Цончо Родев
Пиратът (26) (С черен лъв на мачтата)

XXII. Другото значение на думата „барон“

От северната страна на дюната, която ветровете бяха натрупали по продължението на реката, барон Анхел ди Буенафортуна извърши обичайната подялба на плячката. Всички вещи, заграбени от нефа, бяха съответно оценени, също и корабниците и галоерите, и каталанът раздаде на всекиго онова, което му се падаше по договор. Единственото, което изобщо не бе предложено за оценяване и подялба, бе плененото момиче — него ди Буенафортуна запазваше за себе си. Като свърши всичко, той, все придържайки се към неписания закон на пиратския ред, издигна глас, като се обръщаше едновременно към всичките си хора:

— Спазен ли беше обичаят? Има ли някои да е недоволен?

Отговори му неясен утвърдителен хор — пиратите признаваха, че ди Буенафортуна бе спазил правилата. И затова много странно прозвуча един глас откъм дюната — не заплашителен, но твърд и решителен:

— Аз съм недоволен, барон Анхел ди Буенафортуна.

Всички се извърнаха нататък. Към тях приближаваше Кривич. Беше гологлав, както ходеше най-често, с кръстосани на гърдите ръце и пристъпваше без бързане, почти нехайно, сякаш се разхождаше.

И слава Богу, че не вървеше бързо — така даде време на барона да се съвземе от смайването си. Не, смайване е слаба дума — каталанът цели минути изглеждаше така, като че току-що е бил поразен от небесен гръм. Ала като се овладя, той се постара да отговори с глас и държание, които да не отстъпват на гласа и държанието на твърде своенравния му съдружник:

— Недоволен ли си Кривич? Може би ще ни обясниш причината?

— Ти наруши договора между нас, бароне. Така, както вече те познавам, може и да си премълчал за него пред хората си, ала това не значи, че той не съществува. — От един джоб на ръкава си Кривич извади свитък, вързан с червена панделка. — Предполагам, че няма да имаш желание да им го прочетеш сега. Не ще го сторя и аз — ти, разбира се, ще представиш, че пише едно, а аз чета друго. Затова нека един от хората ти, който знае италийски, да свърши това вместо нас. Хайде, момчета, нека пристъпи напред онзи, който познава езика на италийците. — Не последва отговор, но това не смути Кривич. — Не се спотайвай, Диего — той се обръщаше към комита на дромона. — Зная, че си бил каторжник при венецианците и там си научил не само езика, но и писмеността им. Излез и чети!

Последните думи, бяха изречени така повелително, че споменатият Диего, плещест мъжага с червена кърпа, вързана на главата, се подчини, като избягваше погледа на началника си. Той взе свитъка, разгъна го и, сричайки, го прочете.

— Прав ли бях да съм недоволен, ди Буенафортуна? — поде отново Кривич. — Ами на̀ — почти няма споразумение, написано и подписано от нас, което ти да не си нарушил и да не продължаваш да нарушаваш. Няма да ти напомням Тана — тогава твоите хора достатъчно си изпатиха за своеволията ти. Но днес ти си престъпил всички други уговорки. Нападнал си български кораб. Хайде, хайде, не ме убеждавай, че не си го разбрал — червеното знаме с трите златни лъва още се вее на мачтата на нефа. После, все според писаното в договора, трябваше да разделиш плячката на три, да отделиш по една третина за „Кротушка“ и „Добродушко“ и само последната третина да разделяш между хората си. — Кривич усети как при последните му думи пиратите на каталана настръхнаха и побърза да ги успокои: — Стореното — сторено и раздаденото — раздадено. Но имам въпрос към вас, момчета. Какво смятате да правите с плячката си?

— Много просто — обади се един. — Ще я продадем, пък после… — Той изхихика нечестиво. — Е, капитан Кривич, ние не сме люде, които да не знаят какво да правят, когато са с пари в кесията…

Кривич седна на един дънер, кой знае кога изхвърлен тук от реката, и отново скръсти ръце на гърдите. И свъси нос.

