Цончо Родев
Пиратът (14) (С черен лъв на мачтата)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Цончо Родев. Пиратът (С черен лъв на мачтата), 1994

Художник: Григор Спиридонов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954-427-130-9

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

X. Мъртво вълнение в Созопол

В тесния пролив, който отделяше Созопол от скалистия Свети Кирик, се появи ладия. Макар греко да изпращаше насреща й високи и дебели вълни, последен отглас от бушувалата допреди три дни буря, ладията се движеше сравнително бързо — нейните четирима яки гребци очевидно си разбираха работата. Не се стряскаше от вълните и петият човек в нея — той стоеше прав и като се накланяше ловко насам и натам, нагласяше тялото си според играта на морето. Когато презполовиха разстоянието до Свети Иван, петимата, изглежда, забелязаха самотната еднодръвка вдясно и свърнаха нататък. Обаче като приближиха, ударите на веслата станаха някак си по-вяли — бяха се припознали в онзи, който, също нехаен към неспирното люлеене, ловеше риба с въдица.

— Помислих те за Кривич — извика Тихо, правият в бързащата ладия.

— Ти луд ли си, бе! — отговори му Влад, самотният риболовец. — Сега за Кривич не съществува нищо извън строежа. Пръв е на зида, последен си отива. Ей, чакай! Ама вие… къде така?

— Тръгнал съм за Кривич. Ти продължи с въдиците…

— Я хвърлете едно въже, момчета. То и досега не кълвеше, пък след като ти пусна своята йерихонска тръба[1], положително и най-глухата риба вече е на сигурно отвъд хоризонта. — И Влад изсумтя: — И туй ми било Тихо… Какво ли пък щеше да бъде, ако те бяха кръстили Шумчо?

Беше вярно. Напук на името му Господ бе сподобил Тихо с такъв глас, че според друга, предишна задявка на Влад, с него можел да предаде съобщение направо от Созопол в Анхиало…

Като слязоха на брега, двамата тръгнаха един до друг. Запътиха се, разбира се, веднага към строежа. А той за тези месеци бе извисил ръст, виждаше се отдалече — четиридесетте майстори-зидари от прочутата със строителите си Железна планина, доведени от Кривич, и двестата им помощници, главно галоери от двата кораба, не си бяха губили времето напразно. Вече съвсем ясно се очертаваше жилището на самия Кривич. Не много голямо, нито претенциозно по украса, то все пак съдържаше някаква своеобразна представителност, та дори и случайно попаднал човек би си казал: това ще да е за главния… По-нататък бяха живелищата за корабниците и галоерите; тъй както вървеше строежът, двете продълговати постройки с многобройни стаи като големи килии твърде наподобяваше манастир. Приликата с манастир се увеличаваше и от това, че — кой може да го допусне за един пират? — в дъното зад двата правоъгълника железненци градяха параклис. Също и той не беше особено голям, но въпреки това на него още отсега биха завидели мнозина от великите боляри, които неизменно — това беше част от представителността им — край жилищата си на Трапезица издигаха и параклис. Малко по-настрана, от неветрената страна на острова, сравнително по-небрежно се строяха складове, работилници, дълбаеха се щерни за вода и дълбоки изби за амфорите с вино, вече бяха готови пекарниците за хляб и готварниците като за гърлата на стотици гладни мъже наведнъж…

Както бе предположил Влад, така се и оказа — завариха Кривич гол до кръста да помага при градежа на параклиса. Личеше, че трудът му доставя чисто физическа радост. Но личеше и друго — както беше разголен, белегът от раната му се открояваше съвсем ярко и едва сега проличаваше колко тежък е бил онзи удар на татарската бойна брадва.

— Няма ли да помогнете? — подвикна им той, като ги забеляза. — Точно имаме нужда от два чифта здрави ръце…

— Да не съм луд — присмя се Влад. — Ако трябва непременно да правя нещо, ще се върна при моите толкова оядени риби, че не се съблазняват нито от мушици, нито от червейчетата.

