкото заради това, че на гърдите си носиш токите на колана, който аз съм ти подарила. И не забравяй — подарила съм ти го, след като беше низвергнат като военачалник на корабните войски, след като те обявиха извън закона.

Той поразмисли върху думите й. Бръчката между веждите му отново се вкопа дълбоко в челото му, а очите му загубиха синевината си.

— Тези токи се оказаха за мене цяла пропаст от недоразумения, Благовесто. Да, когато ми ги даде, беше вече след като така несправедливо бях наказан и оплют, загдето според силите си съм служил на България. След като ме поставиха извън закона. И те за мене дълго, много дълго бяха светъл символ: връзка бяха те с онзи Кремен, който още на двадесет и осем години бе заслужил царят да му повери всичките свои корабни войски. И още един символ виждах в тях: че има хора с честни сърца, които не се съгласяват с върховната неправда, извършена над мене. Уви, всичко това са били само жестоки недоразумения, които аз сам съм си създал и сам си изстрадах.

Бадемовите й очи изразиха пълна и искрена почуда.

— Защо? Какво се е променило?

— Промени се това, че същите тези хора, които уж осъждаха неправдата над мене, започнаха да виждат в моето лице само един…

— … презрян пират. Вече безброй пъти ми припомняш тези думи.

— Мигар не ми ги каза?

— А мигар ти не избра за твой път в живота…

— Добре, добре — прекъсна я сухо Кривич. — За това поговорихме достатъчно при първата ни среща в Созопол. Нека не започваме препирнята отначало.

— И в такъв случай?…

— В такъв случай всичко е много просто. Един презрян пират по някакво си свое хрумване ти е направил услуга. Ти сега му благодари. Значи, всичко е уредено. И точка. — Той помисли малко. — За вълка и вълчицата се шегувах, разбира се. Предизвика ме и аз ти го казах. Не, не съм те освободил от каталана, за да те завоювам за себе си, Благовесто. Пристигнем ли в Созопол, ще те предам на баща ти и… и толкова. А сега, ако обичаш, не ми пречи повече. Тъй или иначе аз съм началник на този кораб и си имам своите задължения.

Тя искаше да каже още нещо, но то трябваше да бъде сразяващо. Ала като не го намери в гнева си, просто се завъртя на пета и си тръгна. Не умееше да слиза по толкова стръмни стълби, пък и дългата й руба й пречеше, та за малко да се строполи на палубата. Но гордостта й не й позволи нито да поиска помощ, нито да се оплаче.

В останалата част от пътя Благовеста една по една си повтори всяка дума, която си бяха казали с Кремен-Кривич. И като размисляше вече по-спокойно, стигна до заключението, че думичката „презрян“ преди „пират“, която бе произнесла в двора на Драголюб, очевидно е била много пресилена. В тези последни дни Кривич на няколко пъти й показа, че и да е пират, той в никакъв случай не заслужаваше да бъде смятан и „презрян“. Джанлука Спарвиеро очевидно бе разбрал това преди нея и първо с мъжката си дума, а после и с благородната си постъпка пред Килиос бе доказал, че макар Кривич да си е пират, то е само един много странен пират, с когото може да се поддържа мъжко приятелство. И девойката си обеща, че преди да се раздели с Кремен-Кривич в Созопол, ще му се извини за онази тъй лесно и „на едро“ изговорена дума „презрян“. И ще помоли за приятелството му въпреки втората — „пират“.

Да, но се случи така, че не успя да осъществи намерението си.

В Созопол пристигнаха, когато нощта отдавна бе обгърнала града, морето и островите със своята тъмна пелена, в която проблясваха само тюркоазите на звездите. Като спуснаха котвите, а после извикаха три ладии от „Добродушко“ (десетина морски ратници от „Кротушка“ щяха да я придружат до седалището на дукса), Благовеста се озърна, търсейки. Видя обаче само Сръдан Белязания, който любезно й сочеше как да слезе в ладията. И доколкото се виждаше, беше нетърпелив да я изпрати.

Девойката се престраши и го попита:

— Защо не виждам Кривич, чичо Сръдане? Исках да му благодаря за толкова неща…

— Как, момиче, мигар не разбра? — беше неочакваният отговор. — Когато заобикаляхме Свети Иван, пресрещна ни една наша ладия. Кривич слезе с нея на острова, а нареди на мене да доведа кораба и да се погрижа за изпращането ти.

В този момент Благовеста се разплака. И плака така, както не бе плакала, откакто преди петнадесет години едно зло куче бе разкъсало любимата й кукла Братослава…

Бележки

[1] „Троянската притча“ — заглавието, с което в България през Средновековието е била позната в преразказ „Илиадата“.