— Струва ми се, че нещо издиша в сметката ти, момче. Тука са главно вещи от имуществото на новия дукс на Созопол. Мигар допущаш, че няма да си ги познае? И че като не се появи и нефът, той не ще съумее да събере две и две? А когато доложи в Търновград, че сте нападнали кораб, който плава в български води и с български пряпорец на мачтата, Светослав Тертер, който никак не е склонен да си поплюва, вярваш ли да се ограничи само да прочете една заупокойна молитва за нефа и за хората си? — Кривич не пропусна да забележи как тръпка на разколебаване премина по редиците на пиратите. И обратно — в групичката на навързаните пленници, стражи и галоери се долови нещичко, сякаш лъч на надежда премина по лицата им. — Добре де — продължи, — да приемем, че ще потопите нефа, а плячкосаните вещи ще скриете за продан някъде по-далеч от Созопол. Ами пленниците? Какво ще правите пленниците, докато успеете да ги отведете на някой пазар за роби? Я погледнете колко хора са — минава ли ви изобщо през ум, че ще успеете да ги укриете в Созопол, да ги храните и поите, докато дойде време да ги продадете?

— Честно казано, не бяхме помисляли за тези препятствия, капитан Кривич — отговори за всичките Диего. — Ти имаш повече опит от нас, пък познаваш по-добре и българите. Какъв съвет ще ни дадеш?

Кривич кимна доволно — беше довел пиратите на каталана точно там, където искаше. И след един престорен размисъл, рече тежко.

— Готов съм да ви помогна, момчета, тъй или иначе вие не сте виновни, че капитанът ви е нарушител договора ни.

— Как, капитан Кривич? Как? Как? Как? — заваляха отвред питания.

— Ще откупя още сега цялата ви плячка по стойността, която приехте при подялбата. А грижата за по-нататък ще поема аз — знаете, че имам големи връзки по крайбрежието. Съгласни ли сте?

Бяха съгласни, разбира се, дори им се искаше ръка да му целунат. А той отново се обърна към комита.

— Кажи оценката, Диего! Поотделно за вещите и за пленниците.

Диего назова цените, другите ги потвърдиха.

— Много високо сте оценявали пленниците — помръдна рамото си Кривич. — Толкова можете да получите на робските пазари в Тир или Александрия, вярно, ала до там ще стигнете само ако поникнат крила на дромона ви. А в Трапезунд няма да вземете и половината. Но както и да е, няма да се пазарим. Диего, превърни цената в номизми.

Пиратът с червената кърпа на главата назова сумата — в този род сметки той очевидно бе безпогрешен. Едва сега българинът развърза възела на ръцете си, извади кесия и отброи от нея една чувствително голяма купчинка. Над двеста чифта очи следяха всяко негово движение с нескривана алчност.

— Парите ще дам на Диего, той ще ги разпредели между вас — каза Кривич. — Но искам всичко да получа така, както сте го намерили на борда на нефа. Дрехите и имуществото в раклите и балите, пленниците развързани и така нататък. Хайде!

Никой не оспори думите му — Кривич бе успял да наложи волята си над тази сбирщина, която иначе признаваше само езика на силата. Едва когато изсипваше златните монети в разтрепераните пръсти на комита Диего, зад него се чу един познат глас:

— Защо Диего ще разпределя парите, капитан Кривич? Това по обичай е право и дълг на мене, капитана на кораба.

— Защото ти се прояви като нечестен човек, Анхел ди Буенафортуна — отчетливо отговори българинът. — Който е способен да измами съдружника си, още по-лесно ще измами своя екипаж.

— Как?! — не каза, а изрева каталанът. — Ти дръзваш да наречеш измамник мене, барон ди Буенафортуна?

— Да не би баронската си титла да си спечелил в земята на италийците? И да си, тъй да се каже, барон по италийски?