— Аз пък ти предлагам обратното — каза на свой ред Тихо; каза го уж полугласно, но събра погледите на строителите от целия градеж. — Идвам от Созопол, Кривич. И съм натъпкан чак до тука — той показа адамовата си ябълка, която беше колкото средно голям женски пестник — с клюки.

Кривич разбра, че става дума за нещо сериозно, та захвърли мистрията и в едно ведро се изми — не само ръцете, но и гърдите. После забра с ръка и Беро, който малко по-нататък — същински Голиат! — носеше по дървените стълбички камъни, дето биха се опънали и на двамина обикновени люде. Малко по-късно четиримата вече седяха на една скала край морето.

— В Созопол става нещо измамно, не мога да намеря точната дума за него — започна Тихо направо; гласът му надвиваше грохота на прибоя. — Отгоре е гладко (доколкото изобщо може да е гладко в този град), но под повърхността се усеща, че всичко ври и кипи.

— Ще рече — намеси се Влад, — като това вълнение. Мъртво. Уж дебелите вълни са лениви като търтеите на кастрофилакса, пък ударят ли те с цялата си мощ!… Такава вълна̀ веднъж изтръгна кръмилното весло из ръцете ми.

— Именно затова дойдох — продължи Тихо. — Да разкажа на Кривич, та никаква вълна̀ да не може да го изненада и да изтръгне кръмилното весло от неговите ръце.

В Созопол се разчуло, че Драголюб ходил чак до Търновград и се е виждал със Светослав Тертер. Молел да бъде освободен, така се приказвало. Но царят с добро или лошо го накарал да остане.

— Защо? — попита на свой ред Беро. — С какво Драголюб е толкова нужен на короната?

— Ако знаех, сега короната щеше да е на моята глава, дребосъче — беше насмешливият отговор на Влад.

— Бъди благодарен, че не е — не му остана длъжен бързорекият Тихо. — Какъвто си мощен, ще те смачка на кюфте. — И се изкиска: — Най-кокалестото кюфте, виждано нявга под небето на България…

Кривич беше нетърпелив за новините от Созопол, но не прекъсваше хората си. Той обичаше този техен начин на разговор. В него усещаше самоувереност и сила — най-важното за мъже, на които поне веднъж в седмицата се налагаше да излагат живота си.

Но всъщност най-голямата новина на Созопол се наричала барон рицар Анхел ди Буѐнафорту̀на, продължи Тихо. И доволен от въздействието на думите си, повтори разчленено: ба-рон ри-цар Ан-хел ди Бу-е-на-фор-ту-на. Сега за града той представлявал онова, което преди няколко месеца било идването на „Кротушка“, че и нещо отгоре.

— Разкажи малко повече за него — подкани го Кривич.

— Видях го, и то неведнъж. И това не е никакво достойнство за мене, защото баронът комай има за първостепенна грижа да се кипри навред из Созопол. Хубав мъж, не може да му се отрече, нагизден като за прием при царя, но си личи, че под труфилата си носи мъжка сила, не купчина кокалаци като на нашия Влад. Има и отличен кораб. Дромон, но пригоден за бой, не за товар. Има си и някакво име, ама е написано с такива букви, че не разбрах нито една. Иначе ми се вижда бърз и повратлив; не се засягай, Беро, но комай излиза насреща на твоя „Добродушко“.

Този Анхел ди Буенафортуна се появил преди четири-пет дни в Созопол. Но всичко около него намирисвало на тайнственост. Засега единствената по-сигурна мълва за него била, че имал такъв характер, че дори каталаните не могли да го търпят между себе си и го изпъдили.

— Не го търпели дори каталаните? — не повярва на ушите си Кривич.

Той имаше основание да се изненадва — по онова време каталанин и свиреп негодник бяха равнозначни понятия.