— Куче проклето! — напълно изпусна нервите си каталанът. — Лепваш ми име на мошеник?!?^[1]

Кривич полека се извърна към него.

— Мигар не си барон по италийски, ди Буенафортуна? Ами нарушения договор? А постъпките при Тана? Не са ли това действия на най-обикновен измамник? — Той видя, че каталанът посегна към меча си и го спря с длан, обърната срещу него. — Почакай, ще стигнем и до мечовете — каза. — Първо имаме да довършим сметките. Платих за вещите, за корабниците и галоерите. А това момиче зад тебе?

Досега той изобщо не бе проявил с нищо, че е забелязал Благовеста, която седеше така, както я бяха блъснали на пясъка, и с ужасени очи следеше разиграващата се пред погледа й сцена.

— Момичето е плячка като всичко друго — продължи Кривич. — И както всичко друго, две третини от него ми принадлежи. Ще изплатя на тебе и хората ти и другата третина и…

Не успя да завърши. Защото обезумелият от гняв ди Буенафортуна измъкна четири пръста широкия си меч и като го размаха с две ръце, се хвърли с див вик на уста в напад. Кривич едва смогна да отскочи и тежкото оръжие се стовари върху дънера точно там, където мъжът бе седял допреди миг.

— Видя ли, че твоето оръжие е барона̀тата^[2]? Не зная как другояче следва да се рече, когато някой напада невъоръжен човек…

Докато казваше това, Кривич също извади меча си. Но вместо да заеме бранна поза, той изведнъж прихна в смях:

— Какво виждам? Май ще излезе, че съществува справедливост…

Смехът и думите бяха, защото каталанът бе изпаднал в много особено положение — макар и почти разцепен на две, дънерът бе склещил оръжието му и ди Буенафортуна напразно се силеше да го освободи.

— Ето, паднал съм ти, защо не удряш? — кресна в лицето му каталанът. — Сигур и това е част от справедливостта, на която се кланяш.

— Аз не съм барон и затова не ми приляга да прережа врата на противник, който е загубил оръжието си. Но побързай, хм, бароне. В края на краищата може и да изчерпиш търпението ми.

Двамина отидоха да помогнат на началника си. Докато още се напъваше да измъкне заклещения си меч, ди Буенафортуна каза през рамо:

— Ще ми платиш, за всичко ще ми платиш. Сам сатаната те е пратил на пътя ми — нека той дойде да те спаси от гнева ми.

— Не сатаната, Ангеле на Добрата Сполука — спокойно го поправи другият. — Прати ме Нейно величество случайността.

… Кривич казваше истината — появяването му тук се дължеше на чиста случайност. След безплодно плаване (ще рече: в което не срещна генуезки кораб) нему се дощя да хвърли око на родната си Виза. Не да посети самата крепост, разбира се, там положително би се озовал в тъмницата, а само да й хвърли един поглед откъм морето. Стори го, а после заповяда курс към Свети Иван. Бяха нейде по средата между Виза и нос Емона, когато наблюдателят от височината на главната мачта извика:

„Човек в морето!…“

Извадиха го, но не беше човек, а труп, съсечен с жесток удар през средата. Почти всички го познаха — беше беловласият по вид и благороден по душа началник на пощенския неф.

„Убит е съвсем наскоро — произнесе се Тихо. — Дори не е изстинал напълно.“

И сякаш да отговори на неизречените им въпроси, наблюдателят се провикна отново от мачтата:

„Кораб в залива. Мога да се закълна, че е дромонът на нашия приятел Ангела на Добрата Сполука.“

Кривич се огледа. И тъй като бе отраснал по тези места, веднага се досети какво е станало.

„С пълни сили към катаргата — заповяда той. — Пленили са нефа, но тъй като дромонът гази много дълбоко за реката Иракли^[3], сигурно са спрели тук, а са отвлекли нефа навътре. Напред! Трябва да разберем какво е станало.“

Когато наближиха, вероятно ги забелязаха и от дромона, понеже от него спуснаха лека еднодръвка и двамина загребаха към брега.

„Влад! — извика Кривич на кръмчията си. — Към ладията!“

С ловка маневра Влад застигна с „Кротушка“ ладията, връхлетя върху нея и я разцепи на две. Единият от гребците направи знак, че иска помощ и го извлякоха. Но другият продължи да плува към брега.

„Не трябва да го оставим да съобщи за нас“ — рече Кривич.

Докато стрелците да си приготвят лъковете и стрелите, Влад измъкна верния си нож и го метна почти без да се цели. Секунда по-късно ножът застигна плувеца и се заби в тила му…

Хвърлиха канджите и бързо завладяха дромона на каталана. Неговите хора не само не оказаха никаква съпротива, докато ги връзваха, но и без заплахи и уговорки разказаха случилото се. Кривич веднага заяви, че ще отиде да помогне на хората от нефа и обяви, че ще вземе със себе си само доброволци. Всички до един от кораба му пожелаха да го последват; дори галоерите, свободни оими, се въоръжиха и наскачаха в лодките. Така на двата закачени един за друг кораба останаха само дузина пазачи, всички останали поеха към устието на Иракли.

Вече на сушата, те за по-малко от четвърт час стигнаха до тежко пострадалия и изоставен неф. А гласовете, които се носеха иззад дюната, им подсказаха какво става оттатък. Кривич обаче, воден от желание да не се пролива излишна кръв, заповяда да останат там в засада, а отиде сам — точно навреме, за да извика своето „Аз съм недоволен, ди Буенафортуна!“

… Междувременно с помощта на хората си баронът успя да измъкне затиснатия си в дънера меч. И макар уж да беше барон и рицар, той съвсем не прояви готовност да отговори на благородството с благородство — без предупреждение той улови отново меча си с две ръце и се хвърли срещу съдружника си. Сега обаче вече имаше насреща си въоръжен противник, а не безгрижно седнал човек.

Още първата схватка показа на Кривич с какъв съперник ще си има работа в двубоя. Каталанът несъмнено притежаваше страхотна, нечовешка сила, ала иначе бе твърде далеч от благородното изкуство на фехтовката, което в много страни по тогавашния свят бяха започнали да поставят наравно с изкуството на танца. Като разбра това, българинът нагласи тактиката си според противника — нападаше го, колкото да го дразни, ала през цялото време внимателно избягваше тежките му удари. И скоро се стигна до развръзката. Анхел ди Буенафортуна сметна ескиважите^[4] като бягство и стана още по-непредпазлив. Замахна с такава сила, че ако бе улучил противника си, навярно щеше да го раздели на две половини от главата до чатала. Ала Кривич се отмести само педя встрани и тежкото оръжие със свистене се заби в земята. Тогава даже не удари, а само подложи меча си и баронът, рицарят и пиратът ди Буенафортуна, залитнал напред, се надяна на него в средата на шията, на два пръста от горния край на бронята. Това беше и краят на Ангела на Добрата Сполука.

Кривич измъкна меча си и ди Буенафортуна не падна, а пльосна по очи на пясъка. Прибра оръжието си и отиде да подаде ръка на Благовеста, която, бледа и с безкраен ужас в очите, бе наблюдавала двубоя. Тя обаче отказа да приеме помощта му и се изправи сама.

— Е, какво — каза тя с погнуса, — вълците се сдавиха и по-силният завладя самката, така ли?

Той се изненада от неблагодарността й, но бързо се овладя.