За тях се говореше, че родината им била някъде в предалечна Иберия[2]. Бяха армия от 6500 превъзходни войници и отчаяни авантюристи, съставени предимно от обеднели каталонски рицари, която предлагаше умението, кръвта и нечуваната си жестокост на онзи, който й платеше най-добре. Воювали тук-там из Европа и в Сицилия, каталаните (така бяха известни те) предложиха услугите си и на Византия. Император Андроник II Палеолог ги прие с радост и веднага ги прати в Мала Азия срещу турците. Беше им обещал пребогати възнаграждения, а на предводителя им Роже Дьо Флор даде титлата кесар и племенницата си за жена. Каталаните оправдаха заплащането си и в няколко поредни сражения нанесоха тежки поражения на турците. Но при заплащането Андроник се опита да ги измами, като им предложи жълтици, в които имаше малко злато и повечко мед. Каталаните отговориха с безумен гняв, което за люде от тяхната порода винаги означаваше поредица от кланета. Андроник побърза да оправи отношенията си с тях, прехвърли ги на европейския бряг и ги изпрати срещу българите. Но в лицето на своя зет дьо Флор той виждаше опасен съюзник, който поради роднинството си с императорския двор лесно можеше да се превърне и в претендент за престола. Затова покани каталанския вожд в Адрианопол[3], уж да си оправят сметките, а съимператорът Михаил се погрижи той там да бъде предателски убит (1305 г.). Смъртта на главатаря им доведе каталаните до луда ярост. Те се настаниха в Галиполския полуостров, обявиха се за самостоятелни и вече под предводителството на Беренгар де Рокафорте в продължение на две години и половина подлагаха Византийска Тракия — от Цариград до Плъвдив[4] — на нечувани опустошения. Много градове и по-малки селища бяха предадени на сеч и огън, населението унищожено или продадено в робство, плодната земя превърната в пустиня[5]. Малко по-късно — за радост на едни и за ужас на други — каталаните свърнаха на югозапад и се установиха в Тесалия.

Имаха право да се чудят Кривич и най-близките му помощници: какъв ли трябва да е този Анхел ди Буенафортуна, че да бъде нетърпим дори в редиците на каталаните?!

Всичко в него намирисвало на измама, продължи разказа си Тихо. Името му вероятно било измислено. Намерил се човек в Созопол да разбира езика на иберийците, който превел, че името всъщност означавало Ангел на Добрата Сполука; абе не че не можело да се случи такова име, но то много повече подсказвало за прякор на човек, който е избрал меча и сполуката за своя пътеводна звезда.

После — баронската му титла. Той си държал на нея, готов бил да извади нож срещу всеки, който му я оспори, ала моряци, пътували до Галиполи и търгували с каталаните, разправяли, че самите кръвопускници на Беренгар де Рокафорте не били чували по техните далечни земи да има баронска фамилия с името Буѐнафорту̀на. Впрочем не знаели дори обикновен род с такива име, камо ли баронски.

И още — рицарското му звание. Анхел ди Буенафортуна разправял, че получил златните си шпори[6] лично от крал Филип Хубавия[7], докато — обратно — злите езици твърдели, че в земята на франките имало подписана смъртна присъда за този „герой“ и че сам крал Филип бил определил голяма награда за главата му.

— На Созопол сякаш не достигаше другата поквара — глухо продума Влад, когато Тихо завърши, — та сега и този Анхел-Не-Знам-Какъв-Си…

— Нещо ми подсказва, че ще видим и патим от него… — присъедини се към недоволството му и Беро.

— Може би всичко да зависи и от нас — замислено проточи Кривич. — Дали ще направим така, че силата на каталанеца да ни служи, а не да бъде срещу нас. Ако не — да го сразим благодарение на собствената му сила.

— Какво искаш да кажеш? — стрелна го изпод вежди Тихо.

— Има такъв похват в двубоите с мечове. Силен, много силен противник срещу тебе, пък с малко сръчност можеш да направиш да стане жертва на собствената си сила.

— Питам за другото, Кривич. Как очакваш да сме един до друг с такъв човек, какъвто току-що ти го описах?

Дясното рамо помръдна неопределено.