— И защо не? Нали все пак аз съм само един презрян пират…

Може би щяха да си разменят и други остроти, ала събитията отклониха вниманието им. Отначало стъписани от смъртта на капитана си, пиратите на ди Буенафортуна постепенно се съвзеха. Един — Кривич разпозна гласа на Диего — извика:

— Убиха капитана ни!… Да отмъстим за него…

Разнесоха се и други гласове, които обаче не призоваваха непременно за отмъщение. Повечето се подканваха с изрази като „Сам е и е тъпкан със злато…“

Кривич извади отново меча си, а със свободната си ръка изтика девойката зад гърба си. И така заотстъпва заднишком към дюната. А онези — стотина или двеста срещу един — с мечове или бойни брадви в ръце закрачиха подир него; навярно лекотата, с която бе сразил капитана им, ги бе стъписала, защото никой не бързаше да затича срещу самотния воин. Пръв го направи Диего. То му се и полагаше — нали на дромона бе втори след каталана. Той застана пред въоръжената тълпа и издигна меча над главата си.

— Напред, момчета!… Златото и девойката са наши!…

И понечи да хукне напред. Но само понечи — откъм дюната излетя черен облак стрели, който покоси предната редица на нападателите. Първата жертва беше Диего…

Веднага след стрелите откъм дюната потече лавина в жълто и кафяво. И докато пиратите на каталана се чудеха какво да предприемат, пленените допреди малко корабници от нефа се съвзеха първи и с вик за мъст се хвърлиха с голи ръце откъм тила им. Само да беше останал безучастен, Кривич положително щеше да присъствува на клане до последния човек. Нему обаче не липсваше нито самообладание, нито опит на началник — независимо дали военен или пиратски. С рязка повеля спря хората си и корабниците от пощенския неф, после на заповедта му се подчиниха и пиратите на ди Буенафортуна и сложиха оръжието. Кривич заповяда да бъдат навързани — удоволствие, което току-що освободените пленници на нефа не оставиха другиму…

Когато духовете се поуспокоиха, Кривич отново пое положението в ръцете си. Заповяда да погребат каталана там, на пясъка; трябва да не му е липсвало чувство за хумор, щом нареди да поставят кръст на гроба му и на него да напишат „Тук почива Добрата Сполука“… После попита за комита на нефа. Оказа се, че белокосият началник бе плавал без комит, или по-скоро — че бе изпълнявал и неговата длъжност. Имаше само кръмчия, но за него се виждаше, че няма качества да застане на командната площадка на една голяма катарга…

— Началник ще ви бъде ей този човек — Кривич изтика пред себе си Тихо. — Първо ще издърпаме всички заедно на ръце нефа с кръмата към сушата, за да не го залее някое вълнение. Пленниците — в трюма на каталанския дромон, там вече ги чакат десетина техни другари. Ще отплавате с дромона към Месемврия… Не, не към Месемврия, там нямат сили да спасят от потъване нефа. Ще поемете на север и ще се приберете във Варна. Пленниците — на кефалията. Той и севастът^[5] на Варна да определят онази казън, която са заслужили с престъпленията си; тъй или иначе са нападнали български кораб и са убили български корабник. За нефа ще съобщите на корабните войски — нека те се погрижат за спасяването му. Ще ви предам и тленните останки на вашия началник. Погребете го във Варна по християнски и с цялата почит, която този доблестен мъж заслужава. А за сигурността на Тихо ще се погрижите вие — не вярвам Драголюб да го затвори като пират, но знае ли човек… — Някои от освободените корабници на нефа се опитаха да му благодарят, но той ги спря с властен жест. — Аз съм само един презрян пират — каза и с ъгълчетата на очите си видя как лицето на Благовеста пламна в огън, — за хора като мене единствената благодарност е малко сапун на въжето, когато ни бесят. — После продължи пак с тона на опитния началник: — Без повече приказки! Всички на нефа. Само ти, Сръдане, вземи една ладия и отведи, хм, благородната ми и тъй признателна гостенка на „Кротушка“. Настани я в моята каюта и смушкай кока^[6] да й приготви нещо разхладително за пиене. Сигурно се нуждае от това.

Те потеглиха вкупом през дюната. Корабниците от нефа подкараха доскорошните си пленители, които се бяха готвили да ги разпродадат по робските пазари — „задължение“, което за нищо на света не биха отстъпили другиму.