— Мигар галеоттите, които наследихме от Маурицио ди Чекини, са по̀ стока? До един са с присъда за тежки провинения. Ала успяхме да ги привлечем на наша страна и досега поне аз не зная някой от тях да е измамил доверието ни. В края на краищата ако питаш генуезците, и ние не сме цвете за мирисане. — Кривич помълча малко. — Друга вест от Созопол, Тихо?

— То не е вест, а по-скоро неясно предчувствие. Помниш ли онзи грък, дето го обдарихме с камъни и водорасли?

— Как не, Ставрос Априн. — Кривич се засмя. От сърце — при него друга усмивка изобщо не съществуваше. — Да му се чудиш на ума, че си е присвоил не друго, а името на Априн. Ами че тъкмо Априн е бил онзи злополучен пълководец, когото преди четвърт век Ивайло така хубавичко е отупал в проходите на Веригава[8]. От неговите пет хиляди души не е останал дори един-единствен човек, който да разкаже как са яли пердаха… Та какво за Ставрос Априн, Тихо?

— Около този човек витаят много тъмни и неясни неща, Кривич. Пират, който нито има кораб, нито плава с чужд, пък кесията му винаги издута до пръсване от перпери; разправят, хвалел се сам, че ако няма поне една литра[9] злато отгоре си, се чувствувал като без пари… Откъде толкова злато в кесията на „сухия“ пират, Кривич? И да кажеш, че го прахосва по комар или жени — не. Купува хора. Купува всякакъв възможен измет…

— Пък такъв — дал Бог в Созопол — вметна Влад.

— … държи негодниците на плата, пък не ги използува за нищо. Защо? А наши верни люде ми разправяха, че ден през ден при него пристигали разни тайнствени пратеници от юг…

— От Цариград? — прекъсна го този път Беро.

— Че откъде другаде ще идват пратеници при един ромеец? Пристигали те под плаща на нощта, шушукали си и също така по тъмно се измитали. Не му е чист косъмът на този човек, помнете ми думата.

— Ще я помним — кимна Кривич. Не личеше да се е загрижил особено. — А сега елате на градежа, приятели. Не, не да помагате — елате да погледате тези чудо-майстори от Железната планина. Златни ръце им дарил Бог, просто е радост на сърцето да следиш работата им.

Той стана пръв. Другите без особена охота го последваха. Последен се изправи кръмчията Влад.

Бележки

[1] Задявката очевидно е във връзка с легендата за превземането на Йерихон, малоазийски град на двадесетина километра от Ерусалим. Според Библията той бил първият град, срещнат от евреите в тъй наречената Обетована земя. След като седем дни безуспешно обсаждали града, на осмия евреите надали такъв вик, че стените на крепостта се сринали. Оттук изразът: „Йерихонски вик“.

[2] След неколковековно подчинение на маврите през ХI в. коренното население на Испания подир дълго и славно воюване за свобода (тъй нар. „реконкиста“) се отърсват от робството и на мястото на мавританското Кордовско емирство и по-късно — Кордовски халифат се създават няколко независими кралства: Кастилия, Арагон и др. Едно от тях е Каталония с център Барселона.

[3] Адрианопол — Одрин (Едирне).

[4] Плъвдив — Пловдив.

[5] Споменът за тези набези на каталаните е запазен по много особен начин. В Пловдивско и досега майките заплашват децата си с думите „Ще те дам на каталаните“, като почти никой не знае кои всъщност са тези страшни каталани.

[6] Според обичая на епохата златните шпори били белег на присвоено рицарско звание. Получавали се от някой крал след извършване на особени подвизи — понякога проявено геройство в сражение, но най-често победа в двубой, турнир и пр.

[7] Филип IV Хубавия — френски крал (1285–1314).

[8] През 1280 г. император Михаил VIII Палеолог изпратил една подир друга две силни армии срещу Ивайло под предводителството съответно на Мурин и Априн. И двете били унищожени до крак от войските на селския цар Ивайло.

[9] Литра — мярка за злато, равна на 72 номизми (срв. номизма).